Петьо беше мой познат. Чудесно момче на трийсетина години.
Беше, защото преди няколко дни ни напусна.
Петьо страдаше от заболяване, класифицирано обикновено като психическо. “Страдаше” всъщност не е точната дума – подходящото лечение го правеше напълно равностоен на здравите във всяко отношение. Повечето от познатите му дори не подозираха, че той е болен от нещо. Включително аз – а като цяло имам набито око за такива неща, все пак съм лекар.
Преди малко повече от година Петьо се ожени. Проблемът тръгна оттам. Родителите му, хора наплашени от отношението на обществото към “лудите”, се побояха жена му да не научи, и да не го остави. И го посъветваха да престане да пие лекарства, за да не го забележи тя – да ги взима само когато им отиде на гости.
Опасението беше напълно безпочвено – съпругата на Петьо беше разкошно момиче, което за нищо на света не би постъпило така. Напротив, щеше да се грижи за него с цялото си внимание и грижи. Защото момъкът беше чудесен… Но тя не знаеше. А Петьо не смееше да й каже.
Въпреки липсата на лечение заболяването не се прояви повече от година – толкова добре беше закрепено. Уви, когато това се случи, пристъпът дойде без предупреждение, със страховита сила и в лош момент. И тогава всички научихме каква е била работата…
Уви, вече беше късно. Сега това разкошно момиче е вдовица с няколкомесечно бебе на ръце. А Петьо вече го няма. От него остана само един усмихнат спомен. Родителите му загубиха надеждата и опората си…
Лесно е да кажем, че родителите му са виновни. Лесно е, защото така отричаме своята вина. Защото сме виновни всички ние.
Родителите му нямаше да треперят и да крият болестта му, ако обществото ни не се отнасяше наистина с лошо око и със злобна подигравка към “лудите”. Уви, това е, което се случва реално. На улицата. На работа. В клюки и разговори. В телевизионни шоута, водени от интелектуални блондинки и мъжките им еквиваленти…
А ние го търпим. Понякога и се смеем на просташките “шеги” с психично болните. Или когато другите се смеят, си мълчим, вместо да им кажем да се засрамят. Защото този смях убива и зачерня чудесни хора.
И аз съм ги търпял, без да ги засрамя. Но отсега нататък няма да ги търпя. Сигурно няма да се откажа да разкажа някой добродушен, беззлобен виц за луди. Но ще кастря безмилостно всеки, който си позволи да се подиграва и да очерня психично болните. Дори тези, които реално нямат връзка с реалността.
Досега бях съучастник в това престъпление. Няма съд, който да ме осъди. Съдът вътре в мен обаче вече произнесе присъдата си – доживотен срам. И морално задължение да се грижа Петьовците със слънчеви усмивки и топла човечност да не бъдат повече убивани – уж от болестта, а всъщност от нас.
Почивай в мир, Петьо. И, ако можеш, ни прости.
Браво, много точен и силен текст. Чувството за лична отговорност е това, което ще ни ре-хуманизира като общество. Дано е по-скоро.
Григор, колко си прав! И аз загубих по този нелеп начин приятелка и и до момента не мога да си го простя …
Моите уважения към Вас!
Замислих се и няма да забравя…
И какво му е имало точно?
“Ама какво ще кажат съседите?”
Ей тоя манталитет е вреден, много вреден! И тъй като всички сме нечии съседи, всички ние носим вина за това отношение към света.
А отношението към “различните” у нас е ужасяващо – важно е всички да сме еднакви, за да не се плашим един-друг. Феноменът “peer pressure” е водещ фактор, стадното чувство е силно развито… И винаги гледаме “черната овца” с лош поглед и си шушнем възмутени.
Няма значение какво му е имало – важно е какво ще остане след него.
Моите почитания докторе.
Точно подобен поглед върху проблемите, можеда на направят обществото ни по-човечно.
Благодаря – изрази с думи това, което тежи и на моето сърце.
Моите искрени съболезнования.
Не трябва да забравяме подобни случаи,тези хора са около нас !Светла му памет.
Гриша, по-внимателно с етикетите от тип “под общ знаменател”: “Защото сме виновни всички ние.”