За шофьорите и завоите

November 27th, 2020

Днес присъствах на разговор, който ми се запечати в ума. Безспорно тезата ми импонира, пристрастен съм към нея. Никога обаче не бях подозирал, че ще я видя толкова ясно и точно описана. Съдете ме…

За всеки случай съм сменил имената на описаните.

—-

Докато бързах към едни клиенти, ме привикаха за нещичко други, които ми бяха на път. Проблемът беше спешен, така че се отбих. За щастие се оказа само леко изваден от рутера кабел за Интернет. Докато го рестартирах за всеки случай, огледах познатата ми ситуация.

Типична българска фирмичка. Уморен шеф, който върши и всичката друга мъжка работа в офиса – в момента разтоварва автомобила отвън. Няколко момичета, които се гърбят здравата, че да изкарат хляба. И тихичко водят тревожни разговори дали няма да стегнат още локдауна и да им затворят фирмата – знаят, че шефът и да иска, няма пари да им плаща заплати, ако не работят. Една си е довела към осем-девет годишното момченце, от работата ще го води някъде. Друга, докато мери нещо по нещо, пустосва коронавируса и целия свят. Трета обяснява, че те политиците са виновни. Всички се съгласяват с нея, за да избухне само след миг спор кои политици и с какво точно, без работата да прекъсне и за миг. Не участва единствено майката – опитва се да изчисти от ръкава на хлапака си боята, която той е успял да събере неизвестно откъде.

– Миме бе, ти какво ще кажеш? Левите политици ли са прави, или десните? – сръчква я въпрос откъм съседното бюро. Тя вдига глава от ръкава на якенцето. Четири чифта очи се надяват мнението ѝ да наклони везните в някоя посока.

– Ми… Гошко, ти с какъв шофьор искаш да пътуваш? Такъв дето прави само леви завои, или такъв дето прави само десни?

Детето я изглежда с големи и недоумяващи очи. След това заявява:

– Мамо, ама то шофьор, дето прави само леви завои, доникъде няма да стигне! И само десни също!

– Кажи де, кажи.

– Ама те защо правят само едните завои? Заяло им е кормилото ли?

– Не, не им е заяло. Така смятат за правилно.

– Ама ако ще завиват само на едната страна, ще се въртят все на едно място! И наляво да е, и надясно! Няма значение на кое!

– Така е.

– … … … Значи тогава са малоумници!

– Гошо, не се говори така! Засрами се!

– Ама мамо, наистина са малоумници! Да кажа, че не са, значи да излъжа! Нали казваш, че не е хубаво да лъжа?

Майката извърта очи към тавана. Останалите момичета се подхилват.

– Не, не са малоумници. Просто… си имат съображения.

– Тогава аз трябва да съм малоумник, за да се кача да ме возят! Ако ще да е с беемве! – За момент в погледа на момченцето преминава мечта.

– А при какъв шофьор ще се качиш да те вози?

– Ами дето завива… ами… ами накъдето трябва! – Момченцето я изглежда тържествуващо.

Майката кимва и отново съсредоточава усилията си върху изцапания ръкав. Другите девойки обаче изглежда не са доволни.

– Абе Миме бе, няма ли да кажеш левите политици ли са прави, или десните?

Майката въздъхва и продължава да чисти ръкава.

Избори, кандидати, поддръжници…

November 9th, 2020

Преди няколко дни минаха президентските избори в САЩ. Прогнозите са, че ги е спечелил Джо Байдън, но официални крайни резултати още няма.

Из социалните мрежи обаче кипят словесни сражения. Про-тръмписти срещу про-байдънисти. Някои от тях хич не са красиви – както и трябва да се очаква в среда от българи. Нещо друго обаче ми направи силно впечатление.

Из всяка социална мрежа могат да се намерят луди. Вярващи, че кемтрейлсовете ни ръсят с отрови, 5G ни облъчва, ваксините ни чипират, Земята е плоска, съществува световна конспирация (еврейска, банкерска, корпоративна, либерална, глобалистка, рептилска, попълнете каквото ви плаши, ненужното да се зачеркне), и прочее. Списъкът е твърде дълъг, за да може да бъде побран в един скромен запис в блог.

Прави ми впечатление, че към 95% от лудите са поддръжници на Тръмп. Има и поддръжници на Байдън, но са редки. И предостатъчно поддръжници на Тръмп не са луди – но лудите ги притегля той, в съотношение двайсет към едно.

Безспорно Тръмп има заигравки с конспироманите, антиковидистите и някои други видове луди. Но забелязвам, че почти в същото съотношение го поддържат и луди по теми, по които той никога не е вземал отношение – кемтрейлсовете, рептилите, плоската Земя. Предполагам, че по повечето от тези теми той би бил категоричен опонент на съответните луди… Каквото влиза в определението „алтернативно адекватен“, с към 95% вероятност се оказва поддръжник на Тръмп, буквално независимо от темата на лудостта си.

Още по-странно ми е нещо друго. Почти всички поддръжници на Тръмп – включително тези, които категорично ми изглеждат нормални, го подкрепят заради неща, които поне на мен ми изглеждат маловажни или даже вредни. (А някои и просто не са верни.) Заради агресивното му противопоставяне на „леви“ или „либерални“ политики. Заради фанатичната му омраза към мюсюлманите. Заради експлозивния икономически растеж при него. Заради негативното му отношение към екологията. Заради колко повече нелегални мигранти е депортирал от Обама… Един-двама души видях да го подкрепят заради по-категоричната политика срещу Китай – той заслужава признание, че я въведе, въпреки подаръка му към Китай на ден първи от президентството му. Не видях да го подкрепят заради изпълнената съдебна реформа – Америка има крещяща нужда от нея вече 20 години, именно той успя да я наложи. Нито заради опита му (за съжаление неуспешен) да намали цените на лекарствата и медицинските услуги. Нито заради дерегулацията на много бизнес-моменти, които бяха неоправдано свръхрегулирани. Но много се съдират да го хвалят заради премахването на регулации, които са обективно нужни…

(Не че противниците му си нямат залитанията. Вече не броя колко негови противници видях да го плюят заради прическата му, килограмите му и т.н. Но поне откровено лудите са малко. Шепичка го смятат за руски агент – това е най-близкото до вярващата в кемтрейлсове и нефилими маса луди, които го подкрепят.)

Възможно ли е да забелязвам лудостите предимно сред про-тръмпистите, понеже смятам Байдън за по-приемливия от двамата? Това беше първото ми предположение. Малко статистика обаче го отхвърли. Преброих 200 налудни изказвания към двамата кандидати – само 11 бяха в подкрепа на Байдън или срещу Тръмп, останалите бяха в обратната посока. А критериите ми за налудност бяха едни и същи, подбрани преди да започна броенето.

Възможно ли е просто извадката, която ми е попаднала, да е тежко изкривена? Напълно. Не съм правил строго научно проучване, просто отбелязвам какво съм забелязал.

Възможно ли е да има някаква неочаквана (за мен) причина, поради която лудите подкрепят Тръмп? Разбира се. Да приличам на гений, способен да разнищи всеки проблем?

Затова и реших да се допитам до околните, за предположения.

Подготовка за матура по литература

October 9th, 2020

(Преписано от vicovete.bg.)

Резултатите от матурите след 12-и клас показват, че с всяка изминала година литературата все повече затруднява българските ученици.

Тя буди у тях единствено стрес и депресия, така че най-добре е тотално да я изхвърлим от учебната програма. Убеден съм, че това мое предложение ще бъде посрещнато с възторг от родителите на всички ученици.Четенето е архаизъм, модерните хора нямат нужда от подобни отживелици.

Днес, в навечерието на новата учебна година предлагам на всички ученици едно кратко ръководство, което обобщава най-важните моменти в българската литература.

Най-ранните текстове в българското писмено творчество са надписите под мадарския конник. Досега те не са разчетени, но повечето археолози смятат, че смисълът е нещо от сорта „кур за мадарския конник”. Авторът е неизвестен, което е доказателство, че е българин. И до ден днешен всички български писатели са супернеизвестни.

След този надпис в литературата ни не се появява нищо съществено чак до епохата на Възраждането.

От нея трябва да споменем Васил Друмев и драмата му „Иванко, убиецът на Асеня”. Тая пиеса се разправя за разни неща, но те не са важни. Най-важното което трябва да запомните е, че Асеня не е жена.

Други интересни творци от тази епоха са Иван Вазов и Христо Ботев. Учениците често ги бъркат, затова ще ви науча как лесно и бързо да ги разпознавате. Много е просто – Вазов е с мустаци, а Ботев – с брада.

Единият е умрял, а другият също е умрял, но по-късно (проверете в google кой от двамата е по-късно).

Ботев е автор на 20 стихотворения. Има и едно писмо до жена му, известна като „Мила ми Венето”. Важно е да не се бърка с „Вила ми минето”, което е еротична народна песен от алкохолния край.

Вазов пък е написал „Под игото”. „Игото” е нещо като робство, ама по-гадно. Днес пък живеем в епоха, която може да се нарече „под егото” на министър-председателя.

Иван Вазов е написал и разказа „Една българка”. За неква бабичка, която никой не искал да прекара през реката. Но тя изскубнала един кол и сама се прекарала.

Важен автор от началото на века е Алеко. Той е не само хижа на Витоша, но и писател. Написал е „Бай Ганьо”. Там за Бай Ганьо Американеца, Бай Ганьо Африканеца и Бай Ганьо Българина, сещате ли се?

После Алеко го застрелват погрешка. Трябвало е да убият друг човек, но убили него. Това показва, че още тогава българските наемни убийци са били тотални некадърници. По същото време творят и Славейковите – Петко и Пенчо. Те са в някаква родствена връзка – единият май е баща, а другият – син (проверете в google кой от двамата какъв е). Има и друга версия, че са трима братя – Петко Славейков, Пенчо Славейков и Площад Славейков. Има сведения, че единият от тях е бил куц.

В началото на 20-ти век е имало и много поети. Например Яворов, който всъщност се казва Крачолов. Според мен „Крачолов” е много по-яко и запомнящо се от „Яворов”, но некви хора решили да го прекръстят. Той не можал да понесе тоя безсмислен възродителен процес, и се самоубил.

В следващите десетилетия в литературата не се случва нищо особено. Повечето автори пишат за българското село, а какво да се занимаваме с некви селяни? Типичен пример е Елин Пелин, който в разказа си „На нивата” пише за некви умрели крави сивушки. Той е автор и на разказа „Андрешко” – за един селянин, който се опитва да прецака данъчната система. Такова поведение е недопустимо, особено по време на валутен борд и финансова криза, затова този разказ е вреден. Най-запомнящото нещо в тая творба е изречението „Андрешко яростно шибаше конете в блатото”.

Подобни по звучене са и творбите на един друг селянин – Йордан Йовков (често учениците го бъркат с гимнастика Йордан Йовчев или с Йордан Йончев-Гъмзата, ама така е, децата са претрупани с излишна информация, горкичките, за какво им е тоя Йовков!)

Йордан Йовков е написал разказа „По жицата”. Нормално е – по негово време не имало уай-фай, целият интернет е минавал по жици, бахти и изостаналата държава. Обаче заглавието е подвеждащо – в разказа за съжаление не се говори нищо за информационните технологии, ами се разправя за някаква бяла лястовица. Някакъв селянин имал болна дъщеря и вместо да я пусне по клиничната пътека от здравната каса, той хуква да търси бяла лястовица, моля ви се. Какви са тия простотии!

Друг автор, който странно защо се изучава в училище, е Димитър Талев. Той е написал „Железният светилник” (проверете в google какво означава „светилник”, май е некъв вид лампа).

После са го пратили в лагер. И много правилно. Мястото на всички писатели е в концлагерите, тунеядци мръсни.

Най-дебелият български роман се казва „Тютюн”. По принцип дебелите романи са голямо зло – те стряскат дори само с вида си, камо ли да седнеш да ги четеш. Единственото им предимство е, че с тях можеш да си подпреш вратата, особено ако са с твърди корици. Та в „Тютюн” става дума за „Булгартабак” преди приватизацията. Ама няма смисъл да я четете – вътре не се казва нито кой е купил компанията, нито защо е толкова евтина. Само драми и въздишки.

Днес в България има около 2000 професионални писатели (колко са професионални е отделен въпрос), а заедно с пишещите в блогове и интернет-форуми броят им достига около 2 милиона. Така че може да се каже, че сме една от най-пишещите нации в света.

Но това не е повод за гордост. От писане файда няма. Вместо да копат или да строят магистрали и партии, те седнали да дращят, моля ви се. Това е безперспективно и неморално.

Общо-взето това е всичко, което трябва да знаете за българската литература, за да минавате за средноинтелигентни.

Повече не ви трябва.

Алексей Навални, отравянето и… любовта

September 22nd, 2020

След време, когато вече няма да си спомняме, може би някой ще прочете този запис. Или може би аз ще го препрочета, търсейки среща със себе си отпреди… Затова разказвам обстоятелствата:

Руският дисидент Алексей Навални преди няколко седмици беше отровен с „Новичок“ – химическо оръжие, същото, с което бяха отровени в Солсбъри от агенти на ГРУ Сергей и Юлия Скрипал. Благодарение на навременното му прехвърляне в Берлинската университетска болница „Шарите“ той оцеля и в момента се връща към живота. По-решителен отвсякога да се върне в Русия и в политиката ѝ… Но не за това пиша сега.

Доскоро го смятах за поредният политикан. Да, несравнимо по-полезен за Русия (а и за света) от Путин, но все пак просто малко по-смел авантюрист с политически амбиции… Вчера той пусна един текст, който промени мнението ми. Който ме накара да мисля, че той става за политик – и всъщност дори за президент на Русия.

(Може ли всичко това да е свръх-изобретателна измама на руските тайни служби, и Навални всъщност да е техен агент? Посветен на това да донесе „още от същото“? Че няма как да си достатъчно параноичен, за да си адекватен на тези служби, е факт. Но засега ще си опростя живота и ще смятам това за чиста параноя. Ще си променя мнението, ако се натрупат доказателства, че е вярно… А има и още нещо. Ако това е така, някой трябва да е съчинил този текст за Навални. И този някой сигурно ще бъде зад него и занапред – а той става за президент. Оттам нататък, дали е друг човек или самият Навални, е без значение.)

Ето и текста, безсъвестно изпиратстван от Фейсбук акаунта на Навални. Да го има в още едно копие в Интернет, ей така – струва си. В оригинал, и в мой превод на български:

—-

Пост про любовь ❤️.

У нас с Юлей 26 августа была годовщина – 20 лет свадьбы, но я даже рад, что пропустил и могу это написать сегодня, когда знаю о любви немного больше, чем месяц назад.

Вы, конечно, сто раз видели такое в фильмах и читали в книжках: один любящий человек лежит в коме, а другой своей любовью и беспрестанной заботой возвращает его к жизни. Мы, конечно, тоже так действовали. По канонам классических фильмов о любви и коме. Я спал, и спал, и спал. Юля @yulia_navalnaya приходила, говорила со мной, пела меня песенки, включала музыку. Врать не буду – ничего не помню.

Зато расскажу вам, что точно помню сам. Вернее, вряд ли это можно назвать «воспоминание», скорее, набор самых первых ощущений и эмоций. Однако он был для меня так важен, что навсегда отпечатался в голове. Я лежу. Меня уже вывели из комы, но я никого не узнаю, не понимаю, что происходит. Не говорю и не знаю, что такое говорить. И все мое времяпрепровождение заключается в том, что я жду, когда придёт Она. Кто она – неясно. Как она выглядит – тоже не знаю. Даже если мне удаётся разглядеть что-то расфокусированным взглядом, то я просто не в состоянии запомнить картинку. Но Она другая, мне это понятно, поэтому я все время лежу и ее жду. Она приходит и становится главной в палате. Она очень удобно поправляет мне подушку. У неё нет тихого сочувственного тона. Она говорит весело и смеётся. Она рассказывает мне что-то. Когда она рядом, идиотские галлюцинации отступают. С ней очень хорошо. Потом она уходит, мне становится грустно, и я снова начинаю ее ждать.

Ни одну секунду не сомневаюсь, что у этого есть научное объяснение. Ну, типа, я улавливал тембр голоса жены, мозг выделял дофамины, мне становилось легче. Каждый приход становился буквально лечебным, а эффект ожидания усиливал дофаминовое вознаграждение. Но как бы ни звучало классное научно-медицинское объяснение, теперь я точно знаю просто на своём опыте: любовь исцеляет и возвращает к жизни. Юля, ты меня спасла, и пусть это впишут в учебники по нейробиологии.

—-

Публикация за любовта ❤️.

Юля и аз имахме на 6 август 20-годишен юбилей, но дори се радвам, че го пропуснах и мога да напиша това днес, когато знам за любовта малко повече, отколкото преди месец.

Разбира се, вие сто пъти сте гледали такива неща във филми и сте ги чели в книги: един влюбен лежи в кома, а друг го връща към живота с любовта си и непрекъснатата си грижа. И ние, разбира се, действахме така. По каноните на класическите филми за любов и кома. Аз спях, и спях и спях. Юля @yulia_navalnaya идваше, говореше ми, пееше ми песнички, пускаше ми музика. Няма да лъжа – нищо не помня.

Но ще ви кажа какво определено помня. Всъщност то надали може да се нарече „спомен“, по-скоро е набор от най-първични чувства и емоции. Но беше толкова важно за мен, че се запечата в ума ми завинаги. Лежа. Вече са ме извадили от кома, но не разпознавам никого, не разбирам какво се случва. Не говоря и не знам какво значи да говориш. И през всичкото време чакам да дойде Тя. Коя е тя – не е ясно. Как изглежда – също не знам. Дори да успея да видя нещо с разфокусиран поглед, просто не мога да го запомня. Но Тя е различна, разбирам това, и затова все лежа и я чакам. Тя идва и става най-важната наоколо. Оправя ми възглавницата, много удобно. Тонът ѝ не е тих и съчувствен. Тя говори весело и се смее. Тя ми разказва нещо. Когато тя е наоколо, идиотските халюцинации отстъпват. С нея е много хубаво. После тя си тръгва, аз се натъжавам и отново започвам да я чакам.

Нито за секунда не се съмнявам, че това има научно обяснение. Примерно там разпознавам тембъра на гласа на жена ми, мозъкът отделя допамини, става ми по-леко. Всяко посещение става буквално лечебно, а ефектът на очакването усилва допаминовото възнаграждаване. Но както и да звучи стилното научно-медицинско обяснение, сега знам от собствен опит: любовта изцелява и връща живота. Юля, ти ме спаси, и нека това го впишат в учебниците по невробиология.

Приказка за Гамелн

September 13th, 2020

Имало едно време стар и уважаван град на име Гамелн. Мирно и спокойно се живеело в него, само един проблем имало – ужасно много плъхове. Крадели храната на хората, а и де що друго докопат, хапели децата им, тровели живота им. И жителите се чудели как да се справят с тях.

Дошъл един ден един непознат в странни дрехи, застанал пред съвета на старейшините и учтиво се поклонил:

– Уважаеми господа, аз мога да ви избавя от плъховете. Имам вълшебна свирка – ще засвиря с нея, те ще ме последват и ще ги заведа да се удавят.

Изгледали го старейшините, спогледали се се сшушукали:

– Това ще да е тоя, дето отведе преди години плъховете от съседите от Хамелн! Защо ли идва при нас?

– За да изкара някоя пара, като отведе и нашите плъхове? Много елементарна е тая! Нещо друго трябва да има!

– Прав си! Един баджанак от Хамелн знаеш ли какви неща разправя за тоя свирач, като пийне? Отвел децата, понеже бил педофил!

– И аз чух! Плъховете пазят града от мишки, хлебарки и змии! Ще да са ни завидели хамелнци, че си имаме плъхове, и са го пратили да ни ги отмъкне! Той е техен агент!

– А и плъховете са си наши, родни! С нашата храна сме си ги отгледали! Да му ги дадем ей така, без пари – как! Гледа да ни мине, измамникът!

– Само ще да е агент, и не само на Хамелн! Всички други градове ни завиждат за древната история и славата ни! И търсят да ни разсипят! За начало ни крадат плъховете, а после…

– По-добре наши си плъхове, отколкото другоградски агенти!…

Накрая си кимнали и се обърнали към непознатия:

– Абе ти да не си тоя, дето вместо да спасиш хамелнци от плъховете, им отмъкна децата?!

– С цялото ми уважение, спасих ги от плъховете. А децата им отведох, защото отказаха да си платят.

– Така ли?! Ние чуваме, че нито си ги спасил от плъховете, нито са отказвали да ти платят скандалната цена. Че просто си им отвлякъл децата!

– Да сте чули оттогава в Хамелн да има плъхове?

– Ами… Май не. Ходили сме оттогава там – пукнат плъх няма. А преди това беше като тук.

– Тогава изберете на ушите си ли да вярвате, или на очите си. А деца да сте видели там, като сте ходили?

– Да. Играят си спокойно по улиците, без да ги е страх от плъхове. Безсрамници такива, не уважават нас възрастните и страданията ни…

– Върнах им ги, след като си платиха. Това в кесията ми са хамелнски монети. Виждате ли ги? Пак изберете на ушите си ли да вярвате, или на очите си.

– Да, ама тия неща ни ги казаха много хора, и все авторитетни. Пък ти си един, и авторитетните казват, че си педофил! На кого да вярваме, а?

– Ох… Добре де, мога да спася и вас от плъховете. Ако искате. – Поядосал се бил вече Свирачът, ама от учтивост си премълчал. Засега.

– Искаме, разбира се! Ама… да не ни накараш и нас да плащаме? Че парите ни са изкарани с труд и пот, не обичаме да си ги даваме.

– Няма как да нямате плъхове, без да вложите в това труд, пот и пари. Инак няма да цените свободата си от плъховете, и пак ще ги завъдите.

– И ако ни спасиш, а пък не ти платим, ще отведеш децата ни, така ли?!

– За тяхно добро. Инак ще живеят не само сред хищни плъхове, а и сред алчни и глупави родители. Второто е много по-страшно от първото.

– Педофил! Крадец! Убиец! Измамник! Стража, хванете го и го пребийте! И го хвърлете в зандана!!! Над хиляда години ни има, понеже никога не сме търпели извратеняци и престъпници!…

Пребили Свирача и го напъхали в градския зандан. Държали го там, опитвали се да съчинят за какво да го осъдят – все не намирали из законите нещо, в което да е виновен. Накрая го пуснали тихомълком. Залепил той някак счупената си свирка, закърпил си скъсаните дрехи, наложил с компреси синините и отоците от последния бой, дето му хвърлили като го пускали, и си тръгнал. С решението да не стъпи никога повече в Гамелн – ама не само защото хората там не го искат.

А плъховете, които подслушвали този разговор от дупките си, обявили празник. Разбрали, че не ги застрашава нищо, и се намножили още повече. Изяждали храната на хората до троха, отмъквали им всичко ценно, нападали на стада и гризяли пръстите на децата им в люлките нощем… Разнесла се мълва сред плъхското племе надалеч – за града, където всичко ти се разминава, където рахатят ти е по-ценен за хората от здравето на децата им. И заприиждали натам и още плъхове отвсякъде. Дошли и мъничкото плъхове, заселили се тайно в Хамелн след като минал оттам Свирачът. Защо да седят в град, който ги чисти, когато има друг, в който ще са в безопасност?… И дружно се молели за здравето и акъла на домакините си.

А гамелнци търпели плъхската напаст. Особено старейшините. Тъй де, как да признаят, че са сбъркали?… Обяснявали на простичките жители как плъховете може да не са приятни, но ги пазят от мишките, хлебарките, змиите и караконджулите, а дойдат ли тези, жив гамелнец няма да оставят. И жителите им вярвали. Тъй де, на старейшините си ли да вярват, или на чуждоградци разни?

И така, докато на децата им не писнало да ги хапят плъхове и да им изгризват пръстите нощем. Пораснели ли, едно по едно си стягали багажа и изчезвали от Гамелн накъдето им видят очите. Кои към Хамелн, чули че там няма плъхове, кои към другаде…

Един ден минал през града им търговец от Хамелн. Гледал що гледал, чудил се, накрая попитал няколко души на пазара:

– Уважаеми, защо няма деца в града ви? Да не би да сте канили Свирача да ви отърве от плъховете, пък да не сте му платили после?

– Не! – отвърнали в един глас те. – С тоя педофил сделка не сме сключвали никога! И няма и да сключим! Да припари тук няма да го пуснем!

– А как тогава… Ох, сигурно сте прави – погледнал той гъмжилото от плъхове под краката си. – И при нас, като отведе децата ни, поне пеленачетата, дето не можеха да ходят, останаха. А при вас и тях ги няма. Къде са ви?

– Махнаха се децата, сами… не разбрахме защо. Пеленачетата младите им родители ги взеха със себе си. Останахме само старците. Не уважават нас възрастните и страданията ни…

Погледнал пак търговецът плъховете, кимнал и, без да каже нищо, си тръгнал. С решението никога повече да не стъпва в Гамелн – ама не само защото бил понахапан вече.

… Минало време и в Гамелн не останал нито човек. Старите измрели, а младите отдавна се били махнали. Поделили си землището му съседните градове – получил своята част и Хамелн. Почудили се дали да не поканят Свирача да почисти руините от плъховете, и после пак да го съградят. Все пак хилядолетна история имал… Но като видели колко много и нагли са плъховете, размислили. Докарали вместо това огнепръскачки и изгорили Гамелн доземи, пепел даже да не остане от него. Нито пък спомен за него, дори в книгите – изтрит бил отвсякъде. Но не от врагове, а от дошлите от Гамелн млади – да се забрави историята им по-бързо, да не берат срам всеки ден пред всекиго.

Та, ако не сте чували никога за Гамелн, и може би даже го бъркате с Хамелн – затова е. Имало го е някога, просто и спомен не е останал от него, нищо че над хиляда години е стоял. Където някога жителите му са крачели по площади и улици, сега другоградци сеят и жънат. Без и да подозират, че е имало на туй място някога град и негови граждани.

Само Свирачът още ги помни, но не обича да разказва за тях. Свирката му отдавна е поправена, дрехите също, от синините и раните и следа няма, даже споменът за тях се е стопил. Но застанат ли пред очите му нахапаните от плъхове деца, гърлото му се свива и той подирва друг, по-щастлив спомен.

Арипипразол като спомагателно лечение при обсесивно-компулсивно разстройство

August 29th, 2020

Този запис е в помощ на лекари, които се интересуват от използването на арипипразол (популярен под търговската марка Абилифай) при лечение на обсесивно-компулсивно разстройство. Засега това му приложение е сравнително малко популярно в България – надявам се информацията да им бъде от полза.

ВНИМАНИЕ: Ако страдате от ОКР или други форми на тревожно разстройство, не се самолекувайте според написаното тук! Правилното му прилагане изисква познания на ниво поне университетски курс по медицина. Има много неща, които са пропуснати в описанието с презумпцията, че лекар ще ги знае и вземе предвид. Ако нямате нужните познания, рискувате да не ги вземете предвид и да си навредите, вместо да си помогнете. Задължително се обърнете към лекар!

—-

При повечето пациенти арипипразолът не е подходящ за самостоятелно лечение на ОКР. Може обаче да бъде ценна добавка към терапията на подходящи пациенти с това заболяване.

Положителен ефект е логично да се очаква и при подходящи пациенти с други заболявания от тревожния спектър – паническо разстройство, тежки депресии и сродните им. За тях обаче засега не съм открил сериозни изследвания и натрупани доказателства, нито имам лични впечатления, така че не мога да предложа мнение.

Механизъм

Арипипразолът регулира активността в някои от зоните на средния, междинния и крайния мозък. Сред тези зони са мезолимбичният път, вентралната тегментална област (основно вентралният стриатум) и задната медиална префронтална кора. По този начин той повлиява когнитивните процеси, в които тези зони вземат участие.

Положителният му ефект при разстройства от тревожния спектър вероятно се дължи основно на комбинацията от антагонизъм към постсинаптичните D2 рецептори, частичния агонизъм към пресинаптичните D2 и към D3 рецепторите, и на високата му ефективност като частичен агонист на 5-HT2C рецепторите. (Ако се интересувате от пълния спектър на действието му върху мозъчни рецептори, той е добре описан в статията за него в англоезичната Уикипедия – пълно и на разбираем за лекари език.) Простичко казано, той частично активира серотониновата медиация (по начин, различен от този на традиционните серотонин-потенциращи препарати, така че ги подпомага), и потиска D2 и D3-базираната допаминова невромедиация (която в аферентите на мезолимбичния и мезокортикалния път е предимно антагонист на серотониновата и я потиска). Резултат от това му действие е потискането на мезолимбичния път и активирането на мезокортикалния път в мозъка, което възстановява баланса им при типичните за тревожни разстройства свръхактивация на първия и потискане на втория.

Важна роля в патогенезата на разстройствата от тревожния спектър играе загубата на подсъзнателното усещане за сила и способност за справяне със задачи. То на свой ред води до загуба на мотивация за действие. Тези проблеми се дължат на потискане на вентралния стриатум от свръхактивирания мезолимбичен път. Ролята на това потискане при депресия и ОКР е доказана експериментално чрез успешно използване при тежки случаи, резистентни на друга терапия, на директна електростимулация на вентралния стриатум за лечението им. Възможно е в патогенезата на тези разстройства да играе роля и потискането на мезокортикалния път; засега не съм успял да открия данни за или против това предположение.

Арипипразолът възстановява баланса в активността на мезолимбичния и мезокортикалния мозъчни пътища. Като резултат той повлиява положително подсъзнателното усещане за способност и сила, отслабва страха от не-справяне с проблеми и така подобрява мотивацията за действие и решаване на проблемите. Данни за това му действие при ОКР има още от 2008 г, но изследванията са върху малък брой пациенти, и не са достатъчно доказателни. Чак през 2017 г. е извършено сериозно изследване върху значителен брой пациенти. То потвърждава, че тримесечен курс с арипипразол намалява статистически значимо обсесиите, и по този начин повлиява положително болестта. Механизмът на намаляването на обсесиите не е изучен в изследването, но е логично да се очаква да е именно създаването у пациента на усещане за способност за справяне с тях. Това намалява страха от обсесиите и оттам мотивацията да се извършват компулсии, и така прекъсва порочния кръг на обсесии и компулсии.

Фармакодинамика и кинетика

Клиничните лекари често игнорират подробностите от фармакодинамиката и фармакокинетиката на лекарствата, и се интересуват предимно от плазмения им полуживот. В този случай обаче известно задълбочаване на познанията е полезно за разбирането на ефектите на лечението.

Арипипразолът се елиминира основно по чернодробен път – разгражда се от цитохром 450-P оксидазните ензими CYP2D6 (основно) и CYP3A4. Плазменият му полуживот в човешкия организъм е средно около 75 часа. Основният му активен метаболит, дехидроарипипразолът, обаче има дори по-дълъг полуживот – около 91 часа. Това създава ефект на натрупване при приемането му на интервали, по-кратки от 4-5 денонощия – при една и съща доза концентрацията му в плазмата се покачва с времето, и достига стабилно ниво чак към 15-тия ден. (Затова е възможно от една и съща ежедневна доза първите няколко дни да няма особен ефект, а към края на втората седмица дори да има предозиране. Ако е необходимо постигане на бърз ефект, е добре първите ден-два да се даде малко по-висока доза, след което да се слезе на оптималната.) При пациенти с по-дълъг плазмен полуживот е възможно натрупването да продължи след 15-тия ден, и да се стигне до предозиране дори до края на първия месец.

И CYP2D6, и CYP3A4 показват значителна генетична вариабилност. CYP2D6 алели *3-6 метаболизират арипипразола около 1.7 пъти по-слабо от *1. За сумата от арипипразол и дехидроарипипразол това съотношение е около 1.5. Алел *10 го метаболизира около 2.1 пъти по-слабо от *1. (Не съм успял да открия информация за активността към арипипразола на други алели.) Затова различни пациенти могат да имат различен плазмен полуживот, и една и съща доза да доведе до различни нива на плазмена концентрация (и оттам ефект) на арипипразола. При изследване от 2006 г. са отчетени големи индивидуални разлики в съотношението давана доза към постигната плазмена концентрация: 37 пъти за арипипразола, 78 пъти за дехидроарипипразола и 27 пъти за активната им сума. Тоест, при една и съща доза между пациенти може да има драстична разлика в плазменото ниво, и оттам в ефекта. (Мета-изследване от 2018 г., посочено при връзките, дава полезна информация за съотношението в метаболизирането на арипипразола и дехидроарипипразола при пациенти, групирани по скорост на метаболизиране. Важно за нас наблюдение е, че при бавни метаболизатори ефектите на дехидроарипипразола играят по-голяма роля, отколкото при бързи метаболизатори. Иначе казано, промяната в ефектите на лекарството при сходно общо плазмено ниво от 8-9 ден нататък се дължи основно на покачването на нивото на дехидроарипипразола спрямо това на арипипразола.)

Много пациенти с ОКР и/или депресия приемат лечение със серотонин-потенциращи препарати – трициклици (Анафранил), SSRI / SNRI препарати и подобни. Повечето такива препарати като страничен ефект блокират CYP2D6 и CYP3A4, и по този начин удължават плазмения полуживот на арипипразола. Степента на блокиране зависи от дозата на съответния препарат: при по-високи дози на серотонин-потенциращия препарат очаквайте по-удължен плазмен полуживот на арипипразола. Различните алели на ензимите могат да се блокират в различна степен от различните серотонин-потенциращи препарати – едни и същи дози могат да имат твърде различно влияние при различни пациенти. Проблемът допълнително се усложнява от диплоидния хромозомен набор на човека: някои чернодробни клетки активират едното копие на гена за един или друг ензим, други – другото, на случаен принцип. Ако двете копия на гена за CYP2D6 и/или CYP3A4 имат алели с твърде различна ефективност при разграждане на арипипразола, и/или блокиращи се различно силно от лекарствени препарати, могат да се наблюдават не-тривиални криви на елиминирането му.

Други препарати, например Габапентин, потенцират разграждането на арипипразола, и така намаляват плазмената му концентрация. Този им ефект също зависи както от дозата на препарата, така и от генетиката на пациента.

Някои от препаратите, които повлияват разграждането на арипипразола, търпят чести промени в дозировката. Затова имайте предвид, че при промяна в медикацията на пациента може да се наложи подходящо модифициране на дозата на арипипразола, и предупредете пациента да ви търси за консултация при промяна на другата му медикация.

Пациенти, които приемат такива препарати, но понякога се случва да пропуснат вземане или да ги вземат по погрешка по-често или в различна доза, могат да променят фармакодинамиката на арипипразола, дори ако той е вземан правилно. Резултатът може да е „безпричинно“ намалена или увеличена плазмена концентрация, и оттам ефект. Тези промени обикновено са преходни, и проблемът с тях се решава чрез подобряване на контрола върху приемането на лекарства от пациента.

Механизмите за елиминиране на дехидроарипипразола, както и други стадии от процеса на елиминирането на арипипразола и метаболитите му, могат да са незасегнати от генетични вариации или блокиране от субстанции. Като резултат е възможно плазменият полуживот да е дълъг, но при спадане на концентрацията под наличния остатъчен капацитет за елиминиране лекарството да бъде елиминирано „внезапно“.

Терапевтичната ширина на арипипразола не е голяма – максималната терапевтична плазмена концентрация най-често е около 2 – 2.5 пъти минималната. При някои пациенти е и по-малка: виждал съм случай, при който беше около 10% от минималната. Част от случаите, при които съм виждал малка терапевтична ширина, можеха да бъдат отдадени на взаимодействие с други приемани препарати. (При съвместно приемане с Анафранил съм наблюдавал намаляването ѝ често.) При част можеше да се предполага като причина алелно съчетание на CPY2D6 и/или CYP3A4. За част не успях да намеря обосновано предположение. Възможно е да се касае за генетична вариабилност на мозъчните D2, D3 и/или 5-HT2C рецептори, но нямам надеждни доказателства. При случаи с малка терапевтична ширина е показано разпределяне на дозата на повече приеми. Обикновено не се налагат по-чести от 2 пъти дневно.

Поради всички тези причини, единственият начин да сте сигурни за правилната доза е постоянно следене на симптомите поне 1 месец след въвеждането на арипипразола. Ако пациентът е на домашно лечение, запознайте него и съжителите му с възможните симптоми на предозиране или загуба на ефект, и им дайте инструкции да ви потърсят при поява на тези симптоми.

Показания

Сам по себе си ефектът на арипипразола обикновено не е достатъчен, за да постигне сериозно подобрение при тревожни разстройства. При тях е налице сериозен дефицит или тежка криза в дейността на серотонинергичната мозъчна система; свръхактивирането на мезолимбичния път е само един от ефектите на тази криза. Затова оптималното им известно засега медикаментозно лечение е със серотонин-потенциращи препарати. При пациенти с изразена загуба на мотивация за действие, силно свито лично пространство и усещане за неспособност за справяне с живота и предизвикателствата му обаче добавянето на арипипразол към основната терапия може да подсили ефекта ѝ. При по-тежки степени на заболяването свръхактивацията на мезолимбичния път обикновено е по-силна, и е по-вероятно арипипразолът да се окаже от полза. (Не винаги – преценете клиничната картина! Ако не е ясна, може да си струва да се направи внимателна проба.)

Арипипразолът има добър подкрепящ ефект и при психотерапевтично лечение на ОКР. Класическото му лечение е противопоставянето на компулсиите (те са, които валидират и закрепват обсесиите, и затварят порочния кръг, който поддържа заболяването). Добрата ефективност при ОКР на когнитивно-поведенческата терапия се дължи освен друго на факта, че тя поднася това противопоставяне по начин, който да го направи по-лесно за изпълнение, и оттам по-приемливо за пациента. Като засилва подсъзнателната увереност на пациента в себе си, арипипразолът подобрява способността му да се противопоставя на компулсиите, и така прави психотерапията по-ефективна.

Сред най-честите показания за добавяне на арипипразол е резистентността към серотонин-потенциращи препарати. Нерядко свръхактивирането на мезолимбичния път не може да бъде преодоляно само със серотонин-потенциращи препарати, дори когато дозата им е рискова за развитие на серотонинов синдром. В такива случаи ефектът на арипипразола може да се окаже ключов за получаването на ефект от тези препарати. Арипипразолът може да бъде показан и при резистентност към когнитивно-поведенческа терапия: тя сравнително често се дължи на патологично упорство и опакост, които пък често са резултат от тежка подсъзнателна неувереност в себе си и подсъзнателна „самозащита“ срещу всичко, което засяга пациента твърде близко. Като облекчава тази неувереност, арипипразолът намалява подсъзнателната вътрешна съпротива срещу психотерапията и така засилва ефекта ѝ.

Като прави по-лесно преодоляването на компулсиите, арипипразолът дава възможност на пациента да постигне напредък във вземането под контрол на обсесиите. Изследвания сочат, че след тримесечен срок на приемане на подходяща доза арипипразол обсесиите намаляват статистически значимо.

Имайте предвид, че при някои пациенти арипипразолът може отначало дори да засили леко обсесиите. Това засилване обикновено е минимално, и лесно се компенсира от улесненото им преодоляване. При редки пациенти може да е твърде силно; тогава може да е показано арипипразолът да бъде прекратен, и евентуално да се обмисли изпробване на тразодон или друг атипичен антипсихотик.

Засега преобладава мнението, че арипипразолът не бива да се приема повече от три месеца. При пациенти с тежки степени на ОКР и/или депресия, неповлияващи се от друго лечение и със силно страдание и/или риск за самоубийство, обаче надхвърлянето на този срок е възможно да е по-малкото зло. Моят съвет е всеки случай да се преценява отделно, на базата на конкретната за пациента ситуация, клинична картина и ефекти на лечението.

Спирането на арипипразола се извършва постепенно, в течение на поне 2 седмици, по възможност дори месец. Колкото по-изразен е положителният му ефект, толкова по-постепенно е добре да бъде спирането. В противен случай има риск от ефект на отнемането – временно влошаване на симптомите на заболяването и/или намалена способност за справяне. При пациенти с тежки и мъчителни форми на ОКР това влошаване може да е особено нежелателно; също преценявайте според случая.

Алтернативи

Като спомагащо лечение при ОКР се обсъждат и други атипични антипсихотици, най-често рисперидон. Нямам достатъчно впечатления от него, за да мога да дам мнение. Механизмът му е до голяма степен противоположен на този на арипипразола: логично е да се очаква, че в повечето случаи пациент, който се повлиява добре от рисперидон, няма да се повлияе добре от арипипразол, и обратно. Бих предположил, че рисперидонът може да е показан по-скоро при пациенти със силна ажитираност и висока физическа активност, но не съм имал възможност да го проверя – просто е догадка.

Друг ААП, за който има изследвания, че подобрява ОКР и потенцира действието на серотонин-потенциращите препарати при него, е тразодон. Химически той е пиперазиново съединения, сродно на арипипразола. Също обаче нямам впечатления от него, нито точни данни за рецепторните му ефекти, така че не мога да предложа мнение.

Дозировка

Повечето изследвания на ефекта на арипипразола при лечение на ОКР не посочват с какви точно дозировки са работили. Едно изследване от 2017 г. го посочва като 2 мг на ден. Тази доза е значително по-ниска от типичната при класическата му употреба, за лечение на шизофрения (7.5 до 15 или дори повече милиграма дневно). Една от вероятните причини е, че при депресия или дори при ОКР мезолимбичният път е свръхактивиран в по-малка степен, отколкото при някои форми на шизофрения, и за потискането му са достатъчни значително по-ниски дози. Друга е възможността пациентът да има по-малко или по-чувствителни към Абилифай рецептори от някой вид (възможно е това да допринася за развитието и/или тежестта на тревожното разстройство). Има и още фактори, изброени по-долу, които могат допълнително да понижат оптималната доза, и/или да разширят или стеснят терапевтичния диапазон. Виждал съм пациент, при който той се оказа мижду 4 и 5 микрограма (хилядни от милиграма) дневно – установяването му отне 6 месеца експериментиране, но в крайна сметка ефектът си струваше. Вероятно има пациенти, при които дозата е още по-ниска и/или терапевтичният диапазон е още по-тесен.

Оптималното плазмено ниво на арипипразола при разстройства от тревожния спектър не ми е известно. Като оптимално при шизофрения в литературата се посочва 150-300 нанограма на милилитър. Пак там е посочено, че странични ефекти рядко се наблюдават при ниво под 250 нанограма на милилитър, но аз съм ги наблюдавал при пациенти с ОКР, които приемат доза под 1 мг на ден, при типична за шизофренията 15 мг на ден. Не съм имал възможност да изследвам плазмените нива – не зная дали се касае за случайно съвпадане на пациенти, поддържащи високи нива при ниски дози, или за повлияване на отговорните за страничните ефекти рецептори в мозъка при тревожни разстройства от по-ниски нива, отколкото при шизофрения.

Обикновено няма как правилната доза на арипипразола при конкретния пациент да бъде преценена без проби и грешки. При пациенти, които не приемат повлияващи нивото му лекарства, съветвам да се тръгне с доза 1-2 мг, според теглото и метаболизма на пациента, и дозата да се регулира според клиничните ефекти. (Ако пациентът има добре изразен ефект още първия или втория ден, е възможно дозата да е твърде висока – внимавайте за предозиране по-нататък. Ако до четвъртия-петия ден все още няма абсолютно никакъв ефект, вероятно или дозата е твърде ниска, или пациентът е резистентен към арипипразола.) При пациенти, които приемат повлияващи нивото на арипипразола лекарства, регулирайте дозата съгласно тяхната дозировка и вид.

Дългият плазмен полуживот позволява приемането на лекарството веднъж дневно, при нужда дори по-рядко – до веднъж на 3 дни. При пациенти с по-дълъг плазмен полуживот на арипипразола е възможно още по-рядко приемане. Твърде рядкото приемане обаче създава вариации в плазменото му ниво, които може да са нежелани при тесен терапевтичен диапазон.

По мои впечатления, предозирането на арипипразола е далеч по-чест и по-нежелан ефект, отколкото недостатъчната доза. По тази причина до надеждно установяване на правилната доза не препоръчвам използването на мускулни инжекции, особено депо варианти – препоръчвам оралните форми. При предозиране те се изчистват от организма по-бързо, отколкото мускулните форми.

Твърде малките дози създават проблем с отмерването им. 15-милиграмовото хапче арипипразол е с размер на лещено зърно, и дори при точно око и стабилна ръка е почти невъзможно да бъде разрязано на равни по-малки части от шестнайсетинка – около милиграм субстанция. Ако са нужни по-ниски дози, може да се използва течен Абилифай (който обаче към момента се намира в България трудно). Концентрацията в него е 1 милиграм на милилитър. Един милилитър разтвор е 20 капки – една капка е 50 микрограма Абилифай. При нужда от още по-ниска доза, може да се дава 1 капка на 2 или дори 3 дни; такива пациенти често са с абнормално дълъг плазмен полуживот, така че са възможни и още по-дълги периоди между приеманията. Още по-ниски дози могат да бъдат постигнати с допълнително разреждане на разтвора. Удобно е например разреждане 1:12 (1 капка Абилифай на 11 капки вода) – дели се на 2, 3, 4, 6 и 12. Разреждане 1:60 изисква повече търпение, но се дели точно и на 5. Ако приеманото количество е ниско и разтворът ще стигне за дълго време, задължително го дръжте на тъмно и хладно.

При много ниска подходяща доза, липса на течен Абилифай и липса на друга възможност да бъде отмерена, хапчето може да бъде стрито на фин прах и размито в отмерено количество вода. Водата трябва да е достатъчно, за да не надвишава концентрацията 1 мг арипипразол на милилитър (15 милилитра на хапче) – иначе съществува риск разтворът да се насити и част от арипипразола да остане неразтворен, намалявайки дозата в разтвора. При добро стриване и често разклащане разтворимостта на препарата при стайна температура достига за 8 часа около 80-90% (възможно е да е различна при форми на различни производители). Също така, при стриването неизбежно част от хапчето остава по хаванчето и чукалото. При изчисляване на дозата вземете предвид както този непълен процент, така и факта, че част от разтвора остава по съда. Дръжте разтвора в плътно затворено шише – иначе с течение на времето водата изсъхва и концентрацията на арипипразола се покачва.

Симптоми при предозиране

Основният симптом на предозиране, който се наблюдава при ОКР и тежки депресии, е напрежението в мускулите. То може да достигне степен, при която се появяват гърчове (обикновено най-напред в долните крайници – започват от стъпалата и при засилване на предозирането се качват нагоре). При силно предозиране може да се наблюдава парадоксално потискащ до упояващ ефект, в особено тежки случаи до кома.

Ранен симптом на предозиране е повишена нервност и раздразнителност, понякога дори до агресивност. Забележите ли ги, активно разпитвайте пациента за мускулно напрежение. Следете дали той не се уморява по-лесно от обикновено – страничен ефект на напрежението. Ако симптомът е налице, внимавайте за поява на други симптоми на предозиране. Ако имате основание да подозирате, че дозата е твърде висока, я коригирайте без изчакване, и/или дори прекратете за няколко дни приема на арипипразол.

Друг симптом на предозиране е парадоксално засилващ тревожното разстройство ефект (понякога до суицидни мисли и идеи!). Отначало болният се е повлиял добре – проявил е активност, започнал е да напуска леглото (или стаята, или където се крие), да върши работа, да е оптимистичен, позитивен, весел и т.н. След това обаче нещата започват да се връщат обратно – надигат се пак страх, усещане за неспособност и тревожност. Разликата от положението преди лечението е по-силното напрежение, зависимо в по-малка степен от дразнители. Може да има засилване на депресивните симптоми, например руминации, самообвинения или дори суицидни мисли. Скоростта на настъпване на симптомите корелира с доколко даваната доза надвишава оптималната: при по-силно надвишени дози е по-висока. Важно е тези симптоми да бъдат разпознати правилно – като предозиране, а не като недостатъчна доза. Специфичността им и настъпването им през периода на натрупване на плазменото ниво (до 15 ден, при прием и на антидепресанти – до 30 ден) след период на добро повлияване подпомагат разпознаването.

Подобието на симптоми на болестта и на предозирането може да е и в обратната посока – някои от симптомите на предозиране могат при някои пациенти да са симптоми и на основното заболяване. Виждал съм пациенти с ОКР и ажитирана депресия, при които честото напрежение до гърчове в краката е симптом на болестта и/или на нейни кризи. Че причината зад появата им е предозиране на арипипразола се разпознава по нюансите им и по факта, че се появяват или засилват няколко часа до ден след прием на лекарството. Ако в началото на приемането му е имало известно подобрение, но до не повече от 15 дни тези симптоми започнат отново да се появяват, това най-често е признак, че адекватното плазмено ниво е било постигнато, а след това надминато, и към момента лекарството е предозирано. Потвърждение на това заключение е, ако няколко дни след спирането на арипипразола (когато концентрацията му спадне до терапевтичната) пациентът отново се подобри за известно време (от няколко часа до два-три дни), след което отново се влоши (когато концентрацията спадне под терапевтичната).

Други сравнително често срещани ефекти на предозиране са силно повишено настроение и активност, хазартност, маниакалноподобни състояния. Пациенти с ОКР или депресия обикновено нямат опит с такива състояния, така че не умеят да се контролират в тях, или дори да усетят, че способността им за адекватна преценка е засегната. Затова те също изискват незабавна намеса. Ако пациентът не е под ваш контрол, е необходимо да предупредите живеещите с него за тази възможност.

Стигне ли се до симптоматика на предозиране, даването на арипипразол трябва да бъде прекратено до овладяване на ситуацията. Това обикновено отнема няколко дни. През периода на изчистване на организма от свръхдозата напрежението и суицидните мисли могат да бъдат овладени чрез бензодиазепини и/или антихистаминови препарати.

По време на изчистване на свръхдозата симптоматиката може да има динамика, различна от обратната на тази при покачване на дозата. Причината е, че при покачването се наблюдават основно ефектите на арипипразола, докато при изчистването водят ефектите на дехидроарипипразола (заради по-дългия му плазмен полуживот). Двете субстанции могат да имат ефект, различен както помежду им, така и между различни пациенти. Например е възможно периодът на адекватно повлияване, с липса на напрежение както заради предозиране, така и заради основното заболяване при недодозиране, да бъде много по-къс, и/или степента му да е по-слаба. В такива случаи преценката може да бъде подпомогната от промените в общата активност на пациента.

Разликата в ефектите на арипипразола и на дехидроарипипразола при някои пациенти може да е по-изразена, отколкото при други. Останал съм с впечатлението, че най-често дехидроарипипразолът има по-слаб лечебен ефект и по-силни странични и нежелани ефекти, включително сходни с тези на предозиране. Забелязал съм обаче и че при различни пациенти съотношението на ефектите изглежда различно. Не съм успял да намеря данни за рецепторните активности на дехидроарипипразола, чрез които да проверя точното положение. За всеки случай имайте предвид, че настъпване на съвсем леки ефекти на предозиране към края на въвеждащия период може да се дължи не само на натрупването на арипипразол в плазмата, но и на промяната на съотношението му с това на дехидроарипипразола. (Много тестове за ниво на арипипразол в плазмата отчитат двете заедно.) При такива пациенти е възможно при едно и също плазмено ниво в началото на въвеждането ефектът да е по-благоприятен, отколкото след постигане на стабилно ниво, и особено при спиране на арипипразола (когато дехидроарипипразолът преобладава).

Полезни материали

За добрите хора

August 19th, 2020

Цялото ни общество бръмчи по повод случката с жената, която се опита да мине с кола през протеста.

Какво точно се случи – ето тук има (засега) видео, на което се вижда много добре. И какво е станало, и в каква последователност, и кое от кое е тръгнало и до кое е довело. Пускам го, понеже много бръмчат само на по едно-две прочетени заглавия. (Често писани от журналист, който на свой ред само е прочел едно-две заглавия… и т.н.) Нека могат да видят какво всъщност е станало. Ако, разбира се, искат.

Някои от хората твърдят, че е недопустимо да потрошиш прозорците на кола. Други – че е недопустимо да се опиташ да газиш с кола хора, само понеже си „ербап“. И не могат да се разберат кой е правият.

Според мен и двете страни са отчасти прави и отчасти неправи. Макар че, пак според мен, да дадеш газ с кола през тълпа хора е опит за масово убийство. Признак на психопатия и самомнение на „специален“. Някак не е сравним със строшено стъкло на кола. А когато стъклото е строшено в отговор на опита за прегазване, съм склонен да го разбера, ако и не да го оправдая… Но това е само лично мнение, не го налагам на никого. И плюс това, не то е темата на този запис.

Тя е, че много мои добри познати също не могат да се разберат по въпроса. На няколко пъти се опитвах да им предложа позицията, че всеки има своя дял правота и неправота. На практика без изключение категорично я отричаха. Всяка признаваше единствено своята позиция и нищо друго. Позицията му пък на свой ред беше базирана на това коя от страните той схващаше като „свои“, и коя като „врагове“. (Всеки със своите представи и критерии кой му е свой, а кой – враг.) На „своите“ е позволено и оправдано всичко, включително масово убийство. На „враговете“ – нищо, включително да се защитят от убийство.

Учените имат за това термин – трибализъм. В случая – екстремен, бих добавил. Простите хора също си имат за това термини, според езика. Българският е заемка – „двоен аршин“. И преди го е имало – особено където умел измамник започне да разделя хората. Психолозите са го изучавали – Станфордският експеримент, Третата вълна. Но откакто Интернет ни позволи да се намираме със сродни и да се отграждаме от различните, трибализмът вилнее като пожар в музей, унищожавайки ценностите ни, обществени и човешки…

Вниманието ми го привлече друго. На практика всички мои познати, които демонстрират екстремен трибализъм, са високо интелигентни хора. Мениджъри. Медици. Хора на изкуството. Висококвалифицирани ИТ професионалисти… И на практика всички са изключително свестни хора. На които можеш да разчиташ като на себе си. Ако си от „техните“… Как така толкова читави хора демонстрират гордо черти, от които биха трябвало да се срамуват и отрепки?

Паметта не закъсня да ми сервира откъде ми е познато това – Хана Арендт, „Баналността на злото“. Ако на някой заглавието не му е познато – това е книга, в която Арендт описва впечатленията си от съдебния процес над един от лидерите на нацизма, Адолф Айхман.

Повечето присъствали на процеса са очаквали Айхман да се окаже гений на злото, студен като лед психопат, демонично изчадие, което мрази евреите повече от всичко друго… Но пред тях застава най-обикновен човечец с външност и манталитет на среден счетоводител. Бурмичка в машината, която „аз просто си вършех работата“. Човек с определено не демонична интелигентност, без вътрешна склонност към зло, без характеристиките на психопат, без лична омраза към евреите. Най-обикновен „чичо Ханс“, банален колкото всеки среден гражданин… И в същото време – един от основните нацистки палачи.

Тази гледка отваря очите на Арендт за нещо просто: злото е банално. Вършат го не някакви уникални суперзлодеи. Вършат го най-обикновените, банални „чичо Ханс“ и „леля Грета“. Не единици сред многомилионни народи, а средният, многомилионен гражданин в тези народи.

Нещо повече. „Чичо Ханс“ и „леля Грета“ нерядко са добри съпрузи и родители, приветливи съседи, работливи колеги, охотни участници в благотворителни инициативи. Те често са интелигентни хора, добри по сърце, с много ценни качества. Хора, които ще сте щастливи да бъдат ваши съседи, колеги, приятели, съграждани, роднини… Хора над средното ниво, както като интелект, така и като човешки качества. Което – парадоксално, трудно за вярване, но неоспоримо – не им пречи да подкрепят страховити злини. Те са бюргерите, предавали опитващите се да се скрият или избягат свои съседи евреи на Гестапо – „ама те са чифути!“. Сговористите, предавали преди 9 септември невинни хора с леви убеждения на полицията („комунисти!“). Комунистите, предавали след 9 септември невинни хора с недостатъчно леви убеждения на комунистическите служби („капиталисти!“). Възпитаните благородници – и неблагородници – третирали други хора като роби заради цвета на кожата им („негри!“). Набожните вярващи, пращали на кладата невинни жени, понеже разбират от билки („вещици!“)… Или сега оправдаващи трошене на коли и опити за прегазване на хора, които изповядват „вражески“ възгледи – „комунисти“, „еврогейове“, „кравари“, „джендъри“, „селяни“…

Ние обикновено си представяме някой Хитлер като титан на злото, способен с един замах да усмърти милиони. Но всъщност този Хитлер винаги е само главнокомандващият на многомилионна армия, и без нея е нищо. Както казва Тивин Ланистър, не короната прави краля – прави го армията, без нея той и с десет корони е нищо. А за злото наоколо тази армия сме ние – обикновените, често иначе свестни и читави хора. Склонните да използваме двоен аршин и да оправдаем неоправдаемото, ако го вършат „свои“.

Така е и в този случай. Тези, които са готови да прегазят хора, само защото „са решили, че ще минат оттам“, и тези които трошат коли, не са опасни – те са единици. Опасни са множествата иначе свестни и читави хора, които оправдават и подкрепят действията им. Те са армиите, които превръщат тези единици в крале, а психопатията им – в закон на обществото ни. Те са баналното зло, което ни съсипва. Те са нашият истински враг – не този на „нашите“, които и да са те, а този на всички.

Какво да направим с тях ли? Съвсем просто е – нека ги убием. Всеки от нас може да убие точно един такъв – този в самия себе си. Своето собствено мислене, че светът се дели на свои и врагове – не опоненти или просто други, а врагове. Изкушението самият той да използва двоен аршин, да съди различно свои и други. Мнението, че той стои над другите, че личната му изгода е по-важна от общата изгода на всички. Желанието да се изолира от различните, да запуши ушите си, за да не ги чува, а не да се смеси с тях и да ги чуе и разбере. Меракът да не приема компромиси, да иска да стане на неговото и ничие друго…

За религиозните е просто – доброто (Бог) и злото (дяволът) съществуват, точка. За атеистите е малко по-трудно да осъзнаят, че абстракции като доброто и злото също съществуват, имат ефект и определят неща. Но е така – точно както примерно числото пет е абстракция, но определено съществува, подчинява се на правила, определя неща, има ефект и т.н… Та, един от ефектите на злото (религиозният би казал „един от методите на сатаната“) е, че подменя понятията „добро“ и „зло“ с „ние“ и „враговете“. За да посее лъжата, че добро няма – има „наше добро“ и „добро на враговете“, което е „наше зло“… На истината е, че има предостатъчно неща, които са добри за всеки, или поне за всеки честен и добър човек. Които могат да ни обединят. И най-важните като правило са именно такива… Затова пътят към доброто е тази подмяна да бъде разобличена и отхвърлена. Да поставим обективните ценности над субективните.

Трудно е. Най-много защото изглежда безнадеждна кауза – „хубаво, аз ще се реформирам, но другите не, и ще ме муфтят!“. Но не е така. Почистилият тази мръсотия от ума си човек си личи сред другите като орел сред лешояди. Той излъчва истински авторитет и вдъхновява всеки, у който има останало поне малко свястно, да се опита да бъде като него. Не ни ли е страх, че лешоядите ще ни погребат под дрискавиците си, имаме шанс да вдъхновим достатъчно хора, за да се създаде значителен процент резистентни на опитите на това зло да ги завладее и превърне в инструменти. Процент, който може да започне да накланя везните и да подпомага доброто, а не „своето“.

Не го ли направим, днес може да ръкопляскаме на „наши“, които газят с коли „врагове“. Но утре ще плачем над близки, прегазени от някой „враг“, на който ръкопляскат пък „неговите“. И колкото и закани и отмъщения да дойдат, няма да върнат отишлите си. А те ще са си отишли не заради „врага“ отсреща – ще ги е погубил другият, истинският ни враг. Този вътре в нас. Който ни превръща в инструменти на злото, дори ако сме иначе интелигентни и свестни хора.

… Има един прекрасен грузински филм – „Покаяние“. В него един от главните герои – Авел Аравидзе – не иска да се отрече от баща си Варлаам, изтребвал като Сталинов властник невинни хора, и дал на самия Авел привилегирован старт в живота. Разбира, че няма друг изход, чак когато изгубва сина си… Ние също губим нашите деца – те заминават в чужбина, за да не се върнат повече. Бягат от „българския манталитет“ – сянката, която описах, нашият вътрешен Варлаам Аравидзе… Дано разберем, че е време да се отречем от него, преди да сме изгубили децата си докрай.

Обръщение

August 3rd, 2020

Обръщение
от Кириак Стефчов
уважаван търговец, училищен настоятел в г. Бяла черква,
по повод скорошните размирици в Румелийския санджак

Като отговорен и уважаван поданик на Негово Величество Султана, да продължи Бог дните му, държа да заклеймя гореспоменатите размирици. И да предупредя всички честни граждани – не петнете името си с подкрепа за тях. Не се поддавайте на тъй злонамерени заблуждения! А не вярва ли някой, че са заблуждения – нека прочете нататък!

Най-първо, утвърждават хайваните, дето ги организират, че говорели от името на целокупний български народ. Туй обаче е опашата лъжа. Аз съм също от този народ, пък не съм им давал да говорят от мое име, ни в писмо, ни дори в дума изречена. А вие сте ли?… И ако мислите, че само вий и аз сме таквиз, погледнете ги колцина са. Всичките накуп надали и две хиляди души да имат. А българский народ е шест милиона. На всеки един от тях се падат мъдри и разумни българи, дето не ги подкрепиха, повече от всички тях заедно. Туй е истината дали говорят от името на „целокупний български народ“.

Разправят тия хайвани, че за свобода на народа се били борели. Ама тъй ли е, или наиначе? На колко достойни поданици на султана съсипаха и живота, и алъш-вериша? Балъците, дето им тръгнаха по акъла – хубаво, те сами си го изпросиха. Ала останалите? Керван с гайтани на баща ми цяла неделя не можа да мине през Панагюрище. Тия хора, дето месеци са се потили над гайтаните, грош не видяха за туй време – това ли е на тез господинчовци свободата? Да се съберем гайтанджиите, па да хванем по една сопа, та да им покажем де зимуват раците! От такваз свобода – благодарство, ама по-далеч от назе!

И друго вижте – кои се вдигнаха. Все села диви и прости – Мухово, Мечка, Поибрене. И разбойнически даже – Батак, Перущица… От големите градове, дето просвещение и култура има, пукнат човек не излезе – ни от Русчук, ни от Филибе, ни от Плевна, ни от Варна… Даже от малките градчета, като Бяла черква, само по няколко души в золума влязоха. А и кои и какви? Вижте го Бойчо Огнянова – всъщност по име Иван Краличът, осъден престъпник, избягал от затвора. Кандова погледнете – хаймана и положително руский шпионин. Или пък Соколова, дето лъже че бил доктор, и е загробил с билките си не един и двама уважаеми граждани, един мечкадарин става от него. От тея ли да очаквате нещо добро?

И главатарите на тез бандити са същите, че и по-лоши даже. Още оня Раковски навремето се прочу като ловелас и измамник, дето събраните уж за народното благо пари ги даваше да се вози на файтон из Белграда. Не смееше да се покаже в България, да не му въздадат заслуженото. Или конекрадеца и нехранимайко Джендо Стоянов, дето овце не можа да се научи да пасе – вяра ще му имате ли вас да води? А най-паче Василя Кунчев – Джингиби вижте, дето от дякон стана кърджалия, пощите на султана грабеше, дето возят парите и писмата на честните хора. Дето уж светец го зовяха селяците, и сега разправят за него разни измекяри, че бил обесен незаслужено, че не бил катил и главорез. Тъй ли? А кой закла дете невръстно, да не го било издадяло?! Питам аз!

Дори да не харесвате султана, па попитайте се – ако го махнете, кой ще дойде вместо него? Дали ще е по-добър, или само по-гладен, дето тепърва ще иска да се насмуче от вас до насита? Погледнете ги всичките тия пладнешки разбойници, па си отговорете защо са тръгнали да ви карат да сваляте султана. За да качите тях да ви смучат – туй е, що е по-доходно от грабежите по друмищата. Оня ден слушам – била предрекла някаква врачка на едного от тая сган, Стефана Стамболов, че държава ще води и името му в историята ѝ ще се пише. Санким и той като Краличът няма да си е сменил името до година най-много, че и повече от веднъж, да бяга от заслужения затвор за золумите му… Кажете, кой е по-достойният от султана, който искате да ви управлява? А? Който вижда по-далеч от собствений си нос, лесно ще прозре тая измама.

А най-лошото е, че разбойниците акъл нямат даже да разберат, че са само маши на други, скрити зад тях. Оня пияч на кайвета Гаврил Хлътевия, дето ходеше с полски паспорт на името на Бенковски някой си, случайно ли го имаше тоя паспорт? Отдалеко е видно – има тук пръст Полша, колкото и да се е разбирала със султана преди. В политиката орталъкът е ден до пладне. Ами оня хаймана Муратлийски, дето на австриец се правеше, уж Ярослав Бързобегунек? Как така го позволява туй Австрия, обирджии да петнят името ѝ, ако не е замесена?… Ами Русия, най-вече? Не само Кандов шпионира за нея – всичките бандити на нея се надяват. И оди ѝ пишат такива като оня по-бездарен и от Пишурката стихоплетец Вазов, дето очерни името ми в писанията си. Престане ли да го крие Русия, със заптиета ще го закарам в съда!

И най-важното от всичко. Кой им плаща на тия хаймани? Обикновените хора гръб превиват по цял ден, че с пот на чело да изкарат насъщния. А тези с месеци по цял ден само си веят байрака. Какво ядат, кой ги храни? Народът? Дрън-дрън! Аз пукнат грош не съм им дал и няма да им дам. А вие?… Еми като никой от нас не е, не ви ли е ясно кой? Дето казва оня францужин Дюмас – виж кой има изгода. Пак Русия. Ето че тайната им е разкрита – платени руски шпиони и подлоги са те. Борци за рубли, не за свобода. Туй, що воистине целят, е миризлив руски ботуш да стъпи на главата на страдалчейский български народ! Сега може да не сме в рая, ама сме безброй пъти по-добре от ако им поверваме!

Ето затуй призовавам единиците измежду вас, що още не са помъдрели – сторете го! Нивга не е късно! Друг един хаймана, Ристето Ботйов от Калофер, двеста главорези беше помъкнал от Браила да сеят размирици. Но като го видяха, че вместо уж имперския аскер напада австрийски кораб, разбраха че ги лъже и почна да им изстива меракът. И като побродиха из Българско и видяха, че пукнат човек не ги подкрепя, помъдряха и застреляха хайманата – и им мирнаха главите. Та, за да мирнат и вашите, постъпете като тях. Ако има около вас от тия катили, пратете ги където им е мястото. Не бъдете техни абдали. Не свобода за вас искат, а да станат те ваши господари, сто пъти по-зли от най-лош султан. Не им вервайте!

Подпис: не се чете

За коронавируса, епидемията, карантината, лудостта и т.н.

June 3rd, 2020

Напоследък който не познавам, той не ме ръчка да кажа какво мисля за коронавируса и карантината… Всъщност излъгах. Сума ти хора, които не познавам, също ме ръчкат.

Не съм го правил май само в блога си. Добре, става – и после просто ще давам линкове. Ще е дълго, но… „пиша ти бавно, понеже знам, че четеш трудно“.

Първият урок

Още в началото на епидемията обясних на свои познати – вирус с тези параметри се очаква да е опасен колкото по-сериозен щам грип. Какъвто се случва на десетилетие-две, не като испанския от 1918 г. Че ще е смъртоносен за един малък процент от хората, но няма да е драстична опасност за човечеството като цяло… Почти нямаше човек да ми повярва. Повечето накупиха маски и хирургически ръкавици на кутии. Щяха да се евакуират вдън гори тилилейски, ако имаха къде. Някои си караха колите – сами в тях – задължително с маска и ръкавици. Гледаха на кръв всеки без маска наоколо. Недай боже сутрин да се случи някой пушач около тях – добре, че у нас не можеш просто ей така да си купиш огнестрелно оръжие, щяха да застрелват де който се прокашля. Изслушах тон обвинения в социална безотговорност, понеже не стоя на два метра от събеседника ми…

И при обявяването на карантината направиха опашки пред супермаркетите. Да изкупуват тоалетна хартия с колички… Опитах се да им обясня, че като минимум за да употребят толкова тоалетна хартия, ще трябва да изядат по бая тонове храна на човек, а в кризи храната е по-дефицитна от тоалетната хартия. И е и по-важна, от неизбърсване умрял няма. И че складовите и военновременните запаси от храни са в пъти повече от максималния недостиг на храни, който е реално да се очаква, точно както складовите запаси от тоалетна хартия са свръх вероятния недостиг. Така че няма вариант и храната да свърши… Единствената реакция беше, че някои от тях накупиха и варива за по един месец напред. Чуха в обясненията ми единствено собствените си страхове.

– Ако епидемията наистина е толкова страшна, колкото си мислиш, със запас за един месец нищо не правиш – подкачах някои.

– Ти какво искаш да кажеш сега? На какво прилича това от теб, нали сме приятели?

– Точно защото сме приятели. Мислиш не с главата, а с паниката си. Не го прави, паниката е по-сигурен убиец от епидемиите.

– Не съм паникьосан! Ти си паникьосан, че епидемията ще ти разбие розовите илюзии и ще ти покаже, че сме на път да измрем всички! Мрън мрън мрън мрън мрън…

Хубаво. Да се запасява с тоалетна хартия и храни, тая налудност е безопасна. И да си мисли, че е победил, след като съм спрял да споря с него. По-добре да внимавам да не го прати някой я да пие цианкалий, я да си маже раните или екземите с лайна. Паникьосаният е вглупен до степен да е способен на всичко. То си е вид лудост. И включва неспособността да осъзнае, че е неадекватен, независимо колко са очевадни доказателствата.

Карантината

Още когато обявиха състава на Националния оперативен щаб, се хванах за главата. За фасада – един кадърен хирург, без обаче и понятие от епидемиология. Но за сметка на това с генералски пагони и генерален кариеризъм. Доказал, че приказва и прави каквито глупости му заповядат, без значение колко идиотски са. Зад него – набор „калинки“ за чудо и приказ… Какви мерки ще приемат беше ясно. Просто целта беше към виртуалните бутони на масата на премиера за плашила, дето да отвличат вниманието на народа от кражбите на властта – „Цигани“, „Мигранти“, „Джендъри“ – да добавят и „Коронавирус“.

Хипотезата се потвърди блестящо. Някои мерки бяха реално полезни – изискването за социална дистанция. И времето за пазаруване от магазините само на възрастните. (Ако беше за на всички рискови групи, щеше да е реално умно, ама като за у нас и порът е жребец.) Нали за целта на имитацията трябва да има и по нещо правилно.

За съжаление повечето бяха неадекватни до безумие. В планината, дето може да не видиш човек по цял ден, е забранено да се ходи. В парковете, където човек и нормално не се вре в другите – също. А в градския транспорт, откъдето излизаш втален от притискане в другите, може! Да, той е по-нужен от парка, ама познайте дали това пази от вируса… Същото за пътуването между градове само с разрешение от полицията – вирусът го има във всички големи градове с точна гаранция, треперенето тепърва да не се пренесе там е за обитателите на домовете за слабоумни. Пък НОЩ не би трябвало да е от тях. Отделно, вирусът не е по-безопасен, ако е пренесен с разрешение.

За инициативите от сорта на узаконяването (за постоянно, разбира се, не само за епидемията!) хората да бъдат следени без съдебно разрешение, няма да коментирам. Тези, които все още имаме някаква връзка с реалността, сме абсолютно наясно каква им е целта и колко има връзка с епидемии. Изпробването на внесени от правителството (на солена цена) маски, които се оказаха отпадък без забележими предпазни качества, също не учуди никой от тази група хора. Не съм смогнал да проверя дали и внесените тестове за коронавируса са със същото качество – вътрешната информация го потвърждава, но нямам твърди доказателства. Засега… И най-вече никой от живеещите в реалността не си зададе въпроса къде ли ще да е отишла разликата в цената. Няма как правителство реално да плати за луксозно качество стоки, нужни за оцеляването на хората, да получи боклук и като минимум да не вдигне скандал. Нашето не гъкна…

Отделно от това, масовото изолиране на всички хора може да е адекватно при вирус със смъртността на Ебола, Марбург или поне испанския грип. При вирус, при който смъртността и дори тежкото преболедуване са на практика 100% ограничени в рискови групи, които са като процент под остатъчния процент за колективен имунитет, е оптимална съвсем различна стратегия. А именно – рисковите групи да бъдат пазени, а останалите да бъдат изложени на вируса, за да го прекарат и да се създаде колективен имунитет. Именно така се опазват животът и здравето на максимален брой хора. Поне докато няма ваксина… Мислещите с паниката и с НОЩ в телевизора вместо с главите си, естествено, не разбраха това. Нито се опитаха. Мисленето е тежка работа, не е за българи…

(Направих си експеримента да пусна във Фейсбук точно обяснение защо е така, заедно с изчисления колко ще умрат при едната стратегия, и колко при другата – разликата беше няколко пъти, за 7 милиона души над десет хиляди живота. Простичко написано, като за идиоти. Ако съдя по реакциите, онлайн и офлайн, са го прочели като минимум десетки хора. Бяха го разбрали само двама. И при двамата осъзнаването, че представите им са тотално грешни, свършваше до този пример – нямаше признаци на замисляне дали не грешат и в други отношения, примерно пряко произтичащите от това… Останалите просто бяха несъгласни с него. Без да им пука, че то е проста аритметика, а да си несъгласен с аритметиката е признак на… да, правилно се сетихте. За любопитните, има го малко по-нататък.)

Първият урок – преговор

– Какво става, имаш ли още тоалетна хартия у вас?

– Целият гардероб е пълен, и в мазето има почти пале. Ти май свърши твоята, а? Казвах ли ти аз да се запасиш?

– Че защо да се запасявам? Магазините преливат от тоалетна хартия, влез в който и да е, ще се увериш. Не е изчезвала от тях за повече от ден даже при Голямото паникьосване.

– Вярно? Че аз не гледам, нали имам… Бе ти нещо намекваш ли?!

– Не. Казвам го в прав текст – запасяването с тоалетна хартия беше паникьорщина. Сега увери ли се?

– … … … Ами ако беше свършила? Ти тогава къде щеше да ходиш?

– Ако крокодилите можеха да летят, щяхме да берем обувки от дърветата. Нали още тогава ти обяснявах, че няма как да свърши? И защо няма как ти обясних…

– Бе ти си ненормален, бе! Всички се запасяват, само ти не!

– Така е, аз съм не-нормален, защото нормата я определя мнозинството. Но лудостта я определя липсата на адекватност, несъответствието с реалността. Потрябваха ли запасите ти?

– … … …

– Какъв ти е изводът, кой от нас двамата е лудият?

– … … … Така на приятел не се говори!

– Когато ценен и обичан приятел е паникьосан до лудост, истинският приятел му го казва. Само се смеят зад гърба му и го сочат с пръст една друга категория хора.

– Мрън мрън мрън мрън мрън…

… Минах през този разговор с пет-шест приятели. С поне още пет-шест дузини не съм. И те ще се разсърдят и ще ме загърбят, все едно аз съм виновен. Няма да се чувствам самотен, адекватни хора има останали, ако и да са малко. Но тези мои приятели кой ще ги пази да не си навредят, ако не съм наоколо? Да, еволюцията трябва да работи, неадекватността трябва да се отсява. Но някак не ми се иска мои приятели да са сред отсетите…

Епидемията – в чужбина

Много от паниката дойде от паникьорските вести за чужбината. Ужасяващата смъртност в Италия, Испания, Великобритания. Ужасяващото решение на Швеция да препоръча спазване на мерки, вместо да го наложи със заповеди – по същество, да търси постигане на колективен имунитет. Ужасяващият брой на жертвите в САЩ. Сички ша омрем! Краят на света идва! Конниците на Апокалипсиса са на хоризонта! ПАНИКААААА!!!…

Не-новини от сорта на как в Италия армията извозвала труповете с камиони, как в Испания били измрели 50 милиона (от 40 милиона население), как в Ню Йорк улиците са непроходими от планините от трупове – тях няма да ги обсъждам. Който ги е повярвал, не може да му се помогне с логика. Писах по-горе нещо за неспособността на тия хора да разберат, че са неадекватни, каквито и факти да ги ударят по главата… Тъжно е, но те са прекрачили границата между паника и лудост. Ужасно звучи, но е факт. Те няма да го приемат, вече обясних защо. Но факт е и че с луди е излишно да се спори – лудостта е не мнение, а болест, убеждаването не помага, нужно е лечение. Многократно проверяван и всеки път потвърждаван…

Дори по-нормалните хора бяха уплашени от новините. Обясненията ми, че твърде завишените числа няма как да са реални и тук трябва да има нещо нередно, не помагаха. На няколко души привеждах подробни обяснения защо чак такова нещо не е реално да е истина. Отговаряха ми с оправдания от сорта на „ама ние все още не знаем всичко за вируса“. Без да се сещат, че това няма как да е аргумент за нищо. Нуждата им да оправдаят страха си беше станала по-важна от логиката и реалността.

Естествено, и мен ме гризеше отвътре. Ами ако не съм прав? Ами ако излагам хората на опасност?… Падна доста ровене, докато си изясня ситуацията. Ето я, много накратко:

Първият въпрос, който стои, е достоверността на данните. Примерно Северна Корея и Таджикистан рапортуват нула болни и заразени. Причината е, че правителствата им лъжат. Умишлено лъжливата информация е недостоверна.

Вторият въпрос е надеждността на данните. Примерно в Италия всеки починал, който при тестване даде положителна проба за вируса, се записва като умрял от вируса – дори ако е блъснат от кола. За това си има причини, конкретно тяхната здравна система опазва по-добре пациентите, когато то е така. Но в същото време данните престават да са валидни за някои статистически цели. Изкривяването не е умишлено, затова данните не са недостоверни – но и не са надеждни… Сходна е ситуацията, когато тестове не достигат. Практиката е да се тестват най-тежко болните, така се постига най-адекватно лечение, спасяват се най-много хора. Но получените данни са статистически верни само за най-тежко болните, а не за всички. Ако биват интерпретирани като данни за всички, стават недостоверни, с много.

Третият въпрос е сравнимостта на данните. В някои държави се записват като починали от коронавируса всички умрели, които дават положителен тест за него. В други – само тези, за чиято смърт той е оказал реално влияние. В трети – само тези, за чиято смърт той е водещата причина. В някои държави починалите у дома биват тествани за вируса, в други – не. В някои държави данните от водещи болници се екстраполират автоматично за страната, в други – не. В някои държави веригите на заразяване се проследяват, в други – не. Някои хора в едни държави се водят рискова група, в други – не. Някои гранично подозрителни случаи в едни държави се карантинират, в други – не… Всичко това води до големи – понякога над десет пъти! – разлики в статистиките. Уж за едно и също, ама всъщност не. (Фалшивите статистики не ги обсъждам, както и фалшивите новини, те са отделна тема. И е пълно с тях.)

Четвърти въпрос е колко са адекватни мерките на дадена държава. Някъде примерно се случваше да настаняват болни в старчески домове, в съседство с незаразените възрастни. За щастие, тези изпълнения са редки – но ги има, и медиите ги разгърмяват навсякъде. Получава се „ефектът на самолетната катастрофа“ – самолетите са най-рядко катастрофиращият масов транспорт, но при катастрофа го разбира целият свят. Затова много хора мислят, че самолетите са най-опасният вид транспорт… Или пък, държави, които са склонни към драстични мерки, са склонни и към продуциране на недостоверни или ненадеждни данни – живеем в пример за това. Съответно опитите да се изведе на тяхна база връзка между мерки и резултатите им имат надеждността на генератор на случайни числа.

Пети въпрос е доколко масовият българин е в състояние да прецени данните, дори да са верни. Смаян съм от процента хора, които вярват, че Великобритания е десет пъти по-зле от Дания, понеже там жертвите са десет пъти повече. Че и населението на Великобритания е десет пъти повече от датското някак им е убягнало, а някои дори след обяснение не разбират какво значение има това. Същите хора, естествено, са в ужас от многото жертви в САЩ. Други пък не разбират, че ако данните на Швеция показват средностатистическа заболеваемост, но висока смъртност, това няма как да значи, че липсата на карантина там води до висока заболеваемост. (За любопитните – всъщност показват висока смъртност понеже, за разлика от повечето други страни, там задължително тестват и починалите в къщи, а те са основен пул жертви на вируса.) И т.н.

… Както знаем, всеки българин разбира от медицина и футбол. И доколкото епидемиологията е част от медицината, всеки българин е експерт по нея. Особено тези, които са убедени, че вируса го ръсят с кемтрейлсовете или се разпространява през 5G. Немалко от тези хора в Интернет са „професор доктор“, „преподавател в Харвард“ и подобни. В страна, където хора хвърлят пари през балкона на телефонни измамници, винаги има и кой да им вярва. И да е убеден, че ЗНАЕ. И че неговото „знание“ струва повече от това на истински епидемиолог… Ефектът на Дунинг-Крюгер е фактор навсякъде, но у нас е император.

Затова е рядко изключение данните от две държави да са сравними, дори отчасти и след много анализ и корекции… Дадох си доста труд по пресяване и коригиране, но картината се оформи. В повечето страни реалната заболеваемост и смъртност от вируса са много сходни – вариациите изглеждат да са не повече от 20%, независимо от каква политика са възприели в страната. В Швеция и другаде, където таргетират публичен имунитет, очаквам заболеваемостта и смъртността да спаднат близо до нула малко по-рано, и реалните жертви да са по-малко заради това. Ще видим така ли ще е наистина.

Тези, които можем да го преценим. Повечето други във всичко ще видят само страховете си.

Епидемията – у нас

Чужбината я изяснихме. А у нас как е?

Хаосът в информацията е пълен. Единственото сигурно е, че повечето е ненадеждна, и вероятно немалко е и направо недостоверна.

Но как да намерим поне достоверната? Има само един начин – като вярваме на собствените си очи. Любим цитат (познайте откъде): „Истината я търсят философите. Ние търсим фактите.“ Без лично проверими факти търсенето на истината е философия. Дървена.

… Двама от моите лични познати са починали от грип. Още четирима са го прекарали много тежко. А познат, който да е починал от коронавируса или да го е изкарал тежко, нямам.

Изключение ли съм, или правило? Започнах да разпитвам познатите си по въпроса. Повече от половината си спомниха за лични познати или роднини, починали от грип или прекарали го тежко. Никой нямаше познат или роднина, починал от коронавируса или прекарал го тежко. Да, много „знаеха за такива случаи“, но всеки път се оказваше, че случаят е „абе един познат на един познат“ или „оная лекарка от Сливен, дето писаха за нея във фейса“. Личните, реално познати хора, пострадали тежко от коронавируса, някак все ги нямаше.

Говорих с колеги, които работят в Пирогов, и на които вярвам. Всички потвърдиха, че всекидневно виждат с очите си тежко болни от коронавируса, лекуват такива лично, няма как да има съмнение по въпроса. И че някои си отиват, въпреки всички усилия на лекарите да ги спасят. Но в същото време не са чак затрупани под такива болни – напливът е като от по-сериозен грип, не повече. Полевата болница в „Арена Армеец“ стои празна. Много от специално заделените отделения в болниците – на практика също. Лесно проверими, непоклатимо неоспорими факти.

Така че коронавирусът е реален, и болните и умрелите от него ги има. Не е измишльотина, нито световна конспирация. Има ги и много пъти по толкова лични познати и роднини на болните, които са изгубили реално познат човек, или той е боледувал тежко… Но са малък процент. Тоест, реалната заболеваемост и смъртност от коронавируса е колкото от един по-тежичък грип. Какъвто виждаме веднъж на десетилетие-две. Просто коронавируса го надценихме брутално, а грипа го подценяваме, нали е банален.

Изводите – първа линия

Да, надценихме коронавируса и това не се променя дори от гледна точка на хуманистите. Променя се от тази на паникьосаните, но те са друг случай. Не-паникьосаният хуманист е способен да разбере, че карантината и ограниченията ѝ съсипват не само икономиката, че разболяват и убиват и хора. Все още няма изследвания на колко болни са закъснели да им диагностицират рака, понеже през карантината не са отишли на преглед. Нито колко хора е довела до депресия и самоубийство. Нито колко хора е убила непряко, чрез недохранване или липса на пари за лекарства, заради изгубената работа. И по още много други начини… Във всяка страна броят им ще е различен. Но във всяка ще ги има, и броят им няма да е драстично по-малък от този на починалите от вируса. Може да се окаже дори по-голям. Да, паникьосаният няма да може да го разбере, вече писах защо. Но то е реалност.

Можехме ли да не го надценим? Повечето от паникьосаните са категорични, че не. Преди няколко дни си имах разговор с един такъв:

– Абе мани ги тия философски дискусии за вируса. Той фирмата ми съсипа, загазих с нея…

– Загазил си с фирмата си ли? Кой ти го каза?

– Счетоводителят ми. На сериозна загуба съм.

– Ми аз пък ще ти кажа, че си на чудесна печалба.

– Тоест? Не те разбирам.

– Защо му вярваш на твоя счетоводител?

– Защото човекът си разбира от работата. Седнал е, сметнал е, получил го е.

– Според мен пък си на печалба. Даже без да смятам. Защо ми е? То смятането може и така, и иначе. Едни казват едно, други друго. Защо да вярваш на него, а не на мен?

– Абе ти не си в ред. Няма как да сметнеш нещата вярно и да ти се получат различни резултати! Ти сериозно ли се занимаваш с компютри?!

– То и коронавирусът няма как да разболява хем повече хора, хем по-малко, ама различни мнения имаше. Помниш ли как си говорехме преди три месеца, и не искаше да ми вярваш? Какво се оказа положението?

– Това е друго. Един куп професори, епидемиолози, световни имена бяха на съвсем друго мнение! На теб ли да вярвам, или на тях?

– Кой излезе прав?

– … … … Аз как да го разбера предварително? Не съм вирусолог!

– Нали ти обяснявах още тогава подробно защо е така, а не е и няма как да е иначе? И с изчисления, и с имунологични схеми, и с всичко.

– … … … Мрън мрън мрън мрън мрън…

Прав ли е този момък да не ми вярва безпрекословно? Абсолютно. Аз да не съм Господ? Нормално беше да ми поиска доказателство за твърденията ми. Така се прави за важни неща.

Само че не го поиска. Аз му го дадох въпреки това, почти насила. Той дори не се опита истински да го разбере, за да прецени. Паниката отвътре му пречеше, и така го докара дотам да е неадекватен. И в момента също се сърди на мен, вместо на себе си, че е отказал да употреби главата си… Е, аз ще преживея някак, без да натривам носа на околните, че съм бил прав. Но дали него отказът да мисли ще го докара до добро, примерно при следваща епидемия, преценете сами.

Обратно в реалността

Оправдано ли беше да надценим коронавируса? Това вече е много по-смислен въпрос – и по-сложен. Можеше вместо този почти кьорфишек да е някой истински сериозен вирус. Примерно Марбург, с 80% смъртност и при най-добро лечение, също е коронавирус. Тогава и най-суровите от сега приложените мерки щяха да са абсолютно недостатъчни. Ако пък някой лисавирус тръгне като въздушно-капкова инфекция по хора, може да е и още по-зле. (Лисавирус е примерно този на бяса – единствената инфекция по хора, която до ваксината на Пастьор е имала математически 100% смъртност. В историята на човечеството дотогава няма случай, оцелял от бяс. И инкубационният му период е месеци. Добре, че не заразява по въздушно-капков или контактен начин…) Да, още отначало ще е ясно, че става дума за нещо далеч по-опасно. Но ще е ясно за знаещите и за тези, които слушат тях. Практиката показва, че и двете групи заедно са нищожно малцинство.

Да, ако крокодилите можеха да летят… Но в днешните времена има предостатъчно и джихадисти, и апокалиптични секти, и всякакви подобни луди. Създаването на инфекциозен ужас – не искам да давам подробности, познайте защо – може да се направи за няколко десетки хиляди долара, в сравнително примитивни условия. Така че вероятността то да се появи е по-голяма, отколкото предполагаме. И съвременните пренаселени градове са несравнимо по-блага среда за него, отколкото пръснатите средновековни селца. И самолетните полети ще го разнасят много по-бързо, отколкото някога са разнасяли чумата плъховете. Така че Бил Гейтс е прав – добре е да имаме готовност за подобно нещо. Срещу попадение от астероид в Земята имаме наблюдение и планове как да го отклоним, а пандемия от страшна инфекция е много по-вероятна.

В това отношение коронавирусът се оказа репетиция. От нас зависи дали ще се поучим от нея, или ще повтаряме класа с по-строг учител.

А ще се поучим ли? Съмнявам се. Човек се поучава от правилни и смислени действия. От действията на НОЩ у нас има как да се поучим единствено, че при епидемия властта приказва глупости, дето спазването им е идиотизъм. Познайте къде ще ни заведе този урок при реална заплаха.

Конспироманиите

Наскоро имах спор с една добра позната – болест ли е конспироманията. Не си пазя учебниците отпреди 30 години, но помня, че се водеше вид психоза. И че лечението с антипсихотични лекарства дава при нея добри резултати. За съжаление обикновено е необходима хоспитализация, тъй като болният е не просто психично болен, а луд – убеден е, че той е адекватен, а околните не са. Без съмнение познатата ми е права, че конспироманиите си имат социални предпоставки. (Точно както повечето други болести, и психични, и соматични.) Но в същността си те са видове лудост.

Шансове луд да оцелее в епидемия, която би погубила здравите, има само във вицовете. Ако той се пази от кемтрейлсовете в небето, но не се ваксинира при възможност или лекува при нужда, какви са му перспективите?… Затова решителното справяне с конспироманиите е ключово за оцеляване на хората, не по-малко от справянето с инфекциозния агент.

Някои от популярните конспиромании по темата:

– Ваксината срещу коронавируса се използва от Бил Гейтс, за да чипира хората. (В реалността такава ваксина все още изобщо няма, като начало. Това не пречи на лудите да вярват. Наскоро сред познати се пошегувах как те са късметлии с Бил Гейтс и съвременните микрочипове, а аз през 1970 година, като са ме ваксинирали срещу полиомиелит, за да ме чипират е трябвало да глътна харддиск за PDP-DEC. Един от тях повярва!!!… За сведение, харддискът за PDP-DEC е куб със страна към метър и половина, и тежи няколкостотин килограма. Без коментар…)

– Вирусът не съществува, използват го като оправдание, за да прикрият вредата от кемтрейлсовете. (Повече от половината болни от тази мания ги гледам, че ходят с маски. Един-двама съм питал пази ли маската от кемтрейлсове. Следва мигане и запецване – очевидно съм първият, който им сочи директно неадекватността им. Корекция в поведението не съм видял, независимо от изводите. Може би защото не съм видял и правене на изводи.)

– Вирусът не съществува, използват го като оправдание, за да прикрият експерименти с 5G. (Често се съчетава с предишната лудост, а също и с антиваксерство. Не съм пробвал какво ще стане, ако предложа на такъв ваксина срещу 5G… Повечето също ходят с маски. Не съм ги питал, но предполагам, че според тях маската ги пази от електромагнитни излъчвания. А цялостната картина ме навежда на мисълта за латентно тревожно разстройство, което бива изявено от донаплашването от медиите и слуховете. И се проявява с не-пристъпна паническа симптоматика.)

– Вирусът е изкуствено създаден, от (попълнете тук коя държава ви плаши). Това иска малко познания по генетика, за да бъде разбрано опровержението му, така че тези случаи са по-малко демонстративни като лудост. Впечатлява ме, че като бъдат събрани заедно вярващи, че е създаден от напълно различни държави, обикновено се разбират чудесно. Все едно гледам европейския интернационал на националистите – пред гласоподавателите си отправят смъртни заплахи, зад кулисите са направо любовници. И даже не го крият – гласоподавателите им няма да спрат да им вярват… Спомням си как някакъв психиатър си беше направил експеримент – събрал в една стая трима пациенти, всеки убеден, че е Исус Христос. За нула време се разбрали да си имат различията по въпроса, и станали първи приятели…

– Срещу коронавируса няма как да се създаде ваксина, защото е РНК-вирус. Това иска 5 минути четене в Уикипедия, за да го опровергае човек и без медицински познания. Много вируси, срещу които имаме изпитани и доказали се с много десетилетия ваксини, са РНК-вируси – едра шарка, детски паралич, заушка, морбили, бяс… Нормалните хора би трябвало да могат от това да стигнат до извода, че срещу РНК-вирус може да се направи ваксина. Колко от околните стигат до този извод е практически експеримент колко от околните са нормални. С видими за всекиго резултати.

Колективният имунитет – за или против, в числа

Пример как се изчислява дали колективният имунитет (карантиниране само на рисковите групи вместо на всички) е оптималната стратегия. Изходните данни са някакъв компромис между опит да са тези при коронавируса, и нуждата примерът да е лесно разбираем.

Имаме 7 милиона население, от него 20% рискови групи и 80% популация извън тях (не-рискова група). В рисковите групи смъртността от преболедуване е 10%, в не-рисковата е 0.01%. Изолацията при карантина е с 90% месечна ефективност (10% на месец се оказват изложени на заразяване с вируса). R-факторът на инфекциозния агент е 2.7, инфекциозният му период е 10 дни. Към момента, от който нататък изчисляваме, се предполага, че са заразени 0.1% от населението. Появата на масово приложима ваксина се очаква след не по-малко от година.

При този R-фактор нивото на преболедували, необходимо за колективен имунитет, е около 70% от популацията. Това е под размера на не-рисковата група (80%). Изчислимият предваритено брой болни и починали (виж по-долу) също няма да претовари болничната система. Тоест, стратегията с изработване на колективен имунитет е принципно приложима, дори без необходимост от ограничения за не-рисковите групи за сплескване на пика на кривата. Нека пресметнем жертвите при прилагането ѝ и ги сравним с тези при пълна карантина.

При стратегия на колективен имунитет инфекцията се разпространява свободно сред не-рисковата група. Към края на третия месец целта от 70% изложени на вируса бива достигната. От тях ще починат 0.01% от 70% от 5.6 милиона, или 390 души. Допълнително, сред рисковите групи са се разболели около 25% (10% месечно с намаляване за 3 месеца), от които са починали 10% – 35 000 души от 1.4 милиона. След края на третия месец разпространението на вируса спира заради постигнатия колективен имунитет. Реално винаги остават около процент изолирани групи, които не постигат нужните 70% изложение – при него рисковите групи в течение на 1 година биват изложени практически напълно на контакт с инфекцията, и умират около 10% от тях, което е още около 1400 души. Общо от инфекцията при тази стратегия умират около 36 790 души.

При стратегия на пълна карантина инфекцията се разпространява по-бавно сред не-рисковата група, достигайки около 70% излагане за около година, и общо пак 390 починали. Приблизително същият процент излагане се наблюдава сред рисковите групи, където до достигане на 70% излагане умират около 10% от изложените. При 1.4 милиона в рискови групи, умират около 98 000 души. Общо при тази стратегия умират около 98 390 души.

Заключение: при инфекциозен агент с такива характеристики, такова съотношение на рискови към нерискови групи и такава ефективност на изолацията при карантина при стратегията на колективен имунитет умират около три пъти по-малко хора, отколкото при стратегията на пълна карантина. Контраинтуитивно е, но е математически факт.

(Изчисленията са силно опростени, за да са по-разбираеми. По-сложният им вариант би отчитал с точност намаляванията на неизложените, и т.н. Промяната в съотношението на умрелите при двата варианта обаче ще е пренебрежима като размер. Също така, те не отчитат смъртните случаи заради карантината и/или пострадалата икономика от други проблеми – те също са несравнимо повече при пълната карантина. Естествено, при вирус с различни заразност и смъртност съотношението може да е напълно различно, включително обратното.)

Съотношението в броя на трайно инвалидизираните се изчислява по аналогичен начин, и се получава аналогичен резултат. Вариантът какво става, ако карантината свали R-коефициента на вируса под 1, го оставям като упражнение на вас.

Маските

Всъщност има ли полза от тях, или вреда? Смислено ли е да се носят, или не?

Една точна аналогия е ходенето с каска. Има ли от него полза, вреда, смисъл?… Зависи от ситуацията, естествено.

Ако сте войник на война, е животоспасяващо. Ако сте строител на обект, е важно и реално необходимо. В много други случаи – също.

Ако ходите до супермаркета задължително с каска, за да ви пази от случайни падащи предмети, това не пречи на никого. Но за всеки нормален човек е и признак, че психичното ви здраве е разклатено – тоест, че от вас може да се очакват и други, ъъъ, нелогични постъпки. Така че малко хора биха ви създали проблем за това… понеже повечето ще го видят като добър повод да ви се посмеят зад гърба ви.

Затова единствената реална полза да ходите до супера с каска е, че отдалече и видимо предупреждавате околните доколко сте адекватни. А ако си носите каската на ремъче на врата вместо на главата, но това също ви успокоява и ви кара да се чувствате опазени… хм… как да ви кажа…

Положението с маските е точно същото. Ако сте болни от коронавируса (или друга въздушно-капкова инфекция), е задължително да носите. Ако сте в рискова група, и заразяването с него може да ви се отрази тежко, е много разумно. Ако се грижите за хора в рискова група, и се боите да не им пренесете болестта – също. Или дори ако просто имате сенна хрема, без никаква връзка с инфекции. И в още много други ситуации – например ако не сте в риск, но работата ви е да общувате с хора, а разкихате ли се, ще ви уволнят. Има такива случаи.

Но ако сте здрави, извън рискова група и без контакти с уязвими, а просто носите маска „ей така, за всеки случай“ – да, не пречите на никого, но… Хайде, ако носът ви е извън нея, може да е и от неграмотност и несъобразителност. Но ако я носите под брадата като лигавник и сте убедени, че това също помага някак… хм… как да ви кажа… Знаете ли, маската пропуска доста от вирусите, доказано е. Защо не почнете да излизате задължително с противогаз? Той е много по-надежден…

(Ако много хора носят маски „ей така“, това не говори за полезността му. Говори за масовото психично здраве наоколо.)

Послеслов: Типичната реакция

– Така е, повечето хора реагираха като пълни идиоти… Ама все пак не можах да разбера от тоя текст – ти в крайна сметка мутафчийсковист ли си, или мангъровист?

– Още един…

– … … … Ама чакай сега, защо ме обиждаш, нали сме приятели? Аз не съм такъв! Мрън мрън мрън мрън мрън…

Пациенти, пациенти – 7

May 25th, 2020

– Докторе, а след аборта ще остана ли девствена?

—-

– Дотук се оправяте добре, но защо сте пили и ретинол освен другите лекарства?

– В аптеката така разчетоха рецептата – че пише ретинол.

– А, аз си разписвах химикалката…

(Очевидно пациентката е адекватна, но някой друг не е…)

—-

Тъкмо влиза пациентка в кабинета, и зад нея се чува свадлив глас:

– Ленче бе, и ти ли болна от нещо?

– А, аз такова, бабо Марийке, нещо не съм добре напоследък…

– Ууу, девойче, да не дава Господ, да не дава! Да дода да те почекам, пък после да ми помогнеш до нас…

– Ох… Добре, ела.

Бабата се оказва на поне 90 и с бастун. Сяда в ъгъла на столчето. Говоря си с пациентката – вероятно кандидоза, ама все пак да видя, за сигурност.

– Съблечете се и заповядайте на стола.

Пациентката се съблича и се качва на гинекологичния стол. Да, определено кандидоза. Благодаря, обръщам се към бюрото за химикалка и рецепта, и внезапно чувам изотзад гласа на бабата:

– Абе, момче! Майка ти на тебе знае ли ти какви ги вършиш тука?!

—-

Какво ли не съм обяснявал на пациенти. Едно обаче не съм и предполагал, че ще се наложи.

Че опаковката на свещичките трябва да се маха от тях, преди да се поставят…

—-

– Терминът ви е след две седмици?

– Да! Даже за име на детето съм мислила! Ако е дъщеря, ще я кръстя Хламидия.

– … Моля?! Ама това е инфекциозна болест! Предавана по полов път!!!

– Глупости! Толкова красиво име е! Малко като италианско, малко като гръцко… Докторке бе, защо ме гледате така?… Добре ли ви е?!…

Надявам се да ѝ се роди син. И да не ѝ хареса за име пък Трипер или Сифилис. Че и те малко като гръцки, малко като италиански…

—-

Не, не мога да определя расата на плода на видеозон. Колкото и да искам. Ще се наложи да помислите за подходящо обяснение пред съпруга си.

—-

Чакам на светофара. До мен дама на балзаковска възраст обяснява дълбокомъдро на съседката си:

– Науката отдавна е доказала, че и минали полови актове в същата стая оставят отпечатък върху потомството! Просто лобито на хотелиерите не позволява изследванията да се публикуват!

Сега разбирам защо като иде двойка на почивка в Африка, може после да им се роди негърче!

—-

Анамнеза:

Снета по данни на пациентката. През нощта чела във вестника, че чесънът лекува намален слух. Поставила чесън в двете уши и постъпва със силни болки и парене в двете уши.

—-

– Редовно масажирам епифизната жлеза на моето бебе. От майка ми го знам, стимулира растежа и бебето е по-спокойно…

Епифизната жлеза е почти точно в центъра на мозъка. Как ли стига до нея без като минимум отваряне на черепа и минаване през половината мозък – идея нямам.

(Но съм склонен да повярвам, че майка ѝ го е правила…)

—-

– От мен да знаеш, не е хубаво човек да е информиран и да е учил и да знае много! Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре!

– Така ли?! И… защо?

– От собствен опит ти го казвам! Първият път като ходих да раждам – отидох, родих, тръгнах си. Никакви безпокойства! Преди втория път обаче се бях начела какви опасности има – луда станах! Ми то не знаеш за какво да гледаш! Да не срежат на бебето пъпната връв накосо ли, да не го инжектират с някакво ГМО ли, да не му набутат някое модерно лекарство ли, да не го сложат на рентгена и да го облъчат ли, на теб да не ти прелеят кръв от циганин ли… Абе, ужас!

– И… Ъ… А пъпната връв защо не трябва да я срежат накосо?

– Как защо?! Ще му станат на бебето коси очите, навсякъде ще го мислят за китайче! Уж си доктор, пък такива прости неща не знаеш! На какво ви учат вас там, само да тровите хората с химия и фарма сигурно! И да им инжектирате ГМО!…

Мдааа… Защо не е хубаво човек да е информиран, учил и знаещ…

—-

Ден 20 от Голямата коронавирусна паника.

Чакам до светофара на Орлов мост. Покрай мен минават коли.

Преброих поне шест със сам шофьор, който носи маска. Двама носеха и латексови ръкавици.

Може би кормилото им кашля подозрително. Или пък скоростният лост…

(Григор: Загубил съм вече сметката колко подобни не съм включил тук. Все пак идеята е да се смеят хората, а не да се ужасяват и отчайват от околните си…)

—-

Лявата тазобедрена става е зверски подута, шийката на костта сигурно е поне пукната. Добре, че човекът е паднал в къщи. Иначе щеше да ни чака на улицата, на студа…

– Ще се наложи да ви вземем, за рентгенова снимка. После според каквото тя покаже.

– Ама докторе, в Пирогов ли ще ме карате? Не мога!

– Защо?!

– Преди два дни минавах оттам, и гледах – двама слагат на една рамка при светофара 5G излъчвател!

– Моля?!… – Добре, че и аз бях зърнал гледката, та се сетих за какво става дума. – Сменят рекламите на рекламно табло. Никакви излъчватели не слагат.

– Да, ама рекламата е само прикритие, вътре в таблото слагат излъчвателя! Да експериментират с лъчение върху болните при вас!

– Оооххх… И сигурно и върху нас също? Че повечето лекари работим там на място, обикалят по адреси само екипите…

– Ми сигурно и върху вас! Или пък може би ви дават тайно някакви предпазни средства, де да знам. Примерно специални лекарства с храната. Или пък специални дрехи, вие как ще ги разпознаете от обикновените? Те са с наночастици, дето не се виждат с просто око…

– Ммммм… – Иде ми да тегля една майна, да връча на клиента да подпише отказ от лечение и да го зарежа. Ама все пак нали съм лекар… – Имаме фолио в линейката, можем да ви направим специална шапка, дето отбива всякакви лъчения. Като тези, дето ги носят срещу, ммм, кемтрейлсовете. И срещу ГМО.

– Ама тя пази ли наистина? Срещу кемтрейлсовете да, ама 5G е нова технология, не знам дали е изпитана срещу нея!

– А, разбира се, разбира се! Нали пак го правят Бил Гейтс и Джордж Сорос? Все същата технология е…

Да не забравя да отбележа в болничния лист за консултация с психиатър. Не че и той може да направи кой знае какво, тоя сорт луди ги лекува само гробът, ама…

—-

Във Фейсбук групата „За всяка болка – билка“:

– Нещо за подкожен еминем да ми кажете, моля…