Цената на лятото

– Обуй се!

– Ама мамо, така ми е по-хубаво!

– Обуй се, ще се порежеш на някое стъкло!

Обърнах се внимателно назад, в опит да бъда тактичен. Момиченцето смело и непокорно шляпаше нагоре по каменните стълби от плажа към сгушеното на ската куроротно селце. Майката го изгледа загрижено и поклати глава неодобрително, но продължи след него, без да настоява.

Безотговорно родителство? Или това, което често в забързаното си ежедневие объркваме с глупост – мъдростта да вникнеш в мъдростта на децата?

Огледах се. Бях горе-долу по средата на стълбите. Въпреки началото на есента слънцето продължаваше да пече с пълна сила. Вълнички миеха с тих плисък плажа долу. Мирис на море, сол и водорасли, на напечен камък и къпинови храсталаци. Лек полъх на вятъра шумеше в листата отстрани и галеше кожата ми. На фона на зеленината виждах щастливата усмивка на Ели…

Лято. Пълноценно и пълнокръвно. Времето, когато събличаме бариерите между нас и света. Жертваме защитата си, за да можем да получим от онова, което прави съществуването живот. Което прави дните и часовете незабравими и отваря пролуки в стените на тъмния тунел на годините. Връща ни към времето преди да се гмурнем в този тунел, към безгрижието на детството, когато всеки ден е цяла година изживявания. И понякога тези изживявания са изпълнени с вълни и аромат на водорасли, топъл пясък и замъци от него, синьо небе и екзотични, нови улици и къщи и хора и дървета и познати и радост…

Сетих се, че и аз съм бос, и притворих за миг очи, за да усетя плочите под стъпалата си. Характерен варовик, от кариера в Добруджанското плато. Неравен заради останките в него на живели някога в плиткия Тетис мидички. Всяка стъпка ми разказва за нови и нови от тях. Или пък настъпена цепнатина между плочите – за поставянето им от уморени работници, поглеждащи от време на време към плажа и морето. И за проектиралите стълбището – някои с финансови сметки, други с мечти за красота… Стъпка по-нататък плочите са студени и влажни – тънка струйка вода от ската пресича пътеката. Още по-нататък са топли от слънцето, въпреки че са под сянка – тя току-що ги е покрила с преместването на слънцето. Още по-нататък са покрити с тънък слой пясък: може би тук качващите се от плажа спират, за да отърсят пясъка от краката си. (За миг се връщам в света на очите ми – да, отстрани има скамейка. Сигурно сядат на нея.) На места плочите са леко поизносени, сигурно изтрити от толкова много стъпки. И искат да разкажат за всеки, стъпвал някога по тях…

На върха на стълбището варовиковите плочи свършват. Цяла вселена остава зад мен, навлизам в друга. Двуметрова ивица от утъпкана пръст, припосипана с редки дребни камъчета. Ако плочите на стълбището са симфония от тромпети и валдхорни, барабани и чинели, флейтата на вятъра и тихия приглас на арфата на морето отдолу, то усещането на пръстта е спокойно адажио на фагот и виолончело с пригласи от контрабас, тихо пиано и кратки ноти от приглушен саксофон, с едва чута подкрепа на богатството на целия оркестър. И носи своята вселена от истории и разкази, от времена на мамути и пещерни мечки през средновековни схватки, та до уморени рибари и весели летовници. Бих я слушал цял живот, никога няма да се повтори или да ми омръзне – но уви, трябва да вървя, и тя остава назад, готова да разказва на който има боси крака да я чуе.

След пръстта е асфалтът, покрил стръмната уличка нагоре. Пари под краката ми, напечен от слънцето. И усетил, че бързам, бърза на свой ред да разкаже своите безбройни истории. Не е тук от векове като пръстта, но за годините си е видял хиляди и хиляди като мен. И е попил и запомнил стъпките им и през тях техните истории, както аз сега попивам неговата… Всяка пукнатина, всяко камъче се надпреварват да разкажат своето, и всяка от тях носи безброй истории. Искат да ходиш по тях, да ги слушаш и слушаш отново. Концерт на електрически китари, синтезатори и ритъмбоксове, събрал в себе си от Жан Мишел-Жар до Марк Нопфлър. Ако саксофонът на пръстта беше приглушен, този тук на моменти води мелодията, рязък и категоричен. На моменти мелодията поема ксилофон, обогатен от пригласа на тръбни камбанки, след това китарите и синтезаторите се завръщат. И разказват не просто животи, а твоя живот и изживяванията в него, в мига, в който ти ги дават. С грапавините и усета и топлината на асфалта под краката ти.

Обуя ли се, цялото това огромно богатство ще изчезне за мен, ще го изгубя. Завинаги – дори да се усетя и поправя, няма как да вляза пак в същата река, да върна мига. Лятото ще остане по-сиво и скучно, по-малко лято. Животът ще остане по-малко живот. И когато дойде моментът на равносметка и раздяла, ще се проклинам, че съм пропуснал тази възможност, но няма да има как да го поправя. Изгубил съм я заради страха, че може да се порежа. Каква дребна цена за живота!

Хвърлям поглед пред краката си. На асфалта лежат няколко парченца стъкло, вероятно от счупена бутилка. Прекрачвам ги внимателно. Значи може дори да не платиш непременно чак толкова скъпо, усмихвам се на себе си.

След това се обръщам, събирам ги и се оглеждам за кофа наоколо. Нека и момиченцето не се пореже. И нека помогна мъдростта на майка му да бъде оправдана, тя да се поучи от неговата мъдрост.

4 thoughts on “Цената на лятото

  1. Michel

    Хубаво си писал, пак… И аз обичам лятото и да мога да стъпвам бос по пясъка и понякога по асфалта… 🙂

    Reply
  2. wn

    Брилянтно! Колкото и да ми е чуждо произнасянето на каквито и да било насърчителни и окуражаващи слова, трябва да подчертая: “Това е брилянтно!”

    Reply
  3. Пешо

    не предполагах, че някой може да опише по такъв чудесен начин просто едно стълбище.
    Веднага си представих стълбите нагоре към новия град в Созопол и шест годишната ми дъщеря шляпаща по тях, следвана от бълваща съвети мама. Сигурно не е точно това стълбище, но все тая. Стана ми малко кофти, че морското лято свърши (поне за мен, отново съм на тръстиката). После ми стана приятно като се сетих, че всичко това ще се повтори следващото лято, а пък то не е толкова далеч.

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *