За легендите – 2: Нарви

Този запис е продължение на първия, породен от историята за Елесар. И, както и първият, разказва за легендите, споменати вътре в тази история – как всъщност, според мен, са протекли нещата.

Защото работата на една легенда е не да е документално точна, а да е красива. И щом има кой, далеч по-умел от мен, да се грижи за красотата, аз пък мога да поема “документалността”. 🙂

—-

ИСТОРИЯТА ЗА НАРВИ

(Оригиналната легенда може да бъде намерена в този запис в блога на Любомир Николов.)

Както разказах преди, легендите често преувеличават славата и уменията на героите си. Затуй са и легенди – за тях красотата е по-важна от истината. И когато казват, че Нарви е бил най-великият майстор измежду наугримите, и че сръчността, умът и душата му са били велики, търсещият истината зад мита лесно би предположил – това е, за да е красива легендата. Надали Нарви ще да е бил тъй велик, ако и сигурно не съвсем обикновен.

Но понякога истината сама носи повече красота, отколкото дори легенда може да съчини. От много източници е известна крепката дружба между елфите от Ерегион и джуджетата от Хазад-дум. Как биха могли да стигнат до нея тези два тъй недоверчиви един към друг народа толкоз бързо, ако не чрез близостта на изключителни личности, и то и от двете страни? Прочуто е майсторството на Келебримбор, ала има ли как дори и елф да пее сам песен на два гласа?… Дори само това вече иде да рече – Нарви ще да е бил истински необикновен сред джуджетата.

И друго иде да го покаже. Нерядко наугримите съчиняват легенди за прославените измежду тях. Но тъй като трудът и направеното са за тези неуморни труженици над всичко, прославят се сред тях тези, що са направили най-много. На славните крале, спечелили важни битки или съградили разцвет за рода им. На героите, победили страховит враг. На майсторите, сътворили чудо на уменията… А Нарви нито е бил крал, нито е победил страшилища, нито е оставил след себе си чудо на майсторството сътворено. И оттук мъдрият изследовател би се досетил – твърде изключителен ще да е бил, и надали само в едно нещо.

А има и трето, останало скрито от легендата. Което ще разкажа тук.

Малко се знае за великия майстор Нарви. Елфите на Келебримбор, що са го познавали, са паднали в битката при Ерегион, а сред джуджетата са отминали много поколения. И щеше още по-малко да се знае, ако не бе Книгата на Нарви.

Знае се, че джуджетата понякога пишат книги – най-често дневници, или летописи, или хронологии, в съответствие с практичността си. Не е туй твърде известно, понеже тези книги те рядко показват на други народи, не от прикритост, а защото не вярват за другиго да са интересни. Но ги има – една от тях, Книгата на Мазарбул, е намерена от Задругата на Пръстена в Мория.

През последните години на живота си престарелият Нарви бил вече твърде слаб, за да върти чука над наковалнята, или кирката в мината. Ала мъдростта и познанията му стрували повече от цяла пещера злато, и като преживяното от него друго Наугримите не познавали. Тъй като потомците му неведнъж го подканвали да ги опише, Нарви посветил на писане последните две години от живота си. И след като се простили с него, родът му поставил на видно място, на сребърна подставка в галерията си тежък том, подвързан с фино обработена кожа. Отпред изящно били инкрустирани златни руни: “КНИГА НА НАРВИ”.

Дълги години книгата стояла там, докато един ден внезапно не изчезнала. Пръв забелязал липсата й Арви, внук на Нарви. Не се наложило да търси дълго, за да я открие. Скрит в стаичката, където слагали новоизкованите инструменти, най-малкият му син бил окачил фенер на стената, и тъкмо разтварял книгата.

– На какво прилича това? – скарал се бащата. – Тази книга е гордостта на рода ни! Веднага да я връщаш на поставката!

– Това е моя книга! – възкликнало хлапето и я притиснало до себе си. – На нея пише “Книга на Нарви”! Аз съм Нарви, нали?

– Не, не е твоя. На прадядо ти е. Ти си наречен на неговото име.

– Как ще е негова, когато го няма?

– Напуснал ни е, преди да се родиш.

– Докато е бил с нас, е била негова. Само че сега него го няма. Сега аз съм Нарви. Значи е моя! – тропнал сърдито с крак малкият вироглавец.

Арви го погледнал начумерено, дръпнал книгата от ръцете му и го пратил за наказание да помага на майка си в кухнята. А след това тайно се усмихнал в брадата си. Защото както децата на джуджетата могат да бъдат пословично упорити и настоятелни, така и бащите им могат да бъдат не по-малко мъдри. И да използват упорството на децата си, когато то преследва всъщност това, що е най-нужно.

Още след два дни книгата отново изчезнала една нощ. Изморените от тежък труд джуджета спели дълбоко, и никой не забелязал липсата й. А на сутринта тя отново била на мястото си, така че и не заподозрели какво се е случило.

След два дни случката се повторила. И отново никой не забелязал липсата на книгата, но наблюдателната майка на Нарви забелязала, че той е недоспал, и го взела под око. Задачата му станала доста по-трудна, но любопитството на децата няма край. И от време на време книгата отново изчезвала нощем, за да бъде сутринта отново на мястото си. И никой не забелязвал липсата й – а дори да я е забелязвал, си мълчал и се усмихвал в брадата си.

Заради дългите интервали между четенията Нарви често губел откъде е почнал, и докъде е стигнал. И както той на откъслеци прочитал това или онова, така и тук на откъслеци са цитирани части от нея – може би както той ги е чел, а може би и иначе. А са цитирани само тези от прочетените от него, които имат общо с истината зад легендата. Защото иначе тази история би продължила толкова дълго, че вече няма да е интересна..

Усещам, че силите вече ме напускат. Не зная дали ще видя отново първите есенни листа. Живях дълъг и щастлив живот, сътворих много и хубави неща, и ще ида при Махал, когото елфите наричат Ауле, с вдигната глава. Не жалете за мен, когато тръгна – заслужена награда е почивката ми, и жадувам за нея.

Едно ме мъчи. Още като млад обещах на Келебримбор от Ерегион, когото почитам като най-скъп приятел, че смъртта не ще ни раздели. Уви, прав излезе той в съмненията си – волята на Създателя ни е ние да напускаме света, а елфите да остават. Ала обещанията са, за да се спазват. И аз трябва да спазя моето, колкото и трудно да е.

Затова, скъпи потомци мои, ви моля: не давайте думата на Нарви на две да се счупи. Чуйте волята ми, и я изпълнете. А тя е: роди ли се в рода ни дете, което прилича на мен, кръстете го с моето име. Научете го на майсторство и чест, колкото е по силите му да приеме, дайте му да прочете тази книга, и го пратете при Келебримбор. Надали друг ще може да му даде повече от краля на Ерегион – и надали нещо ще направи щастлив Келебримбор повече от подновената дружба.

Пред троновете на елфите в Ерегион бледнеят дори нашите. Възхити ме и ме смая майсторството, с което са направени: от безброй преплетени златни нишки са, и нишките образуват картини, по-красиви от каквото бихме могли да създадем ние.

И майсторството на изработката им е ненадминато. Уж нежните златни нишки са преплетени така, че дори удар със секира трудно може да им навреди. И вместо да се късат при допир, както е изтегленото до такава тънкост злато, са здрави почти като стомана. Елфическите ковачи с радост ми разказаха как се постига това. В златото те добавят една дванайсета по тегло сплав, която на свой ред се състои от една дванайсета митрил, по половин дванайсета от няколко различни метала, а останалото е сребро. И когато изковат метала в нужната форма, го обработват те чрез бавно нагряване до вишнево и бързо охлаждане, а после бързо нагряване до средата между хладно и вишнево, и бавно охлаждане. Това добавя здравина на метала.

И друго има в тези тронове. Уж тънките като косъм нишки са всъщност тръбички, свити от златен лист толкова тънък, че е почти прозрачен. Така те са по-здрави, отколкото плътна нишка, а са и доста по-леки. По-дебелите нишки пък са от две тръбички: вътрешна и външна, а между тях има плътно наредени един ред тънки нишки, на свой ред кухи, и всяка опира до вътрешната и външната тръбичка, и до съседните две нишки, и цялото е обработено така, че в местата на докосване металът да се спои. В още по-дебелите нишки тези слоеве са повече. Ако не бях видял с каква сръчност и ловкост работят елфите, не бих повярвал, че това чудо може да бъде направено дори за стотици години. А и какво са стотици години за тях? Миг сред вечността.

Всичко това така ме възхити, че се почувствах недостоен да седна на тези творения. Елфите пък се засрамиха, че са ме накарали да изпитвам неудобство. Рекох им, че просто троновете им са сгодни за техния ръст, но надали за моя. Предложих им да си направя най-обикновена табуретка, на която да седя. На следващата сутрин обаче те бяха направили вече табуретката – наглед най-обикновена, но нещо в мен усеща, че и в нея са вложили умения и любов не по-малко, отколкото в троновете. Нямах сърце да им откажа този дар. И оттогава седя на нея, когато сме в тронната зала. А за да не нарушава тя красотата на залата – надали е мислена тронната зала на елфите моята табуретка да стои сред нея – я поставям зад завесата до мястото, където седя – в десния ъгъл на залата, зад трона.

И друго имам да разкажа за Келебримбор. Неудобно ми е да запечатам тези думи върху пергамента. Ала може би зная лек за болка, която го мъчи. Дано разказаното помогне на този лек да стигне до него, когато му е нужен.

Сърцето на господаря на Ерегион принадлежи на Галадриел – кралицата на Лотлориен, що се простира сред гората на изток от портите на Хазад-дум. Ала тя е съпруга на Келеборн, краля на Лориен, и на него е обрекла своето сърце. И тъй като елфите не разлюбват, нито някога изневеряват на чувствата си, надали ще открие Келебримбор спътница в живота си. А понеже не подхожда на елфически крал да съхне и вехне, когато носи товара на кралството си, е потърсил опора за душата си в друго. Мечтае той да създаде скъпоценен камък, в който да въплъти любовта си към Галадриел. Надява се, че единствено тогава, обезсмъртена вече извън него, ще може той да я превъзмогне.

Майсторство да го сътвори той има. Владеят елфите това умение, ако и да не смогнах да разбера как точно го правят. По някакъв начин примесват те в скъпоценен камък много неща. Както материални – цветове от други скъпоценности и светлина от звезди, за да дадат на камъка нова красота, така и чувствата си и волята си, емоциите и ума си, за да му дадат нещо повече от мъртвата студенина… Ала е нужно на Келебримбор да започне с тъй чист скъпоценен камък, както е чиста любовта му. А неговата любов е по-чиста от изворна вода и от въздуха в пролетно утро. Претрупани са лавиците в работилницата му със скъпоценни камъни, някои от тях и от нашите мини. Но няма сред тях камък достатъчно чист.

Дълги години виждах как го измъчва несподелената любов, и как често оглежда напразно подреденото по тези лавици, и бръчки прерязват челото му, а от погледа му струи тъга. Но с надигането на приятелството ни мъката му отслабна, и по-рядко започна той да си припомня какво страдание носи. (И може би затова бе тъй силно приятелството ни – защото то му даваше топлина, с която да запълни дупката в сърцето си.) И се радвах, че съм облекчил живота му, защото по-истински и верен приятел от него не зная.

Преди двайсетина години бях влязъл в работилницата му, да потърся дали там няма парче малахит, за да покажа на елфите как ние го инкрустираме. И погледът ми падна върху оставена под най-долната лавица зад вратата голяма аметистова друза. Взех го, за да се порадвам на играта на природата, и когато го оставих обратно, усетих, че зад него има нещо. Бръкнах и извадих парче обикновен планински кристал.

Планинският кристал не е скъпоценен камък, не му е мястото в работилницата на Келебримбор. Този бе попаднал там по случайност, реших в първия миг. После обаче ме осени, че може би такава е волята на провидението. Защото планинският кристал е най-чистият сред всички камъни: дори най-дребният дефект в него се вижда отлично. А този бе съвършен, сякаш сътворен специално от самия Махал. Нямаше в него дори най-малка прашинка; беше равна чистотата му на чистотата на любовта на Келебримбор.

Първият ми порив бе да му го занеса веднага. Ала си спомних как през последните години той сякаш се бе отърсил от тази мисъл, как не бе спирал пред тези лавици със скръб на лицето. И реших – не му е времето. Ще пробудя страданието отново, а дали ще го излекувам, не зная… Скрих отново камъка зад друзата, за да чака, докато мъката налегне Келебримбор отново.

И оттогава споменът за любовта не се бе връщал към краля на Ерегион, или не с такава сила, че да го усетя. Така и не дойде момент да му поднеса кристала без страх, че ще пробудя заспали спомени. Ала скоро ще се разделим завинаги, и може би мъката ще се върне при Келебримбор отново. И ако има тогава наоколо някой от рода на Наугримите, който е чел тези редове, нека отиде и му донесе планинския кристал, от който той може да сътвори камъка на мечтите си, и на избавлението си от мъката.

Когато Нарви навършил пълнолетие, още същия ден взел книгата на прадядо си от поставката, и се затворил в стаята си. Три дни и три нощи я чел, без да се досети за храна или сън. На много от прочетеното никога не бил попадал в откъслечните моменти, когато се мъчел да различи руните й на мъждукащия фенер, завит с ковашка престилка, за да не забележи някой светлината през някоя пролука на вратата на складчето за инструменти. Друго бил прочел, ала не бил свързал в едно цяло… Когато затворил книгата и тръгнал да я остави на мястото й в коридора, пред вратата му го чакал баща му.

– Сега вече знаеш какъв е бил дядо ти – въздъхнал старият Арви. – Ще му бъдеш ли достоен наследник?

– Страх ме е, че не – отвърнал глухо Нарви с наведена глава. – Нямам нито дарбата му в майсторство, нито ума му. С какво ли бих могъл да се изравня с него, дори ако хиляди години уча и трупам умения?

– Който иска, винаги намира с какво – строго отвърнал старецът. – Да, не всекиму е даден в излишък талант или ум. Но не толкова с тях се е прославил прадядо ти, а с непоклатимата си вярност и благородство. С това, че намери начин да спази невъзможно обещание. Бъдеш ли достоен за него по дух, няма да има защо да се срамуваш.

Младото джудже навело глава още повече.

– Сега яж и отивай в ковачницата – добавил малко по-меко Арви. – Вдругиден сутринта група джуджета отиват да работят в двореца на Келебримбор. Вече се справяш нелошо с каменоделството, така че и ти ще тръгнеш с тях… Не, не се срамувай. Дължиш го на прадядо си. Бъди достоен за него.

… Досещал ли се е Келебримбор, че младият Нарви е научил по един или друг начин и за табуретката, и дори може би за камъка? Може би не. Твърде много са го били измъчили събралите се заедно несподелена любов към прекрасната Галадриел и болезнена загуба на най-добрия приятел, когото е имал някога. Може би болката е била твърде силна, и е скрила от него дори очевидното. Или го е знаел, но е предпочел да си затвори очите за него, за да може да я понесе.

Ала по-вероятно ми се струва друго. Крал на елфите се става не със сила или вероломство, а с мъдрост, ум и дух. И тъй като сред елфите те се предават по наследство, благороднически са родовете, които са най-велики в тези три неща. Надали мъдростта и умът на Келебримбор са можели да допуснат такава самозаблуда, надали духът му е можел тъй лесно да се огъне. Още повече че сигурно е знаел за книгата на Нарви, а и да не знаеше, надали джуджетата биха я скрили от него. Друго ще да е обяснението.

А именно, че елфите знаят: децата наследяват от родителите си далеч не само външността. Темпераментът, що е важна част от личността, също се предава в рода. И пак в рода се предават мъдростта, умът, волята, духът – защото родът предава не само гени, а и ценности, възпитание и традиция. Или поне така е в родовете, които знаят, че най-великата и истинска ценност са не скъпоценностите и златото, а децата, и отделят за тях повече внимание и ум и сили, отколкото за всичко друго. А и елфите, и джуджетата са били именно такива в родовете си. Първите – заради мъдростта на Първородни. Вторите – заради това, че децата си те възпитават в рода, докато не навършат пълнолетие, и отдавна знаят, че каквито деца възпитат, такива ще им помагат в труден миг и ще ги гледат на старини.

Затова и Келебримбор надали се е препънал там, където дори Второроден би минал. Напротив – прекрачил го и е продължил, където не всеки Второроден се сеща да погледне. Разбрал е, усетил е, че младият Нарви ще му бъде така достоен приятел, както е бил и старият. И познаването на обстановката му е показало, че по един или друг начин връзката между двамата ще да е далеч повече от общо име… И тъй като елфите виждат у всеки истинското и важното, и то е за тях, което е личността, за Келебримбор младият Нарви е бил в известен смисъл старият Нарви. Да, знаел е елфическият крал, че двамата са така различни, както ние с теб, драги ми слушателю, го знаем. Но и е виждал ясно другото, което не всеки вижда – че общото в тях е много и важно, далеч по-важно от разликата в смъртните тела. И че старият Нарви, когато гледаш истински ценното, е жив в младия Нарви.

И мъдростта му не го излъгала. Защото след смъртта му младият Нарви се показал напълно достоен за легендарния си прародител – и заслужено станал част от легендата. А как точно е станало това, може би ще разкажа друг път.

6 thoughts on “За легендите – 2: Нарви

  1. Michel

    Еее, вие двамата с Любо попрекалихте — сега чета една книга на две места!! 🙂

    Що не се обедините и да напишете историята такава, каквато е била, двамата? В съавторство? Май добре би се получило…

    Reply
  2. Григор Post author

    @Michel: Не е една книга. Книга пише Любо – аз просто паразитирам върху него с разни вметки без претенции. 🙂 Затова и няма как да се обединим.

    Reply
  3. Ани

    Ах, Григоре, ужасни сте – и ти, и Любо! Не мога да работя от вас! Щом надникна – и веднага се оказва, че сте написали още нещо интересно… и всичко друго отива на заден план!

    Reply
  4. Мариана

    Ани е права, сега ще проверявам и тук за продължения на легендите, много зарибяващо 😉
    Обединение в една книга едва ли ще може да стане, но когато “Елесар” стане готов може най-отзад като притурка да се сложат разказите на Григор и читателите само ще спечелят от това 🙂
    П.П. Само да кажа, че историите са чудесни и много хубаво написани, но някак си е все едно да чета Пепеляшка и накрая някой да ми обясни, че няма вълшебство, а Пепеляшка си е купила сама роклята по някакъв тривиален начин. Както се казва – хем сърби, хем боли, но ще продължавам да чета с удоволствие 🙂

    Reply
  5. Pingback: Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » За легендите – 3: Нарви (Продължение)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *