(Студена приказка)

І.

Черния принц лежеше в покоите си, по-тъмен от тъгата. Под черни кадифени одежди бледа прозрачна кожа прегръщаше треперещо студено тяло: дълбоко под кристалната плът, едно сърце туптеше тихо, всеки удар: звън на стъкло.

(То е просто едно парче сега, това сърце. Казват, че Княгинята на Далечните земи се оглежда в другите късчета, всяка сутрин при Посърналото дърво.)

Стаята му беше череп на великан от Подморието. През дупките на двете очи нахлуваше светлина денем и спомени за безбрежни океани нощем. Полуотворените челюсти, зъбати и напукани, зееха към света, но не го допускаха вътре: прозрачна защита спираше вятъра и дъжда, които и без това рядко навестяваха земите на Черния принц. На тила имаше тясна врата, водеща към тесен коридор. Всеки път, когато някой я отвореше, стаята плачеше.

Черния принц не спеше. Вече не го правеше, защото чичо му – Червения вихър, бе водил дълга война в Земите на съня, векове преди раждането на Принца и сега никой не беше добре дошъл при Фантазмите: те още помнеха разкъсващите нокти на Вихъра, жадните за химерна кръв устни. Най-често бледият младеж лежеше.

Както сега: ето лявата му ръка, натежала от обсидиан, пълзи по постелите, пропити с мрак.

- Кога ще свърши зимата?

Думите, и те тежки, падат на леглото, но коприната е хлъзгава.

Туп-туп-туп.

Пак ли разля нещо?

- Не, това е гласът ми. Попитах: кога ще свърши зимата?

Помня много зими. Не мои, чужди. Зимата никога не свършва. Мисля, че тя кара сърцето да гори – надявайки се за пролетта.

- Сърцето ми е разбито. Ако само можеше да пипнеш тук – бяла ръка по бялата гръд, - щеше да усетиш как боде.

Принцът вдигна ръката над очите си: показалецът аленееше.

Това е просто стъкло. Не сърце. Кой знае къде е сърцето ти.

- Аз знам. То поглъща лика й всяка сутрин преди тя да отиде да напои Дървото със соковете си.

Ах, отново тя. Все тя и тя. О! Майка ти те зове!

През костеливите устни на великана се промъкна растение. Лианата се плъзна по пода, изкатери леглото и погали крака на Принца. Лилавия цвят на върха й се отпусна върху кожата и остана като рана.

- Майка ми. И тя не спи.

Луната гледаше през очите на великана.

Никой от вас не спи. Така и трябва. След всичко, което сте сторили...

- Нищо няма значение. Греховете дойдоха твърде късно – вече душите ни бяха почернени.

Странно семейство сте вие. Нали няма да ме издадеш на майка ти? Обещай да не казваш, че още съм тук.

- Обещавам, знаеш, че не те искам прокуден. Искам те тук.

Въздишка на облекчение събуди цветето. То надигна глава и се завъртя.

- Идвам, майко. Идвам.

В градината на Кралицата танцуваха плевели. Токовете на Принца удряха черния мрамор, раждайки ритъм, който растенията поглъщаха като вода и светлина.

- Танцувайте, мили мои, танцувайте!

Дори гласът й беше тъмен. Цветята се хранеха с него.

Покоите на Кралицата бяха в Подземията. Градината й беше дъно на кладенец. Слънчевата светлина стигаше долу, очернена и изкривена. Веднъж видял мястото, човек преставаше да се чуди защо цветята никнат такива зверове.

- Майко, нямам желание – каза Принцът и бледите му устни отново засмукаха ранения пръст. – Пак ме боли.

- Но ти винаги си обичал Гората!

- Вече не, майко. Мразя дърветата. Всяко едно е спомен. Мразя спомените.

- Милият той. Все още страда по нея. Трябва да позволиш на Горян да целуне врата ти. И махни пръста от там! Не пий кръвта си – така всичко се връща обратно.

- Послушай майка си, сине. Остави кръвта, нека раната зарасне – каза баща му.

Кралят лежеше в сребърната си клетка до леглото на Кралицата. Белите му кости потракваха, цветята се ослушваха.

- Обикновено ти казвам да не слушаш баща си, но този път думите му са истина. Явно Горян си върши работата.

- Горян! Този хищник! Цялата ще те изпие, помни ми думата.

- Твоята дума се помни, уви. Самата земя я помни. Жалко, че нямам прозорци тук, за да видиш как помни!

Трак-трак-трак.

Кралицата махна с ръка и по решетките на клетката започнаха да се увиват лиани. Скоро до леглото й имаше храст. Тихо почукване се чуваше отвътре, но листата зашептяха и го заглушиха.

- Сине, никой друг няма да свърши работата както трябва. Ти познаваш Гората.

- Всяка седмица събирам гъби. Всяка седмица убеждавам земята, че ще й ги върнеш, а ти нищо не правиш. Не можеш ли поне да обучиш някой слуга?

- Не, разбира се – надигна се Кралицата. Възглавницата зад нея се размърда. Една пухкава опашка погали окичения със слепи камъни врат.

- Горян иска храна – изхриптя сянката под опашката.

- Млъкни! Не виждаш ли, че говоря със сина си?

Опашката застина.

- Не, разбира се – повтори Кралицата. – Слугите, обикновените хора, няма да се справят. Ако наистина искам да излекувам земята, ще ми трябва помощ от някой с кралска кръв.

- Тогава защо даде сестра ми на онзи? Ако я беше омъжила за друг, сега щеше да може да ти помогне. По-добре от мен!

Мълчание.

- Хайде. Ще оправя стаята ти, ще...

- Стаята ми няма нужда от оправяне! Едно студено легло. Нищо друго няма!

- Ще говоря с нея...

- Всеки път ми го обещаваш! А и вече не знам дали го искам.

- Помисли какво ми помагаш да извърша. Излекувам ли земята, ще успокоя Фантазмите и ти ще можеш да спиш отново. Да не говорим за Дървото, което вече няма да е Посърнало. То няма да се нуждае от нея, тя пак ще потърси човешка ласка.

Тъмните думи знаеха как да се движат из черните коридори. Стрелнаха се право в душата на Принца. Както всеки път. Затвори очи за малко и в мрака видя натежалите клони, унилите листа.

Преди да отиде в Гората обаче, се върна в стаята си. Луната се беше засрамила и сигурно надничаше през чужди прозорци; очите на великана показваха белите звезди на небето. Дясното ограждаше цяло съзвездие – Сатир, а парченцето нощ в лявото беше като черен плат, върху който са разпръснати няколко скъпоценни камъка.

Стаята мълчеше; леглото приличаше на замръзнало море с намачканите чаршафи и блещукащите конци върху извезаните възглавници.

Черния принц отиде до единствения гардероб и го отвори. Дървото изскърца, още мрак се вля в стаята. Две бледи ръце се протегнаха след мрака и докоснаха ризата на Принца. Малки пръстчета с дълги нокти се опитаха да се впият под гърдите му.

- Стой мирно! – изсъска Принцът.

Ръцете се скриха и вместо тях от гардероба излезе глас. Струни, върху които играеше лък на някой, който не бе и чувал за музика:

- Ще стоя, ще стоя. Но няма да е задълго.

- Аз ще реша за колко ще е.

- Нееее – да, определено не музикант, а ковач най-вероятно държеше лъка, - няма да рррешишш. Няма да можжешш.

- Ще видим.

Черния принц бръкна в гардероба. Последваха думи, дошли от други светове и невъзможни за изписване. След това:

- А така. Сега ме остави да си намеря нещата спокойно.

Извади сребърна вилица, кристална кошница и парче нощен плат. Затвори гардероба и излезе от стаята.

Гората пазеше гърба на Замъка. Някога дърветата й били зелени и живи. Сега бяха сиви и неживи. Във всяко листо, под всяка кора течаха отровни, горчиви сокове. Поляните й бяха издъхнали под тежките стъпки на армиите на Краля и Червения вихър. Духът пазител виеше непрестанно и бе прогонил дори вятъра от безнадеждното място. Единственото, което растеше, бяха гъбите. Малки, черни и здраво впили се в изнасилената земя. Като зъби на издъхваща вещица.

В Гората не можеше да се проникне денем, а нощем се влизаше само с магия. Черния принц извади парчето плат от кошницата и го завърза около очите си. Нощта изкрещя от болка.

<Продължавай да късаш от нощта и нищо няма да остане на този свят! Нищо!>

- Не съм аз, майка ми ме кара...

<Ааааах! Кога ще ме изцери, мръсницата? Кога ще ме изчисти?>

- Скоро, скоро.

Тишина.

Всяко влизане в Гората нарушаваше баланса в света. Но понеже светът отдавна се бе килнал, оставаше единствено надеждата. И всички бяха принудени да прибягват до крайни мерки. Духът можеше само да роптае, защото най-силно желаеше да бъде отново здрав и, макар и да не вярваше много на думите на Кралицата, те бяха единствените, които му шептяха за миналото. А той лелееше за него. Когато светът е парцалив и мръсен като наметалото на скитник, никой не гледа към бъдещето, само спомените говорят.

<Не взимай прекалено много този път. Боли!>

- Няма, само три. Така каза майка.

<Не знам защо се съгласяваш да идваш тук... смърт и сивота – няма друго. А ти все се връщаш.>

- И аз не знам.

Части от света са огледало за душата на някои хора. Понякога Черния принц виждаше себе си в Гората. Зъбатото му сърце беше като контурите на дърветата отдалеч: ръб след ръб; остри върхове; изкривени клони.

- Къде са гъбите днес? – попита Черния принц. Парчето нощ върху очите му дълбаеше сенки по кожата му. Небето беше станало малко по-светло: луната, завърнала се, гледаше отново.

Духът престана да вие за малко и между няколко тежки въздишки каза:

<Там.>

Дращене на сухо листо върху друго бръкна в ушите на Принца. Мракът пред погледа му се разтвори и той видя Гората. В миниатюрната нощ, легнала върху черепа му, той съзря дърветата и поляните така, както Духът ги помнеше: зелено и златно, кафяво и кехлибарено удариха очите му и нещо в студеното му сърце се сви. Като че ли самотното парченце беше лед, а не стъкло. Дано е лед, помисли си Черния принц, ледът се топи и изчезва, а стъклото те мами, че може да докоснеш света с протегната ръка. Хаосът от живи цветове забави водовъртежа си и от земята изникна пътека.

<Там.> повтори Духът пазител.

Черния принц тръгна към гъбите; всяка негова стъпка безмълвно напомняше на мъртвата трева за други, по-тежки и по-смъртоносни такива. Фигурата му, леко прегърбена, извървя пътеката под полуотворените очи на неживите дървета. Те знаеха кой е той: синът на мъжа, изцедил живота от телата им; племенникът на демона, изпил зеленото от листата им. Виждаха как в звънтящото му сърце го няма онзи мрак, който ги бе изродил: толкова прозрачно, макар и студено, бе то. Помнеха и момчето, което бе израснало под въглените им сенки. Затова не протегнаха клони, за да разкъсат плътта, нито вехти вейки да избодат очите.

<И какво излиза? Гората винаги дава. Дори и от мъртва утроба. Черна съдба, черна!>

- И това ще мине, казва майка ми.

Вой.

<Майка ти казва много неща. Все пак, предпочитам нейните думи пред тези на баща ти.>

- Той рядко говори вече.

<Така и трябва. Огньовете му болят, думите му нараняват. Толкова хора има на този свят и нито един да не се намери да покаже мълчанието и съзерцанието по-рано на баща ти...>

- Знам, знам... Това ли са гъбите?

Няколко тъмни образувания го гледаха отдолу. Черния принц клекна до подобните на парченца изгоряло месо организми и постави кошницата си на земята. В обезцветената Гора тя блестеше като северна звезда, а вилицата в нея звънеше и раждаше музика с всяко преместване, но в очите на Принца, под парчето нощ, кошницата стоеше изкуствено и грозно сред сочните треви и натежалите от живот клони. А гъбите сияеха във всички цветове, тела за дъгата, спуснала се от небето, за да си почине до следващия порой. Вилицата мърсеше многоцветието с вида си на ръжен, почернял от сълзи и пепел.

- Може ли да те попитам нещо? – Принцът не повдигна глава.

<Питай, питай...> дойде гласът на Духа без желание.

- Вярно ли е – вилицата излезе от кошницата и двата й зъба се сключиха около пънчето на първата гъба, - че майка ми ме праща в миналото за тези гъби?

Мълчание.

- Защото – продължи Принцът, вече заел се с втората гъба, - това, което виждам, не е Гората сега. Ами преди татко и чичо да изнасилят света.

Още по-тихо мълчание.

- Мисля – третата гъба падна в кошницата, - че майка ми е в съюз с нощта, която й позволява да пипа времето. Двете смятат, че истината за излекуването на земята се крие в миналото, когато тук е имало живот, и преди баща ми.

<Не ме карай да мисля за това. Недей, моля те! Всичко изглежда така – живо и зелено – за да ти е по-лесно, мисля.>

- Или на теб да ти е по-лесно. Ето какво мисля: майка ми поддържа някаква илюзия за света. Той не е мъртъв или опустошен. Него го няма. Докато трае илюзията, тя се опитва да го пресъздаде. Но затова трябва живот, трябва и истинска смърт. А такива е имало преди. Не сега.

<Вземи си гъбите и глупостите и тичай при майка си! Кажи й, че ще вия, докато не ми върне цвета. А щом вия, значи съществувам, повярвай ми.>

ІІ.

Докато беше жив, великанът Ракит гледаше света от толкова високо, че докато стигне до долу, погледът му забравяше защо и закъде е тръгнал. Тялото му кръстосваше Подморието неспирно, търсейки знание и удоволствия, и Морето на всеки няколко месеца, търсейки нови светове.

Странна война го откъсна от ежедневието му, подчини го на непонятен демон и в крайна сметка го уби. Черепът му, намерен десетилетия след края на последната битка на ръждясало от кръв поле, стана част от Замъка на брата на демона и неговата съпруга. Внушителната сфера от кост се превърна в стая, приютила три неспокойни съзнания, едно натрошено сърце и едно тяло, което никога нямаше да бъде истинско, защото беше родено от несигурно желание и мъчна страст.

Благодаря ти, че не й каза и този път.

- Никога няма да й кажа. Ако те открие, ще го е направила сама. А и не мисля, че когато това стане, ще има някаква опасност за теб.

Принцът лежеше отново. Очите му бяха затворени, пръстите на ръцете се прегръщаха над бавно надигащите се гърди.

О, тя няма да ме убие. Не може. Но е способна да ме прокуди. Някъде далеч.

- Едва ли ще се занимава с теб.

Прокуждането не иска много работа или време. Важното е да си го помисли. А аз не искам да отивам още по-далеч. Искам да се върна вкъщи. Да видя отново как корабите ни излитат към Морето, как проникват в синевата му като стрели...

Принцът бе чувал толкова много истории за Морето-Което-Е-Над, че избра да не изслуша тази докрай. Очите му се отвориха и той рече:

- Знаеш ли какво ми каза Духът пазител?

Знам много неща, но не и това.

- Каза, че вчера усетил двама от моите приятели близо до Гората. Понесъл се натам и ги видял втренчени в нещо, нещо не от този свят.

И? Като го казваш така значи има някакво особено значение? Знаеш ли колко неща от други светове се опитват да се промъкнат в този. Баща ти и чичо ти, черно да удави червеното му!, направиха преминаването още по-възможно.

- Мисля, че не става въпрос за разни Фантазми и други неща без тела. Онова било предмет.

Хмм...

- Ще трябва да проверя, разбира се. Когато занесох гъбите на майка ми, не й казах нищо. А и тя бе твърде заета с Горян. Но след малко ще потърся Арон и Крас и ще проуча историята.

Арон е с бебето сега.

- Идеално! – Принцът скочи и леглото простена. – Ще се опитам да го хвана преди да е тръгнал да го храни.

Черния принц се стопи като сянка в гладна нощ. Стаята остана празна и стенеща от затръшнатата врата. Нещо в гардероба дращеше и изписваше с нокти ефимерни думи върху сухо дърво.

Светът бе съсухрен и смачкан от две войни. Във всяка бе участвал Червения вихър – тъмният балансьор, мрачният пътеводител, знаещ всяка пропаст, всеки ръб и никога не пропускащ да ги покаже на света.

Вихъра беше демон, един от последните. Неговите събратя отдавна се бяха разпаднали, разлетели като прашинки или иглички суха кръв навсякъде по света. Някои от тях сега живееха във вампирите, други съществуваха като сенки – парчета памет, които оживяваха само през деня, когато слънцето решеше да си спомни за тях. След като съсипа Вторичния свят, Червения вихър реши да разтърси Първичния и пренасочи ноктите си от алчност и лъст от Фантазмите към хората и другите жители на тази земя. Помощник в начинанието бе Кралят.

Войната бе кратка и вихрена. Светът почти издъхна, а демонът се засити за известно време. Участието на Краля обаче, беше нарушило баланса: дете на земята се бе обърнало срещу нея. И ако обикновено след война светът възкръсва, този път не стана така: трупът остана. Вярно, с отворени очи и почернели зъби, с накъсани думи и едва доловими стонове, но пак труп. Фантазмите съвсем затвориха границите си, а Духовете пазители нададоха вой, който още не е стихнал.

Кралицата се опитваше да излекува света, но не се справяше много успешно. Имаше желание поне. Първото, което направи – една импулсивна постъпка, струваща скъпо (огърлицата от слепи камъни – замръзнали майчини сълзи, все още виси около врата й) – бе да даде дъщеря си за жена на Червения вихър. Демонът взе Принцесата в буря от въздишки и я понесе към земите си върху крилете на алени птици с кървави очи. Тя му роди наследник, а той я вгради в Замъка си, за да го направи по-силен.

- Това е нещо, което никога не съм виждал – каза Крас. – Нито аз, нито книгите в Библиотеката. Прочетох някои, попитах всички останали: нищо не се знае за този предмет.

Тримата се разхождаха в една от градините на Замъка сред илюзиите на Градинарите. Цветя в лилаво, жълто и зелено залъгваха очите им. Отдолу имаше смърт, но тя беше лесна за игнориране.

Черния принц взе предмета от ръката на Крас и го огледа.

- Прилича ми на пръчка от някакъв метал.

- Може и да е метал, а може и да не е – отговори му Арон и стисна по-силно бебето в прегръдките си. Мъничето изписука тихо, сиво като мишка, и бавачката му се усмихна над дребното му личице. Нейните очи веднага го успокоиха. – Със сигурност прави нещо. Не е един от онези предмети без смисъл, пръкнали се след последната война.

- Опитва се да направи нещо, по-точно – поправи го Крас. – Общува с нещо или някого.

Черния принц седна в сянката на един измислен розов храст и доближи нещото до дясното си ухо. Студената гладка повърхност погали почти прозрачната кожа.

- Нищо не чувам. Дали не е пратеник на Фантазмите?

- Агент, искаш да кажеш? – попита Арон и седна до него. Ръцете му се виеха върху голото сивкаво тяло на племенника на Принца като дракони в навъсено небе: ту мощни и разкъсващи, ту нежни и галещи.

- И аз не знам.

- Може би сестра ти ще знае – предположи Арон. – Най-малкото ще помни появата на такова нещо в предишни времена.

- Да – каза Принцът, докато очите му се оглеждаха в предмета: две сиви точки, измамно плитки. – Така или иначе, е време да я посетя.

Тримата напуснаха градината и се понесоха към Замъка на Червения вихър. Студеният великан, напоен с кръв и роден от плът и камък, се намираше отвъд Реката, зад Замъка на Принца. Приличаше на сянка на крепост, на спомен за вулкан, на илюзия за жива планина.

Стените му бяха от хлъзгав черен камък – нито следа от кристала, който изграждаше повечето обиталища на хората в този свят. Всяка една: огледало за най-мрачните кътчета на душата. По повърхността се гонеха сенки, кошмари, блянове, мечти, ужаси и красоти – все пленници от Земите на съня, Фантазми, мечтаещи за самоубийство, неспирно кълнящи без глас химери.

Хората, които минаваха покрай Замъка, денем или нощем, виждаха живите му стени и си казваха: Значи това били сънищата ни. А изпод гладкия затвор им отговаряше фантазмен вой, едно нечуто отрицание.

Черния принц и приятелите му пристигнаха при исполинското здание малко след края на утрото. Трябваше им повече от час, за да стигнат до сърцето на Замъка – не неговия център, а онази част от стената, която държеше във вечна прегръдка сестрата на Принца. Намираше се в една извивка и гледаше на изток.

Арон се приближи до безцветната стена и започна да я гали. С дясната ръка. Другата притискаше детето към гърдите й. Стената мълчеше и отразяваше лицето му: ту сурово и мъжко, ту нежно и женско.

- Скоро ще се събуди – каза на другите. – Да, тя може да спи.

Като казваше последното, тонът му се промени, зазвуча тъжно като носталгична песен.

Принцът докосна с пръст гладката повърхност: камъкът леденееше. Постави втори върху черните окови на сестра му: все така студено. Накрая залепи дланта си и разтърка: отвърна му едва доловима топлина.

Камък и плът, суха прах и пареща кръв. Пред очите им стената се раздвижи като ударено от нечие камъче езеро. Лицата на всички, не само на Арон, започнаха да се променят. Все едно пленените сънища бяха нахлули и на тази територия.

Тесните цепнатини, виещите се пукнатини, скърцащите древни парчета скала затанцуваха. Бавно като глетчери, неосезаемо като картина, която се променя със съвсем малко всеки път, когато отместиш поглед от нея. Камъкът стана плът, прахта – кръв.

Бледо лице се подаде напред и застина като гаргойл. Черните очи се отвориха, зейна червена уста. Белите зъби, блестящо студени, разбиха всяка дума на ледени късчета:

- Де-те-то ми. Къ-де е?