Ортодокс

December 7th, 2018

Беше една вечер, след обсъждане в софийския клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“ на предстоящите празници „Таласъмия“ – първото им издание. Говореше се за конкурс на тема чисто българско фентъзи – естествено, с таласъми вътре, за да е в тон с темата… Мислех си: колко ли весело би било разказче за среща с таласъми? На средновековен човек, който вярва в тях, но по някаква причина не се плаши? Примерно защото е срещнал малко таласъмче?

Празниците отминаха, идеята – не. Графоманията упорито искаше своето и накрая реших да ѝ го дам, за да ми олекне. Още повече че често се прибирах късно нощем, твърде капнал, за да мога дори да заспя. Започнах просто да сядам пред компютъра и да пиша нещо, което да ме развесели и поотпусне.

Като начало, реших да заменя таласъмите със самодиви, за по-оригинално. Посочих им навъсено вратата и обявих случая за приключен. Да-да! Прекръстиха се на караконджули и се намъкнаха през прозореца.

Рационалният ми ум не искаше да се примири с изчадия адови без обяснение. А както се знае, най-лесно обяснява подобни неща не миналото, а бъдещето. И така, Петърчо и Христина се оказаха деца от два свята в бъдещето, единият – средновековен, другият – високотехнологичен, успели да се срещнат и да завържат приятелство. „Таласъмията“ междувременно отмина и следващи се организираха, ама децата не щяха да си зарежат играта по средата.

По костите на историята се трупаше плът, раздърпваше ги и ги тласкаше да растат. Не можех да отделям на създанието си достатъчно усилия и го осакатих, уж временно – оставих го като гол скелет с куп щръкнали по него скечове, с уговорката че някой ден ще му направя и литературна обработка. Може би. Ако графоманията не ми мине.

Създанието обаче не беше съгласно. Минаваха ден или седмица и нова част от историята преливаше от главата ми, пръкнала се от натрупаното досега. Вече не аз бутах нея, а тя мен. Решението това да е неголямо разказче за случайна среща, прекратена навреме от бдителни родители, известно време удържаше напора, но накрая рухна. Историята гордо продължи с втора глава, след това с трета, четвърта…

—-

Това е предисторията на романа „Ортодокс“ А историята му… тя днес получи ново продължение. На хартия, като официално издадена книга. Повече от двайсет години по-късно – но по-добре късно, отколкото никога. 🙂

Официалното представяне на книгата е на 8 декември, събота, от 11:00 часа в Детския отдел на Столична градска библиотека. Заповядайте и бъдете добре дошли! Ще бъде представена също една страхотна книжка на писателите от клуба „Светлини сред сенките“, ще има връчване на награди – изобщо, няма да съжалявате. (Повече за представянето – на страничка на Човешката библиотека.

И ще можете да си купите „Ортодокс“, на приятелска цена – 13 лева вместо 18. Предлага се и вариант като електронна книга – там цената е… колкото вие решите. 🙂 Сериозно, можете да я вземете, прочетете и после платите, ако решите, че си е струвала. Не вярвам в бизнес-модел, който пробутва на хората котка в чувал, за да не могат да преценят нужна ли им е реално, или не. Затова и електронната книга ще е без цифрови защити – раздавайте я на който решите, че ще я хареса.

(Както пише Паулу Коелю в блога си – „Пирати от всички страни, обединявайте се и пиратствайте книгите ми!“ Няма да дораста до неговото ниво, но прогресът е съграден върху подражаването на успяващите. Нали? 🙂 )

Ако не можете да дойдете на представянето, можете да поръчате книжката било от Човешката библиотека, било от мен лично. Цената пак ще е 13 лева, като за приятели, и ще ви бъде изпратена с куриер (за ваша сметка) или, ако имате път към София, дадена лично по предварителна уговорка. И, ако искате, с поименен автограф и пожелание от автора на вътрешната корица. Ще бъде чудесен подарък, както за вас, така и за всеки ваш познат, голям или малък, който обича фантастиката и/или смеха. Обещавам! 🙂

А ако все още се съмнявате дали книжката ще ви хареса, можете да я прочетете предварително на страницата за произведения на сайта ми. Заедно с и други неща, които съм писал. 🙂 Свободно и безплатно.

Накрая – скромна молба. Разкажете, репостнете или препубликувайте тази информация за който се интересува от книги.

Благодаря ви предварително и от сърце!

Какво е това християнството

November 30th, 2018

Наскоро водих приятелски спор с един добър познат, дълбоко вярващ християнин. Той беше искрено убеден, че повечето представители на една друга религия – ислямът – мислят на християнството единствено злото, и че е много трудно или дори невъзможно да бъдат разубедени. Простичко казано – че те търсят да дойдат в Европа като бежанци, за да ни завоюват и да ни наложат своята религия и порядък. И затова е важно като цяло да не бъдат допускани тук.

Не съм го питал смята ли и че смятат да изнасилят жените ни – щеше да бъде твърде директна подигравка (чрез отправката към Ку Клукс Клан и подобните им), не искам да му я причиня. Но покрай този спор се замислих – какво е да си християнин?

Дядо ми на времето е един от подписалите подписката за спасяването на българските евреи. Не е бил неин инициатор, нито виден организатор – просто един от подписалите я, най-обикновен човек от улицата. Само той знае колко ли е треперил дали заради този подпис няма да го изгонят от общинската работа, която е хранела жена му и детето му, и е поддържала него самия жив, на косъм пред смъртта от туберкулозата. И знае и защо я е подписал – защото е вярвал, че тя ще спаси хора. До този момент той не е имал нито един познат евреин. Просто е смятал себе си за нещо като християнин, ако и не особено вярващ – и е смятал, че християните не оставят никого в лапите на смъртта… С много неща от произхода си не се гордея – те не са мое лично достижение, не съм се потил и страдал заради тях лично, нямам основание да си ги приписвам. С това, че имам такъв дядо, се гордея – защото той успя да научи на този урок и мен.

Само той ли е бил такъв глупак? Не. През Втората световна война християнски свещеници са спасили стотици хиляди евреи. Крили са ги в църкви и в домовете на вярващи, хранили са ги от църковните пожертвования, снабдявали са ги с фалшиви документи на чужди имена, тайно са ги прекарвали през граници към не-хитлеристки страни. Надали има европейска страна, която не може да се похвали с подобни подвизи. Навсякъде с един и същи мотив – че евреите също са хора, и да ги изоставиш на смъртта е предателство към това, което означава да си християнин. Простичко казано – че „другият“ е твой брат, дете на твоя Бог, и че който предава на смърт брат си, не заслужава добро от своя Създател.

Жив ли е и днес този начин на мислене? Или е паднал жертва на старателно сятата в нас и умело продавана ни омраза? На лъжата, че „другите“ са наши врагове, а тези, които ще ни „пазят“ от тях – наши приятели?

Преди малко повече от месец холандските имиграционни служби отиват да депортират едно арменско семейство. В Холандия от 2010 г., то е изгубило и последното обжалване на решението да му се откаже политическо убежище, и трябва да бъде върнато в Армения. И са щели да бъдат депортирани, ако не се намесва пасторът на местната църква. Той приютява семейството в черквата и отказва да пусне властите под предлог, че в момента вътре се извършва служба, и те по закон нямат право да я прекъсват… И води службата десетки часове, сменян от време на време от приятели. Докато научат за случилото се и други свещеници от други църкви, и се присъединят.

Към момента службата продължава без прекъсване вече повече от месец. Свещениците са решени да не я прекъсват, докато правителството не се намеси и не гарантира по някакъв начин на това семейство оставане в Холандия.

Прави ли са свещениците? Не зная. Законът казва, че не са – но законът не винаги е всичко.

Заслужава ли това семейство да бъде оставено в Холандия? Не зная. Може би са престъпници (не ми се вярва – щеше моментално да бъде разтръбено в ултрадесните медии). Може би са мързеливци, които искат само да паразитират на социални помощи. Може да са много неща – няма как да го зная истински, не съм бил там и не съм ги видял с очите си.

Но зная, че действията – както и думите – говорят не толкова за тези, които адресират или описват, колкото за тези, които ги вършат или изричат. Тази служба не ни казва много за арменското семейство – но ни казва наистина много за свещениците, които я водят.

Не зная, може би не съм прав. Кой съм аз, атеистът, че да съдя кой какъв е? Преценете си сами.

Но за мен тези свещеници са истинските християни.

Прозата и поезията

November 16th, 2018

Често се чудя – къде точно е границата между поезия и проза.

Има ли я изобщо? Или поезията е проза с настроение, а пък прозата – поезия, дето си е загубила настроението?… Или пък прозата е пораснала поезия с костюм и достойнство за пазене, а пък поезията си е забравила някъде костюма с все достойнството и е щастлива да е просто себе си, онова отвътре? Дето няма защо да се пази, понеже е по детски неуязвимо и безсмъртно?

А може би пък прозата е деловит чиновник, който носи на раменете си света, и не може да си позволи да го остави, защото кой го знае къде ще се търколи безстопанствен? А пък поезията е този свят, който мечтае чиновникът да го остави по погрешка и забрави някъде, за да може да се търкаля накъдето го поведе кой знае какво?

И може би понякога си разменят ролите, като цар и шут – прозата се разсмива и прескача съседската ограда, за да краде зрели круши, а пък поезията нахлупва фуражка и слага пагони, и изкомандва сърцата да поведат умовете на бой в името на същия този свят, без право на страх и почивка?

Кой знае?… Мисля си – може би има такива. Срещам ги от време на време. Често потайни и срамежливи, неизвестни за мнозинството като езотерични жреци. А толкова нужни на всички нас.

Днес искам да пиша за един такъв. Всъщност, не искам да пиша за него, той и сам умее да напише за себе си. И за още много други неща. Бъдете му гости. И каквото научите за поезията и прозата, моля ви, върнете се тук да го споделите. Защото сигурно ще е различно от това, което аз съм могъл да науча. И ще ви благодаря.

Ученически

November 8th, 2018

Не знам дали знаете – имам си едно уики с колекция от… глупости. (Попълнена с поредния бисер току-що.) Та, дойде ми „вдъхновението“ и реших да пусна някои от раздел „Ученически“ тук.

—-

Катедралата е величествена със своите аркади, огънати от вековете.

Скоро бойното поле се изпълнило с трупове, някои били недокоснати, а други още дишали.

На брега на реката рибарите поставяха червеи на въдиците си, а в реката се виждаше обратното.

Живея с майка си и баща си, който е починал.

Кокошките стават рано сутрин и започват да снасят. Добрите деца трябва да следват техния пример.

Едно време живеели големи животни, наречени динозаври, които поради смяна на сезона измрели.

В Москва се живее хубаво. Милицията е много добра и арестува много хора.

Хората посадили в парка дървета и скамейки…

Момчето лежало в леглото с леден компресор на главата.

Момчето и кучето спрели до езерото и се съблекли.

Тази топола затова и се нарича пирамидална, защото расте хоризонтално.

Обичам училището, защото то е шумно, радостно и вечнозелено.

От дете мечтая да стана лекар и да режа на хората ръце, крака и други важни органи.

Неговите очи с нежност се гледаха едно друго.

Селянинът бил заможен: имал свиня и жена.

По това време е имало и жени-воеводки, които са обладавали по стотина-двеста яки мъже. Но това не било верният път за освобождението на България.

Преди милиони години конят е бил малко животно, наподобяващо вампир… След дълго развитие конят се превърнал в сложно и добре устроено животно, напомнящо днешното магаре.

Бай Ганьо върши престъпление, но също обича да пише рецензии и др.

Кравата е голямо животно с четири крака по ъглите

Червената шапчица минавала през гората, където растели много гъби, и затова не успяла да различи вълка от баба си

Бой със саби на Аврам Хаджи Турян
(в оригинал „Танц със саби“ на Арам Хачатурян)

Изкуственият интелект: Утопии и антиутопии – 2

November 5th, 2018

„И данните не лъжат, твърди този аргумент – те ни показват каквито сме, а не каквито мислим, че сме.“

Това може да бъде чудесно – но може да бъде и страшно.

Преди десетилетия четох най-първия сценарий за филма „Сталкер“, написан лично от братя Стругацки. В него е дадено повече място и по-подробно описание на една легенда и загадка, която бива спомената и във филма на Андрей Тарковски – легендата за Бодливеца… За не-челите „Пикник край пътя“ и не-гледалите филма, идеята е следната.

В един момент Земята бива посетена от нещо – най-вероятно извънземни, безкрайно по-напреднали от нас, напълно неразбираеми и напълно лишени от интерес към нас. Когато нещото си тръгва, на шест места по света остават след него т.нар. Зони – места, където се виждат най-невероятни и неразбираеми неща, природните закони могат да са изкривени, всичко може да е смъртно опасно и т.н. Местата биват охранявани от армия и изучавани без особен успех от учени. И в тях често се промъкват т.нар. сталкери – отчаяни смелчаци, които се опитват да измъкнат оттам каквото странно могат и да го продават на който би го купил.

Сюжетът проследява пътуването на трима през една от тези Зони. Единият е писател, загубил вдъхновението си. Другият – учен, движен от възгледите си. Третият – сталкерът, който ги води. Целта им е нещо, наричано Машината на желанията – място, където се сбъдват най-съкровените желания на отишлия там… Движейки се през опасностите, те обсъждат историята на най-великия сталкер, живял някога – Бодливеца – и се опитват да разберат загадката му, за да си изяснят какво всъщност ги чака.

Бодливеца е сталкерът, открил Машината на желанията. И е разбрал, че входът към нея се пази от нещо, наричано Месомелачката. Първият, опитал се да влезе, почти винаги загива по ужасяващ начин. След него за кратко време може да се мине спокойно… Бодливеца неведнъж ходи до Машината на желанията, водейки със себе си по някого. И всеки път се връща сам и все по-богат. Един ден, неуспял да намери вече наивник, отвежда брат си. Връща се както винаги сам – и нечувано богат… Но няколко дни по-късно тръгва натам отново, сам. За смайване на всички се връща, и е най-богатият човек на света. И същата вечер се обесва.

Преодолели всичко и застанали пред Месомелачката, тримата разгадават загадката. След като е жертвал брат си, Бодливеца осъзнава в какво се е превърнал и съвестта му проговаря. След няколко дни той не издържа и тръгва към Машината на желанията, за да умре или да измоли обратно брат си, на каквато и да е цена. Преминава през Месомелачката, кой знае защо пуснат от нея – може би защото е бил в такова състояние, че тя не го е смятала за човешко същество. И се моли пред Машината на желанията, от дъното на душата си… Но когато се връща, вижда че брат му го няма, а само е получил още повече пари – че алчността му се е оказала по-съкровена от любовта към брат му. И когато разбира това, се обесва.

Случайност отваря пътя на тримата към Машината на желанията. Но вече никой от тях не смее да влезе. Разбрали са, че истински ужасното там не е Месомелачката, а самата Машина на желанията. С това, че изпълнява наистина най-съкровените ти желания, и така ти показва истинската ти същност…

Мисля си – колцина от нас наистина носят най-дълбоко в себе си именно тези честни, чисти и благородни желания, които всички сме убедени, че са нашата същност? Когато си пред очите на сума ти народ, е лесно да развалиш комфорта си, за да помогнеш на някого в беда. Но когато никой няма да разбере, ще имаш ли силите? Дали общество, в което гласуваме по всеки въпрос според истинския си усет за него, няма да се окаже глутница бесни кучета, в която всеки атакува и ръфа без задръжки всеки изпречил му се? Етиката е социално явление – има ли как да я има когато си извън социума?

Вероятно това ще може да се направи подлежащо на (само)регулиране, евентуално след няколко лоши инцидента, които да обяснят на достатъчно хора нуждата. Но колко от хората ще искат да се регулират, когато пак няма да има кой да ги види какво всъщност правят? И когато те самите няма да виждат как ИИ гласува за тях да бъдат пратени по дяволите помощите за самотни майки или инвалиди, и няма да ги мъчи каквото е останало от съвестта им? Чърчил казва, че най-добрият аргумент срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател. Да го префразирам – най-добрият аргумент срещу такова общество е петминутен разговор със средния българин. Ако някой се съмнява, да заповяда да погледне мнението му за бежанците от войни и други ужаси. Масовият българин охотно е готов да изкара тези бежанци всякакви престъпници, само и само да не му се наложи да дели с тях някоя хипотетична стотинка. И да ги върне без колебание под куршумите или където ще мрат от глад, за да не му се мотаят… (А ако тук стане война, този българин ще бяга някъде и там ще се възмущава защо са го настанили в приют, където чаршафите не се перат всеки ден и храната не е като в ресторант. И уреди ли си статут там, моментално пак ще праща тези след него на опашката обратно да мрат… Дай му на този масов българин ИИ да гласува вместо него, па гледай дали ще го настрои гласуването да е хуманно и мъдро – или да е дребнаво и злобно по неговата си мярка. И най-лошото е, че не само ние сме така. Много други народности са по-добре от нас, но твърде малко са толкова по-добре, че мероприятието да доведе до вземане на що-годе достойни решения.)

Това може да изглежда много неприятно, но е само началото. Взимането впредвид какво масовите хора всъщност искат ще наруши един особено фундаментален баланс, от който зависи съществуването и развитието на цивилизацията ни – балансът между либерализъм и консерватизъм, между стремеж към промени и стремеж към избягването им. Подкрепата за консерватизма ще стане смазваща. Развитието ще запази някакви шансове единствено където има възможност подкрепящите го да се отделят физически от противниците му и да образуват ново общество, в което да са мнозинство и което да взема свои отделни решения накъде да се движи. (А след едно-две поколения, или дори просто след известно развитие желанието за напредък ще се изчерпи и това общество също ще стане консервативно, и искащите развитие ще трябва отново да се отделят…)

Има ли разрешение този проблем? Бях се натъкнал на него преди около двайсет и пет години, тогава той имаше за мен толкова абстрактен вид, че едва успявах изобщо да го разбера. Опитите да конструирам обществена система, която да се справя с този проблем, доведоха до нещо, което хич не ми харесваше. Утеших се с мисълта, че всичко това е мъглявите фантазии на млад и недоучен БАН-аджия. А за да не отива на вятъра трудът ми, използвах получения модел като вселена за литературни произведения. Произведението, което се развива в тази вселена – имам и други, повечето недовършени – някои от вас са го чели (в много недоработен вариант), надявам се до месец да излезе в печатен и електронен вид… Но май нещата вървят към това този модел наистина да се окаже реалистичен – и дори може би единственият дългосрочно жизнеспособен за човешката цивилизация.

… Но това е далечна перспектива. Има и други аспекти, които и в по-близък план касаят идеята за участие на ИИ в управлението, като продължение на нашето гласуване или дори като преки изпълнители в него. И които могат да превърнат тази идея в благословия или проклятие… Но за тях – в последващ запис.

Изкуственият интелект: Утопии и антиутопии

October 31st, 2018

Откакто имаме история, всяка голяма научно-техническа новост се е очаквало да промени света издъно. Компютрите. Генетиката преди тях. Преди нея – електричеството. Преди него – парата. Сигурно чак до огъня и слизането от дърветата… И за всяка е имало оптимисти, които са очаквали тя да спаси света, и песимисти, които са очаквали тя да го загроби.

А реалността се е оказвала някъде по средата. Всяка новост е носела и ползи, и вреди. Обикновено ползите са били повече – ако някой не вярва, да заповяда в някой африкански резерват да живее по дърветата, малкото пробвали твърдят, че било поучително. Но са били повече благодарение на тези разумни хора, които са търсели как да вземат всичко от ползите и да ограничат вредите колкото се може повече. Във водата оптимистът вижда спасение от жаждата, песимистът – наводнение което ще му отнесе къщата, а реалистът си построява къщата по-настрани от реката и слага в нея делви за съхраняване на вода. Леко противоречиво, но най-разумното.

По-долу ще откриете мнението на един от оптимистите – Джейми Съскайнд. Футурист и поддръжник на изкуствения интелект, той наскоро издаде книгата „Бъдещата политика“ (Future Politics). Едно от нещата, които предлага в нея, е използването на ИИ за целите на демокрацията. Не споделям оптимизма му на 100%, но мисля, че това мнение е важно да се чуе и знае.

И най-безсъвестно откраднах от fastcompany.com и преведох леко поредактирана извадка от книгата. Дано не ме вкарат в затвора за тази отвратителна кражба – а и да го направят, печелят всички умни хора, които четат български, а губя само аз. (Не, не се пробутвам за Левски, мащабите са несравними. Просто правя това, което всеки честен човек на мое място би направил.)

—-

Демокрацията е на кръстопът. С наближаващите междинни избори (за Конгрес на САЩ, през ноември 2018 г. – Григор) и президентските избори през 2020 г. на хоризонта, милиони американци се готвят да дадат доверието си на кандидати, чиято реторика е демократична, но в същото време не скриват намерението си да компрометират институциите, които ограничават властта на избраните лидери. Не само в САЩ, а навсякъде по света – от Бразилия до Унгария – гласоподавателите се обръщат към авторитарни лидери, които обещават да дадат властта на народа, но чиято дефиниция за „народа“ изключва повечето, които са различни от тях. Забележителното обаче е, че този „нелиберален“ завой в развитието на демокрацията не е най-голямото предизвикателство пред идеята за правителство на хората.

Цифровите технологии все повече разрушават допусканията и условията, които в течение на столетия са били основата на демокрацията. Фалшивите новини и поляризацията вече са познати теми на всеки, който се интересува от здравето на демокрацията. Само преди седмица Facebook съобщи, че удвоява персонала си, грижещ се за сигурността и обществото, на 20 000 души. В бъдещето обаче ще трябва да се справяме с много по-важната тема за демокрацията и ИИ, да задаваме въпроса кои решения могат и трябва да бъдат вземани от могъщи цифрови системи, и дали тези системи не биха представлявали хората по-добре от политиците, избрани в Конгреса.

Това е перспектива, която може да донесе славни успехи, но и ужасни рискове. Хенри Дейвид Торо пита през 1849 г.: „Е ли демокрацията, каквато я познаваме, последното възможно подобрение на управлението? Не е ли възможно да се отиде и още по-напред в признаването и организирането на правата на човека?“ Това е въпросът, който стои пред нас и днес.

Ние обичаме да разговаряме с тези, които харесваме, и да четем новини, които потвърждават убежденията ни. Информацията и хората, с които не сме съгласни, ги отграждаме от себе си. Технологията прави това за нас все по-лесно. Ако сте либерал, който следи в Twitter конкуренцията в изборите за Конгрес, средно 90% от информацията, която виждате, идва от демократи. Ако сте консерватор, 90% от тази информация идва от републиканци.

В зората на Интернет беше предсказано, че ще можем лесно да подбираме и определяме наша собствена информационна среда, като избираме какво ще четем на базата на политическата му ориентация. Все повече обаче това филтриране го вършат от наше име автоматични системи, които избират какво заслужава да бъде рапортувано и документирано, и решават колко контекст и подробности към него са необходими. Проблемът в това е, че светът, който аз виждам всеки ден, може да е напълно различен от този, който виждате вие.

Терминът „фалшиви новини“ (fake news) отначало беше използван за обозначаване на лъжите, които бяха лансирани и широко разпространявани из Интернет. Сега самият този термин вече е лишен от значението си, и бива използван за описване на каквото и да било, с което описващият не е съгласен. Някои платформи за социални медии са предприели мерки за борба с тях, но същността на онлайн комуникацията (както е проектирана към момента) способства за бързото разпространение на дезинформацията. Резултатът е така наречената политика, която не се вълнува от истината (post-truth politics). Замислете се за момент върху нещо: през последните три месеца на президентската надпревара в САЩ от 2016 г. водещите 20 фалшиви новини във Facebook са били споделяни, отбелязвани и коментирани повече пъти, отколкото водещите 20 реални новини от всички медии в САЩ заедно. (Включително Ню Йорк Таймс, Уошингтън Таймс, Хъфингтън Пост…) 75% от хората, видели заглавията на тези фалшиви новини, са ги вземали за истина.

За съжаление, същностната ни тенденция към групова поляризация води до това, че членовете на група, която споделя едни и същи възгледи, с течение на времето стават все по-крайни в тези възгледи. Както казва Кас Сънщайн, „именно хората, които най-вероятно няма да се вслушат в различни от техните мнения, са тези, които най-много имат нужда да ги чуят“. Ако нещата продължават по същия начин, с времето ще имаме все по-малко общи базови възгледи и споделен опит. Ако това се случи, разумните дискусии ще стават все по-трудни. Как можем да се съгласим за нещо, когато информационната ни среда ни кара да сме на различни мнения за всичко? Твърди се, че Ейбрахам Линкълн е казал: „Аз вярвам дълбоко в хората. Даде ли им се истината, можете да разчитате на тях да се справят с всяка национална криза. Големият проблем е да доведете до тях реалните факти.“

Кой ще ни доведе до реалните факти?

Важно е да знаем, че тези проблеми не са неизбежни. Можем да им намерим решения. Операторите на социални мрежи бавно въвеждат мерки за регулиране на дискусионните им пространства. Софтуерни инженери като тези на loomio.org се опитват да създадат идеални платформи за дискусия, като използват софтуер. Тайванската платформа vTaiwan е позволила да се постигне консенсус по важни елементи на обществената политика, включително политика за онлайн продажби на алкохол, регулация на споделянето на автомобилни пътувания и закони, които управляват споделената икономика и Airbnb. Цифровизирането на проверката на факти и идентифицирането на тролове набират обороти, вече започва автоматизирането им, макар и засега несъвършено. Тези усилия са важни. Оцеляването на дискусията като инструмент за решаване на проблеми за в бъдеще зависи в голяма степен от успеха им.

Ясно е, че простият пазар на идеи, колкото и примамливо да звучи идеята, може да не е най-доброто. Ако съдържанието се разпределя и приоритизира според колко цъкания биват правени върху него (и колко рекламен приход носи като резултат), често истината ще бъде жертвана. Ако стаята за дискусии е доминирана от който държи властта да филтрира, или пък контролира най-агресивната армия от ботове, дискусиите ще бъдат изкривени в полза на тези с по-мощната технология, а не тези с по-добрите идеи. Дискусионната демокрация има нужда от форум за задълбочено обсъждане, не от пазар с кресливи търговци.

Както вече виждаме, за в бъдеще тези, които контролират цифровите платформи, все повече ще определят свободата на словото на другите. Понастоящем технологичните фирми стават по-решителни в ограничаването на изказванията, очевидно насочени към сеене на омраза. Твърде малко от нас са се натъжили, когато Apple премахнаха от платформата си няколко приложения, които твърдяха, че били лекували гейове от тяхната сексуалност. Нито пък когато няколко разпространители на съдържание спряха да разпространяват това на ултрадесни групи на омразата след събитията в Шарлотесвил през 2017 г. (Мрежата за разпространение Cloudfare спря акаунта на неонацисткия сайт Daily Stormer. Услугата за стрийминг на музика Spotify спря да разпространява музика от „групи на омразата“. Услугата за чат на тема игри Discord спря акаунти, свързани с демонстрацията в Шарлотесвил. Фейсбук забрани някои крайно десни групи с имена като „Рицарят с червените криле“ (Red Winged Knight), „Обединени бели националисти“ (White Nationalists United), „Десен взвод на смъртта“ (Right Wing Death Squad) и „Авангард на Америка“ (Vanguard America).

Но какво става, когато Facebook премахна и страницата на кмета на голям кюрдски град, въпреки че беше лайкната от повече от четиристотин хиляди души? Според Зейнеп Тюфекчи, Facebook са предприели това, понеже не са могли да различат обикновено съдържание, което просто е за кюрдите и тяхната култура, от пропаганда, публикувана от ПКК, която е определена като терористична организация от U.S. State Department. По думите на Тюфекчи, „това е все едно да блокираш всяка страница, на която има детелина или леприкорн, понеже била страница на Ирландската републиканска армия“.

Целта ми не е да критикувам тези отделни решения – всяка година се правят милиони като тях, много от автоматични системи. По-важното е, че властта да се решава какво трябва да бъде смятано за толкова неприятно, отвращаващо, плашещо, нараняващо или обидно, че не бива изобщо да бъде споменавано, има значителен ефект върху качеството на на нашите дискусии. Не е ясно защо така наречените „насоки за общността“ се очаква да са най-добрият начин това да се управлява на системно ниво; в крайна сметка, засегнатата общност е политическата общност като цяло. Да се твърди, че тези платформи са като частни дискусионни клубове, е наивно: те са новите агори, и техните ефекти засягат всички нас.

Идеята за абсолютно неограничена свобода на словото в дигиталните платформи определено е неприемлива по начало. Още през деветнадесетото столетие философът Джон Стюърт Мил приема, че определени ограничения са необходими. Той дава примера, че е приемливо да напишеш във вестника, че „търговците на царевица докарват бедните до глад“, но не е приемливо да крещиш точно същото пред разгневена тълпа, събрала се пред къщата на търговец на царевица. Мил е разбирал, че не бива да се колебаем да въвеждаме правила, които определят формите на изказване, за разлика от тези, които определят съдържанието на казаното. Както не е прекалено опасно за свободата на словото да не може да се крещи в жилищен квартал посреднощ, също така можем спокойно да приемем, че обсъжданията онлайн трябва да бъдат водени в съответствие с правила, които ясно и честно определят кой може да говори, кога, за колко време и т.н. Разгневената тълпа на Мил е много лесно да бъде събрана, физически или дигитално, с технологиите, с които разполагаме.

Няма да е трудно да припишем вината за политиката, която не се вълнува от истината, само на цифровите технологии. Истината (!) е, че хората имат дълга и богата история на използване на измамата за политически цели. Описанието от 1963 г. на Ричард Хофщатер за „параноидния стил“ в политическия живот – „настървено преувеличаване, подозрителност и фантазии за конспирации“ – все едно е казано за днешното време. Такова е и оплакването на Джордж Оруел в неговия дневник от 1942 г.:

„Всички ние се давим в мръсотия. Когато говоря с който и да е, или чета писанията на който и да е, който има някакъв проблем с някого или нещо, имам усещането че интелектуалната честност и балансираната преценка просто са изчезнали от лицето на земята. […] Всеки просто „защитава тезата си“, като умишлено заглушава гледната точка на другия, и нещо повече, с абсолютна безчувственост към всякакви страдания освен неговите собствени и тези на неговите приятели.“

Демокрация на ИИ

Погледнем ли напред в бъдещето, вече ще сме разбрали, че една от основните цели на демокрацията е да освободи информацията и познанието, съхранени в умовете на хората, и да ги приложи в политиката. Но ако се замислите, изборите и референдумите не създават кой знае каква съкровищница от информация. Гласуване по малък брой въпроси – обикновено кандидатите на коя партия подкрепяте – създава твърде малък брой точки за данни. Поставено в контекста на все по-квантифицирано общество, генерираното от избирателния процес количество информация – дори като се вземат предвид частните допитвания – е смешно малко. Вземете предвид и че през 2020 г. се очаква на всеки два часа да генерираме толкова информация, колкото цивилизацията ни е генерирала от появата си до 2003 г. Тази информация ще създава отчет за човешкия живот, който би бил непредставим за предшествениците ни.
И това поставя въпроса: защо да управляваме на базата на една чавка в квадратче веднъж на четири години?

Когато съберем накуп и синтезираме големи количества от наличните данни – давайки еднаква тежест на интересите, предпочитанията и стойностите на всеки – ние можем да създадем най-ясният и най-пълен портрет на общото добро. При този модел политиката ще може да бъде базирана на несравнимо богата и точна картина на животите ни: какво правим, от какво имаме нужда, какво мислим, какво казваме, как се чувстваме. Тези данни ще бъдат непрекъснато актуални, ъпдейтвани в реално време, вместо събирани веднъж на четири или пет години. На теория те биха позволили по-добра политическа равнопоставеност, тъй като ще бъдат събирани от всички поравно, а не само от политически активните. И данните не лъжат, твърди този аргумент – те ни показват каквито сме, а не каквито мислим, че сме.

Системите за машинно обучение са все по-способни да научават нашите възгледи от това, което казваме, и вече съществуват технологии за анализиране на общественото мнение чрез обработка на популярните позиции в социалните медии. Дигиталните системи вече предсказват индивидуалните ни възгледи с все по-голяма точност. Алгоритъмът на Facebook например на базата на само 10 лайка вече може да предсказва позициите ни по теми по-добре от колегите ни, на базата на 150 – по-добре от членовете на семейството ни, на базата на 300 – по-добре от съпругата / съпруга ни. И това е нищожно количество информация в сравнение с това, което ще бъде достъпно в близкото бъдеще.

Логичният следващ въпрос е: каква роля ще играе за в бъдеще изкуственият интелект в управлението на делата човешки?

Знаем, че вече има стотици, ако не и хиляди задачи и дейности, които преди са били правени само от хора, които сега могат да се правят от ИИ, често по-добре и в много по-големи размери. Тези системи вече могат да бият най-добрите играчи-хора в почти всички игри. Имаме всички основания да очакваме не само че тези системи ще стават все по-добри за в бъдеще, но и че подобряването им ще се ускорява все повече и повече.

Ние все повече доверяваме на ИИ системи задачи с най-висока важност и към които сме най-чувствителни. От наше име те търгуват стоки и дялове за милиарди долари, съобщават новините и диагностицират фатални заболявания. В близкото бъдеще те ще шофират нашите коли вместо нас, и ние ще разчитаме да ни докарат безопасно където трябва. Вече нямаме проблеми да поверяваме живота и доходите си в (метафоричните) ръце на ИИ системи. И тъй като те ще стават експлозивно все по-способни, комфортът ни ще бъде все по-оправдан.

При това положение не е неразумно, да не говорим за налудничаво, да попитаме при какви условия бихме позволили на ИИ системи да участват в някои от функциите на правителството. Ако Deep Knowledge Ventures – базирана в Хонг Конг инвеститорска фирма – може да повери избора на борд на директорите ѝ на алгоритъм, би ли било много странно в бъдещето да поверим на ИИ система управлението на местните водопроводни услуги или енергийни доставки? Време е специалистите по политическа теория да приемат сериозно идеята, че политиката – точно както търговията и много професии – може да се окаже подходяща кариера за изкуствения интелект.

Най-първо бихме могли да използваме простички ИИ системи, за да ни помогнат да правим изборите, които демокрацията изисква от нас. Вече съществуват приложения, които ни съветват за кого да гласуваме на базата на нашите отговори на въпроси. Едно такова приложение се рекламира като „уреждане на политически романси“, което звучи малко като отиване на среща на сляпо с неприятно изглеждащ политик, който ви чака на бара. За в бъдеще подобни приложения ще стават все по-сложни, черпейки информация не от въпросници, а от данните, които показват реалните ни животи и приоритети.

По-нататък може би дори бихме позволили на подобни системи да гласуват вместо нас в демократичния процес. Това би включвало делегиране на правомощия (за по-дребни или по-големи неща, според както решим) на специализирани системи, на които вярваме да определят нашите интереси по-точно, отколкото ние можем. Облагане с данъци, помощи за консуматори, екологични политики, финансови регулации – всичко това са области, където сложността или необразоваността ни могат да ни окуражат да упълномощим ИИ система да вземе решението вместо нас, на базата на каквото то знае за нашия опит и предпочитания. При интензивна пряка демокрация от типа, описан по-горе, делегирането на гласа ви на доверена ИИ система може да спести доста часове на ден.

Още по-напредничав модел може да включва централно правителство, което прави допитвания до популацията хиляди пъти дневно, вместо по веднъж на четири години, без да се налага да му отделяме време. ИИ системи могат да отговарят на правителствени нано-гласувания от наше име, с мигновена скорост, и отговорите им няма да се налага да бъдат ограничавани до просто да или не. Те биха могли да съдържат условия (моят гражданин подкрепя този аспект на това предложение, но е против онзи аспект) или степени на отношение (моят гражданин е донякъде против това, но категорично подкрепя онова). Такъв модел ще може да твърди с много повече основание, че взема предвид интересите на обществото, отколкото моделът, който използваме днес.

С времето ИИ могат да вземат участие дори в законодателния процес, като помагат да се съставят предложения за закони или техни промени. Още по-нататък дори бихме могли да позволим на ИИ, легализирани като юридически лица, да биват избирани на административни и технически позиции в правителства.

ИИ системите могат да участват в демокрацията, като в същото време остават подчинени на традиционните демократични процеси като човешки обсъждания и гласувания. Също така, те могат да бъдат подчинени на етиката на човешките си господари. Не бива да е необходимо хората да предават на тях своите морални преценки, ако не желаят.

Въпреки всичко, към идеята за ИИ-базирана демокрация има и сериозни възражения. Най-първото сред тях е възражението за прозрачност: можем ли наистина да наричаме една система демократична, ако не можем да разберем основата на решенията, които се вземат от наше име? Въпреки че ИИ-базираната демокрацията може да ни направи по-свободни и проспериращи в ежедневието ни, тя също така може да ни превърне в роби на системите, които вземат решения от наше име. Не е трудно да си представим как Перикъл клати глава с отвращение.

В миналото хората са били подготвени при определени обстоятелства да предават политическите си права на могъщи недостъпни интелекти. Преди да са имали крале, евреите от Стария завет са живеели, без да се занимават с политика. Били са подчинение единствено на Бог, обвързани от клетвата, която предшествениците им са дали пред него. Древните гърци са се водели по поличби и оракули. Римляните са се ръководели от звездите. Тези практики сега ни изглеждат глупави и далечни, неадекватни към познанията ни за рационалност и научен метод. Те обаче ни карат да се замислим. Колко далеч сме готови да стигнем – и какво сме готови да жертваме – за да постигнем система за управление, която наистина представлява хората?

—-

Ентусиазира ли лично мен идеята за ИИ-та, които гласуват от мое име? Не особено. Надявам се да смогна да разкажа защо, в последващ запис. Но диагнозата на съвремието ни – и описанието на традициите на тази диагноза – е толкова точно, че дори само то вече си заслужава четенето.

А пък мисля, че и в идеята за гласуващите и дори за управляващите ИИ системи има хляб, ако бъде реализирана правилно – но това вече е друга тема.

Тъжен виц

September 15th, 2018

И не само тъжен. Гаден, в немалка степен даже клеветнически. Но, ако трябва да сме честни, и със зрънце истина в него. Малко – но заслужаващо да си го припомня човек понякога.

—-

Обикаля българин из Америка да си търси работа, фирма след фирма:

– Извинева, тука българи работи?

(Кадровикът проверява старателно списъка на личния състав):

– О, да! Имаме десетина!

– Благодари, не!

– Извинева, тука българи работи?

(Кадровикът проверява списъка на личния състав):

– Да, да!

– Благодари, не!

– Извинева, тук българи работи?

(Кадровикът проверява и препроверява списъка на личния състав):

– Не…

– Аз иска при вас!

… Назначават го. Гледа го шефът му първия ден, гледа го, накрая отива при него:

– Абе пич, цял ден само ходиш с ръце в джобовете! Хвани свърши нещичко, а?

– Ааа, не! Кадровик казал – тук българи НЕ РАБОТИ!

Поредният опит за измама: Този път „Булбанк“

August 24th, 2018

[Unicredit Bulbank logo]

We noticеd that sоmе of thе infоrmation in your аccount аppeаrs to be inаccurate or unvеrifiеd.
Yоu need tо check your infоrmation to kееp using your service
smооthly, plеasе chеck yоur аccоunt infоrmatiоn by clicking on thеe link bеlow.

[link]Click here to verify yоur аccount[/link]

Wе tаke аll the steps necessаry tо autоmaticаlly vаlidаte
our users,
unfоrtunately in this case we were unable to verify your dеtails.
The prоcess will tаke only а few minutes
аnd аllоw us tо maintain our high security prоfile.

Unicrеdit Bulbаnk Suppоrt

© Cоpyright 1999-2018 аll Rights Reserved

—-

Естествено, този текст няма нищо общо с Булбанк. Дори по-внимателен аматьор ще забележи, че страницата е хостната на сървър, който не е техен. (Най-вероятно пробит и използван за целта нечий легитимен сървър.) Но иначе е идеално копие на страницата за логване на Булбанк.

Не се хващайте на подобни измами. Да, тях ще ги има и за в бъдеще – ако пиша за всяка, блогът ми ще прелее, надали ще смогвам. Но ако спася дори един човек от това да му очистят сметката, ще си е струвало труда. А пък докато се уморя и откажа, ако дори един човек е свикнал междувременно да се съмнява и да внимава, също ще си е струвало.

А Булбанк бих ги посъветвал да посетят въпросната страница и да въведат десетина фалшиви потребители и пароли. След това да следят откъде кой ще се пробва с тях. Информацията може да е полезна – било на следствените органи, било на наемници, специализирани в решаване на подобни проблеми.

Слово за Мистър Фантастика

August 20th, 2018

Днес ми гостува един от най-известните български писатели на фантастика – Александър Карапанчев. Текстът му – публикуван за пръв път в брой 1 на списанието „Тера фантастика“ за 2004 г. – този път не е произведение, а поводът е колкото радостен, толкова и тъжен. 75-годишнината от рождението на Ивайло Рунев – може би най-изключителният фен в България. Уви, вече от десетилетия напуснал ни.

—-

Между Ивайло Рунев и Нейно величество Фантастиката имаше една голяма, всепоглъщаща, изключителна любов…

Все още чувствам – и с кожата, и в душата си – онзи леденостуден февруарски ден на 1994 година, когато го изпращахме на Малашевските гробища. Първа съпругата му Ангелина хвърли буца пръст върху ковчега, изплаквайки лаконично: „Сбогом, Вале!“, а подир нея пристъпиха другите близки и приятели, брулени от сухия зъл вятър. Провождахме в последния му път човека, който отдавна се бе превърнал в символ на супержанра у нас – фен № 1 и Мистър Фантастика на България. В последния му път ли казах?

О, не, защото Ивайло беше (и продължава да бъде!) сред редките наши SF дейци, които са направили толкова много на нивата фантастична, че делото им не помръква с времето… Виждам го като жив пред очите си: елегантна, средна на ръст фигура; леко иронична, ала не студена усмивка на интелектуалец от висококаратна проба; и оня горещ блясък, просветващ ярко зад очилата му, щом някой заговори за тъй любимия му жанр. Ивайло Рунев приказваше тихо, винаги концентриран, пестелив откъм жестове, всякога готов за работа на ползу роду и за мечти…

Този човек обичаше фанатично книгите!

В малкия му апартамент срещу стадион „Герена“ имаше бивш килер, превърнат в библиотека за фантастика – гъсто изпълнени полици, прикривани от крилата на завески. Достатъчно бе гостът да спомене някакво заглавие, Рунев скачаше и след миг го донасяше от книжовното си светилище. Бе акуратен, по научному дисциплиниран, с почти компютърна памет. Казвал ми е, че узнае ли за някоя фантастична книга, е готов да стори всичко, за да я притежава. Той само веднъж не дойде на определена с мен среща – чакал на опашка, когато от библиотека „Галактика“ пуснали „Зелените хълмове на Земята“ от Хайнлайн.

Разбира се, и за Ивайло важи с пълна сила формулата: „Трудно е да се говори за него, понеже беше твърде разностранен“. Затова, като надниквам в кладенеца на спомените, все повече ми се избистря идеята, че трябва да огранича своята задача до наистина по-реални параметри. И тъй, нека моето слово бъде посветено предимно на Ивайло Рунев и Книгата. Тя беше негова сърцевина, верую, пътеводна звезда, колекционерско въжделение и онова семе, от което могат да израснат чудесни плодове.

Така добре владеещ се, тоя джентълмен изведнъж се оживяваше необичайно, щом се зададеше книжовен аукцион. Обичах да му помагам в подобни случаи, да прихващам от майстора. И ето че пак се озоваваме в заличката на онзи бургаски хотел, където през няколко септемврийски дни (лазурно море плюс слънчево злато) пулсираше международният Орфкон ’90. При нас идваха шепа българи и най-вече руснаци, носейки своите предложения за събитието. С благородно пламнало лице и енергични пръсти колегата Рунев разглеждаше и записваше заглавията. Той отбелязваше и цените, искани от собствениците – бяха такива времена, че потомците на Толстой и Стругацки даваха дори най-редки издания срещу равностойността на две-три мускатови ракии. Макар да имаше огромна библиотека, Ивайло още при предварителната отсявка придоби купчинка книги, а после – с впечатляваща компетентност и неподражаемо чувство за хумор – ръководи в по-голяма зала самия аукцион.

Беше весело, шарено като палитра, беше същински интелектуален спектакъл. Доколкото си спомням, рекорда тогава отнесе срещу 30 лева сборникът на Боб Шоу „Звездный венок“. Тук му е мястото да добавя: поклон пред великолепната московска поредица „Зарубежная фантастика“, чиито томчета десетилетия наред ни отваряха невероятен прозорец към човешкото въображение!…

Но хайде да предоставим думата и на този български принц на супержанра. Ще го „чуем“ посредством едно интервю, което взех от него през 1986 година. Рунев го прегледа преди отпечатването му и то (леко съкратено – вечните броени вестникарски редове!) излезе в хубавия седмичник „АБВ“. През оня период там – с много вещина и вкус – бе поддържана специализирана страница за фантастика, за която апостолски се грижеше приятелят ни Велко Милоев. Надявам се, че това интервю все още не е остаряло, ами напротив: продължава да излъчва нещо от характерния аромат на бог Хронос и също така да… Впрочем защо не поорежем излишните отклонения, с които обикновено обрастват спомените, и да тръгнем от заглавието

Библиотеки във времето и пространството

Навсякъде в уютния апартамент пъстреят книги от разнообразни жанрове. И ни хрумва: колко хубаво би било, ако книгите можеха да се разполагат не само в пространството, а и… във времето! Тогава 3000-те заглавия тук спокойно биха се побрали в една скромна хроносекция. Набираш върху мониторчето ѝ необходимата комбинация и сякаш от рога на изобилието се посипват томовете на може би най-богатата у нас библиотека от фантастична литература. Ала нека нейният собственик Ивайло РУНЕВ представи сам и себе си, и някои от „тайните“ на уникалната си колекция:

– Работя като инженер в Централния институт по химическа промишленост. Вече десет години съм председател на Интегралния клуб по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ – София, и на Координационния съвет на сродните му клубове в страната. Любимия жанр събирам от 1963 година. Колекцията ми е рекордна по отношение на българските заглавия – приблизително 300 (от общо 700 появили се заедно с преизданията, като се почне от „80 дни около света“ на Жул Верн, отпечатано от Христо Г. Данов преди повече от век), и на съветските заглавия – над 600. Още стотина фантастични тома имам на сръбски, немски, английски и други езици.

Освен с фантастиката, пръсната из многожанрови сборници, библиотеката ми се допълва от ксероксни и фотокопия на съвсем редки книги: „Атлантида“ на Пиер Беноа, „С ракетна граната към месеца“ от Бруно Бюргел или „Планетоида 2100“ от Юзефа Бурдецка – първия полски НФ роман, издаден в България… Притежавам също албуми на Соколов и Леонов, на Чюрльонис, твърде обширна сбирка от периодика: вестници, списания и фензини, както и кореспонденция с десетки почитатели на жанра от четири континента.

– С кои „перли“ от цялото това съкровище се гордеете най-много? И възможно ли е с помощта на вашата библиотека да се напише историята на българската фантастична книга?

– Ще продължа моя списък на редки екземпляри с двойката книги „Поглед назад“ от Едуард Белами и побългарената ѝ преработка „Настоящето, разгледано от потомството ни, и надничане в напредъка на бъдещето“ от Илия Йовчев (по същество първи наш опит за фантастичен роман), с „Ерминия“, роман в подлистници от австралиеца Ерл Кокс, посветен на темата предишни цивилизации върху Земята, с първото издание на „О-Корс“ от първопроходеца Георги Илиев. Да не забравяме и книгите с аввтографи от братя Стругацки, Олга Ларионова, Дмитрий Биленкин, Ерик Симон, от всички съвременни български автори.

По втория въпрос: не, няма да може, защото в колекцията ми има празнини, особено от старата ни литература. Ползвайки и фондовете на народните библиотеки в София и Пловдив, аз написах една непубликувана засега „История на българската фантастика“. Изградена е на хронологичния принцип и започва от разказа на Иван Вазов „Последният ден на ХХ век“ (1899). Нека подчертая, че през периода 1935-1945 година този жанр у нас е на доста високо равнище (да речем, десето място в света), като удачно се застъпват основните му направления… Да, ние слабо познаваме по-старите си фантасти и липсата на критически изследвания в подобна насока е сериозен пропуск.

– А може ли фантастиката да каже нещо ново на научния работник, например на химика Ивайло Рунев?

– Някои научнофантастични творби са ми давали подтик, но като правило смятам, че те рядко успяват да предложат нов тип идея. Тъй наречената фантастика на близкия прицел, илюстрираща лабораторния живот на откритията, понякога подхвърля идейни чернови, ала страда от недостиг на художествени характери. По-важно е да изтъкнем, че любимият ни жанр създава атмосфера на търсене на прогрес в науката и техниката, че разпалва въображението и поражда свеж духовен глад, поддържайки у човека непрекъснат стремеж към творчески промени.

Фантастиката показва с ярки бои, че светът не е изчерпан и че битието не може да бъде скучно. Забележете, това не е измислената екзотика на приключенията и сладникавата филмова любов, ами вселена, в която бихме могли да участваме. Фантастичното изкуство дарява ориентир и значително разширява хоризонта на всеки свой почитател.

– Да се обърнем към прогностиката: как си представяте библиотеките на бъдещето – лични и обществени?

– Като библиофил изпитвам удоволствие, когато галя кориците на моите книги. Обаче никоя лична сбирка не е в състояние да покрие океана от желания на любителя. Така че няма друго спасение освен държавните фондове, макар днешните библиотеки до голяма степен да ми приличат на гробници, където е твърде трудно да получиш търсеното заглавие… Спомням си, че на въпроса „Възможно ли е върху една пръчка да се запише цялото съдържание на Британската енциклопедия?“ професор Мартин Гарднър отговаря, че това е чисто технически проблем, който ще реши ХХI век – но нали тогава ще живеем и ние?

Вярвам, че внуците ми ще ползват информация, съхранявана на молекулно ниво. И понеже диалектиката ни учи, че микросветът е безкраен, вероятно е в по-далечното бъдеще да се появят записи на субатомно равнище. Питате ме дали в такъв случай може да се правят неутронни и мезонни „книги“? Защо не, стига под т.нар. книга да разбираме комплекс от символи, даващи завършена информация. Тук много ще ни помогнат новите поколения компютри, които ще се различават от съвременните както фараонската лодка от космическия кораб.

– Как гледате на идеята да се създаде специализирана обществена библиотека, посветена изцяло на фантастиката? И съществува ли днес подобна потребност?

– Въпросът ме изненадва и зарадва едновременно. Веднага си представям 100, 200 хиляди, 1 милион НФ заглавия, издадени по широкия свят. И аз обикалям между тях! Навярно тъй и ще си умра от глад и жажда, защото ще забравя за тези си физиологични „подробности“. Ала да се откъснем от мечтите. Такава библиотека (при съответните пропорции, разбира се) има – тя принадлежи на нашия интегрален клуб „Иван Ефремов“ и не е за пренебрегване, особено ако се приеме, че е обединена с моята и на още двама-трима души от клуба сбирки.

Сигурен съм – завършва събеседникът срещу нас, – че щом вестник „АБВ“ пусне съобщение за една новосъздадена библиотека, посветена само на фантастиката, пред входа ѝ ще се събере опашка от хиляди желаещи. Мисля, че в тая засега въображаема съкровищница трябва да бъдат почетени трите „кита“ на фантастичното: литературата, филмите, компютърната фантастика и моделиращите устройства. Да, наред с отрупаните с книги стелажи, тук ще ни посреща кинозала, ще ни очароват с щедрите си пъстри екрани видеотерминали…

* * *

Това бе едно от моите интервюта с Ивайло Рунев, което исках да включа в словото си. Инак в медийното пространство ние сме разговаряли за какво ли не – за магията на фендъма, за Хърбърт Уелс и кометите (беше по времето на Халеевата яркоглава пришълка), за тънкостите при воденето на аукциони.

В своя живот съм имал моменти, когато гледах Ивайло отдолу нагоре, учейки се от него на любов към жанра и на енциклопедизъм (не че днес ми е късно да науча още). Дори направихме няколко опита за разменени семейни гостувания, умерено подкрепяни от водка или домашно княжевско винце. Помня, веднъж запитах жена му дали се интересува от фантастика. „А-а, не – кимна тогава Ангелина, – нямам никакъв допир с фантастиката, освен че спя под общ юрган с фантаст…“ И досега си мисля, че туй бе по-скоро шега, лукава и изящна. Просто не мога да си представя, че такъв мощен пропагандатор като съпруга ѝ не е пръснал „зараза“ и под къщовния покрив. Я вижте сина им Веселин Рунев, който – къде с мъчителни усилия, къде с бащината си оптимистична усмивка – вече десетина години поддържа библиотека „Орфия“…

Ивайло притежаваше твърде развито чувство за историчност: нещо, което липсва на мнозина от нас.

Тъкмо бяхме приготвили за печат стартовия брой на списание „ФЕП“ (март 1988) и една вечер в клуба аз предложих на Рунев надраскани коректури от този наистина исторически двоен брой. Човекът се поколеба (дали не си правя глума с него?), но сетне ги взе с интерес и явно ги е присъединил към своя достоен за музей архив… Ами колко сърцато, направо професионално умееше да организира БГ фестивалите на супержанра! Също така много обичаше да ходи на конвенти не само из нашенско, а и в чужбина, откъдето винаги донасяше богата книжовна и друга интелектуална жътва. Тъй от Еврокона в Краков се завърна с чудесни спомени за Пол Андерсън – даже при някой от среднощните контакти бе успял да издейства от маестрото олекотени авторски права за първата му книга в България „Операция „Хаос“.

Да вметна, че пак той с присъщия си широк, ала не всеяден хоризонт стана първопроходец и на фентъзито у нас. Въз основа на негови материали на руски и чешки език беше съставено първото наше томче за супермъжагата Конан Варварина.

Как ли би изглеждала една по-разгърната визитка на тоя отечествен деец, питам се днес?

Представям си я не като обичайното в такива случаи картонче – та то няма да побере дори 1/10 част от лицата на Ивайло! Визитката му би могла да напомня например международен паспорт, върху чиито пъстроцветни странички да се чете: член на World SF и други задгранични организации; съосновател на пионерските в супержанра издателства „Ролис“ и „Орфия“, както и на остросюжетния алманах „SF трилър“… Библиограф с главно Б; журналист и историк, популяризиращ далеч не само задокеанското; мотор, обединител и летописец на родния фендъм… Има още: преводач & съставител; един от стълбовете на списание „ФЕП“, на което осигуряваше топла връзка с феновете; автор на книга-игра (издаде я под псевдоним, но не англоезичен); зачинател на първата у нас енциклопедия на световната фантастика… Да, дълъг списък!

Когато смъртта надвеси над него страшния си лик, Ивайло не се размекна от ужас и себесъжаление, ами продължи да бъде чудесен боец на своя любим фронт. Съумя да свърши доста неща за кратко време и веднъж, вече към края си, сподели с мен, че напоследък е научил какво ли не. „Само – въздъхна – дето не можах да стана редактор, някак не ми идва отръки…“ До последно многото му и толкоз разнообразни лица бяха живи, пулсираха, озарени от енергия, растящ енциклопедизъм и мечти.

Бяха живи ли казах?

О, не, тези негови ипостаси, неговият труд на нивата ни фантастична, стремежът му да прави добро в името на Нейно величество Фантастиката не престават да дишат и туптят. Те са живи! Разбира се, аз не искам да изкарвам Ивайло Рунев като някакъв свръхнадарен ангел с белоснежни крила (кажете – кой от нас е такъв?), но си мисля, че за днешните съвременници е твърде важно да бъдем духом с нашия фен № 1 и Мистър Фантастика, за да сме малко от малко достойни за неговата тъй светлоносна памет…

За Търговския регистър

August 17th, 2018

Вече седмица държавата ни си няма Търговски регистър.

Информацията за причините е, да го кажем най-учтиво, противоречива. Нямало е техническа повреда, само че няколко дискови масива са си отишли. Данните не са били изгубени, но основният им масив е станал недостъпен. Основният масив данни е изгубен, но е имало бекъпи. Имало е бекъпи, но не могат да бъдат възстановени… Лично на мен едно птиченце ми каза, че всичката информация в Търговския регистър е унищожена, не поради злонамереност а поради технически провал, и в момента бива събирана „отдругаде“. (Не са ми казали откъде, но предполагам, че от други държавни институции и/или от фирми, които са купували от ТР тази информация. А е и без значение – от значение е, че един от най-ключовите масиви информация в България е унищожен от създадената да го поддържа институция поради некадърност.)

Ако това е вярно, е безсмислено да очакваме фирмената информация в ТР да бъде възстановена по-рано от понеделник. (Не е ясно кой понеделник – вероятно някой скорошен, но все пак. 25 терабайта, или колкото там са данните, няма как да се изкопират за час-два в реалните ни условия.) По-интересният въпрос обаче е как се е случило така, че тази информация е изгубена.

За мен този въпрос е загадка. Вярно е, че значителна част от поръчките за техническата поддръжка и оборудването на регистъра са „спечелени“ (знаем как в България става това) от фирми с основна дейност фризьорство и туризъм. Знаем и че в България се назначават свои, след което им се възлагат задачи като за умни – сигурна рецепта за провал. Но все пак недоумявам как поне един там не осъзна накъде вървят технически, докато не е станало късно. Това означава, че некомпетентността, безхаберието, безконтролността и безнаказаността са абсолютни, пълни и стопроцентови. И че персоналът на Регистъра – за чистачките и служителките по гишетата не знам, но ръководството твърдо – е редно да се лустрира с доживотна забрана за заемане на държавни или общински длъжности. Диагнозата „особено опасен некадърник“ не е от вчера.

За последните години Регистърът е похарчил над 6 милиона лева за техническа поддръжка и снабдяване с ИТ оборудване. Моята ситна и смешна фирма би се наела да изгради основната инфраструктура, която да съхранява и гарантира наличността на техните данни, за под 60 000 лева. (Не, това не е предложение – знам кога и стотинка ще бъде дадена от днешните властници на някой, който не е „чичов“. Просто се опитвам да подкрепя с опита си илюстрацията колко мои и ваши пари са пропилени – иначе казано, изкрадени. Над сто пъти повече от необходимото.) Изглежда, че да откраднат 99% от тези пари им е било малко, и са откраднали и последния 1%. Иначе просто сега нямаше да се случи каквото се случи.

В момента разследвали. Щели да кажат кои са виновните. Щели да направят централно хранилище за данни, че да не се губели… Абе, аланкоолу, ако Регистърът даваше по предназначение дори само 1% от отпуснатите му за ИТ оборудване средства, нужда от централно хранилище за данни няма да има – данните няма да се губят при никакви реални обстоятелства!

При това положение кои са виновните е абсолютно ясно. Тези, които сега ни обещават да похарчат още пари. За да се случи нещо различно от това, което се случва, когато те харчат пари… Само на мен ли това ми звучи, хм, неубедително?

Ако не, значи кои са виновните наистина е ясно. Не, не тези. Забравили сте приказката за лудия и зелника… Виновните сме ние – вие и аз. И сме виновни с това, че се оправдаваме, вместо да действаме.

Какво можем да действаме ли? Като начало, да направим медии, които да не са задкулисна собственост на все същия „успял млад мъж“. Да откъснем от собствените си постни залъци, за да бъдат те свестни и стабилни – спонсорира ли ги друг, ще служат на него, а не на нас. Да се грижим те да казват истината, каквато е, независимо колко смелост иска това. Да работят от чужбина, ако трябва (нищо чудно да трябва). Да показват всяка гледна точка, да се опитват да бъдат обективни, да заслужат доверието на хората. И да се погрижим тези медии да стигнат до всеки българин, за да може той да чуе истината и да го убедят, че тя е това, а не каквото професионалните лъжци му наливат в ушите. Истината е, която може да го направи свободен.

Да, после ще има още много работа. Създаване на некорумпирани и некукловодени партии, застъпване за тях, финансиране за тях пак от полупразните ни джобове, борба за регистрирането им, утвърждаването им, за спечелване на хората за тях. И после непрекъснатото им контролиране с желязна ръка, и заставяне да се чистят от всеки промъкнал се корупционер или изкушен духовен бедняк. И да правят промените, които малко по малко ще започнат да ни вадят от блатото – срещу обединената, отлично координирана и подплатена с много милиарди съпротива на тези, които ни вкараха и държат в това блато, за да сме техният добитък. И които притежават цялата ни държава, включително нас… Да, трудно и бавно е. Никой не твърди, че еволюцията от добитък към хора е лесна и бърза – освен измамниците, естествено.

Първата стъпка обаче са медиите. Слава богу, живеем във времена на Интернет. Няма как шепичка клептократи да забрани достъпа на обикновените хора до печатниците и радиото и с това да пресече всички възможности за разпространение на информация. Можем да ги създадем.

Да, и заради националните ни особености ще ни е много трудно. Който не се е опитвал да пробуди българите да се борят за свободата си, той не знае какво значи онова „Народе????“ в тефтерчето на Левски.

Но въпреки всичко трябва да пробваме. Не успеем ли, ще се затрием като народ – ще се спасяваме поединично в емиграция, бягайки всъщност от оставащите тук българи, докато последният не дръпне шалтера.

Трети вариант няма. Избираме сами – с действията или бездействието си.