Неплатеният домейн

На 30 декември домейнът ми изтичаше. За съжаление обаче имах предостатъчно и клиенти, и приятели наредени на опашка. И когато смогнах, вече работното време отдавна беше минало. Нямаше как да го платя още няколко дни напред.

В първия момент се ядосах на себе си. На какво прилича обущарят да ходи бос?… След това се замислих, че всъщност често става точно така – именно обущарят ходи бос. И че домейнът ми служи не за полза, а на собствената ми суета… Разсмях се, и махнах с ръка. Нека Интернет си почине малко от мен. Нека по празниците да има едно място по-малко в Нета за губене на време. Ще е една възможност повече и за мен, и вероятно и за други да си вдигнат погледите от монитора, и да видят живите и усмихнати хора наоколо. Да пийнат по чаша вино, вместо да се джафкат из коментари, или да четат излиянията ми.

… Празниците отминаха. Домейнът е платен, сайтът отново е онлайн, и в момента дозадръствам Нета с поредното си излияние. Нещата отново са каквито са свикнали да бъдат.

Но се чудя дали не е по-добре по-честичко сайтът ми да се оказва офлайн. По възможност по празници. За да е по-лесно на потенциалните му читатели да се сетят и за по чаша вино. 🙂 И за живите и усмихнати хора наоколо, и изобщо за цялата пъстрота и красота на офлайн света…

И аз покрай тях – също.

… Неволно тегля паралел с една от неизчерпаемите книги на човечеството – “Властелинът на пръстените”. Уж художествена, уж фикция, но писана от един от хората, дълбали най-дълбоко около връзката между художественото творчество и реалността. (Не вярвате ли? Прочетете “За вълшебните истории”, заедно с “Листо от Нигъл”. Или пък “Филомитон и Мизомитон”. Не са големи, няма да преуморят никого.) И неволно правя паралел с нея.

Паралелът е с ордена на магьосниците, и по-точно споменатите в романа трима. Двама от тях се провалят в поставената им задача. Потъналият в красотите и богатството на живота на Средната земя Радагаст забравя за задачата си, и почти няма принос към постигането й. А погълнатият изцяло от задачата Саруман, който вижда във всичко останало единствено инструменти за изпълнението й, забравя нейната цел и смисъл – и това го отвежда до пряко служене на Злото… Справя се единствено Гандалф, който не забравя задачата си, но и никога не пропуска да се възхити на обикновеното в света наоколо. И най-вече на хобитите, с техните простички грижи и радости – може би именно защото са толкова простички, и затова толкова истински. Толкова близки до смисъла на нещата, до истинската цел на задачата му…

В известен смисъл, всеки от нас е един такъв магьосник. Поел цял куп задачи в живота, претоварен от тях. И затова понякога склонен да забрави Голямата Задача – да остава човек дори под натиск. Но забрави ли я, потегля тихичко по пътя на злото. Не винаги бързо, и не винаги стига далече. Но е по-добре да не я забравя. Да си спомня за простичките неща, за простичките грижи и радости. И да умее да ги цени…

Толкова от мен. Аз отивам да се заема с една простичка радост – обикновена, но вкусна и приготвена с щастие вечеря. 🙂