Наскоро се замислих. И установих, че завиждам на доста хора.
Малко се засрамих. Дотогава си мислех, че не завиждам на никого. Че съм постигнал някаква “нирвана”, в която откривам баланс в природата, който слага всичко на мястото му. Да, ама не. Хич даже.
Завиждам ужасно на хората, които могат да пеят добре. Или да свирят добре. Страшно ми се иска и аз да мога. В училище бях единственият, може би в историята на училището, който тайно от повечето хора заделяше поне 3-4 часа седмично, за да се учи на пиано. След като след една година все още не можех да издрънкам без грешка “Котешкия марш”, ми намекнаха, че силните ми места са другаде.
Още повече завиждам на тези, които могат да рисуват. С години съм се мъчил да се науча. Знам теорията как се прави не по-зле от всеки среден художник… Ако нарисувам човек, сигурно ще се познава, че е човек – но дотам. Ако го рисувам в продължение на един месец, може дори да докарам някаква физическа прилика. Примерно като тази, която карикатуристите докарват за минута върху салфетка в кафенето… Не са ми намеквали, че силните ми места не са и там, но няма нужда. Сещам се.
Не съжалявам, че на времето реших да напусна БАН и да се занимавам с частен бизнес. Нямах друг избор. Но адски завиждам на тези, които се занимават с истинска, интересна наука. Или с тясно свързана с науката практика – с такова удоволствие бих работил някъде, където проектират или произвеждат космически кораби или спътници, примерно. Или поне обработват данните от марсианските ровъри… И досега страдам на моменти от пристъпи на псевдонаучност. Хронична болест е, повярвайте ми, трудно се лекува.
Завиждам на тези, които знаят истински добре каквото и да е – било таксономия на водораслите, било история на Илирия, било математически анализ.
И на тези, които умеят добре каквото и да е – да коват хубави ножове, или да се гмуркат с акваланг, или да управляват самолет…
Не знам защо обаче, никак не завиждам на тези, които спокойно могат да си позволят да прекарат живота си на луксозен курорт, и по цял ден да се гмуркат с акваланг. Умеенето ме привлича. Имането, дори на възможност – не толкова.
Изглежда завиждам на тези, които имат познанията или уменията да вършат нещо удовлетворяващо. (Странно, а? 😉 ) Но пък въобще не завиждам на тези, които имат финансовата възможност да го вършат, но евентуално трябва да се учат как става, а преди това пък да проявят интерес… Хайде, интереса го имам, ясно е защо не ми е нужен повече. Но защо завиждам на умеещите, а не на имащите възможността? Разликата между двете е много по-малка, отколкото изглежда на пръв поглед; в страшно много отношения е невъзможно да бъдат разделени. Защо тогава правя тази разлика?
Не зная. Пробвал съм се да го обяснявам по десетки различни начини – все нещо куца, та пада.
Може би просто съм такъв, и толкова. Всеки луд с номера си…
За музиката и рисуването мисля, че нещо някъде си сбъркал по пътя. Убедил съм се, че няма такова нещо като “талант” там, има само чалъм (и копаене с усвоения чалъм). Най-много ме дразни, когато уменията / неуменията ми в тези две области се обясняват с вродени заложби, след като ясно си спомням всяка стъпка, грешка и всеки значителен скок в прогреса – как и защо са настъпили.
Не мисля, че обяснението за завистта ти е особено сложно. Нормално е да се завижда на вече умеещите, защото тези, които имат възможността, тепърва трябва да положат усилия – и да упорстват за резултат. Самата завист при мен е (може би) форма на размечтан или отчаян мързел. Сигурно съм прекалено суров със самооценката си, но мисля, че съм прав. Навремето с един приятел имахме идеята – аз да го уча на английски, а той да ме учи на разни номера в рисуването. Е, нещата не се получиха, но едва наскоро се усетихме защо. Всеки имаше ентусиазма да бъде учител, никой нямаше желанието да бъде ученик. Така че тая година реших първо аз да стана ученик, пък дано устоя :).
@Жилов: Стискам ти палци! И… ако научиш нещо, ще преподадеш ли и на мен? Не се шегувам – аз съм ужасно тъп, годините неуспехи и миналото време не са успели да ми вкарат нищо в главата. 🙂
Жилов, и аз мисля, че си прав за мързела и мечтаенето. От собствен опит го знам, разбира се.
Много ме размисли този текст. Вие двамата очертавате сигурно най-голямата ни българска слабост – липсата на култура за достигане, предаване и запазване на високи нива на компетентност вобщността.
Единственият отговор на питанките ми защо, досега е бил: защото сме завистливи. Не съм га приемала, защото си е очевидно – завистта не е причина, а симптом.
И сега като прочетох написаното от вас, става ми ясно. И изведнаж получих отговор на двата най-трудни за мен въпроса по отношение на сънародниците ни. Може би едва сега разбирам какво е имал предвид Сашо.
Като народ ни е нужна да преодолеем заблудата, че компетентността в произволна област е въпрос на късмет, а не на непрекъснато, продължително, системно и правилно полагане на големи усилия не от едно, а от поколения наред. Извинявам се за дългото изреение. Вълнувам се! Току що го осъзнах!
Можем да направим интересен експеримент с музиката. И на Свети съм обещал.
Май въпросът е, че разбираш от много неща, но не си тесен специалист. И от време на време явно това не ти е достатъчно…
Успокой се, не са много хората, които могат със спокойна съвест да напишат на визитката си Master of none 🙂
Иначе моето разбиране за таланта е по-скоро че той ти позволява да правиш нещо с по-малко усилия, казано прямо – да помързелуваш, вместо да блъскаш като на полето. Просто е демотивиращо да гледаш талантливия да го прави за в пъти по-малко време от теб, че и доста по-добре. За щастие има дейности, в които нямаме особени шансове да гледаме “таланти” в действие, иначе току-виж заради “по-талантливи” от нас сме спрели и любов да правим…
“he who knows a lot of crafts lives in an empty house” 😀
Завистта, която изпитваш, ми е позната, макар и може би в друг смисъл. Дали случайно нямаш проблеми със самочувствието?
А за таланта не съм съгласен с Жилов, той се изразява в определени физически и психически способности, които много често са генетично определени, или се формират в твърде ранна възраст, когато не можеш да им оказваш съзнателен контрол. Вземи който и да е талантлив човек и го анализирай внимателно, винаги ще откриеш такива неща в основата. Естествено, че без сериозни последователни усилия потенциалът ще остане неразвит, но пък без него никога не би могъл да преминеш отвъд определена граница, с колкото и чалъми да “копаеш”.
Аз смятам, че твоето не е завист.
Искаш да си като умеещите, а не имащите възможност например пари, пътувания, пътешествия.
Това е страхотно. А това, че нямаш е първата стъпка към това да започнеш да искаш и после да имаш.
Да искаш, да искаш за себе си, на това ме учат мен.
Пък какво ще излезе. Аз се надявам само хубавото.
Аз не те познавам много и не знам какъв точно си искал да бъдеш, но те познавам като топъл, интелигиентен Човек.
Та… бъди, каквото и да избереш и по който и път да тръгнеш. Имало е защо!
Габи
Аз си мисля, че Григор ни казва нещо не толкова за себе си, колкото…
*млъквам и се ухилвам*
Гри! А видя ли как съм ти префасонирал последното изречение в “Бунището”? Не ми ли завиждаш за гения и таланта, поне малко, а? А, а, а?
*…и се срутвам от стола*
А защо по подразбиране приемаш, че “умеещи” и “имащи възможност” са взаимно изключващи се???
Здрасти!
Стигнах дотук по слуачйност, но един въпрос ме човърка и не мога да не ти го задам…
Ти случайно да не си роден между 23.11. и 22.12. ??? Просто питам, да кажем че правя статистика 🙂
Поздрави и ще чакам отговор, освен ако не е твърде лично или пък голяма тайна 🙂
А, още нещо….
Което казваш е резултат на това, че си твърде любознателен – интересуваш се от широк кръг неща. Затова не можеш да отделиш време само за един от интересите ти. И съответно не можеш да станеш най-добър в една област.
Това е проклятието, споко. 🙂
@Аспарух: Тесен специалист (в смисъл човек, който знае нещо на практика докрай) съм по поне три-четири неща. Което само ми помага да виждам по-добре как ако знаеш едно нещо докрай, но не знаеш добре и куп други, всъщност не знаеш и това нещо докрай…
@skoklyo: Имам проблеми със самочувствието – прекалено високо е. 🙂
@Габче: Право в десятката!
@Калин: Ти се смееш, но аз наистина ти завиждам за таланта. И за енергията, и за духа, и за куп други неща. И не виждам нищо лошо в това да си го призная.
@Lady: Точно това ме учудва. Не само не са взаимноизключващи се, но често са едно и също – а завистта ми прави разлика. Защо?
@Рио: Не, не съм роден в този интервал. А каква статистика правиш? Ако не е твърде лично или пък голяма тайна, де. 🙂 И въобще не искам да съм най-добрият на света в нещо. Достатъчно ми е да съм толкова добър, че да го правя хубаво.
Ти ли, Гриша? Завиждаш? ТИ? Хм.
Аз не завиждам никому. Просто се възхищавам и съм благодарна на тези, които могат и са направили повече. Ти си един от тях.
Знам, че към момента не съм велика в нищо, но съм щастлива такава, каквато съм. Знам също какво още искам да постигна в живота си и се старая да следвам плана си.
As happy as a clam at high water…
Бе важното е да не земем да си вярваме съвсем… Че тогава ще ни секне вътрешният диалог: едното “аз” ще ръкомаха с пръст, а всички други “аз-и” ще се кланят и ще кимат. А к’ва [i]лудница[/i] е сега, да знайш… :DDD
Музиката и рисуването изискават, както да не отпускаш юздите през цялото време, така и да си се отпуснал и да се носиш спокойно, иначе не се получава.
Те изискават не само силни черти на характера, но и баланса между тях, а това често е много по-трудно.
На някой им идва отръки, други трябва да се преборят със себе си, за да го постигнат – а понеже за такава борба, дори не се споменава (от учителите се говори само за постоянство и упоритост) – такива ученици, които нямат този баланс се обявяват за сковани и неталантливи.
А това, че нямат нещо не значи, че не могат да го намерят..
Няма неталантливи ученици, има неталантливи учители, и това е така, защото ученикът – говоря за такъв, който има желание да учи – той знае, че е по-малко от учителя си в тази област и е много по-отворен да попие всичко, което му се казва, за разлика от доста учители, които са се взели насериозно като „учители”, стоят си на стари лаври и не са отворени от това да се учат от учениците си. Заради което, според мен, самите те много губят.
Не бива да се казва/намеква на никое дете, че е „неталантливо”. Като един подход не е проработил, пробваш друг, точно както с решаване на задачи по математика.
Може просто твоят учител/ка да не е бил подходящ за теб. Убеден ли си, че ако някой (учителят да речем) ти беше намекнал, вместо за некъдърността ти, за това че вярва в теб и че вижда в твоите очи, че можеш да се справиш, резултатът не би бил съвсем различен? Може би нещо в теб щеше да се намести, да се балансира, да ти даде устремна енергия и усмивка, заради която да не усещаш упражненията, а грешките да приемаш като песъчинки по пътя?
Аз мисля, по този въпрос като брат си, считам, че не е въпрос до талантливост на ученика, а до добрия подход на учителя и поднасянето на информацията по начин, по който с всяко нещо ново да затвърждаваш наученото и ясно да ти се показва на кои неща трябва да наблегнеш, за да имаш прогрес. Понякога не става дума само за повтаряне до смърт на една и съща техника, понякога трябва да пробваш нещо в съвсем различна сфера и на съвсем различно ниво, което – държа да отбележа – не е особено по-трудно, в основата си то е най-вече различно. И затова се схваща по трудно, а като напипаш чалъма се плесваш по челото и викаваш „Аа, ама то съвсем не било нещо особено.”
Не мисля, че си бил неталантлив.
Намирам схващанията на Жилов за значението на дарбата в музиката и рисуването за особено оригинални.
Че то ако беше само до копане и чалъми, аз отдавна да съм надминала примерно Дали и Пако де Лусия, взети заедно.
Но и без да съм ги надминала, правя и свястна музика, и сносно рисувам (Григор може да го потвърди).
А не съм се съдрала от системни усилия.
Прочее, след години пеене реших все пак да отида на някой и друг урок. На втория вокалната педагожка заяви, че тези уроци са ми абсолютно излишни. Не, че не можела да ме научи на разни чалъми, но с тях по нейно мнение щяла да ми развали пеенето.
Та така. (Давам пример със себе си, щото е най-лесно, обожавам леснината и мързела 🙂 )
Иначе е вярно, че само на талант не може да се кара, ама упоритият труд е силно overrated.
Човек няма смисъл да си губи времето и да блъска, като се вижда, че не му иде отръки и това е.
Щото може да оползотвори същото това време в занимания с нещата, които може.
В този ред на мисли – Григоре, какво толкова ти пречи да се захванеш със свястна наука, щом толкова искаш?
А за това, че не можеш разни работи – чудо голямо! Аз например съм пълен дебил в техниката, в точните науки, в икономиката, във финансите и в още сума ти неща, пък на, живея си и ми е добре :-).