И ако имаше как митингът в защита на Интернет да е отделно от този в защита на Арена и Замунда, и аз не бих отишъл на втория. Достатъчно съм насъбрал на Елиян Гешов заради печалбарските му номера, ако и никога да не съм ползвал Арена – яд ме е заради потребителите и провайдерите, плащали му заради нещо, дето не е негово… Но така се случи, че митингът е един. Светът не е перфектен. И след кратко мислене реших, че е по-добре да го подкрепя заради свободата си, а не да го обругая заради няколко случайни мизерабили, замесени в него.

Нещо като да подкрепиш Ботев, защото е велик поет, и (поне временно) да му простиш това, че е слаб войвода. (Всъщност, Ботев е много по-велик поет, отколкото слаб войвода – така че положителното е много повече от отрицателното, а при Арена и Замунда е съмнително дали е така. Примерът не е съвсем добър, но… такъв ми хрумва.) Докато ние се крием под миндера, борбата за свобода ще я изнасят такива като Гешов. Ако децата ни я имат, ще е благодарение на него, а не на нас. Така че – напълно заслужено – като борец за свободата на Мрежата ще остане той, а не ние.

Това е положението.

Подобни митинги раждат гражданското общество, но лесно се манипулират – аз бих отишъл на митинг против цензурата в Интернет, но не и на митинг за защита на Арена и Замунда.

И за мене отиването на втория е много по-малка заплаха за собственото ми аз, защото държава, която цензурира е много по-страшна от тази, която се бори за авторски права, или поне така казва.

Как се създава интелигиенция ли? Много лесно, макар и не много бързо. Чрез лансиране на свестните хора. Чрез разпространяване на вестта за тях, и техните позиции, навсякъде. Чрез превръщането им в публични личности. Чрез противопоставянето им на мижитурките с титли, и показване кои превъзхождат, и с какво. Чрез отварянето на очите на хората за тях – че има достойни хора, които заслужават да бъдат взимани за пример… Изобщо – писал съм преди: известността е валута: чрез обогатяването им с тази валута.

Когато избирането на “най-велик българин” приключи, се поинтересувах от резултата. Ще го обсъждам в отделен запис друг път. Сега, съвсем накратко: забелязал съм, че при криза в доверието имиджът на Васил Левски се покачва, по обясними причини. Сегашният му имидж – над този на всички останали велики българи заедно – говори, че кризата на доверието към публичните фигури е страховита, че народът е здравата изгладнял за достойни публични фигури, лидери, интелигиенция. А пък това означава, че ако такива бъдат издигнати и лансирани, те ще бъдат топло приети.

Тоест, струва си да ги издигнем. И вече се оглеждам наоколо за подходящи кандидатури.

Което именно и прави подвига им толкова велик. Те не са тристата спартанци, възпявани във филми. Не са учили цял живот единствено да воюват, и не виждат победата и смелостта като единствените достойнства на мъжа. Но от Шипка няма избягал нито един, дори от последните престъпници…

Иначе ток дойде и към седем без нещо започна “наистина”. Продължи максимум двадесетина минути, защото всяко такова събитие нали си има обявен краен час. Но емн ме впечатли, че хората говореха премерено, без разтягане на локуми – може би е било заради малкото време, може и наистина да имат добро понятие за какво говорят.

Имам около двеста снимки, сега преглеждам кое да публикувам и днес по някое време се надявам да обявя галерия със кадри от цялото събитие. Имаше още доста хора с апарати, така че ще има още доста снимки. Направи ми впечатление, че доста от “репортерите” всъщност не са професионалисти изобщо. Познава се по техниката, с която снимат – аз поне разпознавам репортерски Канон с обектив от L-серията от любителски апарат, бил той и полупрофесионален. Мисля си, че повечето от тези полу-официални репортери са всъщност блогери, например. И това ме радва, гражданската журналистика е едно от най-яките неща днес.