Преди няколко дни пуснах един запис, в който разказвах как си представям отвътре хората, които познавам по-добре. Дискусията отдолу доста бързо се изроди в как другите си представят мен; един от коментарите – на Ани Илиева – ме докара до тих бяс. Уважавам страхотно Ани, и се възхищавам до немай-къде (и завиждам) на писателското й майсторство – който не мисли така, нека прочете сайта й. Но въпреки това, коментарът й беше на границата да бъде първият цензуриран в блога ми за тази година.
За да си успокоя нервите и самоуважението, надрасках един самоироничен разказ – “Гайдите на бай Добрин”. Литературната му стойност клони към нулата (претенциите за такава – също, така че това е ОК). Разведрих се, покрих вътре една-две любопитни закачки, и толкова. Без никакво съмнение е най-скорострелният ми разказ – публикувам го по-малко от седмица, след като го започнах. Нямам друг разказ, който да не съм държал като неоповестена чернова поне 2 години.
Под Криейтив Комънс лиценз е, и е вече на страничката с разказите в сайта. Ако на някой му се чете, е добре дошъл. 🙂 А ако някой го хареса, ще знам, че и от ядосването понякога има полза за някого. 🙂
…А що не линкна гайдите още от тука, да ни спестиш малко ровете “абе къде беше страничката с тия разкази”? 🙂
Отивам да го търся!
@Дончо: http://www.gatchev.info/stories/bagpipes/bagpipes.html
@Григор: Да знаеш, че на мен разказът ми хареса. Както ми е харесвало досега и всичко друго, написано от теб!!
И на мен разказът много ми хареса, Григоре. Може да си силно самокритичен, но умееш да пишеш така, че (поне) на мен да ми харесва. И на други old geeks като мен (виж Владо например).
Благодаря ти.
В разказа си споменаваш, че щом няма да помниш предишния си живот, все едно си мъртъв и друг човек живее на твое място. И аз мисля така.
Обаче в такъв случай не следва ли съвсем естествено от това, че връщането назад във времето и промяната на миналото е всъщност най-големия геноцид?
ами не ви познавам, но не е зле Ани да те ядосва по-често 🙂
Невероятен разказ, Григи – поздравления. Точно в този момент имах нужда да прочета подобно нещо, имах нужда да почерпя малко от твоя ентусиазъм по отношение на хората.
Григи, кажи какво правиш, когато хората те нараняват и те боли. Аз плача, но не ми минава.
Всъщност не знам, дали е толкова от болка или бяс. Май е от комбинацията между двете.
@Дончо: Сори – пропуснал съм. (Благодаря, Владо!)
@Жилов: Наистина е така. 🙂
@Емо: Когато не съм ядосан, пиша по-добре. 🙂
@Таня: Разказът е бързострелен и некачествен – дори развлекателен не е…
А иначе, когато хората ме нараняват… правя добри неща. Те ми помагат да се съвзема.