“С името на Иван Ефремов”

За тези под 35 години: Иван Ефремов е доайенът на съветската фантастика.

За тази титла са претендирали немалко съветски фантасти, всеки по свой начин. Повечето, като Александър Казанцев или Григор Адамов – с партийно задълбаване и изтипосване на гадните капиталисти. (Още си пазя колекция томове на Казанцев – ако някой не вярва, че съветският комунизъм беше вид религиозен фанатизъм, мога да му ги дам, да се убеди.)

Ефремов я заслужи с това, че беше невероятно красив и истински мечтател. В “Мъглявината Андромеда” прокомунизмът е на минимума, без който книгата просто нямаше да излезе. (Не случайно при първия й прочит цензорите му я върнали с “Това не е наша, съветски тип творба. Преработете я, нека действието се развива някъде в капиталистическия свят…”) Но размахът на мечтата, вярата в творческото начало и интелектуалната мощ на човека, любовта към хората, силата на красотата са буквално непознати в днешната киберпънково-мизантропска фантастика. В “Часът на Бика” героите, идващи от едно (предполага се) комунистическо светло бъдеще, попадат в едно антиутопично минало, уж продукт на развитието на мръсния капитализъм, в което обаче без много усилия човек разпознава именно съветската система на всевластни партийни мафии и култове към личността. “Таис Атинянката” е едновременно приключенско произведение от класата на най-добър трилър и възторжен химн на красотата на човека – и физическа, и вътрешна. Така е и с “Острието на бръснача”…

Всички книги на Ефремов излъчват едно неописуемо огромно усещане за оптимизъм. Но не комичен заради абсурдни размери, а хармоничен и могъщ колос, който крачи с тътен и земята се огъва под стъпките му. И невероятно истински и убедителен, заради силата на разбирането си за красотата… Не са малко авторите, без които човек е пропуснал нещо важно. Но Ефремов определено е сред тях. Човек трябва да е брониран зад впечатляващи стени от тъпота, скудоумие и мизантропия, за да не може да ги оцени.

Вероятно това е причината софийският клуб на любителите на фантастиката, основан през 1974 г., да бъде наречен на негово име. Да, клубът вече наистина е на 35 години. И старите “клубни муцуни” по този повод организираха юбилейно издание – “С името на Иван Ефремов”. Един от най-именитите клубни членове – астрономът, откривател на “планемо” обектите (и писател на чудесни фантастични разкази) Валентин Д. Иванов го нарича “вопъл на душата”. И е прав. Този сборник е вопъл на души, научени от произведенията на Ефремов колко огромна и могъща е човешката красота и мечта.

Бих искал да напиша за него повече, но Вальо се е справил по-добре от мен. По-долу цитирам рецензията му едно към едно. (И ако му кажа, че съм го “пиратствал”, ще видя незапомнено на лицето му изражение – неразбиране какво искам да кажа. Вальо е от тези хора и автори, които са като Слънцето – светят на целия свят не за пари или слава, а защото просто не могат иначе.)

—-

В един от предговорите към този юбилеен сборник, който отбелязва едновременно трийсет и пет годишнината от създаването на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ и вековния юбилей на неговия патрон, се споменава, че това е „бутикова“ книга. Но ние живеем в епоха на бутиково книгоиздаване, така че тираж от двеста и петдесет бройки едва ли би могъл да впечатли някого. За мен най-характерното в сборника е еклектичността му – материалите в него са толкова разнородни, че надали би се намерил човек, който да хареса всичките, обаче е
много вероятно всеки, който го разтвори, да открие нещо за себе си.

Книгата е условно разделена на три. Първата част е посветена на учредяването, историята и съвременната дейност на клуба. Втората е за връзките между Ефремов и България, или по-скоро за това как ние българите възприемаме писателя и учения Иван Ефремов. Третата част, която е най-малка по обем, е своеобразен коктейл от спомени и размисли за Ефремов от руски автори фантасти, критици и фенове. В нея са включени и три опуса на самия Иван Антонович: есе, където той излага възгледите си за писателската работа, къс исторически разказ за любовта в древна Гърция и фрагменти от романа „Часът на Бика“, които поради цензурата не са излезли в българското му издание от 1970 година. Според мен точно тези материали са най-ценни, защото и най-подробните обяснения, и най-задълбочените анализи не могат да кажат за един писател толкова, колкото биха казали десетина страници, написани от самия него.

Монотонно изреждане на съдържанието в един сух параграф като горния не дава правилна идея за сборника. Още от първите редове си личи, че издаването му не е акт на бездушно честване на пореден юбилей. Тая книга е вопъл на душата във време, когато от екрани и страници ни обливат с тонове помия за човека (хартията, както и мониторът могат да понесат всичко!) и повечето писатели с неприкрито чувство на задоволство ни повтарят, че той, човекът, е прасе, което живее в кочина, и единствените му призвания са да се отъркаля в калта и да освини света.

На този фон се появява Иван Ефремов (но не облечен целият в бяло, а с протрита ватенка и ръце, обсипани с мазоли, сякаш току-що е избутал камиона на палеонтологичната експедиция от поредния пясъчен капан), и казва: призванието на хомо сапиенс е да прави добро и да адраства
себе си, вътрешно човекът е добър и дори лошият може да стане добър.

Непростими изказвания в епоха, през която основните оправдания са „всички правят така“, „както другите, така и аз“ и „такива са времената“. Най-лесно е да наречеш един такъв смутител на спокойствието във фирмата „агент на прогнилия капитализъм“ или „комунист“ (подчертайте необходимото). А би могъл и просто да го игнорираш.

Обаче не всички са склонни да забравят Ефремов, нито да го обвиняват в нещо друго, освен в краен оптимизъм и несломима вяра в човека (не мога да се сдържа и да не употребя тоя поизтъркан, но уместен лаф), и те са си направили труда да издадат ей този бутиков сборник, който е толкова книга с околофантастични спомени, колкото и вопъл на душата срещу затриването на паметта за един от най-големите позитивисти в научната фантастика.

„С името на Иван Ефремов“ някой ден сигурно ще се превърне в прекрасен източник на информация за изследователите на българския фендъм. По-внимателният читател лесно ще разбере какво е означавало феновското движение за участниците в него. Аз попаднах в клуба късно, като студент втори курс през учебната 1988/1989 година, когато промените започнаха и ни предложиха безброй възможности и изкушения. Ала за много хора от поколението, само с няколко години по-възрастно от моето, клубът е бил (а за някои до голяма степен си остава) начин на живот: живот извън системата (партийна, профсъюзна, пенсионна, мафиотска…), извън мерките, „извън картината“. Но дори шепата години на пряко общуване ми оставиха незабравими спомени и ме обрекоха на неочаквани докосвания.

Понякога преживяванията бяха болезнени – например, когато с още неколцина млади клубаджии ходихме на свиждане на Ивайло Рунев в Раковото отделение или когато аз отидох у тях да се сбогувам с този мъдър и тих човек, около седмица преди да почине. Той само лежеше на канапето и едва се усмихваше, обезсилен от болката и от обезболяващите. А стаята наоколо бе потънала в книги. Пропуснах погребението му, защото моят собствен баща беше в болница в провинцията и после с Юрий Илков–Генерала и още няколко човека отидохме на молебена за четирийсетте дни от смъртта му. Бях започнал да пиша статия за енциклопедията на Ивайло. Сега не си спомням за какво, но статията така и си остана недописана, а пък енциклопедията – недовършена.

Преди да замина да правя аспирантура в Щатите, редактирах първия и единствен брой на световно неизвестния вестник „Тера фантастика“ (и разбрах, че журналистиката, дори жанровата, не е за мен или по-скоро аз не съм за нея), за който написах уводната статия, озаглавена „Братко фен“. Това са редовете, с които се гордея най-много (и които в сборника са приписани на Генерала – една от малкото неточности, каквито улових в книгата).

Съдбата ме разходи из три континента, обаче клубът си остана с мене. По различни, често неочаквани начини. Няма да забравя как на някаква автогара в Мюнхен, докато чаках бъдещата си съпруга, четях библиографията на българската фантастика, съставена от Евгений Харитонов – още един безценен източник, който не би се появил без помощта на хората от „Ефремов”. А ако го нямаше интереса към книгите, който клубът подхрани в мен, едва ли бих имал сюрреалистичното преживяване да обсъждам последния роман на Сергей Лукяненко с един испанец в холандски влак. Томчето в ръцете му, което послужи за повод да се заприказваме, беше чудесно английско издание на „Нощен дозор“ с твърди корици. Човекът си го беше купил от Мадрид.

Започнах сборника „С името на Иван Ефремов” преди десетина дни в самолета от Сантяго за Антофагаста, докато от слушалките се лееше чилийски рок. Малко по-късно четох как Антенор и Калироя се любят сред прясно разораната нива в топлата есенна нощ край брега на Средиземноморието, в двайсет и седмия ден на месец Боедромион. С това име древните гърци са наричали месец септември. Тук също беше септември и дори почти същата дата, но по странните закони на астрономията сега в Чили настъпва пролетта, а и под прозореца ми вместо топла нива с рохкава пръст се ширеше каменна високопланинска пустиня. Обаче силата на земята, силата на любовта и силата на Ефремовото перо ме пренесоха две хиляди години назад и десетки хиляди километри на североизток и аз бях някъде другаде.

За мен само това преживяване е достатъчна похвала на сборника и за него даже не е необходимо човек някога да е прекрачвал прага на Младежкия дом в пресечката на булевард „Заимов“.

Търсачите на обективно мнение за юбилейния сборник навярно са се разочаровали от написаното дотук, но аз нито мога, нито искам да бъда обективен. И клубът „Иван Ефремов“, и книгите на Иван Антонович за мен са източник на сила и на любов, и на вдъхновение, и най-вече – на оптимизъм. Затова мога само да бъда признателен на Юрий Илков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и всички останали, които са помогнали сборникът да види бял свят и да ги поздравя за чудесното начинание. Седмицата, през която прочетох тия близо триста страници, беше период на болка и на радост, защото не е лесно да преживееш отново собственото си минало, заедно с всичко добро и лошо. Еферемов – клубът и писателят – ме срещнаха с фантастиката, на тях съм задължен за всички чудесни последствия от тази среща и това е едно от най-хубавите неща, които ми са се случвали.

Благодаря!

Валентин Д. Иванов

9 thoughts on ““С името на Иван Ефремов”

  1. Атанас Боев

    Ефремов FTW! (супер забавно е, че двете части – “Ефремов” и “FTW” могат да съществуват в едно изречение. Но и аз съм един такъв – преходно поколение)
    Всъщност аз съм под 35, но съм чел и Андромеда (мъглявината, не щамът) и Бикът. А като каза за Казанцев – трябва да препрочета Сильнее времени, да видим как ще ми хареса сега. Ефремов съм го чел в кафяво томче, с някаква алегорична форма на корицата (с друга рисунка на обложката, но аз винаги ги махах, защото под обложката рисунките бяха по-хубави). Бикът даже имаше библиотекарско хартиено кръгче в ъгъла, надписано с химикал. Сигурно е пишело “Еф.-7” не помня.
    Скоро (преди няколко години) препрочитах Ефремов и ми се видя прашасал. Знам, че е доайен и всичко останало, но си беше прашасал – имаше една сцена, където капитана натиснал копче, и завеските пред главния екран се плъзнали встрани. Докато други руски фантасти не са ми прашасали – Гуляковски (мъглите!), Снегов (скок над бездната), Сергей Павлов (Лунна дъга)… Как се казваше онзи, авторът на “Домът на скитащите” (гугл-гугл – Мирер!). За Стругацки да не говорим, те са от друга планета.
    А може и просто да съм от преходното поколение – достатъчно стар, за да помня какво значи да излезе нова Галактика, и достатъчно млад, за да не харесвам перденца пред главните екрани. А може просто да трябва да препрочета Ефремов пак (има ли го на престъпния пиратски сървър на покрива?), този път може и да ми хареса. Доайен-доайен – той и Вазов е доайен, ама е супер прашасал.
    А бтв, Григоре, стига си обвинявал комунистите, че са били комунисти. Всеки е продукт на времето си. Ето виж и Ефремов какъв предговор е отпрал тук http://lib.ololo.cc/b/133557/read – Ленин, “фашиствуващия монополизъм”, и прочее. И какво от това. И аз, като пиша (научна) статия, спазвам някаква догма – не пиша в първо лице, цитирам разни основополагащи статии, ползвам догматична терминология. Религиозния фанатизъм го има и в науката, и в политиката, и навсякъде. През 1960та и в двете големи империи е било пълно с фанатици.
    А може и просто да съм продукт на преходното покололение – достатъчно стар, за да помня комунизма, и достатъчно млад, за да са ми омръзнали грумките думи за или против него. Както писа Никола скоро – ние сме като деца на емигранти – имаме смътни спомени от онази България, но нищо не ни свързва с нея.

    Reply
  2. jwalker

    Интересно, че най-добрата фантастика беше съветската и американската – двете системи, които се бореха една с друга, родиха най-доброто…

    А също от фантастиката идва:
    “Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат.”

    Reply
  3. Шapкан

    когато престанах да разглеждам Ефремов чисто като литератор (най-вече за Мъглявината и Часът), ми стана истински интересен.
    Дори възроптах срещу модела му. После се вгледах по-внимателно.
    Има трески за дялане. Въпросът не е в “прашасалото”. Почти няма произведения в НФ, които да не прозвучат “прашасало”. Дори най-скорошните – с малко повече интерес към науката и техниката навсякъде може да се хванат гафове. Няма как – едва написана, една НФ-творба почти веднага става анахронизъм. Защото е само една от възможните версии на бъдещето (или обяснение на миналото, анализ на настоящето).
    Най-добър роман си остава животът.

    Концепцията на Ефремов за антропоидността на разумните раси е тесногръда.
    Идеята му за завръщащи се експедиции, както и описанието на самия хардуер – архаични.
    Обаче социалната система, осмислена и изчистена от някои странновати подробности, практически е ненадмината от никой друг – имхо.
    При това такова общество по никакъв начин не би могло да бъде пряк наследник на СССР и подобни му режими.

    Ефремов е повече футуролог и идеолог, отколкото художествен литератор.
    ХУбаво е да се чете в тандем със Станислав Лем (също на бая места “прашасал”).
    И.Е. е мечтател, оптимист.
    С.Л. е мислен експериментатор и скептик.
    Но и двамата изведоха фантастиката до ниво на прогностична наука и изследваия на нещото, наречено “ноосфера”, обрасло с мистика и митове междувременно.

    Reply
  4. Божо

    Няма начин да не е “прашасъл”
    Просто няма шанс някой да си представи всички възможни промени даже и след 10-ина години
    За това и при ранния Азимов има мебели от силови полета, а компютрите се програмират с перфокарти и перфоленти (които даже някои корифеи разчитат директно на око, без четящо устройство 🙂 ).

    Reply
  5. Шаркан

    при Азимов има и едно леко смущаващо хрумване: “кошчетата за боклук”, както и масите от силови полета, анихилират отпадъците. Безвъзвратно. Няма рециклиране на вещество.
    В същото време той никъде май не намекна на уредби, които превръщат енергия във вещество (обратния на анихилацията процес).
    Смущаващо. Цялото вещество във Вселената така някой ден ще отиде такива “утилизатори”…

    Reply
  6. Атанас Боев

    Шаркане, Гибсън, Нулев Брояч. Скоро го пре(препре)прочетох. Съвсем съвременен. Ама може и да е заради превода, не знам 🙂 А Азимов някак не е, прав си, има перфокарти.
    Съвсем, ама съвсем не е вярно, че фантастиката е обречена на стареене поради естеството на жанра. Не е от жанра, от авторите е 🙂 Ето виж Среща с Рама, Дюна, Сезонът на мъглите, Живият пясък. Ако щеш – Енерган 22 или Червей под есенен вятър. Къртицата (велик!), Господ да ти е на помощ, Александър (велик, велик). Старее, но не прашасва. А Азимов е досаден, и роботите му ръждясаха. Стар трек – пфу. А Блейк-бива, само да не беше коженото му елече..

    Reply
  7. Д.Маджарова

    А не ви ли се струва,че в “Острието на бръснача” Ефремов е искал да изложи по най-лесносмилаем начин основните принципи на агни-йога.За мен е почти необяснимо как човек,който не е посещавал Намибия,или Индия може да опише с такива подробности обстановката там,по време,когато е нямало интернет.Според мен той е голям,много голям.

    Reply
  8. Григор Post author

    @Д.Маджарова: Почти всеки поддръжник на кое да е по-разпространено езотерично учение го открива в книги като „Острието на бръснача“. А защо би му било на Ефремов да посещава Намибия за мен е загадка – поне по отношение на агни-йога.

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *