Д-р Никола Кръстников

специалист по нервни болести

Опит за психологически анализ на нашия обществен живот

Реферат, четен в психологическото дружество в София

Второ издание

Издателство "Надежда – Р. Н."

Велико Търново 2008

 Румяна Николова – адаптация на оригиналния текст, 2008

 Румяна Николова – редактор и автор на послеслова, 2008

© Надежда Стайкова – художник на корицата, 2008

© Дирекция "Държавен воененноисторически архив" – снимки, 2008

ISBN 978-954-92151-1-3

Всички права запазени. Издателство "Надежда – Р. Н." дава съгласие текстът да бъде пуснат в блоговете под лиценза "Съзидателна общност (Криейтив Комънс) – Позоваване, Некомерсиално, Без деривативи".

Моля, ако някой е намерил и други текстове от и за д-р Никола Кръстников, да ги сподели и с нас – nadezhda_rn@abv.bg. Задължително посочвайте източника http://nadezhda-rn.hit.bg/

Това издание е отпечатано с неоценимата подкрепа на

г-н Пламен Радонов –

главен секретар, на Съюза на демократичните сили

в знак на лично съпричастие към темата

за адекватността на съвременната българска ценностна система

Искрени благодарности!

Румяна Николова

Предговор

Изхождайки от мисълта, че съзнаването на недостатъците е едно условие за тяхното изправяне, за лекуването им, аз се реших да напиша тази работа.

Засягайки нашите обществени недостатъци, аз съм се ръководил единствено от искреното желание да допринеса нещо за тяхното изясняване, та да се подготви почва и за лекуването им.

"Страшно стана на човек, когато се приближи до обществените болести на своя народ, казва Александър Блок в книгата си "Россiя с интелигенцiя", но достатъчно е да съзнае, че съществува някакво общо поръчителство между хората, че всеки член на "културно общество", без разлика на партия, литературно направление или класа, представява от себе си една съставна частица от цялото, - и неговото обществено чувство, преминало така в съзнанието му, го заставя да почувства своята отговорност пред цялото".

Въпросите, които повдигам в работата си, не са обстойно и изчерпателно разгледани, обаче – както читателят сам ще види, - те са изложени искено, без да се изхожда от определено партийно гледище. Главната ми цел е да посоча нашите обществени недостатъци и болести, за да се предизвика тяхното обективно изучаване, доколкото то е възможно у нас, а заедно с това – да се поставят основите и да се установят елементите на една обществена профилактика за запазване от нови катастрофи и бъдещи народни нещастия.

Ако някой се почувства обиден или оскърбен от моята работа, нека ми прости. Аз не искам да обиждам или да осъждам. Моето желание е само да изповядам това, що мисля за народа, към който принадлежа, и за който нашите бащи са страдали може би много по-искрено от нас – техните синове.

"Грехът казвам, а не грешника", както казва народната пословица.

Д-р Кръстников

І.

Културното развитие на един народ има две главни страни: едната е материална (стопанско-економическа, финансова), а другата – психическа (душевна).

Материалната страна не се засяга в предстоящето изложение, а се застъпя само психичното развитие на българския обществен организъм. Диагнозата на телесната или органическата болест, от която страда нашето хилаво обществено тяло и средствата за лекуването, - нека укажат нашите економисти, финансисти, инженери и пр.

Предстоящите изучавания са опит за психологически анализ и за разпознаване на основните недостатъци на нашата общественост. Те имат за цел да осветлят нашият обществен живот от психологическо гледище. Знанието на едната и другата страна на развитието е еднакво важно за изяснение на обществения процес, за лекуването на разстройствата му, за обновата му.

За да се изяснят средствата и начините за по-високо културно издигане на един народ, трябва да се знае преди всичко до каква степен на душевно развитие той е достигнал, какви са неговите положителни качества и неговите недостатъци. Освен това, необходимо е да се изучи доколко тия положителни качества или недостатъци са свързани с една расова и национална наследственост или доколко са придобити в живота на неговото историческо, стопанско и социално развитие.

При беглата характеристика на душевното развитие на българския народ ще се засегнат само по-главните черти или недостатъци на неговата психика. Настоящото изучаване няма да се впуща в обяснение на тия черти, нито пък да ги свързва, било с расовата и националната наследственост, било с условията на историческото и економическото развитие на българския народ. Това би било едно интересно изучаване наистина, но то изисква по-всестранно познаване на цял ред странични науки като антропология, история и др., които за съжаление, по отношение на българското племе, не са достатъчно разработени.

Характерът на един възрастен индивид се обуславя от развитието на неговите чувства. Чувствата са в основата на волевите актове и постъпки, те са в основата на индивидуалния характер. Известно е, че при психическото изследване на една личност, изследователят се стреми преди всичко да узнае кое или кои чувства у даден индивид са повече развити, тъй като душевното съдържание и развитие на личността зависи главно от степента на развитието на висшите душевни чувства.

Отделните индивиди са нееднакво развити в емоционално отношение – у всеки човек преобладава една или друга емоция в по-висока степен на развитие. Преобладаващите емоции проф. Dejerine нарича "хипертрофирана психическа зона". Той казва, че всяка емотивна реакция се явява като функция на отделната личност. Последнята се състои от различни склонности. Едни от тях са инстинктивни, вродени, наследствени, общи за повечето хора, излезли от един и същ род. Други пък са придобити, индивидуални. Така например инстинкта за самозапазване, майчинският инстинкт, половият инстинкт – влизат като интегрална част в огромното болшинство на пихически конституции, които ние сме навикнали да наблюдаваме.

Емоционалната хипертрофия или преобладаващото развитие на едно или няколко чувства в душата на един индивид, обуславя характера и волята на индивида. Проф. д-р Е. Bleuler казва: "Всеки психически акт се съпровожда с чувствен тон, който в същото време играе главна роля при решенията. Емоцията определя направлението на делата и действията, а характерът на човека се определя почти изключително от емоционалността (афективността). Така например скъперникът, ревнивецът или честолюбецът съвсем по различен начин ще реагират на емотивни въздействия, засягащи областта, в която тяхната личност е хипертрофирана. Един хладнокръвно ще понесе големи материални загуби, докато бъде сломен от опасността да загуби някаква привързаност. Друг ще бъде опечален от загубата на службата, която се е старал да получи, а не ще изпитва твърде голяма скръб от загубана на някое близко лице."

Dejerine казва, че развитието на личността в определено направление задържа емотивността в другите области и я засяга в хипертрофираната емоционалност (чувствителност). С установяване на последната в психическото изследване се изяснява волята и характера на изследваната личност. Волята и вниманието избиват по направление на по-силно развитата емоция. Така например човек със силно развита материална загриженост ще действа, ще направлява своето внимание в повечето случаи по направление на тази загриженост, докато у човек с по-силно развито нравствено чувство волята и вниманието ще бъдат направлявани към действия и постъпки от нравствен характер.

Първият ще изпита удоволствие при натрупване на материални блага и ще страда при материални загуби. Вторият ще изпитва висша радост при съзнанието за изпълнен нравствен дълг и ще страда от гризение на съвестта при пренебрегване на моралните си задължения.

Процесът на развитието на висшите емоци, стремежът към постигане на по-високо душевно съвършенство, доставя на личността маса радости или страдания. В тоя процес на развитие, в тоя стремеж се състои щастието на остделната личност. Модерният философ Бергсон в своята книга "L'energie spirituelle" казва: "Удоволствието е реакция на по-нисшите чувства, докато радост изпитват хора с по-висши емоции. Радостта е знак, че нашето назначение е постигнато, че нашият живот е успял, че той е спечелил това, че той е изнесъл победа. Навсякъде, дето има радост, има и творчество – и при по-богатото творчество има по-дълбока радост".

При изследване на един отделен народ първата задача на изследователя е да установи какви чувства преобладават в народната душа. Установяването на преобладаващите чувства в народната психика ще ни даде възможност за си изясним и народния характер, народната воля.

Принципите за изследване на отделната личност могат да бъдат приложени и за изследване на народната психика. А за чувствата, както при изследване на отделната личност, тъй и при изследване на един обществен организъм, трябва да се съди по техните прояви.

Но какви са преобладаващите чувства, които лежат в основата на българската народна психика?

Преди всичко нека признаем, че в развитието си българският народ не проявява признаци на психическа дегенерация (израждане), каквато се наблюдава у другите по-стари и по-културни народи. Напротив, в душевното развитие на българския народ се наблюдават главно признаци и прояви на недоразвитост.

* * *

Преобладаващата емоционалност в българската психика е имуществената и материалната загриженост.

У българина, от социалните чувства, е здраво и силно първичното социално чувство – семейното.

Материалната загриженост, както и семейносто чувство, са в основата на душевното развитие и на другите по-напреднали и по-културни народи. Но душевното развитие на тия народи е отишло и по-далеч. У тях са се развили и по-висши емоции и по-високо обществено съзнание. Например музикалното чувство у италианците и чехите е на доста по-висока степен на развитие. Националното чувство и държавническият инстинкт у англичаните, французите, немците са несравнено по-развити отколкото у другите народи. Тъй че в развитието на българската психика се наблюдава една по-ниска степен на душевно развитие, особено в областта на социалните емоции.

Материалното пристрастяване у българите се проявява например в съдебните спорове. Известно е, че повечето съдебни процеси в българските съдилища са за собственост, нарушено владение, наследство и т. н. Съдят се по цели години братя и сестри, братя помежду си, синове с родителите си. В тия спорове за материални и имуществени блага се проявява такава низка страст, че не са редки случаите, при които се извършват убийства даже между най-близки хора. Ето един пример:

Преди няколко години бях експерт по едно дело в Търновския окръжен съд, при което се установи, че синът застрелял баща си в челото, когато последният спял. Отцеубийството станало поради спор за една нива.

В наблюдаваните у нас психоневрози (нервни болести), много често се оказва, че психогенните моменти (душевните удари, които причиняват страданието) прозлизат от спорове за материални и имуществени блага и то обикновено най-дребнави и незначителни. Например една нервноболна започнала да страда след като брат й извадил нож срещу нея при един спор за наследство; друга заболява от тежко нервно разстройство поради продължителен процес с брата си; трети болен – заболява от силно нервно разстройство поради изиграване и опропастяване пак от брата си и т. н. Парижкият невропатолог проф. Dejerine привежда статистика за афективните причини в развитието на психоневрозите и намира за французите, че психоневрозите, развили се поради материална и имуществена загриженост, са само 13 на сто. По мое мнение, за българите този процент е много по-голям. За моята практика той надминава 40 на сто.

Материалната загриженост у българина понякога дори е по-силна отколкото загрижеността за здравето. Това ни показват многобройните случаи, когато болни селяни през работното време не изостават от работата си, даже и при сериозни заболявания. Много често, когато се констатират заболявания, които изискват болнично лекуване, болните селяни заявяват, че не могат по никакъв начин да напуснат работата си, като казват, че са готови да се лекуват, след като пожънат нивите си, овършеят, сварят ракията и т. н. И това се отнася не само до мъжете, но и до всички членове на семейството.

Тази настойчивост и упоритост в работата причинява често пъти закъсняване и влошаване на болестта, което понякога коства живота на болния. И тези наблюдения се отнасят не само до земледелеца, но и до занаятчията, дребния търговец, работника на парче и т. н. Един столарски работник например страдаше от силно нервно и физическо изтощение поради пресилване в работата на парче. Много често той е работил по 16 – 18 часа дневно.

Българският земледелец впряга в работата на своето стопанство всички членове на семейството си, даже и малолетните деца, в ущърб не само на тяхното физичесто и душевно развитие, но и във вреда на здравето им.

Тази упоритост обаче в частната и в семейната работа съвършено липсва в обществената, колективната, дори и когато последната е в интерес на всички съучастници. Тъй например през войната често се наблюдаваше следното: Трябва да се изкопаят окопи, които имат за цел да запазят самите войници. Ротата копае окопи за себе си под надзора на своите малки и големи началници, но при все това работата не върви. Тук усърдието съвсем не прилича на упоритостта в частната работа. И поради това окопите биваха винаги недостатъчни и всякога по-лоши от тия на германците. И нашите войници даваха повече жертви в ранени и убити именно поради тая липса на по-високо колективно съзнание в работата.

За убиването или за недоразвитието на колективното съзнание в обществената работа голяма роля изиграва насилственото наемане на работа през време на турското иго – така наречената ангария. Към всяка обществена работа българинът се отнася като към омразна ангария.

Материалното пристрастяване понякога се проявява в смешни и жалки форми. То заглушава даже инстинкта за самоопазване. За илюстрация ще приведа само един-два от многочислените примери на последните години.

През балканската война полкът Х. настъпва след Бунар-Хисарския бой към Чаталджа. Минавайки през изгорялото село Сарай, на изходния му край аз забелязах една малка шевна машина край пътя. Един войник взе машината и я понесе. Не изминаха обаче 200-300 крачки, той я остави – наверно защото и без това раницата му беше достатъчен товар. След него още няколко войници направиха същото и по тоя начин машината се отнесе на няколко километра от селото.

Друг войник пък се беше натоварил с медни звънци, които правеха шум при движението. На въпроса: "Защо са ти тия звънци, когато ние не се връщаме от поход, а настъпваме?" – той отговори, че ако умре ще пропаднат и звънците, но ако оживее – щял да ги пригоди за добитъка.

На българина не липсва нито енергия, нито ум, нито здрав смисъл – обаче преобладаващото чувство у него се явява материалната загриженост. Българинът се стреми още от младини да увеличава своите земи и имоти. Този стремеж, твърде естествен в умерена степен за всеки народ, у нас често се превръща в силно влечение, в страст. Дори мирогледът на българина се обуславя от това влечение. А известно е, че всяко чувство, когато се превърне в страст, поглъща душевната енергия, необходима за развитието на другите чувства. Последните постепенно заглъхват, остават назад в своето развитие и увяхват като цветя, между които се е развил буен плевел. Психическото развитие на такъв индивид върви едностранчиво – дисхармонично.

Класически пример за превръщане на материалната загриженост в страст представлява в художествената литература един от героите на "Мъртви души" – Плюшкин. Великият руски писател Николай Гогол представя в Плюшкин един съвършен тип от тази душевна уродливост, която се обуславя от страстта към имуществени натрупвания. Алчността и скъперничеството на Плюшкин са погълнали и изсушили безвъзвратно всички човешки чувства у него и са го направили нещо повече от едно жалко същество. Тази страст представлява за душата същото, каквото е една злокачествена буца за тялото – един рак, който поглъща кръвта на органа, където се е загнездил и отравя целия организъм. Това е наистина душевен тумор, психическа злокачествена буца.

Поради преобладаващата у българина материална и имуществена загриженост, не е чудно, че и в нашия живот се наблюдават много често плюшкиновски типове. Нещо повече дори – тая българска алчност към материалните блага е намерила израз и в самите народни мъдрости: "без пари и син на бащин гроб не копае", "без пари и в черкова не ходи", "без пари човек и на себе си не е драг" и т. н.

ІІ.

Друга черта на нашето душевно развитие, която се хвърля в очи при наблюдаване на обществения живот е, самолюбието, тщестлавието (амбициозността) и дребнавото честолюбие. Този недостатък се забелязва особено между интелигенцията. Нека не бъдем криво разбрани!

Материалната и имуществената загриженост, както и самолюбието, са свойствени на всяка личност, на всеки народ. Обаче по-високо издигнатата в душевно развитие личност или народ притежават и други по-високи чувства, които омекчават и облагородяват характера и волята им. Наистина, човек в своето развитие, достигайки по-високо душевно съвършенство, като развива своите душевно чувства от по-ниски към по-високи, запазва и по-рано придобитите чувства. Един народ с по-високи социални чувства, с по-издигнато обществено съзнание или изобщо с по-висока душевна култура, притежава и по-ниско развитите емоци и душевни качества. Например народ, който има силно развито национално чувство, будна обществена съвест, в същото време притежава и първичното чувство на социалност – семейното чувство. Обаче ако известна личност или даден народ са се спрели в своето развитие на тия низки чувства или ако тия чувства са се превърнали у тях в страсти, то такава личност (макар и да принадлежи на един по-културен народ) или такъв народ, представляват една недоразвита, нисша психика. Самолюбието, амбициозността, тщестлавието представляват също една по-ниска емоционалност в развитието на душевните чувства и са свойствена на личности с по-ниска душевна култура.

Нервни страдания, психоневрози, които в основата си имат болезнено засегнати амбициозни чувства, се срещат твърде често у нас, особено между нашата интелигенция. Един студент например се измъчвал ужасно след като забелязал, че вниманието и паметта му били отслабнали. А той възнамерявал да стане велик писател или оратор. Особено много го измъчвали успехите на неговите другари. Не можел да спи по цели нощи, след като се научил, че един от другарите му е написал статия в едно от софийските списания. Не можел равнодушно да понася срещите с тоя си приятел – след всяка среща изгубвал апетит за ядене, не можел да спи, изпадал в мрачни настроения – и това траело по няколко дни. Работата стигнала до там, че родителите му, доста интелигентни хора, му забранили да се среща с автора на статията. Напротив, като се срещал с други свои приятели, и когато виждал своето "духовно превъзходство" над тях – той се чувствал особено добре. А когато слушал някой добър оратор или знаменит артист, у него се явявало желание да стане като тях. И мисълта, че е неспособен, го измъчвала адски. Понякога, след такива срещи и сцени, по цели нощи плачел. Един ден, когато бил в бръснарницата, сторило му се, че челото му било ниско, че един гений не може да има такова чело и това обстоятелство силно го разтревожило. Той плачел, не можел да спи и няколко дни се отказвал от ядене. Към близките си проявявал жестокосърдечие, злоба – не можел да търпи баща си и особено майка си.

Наблюденията върху нервно болни (психоневротици) у които афективната причина се състои в страдание на самолюбието и тщестлавието, показват, че по характер такива болни стават отмъстителни, завистливии, жестоки и то не само по отношение на лицата, които са ги измамили, оскърбили, наказали, но и към всеки, който им попадне след тях, а най-вече към близките си.

Самолюбието е една нисша емоция, но от друга страна то е един етап към развитие на по-висши чувства. Както наблюдениета в живота, така и художествената литература, ни учат, че самолюбието и изобщо амбициозните чувства се събуждат по-рано, отколкото нравствените – съвестта и по-висшите социални чувства. Достоевски в своите съчинения ни дава много характери, които ясно и художествено илюстрират този психически процес, който се развива, особено след силни душевни преживявания (афективни удари). В много от типовете на гениалния писател-психолог са изразени тънко и дълбоко характерните особености на самолюбивите, тщеславните и горделивите. Да вземем например Грушенка. След като бива изоставена от любимия си човек, тя става злобна, отмъстителна и болезнено горда. Оскърбеното чувство на самолюбие и гордост я кара да измъчва, да отмъщава на Митя Карамазов, на баща му, на бившия си любовник, на всеки мъж. Тя даже иска да увлече и невинния Альоша, само за да отмъщава и да измъчва. И само пробудената й съвест спазява Альоша от нейната отмъстителност.

Тази характеристика на самолюбието и гордостта се отнася не само за възрастните, но еднакво засяга и детската душа, особено в юношеската възраст. Прекрасни примери в това отношение представляват детските типове пак от романа "Братя Карамазови" Илюшичка и Коля Красоткин.

Илюшичка – ученик в прогимназията, син на бедни и нещастни родители, веднъж минавайки покрай една кръчма, вижда Митя Карамазов да влачи баща му за брадата. Той се моли на Митя със сълзи на очи за пощади баща му. Той тича и плаче подир баща си и моли околните зрители на тази сцена за защита, но те се смеят и нехаят. Тази сцена силно покъртва душата на детето. То се озлобява, става извънредна гневно. Подигравано от своите другари, по повод на тази сцена, то се нахвърля върху тях с бой. Бие се с тях с камъни, мушва с ножче ученика Коля Красоткин, ухапва пръста на Альоша Карамазов, хвърля на кучето Жучка хляб с игла и т. н.

В романа "Идиот" Достоевски говори следното: "Но приятелят на човечеството с нетрайни нравствени основи е людоед на човечеството. Без да се говори за неговото тщестлавие, стига да оскърбите тщестлавието на някой от тия безчислени приятели на човечеството и той веднага е готов да запали света от четирите му краища, поради своята дребнава отмъстителност." А Бергсон характеризира тщестлавието така: "Има скромност в основата на тщестлавието. За да се увери, човек търси одобрението. И за да поддържа недостатъчната жизнена сила на своя труд, той желае да го заобиколи с топлото очудване на хората, както турят в памук недоносеното дете".

Обикновените наблюдения също показват, че самолюбивите и тщестлавните, при засягане на техните чувства, се проявяват като жестокосърдечни сурови, злопаметни, гневни, антипатични. В отношения с хора, които считат за по-ниско стоящи от себе си, те са надменни, самохвалци, дръзки, но спрямо по-силните проявяват голяма доза кокетство и сервилност. При болезнено засягане и страдане на тяхната чувствителност, те често стават мрачни, отпуснати, нещастни. А за да се запазят от засягане на самолюбието и тщестлавието си, почти винаги проявяват скритност и усамотеност. В обществения живот те се проявяват като властолюбиви, неотстъпчиви, спорещи, хитри, завистливи. Към тия, които смята за свои неприятели, те провяват отмъстителност, дребнавост, злобност, а в частния и семейния живот са обикновено скъперници и алчни. Но при задоволяване на своята чувствителност изпадат в женственост, разглезеност, даже в каприциозност.

Проф. Bleuler казва: "Самолюбивите и амбициозните виждат в делата на ония, които не са съгласни с исканията им, интриги, лични обиди. В характера на тия хора има по-висока оценка за себе си, съединена с впечатлителност, грубост и високомерие – Kraepelin. Въобще техните дела им се струват всякога справедливи и те считат за свой дълг да постигнат своето. Умствените способности на такива хора биват различни: кръгозорът им обикновено е ограничен, но заедно с това те проявяват голяма изврътливост и деятелност. Паметта им е развита в направление на тяхната чувствителност. Жените с такъв характер се проявяват повече в семейни вътрешни спорове и кавги".

* * *

След тая характеристика на самолюбивите, тщестлавните и амбициозните хора, за нас ще станат ясни много прояви в нашия обществен, даже семеен живот.

Проявите на свадливост, отмъстителност, грубост, неотстъпчивост, надменност, властолюбие, които характеризират нашия обществен живот, се дължат главно на прекаленото самолюбие, тщестлавието и дребнавото честолюбие на нашата интелигенция – доказателство за нашата ниска психика и ниско душевно развитие.

Злобата, жестокостта в нашите обществени отношения се дължат предимно на тия болезнено засегнати чувства. Трябва да се признае, че самолюбивите и амбициозните хора са истински нещастници, особено в една среда, каквато е българската. Завистта и самолюбието отравят и измъчват душата на нещастния български интелигент. Благодарение на тези чувства, у нас един способен младеж среща големи препятствия в своето развитие, в проявяването на своя талант. Докато в културните народи талантът се подкрепя и подпомага – създават се условия за неговото усъвършенстване и развитие – у нас той се спъва поради завист, самолюбие и произходящото от тях интригантство и клеветничество. Проф. Иречек казва, че ако някой иска в България да напакости на свой приятел, то нека го похвали в някой вестник.

В душевната физиономия на българина завистта е най-отвратителната, най-грубата черта. Това е една уродливост по-грозна от чипия нос или кривата челюст на един физически дегенерант.

Завиждат си братя и сестри, роднини, познати, съседи, хора от един и същи занаят и т.н. "Брат на брата по-дълбоко очи вади!" – казва българската пословица. И това низко чувство се проявява понякога в такива диви форми, че спъва, отравя душевното развитие не само на този, комуто завиждат, но и на тоя, който завижда.

Особено развито е чувството завист у интелигенцията. Тя пречи сама на своето развитие, трови душата си с това низко чувство, което понякога се превръща в подла страст – и това се върши между всички – писатели, художници, артисти, журналисти, политици, лекари, адвокати.

Поради тази страстна, подла, глупва и дребнава завист, понякога цели интелигентски съсловия изгубват уважението, на което естествено би трябвало да се радват. Това чувство, което преследва издигането на една личност с унижение, с унижаването на друга, в края на краищата убива духовно целия колективитет.

Завистта у българите взема такива големи размери, поради душевно недоразвитие, поради липса на по-високи социални чувства: "Братска злоба мяра няма". У нас няма писател, общественик, изобщо по-издигната личност, която да не е била опетнена, оклеветена, охулена.

Злобата и клеветничеството достигат понякога до такива дребнави и низки прояви, че публично се изнасят клевети и инсинуации от интимния, частния или семейния живот на хората.

Клюкарството у народа и злобната критика – клеветничеството у интелигенцията – са прояви все на същите ниски чувства – самолюбието и завистта.

Все на същите чувства се дължи характерът на нашите публични събрания и диспути. За забелязване е, че в подобни събрания ораторите говорят обикновено твърде много и то главно от желание да изпъкнат като сведущи по въпроса. Те излагат целия процес на мислене, а не резултатите от тоя пороцес. Често говорят дълго и то по странични въпроси, които малко или почти никак не се отнасят до предмета.

Все поради същата подбуда, те много често се нахвърлят за случайно изказани грешки, за неправилно употребени думи даже, от друг оратор. В тия диспути ораторът често занимава слушателите си не със собствени мисли, а излага мисли, заети от наскоро прочетени книжки или статии, които предава като свои. По тоя начин плагиатството в живото слово, както и в печата, се явява като резултат все на същите нисши чувства – самолюбието и тщестлавието.

Но озлобяването, дребнавите нападки и оскърбленията достигат до своя връх, понякога до побоища, когато от събранието трябва да се възприеме едно от многото изказани мнения. Всеки от ораторите, ръководени от самолюбие и тщестлавие, иска да прокара своето мнение, макар и в душата си да чувствува правотата на чуждото. Рядко в българско събрание, дето даже се засягат научни въпроси, между хора с едни и същи убеждения или научни схващания, ще срещнете публично оттегляне на своето мнение и признаване правотата на чуждото.

Но ако въпросите, които се разискват в такова събрание, засягат и материални или лични интереси на събралите се, то никога не може да очаквате отстъпчивост и толерантност в споровете. И ако някой по-издигнат в своето душевно разнитие оратор или обществен деятел, отстъпи в спора от своето мнение, то обикновено го считат за победен, даже му се смеят. Направи ли това отстъпление против своите лични или материални интереси, то го смятат за глупав, за "епитроп".

* * *

Недоразвитието на по-висши емоции, на по-висши социални чувства, които облагородяват и възвишават характера и волята, е също тъй причина и на алчността, коравосърдечието, злобността и мнителността, които се наблюдават в обществения живот у нас.

Жаждата за бързо и безогледно забогатяване у по-голямата част от нашата интелигенция е факт несъмнен. И тя се дължи все на същата ниска психика – на липсата на жива съвест и будно социално чувство.

Един мой пациент, на 24-годишна възраст, със средно образование, страдаше от силна неврастения поради пълно материално опропастяване на баща му през време на войната.

"След такова богатство, казваше той, аз съм принуден да бъда чиновник в едно дружество с нищожна заплата, докато още като ученик, мечтаех да живея богато и с комфорт". Освен многото други оплаквания, той се оплакваше, че напоследък паметта и вниманието му отслабнали. Обаче при изследването, което обикновено се указва при тия случаи, вниманието и паметта бяха погълнати от пострадалото чувство на материално пристрастяване: той отлично помнеше всичко, което се отнася до неговото пострадало чувство.

На моя въпрос: "Не ви ли се явяват някога мисли да възвърнете поне отчасти вашето богатство с някаква фалшификация с някакво злоупотребление?" – той призна, че подобни мисли често му се явяват и би ги последвал, но страхът пред законите все още го задържал, пък и дружеството, в което работел, не било тъй богато, за да може да злоупотреби една сума, която отчасти да го задоволи.

Този, и много други примери показват, че не нравственото чувство (съвестта) задържа индивида от престъпление, а чувството на страх, било от наказание (при материално пристрастяване), било от компрометирване (при самолюбие и тщестлавие).

По този начин ще си обясним злоупотребяването, престъпното забогатяване чрез властта. Властта намалява до минимум страха от наказание и от компрометиране пред обществото: "Ако искаш да познаеш човека, дай му власт в ръката".

Властване с цел да се служи на държавата и на народа, с цел да се прокарат определени обществени и политически идеи, да се развие обществена деятелност, която би доставила висша радост в съзнанието – това желание е чуждо за болшинството на нашата интелигенция. А това се дължи не толкова на нравствено израждане, колкото на едно недоразвитие, на липса на по-висши социални чувства и обществено съзнание.

В разпределението на нашата интелигенция по партии се забелязва един интересен психологически момент, който стои в основата на партийната диференциация. Хора с недоразвити социални чувства, но с малко по-бедна съвест, постъпват в партии с определени стопанско-политически идеи или в партии на по-честни обществени дейци, докато други постъпват в партии, които по-скоро ще им дадат възможност да задоволят своите ниски чувства – материално пристрастяване, самолюбие и тщестлавие.

От психологическо гледище ние бихме разделили партиите, в които се разпределя българската интелигениця, на следните категории:

1. Партии, в които влизат повечето хора с преобладание на материално и имуществено пристрастяване, даже със слабо развито чувство на тщестлавие. Те си казват, ако се изразим с народната мъдрост: "вая е вера и вая е вера, нашата е по-пилафлия";

2. Партии, в които влизат повече лица самолюбиви, тщестлавни и амбициозни, но в които има и доста пристрастени материално;

3. И най сетне партии, които за съжаление, са малочислени, в които влизат хора с по-развити обществени чувства. Но и в тези партии, особено при изгледи за скорошно идване на власт, се вмъкват и лица от предните две категории, особено от втората.

ІІІ.

Нравственото чувство е най-висшата проява на човешката душа. В душевното развитие на личността, както признават именити философи и психолози, нравствената емоция е проява на завършена, духовно здрава личност.

В развитието на нравствено-религиозната проблема у Достоевски, се вижда, че чрез съвестта човекът като че ли се докосва с Божественото. Чрез нея той се доближава до Божествената сила. Чрез съвестта психическата енергия се влива в Божествената. И противно на Нитче, който в своето философско развитие достига до Свръхчовека, до Човека-Бог (Übermensch), Достоевски в своето нравствено-религиозно развитие стига до Богочеловека. Несъмнено човек е недоразвит, ако у него не е развито и бодро нравственото чувство. Човек не е душевно здрав, ако съвестта е погълната от някоя страст, както това понякога се наблюдава у умствено издигнати, даже талантливи хора. Последните, макар и след години, на старини, преди смъртта си, много пъти биват жестоко наказвани от пробудилата се съвест, а най-често вследствие на освобождаването им от угасващата страст, която по-късно или по-дълго време е заглушавала дълбоко спящата в душата съвест.

Наблюденията показват, че при живо нравствено чувство човек е мекосърдечен, нежен, задушевен. А в оношенията си към хората е прост, спокоен, скромен, доверчив, вежлив. В обществения живот такъв човек се проявява като отстъпчив, съвестен, почтителен, но същевременно проявява и твърдост, мъжество, независимост. При изпълнение на своя служебен дълг той е прилежен, трудолюбив, смел, а в отношенията си с хората е внимателен и коректен. По настроение той обладава яснота на душата и е весел, оптимист, но когато страда – приема с примирение душевните мъки, признава даже чуждата вина за свой грях, самообвинява се.

В печата, както и в обществото, често се пише и говори за морална поквара и за корупция. Наистина у нас са наблюдавани, особено след войните, масови прояви на престъпност: кражби, грабителства, изнудвания и др. Но ако се вникне по-дълбоко в тия отрицателни прояви, които зачестиха в нашия държавен и обществен живот, ще се види, че в повечето случаи носителите на тази поквара не са престъпни по своята природа, т.е. не проявяват признаци на морален идиотизъм. Това са повече недоразвити хора, пристрастени материално или са болезнено самолюбиви. А, както се каза по-горе, подобно пристрастяване задържа, заглушава развитието на нравственото чувство – съвестта. И тази констатация е утешителна и успокоителна за бъдещето на българския народ, тъй като тия прояви не са признаци на душевно израждане, а на един период на еволюция, с едно временно отклонение. За да бъда по-ясен, аз ще илюстрирам горните мисли с един пример от своята практика.

Един селянин на 55-годишна възраст страдаше от силно нервно разстройство, придружено с продължителна безсъница и се измъчваше от страшни, мъчителни мисли. Нервната болест избухва след осъждането му от окръжния съд за фалшиви разписки, които той издавал като обществен служител. Наказанието, което бе му наложил съдът, една година тъмничен затвор, както се виждаше, не го плашеше. Той се оплакваше от страшни гризения на съвестта, от мъчителни мисли и спомени от миналото си. Мъчителните гризения на съвестта у него съвсем не се отнасяха до злоупотреблението, за което беше осъден, а до минали работа, за които не е ставало нито дума в съдебния процес. Болният страдаше от гризения на съвестта, задето бил изиграл и опропастил брата си при подялбата на някакво наследство и братовите му деца останали бедни сираци, а той бил богат и имотен. – "Не ме е страх от затвора, г-н докторе, - казваше той – но как ще вляза в него с тия страшни мисли, които не ми дават покой нито дене, нито ноще, които горят мозъка ми като с нагорещено желязо".

Този случай показва, че престъпленията, които е извършил болният – като фалшификацията и изиграването на брата си, се дължат на неговата страст към имуществени натрупвания. Поменатата страст е погълнала и притъпила нравственото чувство. Но то се събужда след един душевен удар, след осъждането и отново заговаря.

Този процес на събуждане на съвестта след силни душевни преживявания се наблюдава много често в живота и особено тънко и дълбоко е изразен почти във всички произведения на Достоевски.

За хората няма съмнение, че нашият болен е един покварен, един нравствено корумпиран човек. А всъщност той имаше нравствено чувство и гризения на съвестта, които са "едно наказание" – както той сам се изразяваше – "много по-страшно, отколкото наказанието на правосъдието".

Такава реакция никога не се наблюдава у дегенерантите, у душевно изродените, у нравствено тъпите. Този пример показва, че проявите на престъпност, както се наблюдава в повечето случаи у нас, не се дължат на липса на нравствено чувство – на съвест – а на недоразвитостта на последното. От това гледище покварата и корупцията, за които сега се говори тъй много, е едно зло, но то е отчасти отстранимо, макар това да изисква много време.

* * *

Семейното чувство у българина е доста здраво и силно развито. С малки изключения, моралът в българското семейство е запазен. Войните се отразиха отрицателно на българското семейство, но това е едно временно отклонение: както ще видим по-нататък, то не може да бъде дълготрайно. Българинът, както казах, е силно привързан към семейството си. Той е готов на самопожертвувание, на смелост и храброст, за да запази своите близки, благосъстоянието им, за защита на семейната си чест – и примери за това могат да се приведат стотици и хиляди.

През време на окупацията от съглашенските войски в едно от софийските села квартирували войници от бялата раса. Трима от тях хвърлили око на една млада невеста. Една вечер влизат в къщата й и я отвличат в плевнята. В това време свекърът, един здрав и силен селянин, пристига вкъщи, грабва брадвата в ръка и отива в плевнята, преди още "цивилизаторите" да са успели да изпълнят своето намерение. Двамата от тях избягали при вида на страшния шоп, а единия, доблестният свекър успял да хване и го понесъл под мишница "като яре" в чуждото комендантство на селото.

Семейното чувство, както казахме, е първично в развитието на социалните емоции. И когато се развият последните, и волята и характера бъдат импулсирани от тях, често ще се наблюдават случаи на самопожертвувание не само по отношение на семейството, но и по отношение на обществото, на народа.

Храбростта на българския войник се дължи главно на здравото му семейно чувство, засилено, както изглежда, и от чувството на частната или семейната собственост. Забелязваше се през войната, че по-интелигентните офицери, когато говореха на войниците, когато ги насърчаваха, действаха повече върху здравото им и силно развито семейно чувство. Благодарение на високия семеен морал у нашия войник, той не посягаше в неприятелските страни на семейната чест на своите неприятели. Изнасилванията и безчинствата през войните бяха изключителни явления, особено за действащата армия.

Но, с малки изключения, сравнително много по-високо е развито семейното чувство, българската, както в градовете, така и в селата. Българката е привързана към своето семейство, към децата си, до самоотричане, до самопожервувание. Тя е семейният фокус, който събира лъчите на успехите, и особено на неудачите и страданията на всички членове от семейството. И много вярно е, че нашите майки, сестри и жени страдаха душевно повече от нас, когато бяхме на фронта.

За забелязване е, че нервните страдания (психоневрозите) у българката се развиват най-вече поради загуба на привързаност. Тя заболява обикновено при загуба или тежка болест на деца, съпруг, братя или сестри.

Както през време на войните, така и преди тях, особено за местности, където мъжкото население отсъства по цели месеци по работа вън от родните места, или даже в чужбина, българката смирено поема грижите не само за семейството, за децата, но и за селското стопанство и най-съвестно изпълнява длъжността си и като майка, и като стопанка. С тази си добродетел българката е истински крепител на държавната и на народните традиции и е сигурен залог за бъдещото им културно развитие и благополучие.

ІV.

Всеки пред всички за всичко е виновен, само че хората не знаят това и ако биха го узнали – тогава би било рай.

Достоевски

Най-важният наш недостатък, особено от обществено и държавническо гледище, е слабото развитие на социалните чувства. Тая липса на обществено съзнание у българския народ се дължи до голяма степен на исторически причини и на расовата наследственост.

Тъй като предразположение (предиспозиция) за чув­ствата се предава по наследство, то за усъвършенствуването им са нужни цял ред поколения. Да вземем например му­зикалното чувство. Знае се, че цели родове са надарени с развито музикално чувство, докато други са музикално не­доразвити – тъпи. Че наистина музикалното чувство се предава по наследство ни показват случаите от така наре­чените „Wunderkinder" – деца с големи музикални таланти. В 1914 година в Петербург, едно дете на 7-годишна възраст, италианче, на име Вилли Фереро, даде ред концерти в най-големите зали и дирижираше най-добрите и най-големите оркестри. Петербургската публика, както и пресата, бяха във възторг от талантливия диригент. Той е забелязвал и най-малката грешка при репетициите на оркестрите и е изпълнявал най-трудните композиции. Оказа се, че майката на детето била отлична виолонистка, а бащата – талантлив диригент. Във всяко друго отношение обаче това дете пред­ставляваше обикновена детска психика.

Наследственото предразположение е несъмнено и за другите емоции. С това тряба да си обясним бавното развитие на социалните чувства у разните народи. Според рим­ското законодателство например е било допустимо робите да се третират тъй както се третират сега домашните животни. И трябаше да минат цял ред столетия, за да се развият по-висши социални чувства, които да легнат в основата на съвременното законодателство, на съвременните социални отношения.

Тряба да признаем, че социалните чувства у бълга­рина са съвършено слабо развити и това е главната при­чина за неуспехите в нашия обществен и държавен живот. Японците, които са изучавали причините за нашите народни и държавни погроми след последнята война, са констати­рали, че главната причина за това е нашето слабо развито национално чувство. Наистина, българинът има много слабо съзнание за общественост. И нека признаем, че в това от­ношение българският народ стои по-ниско и от народи, които иначе, по обща култура, стоят много по-долу от него. У турците например благодарение, може би, на религиозното чувство, съзнанието за общественост е по-силно развито, отколкото у българина. През турското робство е имало много чешми за обществено ползуване, по пътищата и шосетата – много плодовити дървета. След освобождението обаче почти всички чешми биват разрушени, кофите и канчетата изкрадени, плодните дървета и много обществени гори изсе­чени и т.н.

Това се подкрепя и от маса факти, наблюдавани през последнята война. Тъй например една рота през време на настъплението събира добитък, който може да нахрани цял полк. Ротата се стреми да прикрие тоя добитък, за да го изпол­зува само за себе си, макар другите роти от същия полк да гладуват. Често пъти, в такива случаи, е била необходима строгата намеса на по-висшето началство, за да вземе и да раз­предели по-правилно военната плячка. Прояви на социално недоразвитие се наблюдаваха даже и у офицерите. Ако един по-висш началник е неразположен, по една или друга при­чина, към някой свой подчинен, то той обикновено тика и неговата част в най-опасните места на боя и т. н. Един учи­тел разказваше, че в една от софийските прогимназии, по инициативата на учителите, се събирали помощи за бедните ученици. Учениците от една паралелка заявили че не събрали никаква помощ, защото в тяхната паралелка нямала нито един беден – всички били състоятелни.

И такива примери, които говорят за едно много ниско обществено съзнание, за слаби социални чувства, – в на­шия обществен живот са безчислени.

Да не говорим за лекото подмамване на българския из­бирател във време на избори, за преминаване на цели села от една партия в друга, поради обещания и облаги за селото, но във вреда на други села или в ущърб на държавните ин­тереси. Нека си припомним, освен това, състоянието на сел­ските улици. Всекиму, който пътува из България, прави впе­чатление, че най-трудният път, особено когато пътува по шосе, е минаването през мръсните и непроходими селски улици. Това несъмнено се дължи на слабото обществено съзнание, тъй като шосетата се правят по държавна ини­циатива, а селските улици остават в такова плачевно състояние поради липса на обществена инициатива у селяните.

* * *

Недоверчивостта, хитростта и скритността са характерни черти в нашите обществени отношения. Недоверието се дължи все пак на слаби социални чувства. Човек се дове­рява на този, към когото има симпатия, съчувствие, или не се доверява на онзи, комуто не съчувствува, когото не обича. Но българинът, както казахме, има здраво семейно чувство и затова доверчивостта за него е ограничена само в кръга на семейството му.

Поради слабите социални чувства и произходящата от тях недоверчивост у нас слабо виреят и самите обществени организиции. Ако вникнем в интимния живот на партийните организации, в тяхните ръководещи тела даже, ще забеле­жим прояви на недоверие и хитрост все поради същата основна черта – недоразвити социални емоции.

Недоверчивостта и скритността са защитителни психологически особености на народи, които са живели дълго време в робство. Хитростта и лъжливостта са също робски чжрти_, но те служат не толкова за защита, колкото за постигане на известни цели от хора, които се намират в зависимост, в робство. Наистина у нас думата "хитър" се употребява като синоним на умен и докато в другите народи думата „хитър" се смята за оскърбителна, у нас тя се счита за похвална.

През време на робството чрез хитростта и скритността българинът е избягвал от напасти, които са идели от неговите угнетители-завоеватели или е постигал известна облага от тях. Но той е запазил тази робска черта и като свободен гражданин. Някои от българите, когато се намират в чужда държава, се изказват, че чужденците били глупави, понеже лесно можели да се излъжат. И мнозина наистина си слу­жат с хитростта в отношенията си с чужденците, забравяйки обаче, че ако наивната хитрост на българина е била достатъчна много пъти, за да постигне своята цел по отношение на по-малко културния турчин, то тя става жалка и смешна, в очите на по-високо културния европеец.

С хитрувания нашият селянин си служи в отношенията си с представителите на властта – кмета и секретар-бирника. Тъй както в турско време се е отнасял с представителите на чуждата власт, без да съзнава, че сегашната власт е в зависимост от самия него.

Изобщо, колкото човек е по-зависим, колкото отноше­нията му са по-робски, толкова повече си служи с хитрост и лъжливост. Тази робска психологическа особеност се про­явява и в отношенията на хората от разните партии и то не само в междупартийните отношения, но даже и във вътрешно-партийните прояви. Често ръководителите на партиите, дви­жими от самолюбие и тщестлавие, чрез хитростта се стремят да затъмнят своите другари, за да заемат по-видно положение в партията. Ориенталската хитрост много често се проявява и в нашите международни отношения и затова често пъти ни прави жалки и смешни пред европейската дипломация.

Партийният и съсловният егоизъм, който се наблюдава в груби форми в нашия обществен живот, говори също за недоразвитието на нашите социални чувства. Често пъти една партия, когато е на власт, ако има успехи, не се съгласява да приеме сътрудничеството на друга партия, макар товарът, с който се е нагърбила, да не е по нейните сили При неуспех, при риск, партиите избягват да си сътрудничат от страх да не се компрометират, макар сътрудничеството да се налага от държавни интереси, от опасности, които застра­шават целия народ. Примери за това са излишни. Но тряба да се признае, че няма партия, която да прави изключение в това отношение, която да е надрасла, да се е освободила от партийния егоизъм, макар този последния да е импулсиран понякога от доста чисти партийни чувства. Не само това. Пренебрегвайки своя дълг към държавата с отказва­нето си да сътрудничат в един опасен момент с други партии, партиите използуват държавните неуспехи, за да компроме­тират властвуващата партия и да търсят отговорности, за които и те самите са виновни. Например обвиненията за несключване на сепаративен мир – са нелогични, особено ко­гато излизат от партиите, които избягаха от властта в един толкова опасен момент. Защото, докато ние можехме да бъдем спасени при една съгласувана и организирана съпротива от всички партии, които бяха против намесата във вой­ната, за нашето спасение после се изискваха много по-смели, много по-героични средства.

Незачитане законите, неакуратност към обществените си заджлжения, закъснявания в обществени събрания – твърде чести прояви в нашия обществен живот, – се дължат все пак на слабите социални чувства. А социалното съзнание се про­явява в смешни форми: „ротен патриотизъм", „махленски патриотизъм", „класен патриотизъм", „селски" „съсловен", „пар­тиен" и т. н. Пак поради недоразвитие на социалните чувства в нашия обществен живот липсват обществено осъждане и обществено одобрение. Хора, извършили вулгарни престъпления, намират достъп, и даже уважение, във всички среди на българското общество. А хора, които извършат някоя постъпка на самопожертвуване, доблест, смелост, остават често незабелязани, дори биват осмивани и подигравани. Добър пример за това е социалната тъпост, която проявяваме към жертвите от войната, сираците, вдовиците и пр.

Липсата на обществен съд и изолация за престъпниците против държавата и обществото се дължи все на същата причина. Затова в България няма будно обществено мнение, както в другите културни държави. Поради това, министри осъдени от държавен съд за вулгарни престъпления, получа­ват в изборите пак болшинство, стига да са повикани на власт; явни престъпници се държат на висока служба и „пет пари" не дават за обществено мнение и осъждане, понеже то не съществува като обществена сила. Общественото мнение в България е една празна фраза, понеже няма основните еле­менти, които го съставляват – социални чувства, обществено съзнание. Никак няма да бъде чудно, ако и след второ осъждане на бившите министри, те пак додат на власт и получат болшинство в изборите.

* * *

Тъй като предразположението към по-висши чувства се онаследява и понеже чувствата се развиват в детската възраст, макар и за развитието им да се изискват обективни условия, – трябва да признаем, че социалните чувства са недоразвити не само у народа, но и у неговата интелигенция, даже и у неговите държавници. Интелектуалното (умстве­ното) развитие не изключва недоразвитието на чувствата. Bleuler казва: „Във всеки психизъм може да се различат две страни – интелектуална и емоционална (чувствена)". „Сте­пента на развитието на нравственото чувство" – казва същият професор, - не се намира в никаква връзка с интелекта, тъй като ние наблюдаваме случаи от интелектуално недоразвитие (олигофрения), но с добре развито нравствено чувство, и случаи от морален идиотизъм, дето не се забелязва нито бо­лезнена конституция, нито душевна болест, нито умствена недостатъчност, които биха могли да го обяснят". Наблюдава се в такива случаи, че обществените, народните задължения се явяват заучени правила, които не намират в душата никакъв отзвук на съчувствие, не са подбудени от нравстве­ното чувство – съвестта и на всяка стъпка се нарушават. Ето защо човек се издава по-лесно по дребнавите постъпки понеже при крупните актове, действува по заучни правила, а не по вътрешно чувство – по съвест. Хора, с недораз­вити обществени чувства, биват достатъчно умни, за да раз­берат какво тряба да правят за достигането тази или онази полза и често маскират своето нравствено недоразвитие с желание да се приспособят чрез лицемерие и тартюфщина към средата която ги окръжава. Но техната нравствена тъпост, при все това се забелязва ту в една ту в друга постъпка.

В българския обществен живот в светлината на патрио­тизма се рисуват често хора с ниско развити социални чув­ства. Обаче това не им пречи да пишат най-пламенни статии, да говорят най-възторжени патриотически речи, да обвиняват своите противници в липса на национално съзнание и патриотизъм. Други, като министри и народни представители, гла­суват за войната, в името на народни идеали, а през време на самата война тяхната съвест и национално чувство им позволява да наредят синовете и близките си на безопасни места и да вършат търговски спекулации и гешефтарства за лично забогатяване. Наблюдава се, че хора, които най-много говореха и пишеха за национални идеали, за „осво­бождаването на брата-роб" и т. н., след погрома, най-малко страдат от сполетялото ни държавно и народно нещастие. В тяхната душа не се забелязва отзвук на състрадание или съчувствие към народните нещастия, към жертвите от войната. Напротив, болшинството от тях, както през войната така и след катастрофата, се отдадоха на разкошен, разгу­лен и развратен живот. Свидетелство за това са многото новооткрити разкошни увеселителни заведения и театри с лек оперетен и фарсов репертоар. Там се ширят големи и малки „патриоти", а скромните и честни граждани, които се обвиняваха от първите в липса на патриотизъм и даже в предателство – страдат и изнемогват материално и душевно.

* * *

Известно е, че зад всеки волеви акт се крие някакво чувство и от няколко чувства, които вълнуват в даден мо­мент индивида, волята избива по пътя на най-силното. Пита се: у кой наш държавник, от ония които бяха против намесата на България във войната на страната на Централните сили, волята изби по пътя на националното чувство? Нашите водачи, в един от най-съдбоносните моменти, се задоволиха да кажат на бившия цар Фердинанд, че политиката, която води той и неговото правителство, е противна на народните интереси и чувства и затова тя е опасна и гибелна за държавата и за народа. Наистина тя излезе тъкмо такава. Следо­вателно ние пострадахме не по липса на ум у нашата ръководеща интелигенция. Главната причина за нашето държавно и народно нещастие е в липсата на развито нацио­нално чувство, на по-високо обществено съзнание и дълг. Поради това недоразвитие, волята на българските водачи не изби, не се прояви по пътя на националното чувство. По същата причина, те се проявиха като малодушни, страхливи и неспособни за каквато и да е съпротива. Но нека да бъдем справедливи! Наистина, ако речем, че те бяха много надрасли в развитието на своите социални чувства и извършеха постъпки, които им диктуваше техният ум и на­ционално чувство, то в такъв случай, трябва да се предпо­лага, че поради слабото социално съзнание на интелиген­цията и на народа, тях нямаше кой ги да подкрепи. „В такъв случай, те щяха да станат мъченици, щяха да пострадат за своето високоразвито национално чувство, проявено за един недоразвит в това отношение народ. Такива народни водачи за съжаление ние нямаме, ако и да сме ги имали в периода на нашето национално Възраждане. Духът на Ботев, на Левски, Бенковски и др. — далеч не стопляше душите на нашите водачи през критическите моменти на най-новата ни история. Следователно, погледнато обективно, нашите държавни водачи могат да се обвинят в липса на героизъм и смелост.

Интересно е да се знае, какво е било душевното състояние на ония български държавници, които бяха против намесата ни на страната на Централните сили, в самия ден на намесата. Един колега от София ми разказваше, че в деня на мобилизацията през 1915 год. е давал медицинска помощ на един от старите наши държавници. Последният, заболял от нервен припадък, плакал и ридаел за страшното бъдеще на България. Реакцията, която проявил, е наис­тина доста силна, само че е по-естествена за една истерична жена, отколкото за един държавен мъж. Друг един от ста­рите държавници изглежда да е реагирал по-спокойно от първия, тъй като на другия ден след указа за мобилиза­цията, го видели в апелативния съд съсредоточено да изучава едно голямо съдебно дело. Трети – който много по-рано, заедно със своите другари, би могъл да прояви по-силна и по-организирана съпротива, благодарение на своето влияние над голяма част от народа, - се задоволи да реагира с една закъсняла брошурка, която се счете за бунтовни­ческа, предателска – и авторът й биде осъден за преда­телство.

Такава ли обаче щеше да бъде реакцията у тия пред­видливи и умни държавни мъже, ако те се вълнуваха от едно будно национално чувство, от един жив дълг към своя народ? В епохата на нашето възраждане, под влияние на общото нещастие и на други причини, нашето национална съзнание беше доста подигнато. Тая епоха даде самоотвер­жени и смели дейци, излезли както измежду народа, така и измежду малката му интелигенция. Но тогава имаше едно те­чение, което проповядваше ред и спокойствие в царството на Султана. Представители на това течение бяха българските чорбаджии. По едни или други причини, след Осво­бождението, а особено през последните години, нашите во­дачи бяха с психиката на тогавашното чорбаджийство. Ду­хът на Ботев, Левски и др. се унаследи донякъде от една част на нашата интелигенция и след Освобождението. Обаче под влияние на външни, политически, научни и литературни течения, болшинството от тази интелигенция, която имаше по-високи социални чувства, се увлече в крайни политико-економически теории, които бяха утопични – поне за българската действителност. По тоя начин, тази част от нашата интелигенция се отчужди от реалния политически живот на току-що освободения народ и остави да разполагат с неговите съдбини хора със слаби социални чувства, малодушни, страх­ливи, самолюбиви и амбициозни, каквито бяха в епохата на възраждането чорбаджиите. Малки и големи водачи от разните политически партии не само че не можеха да раз­вият наченките на обществени чувства, но даже експлоатираха за свои цели най-нисшите чувства у народа. Те дей­стваха върху неговата материална и имуществена загри­женост и по тоя начин притъпиха и тъй слабите прояви на социалност с които го завари Освобождението.

И тъй, демагогията, страхът, самолюбието, кариеризмът и тщестлавието станаха главните прояви и средства в нашия политически и държавен живот. Благодарение на слабото социално съзнание на народа и интелигенцията, не е чудно, че в българския обществен живот изпъкваха начело на управ­лението хора, не само недоразвити, но даже душевно болни, нравствено тъпи, страдащи от морален идиотизъм или гран­домания. Ние сме наблюдавали в нашия политически живот дейци, които биха могли да бъдат демонстрирани на лекции по психиатрия, като случаи на типични психиатрически форми. Тъй например един от българските държавници, името на ко­гото е свързано с най-трагичното време на нашата нова история, който игра първа роля при намесването ни в последнята катастрофална война — още като дете е измъчвал жи­вотни, избождал е очите на птици. Всички психиатри при­знават, че тия прояви у децата са най-ярък признак за така наречения морален идиотизъм.

Но нашите държавници са синове на същия тоя народ, с неговите качества и недостатъци и ако са го надрасли в своето интелектуално развитие, все пак не са го надминали много в развитието на националното чувство. Ако търсим следователно психологически причини и виновности за спо­летялото ни нещастие, то те във всеки случай не са в лип­са на ум и политическа предвидливост, но главно – в липса на по-високи обществени чувства, на будна и жива националност, както у държавниците, така и у интелигенцията и на­рода. Демагогия вършат и тия, които обвиняват само българските държавници в погрома и заблуждават народа, като го изкарват непогрешим. Ако се търси виновност, виновен е народът, който дава своето доверие в изборите на всяко правителство, виновна е интелигенцията със своята инертност и малодушие, виновни са държавните водачи, които не проявиха смелост и героизъм, необходими за енергична съпротива срещу една гибелна за държавата и народа политика. А всъщност главната причина е слабото развитие на обществените чувства, на по-високо национално чувство у всички нас — народ, интелигенция и държавници.

* * *

За душевното развитие трябва да се съди по проявените волеви постъпки, по делата, а не по заучени правила, без вътрешна подбуда, без чувство. В културните народи социалното съзнание е на висока степен на развитие. То лежи в основата на всички волеви актове на държавниците. В договорите за мир, които се сключиха в европейската война, зад волята на държавните мъже, които съставиха тия актове, се намираше, несъмнено, живо национално чувство. Съвременният културен човек в развитието на социал­ните чувства, на симпатиите, е достигнал до национално чувство, до симпатия и съчувствие само към своя народ. Колкото се отнася до другите народи, у съвременния култу­рен човек, мъчно се предизвиква съчувствие, което е необходимо, за да им съдейства. Но това не е последният стадий на социалните емоции в душевното развитие на чо­вешкия род, У мнозина по-развити представители на съвременните народи са се развили по-висши чувствувания, по-високо обществено съзнание: за съчувствие и към чужди народи, към цялото човечество. И наистина само най-разви­тите представители на съвременните народи са способни да изразят, под една или под друга форма, съчувствията си към някой чужд народ, който страда по една или друга причина. Про­ява на тая висша социална чувствителност представляват например международното дружество на Червения Кръст и междуна­родните помощи за народи, пострадали от глад, земетре­сение, погроми, и други стихийни бедствия.

Отделни личности от великите народи, които са над­расли националния егоизъм и които имат в душата си отзвук на съчувствие и състрадание към един чужд, нещастен на­род, виждат, че българският народ се наказва поради недоразвитие, поради това, че не е успял още да се издигне до по-високо ооществено съзнание. И най-вече, че в своето крат­ковременно свободно съществуване не е смогнал да си създаде една по-издигната, в това отношение, интелигенция. Поради това той често изпада под ръководството на личности със слаби социални чувства, невежи, а понякога нравствено недоразвити – тъпи. С това жестоко наказание му се отнемат главните условия за правилно развитие, за което той на­истина е способен и надарен. Защото несъмнено е, че българският народ, макар още и недоразвит в сравнение с по-културните народи, стои и сега даже, много по-високо от тъмните и слабо възприемчиви към култура народни маси на съседните държави, принадлежащи към по-стари раси. Техните държавнически успехи се държат главно на високо издигнатата им интелигенция. Обаче пропастта между тази интелигенция и народните маси е грамадна. Но понеже ония, хора, които в своето душевно развитие са достигнали до съчувствие и състрадание към чужди, пострадали народи, и които желаят да им съдействат, са незначително малцин­ство, те не са ръководещите личности в съвременните кул­турни държави. Ръководещите личности пък, в развитието на социалните си чувства, са достигнали само до национал­ното чувство, на каквато степен на развитие се намират и техните народи, и затова във всички техни прояви се изразява само националния интерес, националния егоизъм – без най-малко съчувствие и състрадание, – не само към победените, но и към по-малките техни съюзници.

* * *

В заключение на беглата характеристика, която направихме върху душевното развитие на българина, ние виждаме че у него, от индивидуалните емоции преобладава преди всичко чувството на материална загриженост. Същото чув­ство лежи и в психиката на българската интелигенция. Но освен това у българската интелигенция се наблюдават и по-развити чувства на самолюбие и тщестлавие. Няма съмнение, че българската интелигенция, в голямата си част, е доста високо издигната в интелектуално отношение. Ние имаме във всички области на държавния и обществения живот наистина много подготвени хора: добри професори – някои от които с достойнство биха заемали места и в един западен университет; държавници със солидни познания по финан­сови, економически и стопански въпроси, добри юристи, ле­кари, инженери, учители.

Но интелектуалното развитие е дело на личния ин­дивидуален труд. С настойчив и упорит труд, на какъвто е способен българина, може да се достигне до доста високо умствено развитие, до натрупване на грамадни знания! Обаче с труд и упоритост не се развиват чувствата у възрастен човек. Чувствата могат да се издигнат, семената на по-високи емоции могат да се посеят само в детската душа, в периода на тяхната еволюция. И у възрастния могат да се развият такива, но само ако има наченки от детската – юно­шеската възраст. Един човек с притъпен музикален слух, със слабо естетическо чувство, чрез труд много малко може да развие тия чувства, ако и да следва цели години музикална или художествена академия.

Тряба да признаем, че и по отношение на социалните чувства, българската интелигенция много малко е надрасла народа. А държавник или обществен деец без развити об­ществени чувства прилича на музикант, който знае теорията на музиката, но няма развит музикален слух – музикално чувство. От психологическо гледище главната причина за нашите държавни неуспехи е слаборазвитото национално чувство, както у народа, така и у интелигенцията. Разочаро­ванието в народа от интелигенцията се обяснява именно с тази липса на високо развито чувство на общественост. Известни хора, съзнателно или не, използваха това и със засилване на омразата в народа към неговата интелигенция, докараха положе­нието на държавата до още по-плачевно състояние. Държавата се лиши по тоя начин от подготвени, интелектуално издигнати ръководители. Излезлите от народа нови ръководители на сложния държавен механизъм, притежавайки недотатъците на народа, не обладаваха преимуществата на една съзнателна интелигенция. Народът се лиши от ума на инте­лигенцията си поради това, че тя не можа да му служи със сърце, а се увлече след хора, които са недоразвити и по ум, и по чувства.

V.

След страшните физически и душевни страдания, които преживя и още преживява, българският народ силно се дезориентира.

След някое силно преживяване, след душевен удар, у отделната личност се събуждат или ниските чувства и страсти, и личността изпада в пиянство, озлобление и раз­врат, или пък добродетелта се издига и индивидът се увлича в религиозна, нравствена и научна сублимация. Най-после – третият изход е обикновено болест, психоневроза (нервно страдание). Така, накратко казано, реагира личността на сил­ните душевни удари, на тежките преживявания. Всяка реакция зависи от душевната конституция на отделния индивид, от неговото възпитание и от ред други условия. Наблюденията по­казват, че здравите, силните личности реагират на душев­ните удари с издигане, с обществена или научна сублимация. Афективният удар у такива хора оживява висшите им душевни чувства, а те от своя страна импулсират волята към деятел­ност, към нова творческа работа. За това могат да се при­ведат множество примери, както от живота, тъй и от худо­жествената литература. Студентът Х. от Софийския универ­ситет след силни любовни преживявания и разочарования се увлича в една религиозна секта. Една жена пък, след като загубва мъжа си и децата си, взема деятелно участие в едно благотворително дружество и там намира утеха за душевните си страдания. Знайно е също тъй, че много пи­сатели са написали най-великите си произведения пак след силни душевни удари.

Примери за изход на душевните удари в падения се на­блюдават в живота със стотици и хиляди. За пояснение аз ще приведа следния случай: Господин Х. на 30-годишна възраст, с висше образование, се отличавал през време на студентството си с твърде мил характер, с деятелност и трудолюбие. Обаче след една нещастна любов и след загубване на цялото си състояние – той силно се променил: започнал да пиянства, станал мрачен, почти неузнаваем. На утеше­нията и съветите на своите другари той не обръщал внимание и след такива съвети – обикновено се напивал.

Този изход се наблюдава много често – и алкохолизмът, който лежи в основата на много болести, се явява като плод на една отрицателна философия, като резултат на отпаднал дух и загуба на жизнен идеал. Тия съображения ни показ­ват колко е трудна борбата с алкохолизма и колко е наивно да се мисли, че хората стават алкохолици само поради достъпността на спиртните питиета.

Примери за изход на силните душевни преживявания в нервни страдания тук са излишни, понеже те се привеждат доста в настоящата работа. Нека си спомним, че съвременната неврология ни учи, че една голяма група от нервни страдания, които носеха старите названия „неврастения" и „ис­терия", а в настояще време се изучават под название „психоневрози", се дължат на душевни кризиси, на силни душевни преживявания. Причините на душевните преживявания в обикновено време са в повечето случаи индивидуални, а през време на войни, глад или природни стихии (на­воднение, земетресение, суша и т. н) те са масови. И по­неже афективността става твърде дълготрайна, тъй като причините й са продължителни, завладявайки хората, тя се правръща в настроение. Това се наблюдава след войната и у нас. Тежките душевни удари, които преживяхме през по­следните години, доведоха българския народ тъкмо до това положение: отпадналост на духа, което се изразява в разгулие, пиянство, разврат, картоиграчество и т. н. Усиленото търсене създаде усилено предлагане. Поради това в градо­вете се откриха множество нови увеселителни заведения с лек репертоар, в селата броят на кръчмите се увеличи неи­моверно и стана нужда да се намалява със закон. Еретическата и сензационната литература наводни пазара с разноцветни брошури, които намират множество читатели и дават добър доход на издателите. В обществения живот, поради масовите душевни удари и страдания, се оживиха ниските чувства на злоба, отмъстителност, завист и жестокост. Търсят се винов­ниците за нещастията и страданията и се посочват там където са и където ги няма. Експлоатират се нисшите чувства у народа, оживени поради войните, увличат се народните маси към разрушителна деятелност, която е свойствена на по­добни чувства и т.н.

По тоя начин, и поради липса на социални чувства, не­щастният народ изпада от една беда в друга. Масовото раз­пространение на нервните страдания през войните и след тях, показва втория изход от афективните удари, преживени през това време. Наблюдава се обаче, макар и в по-слаби размери, и трети изход – изход в сублимация, в деятел­ност, в работа. Проявите на деятелност, на творческа ра­бота, които се наблюдават у народа и една част от интели­генцията, са залог за оздравяването на нашия обществен организъм. Носителите на тия прояви са по дух най-здравата част от народа. Те засега имат слабо влияние върху народа, тъй като не използват преобладаващите в него нисши чувства на злоба, завист и отмъстителност, а насочват деятелността си да събудят и оживят неговите по-висши чувства и да го импулсират към твор­чески, а не към разрушителен процес. И аз мисля, че тъкмо това трябва да ни радва, защото българинът действително е останал назад в своето душевно развитие, но той има здрави основи, както физически, тъй и душевни, за да до­стигне едно по-високо културно развитие. Доказателства за това са талантливите синове на народа и то в най-разнообразните прояви на духовната култура. Несъмнено е, че бъл­гарският народ притежава, в отделни свои представители, даровити и талантливи хора както в изкуството, тъй и в науката. Той принадлежи на една раса, която ако и да е останала назад, особено в развитието на по-високи социални чув­ства, от друга страна е надарена, самобитна, както казват, най-одухотворена от всички други раси. Неговите вековни страдания, от друга страна, са го направили извънредно жилав, издържлив, настойчив и упорит. Макар тази упоритост и издържливост да се проявява досега главно чрез една по-ниска чувствителност – материална и имуществена загриженост – обаче когато тия придобити качества се прояват чрез по-високи чувства, несъмнено, те са вече гаранция за един творчески, по-самобитен, по-възвишен про­цес на българския дух.

VI.

За да се издигне, за да се усъвършенства кул­турното развитие на българския народ, преди всичко тряба да се постави правилно възпитанието на неговата младеж. А възпитанието тряба да изхожда от знанието на неговите качества и недостатъци.

Съвременната психоаналитична школа доказва, че чув­ствата се развиват от основните инстинкти – инстинкта за самозапазване и половия инстинкт. От тези два инстинкта се разклоняват и разцъфват и най-висшите душевни емоции. Инстинктите, както е известно, са вродени. Наследствено предразположение има и към по-високи чувства. Чувствата, които преобладават у нас, са най-близко до инстинктите, но те са етапи към развитие на по-висши емоции. Волята, ха­рактерът, вниманието, интересът – това са психически про­цеси, които зависят от чувствата. За сега обаче волята се направлява главно от материалната загриженост, самолю­бието и тщестлавието. А характерът у българина е силен, но за съжаление се използва за удовлетворение на тия именно нисши емоции. Интересът към по-високи духовни, лични и обществени нужди е твърде слаб, почти липсва. Затова възпитанието на българското дете преди всичко тряба да има за цел развиването на по-високи обществени чувства.

Към 5 – 8 годишна възраст у детето започва усилено развитие на чувствата. А известно е, че заедно с половото съзряване, в периода на пубертета у детето юноша, най-буйно се развиват емоциите; в юношеската възраст следо­вателно се формират основите на емоционално-представния или висшия интелект, а тия основи, както поменахме по-горе, са чувствата. Развитието на чувствата в детската въз­раст ни обяснява ред психологически особености, с които се отличава детето юноша. Преди всичко за тази възраст е ха­рактерна импулсивността на волята – а това се дължи на интензивното развитие на чувствата и недостатъчното раз­витие на интелекта. Известно е, че и възрастният човек бива силно импулсивен, когато е обладан от някаква силна емоционалност или страстност. Волята, вниманието избиват у такъв човек обикновено по направление на неговата страст­ност. На тази юношеска емоционалност се дължи и друга характерна черта – голямата внушаемост, която отличава тази възраст.

От психологията е известно, че при преживяване на каквато и да е по-силна емоция съзнанието се стеснява. При афект съзнанието е съвършено стеснено, често пъти даже временно се изгубва. Стесненото съзнание обуславя един психически автоматизъм, една хипноидност (внушаемост). А при това състояние всякакви внушени представи се пре­виват лесно в душата. Особено пък, ако са покрити с един и същ чувствен тон, ако отговарят на чувствата. На това се дължи голямата внушаемост у психоневротиците, които, както е известно, се отличават със силна афективност. Установено е, че с по-голяма внушаемост се отличават афективните хора. Казаното се отнася до възрастните. У децата голямата вну­шаемост зависи още и от недоразвитието на интелекта в силата на самата еволюция. Тази възраст се отличава с по-силна емотивност, а поради това и с наклонност да се пре­увеличават нещата.

И тъй, характерните психологически особености, които отличават тази възраст, като: импулсивност, внушаемост и наклоност за преувеличаване на нещата (фантазиране), се дължат на еволюцията, разцъфтяването на чувствата, от една страна, и на недоразвитието на интелекта – от друга.

С интензивното развитие на чувствата у децата се обяс­няват и проявите на множество нервни детски болести. При нервните страдания на децата, най-често се забелязва преж­девременно развитие на страсти (любов, гняв, ревност). Дет­ските самоубийства, които за щастие са редки у нас, имат в основата си болезнено развити чувства-страсти. В тия болезнени прояви у децата се намират наследствени при­чини. Те са прояви на психическо израждане. Малкият про­цент на детски самоубийства у нас, е едно от доказател­ствата, че българският народ не е в период на израждане, а в периода на своето здраво развитие. Чувствата в юношеската възраст се намират в период на развитие. Те не са още оформени, закрепнали. Поради това, характерът на детето юноша е неоформен, неустановен – то още няма характер. Следователно, формирането на добри, на високи характери у възрастните, може да стане само в юношеската възраст, с развиване на по-високи и по-благородни чувства. Чувствата са вече установени, закрепнали след юношеската възраст. Възрастният човек е вече с установен, оформен характер и трудно се поддава на обла­городяване и възвишаване. Той може да се приспособи към тая или оная среда, към хора с по-добри и по-високи характери, но това приспособяване ще бъде по заучени правила, То ще прилича по-скоро на една дресировка, на едно укротяване на звяр, който във всеки момент е в състояние да на­падне околните си. Затова именно периодът на пубертета е най-благоприятен, за да се развият и закрепят в душата на човека всички добродетели.

Казах вече, че за да се оформят високи характери, едно от главните условия е, да се развият по-високи индиви­дуални и обществени чувства. А това може да стане само чрез една нова система на възпитание, която да цели развиването на националното чувство и подигането на общест­веното съзнание у нашата младеж, понеже те са основата на всички граждански добродетели, залог за правилното об­ществено развитие и профилактика против всякакви народни и държавни катастрофи.

Национална държава не може да съществува здраво и дълготрайно, ако у народа, който я образува, няма достатъчно развито национално чувство и будно национално съзнание – толкова развито и будно, че да бъде в състояние да направлява волята на народа за постигане на неговите цели и идеали, или за премахване на препятствията, които го ти­кат към нещастия и авантюри. Народ, който няма развито национално чувство и будно национално съзнание, може да образува държава, но тя ще бъде една случайна държава. И нейните успехи и неуспехи в повечето случаи ще се дължат на случайността, на късмета, а не на здрави начала.

* * *

Развитието на по-високи социални чувства, на по-ви­соко обществено съзнание е необходимо, както от гледището на демократическите доктрини, така и от това на со­циалистическите, тъй като за успешното прокарване на каквато и да е стопанско-економическа теория, трябва да има съответствено социално съзнание у народите. Никой не мо­же безнаказано да пренебрегне психологическия фактор в развитието на обществения организъм. Ако за разрушението на една стара стопанско-економическа система е необходимо повдигане и развиване на едно протестно, революционно съ­знание у масите, чрез използване нещастията и страданията им, то за успешното прокарване на една нова система, на един нов ред на нещата т. е. за творческия обществен про­цес, е необходимо масите да бъдат в състояние не само да съборят старото, но и да възприемат, да осъществят новото. И за да стане това, те трябва да се движат не от чувство на страх, а от обществени чувства. Но социални чувства и по-високо обществено съзнание не се добиват чрез агитации и пламенни речи. Те се добиват чрез възпитание на тия чув­ства у младежта. Най-крайните политико-економически те­чения в повдигането на по-високо колективно съзнание, в развитието на по-високи социални чувства, би трябвало да бъдат най-ревностни.

Пренебрегването на психологическия фактор е главната причина за рухването на цял ред идеалистични теори и проекти за социални преобразования. Най-идеалните, най-привлекател­ните теории за преобразувание на обществения строй, които са вдъхновявали и вдъхновяват много крайни идеалисти, са ставали неприложими и даже са докарвали големи сътресения и ката­строфи за народите, благодарение главно на несъответствието им със степента на развитие на социалните чувства, на колективното съзнание в даден момент на народа, над който се правят тия преобразувателни опити. Тук може да се възрази, че обществено съзнание се развива при обективни, обществени, стопански и политически условия и че промяната на материалните условия ще създаде необходимите ус­ловия за развитието на колективното съзнание у даден на­род. Вярно е, че социалните чувства не могат да се развият правилно, напротив те се задържат в своето развитие, ако материалните условия, при които живее един народ, му пре­чат за развитието на по-висши социални чувства. Така например обществено-политическите и стопанските условия, при които е живял руския народ през цели векове на крепостничество и политическо робство, са били съвършено неблагоприятни за развитието на по-високи социални чувства в руската народна душа. Същото се отнася и за нашия народ, който се е намирал в не по-леки условия през време на петвековното турско иго. Вярно е обаче, че чрез бърза промяна, чрез разкъсване на политическите и стопанските вериги, било чрез война, било чрез революция, не могат да се приложат пре­образувателни системи, които не отговарят на наличните со­циални чувства, които не държат сметка за степента на ду­шевното развитие на даден народ. Чрез революция, чрез война може да се скъсат политически или стопански вериги. Но чрез революцията и войната не могат да се променат ду­шите, не могат да се развият веднага по-високи обществени чувства и колективно съзнание – необходими фактори за успеха на каквато и да било обществено-стопанска реформа. Сле­дователно реформите, създавайки условия за развитието на по-високи обществени чувства, трябва да отговарят на соци­алното съзнание в даден момент. Тук съществува същия паралелизъм, който се наблюдава между телесните (физио-логическите) и психологическите процеси в индивидуалното развитие. От това гледище теорията на постепенното разви­тие, на еволюционизма, на социалния реформизъм, отговаря най-добре за правилното развитие на обществения организм. Ако една стопанско-политическа система е толкова на­задничава, толкова ретроградна, че не само не отговаря, но задържа и спъва проявата и развитието на социалните чув­ства на даден народ, то тя неизбежно докарва до сътресение и катастрофи. В психологическо отношение представи­телите на подобна система правят същата принципиална грешка, както и представителите на политико-стопански те­ории, които за осъществяването си изискват по-високо со­циално съзнание, по-висша психика у народа. В първия слу­чай душевното развитие е надрасло материалния процес и стопанско-политическата система се задържа изкуствено; във втория случай материалният процес иска да надрастне ду­шевното развитие, социалното съзнание на народа, и политико-економическата теория се прокарва пак изкуствено (с декрети, тирания и груба сила). И единият, и другият път води към социални болести и катастрофи, понеже нарушава паралелизма между материалния и душевния процес в разви­тието на общественият организъм.

Да вземем например Русия преди революцията. Там политико-економическата система при царския режим беше отдавна вече остаряла и не само че не отговаряше на социалното съзнание, на душевното раз­витие на руския народ и особено на интелигенцията, но и спъваше, задържаше тяхното развитие. През време на вой­ната тая система съвсем се провали. Но системата, която я замести при режима на съветите, твърде много е надрасла социалното съзнание на руския народ, и макар съветската система да се среми да се приспособи главно към психоло­гическия фактор, при все това тя не успява. Типичен е слу­чаят с фабриките. Отначало те се управляваха от избрани ра­ботнически комитети, но поради слабото колективно съзна­ние на работниците, производството намаля в големи раз­мери. Съветската власт след това, връчи управлението на фабриките на комисари, като им даде големи пжълномощия. Но и това не помогна, и приспособявайки се към психологическия фактор, съветската власт въведе в тях военния ре­жим и военната дисциплина. Тук вече бяха използувани не социалните чувства на работниците, необходими за успешно прокарване на такава система, но чувството на страх. Съвет­ската власт се приспособи към едно нисше чувство, към една нисша психика, за да накара работниците да работят и да произвеждат повече. И този стремеж да се замес­тват социалните чувства с чувството на страх (стара и из­питана емоция от векове), се забелязва във всички области. Комунистическата схема за преустройството на Русия рухва главно поради това, че колективното съзнание, социалните чувства на руския народ, са много недоразвити за прокарване в живота на една система, която изисква високо обществено съзнание и общочовешки чувства у народа.

Преди няколко месеци ние четохме няколко преводни статии от една писателка, комунистка, върху комунистичес­кото възпитание. Ние напълно споделяме основните възгледи на тая писателка. Тя прокарва мисълта, че кому­нистическата система не може да бъде приложена, ако у масите няма по-високо социално съзнание. Тя пише, че високото колективно съзнание е необходим фактор за про­карване на новия строй. Наивността на тая писателка се състои обаче в нейната вяра, че по-високи обществени чув­ства могат да се развият бързо чрез проповеди и агитации. А известно е, че социалните чувства се развиват много бав­но, че по-високо обществено съзнание се добива чрез цял ред поколения, особено когато се касае да се прокара в жи­вота една теория, като комунистическата, която изисква об­щочовешко колективно съзнание.

Гортер, германски комунист, в речта си пред конгреса на Г. Р. К. П. казва следното: „Когато четеш по-раншните си трудове казваш си: колко глупав съм бил, че тъй малко съм обръщал внимание на психологическите моменти. Не само за мате­риалното тряба да държим сметка, а тряба да засилим раз­витието на самосъзнанието на пролетарията".

Наблюдаваният процес в последните години в Русия, т. е. заместването на една остаряла, ретроградна политико-економическа система с една крайно идеалистична, неотгова­ряща на развитието на руския народ, отчасти се обяснява с характера на последния. „Руският народ – пише Достоевски в романа „Идиот" – се отличава с една голяма страстност и, ако русинът стане католик, то непременно ще бъде езуит и то от най-подлите". На тая страстност на русина се дължи безогледното преминаване от една крайност в друга – главоломно литване от „земната бездна" към „небесната". Подобно несъответствие, но в много по-слаби размери, се наблюдава и в нашия политико-обществен живот след Осво­бождението.

* * *

Развитието на по-високи социални чувства, следователно, тряба да бъде основната цел на възпитанието. За нас българите – от гледището на демокрацията, трябва да се развие в младежта симпатия, любов към народа – нацио­нално чувство. От гледището на социалната демокрация, тряба да се развие любов, симпатия към трудещите се, към работническата класа. Ние, в развитието си, тряба да до­стигнем, преди всичко, до тази стадия, до която са стигнали по-културните народи. Ако една личност в своето душевно развитие е достигнала до висшата социална емоция – любов към цялото човечество, то такава личност притежава и по-нисшите социални чувства – национално и семейно. Националното чувство, следователно, не само не пречи на общочовешкото, но е една стадия към развитието на последното. Възпитанието тряба да има за цел постепенното раз­витие на социалните чувства у младежта. Преди всичко – любов към семейството, към родители, сестри и братя; съчувствие и състрадание към близките, окръжаващите, към другари, познати, към нещастните, към страдащите; съчувствие и състрадание към своя народ; и най-сетне, симпатия и състрадание към чужд народ, който страда, който се измъчва, било поради робство или поради стихийни бедствия. Ние казахме по-горе, че развитието на чувствата, не само социални, но и индивидуални, може да става само в периода на тяхната еволюция, на тяхното разцъфтяване, т. е. в детската възраст. Формирането на по-високи чувства в детската възраст не може да стане с методите, които се прилагат при сегашното възпитание. То не може да стане чрез въздействие върху разсъдъка на детето, понеже и силата на самата еволюция, интелектът е още недоразвит. Поради това, заучването на всякакви нравоучителни правила, отрупването със сухи разсъждения и поучения не могат да имат никакво въздействие върху детската душа. Детската душа е чужда за тях – тя не може да реагира на подобни въздействия. Отрупването на детето със знания, особено от­влечени, които имат за цел по-скоро да развият интелекта, не могат да бъдат асимилирани поради това, че са прежде­временни, тъй като интелектът се развива след оформява­нето на чувствата. Напротив, в тази възраст те още повече пречат за правилното развитие на емоциите у детето и често изсушават неговата душа. Следователно, методът на възпи­тание, който има за цел да отрупва детето със знания, не само е безполезен, но даже е вреден за здравото душевно развитие на детето. От друга страна, знанията, необходими за живота, детето ще успее да научи поради конкуренцията в съвремения живот, поради борбата за съществуване. А нравоучителните правила и поучения то ще проумее само тогава, когато се оформят, когато се развият у него чув­ствата, респ. нравственото чувство и социалните емоции.

Има и друга една опасност от преждевременното пре­подаване на подобни отвлечени правила за дълг към семейството, към обществото, към народа. Тия правила, заучени още в училището, без възпитанието да е успяло да развие съответните чувства, следователно, без тия знания да имат отзвук в душата на детето, служат само за лицемерно при­способяване.

Въз основа на изложеното за психологическите осо­бености на детското душевно развитие, възпитанието през тая възраст трябва да има за цел главно усъвършенстването на по-високи чувства да бъде емоционално, а не интелектуално.

Ако у детето известно чувство се развива с една по-голяма интензивност, ако то клони да се превърне в страст, то и в такъв случай сухите поучения и разсъждения не, мо­гат да го отклонят от проявяваната страст. Напр. често се забелязва у юношите едно интензивно, болезнено развитие на сексуалното чувство. Подобни деца често проявяват в това от­ношение необуздана страст, която се подхранва осо­бено от съвременната еротична литература. Никакви поу­чения, никакви заплашвания и наказания не са в състояние обикновено да отклонят едностранчивото пристрастяване на юношата. Само отвличането в друго чувство, подхранването на друга по-малко развита емоционалност, може да изле­кува от подобно болезнено пристрастяване.

Методът на отвличане от едно чувство в друго, който се прилага при лекуването на психоневрозите, има пълно ос­нование и при възпитанието – за премахване подобни от­клонения в душевното развитие на юношите. В такъв случай родителите и учителите трябва да познават индивидуалните особености на юношата. Ако напр. юноша с хипертрофирана сексуална чувствителност притежава и малко по-раз­вито музикално или естетично чувство, то възпитателят тряба да се старае да насърчи, да подхрани развитието на послед­ните чувства. По тоя начин психическата енергия, погълната от хипертрофираната сексуалност, ще се отвлече чрез разви­тието на други по-слаби чувства. Такъв юноша, увлечен в музика, в рисувание или друго някое изкуство, постепенно ще се излекува от болезнено развитата полова чувствителност.

Парижкият проф. Dejerine казва, че афективността не може да се излекува чрез суха диалектика, чрез въздействие върху разсъдъка, даже у възрастните, а още повече, това може да стане у децата, които нямат още развит интелект. По повод на това той привежда думите на Паскал: „Сърцето има доводи, които умът не проумява".

От изложеното се вижда, че възпитанието предполага познаване на индивидуалната психика на детето. И в това от­ношение възпитанието е най-трудно, понеже изисква позна­ването на всеки един ученик поотделно, и психологическа подготовка и такт от страна на възпитателя.

Средствата, с които си служи съвременното училище, педагогическите методи, които се прилагат за възпитаването на българската младеж, са нецелесъобразни:

1) Защото дават повече знания и развиват повече интелекта на детето, а не сърцето му и

2) Защото не изхождат от знанието на психологията на българина.

Ако тия средства и системи са пригодни за душевното развитие на английската, французката и немската младеж, то за българското възпитание те тряба да се специфицират с оглед към душевните особе­ности на българина. Например ако системата на наградите има цел да възбужда съревнование между децата на по-култур­ните народи, то поради развитото у българина чувство на завист, не би трябвало да се прилага за възпитанието на българската младеж. От друга страна, системата на награ­дите има опасност да развие у децата болезнено самолюбие и тщестлавие – недостатък, който се хвърля в очи при наблюдение на нашата интелигенция. Завистта е един характерен недостатък за българина, и възпитанието трябва да обърне особено внимание върху него.

Европейските възпитателни системи може да са приго­дени за деца, които са унаследили предразположение към по-високи индивидуални и социални чувства. Нашите сред­ства и педагогически методи обаче трябъа да имат за цел преди всичко да постигнат в това отношение туй, което са постигнали по-културните народи и да изправят нашите недостатъци. Няма съмнение, че за нашата обществена обнова едно от главните средства тряба да бъде възпитанието в това направление.

Средствата, за постигане на тая цел, подробното им изучаване и разработване, не е в задачите на настоящето изложение. Обаче може да се укаже на няколко от тия средства. Преди всичко за четива в буквари, читанки и христо­матии тряба да се подберат такива, които да трогват дет­ското сърце, да развиват по-високи чувства в детската душа. А такива четива не могат и не трябва да се вземат само от родната литература. Тя, за съжаление, е бедна в това отно­шение, по причини, които отчасти изложихме по-горе при характеристиката на българина. Нашите писатели са синове на същия народ и не са успели в своето душевно развитие да достигнат една по-висока култура, особено на социалните чувства, а поради това не са могли да създадат и по-възвишени образци в това направление.

За тая цел можем да си послужим с образци от все­мирната литература, с творенията на гениални, всесветки пи­сатели, като се създадат специални библиотеки за юноши. В тия библиотеки трябва да се дадат художествени преводи на извлечения от съчиненията на велики писатели, като Досто­евски, Тургенев, Хюго, Данте, Короленко, Толстой и др., в които се застъпват детски типове. Извлеченията тряба да бъдат раз­бираеми за детската душа и да имат определена цел – да разви­ват по-високи емоции, да възпитават по-високи социални чув­ства. Една библиотека за деца и юноши с подобно направление и съдържание ще способствува не само за възвишаване на дет­ското сърце, но същевременно ще развие у юношите и вкус към изящната литература и ще събуди интерес към творе­нията на великите писатели. И когато децата порастнат и четат техните произведения изцяло, ще се доразвият семе­ната, които в ранната възраст са хвърлени в детската им душа. „Требва само малко семенце да се хвърли в душата на детето и то не ще умре – то ще живее в душата му през целия живот, ще се таи сред мрака, сред тинята на греховете, като светла точка, като велико напомняне. И не трябва, не трябва много да се тълкува и учи – всичко ще разбере то просто" – казва Достоевски.

* * *

От това което изложихме по-горе за детската душа, ние повтаряме, че възпитанието в тази възраст тряба да бъде преимуществено емоционално. Даже преподаването на пред­мети, които имат за цел да обогатят знанието, да развият интелекта на детето, трябва да става с оглед за развиване на по-високо чувство, за възвишаване на детското сърце.

Така например естествознанието трябва да се преподава по начин, който да събужда у детето естетични емоции и лю­бов към природата. Историята на чуждите народи, а особено на нашия, трябва да се преподава с оглед за развиване на национално чувство и т. н, т.

Ако образованието преследва само утилитарни цели, ако съобщава на ученика само по-големи количества знания, може би ще имаме интелектуално развита младеж, но по­добно развитие ще бъде едностранчиво – дисхармонично. И наистина в историята и в обикновения живот на всеки културен народ може да се укаже на много умни и таланливи хора, които са опетнили своето име с най-осъдителен живот, с най-безчестни постъпки. И наопаки – хора, неполучили ни­какво образование, със слабо умствено развитие, но във висока степен честни, се случва да извършват подвизи на висок героизъм и самопожертвуване. Такива случаи се наблюдаваха у нашия народ, особено през време на войната. Наблюда­вайки такива скромни храбреци, човек неволно си мислеше, че ако такива сърца обладаваха поне няколко от нашите държавници и народни водачи – ние може би щяхме да бъдем спасени.

В живота често се вижда, че високото нравствено раз­витие върви заедно със слабо умствено развитие и обратното. Ето защо образованието трябва да върви в едно и също време и преимуществено с възпитанието на сърцето. У де­тето тряба да се развива интерес и наблюдателност не само към природата, но и към хората. За тая цел могат да бъдат използвани младежките сдружения, особено ония, които в основата си имат идеен стремеж, а не само утилитарен. За това обществото и държавата тряба да насърчават подобни младежки сдружения и кооперации. Може да се посочат и други средства, но ние сега няма да се разпростираме по този въпрос. Нашата цел беше да укажем само на главните психологически особности и прояви в нашия обществен живот.

* * *

Известно е, че за правилното лекуване на една болест се изисква, преди всичко, поставяне на правилна диагноза –точно разпознаване на болестта. За никого няма съмнение, че нашият обществен организъм страда, особено в последните години. Знайно е също тъй, че болестите биват те­лесни – органически, и душевни – психически. Телесните болести на нашия обществен организъм не се засягат в из­ложението. Трябва обаче да се признае, че те са еднакво важни за правилното обществено развитие, както и душев­ните. И държавникът тряба да има предвид и едните, и дру­гите — и економиката и психиката. Ако старият класически израз – Mens sana in corpore sano (здрав дух в здраво тяло) се привежда за доказателство на зависимостта между психи­ката и физиката, то изречението – Animus agitat molem (духът движи плътта) също тжъй е вярно по отношение на зависимостта на физиката от психиката. Нека да си припом­ним например биографията на Мопасан, а така също и типа на неврастеника в романа на Сенкевич „Без догма", дето се рисуват хора твърде здрави по тяло, но дълбоко болни по душа.

Ние посочихме главните психологически черти и недостатъци в развитието на нашия обществен организъм. Ди­агнозата, която може да се постави въз основа на гореиз­ложеното, е следната: Българският обществен органнизъм е недоразвит главно в сферата на социалните чувства, затова и общественото съзнание е ниско, а националното чувство – слабо развито.

По съображения, които изложихме по-горе, предсказани­ето по отношение на настоящето поколение е песимистично. Това поколение е почти непоправимо. По отношение, обаче, на бъдещите поколения, на бъдещето на българския народ, като се има предвид краткото му свободно съществуване и други усло­вия, предсказанието е твърде оптимистично. Бъдещото издигане и културното развитие на нашия здрав и млад народ ще зависи преди всичко, от по-високото развитие на неговите социални чувства и от повдигането на общественото съзнание у негоната интелигенция. А това може да стане чрез вжзпитаване на младежта в това направлениеи чрез гражданска просвета на възрастните, за да може да се прояват и развият наченчките на обществени чувства, а не да се притъпяват чрез експлоатиране на нисшата психика у народа и на неговата интелигенция,

Съдържание:

1. Д-р Никола Кръстников. Опит за психологически анализ на нашия обществен живот.

3. Румяна Николова. Биографични бележки за д-р Никола Кръстников.

4. Приложения

5. Библиография

6. Съдържание

Никола Кръстников

Опит за психологически анализ на нашия обществен живот

Редактор: Румяна Николова

Корица: Надежда Стайкова

5000 Велико Търново, п.к. 544

Издателство "Надежда – Р.Н."

e-mail: publisher@pr-office.org

електронна книжарница:

http://www.photochoice.eu