За истината и смъртта

Седях сред неголямата хотелска стая и чаках с нетърпение. Едва се сдържах да не запаля цигара. Човекът щеше да дойде всеки момент.

(ама чакай, аз не пуша!… сънувам ли? сигурно…)

Почукване, отваряне. Да, той е.

– Заповядайте, седнете. Нещо за пиене?

Онзи се разположи на стола срещу мен, бутна шапката си назад и ме прониза с поглед:

– Излъга ме, че си репортер. Никоя медия няма да си вре носа в тези неща, прекалено са омотани за тъпите им зяпачи. Какъв си?

– Репортер съм, наистина. – Показах му журналистическия си бележник, все едно той доказва каквото и да е. – Просто не само търся да напиша нещо, че да си оправдая парите. Искам и да зная истината. Заради себе си.

– Коя истина?

– Какво всъщност се е случило в института онази вечер, когато сте правили опита.

Погледът отсреща стана още по-твърд. Чувствах се забоден на облегалката на стола като пеперуда на карфичка.

– Ако ти кажа, трябва после да те убия.

Най-изтърканата фраза на света – но с една разлика. Наистина го имаше предвид. Нещо в очите му казваше – сън или не, ще умреш наистина. И му вярвах, както само насън може да се вярва.

Преглътнах на сухо:

– Става.

Той вдигна вежда, измерва ме още секунда-две, след това заразказва. Може би около двайсет минути. След като свърши, кимна.

Сърцето ми беше като бучка лед. Нямам представа откъде намерих сили да проговоря:

– С какво да ти помогна? Пистолет? Нож? Въже? Тежък предмет?…

Онзи ме погледна иронично, стана от стола и понечи да излезе. Внезапно сякаш отникъде усетих прилив на сили. Скочих и му преградих пътя.

– Чакай малко. Обеща, че разкажеш ли какво е станало, после ще ме убиеш, а не ме уби. Значи си ме излъгал. Спазвай си договорката, мътните те взели!

Минута-две онзи ме гледа право в очите, от педя разстояние. След това съвсем тихичко прошепна:

– Ти май наистина си готов да умреш, за да знаеш истината.

Страхът ме стискаше за гърлото така, че нямах глас – просто кимнах.

– Добре. Сядай.

Вторият разказ беше съвсем различен от първия. И… докато слушах първия, не се бях усъмнил. Но когато чух втория, усещах – това е истината, другото е просто брилянтно съчинение.

Когато привърши, човекът стана и тръгна към вратата. Бях като парализиран от ужас, не можех да стана и да го спра. Едва събрах сили да се обадя след него:

– Пак ли ме излъга?

Другият се обърна, вече на прага:

– Човек, който е готов да умре за истината, заслужава да я знае и да живее.

… Когато се събудих, още не можех да се отърся от страха – студен, лепкав и неописуемо гаден. Въпреки ясното разбиране, че това е просто сън, минаха петнайсетина минути, докато събера сили да стана. Продължавах да имам усещането, че съм се разминал на косъм от смъртта. Че съм оцелял по благодеянието на някой, който е можел и да не се смили. Който е трябвало да не се смили…

Дълго после мислех с какво ме уплаши толкова сънят. Че готовите да умрат за истината ще я научават и ще живеят после нито съм го вярвал преди, нито го вярвам и сега. И не вярвам, че сънищата могат да повлияят някак на реалния живот.

Може би с това, че бях в този сън истинският себе си. Че в реалния свят бих постъпил по същия начин. Може би дори след като вече съм преживявал този страх.

И че не желая да се променя. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.