Преди доста време бях посетил “Мост компютърс”. Бях решил покрай този случай повече да не пазарувам оттам, но точно преди Нова година направих изключение. Комбинация от промоция, приятелски хвалби и отчаяно нямане на време ме притиснаха, и набързо си купих от тях лаптоп. Цената беше прилична, гаранцията – дълга, компонентите – съвместими с Линукс. 🙂 Изобщо, вършеше ми работа.
Като добавка към него вървяха в подарък мишка и чанта. За момент се почудих трябват ли ми, след това си казах – дават ли ти, взимай. Бъди поне веднъж мръсен авантаджия. 🙂
Две седмици след купуването мишката започна да ми създава проблеми. Забиваше често, и се налагаше да я изключа и включа от куплунга; след няколко такива операции изобщо преставаше да работи. Един ден, малко поизнервен, звъннах до сервиза им:
– Извинете, обаждам се във връзка с една покупка. (Описах нещата.) Подлежат ли на ремонт тези мишки?
– Ами… Заповядайте, ще видим какво можем да направим.
Ден по-късно повторих точно същото описание на момичето, което приемаше в сервиза рекламираната техника. Тя се замисли:
– Хм. След като мишките са подарък, би трябвало да са без гаранция.
– Добре, това го разбирам. Защо обаче ми казаха да дойда? Бия път през целия град, за толкова изгубено време щях просто да си купя нова.
– Ммм… Не зная кой ви е казал. Един момент, да проверя какво мога да направя. – Тя бързо набра пет-шест телефона, да търси различни шефове. Никой обаче не се оказа достъпен.
– Хммм… Извинете, без одобрението на ръководител ми е трудно да ви помогна. Просто стоката се води без гаранция, и…
– Окей. – Вдигнах рамене. В края на краищата, напълно прави бяха – подаръците по цял свят обикновено са без гаранция, и го знам. Докато мятах на рамо чантата обаче, тя се обърна към коридорчето на техниците и махна някому:
– Можем ли да помогнем на човека? Има проблем с една мишка. Извънгаранционна, ама все пак…
– Ей сега. – Оттам излезе младо момче, може би още ученик. Или може би остриганата глава и слабичката фигура създаваха такова впечатление. – Извинете, какъв точно е проблемът?… Хмм. Не ми хрумва какво може да е… Впрочем, дайте я. Една подобна мишка преди няколко дни имаше ядове, оказаха се лоши спойки. Ще ги препоя на тази, може да се окаже, че са те.
– Мислите ли, че има смисъл да ви създавам работа? – Стана ми съвестно. Поне да беше ясно, че проблемът е този.
– Не ме мързи. – Той пое мишката и тръгна по коридора навътре.
– Кога да дойда да я взема?
– Ей сега ще я направя, изчакайте само пет минутки…
След няколко минути донесе мишката обратно. Трябваше да се вгледам внимателно, за да забележа къде точно я е отварял. Неволно се усмихнах. Хора, които си изпипват работата с мерак, не са много чести.
– Благодаря ви много.
– Още не е ясно има ли защо. – Той също се усмихна. – Пробвайте я. Спойките наистина не бяха добри. Ако е бил в тях проблемът, ще е решен, направих ги както трябва.
Мигах на парцали. От срам, че нямам с какво да се отблагодаря на момчето. Хич нищо да не е успял да оправи, пак си е дал труда. Честно е да получи нещо в замяна. Пари не вървеше да му давам пред другите, да тичам да му купувам бонбони или друго нямах време… Благодарих отново, и си тръгнах сконфузен. Надявам се някой ден животът да ни срещне отново, и да мога да му помогна според силите си.
Мисля си – не зная дали атмосферата там се е променила, или пък в сервиза е различна от тази в дилърския отдел. Или може би просто има хора, които духът на неуслужливост и безполезност не успява да ги просмуче толкова лесно… Каквото и да е, видях този ден едни по-различни хора. Струва си да знае човек, че има и такива.
… Оттогава минаха две седмици, и мишката не ми е отказала нито веднъж. Пиша този запис с нейна помощ. И си мисля – който е разказал лошото, е честно да разкаже и доброто.
Give credit where credit is due, казват хакерите. Прави са.
Не си видял “по-различни хора”, а по-различен човек (да е жив и здрав!)
Не е от атмосферата в сервиза, дилърския отдел и прочие.
Случайно там се е хванал на работа нормален човек. Навсякъде се случва, и навсякъде е доста временно явление. Друг е въпросът доколко ще му понесе и няма ли да си обере крушите скоропостижно.
(Да не се бърка “нормален” с “широко разпространен”.)
Мини пак и го черпи едно няколко пъти (под “едно” да се разбира каквото там му харесва на човека, не е задължително да е алкохолно).
И още нещо –
за къв дявол да се поддаваш на комбинация от “промоция (крайно съмнително нещо), приятелски хвалби (не винаги добър показател) и отчаяно нямане (какво означава “отчаяно нямане”, когато си говорим за покупка на лаптоп, м?), когато имаш силното подозрение, че не е това, дето трябва?!
Pingback: w.ljube.com » Give credit where credit is due, казват хакерите…
На мишките на често им се разболяват опашките. И се лекуват много лесно! Изключва се пъа от компа, реже се с ножица опашката на пет пръста от плъха. След това се отваря с отверка вътрешността , и се презапоява голямата опашка към куплунга вътре а 5 или 10-те санта които са били вътре се изхвърлят.
Някой път са си наистина калпава порода, трябва да играе поялник или нещо не е нагласено вътре в пластмасите както трябва. Тогава отново играе отверката. Не е толкова страшно.
Впечатленията ми от Мост са отскоро, но пък съм (почти) напълно възхитен.
Първо прочетох първия пост за мърляча и зяпнах от невярване — това е толкова далеч от моя опит, че просто не мога да го опиша:
И аз си взех изгоден лаптоп от тях, от магазина им на Шипченски Проход в края на миналата година. Продадоха ми го усмихнати момче и момиче, много учтиви, бъбриви (изброявайки какво си купувам, въпреки че аз си знаех…). Исках малко да ъпгрейднем машината — “Няма проблем”; “Ама да не падне гаранцията, че четох…”, “Няма проблем”, “Ама колко време ще отнеме?”, “5мин”.
Признавам че магазина изглеждаше лъскав — може би е нов, с нови хора и т.н….
Историята обаче не свършва дотук: 2 месеца по-късно си изгубих зарядното. Тъй като машината е малко нова и няма никакви отделни аксесоари (да не говорим за уникалното зарядно на 9.6 волта) сериозно се шашнах. Звъня в Мост: “Така и така…”, “Ами нямаме”, “Е какво правим?”, “Сега ще ви свържа със сервиза, ще измислят нещо”. Свързаха ме и наистина измислиха — намериха ми зарядно “Заповядайте при нас, търсете Еди-Кой-Си, той ще ви го даде”
Та така — дълго се получи, но наистина съм доволен, че има и такива фирми!
Ами би могъл да се отблагодариш, като напишеш благодарствено писмо до шефа му 🙂
Аз правя така с фирмите, с които работим – ако някой служител особено много ми е помогнал, пращам едно благодарствено писмо, уж до фирмата, ама споменавам служителя в него. Има голям стимулиращ ефект, да знаеш 🙂
@komata: Дано да е от читава атмосфера, а не от случаен читав човек… А “отчаяно нямане” е “отчаяно нямане на време” – там нещата не са лесно решими.
@Алекс Панов: Това и беше направено. 🙂
@Станимир: Дано наистина нещата да са такива и занапред! 🙂
@Longanlon: За благодарствено писмо не знам, мразя документации, но една бутилка кола може да му взема. Лошото е, че ходя в този район на града много рядко, и като правило след 7 вечерта, когато те вече не работят…
Off topic
Гледах “Панорама”. Доволен ли си от дискурса, в който те вкара традиционната медия?
(Не ме разбирай погрешно – не питам за теб и това, което говориш. Имам предвид това, което бе представено като блогъра_Григор. Позна ли се в него?).
Събудих се по време на повторението на ‘Панорама’, точно по време на репортажа… и естествено окончателно се ококорих като чух изказване, което напълно съвпада с моето (за мърлявата домакиня, която чака… и за политиците, не случили на народ… и за поданиците v.s. граждани… и т. н., и т. н.)
Това е ‘народен’ К О Н С Е Н С У С !!!, с който аз нямам сили да се боря, а единствено да бъда жертва – неразбрана като тийнейджърка (на 55-годишна възраст!!!):
1. Качвам се в микробус (пътувайки от гр.А до гр.Б). Шофьорчето (около 25-години), веднага след като излизаме от очертанията на града, започва дълъг разговор по мобилния си телефон, естествено, без хендсфри. Реагирам с възмущение, че това е незаконно, защото поставя под заплаха живота на всички пътуващи… ‘А-х-а, закона, г-жо…’ – всички в микробуса са срещу мене и са на страната на шофьора – подсмиват се, сочат ме с пръст и ми се подиграват… Подкрепя ме само една жена с патерица (‘аз, г-жо при автомобилна катастрофа съм пострадала’…)…
2. Влизам в малка бакалийка в централната част на града. Зад щанда няма никой, а на касата две млади момичета се учат да си служат с компютъра… Аз очевидно преча на заниманието – аз съм просто една досадна клиентка, която иска да си купи нещо… Те явно не се нуждаят да продават стоката в магазина, а да се научат ‘да работят на компютър’… и въпреки това ‘оживяват’, а аз вечно губя – време, нерви и пари… и никога не печеля, колкото и да се старая…
3. Влизам в друго малко магазинче. Зад щанда двама – младо момиче и младо момче. Услужливо ми подават два-три артикула, които си избирам, след което запитвам за нещо друго, което не виждам. С видимо задоволство и грейнала усмивка ми заявяват, че не могат да ми услужат!… На какво ли се радват?…
4. Млада жена, майка на малко дете, дава интервю по някакъв повод… ‘Аз съм си на работа (разбирай на заплата/дажба…) и мене никой не може да ме мръдне от мястото ми, Кодексът (на труда) ме защитава’ при всяко положение…
И т. н., и т. н. безкраен е списъкът на подобни злободневни случки, в които се съзират черти от народопсихологията на голяма част от съвременните българи…
…
А добри и свестни хора също се намират! Само че са по-рядко… Вчера точно ми се случи! Windows XP-то ми работи вече 2 години без проблеми, като швейцарски часовник! (за разлика от Windows 98, който често се налагаше да преинсталирам)… Никога досега не съм ползвала услуги по поддържане на системата (операционната), справям се някак си, успявам…, защото просто не знам на кого ще попадна, ако позвъня на някоя обява, а смешните ми доходи не позволяват да се обърна към услугите на някоя реномирана IT компания (един далечен спомен ме връща към времето, когато повиканият от фирмата, където работех, IT специалист ме учеше как да си подреждам иконите по десктопа, вместо да ми помогне по същество)… Та именно вчера ми изникна проблем, с който не можех да се справя сама. Помогна ми един млад човек, въпреки голямата си заетост, лични ангажименти и грижи, при това почти безплатно (буквално на символична цена) – просто откликна на моя зов, просто искаше да ми помогне! Добър, умен, свестен, кадърен, човечен!… просто уникален!… нямам думи
P.P. – Доста емоционално се получи, пък и твърде встрани от темата… поувлякох се! Sorry!
@illa: Оригиналният запис, който направи репортерката с Делян и мен, беше повече от час. Не смогнах да гледам “Панорама”, и нямам представа какво от него е излъчено, и какво не. Ако я намеря на запис, ще я гледам, и тогава ще мога да ти отговоря. 🙂
@Йорданка Богдева: Като всеки народ сме – има и свестни, и мърша. Лошото е, че на този етап свестните са единици, а мършата ни залива. И активно остракира всеки, който не е като нея…
Нищо. Единиците пък ще продължим (и аз барабар Петко с мъжете 🙂 ) да не сме мърша. Точно защото виждаме какво е да си, и си правим извода – искаме ли да сме такива.
(П.С. Браво на момъка!)
Григор, една кока-кола е нищо, но една добра дума е много!
Тя може да направи чудеса с мотивацията на човек, а такива като тоя младеж са малко, трябва да се стимулират:
http://longanlon.bloghub.org/43/
Григоре, извинявай, ама с тази кола кола и “мразя документацията” нещо не се вържат с постинга ти .Лонганлон ти каза- добрата дума е много! Дал си си труд да опишеш случката в блога си, а не можеш да на натряскаш 3-4 реда до шефа на фирмата за това момче, което ти е оправило не само мишката,а и настроението, а си оправдал и парите и времето си по разкарването.
С тази “кока кола” ми звучиш досущ като, след като цяла нощ съм поддържала живота на някой сърдечно болен, който по 4-5 пъти е умирал и дочакал утрото само и единствено на моят труд и желанието ми да се боря за живота му и близките идват с купия бонбони,разбрали за инцидента и ми предлагат “Сестра, почерпи се едно бонбонче”. Никога не съм приела нито един бонбон от никого,защото
– сладко не ям
– смятам, че човешкият живот, който съм успяла да изтръгна от лапите на Смъртта не струва 1 бонбон,кутия бонбони или шише алкохол.
Признавам си , че съм жадувала само едно признание, но много малко хора се сещаха да напишат благодарствени писма, с изключение само едно единствено от курортна поликлиника Варна, където ми благодаряха за проявен висок професионализъм и прочие бля,бля, бля при един трагичен инцидент на устието на р.Камчия, където загинаха 13 деца, но 17 бяха спасени, от които 7 от мен.Разбира се никога не можах да се зарадвам на това писмо, защото в ума ми останаха не спасените, а загиналите деца. Често в професионалното ми ежедневие са се случвали невероятни неща и съм спасила много хора, но това си остана като професионален дълг и никога никой не ме похвали, въпреки че знам,че ако не бях аз дежурна, човека на следващото ми дежурство просто нямаше да го има.
Постъпваш като другите, които не харесваш. Време за блога имаш, а за няколко добри думи в писмена форма до шефа на момчето- имаш оправдание. Пожелавам ти последователност. Само добри намерения не стигат, защото знаеш “Пътя към ада е постлан с добри намерения”л Поздрави Ружа
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Телеизяви
Браво roujkabg!
Многе те обичам!