Играта на обществена полза

Това е раздел от теорията на игрите, а и от психологията. Използва се най-вече в социологията и икономиката – обяснява много от феномените в тези две науки.

Попаднах на идеята в статия във в-к “Капитал”, линкната в блога на Пейо. Беше интересна, но ми се искаше да намеря оригиналните източници. (Още повече, че най-интересното се очаква в продължение, което може би няма да излезе онлайн.) И да ги проверя, и да напиша своето мнение…

Както повечето ми идеи за записи, и тази щеше да падне жертва на нямането на време, но преди два дни ми се наложи да чакам диван чапраз, без да има как да работя нещо, но с Интернет достъп. В Интернет се оказа пълно с материали по темата. Четох като бесен, после обмислих четеното, колкото го бях запомнил. Доста от материалите си противоречаха като изводи; за някои не успях да открия причината, но за повечето тя беше в различните методики: тенденцията оставаше логичната.

От мнението ми надали има нужда – ето резултатите, те говорят и сами:

Основата на играта

В най-простата версия на играта на участниците в нея се дава определена, еднаква сума пари. След това всеки от тях минава през помещение, в което има урна. Без другите да го виждат, той може да пусне в урната колкото поиска от дадените му пари. След като всички минат, събраното се разделя поравно между всички участници.

Теорията на игрите предсказва, че оптималната стратегия е да не пуснеш нищо – тогава не губиш нищо, а получаваш част от това, което евентуално са пуснали другите. Въпреки това обаче някои хора избират да пуснат част от парите си. Те биват обозначавани като “алтруисти”; тези които не пускат нищо – като “егоисти”.

Целта на играта е да симулира държавата. За да се определи какво е оптимално за индивида, елементът на принуда от страна на държавата е премахнат. Очевидно, в този вид на играта егоистите извличат изгода, а алтруистите биват наказани. (Всъщност, тази игра симулира коя да е социална група, която разчита на принос от членовете си – от племена, през мафии, църкви, кооперативи, масонски ложи, та до секти.)

Събиране с прибавяне

На практика, заради размерите си, държавата е по-ефективна в много дейности, отколкото индивидите поотделно. Икономически погледнато, тя е способна да ти върне повече, отколкото можеш да си върнеш ти срещу същите пари. Изследователите симулират това, като умножават събраните пари по определен коефициент, преди да ги разделят поравно между участниците.

Очевидно е, че при този вариант, ако всички участват, за всеки ще е по-изгодно. Но ако някои участват, а други не, то за индивида е по-изгодно да не участва – егоистът получава пълен дял от “държавата”, но запазва и своите пари. (Класическите държави се опитват да се доближат до модела, при който всички участват и всички печелят, като принуждават хората към участие.)

Умножаването на парите е от значение за решението на участника дали да бъде алтруист или егоист. Колкото по-голямо е то, толкова по-голям процент от хората избират да са алтруисти. (Тоест, колкото по-добре държавата се грижи за хората, толкова повече и хората доброволно допринасят за нея – май не е странно.) В същото време обаче, процентът на тези, които променят позицията си заради коефициента на умножаване на парите, е сравнително малък – променя се драстично само при умножавания, твърде близки до нулата (при които големият процент стават егоисти), и при твърде големи (при които големият процент стават алтруисти).

(В икономиката твърде големите умножавания от държавата не са възможни, тъй като тя не е безкрайно по-ефективна от индивида. Има обаче една постановка на играта, която показва нещо друго: ако е известен теоретичният възможен максимум на умножаване, и даденото умножаване е доста близо до него, процентът алтруисти е по-висок, отколкото при дори по-голямо умножаване, ако теоретичният максимум е неизвестен, или много над умножаването. Иначе казано, ако се знае, че държавата прави за хората всичко или почти всичко, което е по силите й, процентът алтруисти е близък до максималния. Тоест, една бедна, но коректна към хората си държава би могла да разчита на повече подкрепа от тях, отколкото дори много богата, но некоректна към хората си държава.)

Интересен е моментът, при който умножаването е отрицателно – между хората се разпределя по-малко, отколкото е събраното (тоест, държавата краде юнашки). Докато при нулево умножаване все още остават известен процент алтруисти, при отрицателно техният брой рязко пада почти до нулата. Също, участник, който е играл няколко пъти при отрицателно умножаване, проявява тенденция да остане егоист дори когато умножаването стане положително – тоест, юнашки крадящата държава съсипва социалността на населението си трайно. (Пак не е чудно, но си е друго, когато го видиш доказано на практика.)

Друг интересен момент е “точката на възвращаемост” – дали алтруистът получава повече, отколкото е пуснал в урната. Тя зависи от процента на алтруистите и коефициента на умножаване: при по-висок коефициент на умножаване (по-добре работеща държава) са достатъчни по-малко алтруисти, за да имат възвращаемост. Логично е да се очаква, че при по-висок коефициент на умножаване повече хора ще избират алтруизма; на практика обаче рязък скок в процента им се наблюдава, когато бъде премината точката на възвращаемост – тогава хората обективно отчитат, че алтруизмът им носи реална полза.

При твърде високи коефициенти на умножаване може да се стигне дотам далият да получава повече, отколкото е дал, дори ако никой друг не дава нищо. При това положение на практика всички започват да дават: това разкрива мотива на егоистите като лична изгода, без грижа за околните. За съжаление, в реалната практика на държави и други социални групи такива коефициенти на умножаване не са реално постижими.

Интересен момент е преценката на риска. Ако възвращаемостта е по-лоша, алтруистите са склонни да пускат по-ниски суми; ако е по-висока (особено ако е над точката на възвращаемост) – по-високи. Това съвсем логично наблюдение обаче има едно не съвсем логично следствие.

Процентът от дадената му сума, който един алтруист пуска в урната, не определя дали той ще спечели, или ще изгуби. Ако приходът е под “точката на възвращаемост”, той ще изгуби, колкото и да пусне – следователно единствената разумна стратегия е да не пусне нищо. Ако точката е надмината, оптимално е да пусне всичко, което има – така ще спечели най-много. Реално обаче алтруистите понижават или повишават пускания процент, но не докрай: те се застраховат срещу риск. (Ако им бъде дадена гаранция, че рискът нещата да тръгнат не както трябва е нулев, стават по-склонни да играят крайно: това доказва, че нежеланието за крайна игра е именно застраховка.)

Ефектът от това си проличава още по-добре при друг вариант на постановката – когато процентът пари, който пускаш, е фиксиран, избираш само дали да го пуснеш. Ако е по-нисък, пускат повече участници. (В икономиката потвърждение на това бе въвеждането на плоския данък: приходите на държавата не само че не намаляха, заради по-ниския процент на данъка, но дори нараснаха, защото повече хора започнаха да си плащат данъците.) Алтернативно, ако участниците получават (или имат усещането, че получават) повече пари, абсолютната сума, която са склонни да дадат, нараства.

Многорундова игра

При този вариант една и съща група играе много рундове – тоест, участниците в играта могат да си извлекат поука от предишните игри, и да я приложат при следващите.

Многорундовата игра има две основни разлики от еднорундовата. Едната е, че многото опити помагат на по-малко замислящите се участници да стигнат до оптималните изводи, и така изчистват и изявяват по-добре резултатите. (Което за повечето цели на анализа ни е без значение; за някои обаче е.) Другата е, че участниците успяват да оценят групата, и да я вземат предвид при вземане на своето решение.

Както и следва да се очаква, групата като цяло накланя към стратегията на тези, които преобладават в нея. Повлиява се основно от два фактора – обективен (умножаването) и социален (състава на групата). При умножаване около нулево накланянето е изтеглено към егоистите, при максимално – към алтруистите. При преобладаване в групата на алтруисти или егоисти равновесието се изтегля към тях (но не докрай – обикновено остават няколко твърдоглави алтруисти или егоисти, които не се предават лесно). Това сочи един важен ефект: алтруистичните държави стават все по-алтруистични, егоистичните – все по-егоистични. В държава на егоисти, дори когато се знае, че ако всички станат алтруисти, ще извличат много повече изгода, това не променя положението – държавата си остава на егоисти.

Социалният ефект обикновено е дори по-силен от обективния фактор. При групи с висок процент алтруисти се наблюдава допълнително накланяне към алтруизъм дори при ниски умножавания, и обратно – при висок процент егоисти групата клони към егоизъм дори при високи умножавания.

Многорундовата игра обективира добре още един елемент на социалния ефект: обществената специфика на групата. Групи от различна среда (примерно от различни държави или култури) се държат различно при едни и същи обективни фактори.

Подставените лица

Така се наричат участници в групата, които всъщност са сътрудници на експериментатора, и действат по изготвен от него план. Те помагат да се изявят в най-чист вид действията на подопитния в определена ситуация. В зависимост от задачата, броят им може да варира от един до всички в групата освен един. (При задачи, които го позволяват, може дори реално да не съществуват. Експериментите с игри на обществена полза са такъв тип задача: на подопитния може да му бъде казано, че опитът изисква да не се вижда с другите участници, или че те са другаде.)

Чрез подставени лица социалните взаимоотношения се контролират много удобно. Именно чрез тях е установено, че социалните връзки дават по-силен ефект върху решенията на индивида, отколкото обективните обстоятелства. Пак чрез тях е установено, че от алтруист се става егоист по-лесно, и държи по-трайно, отколкото обратният път. (Което е естествен резултат от човешката склонност по-старателно да се пазим от отрицателен риск, отколкото да търсим положителен: тя се установява по-добре с други опити от теорията на игрите.)

Поощрение и наказание

Ако отнесем опита към държавата, би следвало коефициентът на умножаване да бъде ограничен отгоре – държавата не може да бъде безкрайно по-ефективна от индивида. При коефициенти на умножаване, които съответстват на реално постижимата от държавата ефективност, равновесието между алтруисти и егоисти обикновено е изтеглено към егоистите. Дори ако се знае, че наличният коефициент на поощрение е близък до максималния, рядко равновесието се изтегля твърде към алтруистите. Затова, а и за да изследват възможностите за подобряване на социалното допринасяне, изследователите въвеждат още две средства. Едното е поощряването на алтруистите, а другото – наказването на егоистите, чрез промяна на резултатите им.

Двете средства могат удобно да бъдат сравнявани като ефективност. (А подставените лица могат да доизчистят и стабилизират доказателството.) Според теорията, че човек се съобразява с негативния риск много повече, отколкото с позитивния, следва наказването на егоистите да носи много по-добър ефект, отколкото поощряването на алтруистите. В повечето опити така се оказва и на практика, при всички варианти на прилагане. Поощряването на алтруистите ги стимулира да допринасят повече, и превръща съвсем малък процент егоисти в алтруисти. Огромният процент егоисти обаче не променят стратегията си. В същото време, наказването на егоистите в не-символична степен не само бързо превръща почти всички егоисти в алтруисти, но и стимулира немалко алтруисти да допринасят повече. Групи от различен произход дават различни проценти, но като цяло, в сравнение с комбиниран подход, наказването на егоистите дава 85-90% от ефективността, а поощряването на алтруистите – 10-15%.

И двете средства могат да бъдат приложени в два варианта: или като условие на опита, или като възможност за участниците да вложат част от средствата си за постигане на целта. Възможни са две тактики: или като се повлиява колко получават при крайното разпределение на събраното, или като се променя каква начална сума ще получат на следващия рунд.

Опитите с промяна на началната сума при следващия рунд, които намерих, бяха един или два. Заключението обаче е недвусмислено: промяната на началната сума превръща егоистите в алтруисти доста по-ефективно, отколкото промяната на процента, който получават накрая. Причината вероятно е, че получаваният накрая процент бива схващан, особено от егоистите, като нещо така или иначе несигурно, докато на началната сума се разчита, и посягането върху нея има силен ефект.

Ако мярката бъде приложена като условие на опита, се наблюдава почти линеен ефект върху резултата, в предполаганата посока. Ако обаче бъде приложена като възможност за участниците да я постигнат срещу част от средствата си, ефектите са много интересни, и много различни в групи от различен произход.

Като цяло, егоистите не са склонни да стимулират алтруистите (въпреки че биха спечелили от това). Причината е, че подозират алтруистите в егоизъм, и не виждат смисъла да влагат средства в нещо, което не очакват да се случи. Интересното е, че това най-често се запазва дори при многорундова игра, в която егоистите добре виждат, че алтруисти има всеки път. Ситуацията се обръща чак ако бъде надмината съответната “точка на възвращаемост”, над която егоистите при стимулиране на алтруистите получават като разлика повече, отколкото са дали. Дори тогава обаче повечето егоисти имат нужда от много рундове, за да повярват, че са над точката, а някои отказват да инвестират дори тогава. (Това издава още една важна основа на егоизма, доказана от психологията: усещането за несигурност и неувереност.)

Случаите, когато егоист наказва егоистите, са много редки, но ги има. Наблюдават се обикновено в ситуации, в които на практика цялата група се е изтеглила към егоистите; наказващият егоист обикновено е алтруист по убеждения, който иска да разруши егоистичното статукво. Като правило такива опити са успешни само ако всъщност групата е предимно от алтруисти, и се е изтеглила към егоизма поради крайно обективно положение, примерно негативен коефициент на умножаване. Другите алтруисти се заразяват от него, и започват също да наказват егоистите; когато това действие стане достатъчно масово, егоистите също стават алтруисти, и някои от тях също започват да наказват останалите егоисти (“няма само мен да превъзпитават, я!”).

Такова обръщане на положението обаче се наблюдава само когато коефициентът на умножение е прилично позитивен. Ако не е, усилията на самотния алтруист почти винаги остават без резултат, и в крайна сметка той се отказва. Иначе казано, изключително трудно е алтруисти да променят общественото мислене в крадлива и негрижовна държава – ако искат борбата им да има шанс, първо трябва да променят държавата. (Което само по себе си обикновено няма ефект, заради тенденцията на егоизма да е траен: налага се след промяната на държавата да се приложи и дълготрайно и ефективно наказване на егоистите.)

Алтруистите често проявяват тенденция да поощряват алтруистите. Ползата от това обаче, както вече писах, най-често е минимална: алтруистите започват да влагат повече, и дори мъничко егоисти могат да станат алтруисти, но като цяло масата егоисти се запазва, и продължава да наказва алтруистите. Изключение, както не е трудно да се сети човек, обикновено се наблюдава при крайно високи коефициенти на умножаване, при които поощряването на алтруистите много силно повишава придобивките им. Както обаче вече писах, в реалния свят това не е постижимо.

Сравнително по-рядко алтруистите наказват егоистите, въпреки че това е обективно най-полезното, което могат да направят. Причината е вероятно социално приетото правило, че да поощриш някого за нещо е приемливо (и похвално), а да накажеш някого за нещо е неприемливо и осъдително, дори ако го наказваш за нещо лошо.

Извънредно интересен е един източник, който беше споменат и в статията в “Капитал”; за съжаление, не можах да запомня как го намерих, а си струва четенето, въпреки обема. В него експериментаторите правят опити с групи от различни държави – Англия, САЩ, Австралия, Гърция, Оман и Саудитска Арабия. Наблюдава се интересен ефект, който покри на 100% очакванията и възгледите ми. Алтруистите от демократични държави (които като правило са и богати – покажете ми държава тип западна демокрация, която е бедна), освен че поощряват алтруистите, още на втория или третия рунд започват масово да наказват егоистите, вследствие на което цялата или почти цялата група започва да допринася (т.е. да се грижи за държавата). Алтруистите от не дотам демократични държави (в този случай – Гърция, Оман и Саудитска Арабия) също поощряват алтруистите (макар и малко по-малко), но като цяло избягват да наказват егоистите, дори след много рундове, и съответно групата като цяло губи, дори при високи коефициенти на умножаване.

Разликата в приходите между оманската и американската групи е била два и половина пъти, при еднакви обективни условия на опита. Това според мен е едно чудесно доказателство откъде идва както демократичността на някои държави (и недемократичността на други), така и богатството им, хубавият живот в тях и прочутата готовност на жителите им да ти помогнат, ако си закъсал. Мисля, че това е един урок, който на всяка цена трябва да влезе в задължителното образование у нас.

Друг сходен опит изследва самостоятелността на взимане на решение за наказване на егоистите. Експериментаторите го проиграват в няколко варианта, като егоистите биват наказвани при различни условия (при гласували за наказването им 100% от алтруистите, половината алтруисти, само един алтруист, или всеки решава поотделно дали да ги накаже или не, и сам плаща за наказанието). Оказва се, че най-високопечеливши са групите, в които повечето алтруисти са склонни да наказват егоистите дори без подкрепа от другите алтруисти, и дори ако трябва да си плащат за това. (Опитът е правен само с британци или американци, не помня точно.) Изводите според мен са си също за всички нас.

… Много писане, много информация. Дано да са са си стрували четенето, и да са били полезни.

18 thoughts on “Играта на обществена полза

  1. любен

    Здравей, четох до тук, защото последващия текст започна да ми се струва базиран на тази теза:

    “На практика, заради размерите си, държавата е по-ефективна в много дейности, отколкото индивидите поотделно. Икономически погледнато, тя е способна да ти върне повече, отколкото можеш да си върнеш ти срещу същите пари. Изследователите симулират това, като умножават събраните пари по определен коефициент, преди да ги разделят поравно между участниците.”

    Според мен държавата никога не е по-ефективна в която и да е дейност от отделните индивиди, и икономически погледнато, никога не може да ми върне повече отколкото мога да си върна сам, освен ако не става въпрос за далавера… ? какво ще кажеш?

    Reply
  2. Григор Post author

    @любен: Всяка по-голяма организация има потенциала да бъде по-ефективна от по-малка – това е базово положение на икономическата теория. Държавата е най-голямата организация в една страна, индивидът – най-малката. Просто потенциалът не винаги се реализира.

    Причината държавата (или друга голяма организация) да е често неефективна е нейното безхаберие и корупция, които пък са възможни при безхаберие и незаинтересованост на собствениците й (ако това е държавата – на индивида). Тоест, има точно един начин да си върнеш сам повече, отколкото може да ти върне държавата – ако тя е безхаберна и корумпирана, ти да инвестираш в това да я контролираш ефективно. Ако държавата не е чак толкова безхаберна и корумпирана, можеш да си върнеш сам повече, отколкото чрез нея, единствено чрез далавера. (Или ако си гений, но уви, не всеки е.)

    Reply
  3. Кръстю

    Поздравления за труда и упоритоста. Изводите тук са въпрос на повече време, трябва да се помисли върху материала. ..Прибързаните обобщения тук обичайно ще бъдат …неточни и пример за това е Любен (по-горе):-)
    Аз се вдъхнових от темата и ми се иска да предложа нещо като помощен материал (дано само не излезе объркващ) ,на тези които са прочели целия материал и са си починали малко 🙂
    http://kjelqzkov.log.bg/article.php?article_id=32215

    Reply
  4. любен

    според мен колкото по-голяма е една организация, толкова е по-неефективна, каквото и да правиш, както и да слагаш хората дали са корумпирани или не. когато си сам, си най-ефективен. има определени области, които психолозите изследват, в които групата може да бъде по-полезна от отделния индивид – но е доказано, че свободния пазар и хората сами се нагласят към действителността много по-добре, когато не са организирани. според мен единствената работа на държавата е да гарантира спазването на законите (да няма прошка за някой защото чичо му е някой), да намаля данъците, колкото се може повече (колкото повече, толкова по-добре) и колкото се може по-малко да прави неща свързани с ефективност като производство, наука и енергетика (би било най-добре, ако изобщо няма държавни предприятия). един цитат се сещам тук на един предприемач: “държавата не трябва да е в позицията да спекулира с парите на данъкоплатците за това, коя инвестиция или производство би била печеливша, и коя губеща” – това ще го направят сами умните хора, а тези на които не им се занимава, ще работят за тях. това са хора динамични, запознати в областта с която се занимават по-добре от който и да е държавен чиновник, хора които ежедневно четат, учат и следят какво се случва, за да могат да реагират адекватно във воденото от тях производство. къде тук е държавата с тромавите си механизми, които отнемат години докато нещо се случи, камо ли да говорим за динамични среда. държавата като инструмент на ефективност just dont work според мен, тя трябва да е единствено регулатор и безпристрастен пазител на законите (това в една идеална демокрация)…

    Reply
  5. shadrik

    Привет 🙂 И аз я четох тая статия, през линка на блога на Пейо. Реално погледнато всичко това е свързано с равновесието на Наш – http://en.wikipedia.org/wiki/Nash_equilibrium , известно както от теория на игрите, така и от теоретичните основи на изкуствения интелект, където се използват такива постановки за изследване поведението на агентите в една система.

    Reply
  6. Григор Post author

    @любен: Големите фирми имат потенциала да са по-ефективни от малките по същата причина, по която едросерийното производство дава по-ниска производствена цена от дребносерийното. Дали ще реализират този потенциал зависи от качеството на управлението им. А държавата, освен че по дефиниция е по-голяма и от най-големите фирми в нея, има уникални позиции в някои области, например отбраната или опазването на вътрешния ред. Нейната ефективност зависи единствено от степента на контрол, която упражняват върху нея гражданите й. Иначе казано, всеки народ има каквато държава заслужава.

    @shadrik: Не. Равновесието на Наш е теоретична постановка, докато опитите са практически наблюдения: двете са двете страни на научния процес. Без теория няма логическо обяснение, без практически опити – връзка с реалността.

    Равновесието на Наш предполага невъзможност чрез промяна само на личната си стратегия да повлияеш на изхода, докато в реални социални условия промяната на личната стратегия дава възможност да повлияеш на изхода – например чрез ефекта, който оказва върху стратегиите на другите играчи. Също, в реални условия играчите не винаги взимат оптимално решение спрямо стратегиите на други, било поради неспособност да идентифицират стратегиите на другите, било поради грешки в определянето на собствената стратегия (типичните психологически популярни заблуди), било поради принципна невъзможност оптимално поведение да се изведе от стратегиите на другите. Разликата между равновесието на Наш и реалното равновесие е много фина: реалното най-често се държи почти като равновесие на Наш, но това “почти” може да дава на моменти катастрофални разлики.

    Reply
  7. Кръстю

    @Григор — Добре, обаче работим с понятия “Алтруист” и “Егоист” .Те естествено са дефинирани и ги има в речниците, Но наличието им в чист вид е крайно ограчено , и те обикновенно са клинични случаи 🙂
    Т.е в “работния” вариант ,който разглеждаш, вероятно се има предвид хора СКЛОННИ към алтруизъм и такива към егоизъм в степен , която ОБАЧЕ не е скалирана , и “това може да дава на моменти катастрофални разлики”(твой израз):-)
    Например един неклиничен егоист с РАЦИОНАЛНА мисъл и поведение винаги ще прецени, че има моменти, в които за да вземеш трябва и да дадеш (do ut des) .Разсъжденията за алтруиста са подобни, но не с обратен знак, забележи, на една скала и алтруиста и егоиста стоят в дясно от нулата. Всеки алтруист (без клиничния ) ще се стреми да си осигури жизненея (това също е субективно) минимум.
    А тези, които “поради неспособност да идентифицират стратегиите на другите, било поради грешки в определянето на собствената стратегия”, както казваш, обикновенно скоро са извън играта и са принудени да си играят самостоятелно (има и такива игри 🙂
    Така ,че теорията на Наш си е на място….за съжаление никоя теория не е 100 % потвърдена от практиката. А ако речем да обобщаваме – според мен живота (този , земния) се дефинира по-скоро като игра, отколкото като борба…но жестока 🙂

    Reply
  8. ffox

    днес ми попадна един интересен фактоид, който ми се струва, че е доста по темата 🙂 (оригинално е пример за действието на естествен отбор на групово (т.е. над-индивидуално) ниво)
    не мога да не видя ироничния паралел с Бг и прословутият ни парадокс – как така в чужбина индивидуално просперираме, а в същото време, тук в резервата е пълна скръб 🙂

    William Muir, an animal breeder at Purdue University, selected for egg productivity in hens in two different ways. Both involved housing hens in cages (groups), which is standard practice in the poultry industry. The first method involved selecting the most productive hen within each cage to breed the next generation of hens. The second method involved selecting the most productive cages and using all the hens from those cages to breed the next generation of hens. It might seem that this is a subtle difference, that the same trait (egg productivity) should be selected in both cases, and that the first method should be more efficacious. After all, eggs are produced by individual hens, so why not directly select the best? Why select at the group level, when even the best groups might have some individual duds?

    The results told a completely different story. The first method caused egg productivity to perversely decline, even though the most productive hens were chosen each and every generation. The second method caused egg productivity to increase 160 percent in six generations, an astonishing response as artificial selection experiments go.

    What happened? If you’ve been paying attention to my Truth and Reconciliation blogs, you’ll recognize a classic case of multilevel selection. Natural selection within groups is sensitive only to relative fitness, relentlessly favoring hens who lay more eggs than their neighbors. The first method favored the nastiest hens who achieved their productivity by suppressing the productivity of other hens. After six generations, Muir had produced a nation of psychopaths, who plucked and murdered each other in their incessant attacks. No wonder egg productivity plummeted! It would be hard to imagine a more graphic example of what I have called “the original problem” throughout this series of blogs; traits that are “for the good of the group” are not always locally advantageous within the group and require a process of group-level selection to evolve.

    That’s why the second method worked. Selecting the most productive groups favored peaceful and cooperative hens, despite their selective disadvantage within groups. Moreover, group-level selection was sufficiently strong to successfully counteract selection within groups, which was taking place within cages for the second method, just as much as the first. Muir’s experiment pro

    Reply
  9. END_end

    Мисля че всичко е казано и доказано в експериментите, което подкрепям!

    Но там се доказва- че ниските данъци немогат да стимулират егоистите да дадат повече. А ние сме общество от егоисти, създадени още при соц.диктатурата.– -селото беше алтруистично а градът егоистичен.. Затова решението е високи данъци за високо образование и инфраструктура. Егоизма, който проповядват някой сини и десни блогари е безмислен, защото егоизма по същество изключва силна държава- а от там и добра инфраструктура и образование. Егоизма не изключва и измамата, напротив, и вече е казано!
    Затова бой по тези които не плащат данъци, стремеж към сигурност и култура.

    Някой егоисти се мислят за гениални бизнесмени, но не всички са гениални, нито пък те самите- креативните хора не са егоисти!
    Има ли смисъл да си милионер ако живееш в несигурност и всеки може да те отвлече или убие.. Но най-лошото е че егоиста е нискоинтелигентен!

    Reply
  10. Григор Post author

    @Кръстю: За целта на това обяснение “алтруист” и “егоист” са дефинирани като “човек, който в дадената ситуация допринася към общото”, и “човек, който в дадената ситуация не допринася към общото”. Тоест, те не се покриват с реалните алтруисти и егоисти като поведение, мотивация, а често и като конкретни хора.

    @ffox: Такива неща се случват, като пуснеш лисица в кокошарника. 😉

    Шегата настрана, изследването е наистина право в десятката. По същество, Муир е подбирал с първата стратегия егоисти, а с втората алтруисти. Колко странно, че резултатите са такива, нали?

    И още нещо ценно. Само аз ли виждам тук някаква аналогия с дълговечната българска стратегия “спасявай се поединично, а не колективно”?…

    @END_end: Тъй като държавата използва наказания към неплащащите данъци (отрицателен стимул към егоистите), ниските данъци имат ефект. Те променят точката на възвращаемост: рискът от наказание при неплащане става по-голям от загубата при плащане. При достигане на точката на възвращаемост се наблюдава масов преход от неплащащи към плащащи; 10% са избрани за размер на плоския данък не защото е кръгла цифра, а защото някой е сметнал, че при наличната ефективност на данъчната администрация точката на възвращаемост ще се премине с този размер на данъка. Резултатът показа, че е бил прав.

    Сериозните инвестиции в образование и инфраструктура са изключително полезни, но върнем ли обратно високите данъци, точката на ефективност ще бъде премината обратно, неплащането ще стане масово, бюджетът ще се срине (унищожавайки възможността да се инвестира в образование и инфраструктура), и вместо да изпишем вежди, ще извадим очи.

    По-разумна стратегия ми се струва премахването на всякакви пречки пред възможността на хората да печелят от работа, инициативност и предприемчивост. Резултатът ще е по-високи приходи (на цената на много повече труд, но охотно положен). Съответно, тези 10% данък ще са вече доста повече пари, и ще има какво да се инвестира щедро в образование и инфраструктура (а и в здравеопазване и други полезни неща).

    Reply
  11. Кръстю

    @Григор –1.Това обяснение е задоволително и върши работа.
    2.цитат :”И още нещо ценно. Само аз ли виждам тук някаква аналогия с дълговечната българска стратегия “спасявай се поединично, а не колективно”?…”- мисля, че не си само ти, но какво да се прави ,лечението е дълго 🙂
    Приема се, че ТАЗИ България е основана в 681 г. ,някои държат на 680, други на 624, но истината е ,че поече от половината на периода до днес е преминал в робство…разсъжденията са въпрос на друга тема и всеки може да си ги развие….
    @ Всички останали ,които все още живеят с просвещенската илюзия за “свободния” пазар (в началото сигурно е било така), сме писали много .Впрочем 6 кризи, 2 световни войни за няма и 200години са факт, който могат да отхвърлят само хора с клинични отклонения, вперени само в нередактираните от около 100 години(умешлено?) учебници.

    Reply
  12. END_end

    Противоречиш си във всичко! Който плаща по-малко е егоист, и егоисти ще дойдат в България. Ако някой плаща и плащал честно данъци- от тези хора ще намалеят потъпкенията, а нечестните никой неможе ги накара да плащат повече от преди..

    Креативните хора са способни да плащат големи данъци защото са производителни, но в България некоректните успяват- не с креативност а със пестене и корупция.
    Я, накарай някой олигарх да плати данък върху дедесето което е окрал.
    И, освен това в България няма напълно сенчест бизнес който да излезе на светло, ако има той е престъпна деинст..
    Наистина си противоречиш. – Нужно е само сигурност за всички- и това ще роди производителност.

    И, нещо друго, което е скандално за десните:
    Циганите си плащат социалните помощи със данъците от ДДС и акцизите от алкохол и цигари, от пари изработени от роднини или странично.
    Да, така е циганите не ползват нищо от дъждавата- повече от колкото са платили, дори напротив!

    Reply
  13. Кръстю

    В потвърждение на горното , с риск да си навлека упреци на някои нещатни адвокати, ще направя една препратка в моя блог, но не писана от мен(нямам такъв дар-слово), а от една млада и красива госпожица. Странно, защото в сЛободния пазар на красивите госпожици много рядко им се налага да пишат ТАКИВА работи 🙂
    http://kjelqzkov.log.bg/article.php?article_id=32316

    Reply
  14. Григор Post author

    @END_end: Ако чакаме в България да дойдат само тези, които обичат да плащат данъци, може и да не дочакаме твърде много хора. Поне аз не познавам човек, който обича да плаща данъци. Също, където има високи данъци и висока сигурност, много хора избират да се облегнат на сигурността и да престанат да работят, и съответно да плащат данъци. Чудесен пример са описаните от теб цигани. По техните критерии данъците ни са твърде високи, а социалната сигурност, която имат и сега, е задоволителна, така че те не работят и чакат на изработваните от нас помощи.

    Изобщо, имам чувството, че не аз си противореча, а ти не свързваш нещата. (Не ми се сърди – казвам го като на приятел, а не с цел да те обидя. Просто обмисляй малко повече логическите вериги, и ще видиш връзките им.)

    Reply
  15. END_end

    Ниските данъци са стимул, а не наказание. Стимул за егоиста? -него разбирам! -след като наказанието е по-ефективно, тоест репресия от държавата.

    А, за циганите, мога да кажа само: бедстващи хора, деца и пораснали деца в мизерия без изход! Ако имаше възможност тези хора да израснат- щяха да го направят, дори едно животно не е толкова глупаво. Ние чакаме някой да направи нещо което ние бихме направили, но дори и да изглежда като нас, той все пак е живял друго яче..
    Виждали ли сте майки да събират клони а децата им до тях да пищят: леща, леща…
    -Това съм го чул и видял в близост до нашата ферма. Но сега казвам бийте, бийте бизнеса защото е от негодници, които са изместили истинските и честни бизнесмени!

    Reply
  16. Божо

    @END_end – има цигани, които искат да се развиват и те успяват. Поне повечето от тях.
    Но повечето искат да си живеят така, както им харесва.
    При социализма, понеже основното образование беше задължително, караха децата им с милиция на училище.
    Настаняваха ги в апартаменти (още го правят).
    И какво – първата им работа беше да изгорят паркета и да качат конете в стаите.

    А че не ползват нищо от дъждавата- повече от колкото са платили – тока, водата, градският транспорт – това не са социални помощи!

    >”Ниските данъци са стимул, а не наказание. Стимул за егоиста? -него разбирам! -след като наказанието е по-ефективно, тоест репресия от държавата.”

    Мисля, че Григор ясно обясни, че репресията не е ефективна. И съвсем скорошната история го доказа. Измислени бяха хиляди вратички, да се избегнат голяма част от данъците и таксите.

    (Всъщност около Илиянци май в последно време не се е случвало да ми предлагат “фаааактури” – май този “бизнес” стана неизгоден 😉 )

    Reply
  17. Кръстю

    @Божо — Когато човек ИСКА да разбере, или направи нещо – търси начин. Когато не иска – търси причини 🙂

    Reply
  18. Григор Post author

    @END_end: При циганите проблемът е както с израстването в мизерия и безизходица, така и в обществените порядки на някои техни общности. Мизерията и безизходицата ги обвързват с общността, тя е единственото им средство за просъществуване. А в общността царете им ги учат, че да се работи е позорно, а да се живее от престъпления – достойно. (Защото те се издържат от престъпност – ако няма кой да краде и граби заради тях, трябва те да идат да работят…)

    Така че, ако на циганите се помогне адекватно, те наистина биха се оправили. Само че само добро отношение може да не е достатъчно, за да изкорени навиците, на които някои от тях са възпитани, и са живели с тях цял живот. Да, те не са родени да са утайка, но когато цял живот живееш по един начин, не е лесно да го промениш, особено ако си вече на години. И продължаваш да учиш на този начин децата си… Така че в някои случаи може да е нужен и малко натиск.

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *