Върви ми в живота на тая комбинация – момиче, момче и люляк.
В момента, в който завих зад ъгловата къща, мярнах на двайсетина-трийсет метра разстояние по уличката млада двойка, застанала под люляков храст. Момчето беше навело един от клоните му, и двамата с удоволствие миришеха цветовете.
Застанах на място, скрит в сянката на короните на две ниски дръвчета – не исках да прекъсвам идилията им. Нека ѝ се насладят до насита. Даже реших, че ще бъда учтив и ще зяпам върховете на обувките си. Тях и да зяпам, няма какво да видя – а ако имаше, толкова повече. Друг надали някога ще разбере, но аз ще помня и знам какво съм правил. По-щастлив съм, когато не плащам със срам цената на воайорството. Ако толкова ми се прищат гледки от тоя сорт, Интернет е пълен, че и с откровено порно даже.
Не зная колко дълго се радваха на люляка, надали и половин минута. Момчето пусна внимателно клона и си продължиха. Без да си откъснат, забравили за люляка в момента, в който той остана зад гърба им. Изпълнени с щастие обитатели на свят, съставен от тях двамата и пролетната нощ.
Писал съм за такава история преди. И тази вечер беше на същото място – същата уличка, същият храст, още по-висок и кичест. И по същото вече нощно време, под светлината единствено на самотна жълта улична лампа. Нямаше го единствено тогавашният старец, да им се скара. За момент помислих с тъга – дано е жив още, пък дори все така кисел. Дано просто гледа в момента някой хубав филм, или похърква сладко и сънува как отново е млад и силен, и носи едно момиче на ръце и в сърцето си.
Мисля си как понякога насъбирам горчилка към днешната младеж. Как я смятам за необразована, не-любознателна, невъзпитана, безотговорна… Как постепенно се превръщам от момчето, навело люляка за момичето си, в намусения старец, който ги критикува от прозореца. Как един ден този старец е бил такова момче, и как един ден това момче ще бъде такъв старец…
А люлякът ще бъде все там – или ще има друг люляк другаде. Да пръска ухание в пролетната нощ и влюбени двойки да го миришат заедно, и да си тръгват после през техен си свят от аромат и обич. И може би, ако някой случайно ги зърне и се замисли, да разбере, че люлякът е там и за него. Да му даде частица от аромата си, да върне частица от спомените му.
И да му каже, че изборът какъв ще бъде е само негов. Че ако иска да остане момчето, което навежда люляка за момичето си, може – завинаги, дори когато вече отдавна няма да може да наведе храст, или дори да стигне от леглото до прозореца без бастун.
Защото младостта и добротата са вътре в нас, точно като обичта. И е нужно само да поискаме, за да вървим през наш мъничък свят, изпълнен с младост и доброта.
И, ако го пожелаем, с аромат на люляк и с обич.
Добре пишеш, ма що спираш?
Всичко, което се случва, се случва.
Всичко, което със случването си предизвиква да се случи нещо друго, предизвиква да се случи нещо друго.
Всичко, което със случването си предизвиква себе си да се случи отново, се случва отново.
Но това не става непременно в хронологичен порядък.
Браво … благодаря за хубавата история … красотата е в очите на гледащия, и понякога най-дребните неща са точно тези, заради които си струва да се живее, гледа и пише.
„Ако толкова ми се прищат гледки от тоя сорт, Интернет е пълен“
Наистина ли? С оная истинска емоция, от която хем нещо ти засяда в гърлото, хем бузите ти ще се сцепят от усмивката?
Аз я зървам достатъчно рядко, за да замръзна и да се захласна (и сигурно да изглеждам като невъзпитан воайор) всеки път, като я срещна. Даже искам да ти разкажа нещо за порното, но нека е на живо. Не толкова заради „какво ще си помислят хората“ (хаха), ами защото в момента не съм сигурен, че мога да се справя само с думи в писмен вид.
За другото благодаря. Ммммм.
@Петър Петров: Ами случката свърши дотук. Да я досъчинявам – не става.
@СТЕНАТА: 🙂
@Делян: Благодаря и аз. Наистина беше красиво – много повече, отколкото мога да изразя с думи… Последните години животът здравата ме поогъна, преди имах повече време да гледам за красиви неща наоколо. Може би трябва да се напъна да издебвам пак време и за тях.
@Кал: И такива гледки има предостатъчно в Интернет. Просто не са толкова прочути и предимно си нямат специални места, където да се събират – но ги има. И също благодаря, за добрата дума.
Значи ще се радвам, ако споделяш такива находки на чиста емоция. Тук или по мейл, или във форума…
(В момента тъкмо ръчкам Ели Павлова да сподели по-широко една радост по нейна линия. И завърших писмото си с „Радости, повече радости трябват на тоя свят…“. 😉 )
Младостта и добротата са вътре в нас – това е точно така! Независимо от хилядите външни фактори, младостта никога не си отива 🙂
@Бижи: Нали? Особено ако не се опитваме да ги използваме, за да пускаме коментарен спам. Така или иначе той няма как да пробие, взел съм мерки.
Много, много ми хареса!