Ефектът на Ерик С. Реймънд

За тези, които не знаят (ако има такива) – Ерик С. Реймънд е едно от светилата на свободния софтуер. Култова фигура, един от “принцовете” на философията и теорията му. Известен (освен с хиляди други приноси) може би най-вече с монументалното есе “Катедралата и базарът” (The Cathedral and the Bazaar). В него той обяснява разликите между затворената и свободната методологии на създаване и развитие на софтуер.

(Покрай всеки слон се намира по някое кученце да го джафка. Този път това съм аз. Та, да се заям с величието – според мен лично в това си есе Ерик С. Реймънд открива топлата вода. Тези два модела са отдавна познати на икономистите, под имената “планов” и “пазарен” модели на развитие и създаване на какъвто и да било продукт. И са им несравнимо по-добре познати, отколкото, уви, на софтуеристите. Иначе повече програмисти щяхме да сме наясно с това къде, как и с колко пазарният модел на развитие превъзхожда плановия, и как е най-добре да бъдат съчетавани. Но това е друга тема.)

Интересното е друго. В това есе е описан един ефект, който с чиста съвест бих нарекъл ефект на Ерик С. Реймънд.

Когато някой започва, условно казано, проект – без значение дали това е програма, произведение на изкуството, или дори просто блог – той непрекъснато получава добри идеи от другите, и те му помагат с това. Ако човекът е достатъчно интелигиентен и отворен (примерно колкото 95% от човечеството), той би ги използвал, и проектът му би станал чудесен.

Това е нормално – но оттук започва интересното. Много скоро купища почитатели започват да приписват лично на автора на проекта абсолютно всяка добра идея, реализирана вътре. Без никакво значение, че може идеята да е известна от столетия, или пък авторите й да са лично те самите… Ако авторът на проекта е поне малко честен, той започва отчаяно да отрича собствеността си върху чуждите идеи – но никой не му вярва. Всеки път, когато съвсем искрено каже: “Заслугата за еди-какво си не е моя!”, почитателите отговарят в един глас: “Освен че е гениален, е и скромен!”…

Оттам нататък спасение няма. Или започваш да се възприемаш като величие, на базата на тихомълком присвоения чужд принос – или все по-отчаяно се мъчиш да убедиш хората, че, по дяволите, ей тази идея те лично ти я дадоха, и тази другата също, тази третата е още на древните мъдреци, и какво ли не още… и в отговор биваш погребван под все по-бомбастични суперлативи.

“Погребван” е точната дума. Всички престават да виждат в теб най-обикновения момък, пълен с недостатъци, и почват да те възприемат като нещо извънредно. Ако си инат и упорит, и продължаваш да настояваш на истината, “величието” ти продължава да расте. Издържиш ли достатъчно, си на път да те обявят за пророк и месия, докосването ти почва да лекува болести, уважението към теб неусетно и полека започва да преминава в преклонение, а то – в откровен фанатизъм… Светът е в краката ти – но си престанал да бъдеш човек. Да бъдеш себе си.

Има хора, на които това им харесва. (Има и такива, които повече или по-малко хитро се борят за това, и биха продали душите си, за да го постигнат.) Но има и такива, които не са съгласни, и не го приемат. Не, по дяволите, НЕ ЗАЩОТО СА ГЕНИАЛНО ВЕЛИКИ И СКРОМНИ! Просто защото знаят, че са си най-обикновени хора, и че това е, което им се полага. Искат да са си точно такива, защото им харесва. Толкова е простичко.

Причините да им харесва така може да са всякакви. Поне една обаче заслужава да бъде приемана – и тя е, че тези хора черпят всичко, което ги прави в очите на околните “по-така”, именно от обикновеността си. Изгубят ли я, станат ли величия, биха изсъхнали като дърво с отрязани корени. А тези корени, и вдъхновението, което имат (или каквото там друго имат), са което ги прави щастливи. Не ги лишавайте от щастието им.

Пиша всичко това заради един предишен запис, покрай който на главата ми се изсипаха огромен куп абсолютно незаслужени комплименти. Моля ви, разберете го – аз съм човек, поне толкова обикновен като всеки от вас, може би дори повече. Или, ако предпочитате, вие сте поне толкова талантливи, умни, мъдри, добри, велики, невероятни и какво ли още не, колкото мен – ако не и много повече. Ако не го вярвате, просто си отворете очите, и го повярвайте. Защото всичко, което е нужно, за да станете наистина мъдри, добри и какво ли още не, е просто да поискате да сте такива – и да го повярвате. Нищо повече. А хора, които истински заслужават възхвали, съм описал вече ето тук, и с времето ще описвам и още. Ако държите да хвалите някого, те са, които са го заслужили.

И, моля ви, не ме затрупвайте с комплименти. Ако толкова държа на похвали, ще се регистрирам тук под десетина измислени имена, и ще се самовъзвеличавам до скъсване… Просто ми ги спестете, и ще съм ви благодарен от сърце и душа. Не ви се сърдя за тях, благодаря ви – но, моля ви, не го правете. Заради мен.

Григор

6 thoughts on “Ефектът на Ерик С. Реймънд

  1. yovko

    Тогава може ли да те изкритикувам 😉

    Ерик Реймънд може би е принц на софтуера с отворен код, доколкото е един от авторите на тази концепция, но принц на свободния софтуер – недей кара чичо Столмън да хълца 😉

    Reply
  2. Сашо

    Искам да съм първия да обещая, че повече комплимент от мен няма да видиш 🙂
    И пак се извинявам че забърках цялата тази каша.

    Reply
  3. Дончо

    @yovko: Ако знаеш какъв коментар бях написал на мястото на това изречение. Но не ща да заформям як флейм… мисля бяхме близо преди време до него… друг път ще да е :).

    @Григор: Аз няма да ти се извинявам, защото смятам че (дори да съм прекалявал) съм казал истината. А истината е едно просто “благодаря” за това, което (волно или не) си направил за мен, моето спокойствие и моето удоволствие от ежедневието :)…

    Reply
  4. Алекс

    Хайде и аз да се отчета: ако ти твърдиш, че човек следва да е спонтанен и свбоден и да изразява себе си и мислите си свободно, значи имам право да ти кажа какво мисля за теб, когато и както докоснеш нещо в мен. Нали? Уважавам скромността ти, но опитът да рестриктираш свободния ми изказ, като е искрен и от сърце – това как кореспондира с идеята за свободата? И с честността?

    И аз като Дончо: истината е висше благо. Няма да се извинявам, задето съм била искрена. И да лъжа няма. Като си избрал да си такъв, какъвто си, значи си подготвен и за евентуалните последствия 😉

    Reply
  5. Григор

    Йовко: Преди да се захване с отворения код, Реймънд дълго време е поддържал свободния софтуер, и е допринесъл доста за него. “Катедралата и базарът” датира именно от това време. Така че мисля, че имам право да го кажа.

    (Друг е въпросът, че човек винаги може да не улучи най-точната формулировка. Но мисля, че по една случайност тази е вярна. 🙂 Да видиш ти колко съм зъл и как се зъбя, като пък ме критикуват :-))

    Между другото, напоследък Реймънд еволюира от поддръжник на GPL в поддръжник на BSD-лиценза. Нищо лошо. 🙂

    Дончо: Благодаря и аз. 🙂

    Алекс: Не искам да ограничавам израза ти – просто те моля като приятел. Не оспорвам правото ти на мнение, не споря права ли си или не. Просто… Бъди приятелче, и не ме прехвалвай, това е всичко. Става? 🙂

    Reply

Leave a Reply to Алекс Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *