В края на миналата седмица имаше семинар по айкидо. Отидох на няколко от тренировките, и на изпитите (на тях само като зрител). Имаше какво да се види.
Гости бяха една група американци, начело с Анди Сато – председателят на Международната федерация по айкидо. Показаха най-различни техники. Гледах внимателно – и ме порази една разлика.
Сато е от японски произход, но иначе е точно така американец, както и останалите. Неговите техники обаче са различни от техните. Разликата е много фина, но се усеща. В техниките на другите американци има някакво минимално противостоене на противника. Може да е само дискретно отъркване при изпълнението, но обикновено го има: самата техника е измислена така, че го има. Приложна е, ефективна е, не мога да го оспоря.
В техниките, създадени от Сато, няма и помен от такова нещо, особено като ги изпълнява той – буквално потича като вода заедно с атаката на противника си, слива се с него като сянка. Абсолютно неусетно е кога поема контрол над него; води го с два пръста, без и помен от усилие. Техниката е измислена така, че да го няма… И, според мен, е по-близка до оригиналния дух на айкидото. За начинаещи може да е по-малко ефективна от другата, но за майстори като че ли е дори още по-добра.
Като че ли има някаква принципна разлика в самия дух на нещата, в дъното на философията, която се просмуква чак до конкретното физическо изпълнение… Не знам как да го нарека – разлика в същността на бялата и жълтата раси ли, що ли… И, както съм започнал, един от гостите беше черен. А пък тяхната физика и гъвкавост надали имат нужда от описване.
Иначе, интересното беше изпитът. Гледката на някои явяващи се, особено за по-ниски степени, е доста весела – човек почва да си мисли, че ако такива взимат изпит, и той сигурно ще може… На другия полюс беше изпитът за трети дан на едно момиче, забравих му името, за срам. Метър и петдесет с вдигнати ръце, трийсет кила с мокри дрехи… а как само разхвърляше едновременно шестима мъжаги с черни пояси, просто не е истина!
Гледката беше наистина впечатляваща – но повече привлече ума ми фината разлика в техниките, която бях видял.
Преподаваните в България техники от айкидо са нещо средно между тези двете. Усеща се както влиянието на евро-американското ни мислене, така и силната жилка на оригиналното обучение (повечето от най-началните преподаватели по айкидо в България са учили при японци). Чудя се – до колко ли дълбоко стига разликата? Дали азиатците са естествено предразположени да търсят по-такива някакви неща?
Да беше само айкидото, добре – а каква по-добра илюстрация от това коя раса какви философии е създала? Монистичните философии на Запада. Дуалистичните философии на Изтока. И нефилософската, весела човечност на Юга. Някой да ми посочи тук Единствено Правата и Вярна?…
Sapienti sat.