Разказът е носител на първа награда от конкурса на издателство "Квазар" за фантастика за 2004 г.
Очаква се скоро да излезе в сборник на издателството, заедно с другите наградени разкази. (Тези от тях, които успях да докопам и прочета, ми харесаха дори повече от моя!)
Разказът е свободна литература, под BY лиценз на Creative Commons. Тоест, имате право свободно да го четете и разпространявате (дори комерсиално).
Приятно четене! :-)
Авторът
---
На изгубилите част от себе си.
- Добър ден, от "Домашен техник" съм. Вие ли сте поръчали водопроводчик, днес сутринта?
- Да. - Отдръпнах се от вратата и му кимнах да влезе. Докато прекрачваше прага, го огледах изпитателно. Докарваш по още някой лев към пенсийката, чиче? Нищо, ако те бива, лошо няма.
Всъщност, трудно беше да се каже пенсионер ли е, или още не - би могъл да е навсякъде между четиридесет и седемдесет. Среден ръст, слаб. Прошарена, късо подстригана коса. Обикновено, сериозно лице. И огромна кутия за инструменти, която умело провираше през теснотата на коридорчето.
- Какво е протекло?
- Кранът в банята. Насам.
Показах му я и се върнах в хола, при компютъра. След малко обаче инвалидната количка проскърца по коридора откъм детската стая, а след това прозвъня и гласчето на Ели:
- Добър ден!
- Добър да е, момиченце. Да те оставя за малко сама?
Към счупения гръбнак върви колан с две торбички, и липса на спешни нужди, драги - помислих ядно, все едно човекът беше виновен.
- Не, дойдох да гледам. Нали може?... Вие как се казвате?
- Чичо Благо. А ти?
- Елена. Ама ми викат Ели. Чешмата ли оправяте?
- Да. Има нужда от постягане.
- Татко преди оправяше всичко сам, но сега не може, без ръка...
- Ели, остави човека на спокойствие - обадих се аз от хола. - Не може да работи от тебе!
- Ама тате, домашното вече е готово! Искам да гледам как става!
- Не се безпокойте, господине - намеси се водопроводчикът. - Не ми пречи никак. И между другото, имате ли мъничко спирт? Или нещо спиртно?
Въздъхнах тихичко и му налях чашка ракия. Ели беше застанала с количката точно на вратата на банята, и не откъсваше поглед от възрастния мъж. За мое учудване той не гаврътна чашката, а внимателно капна няколко капки на резбата на отвъртения кран и я затърка с парцалче.
- Кранът е здрав, трябва само да се притегне малко. Слагаме спирт, за да почистим по-добре мръсотиите... А сега да почистим и резбата на холендера отвътре. - Той изля още малко ракия на парцалчето, извади от кутията си стара четка за зъби, омота го около нея и бръкна в отвора на щръкналата от стената тръба. - Виждаш ли как светна резбата на крана? Като нова. Харесва ли ти?
- Да! Чичо Благо, откога оправяте чешми?
- Откогато на света има чешми. - Той изплакна парцалчето в легена с водата, намокри го с още ракия и продължи да търка. Едва сега забелязах оставеното до легена празно шишенце от спирт. Сигурно го беше привършил. - Харесва ли ти?
- Да, ама е мъжка работа. Никъде няма водопроводчи... водопроводчички.
- Няма значение какво точно правиш. Важното е да го правиш както трябва. - Чичо Благо отново изплакна парцалчето в легена, избърса отвътре с него тръбата, надникна в нея и кимна доволно. - А сега да сложим кълчищата.
Докато говореше, ръцете му не спираха нито за миг. Гледах като хипнотизиран как те пресукват дълга и тънка нишка от кълчища, как я навиват много внимателно в каналчето на резбата на тръбата. Как след това разбридват на фина мрежа неголямо валмо и го увиват плътно над нишката. За да не се набере тя при затягането, досетих се. И сякаш някой друг вместо мен отбелязваше, че другите водопроводчици просто намотават надве-натри сноп кълчища върху крана, навиват го грубо в муфата, и толкова.
- А ти какво правиш, Ели? Сигурно си известна актриса? Или модна певица?
- Ами не, ученичка съм. В училището долу до светофара, в трети Б.
- А добра ученичка ли си? Какво ще каже татко? - Той внимателно започна да навива крана в тръбата.
- Учи, не се оплаквам - изтръгнах се от вцепенението аз. - Отличничка ми е. Малко изостава по математика, но от вчера се препитваме всяка вечер, и ще оправим оценките.
Да са живи съучениците й, че й помагат да не се чувства инвалид. И директорът, че разреши да продължи да се учи там.
Чичо Благо дозатегна внимателно крана с тръбен ключ. Нагласи го старателно да е точно вертикален и отвъртя централните кранове.
- Лекичко ще овлажнява, докато не набъбнат кълчищата. Утре сутринта ще е идеално сухо.
- Виждам. Наистина сте се справили отлично. - Бръкнах в джоба си да му дам някоя пара отгоре. Той обаче поклати глава:
- Нямам нужда от бакшиш. Нали си плащате абонамента?
Гледаше ме право в очите. Наистина не искаше пари.
- Благодаря ви.
Имах още работа, но до вечерта се справих. Бях се научил вече да движа мишката с крак, и да тракам каквото е нужно по клавиатурата с лявата ръка. Учудвах се как само за шест месеца тя вече беше станала почти толкова сръчна, колкото преди беше дясната. Прегледах домашното на Ели и на бърза ръка я препитах по уроците за утре - беше се подготвила доста прилично.
- Е, моето момиче, всичко е наред. Утре ще шашнеш учителите. А сега хайде да си лягаме.
Ели седеше мълчаливо. Внезапно по бузите й потекоха сълзи. Прегърнах я несръчно, тя се сви в мен и зарида.
- Аз... нищо. Просто без мама е толкова... тихо...
Нямаше какво да кажа. И слава богу - можех единствено да стискам зъби... Малко по малко сълзите и хлипанията поотслабнаха. По едно време тя си пое дъх и вдигна лице към мен:
- Разкажи ми пак за царството на сънищата.
- Мама не си е отишла от нас завинаги - започнах отново, за кой ли път. - Сега тя е в Царството на Сънищата, и ние всяка нощ можем да отидем при нея. Да я видим, да си поговорим, да се порадваме. Тя винаги ни чака с удоволствие, и винаги се радва да ни види. Сутрин не го помним, защото човек не помни сънищата си, но всяка нощ сме й на гости, и сме заедно чак до сутринта. И сме щастливи...
Сълзите на Ели постепенно поспряха, и тя се опита да се усмихне.
- Ако имаше как да си помним сънищата! Толкова хубаво щеше да е!
- Дори и да не ги помним, мама винаги е щастлива да те види. И винаги те обича - уверих я аз, и я помилвах по хлътналите бузки.
Тя вдигна към мен поглед, не по детски сериозен.
- Сигурно и теб, татко.
Сега аз едва се удържах да не се разплача.
- Сигурно, моето момиче. Време е да заспиваме. Сигурно мама вече ни чака.
---
Нощите са адът. Не само заради празното място до мен - умът ми вече е разбрал, че Ася няма да се върне. Колкото и нещо в мен да се съпротивлява, да недоумява как е възможно да я няма, и да вярва, че ще стане чудо, и тя ще се появи... Най-страшното е сънят, винаги един и същ. Спирката пред киното, и носещата се по улицата кола, и разсеяно зяпащото настрани момче в нея, и отхлупената шахта насред улицата, точно пред него, необозначена, зарязана. И в следващия момент колата излита, преобръща се във въздуха и се носи към нас
( - Пази Ели!)
Не зная какво точно съм направил, изглежда съм блъснал Ели назад и съм посегнал към Ася. Колата ни помете и тримата. Ася загина на място, аз останах без ръка. По Ели нямаше нито драскотина - ако не броим счупения при удара гръбнак.
И лишеното от съчувствие лице на лекаря: "Съжалявам, господине, ще остане парализирана - нищо не може да се направи за нея.". После пак летящата кола, пак писъкът на Ася, пак лекарят, колата, писъкът... До сутринта. И на следващата нощ. И всяка друга. Иска ми се да умра, за да свърши този ужас. Но някой трябва да се грижи за детето.
Бих бил съгласен обаче да го преживявам до безкрай нощем и денем, ако имаше как да е спестено на Ели. Да не вика и плаче тя насън всяка нощ.
А какво ли не би направила Ася, за да я опази?... Ася, миличко, ненагледна, незабравима...
---
- Татко, спиш ли?
През клепачите ми проникваше слънчева светлина. Проспал съм будилника! Кое ли време е? И Ели не е тръгнала на училище...
- Татко, не се преструвай, де!
Отметнах завивката и се надигнах, без още да отварям очи. И изведнъж замръзнах.
Бях се отвил с дясната ръка. И в момента се опирах на нея.
Стреснато се огледах. Къде съм?!
Голяма, старовремска стая. Дървен гредоред над главата ми. Чистичко варосани бели стени, врата от сковани дебели дъски, със селско дървено резе и издълбани несръчно на дъските две очи и широка усмивка под тях. Прозорец с разтворени дървени капаци. Утъпкан пръстен под. Огнище с тлееща жар в ъгъла, до него - грижливо подредени цепеници. Два стола и маса, дървени, сглобени без пирони. Огромен скрин, до него на стената - ярко петно от леещия се през прозореца топъл поток златисти слънчеви лъчи.
И насред всичко това - Ели, усмихната, в гиздава селска рокличка, като на етнографски филм. Застанала права, на собствените си крака.
Сънувам. Разбира се, че сънувам. Как иначе?
- Татко, ставай, че навън всички вече са будни и работят! Да огледаме наоколо.
Щях да попитам къде и какво е това "наоколо", но се усетих колко безсмислен е въпросът. Е, такъв сън е за предпочитане пред онзи с катастрофата.
Леглото ни се оказа широк дървен нар с дебел плъстен дюшек, тъкани шарени черги вместо чаршафи и дебели халища за завивки. Метнати на единия стол ме очакваха везана риза и едновремешни панталони алафранга, като от постановката на "Чичовци" по телевизията. До стола имаше папуци от свинска кожа.
(откъде знам, че се казват папуци? не са ли просто обуща като всички други?)
Поразрових въглените в огнището, метнах отгоре им една цепеница, взех оставеното до вратата ведро за мляко и излязох навън. Докато отивах към кладенеца, се оглеждах смаяно.
Огромен селски двор. Зад гърба ми - къщичката, бяла и спретната като в приказка, с червен керемиден покрив. Обор от едната й страна, плевник от другата, пред нея - няколко асми, проснали се върху яко дървено скеле. Широка градина, пълна с какво ли не - домати, краставици, фасул, най-различни подправки. Тук-таме цъфнали плодни дръвчета - праскови, череши, ябълки. И весела врява на птички из клоните им. Всяко листенце, всяко стръкче искри, покрито с бистри капчици сутрешна роса. Нисък варосан кирпичен дувар, покрит с кафяви, обрасли със зелен мъх керемиди. Настлана с камъни пътечка към приветливата, висока до гърди порта. Встрани от пътечката - зидан кладенец, и кобилица над него. И всичко това - огряно от топлите лъчи на утринното слънце.
Наплисках очите си с кристалностудена кладенчова вода, изплакнах ведрото, влязох в долепения до къщата обор и се заех да доя кравата.
(откъде зная как се дои крава?)
(откъде зная, че изобщо имаме крава, и че трябва да я издоя?)
(откъде зная да взема ведрото, че отвън ще има кладенец, на който да го изплакна...?)
Докато млякото кипваше в окаченото над огнището котле, изведох кравата на тясната калдъръмена уличка, точно навреме, за да я подбере със стадото краварят. Вече не се питах откъде зная това или онова. Насън всичко е възможно. Извадих от кладенеца и лиснах няколко ведра вода на градината, хвърлих слама в обора и критично изгледах тора - другата седмица трябваше да го изрина.
(и другата седмица ли ще съм тук?)
Когато се върнах, Ели беше сложила масата - хляб, прясно домашно сирене и топло мляко - и ме чакаше нетърпеливо. Докато закусвахме, й се радвах как лапа със светнали очи - не бях я виждал да яде с такова желание от катастрофата насам. После се усетих, че също се тъпча като невидял. Тази простичка храна беше по-вкусна от всичко, което бях ял напоследък. Сигурно защото всичко беше домашно и прясно.
(или защото е насън)
(ако пък детето и наяве ядеше така...)
- Хайде да разгледаме наоколо! - заяви Ели, след като привърши с яденето, и безцеремонно се избърса с престилката на роклята.
- Възпитаните деца не се бършат така - укорих я по навик.
- Нали сънуваме? Насън може всичко - заяви тя и ме изгледа дяволито. В първия миг си глътнах езика, след това мислено махнах с ръка. Какво значение има за възпитанието на истинската Ели какво я сънувам да прави?
Ако на сутринта си спомнях всичко това, на всяка цена щях да го опиша. Веднага щяха да ме признаят за писател. Или дори за поет. Старите кирпичени стени, свежият въздух, миризмата на топло мляко, песните на птичките отвън... Градско чедо съм, израсъл съм между панелни блокове, родителите ми също бяха граждани, бабите и дядовците - също. Никога не съм си имал село, от което да черпя спомени, и по което да тъгувам. Но мястото, където седях, беше... уютно. И някак си го чувствах като дом. Много по-силно, отколкото сивата панелка.
(на миг оттук, и едновременно - отвъд безкрая)
Невисоката дъсчена порта на двора се затваряше с дървено резе, еднакво достъпно и удобно и от двете й страни. Излязохме на калдъръма отвън и се заоглеждахме.
- Здрасти, комшу! Добре дошъл! - обади се женски глас зад нас. Обърнах се - над ниската плетена ограда на съседния двор ме гледаше усмихната до уши възрастна жена. - Останало ли ви е малко мляко?
- Да, да, разбира се! - усмихнах се и аз, неочаквано за себе си. Надали бяхме изпили с Ели и половината от издоеното мляко. Претичах до къщата и донесох котлето.
- Благодаря ви! - пое го жената. - Елате по обед, ще има топла пита и вкусен боб! Харесва ли ви тук?
- Страхотно е! - заяви Ели. - Приказките на Сънчо ряпа да ядат!
- А... - Поколебах се за момент, след това любопитството надделя. - Къде е това тук?
- Просто си е тук - сви рамене жената. - Наоколо. Къде да е? А, щях да забравя. Стрина Стана съм. Мъжът ми, Миле, е зад къщата, прекопава градината. И той ще се радва да ви види, да се запознаете. А вие как се казвате?
- Елена. Ама ми викат Ели.
- Аз съм Виктор.
- Заповядайте на обяд. Аз дотогава ще посвърша нещо.
Тя понесе котлето през чистия, чудесно подреден двор и изчезна зад боядисаната в зелено врата на къщата. Помислих с възхищение, че не съм виждал досега човек, толкова гостоприемен и щастлив от непознати.
Продължихме надолу по слънчевата калдъръмена уличка, като непрекъснато се оглеждахме. От двете й страни се нижеха спретнати дворове. Кирпичени дувари се редуваха с дъсчени и с живи плетове. От приветливите къщурки зад тях често долитаха шум от работа или весели гласове. Изобщо не се сетих да помня къде и коя точно е нашата - не зная защо, но бях убеден, че няма да я сбъркам.
(може ли човек да си сбърка дома?)
След няколко пресечки излязохме на края на селото. Неголяма рекичка течеше спокойно през широка зелена поляна и се разливаше в малки вирчета - рай за патици и гъски. Отстрани се издигаше мраморна чешма с три чучура от жълта мед, бистрата струя от тях пълнеше дълга редица корита от дялан камък, за да прелее през изреза на последното и да потече към реката. Малко по-надолу върху огромна върба, могъщ дървесен великан и патриарх, бяха свили гнездо щъркели. Ели изпадна във възторг от тях, едва я удържах да не се покатери по дървото, за да види щъркелчетата. Оттатък реката се простираха зелени и жълти ниви, люлеещи се под лекия полъх на вятъра. Тук-таме виждах да работят хора. Отвъд, в далечината, се издигаха хълмове, покрити с гъста, тъмнозелена гора.
- Татко, сега накъде?
- Ами... Хайде първо да разгледаме селото!
До обяд обикаляхме, и при гледката на всяка нова къща пламвахме от желание да я запомним - за да я забравим при вида на следващата. Къща с първи етаж от зидани обли камъни и мънички прозорчета, и втори от боядисано дърво, издаден извън първия, сякаш разказваше легенди за историята, за преминали поколения и съхранени тайни. Щом се преместехме обаче, проговаряше съседната - напета и бодра, от масивни греди, сякаш сечени от дъбове нейде високо в Балкана, и сякаш чувахме екота на планината и ромона на ручеите й, и разкази за горди и смели хора, които аха-аха ще пристъпят отвътре. Още няколко крачки нататък - и малка кирпичена къщурка, покрита с големи каменни плочи, проговаряше с отворените си врати и звъна на наковалня отвътре за умения и сръчност, за протегната ръка, предложила помощ в нужда. Спрях по едно време и се огледах - самата уличка, крива и покрита с древен калдъръм, сякаш ме подканяше да продължа и открия зад завоя... какво? Не зная. Нещо чудно. Нещо ново, грабващо дъха, готово да ме понесе незнайно къде.
На всеки двайсетина крачки по някой ни поздравяваше с "добре дошли". Отначало се учудвах как познават, че не сме тукашни, след това се сетих и щях да потъна в земята от срам - ами нали в толкова малко селце си се знаят всички, как няма да видят кой е нов? Ех, гражданино!... Ели не се сдържаше нито за миг на едно място, непрекъснато припкаше напред-назад, надничаше над оградите и през портите, оглеждаше къщите и дворовете...
(наваксва за седенето в количката)
Аз също се чувствах някак друг. Не беше само от удоволствието отново да си здрав, да имаш две ръце. Цялото място излъчваше топло спокойствие и безгрижие. Беше като да си отишъл някъде, където ти се иска да останеш завинаги.
Или по-скоро като да си се върнал там от... някъде. Където си бил временно, и по погрешка.
- Татко, красива ли съм така? - изтръгна ме от размисъла гласът на Ели. Беше си уплела венче от жълтурчета, и се кипреше с него закачливо. Очите й искряха от щастие - не я бях виждал такава отдавна.
Усмихнах се в отговор - и се почувствах, като че ли Ася стои до мен и също се усмихва. И сякаш ме обля топла вълна щастие, за пръв път от толкова време насам:
- Чудесна си, Ели. Най-красивото момиче на света си!
- И ти си страхотен, татко. Чудно ти отиват такива дрехи!
- Благодаря. - Усетих, че съм се ухилил до уши. От похвалата на собственото ми фъстъче...
- А пък аз огладнях! Стана ли вече обед?
- Да, точно навреме. Да тръгваме към стрина Стана.
(откъде знам кое време е? нямам часовник... слънцето? сигурно...)
Още от портата на съседите ни посрещна ухание, което ни накара да ускорим крачка. Настланата с дялани камъни пътечка през двора водеше към неголяма, чистичко варосана къща. Затаих за миг дъх, преди да почукам на вратата:
- Стрино Стано, ние сме, Ели и Виктор.
- Амче влизайте, де! Точно навреме сте!
Оказа се истина - домакинята ни тъкмо сипваше горещия боб в четирите паници на масата. По средата между тях на голям поднос се мъдреше нашарена с клечка пита, до нея в дървена купа чакаха чепки прясно измито ароматно черно грозде.
До масата на ниско столче седеше едър възрастен мъж. В широкия му червен пояс имаше затъкнат брус за лопата. Като ни видя, мъжът се надигна от стола, сне калпака си и ми подаде ръка:
- Миле ме викат. Бъдете добре дошли тук, когато и за каквото и да е! Сядайте сега да ядем.
(здравата ще да съм огладнял, щом първо виждам масата, а после човека до нея)
Разчупихме питата, и от нея се вдигна пара. Миле донесе от съседната стая четири старовремски порцеланови чаши и плетена дамаджанка. Не можах да определя какво точно е виното, но беше чудесно. За Ели имаше боровинков сок, и тя не се поколеба да си поиска допълнително и от него, и от боба, въпреки че я изгледах укорително.
- Нека яде детето, че сега расте! - защити я Миле. - Хем е и похвала за домакинята - изгледа той усмихнато жена си.
- Благодаря ви за обяда - сетих се чак когато привършихме. - Мога ли да ви помогна с нещо?
Миле се поколеба за момент. Отначало като че ли искаше да премълчи, но забеляза, че го гледам настойчиво, и се реши:
- Керемидите са се разместили, и покривът тече при дъжд. Май има пукнат прът. Хвърлил съм слама на тавана, да попива, но пак капе. А съм вече на години, ще ми е трудно да се покатеря. Пък и млад да бях, тежичък съм - не знам ще ме издържи ли. Смееш ли да ми помогнеш?
Кимнах без колебание. Не че не разбирах от редене на керемиди колкото...
(колкото от доене на крави?)
Не беше никак трудно да се прехвърля от дървената стълба на Миле на четирискатния полегат покрив. Ориентирах се къде минават гредите, и гледах да стъпвам точно върху тях. Един от прътите под керемидите беше пропукан и провиснал, и те се бяха разместили; две бяха пропаднали вътре, върху натрупаната над таванския гредоред слама. Внимателно го освободих и отковах. Миле ми подаде отдолу нов, прав като стрела и опушен срещу дървояди, сигурно приготвен не от вчера. Заковах го, и с малко съобразяване и един-два неуспешни опита вмъкнах обратно на мястото им извадените керемиди. Дори подмених една пукната с нова.
Вече мръкваше, когато слязох от покрива. Миле отказа да ни пусне да си тръгнем, докато не вечеряхме, и се чудеше как да ми благодари; даде ни голямо парче пита на изпроводяк. Ели също получи куп хвалби от Стана за помощта при плевенето на градината; ръчичките й бяха изподраскани, но погледът искреше, и сякаш се повдигаше на пръсти, докато ходеше.
В къщата беше тъмно, но нещо в мен знаеше, че до вратата има оставени огниво, прахан и светилниче. Ели се зае да оправи леглото на мъждивата му светлина, аз запалих свещ и на светлината й издоих набързо кравата, разбърках в млякото малко сирище и го сложих в глинена делва, увита във вълна да държи топло, да се подсирва. Когато се върнах в стаята, Ели вече се беше мушнала под завивките.
- Страхотно е тук, нали, татко? - заяви тя, докато духвах светилничето.
- Наистина - потвърдих от сърце.
- Искам и утре пак да го сънувам! А ти?
Отново се стреснах за миг, след това пак се овладях. Какво пречи да сънувам Ели да каже всичко на света?
- Разбира се, фъстъче. Лека нощ!
---
Събуди ме звънът на будилника. Отворих очи и тромаво се завъртях в леглото. Време беше да приготвям закуската за Ели и да я вдигам за училище.
Докато купеният вчера сладкиш се притопляше във фурната, й помагах да се прехвърли на количката, измие и облече. Изненадах се колко бодра и весела е - обикновено сутрин беше кисела като лимонче. Току-виж наистина и тя е била там, подметнах си и се усмихнах наум. Де да имаше как.
- Какво става, Ели? Нещо хубаво ли си сънувала? - опитах се да се пошегувам, докато я изкарвах от асансьора.
Ели така се фръцна с количката, че едва не мина през крака ми:
- Татко, защо се правиш на две и половина?
И бързо затъркаля по тротоара надолу, към училището.
Прибрах се и седнах замислено пред компютъра.
Бях сънувал чудесен сън, и се чувствах бодър и весел като никога от катастрофата насам. Сън, в който бяхме някъде заедно с Ели.
И сега тя също беше бодра и весела. И се докачаше на тема сън.
Възможно ли е наистина да е сънувала същото?
Глупости. Такива неща стават само по книгите.
И все пак? Бях чел как на спящи дават да помиришат парфюм, и те сънуват, че са в магазин за цветя. Как им пускат да слушат шум от влакове, и те сънуват, че са на гара. И се изненадват, че са сънували едно и също. И как като им пускат силни шумове и миризми, не се отразяват върху съня им, а се отразяват слабите. Парадоксална фаза на съня, или нещо подобно.
В края на краищата, Ели можеше да е сънувала нещо пак весело и приятно, но съвсем друго. Можеше дори да е сънувала мен, както аз нея. Не е казано, че е било точно селската къща и вкусния боб на стрина Стана, нали? И мен да редя керемидите?
А и защо да не сме сънували сходни сънища, ако сме чували насън едно и също? Примерно някой съсед, забравил телевизора на някой пасторален канал? Или на постановка за живота на село? Или чирикане на канарче, дочуто през тънките панели, или скърцане, което го наподобява? Пълно е с какви ли не звуци в този многоетажен кафез, който наричаме дом.
(господи, колко малко общо има той с истински дом!)
И как ли сънят й би се свързвал с моя? Сигурно си приличат колкото ние с Ели. Нашите светове. Интересно, какъв ли е нейният? Някакъв детски, сигурно. Да я попитам? Или по-добре не, да не го изплаша, и на негово място да дойде пак катастрофата...
Стиснах зъби, за да сподавя надигналата се болка по Ася. Понякога в такива случаи не успявах да сдържа сълзите си, особено ако няма кой да ме гледа, но този път се преборих. Време беше вече да се науча да живея така. Тя би го искала, за да се грижа за Ели.
Каквото и да е сънувало детето, добре дошло е, щом го радва. А сега е време за работа.
---
Денят беше чудесен, въпреки че беше малко мрачен и дъждовен. Работата ми спореше екстра - докато Ели се прибра на обяд, бях отхвърлил повече, отколкото целия ден вчера. Вместо да ми звънне отдолу по домофона, за да сляза да я кача, тя беше накарала някой съсед да й помогне до асансьора, и победоносно си отключи вратата и влезе в къщи сама:
- Ехо, татко! Изненада! Тук съм!
- Я! Моето момиче е цял командос! Още мъничко и ще започнеш да се катериш по стени и да прескачаш огради с бодлива тел като Джеймс Бонд - пошегувах се, докато й помагах да съблече якето. - Как мина училището?
- Екстра! Математичката ме изпита днес. Писа ми шестица, и ме помоли да ти предам похвала за мен.
- Ха стига де! Друг път някой получавал ли е от нея похвала?
- Райчо Зубъра веднъж. Ама на него само му се смеят, а на мен целият клас ми се зарадва.
- И не се казва "математичката", а "учителката по математика". Ще бъдем ли възпитани, или не?
- Знам де, когато трябва съм възпитана. Няма да сбъркам, не се бой.
- Уф... Друго в училище?
- Нови уроци по четене и писане. А, и по физическо измолих да ме пуснат и аз да хвърлям топка с останалите. И не бях последна! Имаше две момичета след мен.
- Браво! А домашни?
- По математика и английски. - Гласът й помръкна с нота, но не повече. - Ще ги направя, след като обядваме.
И наистина ги направи, без да я подканвам. А вечерта на препитването беше първа отличничка. Май и аз имах малко принос, особено като почнахме да смятаме вместо с числа със страхливи зайци, непослушни патета и накрая - с опърничави магарета. Ели непрекъснато се заливаше от смях.
- Знаеш ли, татко, май математиката ще почне да ми харесва - заяви тя, докато й помагах да си облече нощницата.
- Не мога да го повярвам, фъстъче. Утре сигурно ще си забравила... Я, какво е това стъкло? Защо си го вързала на гердан?
Това, което на пръв поглед ми се беше сторило стъкълце, се оказа парче кристал. Назъбена и очукана отломка, вероятно от заготовка за кварцови резонатори - три от стените бяха под прав ъгъл една към друга, като ъгъл на куб, идеално гладки и прозрачни. Другите три бяха отчупени, и при раздвижване по тях пробягваха бликове от светлината на лампата. Беше омотан с медна жичка, и през нея минаваше бял конец, завързан като огърлица.
- Ами такова... намерих си го. Дай си ми го!
- Ей сега... - Огледах внимателно кристала отвсякъде. За мое учудване нямаше остри ръбове или върхове, на които Ели да може да се пореже. - Ето. И за какво ти е? Ако ти трябва украшение, кажи - ще ти купя. Не да се кичиш с парчета стъкло.
(вече е на осем години, скоро ще й трябват украшения)
(тези от Ася ще й ги пазя, за когато порасне... Ася, Асенце, ненагледна моя...)
- Не е парче стъкло!
Набързо се изтръгнах от задушаващата болка.
- А какво е?
- Ще ти кажа, ама после. Става ли?
- Става. Сега лягай. Няма ли да ти убива, като спиш?... Добре де, ето ти го. Лека нощ, и приятни сънища!
- С гаранция - промърмори усмихнато Ели и ме изгледа. - До скоро, татко!
Нарочно се задържах да разтребя, преди да легна. Докато обаче несръчно надявах пижамата, усещах, че все повече треперя от ужас пред предстоящия кошмар с колата. И че отчаяно искам отново да сънувам уютната къщичка, и топлия селски хляб, и как Ели тича весело между варосаните кирпичени дувари по покритата със стар калдъръм уличка.
И тя също да го сънува. Исках го още повече, отколкото да го сънувам аз.
---
- Татко, пак ли още спиш?
Нещо ме гъделичкаше по носа. Отворих очи - Ели, отново в гиздавата селска рокличка, се беше надвесила над мен със сламка в ръка и се опитваше да ме накара да кихна.
- Нали си лягам след теб, редно е да ставам след теб - пошегувах се аз, докато разтривах очи.
- Вярно! - сконфузи се тя. - Аз съм заспала вече там, и съм се събудила тук, а ти през това време още не си легнал и заспал там, и няма как да се събудиш тук.
- Точно така - потвърдих, без да ми мигне окото. - Умно момиче си имам!
- Значи вярваш вече?
- Разбира се, че вярвам.
На какво? В какво?
- Добре. Тогава ще ти кажа.
Ели бръкна в деколтето на рокличката си, откачи от шията си и ми подаде тънка сребърна верижка. На нея, в изящен златен обков, висеше кристалът, който бях видял преди лягане. Сега беше правилен и отшлифован, но нито за миг не се усъмних, че е същият. Най-отпред бяха същите три идеално гладки повърхности, под прав ъгъл една към друга. Раздвижих кристала и зяпнах от изненада.
Стените му ту отразяваха предметите наоколо, ту ставаха прозрачни. Докато гледах, през горната видях скрина до вратата, изместен под ъгъл, сигурно заради пречупването на лъчите вътре в кристала. Наклоних украшението, за да видя изображението на скрина по-добре, но то внезапно изчезна - стената на кристана стана матовобяла и непрозрачна. Върнах я обратно, за да уловя отново скрина, но вместо това през стената просветна силен сноп рубинена светлина. Много по-силен от пречупен лъч. Наклоних го отново - рубинената светлина изчезна, и сега стеничката на кристала беше огледална. В нея обаче, кой знае защо, се отразяваше древната върба с гнездото на щъркелите, далеч на края на селото. Знаех много добре, че тя не се вижда от къщата ни.
Продължих да оглеждам кристала. За миг през една от стените му видях като в стереоскоп масата с компютъра си - беше моят, с оставената под масата мишка. Не успях обаче да задържа изображението - смени го страховит скалист връх, леко заснежен и с невероятно, тъмносиньо небе зад него. За миг се появи пулсираща странна решетка, смени я непрозрачно масленозелено. Съседната страна на кристала показваше младеж и девойка в облекло от началото на миналия век, двамата си шепнеха нещо и се изпиваха с очи. Преди да отклоня засрамено поглед, ги смени зелен скакалец, пълзящ по ръба на листо. Масленозеленото на съседната страна беше изчезнало - там беше черна нощ, и сред нея изригваше вулкан, изстрелваше нажежени камъни като фойерверки...
Едва се откъснах от транса.
- Какво е това, Ели? Кажи, де!
Ели хапеше устните си и ме гледаше колебливо. Накрая си призна:
- Намерих го онзи ден, близо до контейнерите за боклук зад училището. Хареса ми как блести на слънцето, и си го взех. Вързах го на конец, и си замечтах това да е вълшебен кристал, който може да ни преведе в Царството на Сънищата. Ама без да забравяме какво сме сънували. Как като заспим, ще се събудим тук, и после... Защо ме гледаш така? Татко?
Езикът ми беше залепнал. Нещо в мен упорито повтаряше, че това е сън, че насън всичко е възможно, както удавник се хваща за сламка: "Това е сън, аз не съм тук, само сънувам"...
- Татко, какво има? - В очите на Ели се надигаха сълзи.
Изплаших детето! Викторе, стегни се! Насън всичко е възможно!
- Нищо, моето момиче. Бях се замислил за миг.
- Ще ми дадеш ли кристала?
- Разбира се. - Всичко това е сън. Насън нищо не може да й навреди. - Заповядай.
- Татко... нали не съм направила лошо? С това?
- Разбира се, че не, Ели. - Колата и удара ли предпочиташ, глупако! - Напротив, чудесно си постъпила. Иначе сега нямаше да сме в Царството на Сънищата, нали?... Искаш ли сега да закусваме? И след това пак да излезем наоколо?
- Уха! - Очите на Ели светнаха, и тя мигновено забрави уплахата.
Отворих вратата и се огледах. През нощта беше валяло, и първите лъчи на слънцето вдигаха лека мараня от пръстта.
- Виждаш ли маранята, Ели? Казват, че това е душата на земята. И че в такива дни тя дава цялата си сила на растенията, и те растат и крепнат, и стават силни и здрави.
Ели гледаше прехласнато.
- Добре, ти гледай, а аз ще издоя кравата.
- Аз пък ще видя за яйца! - Тя припна към плевника, да обиколи полозите на кокошките.
Докато млякото се вареше, окопах набързо асмите около къщата. Загърнатата в памучна кърпа пита беше чудесна и днес, топлото мляко и прясното сирене - също. Без да чакам подкана, отнесох останалото в котлето мляко и кошничка с десетина яйца на стрина Стана.
- Благодаря ти, Викторе! Жив и здрав да си! Какво ще кажеш и днес да обядваме заедно? Ще има супа от коприва, ще ви хареса! - Стрина Стана не можеше да се нарадва.
- Копривата няма ли да ни пари, като я ядем? - надникна иззад мен Ели. Двамата със стрина Стана прихнахме, а Ели ни изгледа обидено:
- Откъде да знам! Като я пипам, пари!
- Не се безпокой, няма. - Стрина Стана гледаше Ели с пълни с радост очи. Като майка, която вижда детето си за пръв път след много време, помислих си.
- Голям майстор си, Викторе! - разнесе се внезапно гласът на Миле. След миг иззад къщата се показа и той, ухилен до уши. - Сламата на тавана е съвсем суха, покривът ти капка не е пропуснал!
- Татко всичко умее! - гордо заяви Ели. - И в къщи също!
- Един път татко си имаш! - кимна Миле. - Какво ще правиш днес, Викторе?
- Още не знам - признах си, засрамен от похвалите.
- Ще можеш ли тогава да помогнеш на дядо Радко? И неговият покрив тече, още по-зле от моя, а той съвсем няма да може да го пренареди сам.
- Разбира се. - В края на краищата, какво друго имах да върша?
- Той е през две къщи надолу. Ела, ще ви запозная.
Дядо Радко се оказа дребен старец с раздърпана бяла брада, бели вежди и избелели от възрастта очи. Погледът му беше едновременно хитър и добродушен.
- Вече повече от месец тече, и става все по-лошо - оплака се той, докато внасяхме стълбата на Миле през нисичката, разкривена порта. - Все размествам мебелите, ама вече не остана къде да ги слагам. Ако продължава, гредите ще започнат да гният.
- Не вярвам да продължи - увери го Миле. - Викторе, можеш ли да хвърлиш едно око какво е горе?
Откъм предната страна на мъничката бяла къщурка покривът изглеждаше добре, но откъм задната, близо до билото, зееше голяма дупка. Два от прътите се бяха счупили, и керемидите бяха пропаднали.
- Лоша работа - поклати глава Миле. - Нищо, ще измислим нещо. Генко от Долната улица има хубави керемиди, аз пък имам достатъчно пръти. Майсторлъкът - от Виктор, и тази вечер дядо Радко ще спи на сухо!
- Не знам дали ще е на сухо - заяви Ели, която току-що беше излязла отвътре. - Чергите са за пране до една, и дрехите също. Татко, тук... надали има пералня?
- Горе на потока има валявица - разпери ръце дядо Радко. - Ще закарам дрешеното с каручката, а на връщане ще мина през Генко за керемидите...
Още рано следобеда покривът беше готов. За да не хабя останалото от деня, подмених две прогнили греди на сайванта и постегнах оградата на прасето. Дядо Радко подскачаше около мен от радост:
- Брей, какъв майстор се намери! Викторе, златни ти ръце, златно ти сърце! Кравичката ти няма ли нужда от сено, да ти докарам две-три каручки с магарето? Пък и някой чувал плява за кокошките сигурно няма да ти е в повече.
- Ама, дядо Радко...
- Без ама! Жив съм, дорде мога да се отплащам! И няма да ми натежи. Погледни сайванта, всичката тая плява какво ще я правя? И две магарета не могат я изяде, ще изгние. И сено съм струпал три големи купи на ливадите долу. Покрив здрав си нямах, вече и него имам! Какво повече ми трябва?...
Докато заспивах под дебелото меко халище, се замечтах. Ех, да можеше Ели наистина да сънува същото, да сънуваме заедно!... А дали като се събудя оттатък ще бъда също така приятно изморен? Ако да, от какво - нали само сънувам? Ако не, кога ще съм почивал...
---
Когато будилникът звънна, се чувствах отлично отпочинал. Обикновено се излежавам по четири-пет минути, но този път се надигнах веднага. Обръснах се набързо и влязох да събудя Ели.
- Сега разбираш ли, татко, защо не ти го обясних тук? - попита тя, докато се прехвърляше на количката.
- Кое?
- Това за кристала.
Сърцето ми прескочи.
- Нямаше да повярваш, като го гледаш какъв е тук. Сега видя ли? А защо страните му там непрекъснато показват най-различни неща? Татко?... Татко?!
Викторе, стегни се!!!
- Извинявай, Ели, аз такова, бях се замислил за момент...
- Аха. Май не си повярвал съвсем, а?
- Амиии... и аз не знам - признах си.
- Не е честно! Да му се радваш можеш, а да вярваш не можеш!
Успокой детето. Каквото и да става, не тормози Ели с проблема.
- Добре де, ще му повярвам. Пък той като работи, какво значение има дали вярвам или не? - опитах да се пошегувам.
- Обидно е!... А, и защо не си ми казвал преди колко хубаво редиш покриви?
Безсмислено е да отричаш. Наистина сънувате заедно. Приеми го някак, поне за да не плашиш Ели. После ще се чудиш как и защо.
- Ами, не знаех, докато не го видях. Може насън да съм по-голям майстор, отколкото наяве... Хайде да ядем, че ще закъснеем за училище.
Докато слагах масата, за пръв път забелязах какви красиви цветя има нарисувани по чиниите. И как столът ми има нужда от постягане.
Между залците Ели ми разказа как помагала на стопанката на валявицата за чергите на дядо Радко. Помечтахме си минутка как тази нощ ще разглеждаме селото, и я изпратих.
Всъщност, има ли значение как и защо точно става това? По-важно е друго - дали е полезно за Ели. Няма ли да я откъсне от реалния свят, да я затвори в свят на мечтите и на сънищата? И мен също?
Май не. Реалният свят напоследък й се услаждаше доста повече отпреди. А и на мен, да си призная. Вече не се чувствах така затворен и унил.
Какво ли щеше да каже Ася за такова нещо?
Че е чудесно, естествено. Какво друго? Че не е хубаво, и че е по-добре детето да е депресирано и отчаяно като преди ли?
А сигурно и че ако ще издържам Ели, не е зле да посвърша нещо.
И днес работата ми спореше не по-зле от вчера. Забележително отпочинал си за човек, който цяла нощ е работил, подметна вътре в мен дяволито гласче. Така, така, обади се друго, най-добрата почивка от умствената работа е физическата, и обратно.
И все пак... Добре. Предавам се. Наистина и двамата с Ели сънуваме едно и също. Значи ли това, че сънят ни съществува обективно?
Не, разбира се. Колко души си представят едно нещо, и колко съвпадат представите им, няма значение. Важното е какво е реалното.
А има ли как двама да сънуват едно и също, без то да е реално? По някакъв начин?
И какво значи реално? Ние виждаме не реалния свят, а каквото ни поднасят сетивата ни. Водата изглежда хомогенна, но всъщност е от отделни молекули. Образът в стереокиното е уж обемен, но е проектиран на плосък екран. Вазата до компютъра е черна, но дали не е ултравиолетова, или инфрачервена? И музиката откъм долния етаж за животните, а и за някои мои съседи, е обикновен шум. Тяхната любима - пък за мен...
И ако сънищата ни са реални, дори само колкото да ги сънуват двама едновременно, тогава какво не е реално - представи, спомени, идеи?...
Накрая се ядосах, и за да зарежа празното философстване, се хванах на работа. След половин час обаче телефонът звънна.
- Ало?
- Здрасти, Оги съм. Моите съболезнования... Бях в чужбина една година, и научих чак днес, като се върнах.
Оги беше мой съученик и съкалпазанин. След гимназията пътищата ни се разделиха - аз журналистика, той медицина. Но не се забравихме.
- Благодаря.
- Ако мога да ти помогна с нещо, казвай. Разбрах, че и вие с Ели сте пострадали...
- Няма с какво, Оги, уви. Жив и здрав ми бъди. - Поколебах се за момент. - Освен ако не си готов по приятелски да чуеш една напълно откачена история, и да си кажеш мнението.
- Спешно ли е? - Гласът на Оги стана предпазлив. - Ако да, идвам веднага.
- Няма проблем, може да изчака. Кога си свободен?
- Довечера.
Ели се върна от училище с нос, вирнат до небето. Беше изкарала нов отличен по пеене, и отново се зае да си приготвя уроците сама. Ако имаше как да я види Ася...
Вечерта дори не я препитвах. Сложих я да си легне малко по-рано, и я предупредих:
- Ще ми идва на гости един приятел. Може да поостанем до късно.
- И ще трябва да те чакам там да се събудиш сума ти време - заяви унило Ели.
- Няма как, фъстъче. Трябва да поговорим с него.
- Добре, де. Ама после заспивай колкото се може по-бързо.
---
- Наистина странна история - констатира Оги. - Не съм чувал друг път такава.
- Много ли съм откачил? Какво ще каже медицинската наука? - усмихнах се кисело.
- Не е възможно. За да полудееш или да хванеш рак на мозъка трябва условие, което при теб не е налице.
И двамата прихнахме.
- Питам сериозно, Оги. Искам да знам какво става с мен... с нас. - Едвам подтиснах надигналата се прозявка.
- Не знам, Вико. За счупен крак мога да ти кажа всичко на света. Но за такова нещо е по-добре да питаш Професора.
Кимнах, като отново едва се сдържах да не се прозина широко. Професора беше баща му - дългогодишен преподавател в Медицинска академия, светило на психиатричната наука. Отдавна вече беше академик, но прякорът беше останал.
- Имаш късмет по въпроса, в момента също е в България - продължи Оги. - Напоследък му се случва доста рядко. Веднага ще ти уредя да се видите. - Той посегна към телефона. - И ако се опиташ да ми благодариш отгоре на цялото ни приятелство, ще ти издърпам ушите.
След минута вече имах уговорено за утре следобеда време, и Оги трополеше надолу по стълбите, докато му махах от вратата.
Докато нахлузвах набързо пижамата, очите ми направо залепваха за сън. Сигурно подсъзнателно исках да се окажа там колкото се може по-бързо...
---
- Татко, не ти ли омръзна? - Ели се беше надвесила над мен и ме гледаше сърдито. - Да те ущипя ли трябва, за да се събудиш?
- А... Защо?
- Чакам те вече сума ти време! Издоих кравата, преметох пода, сварих млякото - ти спиш! Накрая почнах да те побутвам, после даже да те ръчкам, а ти не щеш да се будиш!
- Трябваше да си довърша разговора с Оги, момичето ми.
(възможно ли беше да ми се спеше така преди малко там, защото тя се е опитвала да ме събуди тук?)
Скочих от леглото и се облякох набързо. Ели вече беше сложила масата, и подскачаше от нетърпение. Закусихме, отнесох на стрина Стана останалото ни прясно мляко и подквасеното вчера вечерта кисело, приех поредната покана за обяд, и тръгнахме да доразглеждаме селцето.
Докато дойде време за обяд, вече го знаехме цялото. От изток на запад го пресичаше път, който се губеше в далечината. На може би ден ход във всяка посока наоколо се простираше равнина, след това започваха гористи хълмове. От североизток те се приближаваха почти до първите къщи, а отвъд тях се издигаше планинска верига, и въпреки голямото разстояние побелелите й от сняг върхове се виждаха чудесно. И сред тази невероятна красота селцето се гушеше като уютен дом, убежище и огнище. Сега разбирах как и защо думите “кът свиден и мил” може да са искрени.
(кой ли би могъл да нарече така панелен блок?...)
- Трябва да си измисля някаква работа - споделих с Миле, докато обядвахме. - Не ми допада по цял ден нищо да не правя.
- На село работа колкото щеш. - Той отпи от виното и избърса мустаците си с ръкав. - Поне десетина къщи имат нужда от ремонт на покрив, а ти май и с дърводелство се оправяш добре. До седмица вероятно нивата ти ще е за оране и сеене, след това пък друго ще изникне... Хубав ли е сокът, Ели? Сипвай си, детето ми, пий колкото ти душа иска!
- Нива ли имам?
(господи, какъв идиотски въпрос!)
- И царевичак, той скоро ще е млечен вече - ако искате да си варите, след три-четири дни ще е добре да си наберете...
За десерт имаше едри червени ябълки.
- Вземете си за в къщи, току-що съм ги откъснала - напълни ръцете ни стрина Стана.
Изведнъж се сепнах. Хвърлих поглед над оградата към ябълковите дръвчета в нашия двор - те тъкмо цъфтяха. По двете ябълки до мен обаче висеше узрял плод.
Насън всичко може...
Огледах критично от портата двора ни. Време беше да се погрижим за него. Сред зеленчуците никнеха бурени, дръвчетата, боба и доматите имаха нужда от окопаване, а почти всичко - и от поливане. Ели се зае с плевенето, горда с опита от двора на гостоприемните ни съседи. Аз пък хванах мотиката.
Докато работех, мислех. Като че ли това беше първият момент тук, в който не се заглеждах по новите за мен неща, или не разговарях непрекъснато с някого, и имах време да сложа малко порядък в главата си.
Защо Ася ми липсва тук по-малко? И на Ели? Досега мислех, че защото сънувам. Ама сега... не знам сънувам ли, или какво.
Или защото умът ми е зает с всичко ново и необикновено наоколо? Но дори когато се сетя за Ася, смучещата болка от липсата е по-слаба.
Видях малко хубаво - и хоп, забравих я! Браво на мен!
Но не, не беше истина. Не я бях забравил, просто... сякаш беше някъде наоколо. Някъде съвсем наблизо. Трудно за описване усещане. Необичайно. Нелогично. Като... насън.
Не полудявам ли? Общи сънища. Странни усещания. Уж нищо особено... но то и на лудите светът им си им изглежда нормален... Какво ли ще стане, ако откача? Кой ще се грижи за Ели?
Или, недай боже, се побъркам и й сторя нещо? По гърба ми бавно пролази студ, и усетих как мотиката натежава в ръцете ми.
- Татко, виж какво хубаво цвете! Не мога да повярвам, че е плевел! - сепна ме гласът на Ели. Огледах се - тя ми махаше от другия край на градината. Когато се приближих, видях между две едри зелки да се подава очарователен син цвят с яркожълти ръбове на листенцата.
- Как се казва?
- Не знам, Ели. Искаш ли да го пресадим пред къщата, да си расте на спокойствие?
- Няма ли как да го взема в нещо, и да го подаря на учителката по физическо? Искам да й благодаря, че ме пусна с другите.
- Надали. Но ако й благодариш пред всички, сигурно ще е още по-щастлива. И ако се справяш колкото можеш по-добре, когато те пусне пак.
Докато пресаждахме цветето, Ели вне