Този текст е нещо като „предварителна версия“ - окончателният може да бъде същият, но може да бъде и много по-различен.

Предоставя се под лиценз „само за предварителна оценка“ - четете го, и му търсете недостатъците. Официално произведение, с което бихте могли да правите нещо извън предварително оценъчно четене, ще има по-нататък.

Григор Гачев

-- Добавени са още допълнения след последната дата на публичност.

ОРТОДОКС

- 1 -

МАНАСТИРЪТ

- Ето ти го моя юнак, отче Никодиме - бутна ме напред тате. - За никаква селска работа не го бива, виж го какъв е запъртък. По-малката му сестра е по-яка. Само устата му все много знае. А в манастира вие и книги преписвате, и болни лекувате, Божии хора сте. Може и от него даже да направите нещо.

- Сигурен ли си, Лазаре? Вярно че е хилавичък, ама чак пък за нищо да не става... Разбирам те, де. - Отецът също беше едър, но тате беше два пъти колкото него. Ако не и отгоре. - Не искаш да ти срами рода?

Тате премига и се изчерви:

- Батковците му са като канари, възрастните ги гледат отдолу нагоре. А той е за смях на всички...

- Ами! - обадих се аз. - На кого се смяха в кръчмата, като ми обясняваше за бебетата... - И отскочих по-надалече от шамара. Точно навреме.

- А, да, и само пита! Задава разни глупави въпроси, та едвам го издържат хората! Преди месец беше питал отец Самуил - абе като Господ е всемогъщ, може ли да създаде нива, която да не може да изоре! А пък преди...

- Добре, добре, разбрах - прекъсна го отец Никодим. - Даваш го за послушник - взимам го. Напоследък рядко идват послушници, манастирът стои празен. Еретично племе! Преди месец хванали в Кирчево ханджията - направил механизъм да му върти пилетата над жарта! И отец Борис му отсъдил само двайсет тояги на голо. Аз да съм им там... Папищаши ниедни! Ако продължаваш да ги галиш меко, и електри... електричество ще поискат!

Тате се присви под скверната дума.

- Така, така, отче! Да му вземат къщата, и да го изгонят от селото, за урок на другите. Може и да го анатемосат даже. Както са тръгнали, ще поискат и... и... Абе, още някоя ерес. Когато Христос е ходил по земята, такива глупости имало ли е? Всичките до един да ги...

- Добре, добре, Лазаре. Знам, че почиташ Бога. Тръгвай обаче по-бързо, че вече се стъмва, а наоколо пак са се завъртяли самодиви. Видял ги е преди две седмици брат Стефан от Попово, като ходил да разчиства пътеката през Елин проход. Беше ни жив, ни умрял от страх. Добре, че е носил трепетликов кръст, та не са посмели да го доближат.

- А нещо наоколо урочасали ли са? - настръхна тате.

- Има разболели се крави из околните села, все от последните дни. Един дървар за малко не бил затиснат от дърво в гората. И други, по-дребни работи. Утре протоигуменът ще служи очистителна служба.

Двамата набързо си стиснаха ръцете, тате скочи в каруцата и я подкара обратно по пътя. Отец Никодим погледа малко след него, след това се обърна към мен:

- Как се казваш?

- Петър.

- Аз ще съм ти наставник тук. На колко години си?

- На девет... - Изпъчих се и си повдигнах потурките, но май отецът пак не ми повярва. - Ама наистина! Честен кръст, отче!

- Даа, дребничък си... Какво ти е обяснявал баща ти за бебетата?

- Ами мама ме прати преди месец да повикам татко от кръчмата, ама той имаше да си допива чашата. И докато го чаках, го попитах откъде идват бебетата. И той ми каза, че ги носят щъркелите.

- И какво?

- И аз го попитах откъде ги взимат щъркелите. Другите мъже в кръчмата много се смяха. Той каза, че не знае, аз не му повярвах, и го питах защо тогава децата приличат на родителите си, а не на щъркели. Той помисли и каза, че това не е вярно, и че аз примерно изобщо не приличам на него, и че не знае откъде съм се взел такъв. И аз също помислих, и казах, че за мен може пък мама да знае откъде съм се взел, и че трябва да питаме нея...

- Аха, ясно. - Отец Никодим помръкна. - Кой ти е казал тия неща?

- Кои?

- Да разпитваш защо децата приличат на родителите си, а не на щъркели. И защо ако тате не знае, мама трябва да знае откъде си се взел.

- Ами то си е ясно. Всичките ми братя и сестри са все едно гледаш тате и мама, ама по-малки. Чудя се мама като малка дали е била сополива като Божка... - Усетих се как ме гледа отецът. - А, не, не се чудя много... А пък защо да питаме мама откъде съм се взел - ами те с тате са най-старите в къщи, те трябва да знаят всичко. Няма как да не знаят откъде съм, нали? А ако тате не знае, кой друг освен мама?...

- Уфф... И баща ти те напляска?

- А, не можа да ме стигне. Сетих се, че в двора имаме една млада топола, по която тате не смее да се качва, и докато той стане и заобиколи масите... Мама беше страшно изненадана колко бързо се върнахме двамата. И много доволна. После ме подпитваше как съм го уговорил така бързо, ама като й разказах, нещо се понамуси. Не разбрах защо.

- Ясно. Разбрах всичко. - Отецът ме побутна да прекрача през портата, и махна с ръка към манастирския двор. - Като гледаш манастира, как ти се струва?

Заоглеждах двора смаяно. Беше не знам колко пъти по-голям и от най-големия селски двор, който съм виждал - поне по пет-шест пъти по сто крачки дълъг и широк. Оградата беше от непечени кирпичи, висока повече от човешки бой, варосана и покрита с керемиди. Портата беше от дъбови дъски, дебели по три пръста, и през нея можеха да се разминат спокойно две каруци, натоварени със сено.

Отвътре покрай оградата се редяха различни бараки и навеси - свинарници, конюшни, хамбари, работилници... Доста изглеждаха позапуснати, имаше дори няколко рухнали. Няколко монаси тъкмо разчистваха развалините на една от тях, и като видяха, че отец Никодим ги гледа, се позабързаха малко.

Ама истински интересното беше манастирът насред двора. Целият от червени печени тухли, с мънички прозорчета по стените... и огромен!

Даже като го гледах, не можех да повярвам, че може да има толкова голяма сграда. Владишката епархия, в Широкопол, е на два ката, и е широка и дълга колкото поне пет нормални селски къщи. Манастирът обаче беше къде на четири, къде на пет, на някои места дори на шест ката; няколко кули стърчаха още по-високо. На ширина пък беше още по-грамаден - черквата в средата му беше поне колкото тая в Широкопол, а той я обхващаше от три страни, и оставаха поне по десет разтега отвсякъде около нея свободно място. Направо не можех да повярвам на очите си.

- Е, Петърчо? Какво ще кажеш?

- Дяволски е интересен!

Отец Никодим внезапно се пресегна, хвана ме за ухото и го изви силно.

- Ти чуваш ли се какво приказваш, бе?

- Оооох, боли! Нещо лошо ли казах?

- "Дяволски" е лоша дума. Кажеш ли го още веднъж, ще има бой с пръчка. Разбра ли?

- Да, отче.

- Тръгвай тогава с мен, да ти покажа килията ти.

- Прав си, Петърчо. Най-големият манастир в Митрополията е, и един от най-големите в цялата Патриаршия - разказваше отец Никодим, докато вървяхме по коридори, стълбища, проходи, пак коридори, стълбища, проходи, и пак... - Започнат е триста и петнайсет години след Преселението, и е строен седемдесет и две години. Цялата Митрополия е давала доброволно по един месец труд годишно за съграждането му, всичките тези години - а като са се заселили първите монаси, са работили само по строежа. И е пристрояван после и досега. Някога тук са живели почти две хиляди монаси, и е трябвало да се молят в манастирската черква на смени...

Чудех се какво ли ще да е било тогава. Сигурно с по-малко паяжини наоколо - ако не друго, поне монасите ще да са ги обирали, докато са се провирали един покрай друг в блъсканицата. И с по-малко плесен и мухъл по тухлите, пак затова. Е, поне в долната половина на коридорите - на повечето места сводовете се извисяваха над два човешки боя. Само че колкото повече вървяхме, толкова повече си мислех, че две хиляди сигурно е страшно много хора, ама нищо чудно хич да не са били натясно. Коридорите, проходите и стълбищата като че ли нямаха край. Ту се качвахме, ту слизахме. Много скоро съвсем изгубих посоката.

- А сега сме стотина души всичко, с все обикновените братя и послушниците - продължаваше умислено отецът. - Понякога си мисля, че и ние сме тръгнали по пътя на Сатаната като всички други... Слава на Бога, че не е отвърнал лице от нас. Онзи ден бяха докарали едно сакато момче, да се помоли пред иконата на Богородица. Родителите му щяха да припаднат, като видяха чудото.

- Какво му е било?

- Беше без един крак. И както се молеше... Ще видиш сам. Честичко идват да се лекуват. И после пак тръгват да вършат грехове, проклетниците!... Ето килията ти - отвори отецът една дебела дървена врата. - Доскоро беше на Димо, ама той вече се готви за монах, така че слезе на първия кат, при останалите.

Килията беше три на пет крачки. На пода имаше сламеник, покрит с дебела кафява черга. Светилниче висеше на забит между тухлите на стената пирон. И това беше всичко в нея.

На малкото прозорче имаше дървен капак, широко отворен. Надигнах се на пръсти и погледнах навън. Пред очите ми беше куполът на черквата.

- Тук май сме на доста високо?

- На последния кат.

- За да сме по-близо до Бога ли?

- И затова - ухили се отецът.

- А истинските монаси защо са долу на първия кат? За да са по-надалече от Него ли?

Усмивката му изчезна като прерязана. Май пак бях попитал нещо, дето не е хубаво.

- Трябва да се научиш да си сам, далече от другите. Хем ще имаш време да мислиш за Бога, хем няма да досаждаш.

- А как да намеря пътя додолу? Вече забравих откъде сме минали. Няма ли някакви по-преки проходи или стълбища? Или поне прозорци във всичките? В половината нямаше никаква светлина.

- По-трудно за тялото - по-добре за душата! Манастирът нарочно е строен така. Който иска прави и лесни пътища, ей му света отвънка. И с ума е същото. Умът и тялото трябва да отстъпят, за да излезе напред душата. - Отец Никодим хвърли поглед през прозореца и се замисли.

Аз също.

- Отче, а ако тялото отстъпи много назад, а душата излезе много напред, дали няма да се разделят?

- Какво? - настръхна отецът.

- А, нищо, нищо. - Ухото още ме болеше.

Наставникът ми ме изгледа подозрително, но се сдържа.

- Не се бой. Ще драсна една линия оттук до главната зала, да не се губиш отначало. Носи си светилничето, да я виждаш и в тъмните места. - Отецът измъкна от ръкава на расото си парче креда. - Идвай сега да ти подберем расо... Или я по-добре остави. Като за тебе надали ще се намери готово, а като си спомня какво уши навремето брат Харалампий на Димо - не смеехме да го пратим извън манастира, да не помислят хората, че идват циркаджии...

Отвън се чуха глухи удари.

- Я, клепалото! Кога стана време за вечеря? Да слизаме.

В манастира се оказа дяво... така де, ангелски скучно. Особено след като понаучих коридорите и стълбищата, и вече не се губех. (Дотогава се случваше понякога хич да не ми е скучно. Каквито са дебели стените, никой не те чува, ако ще да се скъсаш да крещиш.) По цял ден все преповтаряне на молитви, канони, требници, евангелия и свети писания. Научих се да чета, почнах да прописвам и да смятам. Нямаше обаче с кого да си играя.

Бяхме само трима послушници, и другите двама не ставаха за игра. Димо беше пет години по-голям от мен, все ме гледаше отгоре надолу и не се интересуваше от нищо освен от светите писания - сигурно се мислеше вече за готов монах. Пуяк такъв!... Георги беше глухоням и слабоумен - едва се справяше с лъжицата, и гледаше и без нея да минава, ако има как с ръце, па и направо с уста. Изглеждаше на възрастта на Димо, или малко повече, но отец Никодим ми каза, че сигурно е доста по-голям, че като дошъл в манастира преди десет години, си бил пак такъв, и че незлобивите от Господа често са така. За поука на тези, дето искали вечна младост.

И килията ми беше далече от другите. Чуваше се само като биеха клепалото за молитва или храна. А, и веднъж когато брат Йоан, дърводелецът, се уцели по пръста с големия чук - ама това за три месеца стана само веднъж. (То че не ставаше често е ясно и без казване, де, иначе нямаше да е дърводелец.)

Дните бяха все едни и същи. Интересно ставаше единствено като се чуеше, че някъде в Митрополията са се завъртели самодиви или караконджоли - по цял ден всички в манастира го обсъждаха. Появяха ли се в някоя околия, манастирът в нея служеше очистителна служба. Избягваха оттам и пак се появяваха другаде. Веднъж се появиха и в нашата, и протоигуменът и още един монах ходиха да служат служба заедно със селския свещеник. Върнаха се чак на другия ден, и разказваха какво е станало – ама не ме пуснаха да слушам, малък съм бил! Оревах света, ама не помогна. Колко ли интересно ще да е било!...

И оттогава си замечтах да видя самодиви или караконджоли. Напразно - почти не ме пускаха да излизам от манастира, а те пък все не идваха наблизо. Накъм село също не бяха минавали, откак се помня. Чудех се дали да не разпитам за тях отец Никодим, ама той редовно ми се караше, че не чета достатъчно житиета - сигурно щеше да ми отвърне, че в тях пише. Пък кой ти ще търси в толкова житиета и свети книги?...

- Какво са самодивите? И как изглеждат? - попитах един ден отец Геласий, старшият преписвач на манастира, и съответно сигурно и най-начетеният от всички монаси. Беше излязъл да се погрее на слънце след неделния обяд, така че с удоволствие заразказва:

- Духове, Петърчо. Призраци. Като жени, бели и облечени в бели дрехи, като булки на сватба. Ходят само нощем, и светят в мрака. И са, тъй да се рече, като прозрачни - виждаш през тях. Танцуват вещерски танци из горите, или по запуснати и изоставени места. И правят магии - разболяват добитъка, урочасват хората или вещите, носят нещастие. Всякакви лоши неща.

- А откъде се взимат? И тях ли щъркели ги носят, като нас? Или май по-скоро гарвани?

- Дяволът ги е създал.

- Как така ги е създал? Нали само Господ можеше да създава?

Отец Геласий сплете пръсти над обширното си благоутробие и ме изгледа строго:

- Така пише в старите писания. Дето са ги писали най-мъдрите светци.

- А те как са го научили? - любопитствах аз. - Били са на гости на дявола, и са го гледали как ги създава ли? Или са слизали тайно в ада? И как са ги пуснали там, като са били светци? Имали са приятели между дяволите ли?

Отец Геласий изсумтя нещо неопределено и ме погледна ядно. Реших, че е по-добре да не го питам за това. Тате или отец Никодим се ядосваха здравата, като заразпитвах какво откъде идва и защо е. Особено като уцеля нещо, дето не е редно да се пита. Ама как да знам кое не е редно, без да съм питал?

- А няма ли някой път самодиви да дойдат при манастира, да ги видя?

- Не. Силите адови никога не доближават свещени места. Гони ги могъществото Божие. И в села рядко влизат, заради черквите - страх ги е от свети неща, не могат да ги доближат. И от Божието име ги е страх, най-много от всичко - изгаря ги като огън, не могат да го произнесат, бягат от него, като от смъртта си... А влязат ли в някое село, веднага тичат или игуменът на манастира, или протоигуменът, заедно с някой от старшите монаси, и служат служба в съслужение с местния свещеник. И ги прогонват оттам, за много години занапред. Ако пък е извън село, може и само някой монах да отиде.

- А защо после пак се връщат? Могъществото Божие отслабва с времето, или какво?

- Нали народът из селата върши грехове, малко по малко натрупаното благословение от службите си отива под тежестта им. Затова и се налага да служат служба по-старши свещеници, те повече са служили на Бога, и повече сила Божия има в тях.

- А ти виждал ли си самодиви?

- Да, два пъти. Единият път преди повече от двайсет години, в гората, близо до пътя през Елин проход. Точно където ги видя преди няколко месеца брат Стефан от Попово. Само ги мярнах отдалече, четири или пет. Другият път беше преди три години, когато се бяха завъдили в Мъртвилото - знаеш го, изоставеното село в Кривия дол. Мен тогава изпратиха да ги прогоня, сам. Тогава ги видях от няма десет разтега - шест, все млади и красиви, въртяха дяволско хоро на мегдана. Сърцето ми щеше да изпадне от ужас, ама се сетих да размахам кръста и да викам силно "Господи, помог...", тоест, "Господи, прогони ги!". Забелязаха ме, и като видяха кръста и чуха името Божие, запищяха и се разбягаха.

- А защо са красиви, като вършат лоши неща? И защо са били там?

- Така привличат мъжете, и ги съблазняват за грехове. Отклоняват ги от пътя Божи. И се явяват, където са сторени грехове. Знаеш защо опустя Мъртвилото година преди това - заради оня луд, дето изби една нощ половината село. Другите хора избягаха от мястото. Даже след като го осветих, на другия ден след като изгоних самодивите, пак никой не щя да се върне.

- А на теб защо са ти се явили? Ти...

- Затваряй си устата, сополанко такъв! Аз бях там заради тях, не те заради мен!

- Извинявай, отче Геласие. Грешна дума рекох. - Обидил го бях незаслужено, без да искам. Позасрамих се, но ми беше интересно. - А как привличат мъжете за лоши неща? Насила ли ги карат? Или ги заплашват?

- Лъжат ги. Обещават им неща, дето няма как да станат. Като пораснеш малко, ще разбереш... А пък караконджолите са мъже. Също ходят нощем, черни са като дяволи, и като тях имат опашки и копита. Не са духове - могат да се пипнат, но трудно се раняват. Трябва сребро или трепетлика. И не съм чул някой да е успял да ги убие. Всъщност и да ги рани или пипне, де, но казват, че можело. И ги виждат от време на време.

- И те ли правят магии?

- Рядко. Обикновено действат направо. Ще ти разплетат плета, да ти избяга добитъкът, или ще ти удушат най-добрата кокошка, или ще наплашат до смърт я теб, я жена ти, я децата... Преди години веднъж бяха подрязали на един селянин от Богданово осите на каруцата - излязъл за сено, и като друснала на първата дупка, дотам. С очите си го видях. Лоша работа.

- Добре, а не може ли да ги хване човек? Хайде, караконджолът сигурно е силен. И сигурно хапе. Ама самодивата, като е жена, може да не може да се отскубне.

- Как ще я хванеш? Тя е призрак, ръцете ти минават през нея. Нито можеш да я вържеш с нещо, нито да я затвориш някъде. Пък и за какво ти е? - Отец Геласий ме изгледа подозрително. - И от мен да знаеш, не разпитвай много за самодиви и караконджоли. Това са лоши думи.

Защо ли като почна да разпитвам, все попадам на неща, дето не е хубаво да се питат?

Тази вечер дълго не можах да заспя. Мечтаех си под чергата как ще ми падне един караконджол, че да го погна с една вила, та да се скрие вдън гори тилилейски. На сутринта обаче бях забравил.

Есента вече отминаваше, започнаха Великите пости. Монасите бяха свикнали, но на мен храната все не ми стигаше. Всички се чудеха къде го дявам всичкото, дето го ям. И аз също. Ама все бях гладен. В трапезарията ми сипваха и допълнително, ама с постно можеш ли да се наядеш истински? И очите ми често отскачаха към тавана на зимника, под който на дълги пръти се сушаха прясно натъпканите суджуци.

Една вечер ме наказаха да си легна гладен. Не беше много справедливо - кой няма да задреме, докато му изчетат цялото житие на свети Василий? И реших - когато всички заспят, ще се промъкна и ще си открадна един суджук. То да крадеш в манастир сигурно е още повече грях, отколкото отвън, ама... изкуших се. Като си помисля, сигурно да стоиш гладен също е грях. Щом монасите толкова внимават да не изпуснат някое ядене... И колкото повече огладнявах, толкова по-голям ми изглеждаше грехът.

Падна доста промъкване и катерене (а и треперене), но накрая се оказах пак в килията си, със суджука в пазвата. Притворих плътно вратата и задъвках лакомо. Когато обаче преглътнах и последното парче и прекрачих към сламеника, се смръзнах.

Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но около него се очертаваше сянката ми - значи зад гърба ми светеше нещо друго!... Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах.

Исках да изпищя от ужас, но не можех. Пред мен стоеше момиченце, колкото мен. Бяло, в бели дрехи. Като на булка на сватба. И вратата отзад прозираше през него. И ме гледаше.

Бях като вкаменен от страх - можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше, че сигурно ми е пратена за наказание, дето си мечтаех да хвана самодива. Пък може и заради суджука да беше.

Постояхме известно време така. Накрая й омръзна.

- Няма ли да прочетеш молитва, или там каквото правите? - попита тя.

- Ъъъъ... ъъ... ъъъъ... ааа... ъъъъ...

- Това ли била? Мислех, че е нещо за господ и небето.

- Ъъъ... ти... ти "Господ" ли каза?

- Да. И "небето".

- Ама не трябва ли като се каже "Господ", да изпищиш и да избягаш?... И ти изобщо да не можеш да го кажеш? И изобщо да влезеш в манастир? - Сигурно могъществото Божие беше изветряло от манастира. Моят откраднат суджук ли беше чак толкова страшен грях? Не ми се вярваше. Или и монасите имаха някакви, и моят само се беше прибавил отгl