Лекари и пациенти

July 31st, 2015

Преди към две седмици в медиите излезе съобщение за смъртта на д-р Илко Иларионов. Ръководител на кожното отделение в Пета градска, след закриването му той получава депресивен пристъп и влиза в болницата в Курило. Там бива пребит жестоко и умира в болница, без да дойде в съзнание. Съгласно съобщенията – от агресивен пациент.

Само че това нека го разправят на някой друг.

Илко ми беше състудент и добър приятел. Висок почти точно 2 метра, плещест, невероятно пъргав и силен физически. Страшно малко хора биха могли да го пребият до смърт. Ако някой от тези хора е агресивен луд, с абсолютна сигурност ще бъде държан при особено строги условия – иначе животът на персонала в болницата няма да струва пукната пара. Нещо повече – депресивно болните обикновено са много тихи и кротки и не дразнят дори най-буйните и агресивните. Дори само дотук съобщеното вече звучи подозрително.

А то е само началото. Илко е бил упоен с лекарства, вързан за стол и бит с желязна тръба до строшаване на черепа и гръбнака… В коя психиатрична болница агресивни луди, способни да пребият до смърт двуметров юначага и охотно нападащи лекари, имат достъп до железни тръби и въжета? И до упояващи лекарства?! Да виждате в окото ми атомна подводница? Пардон, флотилия от един милион атомни подводници?

Струва ми се далеч по-вероятна новината, която излезе най-отначало, и после заизчезва оттук-оттам. Че шефката на болницата в Курило е казала, че той е бил пребит от трима души от персонала. Така вече нещата се връзват – численото превъзходство, разполагането с упояващи лекарства и средства за връзване и пребиване…

Не се връзва единствено представата ни за болничен персонал. Нещо в нас отказва да приеме, че в болниците, където един ден ще лекуват нас, може да има подобни изверги… Но истината е, че ги има. Извергите, които обичат да пребиват хора за удоволствие, много често търсят работа на точно такива места. Там, където жертвите им са беззащитни и безправни, и престъпленията им остават незабелязани, неразследвани и ненаказани. В арести, в затвори, в изтрезвители, в психиатрични заведения.

Затова и дотук случилото се не ме изненадва. Смайва ме обаче нещо друго – как всички се хвърлиха да прикриват престъпниците. То вече означава, че безнаказаното биячество се поощрява и протектира от най-горе. С някаква зловеща цел или просто от безхаберие – няма значение, ефектът е все същият.

Сигурно мислите, че нормалните лекари в болницата не биха търпели подобни колеги? Според мен грешите. Онзи ден се случи случка, която го демонстрира чудесно.

По новините показаха репортаж как пред „Пирогов“ припаднал гражданин. Как хората наоколо се опитали да извикат групичката лекари, застанали пред входа на болницата, които при тази гледка моментално се прибрали вътре. Как един от присъстващите влязъл в болницата и в продължение на половин час търсил вътре лекар, който да излезе и да окаже помощ. И когато най-сетне намерил, вече било късно – припадналият издържал двайсетина минути и даже идвал в съзнание веднъж-два пъти за по минута-две, но не могъл да дочака.

Когато видях новината, първата ми мисъл беше, че тъпи репортери демонизират лекарите. Новината обаче продължи в интервю с шефа на спешното отделение д-р Стоян Сопотенски. Който заяви с доста емоция, че това не отговаряло на истината. Лекари били изпратени веднага да се погрижат за пациента, а пък хората там ги били посрещнали с „Малко ви бият!“…

Това ме сепна. Кога хората посрещат лекар с „Малко ви бият“, рискувайки да го ядосат и да не помогне на болния? Когато идва навреме? Когато се държи професионално? Когато не е закъснял окончателно?… Защо ли имам чувството, че уважаемият шеф на спешно отделение си призна, без да иска, че хората от репортажа са казали истината?… Винаги съм беснеел от незачитането и неуважението, което някои пациенти имат към лекарите. Но след тези случай се чудя как все още се случва да не ги бият. Дали няма скоро да почнат да чуват „Малко ви стрелят“. А после и не само да го чуват.

Защо все още не сме стигнали дотам знаем – все още наоколо има и лекари, които отчаяно се опитват да помогнат на болните. Под подигравките на тези свои колеги, за които грижата за болния е наивност и глупост, а медицината – начин да изнудваш беззащитните пациенти за пари. И когато ти ги дадат, пак да не направиш нищо за тях. (Установено на гърба на друг мой добър приятел, който в момента умира пък от рак.)

Вероятно скоро свестните лекари ще бъдат стреляни наравно с боклуците – отчаянието и гневът не подбират. И ще се оплакват, че не са го заслужили. Без да разбират, че са – с търпението си към онези „колеги“, които са им докарали това отношение на главата. Ще проклинат, ще обясняват колко неблагодарни са пациентите, и всякак ще търсят кой им е срал в гащите. И това ще връща живота на пребитите и застреляните сред тях колкото се връща животът на погубените от убийците в престилки. Ето така на сметката на тези изроди накрая ще се впишат не само пациентите им, но и колегите им. А после ще са виновни циганите, агентите на империализма или неизвестно кой – така сме свикнали…

Не е прав дядо Петко Славейков. Не сме мърша. Толкова има да се облагородяваме и оправяме, додето влезем в категорията „мърша“, че не мога да си представя и внуците ми да го доживеят. С ужас разбирам, че битката ми за една по-добра България е изгубена, че съм победен. Че напразно останах тук след промените, вместо да забягна нанякъде…

Да, сред този народ все още има може би около петдесетина хиляди, които заслужават да бъдат признати за хора и уважавани. Които се опитват да вършат и сеят добро, с надеждата, че това ще промени другите… То добре, ама колко доброволческо чистене на реки и плажове е нужно, за да просветли и разкае убийците на Илко? Или да опомни и размърда убийците от „Пирогов“, които се скриха, да не би да се наложи да помогнат на някого и така да си развалят рахатя?

(Преди мъничко чух още една скорошна новина. Как пациент в спешно състояние постъпва в не разбрах коя болница, откъдето го изгонват, понеже не е здравно осигурен, и той умира. Още не съм проверил подробностите и верността на това, затова не смея да го дам като пример. Но мисля, че не е трудно да се провери. Дано да излезе невярно. Най-малкото защото не е просто нарушение на закона, който постановява, че спешни случаи се лекуват дори ако не са осигурени. Защото е вид предумишлено убийство, и ако бъде оставено безнаказано, е сигнал към всеки нормален човек в България да се маха оттук колкото може по-далеч и да не се връща никога повече…)

Защо в България се случва това? Отговора вече го знаем всички – защото търпим. Докога ще се случва? И този отговор го знаем всички – докогато търпим. Така че нека никой не се лъже, че са ни виновни КГБ, ЦРУ, МОСАД, марсианците, рептилите и билдербергите. Виновни сме си ние – единствено, само, точно ние.

И това да ни морят по болници и пред болници е просто това, което сме си заслужили.

Писмо до Джералдин

July 27th, 2015

Мое момиче,

Сега е нощ. Нощта на Рождеството. Всички бранители на малката ми крепост спят. Спят брат ти и сестра ти. Спи дори майка ти. Едва не разбудих заспалите птичета, докато се добирах до тази полуосветена стая. Как далече си от мен! Но да ослепея, ако образът ти не стои винаги пред очите ми. Портретът ти е тук на масата, и тук до сърцето ми. А къде си ти? Там, в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шанз-Елизе. Зная това, но все ми се струва, че в нощната тишина чувам крачките ти, че виждам очите ти да блестят като звезди на зимно небе.

Чувам, че изпълняваш в празничен и светъл спектакъл ролята на персийска красавица, пленена от татарския хан. Бъди красавица и танцувай! Бъди звезда и сияй! Но ако възторгът и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на поднесените ти цветя ти замае главата, седни в някое ъгълче и прочети писмото ми, и се вслушай в сърцето си. Аз съм баща ти, Джералдин! Аз съм Чарли, Чарли Чаплин! Знаеш ли колко нощи съм прекарал до легълцето ти, докато беше мъничка, за да ти разказвам приказки за спящата красавица и за пробуждането на дракона? И когато сън слепваше старческите ми очи, му се надсмивах и му казвах: „Махай се! Моят сън е мечтите на дъщеря ми!“

Виждах твоите мечти, Джералдин. Виждах бъдещето ти, твоят днешен ден. Виждах девойката, която танцува на сцената, сякаш фея пърха по небето. Чувах как казват на публиката: „Виждате ли тази девойка? Тя е дъщеря на един стар шут. Помните ли, викаха му Чарли?“ Да, аз съм Чарли! Аз съм само стар шут. Днес е твой ред. Танцувай! Аз танцувах с широки скъсани панталони, а ти танцуваш в копринената рокля на принцеса. Танците и гърмът на аплодисментите понякога ще те възнасят на небето. Лети! Лети там! Но се спускай и на земята! Ти трябва да виждаш живота на хората, живота на уличните танцьори, които танцуват, треперейки от студ и глад. Аз съм бил като тях, Джералдин. В тези нощи, вълшебни нощи, когато ти заспиваше, унесена от приказките ми, аз бодърствувах.

Гледах личицето ти, слушах ударите на сърчицето ти и се питах: „Чарли, това котенце ще те познае ли един ден?“ Ти не ме познаваш, Джералдин. Много приказки ти разказах през онези далечни нощи, но своята – никога. А тя също е интересна. Това е приказката за гладен шут, който пее и танцува из бедните квартали на Лондон, и после събира милостиня. Това е моята приказка! Знаех какво е глад, какво е да нямаш покрив над главата си. Нещо повече – научих унизителната болка на скитника-шут, в гърдите на който бушува океан от гордост, и хвърлените монети болезнено я нараняват. Но все пак съм жив, така че нека оставим това настрана.

Нека поговорим за теб. След името ти, Джералдин, идва моето, Чаплин. С това име повече от четиридесет години разсмивам хората по света. Но съм плакал повече, отколкото те са се смели. Джералдин, в света в който живееш има не само танци и музика! В полунощ, когато излизаш от огромната зала, можеш да забравиш богатите си поклонници. Не забравяй обаче да попиташ шофьора на такси, който ще те закара у дома, за жена му. И ако тя е бременна, а те нямат пари за пелени за бъдещото дете, пъхни в джоба му пари. Наредил съм на банката да плаща тези твои разходи. На всички други плащай точно по сметка.

Понякога се вози на метро или автобус, върви пеша и разглеждай града. Вглеждай се в хората! Забелязвай вдовиците и сираците! И поне веднъж дневно си казвай: „Аз съм като тях“. Да, момичето ми, ти си една от тях! Нещо повече. Преди да даде на човека криле, за да може да полети нависоко, изкуството обикновено му чупи краката. И ако дойде ден, когато се почувстваш над публиката, остави сцената! Хвани първото такси до покрайнините на Париж. Аз ги познавам добре! Там ще видиш много танцьорки като теб, дори по-красиви, по-грациозни и по-горди. Там няма да има и помен от ослепителните светлини на прожекторите на твоя театър. Техният прожектор е луната.

Вгледай се добре, вгледай се! Не танцуват ли те по-добре от теб? Признай си, момичето ми! Винаги ще се намери такава, която танцува по-добре от теб, която играе по-добре от теб! И помни: в семейството на Чарли няма грубиян, който би наругал каруцар или би се надсмял над просяк, седнал на брега на Сена.

Аз ще умра, но ти ще живееш. Искам ти никога да не познаеш бедността. Изпращам ти с това писмо чекова книжка, за да можеш да харчиш колкото поискаш. Но когато похарчиш два франка, не забравяй да си напомниш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознат, който има нужда от нея. А такъв ще намериш лесно. Достатъчно е да поискаш да видиш тези непознати бедняци, и ще ги срещнеш навсякъде. Говоря ти за пари, защото познавам дяволската им сила. Прекарал съм немалко време в цирка. И винаги съм се страхувал за въжеиграчите.

Но трябва да ти кажа, че хората падат по-често на земята, по която ходят, отколкото въжеиграчите – от подвело ги въже. Може би в една от звездните ти вечери ще те ослепи блясъкът на някой брилянт. В този момент той ще стане за теб опасно въже, и падането ще е неминуемо. Може би един прекрасен ден ще те заплени прекрасното лице на някой принц. В този ден ще станеш неопитен въжеиграч, а неопитните падат винаги. Не продавай сърцето си за злато и драгоценности. Не забравяй, че най-големият брилянт е слънцето. За щастие то блести за всички. А когато дойде време и се влюбиш, обичай този човек с цялото си сърце. Казал съм на майка ти да ти напише за това. Тя разбира от любовта повече от мен, по-добре нека сама поговори с теб за това.

Работата ти е трудна, зная го. Тялото ти е прикрито само от парче коприна. Заради изкуството може да се появиш на сцената и гола, но трябва да се върнеш оттам не само облечена, но и по-чиста. Стар съм и може би думите ми звучат смешно. Но може би голото ти тяло трябва да принадлежи на този, който ще обикне оголената ти душа. Не е страшно, ако мнението ти по въпроса е отпреди десет години, ако принадлежи на отминало време. Не бой се, тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да си последният човек от тези, които ще станат поданици на острова на голите. Зная, че бащи и деца са във вечна схватка. Воювай с мен и с мислите ми, моето момиче! Не обичам покорни деца. Но докато от очите ми не са покапали върху писмото сълзи, искам да вярвам, че днешната нощ на Рождеството е нощ на чудесата.

Искам да видя как се случва чудо, как ти разбираш всичко, което искам да ти кажа. Чарли остаря, Джералдин. Рано или късно вместо бялата сценична рокля ще облечеш траур, за да дойдеш на гроба ми. Така искам да не се измъчваш. Само от време на време, когато поглеждаш в огледалото, да виждаш чертите ми. Във вените ти тече моята кръв. И когато кръвта в моите вени изстине, искам да не забравяш баща си Чарли. Не бях ангел, но се опитвах да бъда истински човек. Опитвай и ти.

Целувам те, Джералдин. Твой Чарли.

Декември 1965 г.

Не ми се отваря Фейсбука…

July 16th, 2015

Преди няколко дни един клиент ми се обади с това оплакване. Не го биваше да ми обясни подробности. Отидох на място. Познайте каква се оказа причината.

Няма интернет? Не, не познахте. Не беше това.

Забранен достъп до Фейсбук? И това не беше.

Не си е въвел паролата и прочее? Също не.

Вирус на компютъра? Не, и това не беше причината. (Имаше няколко, но не беше заради тях.)

Омазан кеш на браузера? Не.

Липсващ браузер? Не. Има цели три. Лично аз съм ги слагал.

Не знае как да си отвори Фейсбук? Пак не. Лично съм му сложил браузера в автостарта, с Фейсбук като начална страница.

Пиян и не може да разбере какво става на компютъра? Не. Беше трезвен и в обичайното си разположение на ума.

Не му работи мишката и/или клавиатурата? По-близо сте, но не беше и това.

Изгоряло захранване. Компютърът изобщо не тръгва.

Не е виц. Не съм го прочел в Интернет или другаде. Не са ми го разказали. Видях го с очите си.

Да, знам че не ви се вярва. И на мен не ми се вярва, въпреки че го видях. Но беше така.

За разлика от вицовете или книгите, реалността няма нужда да бъде правдоподобна.

Паметникът на цар Самуил – неувяхващ в народната памет!

June 15th, 2015

Не ми се искаше да пиша за него. Други писаха достатъчно. Но с времето няколко живи „паметника“ счупиха по повод него и тъпомера, и гьонсуратомера ми. Въпреки че и двата са с логаритмична скала, и счупването им изглеждаше принципно невъзможно.

Още като го откриха, първата реакция на македонската преса беше саркастичното: „Нашият в Скопие струва милион и половина, а тоя в София – само 50 000 евро, и свети!“ Ей богу, вдигнахме самочувствието на братята македонци. Ако имаха реална армия, със сигурност щяха да ни обявят война за подобна подигравка с „техен“ владетел. Понеже нямат обаче, са разбрали по-важното – подигравката ни е не с царя, а с нашия си интелект.

(Не че техният е много повече – един виц за екскурзия в Скопие с гид:

– Тук ще видите фонтан от седми век. А вдясно зад него се строи храм, който ще бъде от четвърти век…)

Скулптурът заяви, че светещите очи на царя били символ на зрението на ослепените му воини. И че по проет трябвало не да светят, а само да мъждукат. Само по себе си това вече звучи като идея от оня етап на запой, когато все още говориш, но после нямаш спомен. За свое щастие. И за буйно веселие на околните… Писателю, авторе на „Диви разкази“ и на сценария на „Козият рог“, вдигни се от гроба да си погледнеш сина! И хвани каиша да му налееш каквото май си му спестявал!

После пък Божидар Димитров заяви, че който плюел паметника, бил соросоид, изрод и задник. Никога не бях и подозирал, че един ден тези две думи ще придобият стойността на орден. Или поне на белег на минимална психическа нормалност. Ако някой път се засрамя или възмутя, като ме нарекат соросоид, изрод или задник, моля ви, припомнете ми този случай, че да се гордея!

Днес пък Тодор Чобанов, фамозен зам-кмет на София и бивш слуга на народа в сферата на културата, заяви че паметникът се радвал на огромно одобрение. И че гербът на гърдите на Самуил бил византийски, понеже българският царски двор се обличал във византийски стил. А короната му била унгарска, понеже тогава всички корони се правели във Византия. Защо е женска не благоволи да ни озари. Важното е, че историците, дето забелязали тези неща, били некомпетентни. Не знаят горките, че да се обличаш във византийски стил значи да носиш и византийски герб на гърдите вместо своя. И че понеже и ти и унгарците поръчвате корони във Византия, е нормално да носиш унгарска корона. То така се прави… Защо короната е женска пък и аз вече се досещам. Като, простете за израза, ти го наврат такъв потомците, каква корона ти се полага?

Прав беше Радой Ралин – не се бойте от министъра на културата, бойте се от културата на министъра… Ех, как си струва всички тези изказвания да бъдат увековечени за поколенията! На плоча с името на скулптора, на видно място до паметника. Да минаваме оттам преди избори и да се замисляме – искаме ли тези мъдреци да бъдат наши избраници и да говорят от наше име.

Е, сега поне сигурно е лесно да се провери къде точно е погребан Самуил. Отивате на остров Свети Ахил, в базиликата, и лепвате ухо на земята. Ако се чува вой като от високооборотна центрофуга – там е.

Бих свършил дотук, но ми се ще да дам още няколко предложения по паметника, в стила на вече реализираните.

Като начало, изобразете го не с корона, а с лайно на главата. Те във Византия и това са произвеждали, нали? Чак император си имат, кръстен на тоя продукт. И няма да си личи дали е унгарско и женско – ще е плюс в сравнение със сега.

Направете също така, преди очите му да почнат да светят, пръстите му да мърдат все едно брои пари. Ще е чудесен символ, който ще премахне всякакви съмнения, че е бил владетел именно на България. Хем ще може да има градация: повече мърдане на пръстите – светене на очите, по-малко – само мъждукане. И няма да питат хората друго освен очите свети ли му.

Или пък покрай светенето на очите го направете и да бълва огън. Ще докара купища японски туристи да се радват. И да пробват печени наденички. Нищо чудно дори японският посланик да каже нещо за влиянието на японското художествено творчество върху българското – той е дипломат човек, умее да се изразява възпитано.

Направете главата му на всеки час да се отваря и отвътре да излиза кукувичка и да кука според часа. Ще носи полза за минаващите, ще се връзва мелодично с камбаните на „Александър Невски“ и ще е още едно доказателство, че именно ние сме неговите потомци.

Престанете да разследвате тоя, дето му бил залял прожекторите с черна боя. Вместо това го наградете с орден, че спомага за огромната популярност на паметника. Не че без него нямаше ежедневно тълпа минувачи да се скъсва да се хили и да се снима пред паметника, преди някой пил си лекарствата да го е махнал поживо-поздраво. Ама все пак.

А, може и да изобразите как точно бива одобряван, и колко огромно е одобрението. Няма да е като за деца под 18 години, но ще отразява реалното положение какво правят с паметта на царя отговорните ни кадри.

Ако случайно идеите не ви харесват, засрамете се! Как смеете да се възпротивявате срещу опазването на паметта на български владетел? Вие кви сте бе?… Не ви харесвало така. Колко сте? Неколко десетки души. А до девет милиона? Осъзнавате ли какво дребно изключение сте? Ама ха…

Иначе е вярно, че паметникът се радва на огромна популярност, ако не на одобрение. Ето и малко от тази популярност:

Когато Стефан Данаилов видял паметника, възкликнал:
– Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?

Арнолд Шварценегер, като видял паметника:
– А аз си мислех, че съм единственият Терминатор!

Самуил: Трипио, I am your father!
Трипио: НЕЕЕЕЕЕЕ!

Не ми бил Самуил, най ми бил Саурон…

– Само една биричка съм пил!
– Ти кого ще лъжеш бе! Очите му като на цар Самуил – само една биричка бил пил!

Вече плашат децата не с Торбалан, а с „Дракула със светещите очи“. А пък фамозният професор Вучков го нарече „ядрен вампир“. Комичността на професора настрана, според мен това е култово с точността си определение. Представете си как млади се уговарят: „Довечер в осем пред ядрения вампир!“ За мен паметникът ще си остане с това име.

In memoriam: Сър Кристофър Лий

June 12th, 2015

От много време не смогвам да напиша някой запис. Теми – колкото искаш. Красоти пред очите ни, които не забелязваме. Политически обстановки в България и наоколо. Паметникът на цар Самуил – за него може да се изпише цял блог… Но внезапно сред темите се вклини една тъжна. С огромен приоритет – срамно е да бъде пропусната.

Днес стана известно, че светът е изгубил преди дни един велик актьор – сър Кристофър Лий.

На 93 години той продължаваше да играе във филм след филм и да прави планове за следващи. Списъкът дори само на култовите му роли е зашеметяващ. Много от тях са снети през последните 15 години, след като той наближи 80… И когато споменаваме тези роли, обикновено имаме предвид „истинските“ участия във филми. Без озвучаванията на анимации, без участията в радиодраматизации… На обикновен човек са необходими години, за да изгледа цялото актьорско творчество на Кристофър Лий.

Талантът му изобщо не се изчерпваше с актьорството. На 70 години той започна да пее – и се оказа чудесен певец с разкошен басов глас. От класика, та до хеви метъл – всичко му се удаваше. Колко певци могат да се похвалят с това?

Преди четири години отпразнува златна сватба. И след това също остана заедно със съпругата си, до края. Петдесет и четири години. Попитан веднъж как го е постигнал, той отговори просто: „Изберете изключителен човек, и няма да ви е трудно.“ Мисля си – сигурно и на съпругата му не ѝ е било трудно.

Защото зад планината от постижения често забравяме да видим изключителната личност. Големият човек и мъдрец, поклонникът на изкуството. Толкова пъти изиграл заради външността си злодеи, той беше категоричен поклонник и защитник на доброто.

Почивайте в мир, сър Лий! Не зная какво „отвъд“ ви се полага – толкова много са. Но за едно съм сигурен – никъде там няма да получите роля на злодей. Все си мисля – ако случайно има отвъд, там всеки ще да получава роли според същността си. Не зная дали ще ви се падне да сте рицар или магьосник, или и двете – но ще е на боец на доброто.

Фалшификацията на доброто

June 4th, 2015

Напоследък не ми остава достатъчно време да пиша. Преди няколко дни обаче прочетох една разкошна статия в портал Култура – „Фалшификацията на доброто“ от Тони Николов. Като виден пират ще си позволя най-безсъвестно да я изкопирам тук едно към едно. Защото си струва да бъде четена.

—-

Никой не знае колко дълго ще продължи конфронтацията между Русия и Запада, която отдавна надхвърли измеренията на „украинската криза”.

Отчетливият обертон на Путиновата пропаганда е, че сблъсъкът става все по-глобален и все по-малко локален: накратко, това е сблъсък между „декадентския” и „извратен” Запад (Европа, Америка) и „здравата” и „всепобедна” Русия, опора на славянството и на цяла Евразия, стълб на „най-истинското православие”, единствена отстояваща „доброто” срещу цялото „зло”, в което лежи грехопадналият днешен свят и т.н.

Набързо изброявам основните руски пропагандни клишета. Те са до болка познати не само от съветската ера (когато кремълският червен локомотив теглеше цялото човечество към светлото комунистическо бъдеще), но и от времената на имперска Русия (смятаща себе си за „жандарма на Европа”), която на няколко пъти щеше да спаси света, докато внезапно Ленин не я еманципира „пролетарски”.

Едва ли си струва да се доказва обстойно защо претенцията на една отделно взета страна (Русия) да въплъщава „доброто” е безумна и че тя е твърде далеч от християнството, което предполага на първо място покаяние и отговорност за всички извършени грехове и исторически престъпления. Както не по-малко налудничаво е да локализираме „абсолютното зло” само на Запад, където поне има гузна съвест и се поема историческа отговорност за престъпленията на нацизма и фашизма.

Ала да спрем с моралната равносметка дотук и за да не затънем в общите постулати на днешната пропагандна война, ето една автентична история, която прочетох наскоро в Газета.ru и оттогава тя не ми излиза от ума.

Сама по себе си историята е съвсем проста, дори банална. Двама руски кадрови военни от армейското разузнаване (ГРУ) – Александър Александров и Евгений Ерофеев – попадат в украински плен при акция в … района на Донбас. Градът, в който са заловени, е недалеч от Луганск и носи името Счастье, което очевидно не им е донесло късмет в личен план.

Двамата попадат в плен след раняване и облаците над тях се сгъстяват. Руското министерство на отбраната тутакси заявява, че става дума за „бивши офицери”, уволнени от армията, които са били в Луганск като доброволци от „народното опълчение”, тоест самоволно. Александров и Ерофеев дълго не искат да повярват в това съобщение и дори са убедени, че то е някаква провокация на украинските спецслужби, докато с тях не се свързват руските медии. И тук историята става омерзителна. Радио „Ехото на Москва” излъчва видео-интервю с жената на сержант Александър Александров, в което тя категорично заявява, че той се е уволнил от армията в края на декември и оттогава тя не го е виждала. И не иска да го види. Малко по-късно сходно заявление прави и бащата на капитан Евгений Ерофеев.

Ето как двама защитници на „доброто”, които дотогава смятат, че са рискували живота си в името на Русия, изведнъж се оказват „никои”. Дори по-лошо: те са дезертьори от армията, тръгнали своеволно, като наемници, да се бият на чужда територия с неясно какви цели. И което е още по-лошо – оказват се предатели и предадени, биват противопоставени на най-близките си, заставени да свидетелстват срещу тях.

Две класически жертви на „хибридната война”.

И не само на нея.

Известно е, че Москва не признава присъствието на свои военни на територията на Украйна. Съответно руското Министерство на отбраната има една и съща официална версия на случващото се – става дума за бивши военни, уволнили се от армията.

Двамата армейски разузнавачи обаче са живи човешки същества със своите права. Те настояват да бъдат третирани като военнопленници, защото твърдят, че са влезли на територията на Украйна по заповед на началниците си и по силата на положената от тях военна клетва.

Украинското законодателство предвижда от 5 до 15 години за терористични (подривни) дейности на територията на страната.

Междувременно случаят на Александров и Ерофеев се следи с особен интерес от медиите, защото историята е контра-версия на „спасяването на редник Райън”.

Двамата „бивши военни” непрекъснато дават интервюта, включително и за руски медии. Единствените, които не им се обаждат, са техните близки и лицата, отговорни за цялата тази авантюра.

Едва напоследък руското посолство в Украйна, след засиления медиен интерес, обяви, че негов представител ще посети „двамата руски граждани”.

Какви са те, така и не става ясно. От декларацията може да допусне, че става дума едва ли не за заблудени туристи, озовали се по непонятни причини (и то с оръжие в ръка) в околностите на град Счастье, по силата на случайност, преобърнала техния досегашен живот.

Така Александров и Ерофеев са изоставени в лапите на „злото”, и то от „държавата на доброто”, а срещу тях, на пълни обороти, е запусната Путиновата пропагандна машина, която обработва техните близки и се готви да премачка съдбите им.

И то защо?

Защото двамата са били ранени и са оцелели. Не са загинали „с чест”.

Следователно са неудобни.

Те са живи. Но не са „добри”.

И изобщо не е ясно какви са.

Не са военнопленници, защото между Русия и Украйна, поне официално, не се води война.

Излиза, че са престъпници, затова трябва да бъдат отхвърлени от всички, даже от семействата си.

Само защото са оцелели, а в Русия такива ги броят за предатели.

Те вече нямат отечество. Нямат близки. Те са никои. Нищо. Хора без значение.

Както и да завърши одисеята на бившите военни Александров и Ерофеев, те вече са емблеми за болната морална съвест на Путинова Русия, която отстоява „доброто”, но не и достойнството на човека. Особено на собствените си граждани.

И все пак, защо в XXI в., броени дни след колосалните тържества за Деня на Победата, Русия отказва да припознае като „свои” задържаните или загиналите на чужда територия свои войници?

Въпросът е повече от съществен.

А сюжетът е не просто руски, дори не е съветски, а е направо оруеловски.

Спомнете си как в „1984” на Джордж Оруел се показва, че господството може да е тотално само когато се надделее над живеещите в страх. Как всеки заплаща този страх с цената на достойнството си на човешко същество. И как, за да оцелее, всеки трябва да плати с цената на онова, което му е най-скъпо. Ето защо главният герой в „1984” Уинстън предава любимата си Джулия и тя предава него. Така, „отдавайки” любовта си на Големия брат, те предават не само онова, което са, но и всичко, което биха могли да бъдат.

По същия начин близките на Александров и Ерофеев са принудени да ги „отдадат” в името на „доброто” (на Големия брат в Кремъл), както и от тях двамата се е очаквало (и се очаква) да „отдадат” живота си, за да спасят „честта си”, а и своите близки.

Всичко това заради войната в името на „доброто”, която подменя самите му основания.

Впрочем с какво ситуацията на война в „1984”, в която Евразия воюва с Океания, без никой да е сигурен дали не се воюва и с Изтазия, е по-различна от войната, започната от Путинова Русия?

В света, описан от Оруел, войната е вътре във всяка държава и изглежда тотална:

Военната истерия е непрестанна и всеобща и такива деяния като изнасилване, плячкосване, избиване на деца, поробване на цели народи и репресивни мерки срещу пленници, се смятат за нормални, а когато се извършват от собствената страна, а не от вражеската – и за похвални… Във физически аспект във войната са въвлечени малък брой хора, предимно висококвалифицирани специалисти… Военните действия, когато има такива, се водят по неопределени граници, за чието местоположение човек може само да се досеща… На практика променила се е същността на войната.

Такава е Оруеловата дефиниция на днешната хибридна война.

И всичко това със средствата на „контролираната лъжа”, в които пропагандата е всичко, а отделният човек – пренебрежимо нищо.

В календарната „1984” светът за щастие не се озова в ситуацията, описана от Оруел.

Въпросът е къде сме през 2015 г., когато „контролираната лъжа” извършва поредната „фалшификация на доброто”.

—-

Не мога да се удържа да не добавя и някои мои размисли.

„Извратеният“ Запад е в руските медии задължително клише, налагано с цялата енергия и бруталност на „гебухата“ (служителите на техните тайни служби). Който се опита да му се противопостави, си проси неприятности. Но това не е новост.

Новост за мен е друго. Към момента Западът бива обрисуван в Русия почти винаги по един и същи начин. Не като „империалисти, които смучат света“ – толкова любимо клише. Не и като „шпиони“, „саботьори“ и другите познати ни от миналото. Бива обрисуван като „извратеняци, неспособни да воюват“. Подчертавам – неспособни не да творят добро, да печелят честно или да създават наука или култура. ДА ВОЮВАТ… Изводът си е за вас.

Толкова по този въпрос. Мъчат ме обаче и други.

Да предположим, че трябва да постъпя в армията, и имам избор между два взвода. В единия служат откровени гейове, които изобщо не крият предпочитанията си. Но ако ме пленят, те ще направят всичко посилно, за да ме спасят и измъкнат… В другия служат абсолютни мъжкари, които не могат и да си представят привличане към нещо различно от жена. Но ако ме пленят, те ще се отрекат от мен, никога няма да са ме познавали и безгрижно ще ме зарежат.

В кой взвод ще избера да отида, как мислите? И на кой ще закича етикета „педераси“?

Към момента Русия ми прилича до немай-къде на Германия от 1938 г. Интересувал съм се от този период на немската история старателно, и чувството за дежа вю е стряскащо. Както съм ужасен от факта колко лесно един народ на мислители, философи и учени бе превърнат в нацистка тълпа тогава, толкова съм ужасен от същото сега. (Защото тези руснаци, които са имали що-годе нормални условия за развитие, наистина са народ на мислители и учени. Нямам съмнение, че ако всички руснаци имаха такива условия, руският народ щеше да е не по-малко достоен за възхищение от немския преди Хитлер.) И ме е страх, че руската нацистка тълпа ще е способна на точно такива зверства, на каквито беше и германската. Това е не германско или руско качество, а нацистко. А това, което се вихри в Русия в момента, е именно нацизъм.

Случаят с Александров и Ерофеев обаче придава на ситуацията ново измерение. Нацистите поне не предаваха своите така лесно и безотговорно… Чудя се – ако аз съм отишъл да се бия по заповед на моята родина, а тя при първа възможност ме е предала и се е отрекла от мен, аз какво ѝ дължа? Не говоря за материалната част, там знаем – всичко, което страната ми е дала на мен, е платено с част от данъците, отдрани от гърба на родителите ми и моя гръб. Другата част е отишла да храни добре познат ни сорт тулупи, титулуващи се слуги на народа… Става дума за чисто моралния аспект. Дължи ли който и да било каквото и да било на подобна страна? Какъв етикет си закичва тя с това си действие?

Не, не се измъквайте с „това не е моята страна, не ме засяга“. Стигне ли се до конфликт, дори все още не с оръжия, никоя страна не може да си позволи да си забрани средствата на другата. Принципът „джентълмените не си четат писмата“ е единствено нормалният в свободна и мирна страна, но фатален в условията на шпионажа при студена война, или в подготовка за гореща. Да цитирам Желю Желев, тоталитарната държава тласка света към тоталитаризъм. Предателската – към предателство. Злата – към зло. Коя държава се е оказала в конкретния случай злата няма огромно значение – скоро и другите ще бъдат принудени да правят същото. Да, после те ще го изоставят по-лесно от нея. Но междувременно ще са пострадали милиони хора от всички страни. Включително нашата, ако не измислим как да я преместим в паралелна вселена, недостъпна за войни и враждебност…

Знаете ли кога е ужасно? Когато вицовете станат реалност. А в момента си припомням един някогашен виц:

Летят със самолет американският и съветският държавни глави. Спорят чии бодигардове са по-предани. Объща се американецът към своя гард:

– Джон, отвори вратата на самолета и скочи!

– Не мога, сър – имам семейство!

Ухилва се генералният секретар:

– Ваня, отвори вратата на самолета и скочи!

Става Ваня, отваря вратата на самолета и се приготвя да скача. Американецът се намесва:

– Чакай малко! Защо не откажеш?

– Не мога, сър – имам семейство!

Да, това са просто мрачни размисли. Но те си имат причина. И погнусата от нея остава.

Гнилата сельодка

May 18th, 2015

Днес един познат ми прати линк към статия на Владимир Яковлев в „Ехо России“. Прочетох набързо и въздъхнах със съжаление – май нямаше да смогна да я преведа… Когато се прибрах обаче, Ели ми беше пратила пък връзка към вече готов неин превод в „Бивол“. Реших, че най-безсъвестно и в нарушение на интелектуалните им права ще изкопирам превода и ще го пусна и при мен. Такива неща заслужават да се четат и знаят.

Едно, че е полезно да се знае какво става в Русия. В някой момент може да започне да ни касае по-непосредствено, отколкото бихме желали… И второ, че методите на лъжата са винаги гнусни и позорни, независимо кой ги прилага и кой му е поръчал да лъже. Честният човек трябва да умее да ги разпознава и вижда, за да си прави правилните изводи за света наоколо.

—-

Гнилата сельодка
Как работят методите на бойната спецпропаганда

Владимир Яковлев, Ехото на Русия.

Интересно, дали разгласявам сега държавна тайна? Все пак добре си спомням този учебник със синия размазан печат на специалните части и тетрадката за конспекти с номерирани страници, за по-сигурно зашити с дебел восъчен конец.

Съвършено секретно

Учих се в журналистическия факултет на МГУ (Московския държавен университет), във военната катедра. В секретна обстановка ни учеха на бойна пропаганда – изкуството да се всява раздор в редовете на противника с помощта на дезинформация и манипулация на съзнанието.

Страшна работа е това, да ви доложа. Не на шега.

Бойната или черната пропаганда допуска каквото и да е изкривяване на реалните факти заради решаването на пропагандистки задачи. Това е ефективно оръжие, използвано с единствената цел да смаже мисленето на противника.

Методът на « гнилата сельодка ». Методът на « обърнатата пирамида ». Методът на « голямата лъжа ». Принципът « 40 на 60 ». Методът на « абсолютната очевидност ».

Всички тези методи и техники вие също ги познавате. Просто не осъзнавате това. Както и ви се полага.

Нас ни учеха да използваме техниката на бойната спецпропаганда срещу войниците от армията на противника. Днес те се използват срещу мирното население на нашата собствена страна. Вече две години, четейки руски вестници и гледайки телевизионни шоу програми, с интерес отбелязвам, че хората, които в Русия контролират спускането и интерпретирането на новините явно са учили по същия учебник, при същия този бодър полковник или при неговите колеги.

Ето например метода на гнилата сельодка. Той работи така. Подбира се лъжливо обвинение. Важно е то да бъде максимално мръсно и скандално. Добре работи, например, дребното мошеничество, или, да речем, блудството с малолетни или убийството, желателно от алчност.

Целта на гнилата сельодка въобще не е в това обвинението да се докаже. А в това да предизвика неговото широко, публично обсъждане… на НЕсправеделивостта и НЕоправдаността.

Човешката психика е устроена така, че в момента, в който обвинението става предмет на публично обсъждане, неизбежно възникват негови « привърженици » и « противници », « познавачи » и « експерти », озъбени « обвинители » и яростни « защитници » на обвиняемия.

Но извън зависимостта от собствените виждания всички участници в дискусията отново и отново произнасят името на обвиняемия във връзка с мръсното и скандално обвинение, натривайки по този начин все повече от тази « гнила сельодка » в неговите « дрехи », докато накрая този « мирис » не започне да го следва навсякъде. А въпросът дали е « убил-откраднал-изнасили или не » става основен при споменаване на неговото име.

Или, например, метода « 40 на 60 », измислен още от Гьобелс. Той се състои в създаването на медиа, която дава 60% от информацията си в интерес на противника. Заработвайки така неговото доверие, останалите 40% се използват за извънредно ефективна, благодарение на доверието, дезинформация. По време на Втората световна война е съществувала радиостанция, която е слушал антифашисткия свят. Считало се е, че тя е британска. И чак след войната се изяснява, че всъщност това е била радиостанция на Гьобелс, работеща съгласно разработения от него принцип « 40 на 60 ».

Много ефективен е методът на « голямата лъжа », който малко прилича на « гнилата сельодка », но всъщност работи по друг начин. Той се заключава в това да се предлага с максимална увереност на аудиторията толкова глобална и ужасна лъжа, че практически не е възможно да се повярва, че е възможно да се излъже за такова нещо.

Номерът тук е, че правилно сглобената и добре измислена « голяма лъжа » предизвиква в слушателя или зрителя дълбока емоционална травма, която после дълго ще определя неговите възгледи въпреки каквито и да били доводи на логиката и разсъдъка.

Особено добре работят в този смисъл описанията на жестоки издевателства над деца и жени.

Да допуснем, че съобщението за разпънатото на кръст дете поради дълбоката емоционална травма, което предизвиква, за дълго ще определи възгледите на получилия тази информация човек, колкото и да се стараем след това да го убедим в противното, използвайки обикновени логически доводи.

Но нашият бодър полковник особено уважаваше метода на « абсолютната очевидност », даващ макар и не бърз, но пък надежден резултат.

Вместо да доказвате нещо, подавате това, в което искате да убедите аудиторията, като нещо напълно очевидно, от самосебе си разбиращо се и поради това безусловно поддържано от преобладаващото мнозинство от населението.

Независимо от външната си простота, този метод е невероятно ефективен, доколкото човешката психика автоматично реагира на мнението на мнозинството, стремейки се да се присъедини към него.

Важно е единствено да помните, че мнозинството задължително трябва да е преобладаващо, а неговата поддръжка абсолютна и безусловна – в противен случай ефектът от присъединяването не възниква.

Но дори ако тези условия не са спазени, то броят на поддръжниците на « позицията на мнозинството » започва постепенно, но уверено да расте, а с течение на времето се увеличава вече в геометрическа прогресия – основно за сметка на представителите на низшите социални слоеве, които са най-уязвими към « ефекта на присъединяването ». Един от класическите начини за поддържане на метода на абсолютната очевидност се явява, например, публикацията на резултатите от различни социологически допитвания, демонстриращи абсолютно обществено единство по един или друг въпрос. Методиката на « черната пропаганда « естествено не изисква тези резултати да имат каквото и да било отношение към реалността.

Мога да продължа. Учиха ни на това цяла година и списъкът на методите е доста голям. Важното обаче не е в това. А ето в какво. Методите на « черната » пропаганда въздействат на аудиторията на нивото на дълбоките психологически механизми по такъв начин, че последствията от това въздействие не могат да бъдат снети с обичайните логически доводи. « Голямата лъжа » постига този ефект с помощта на емоционалната травма. « Методът на очевидността » – чрез « ефекта на присъединяването ». « Гнилата сельодка » – за сметка на внедряването в съзнанието на аудиторията на пряка асоциация между обекта на атаката и мръсното, скандално обвинение.

По-просто казано, бойната спецпропаганда превръща човека в зомби, което не само активно поддръжа внедрената в неговото съзнание установка, но и агресивно противостои на всички, които се придържат към различни възгледи или се опитват да го убедят в обратното, ползвайки логически доводи. Иначе, разбира се, не може и да бъде. Всички методи за бойна спецпропаганда са обединени от единна цел. Тя се състои в това да се отслаби армията на противника за сметка на внасянето на вътрешни дрязги, взаимна ненавист и недоверие един към друг.

И днес тези методи се прилагат срещу самите нас. Резултатът, до който довеждат е този, заради който са били създадени. Само че взаимната ненавист и вътрешните дрязги възникват не в армията на противника, а в нашите домове и семейства.

Просто излезте на улицата и погледнете как се измени страната за последните три години. Струва ми се, че против собственото си население бойната спецпропаганда работи даже по-ефективно, отколкото срещу войниците на противника.

Може би защото за разлика от войниците на противника мирното население не може да се защити.

Рангелчо си търси дом

May 5th, 2015

Преди време Пъструшка разказа тук за себе си и братчетата си, които си търсят дом. Оттогава две от братчетата ѝ откриха на кого да помагат и да правят по-щастливи дните. Тя и близначето ѝ обаче все още са при нас.

Не бих се разделил с тях, ако можех да ги запазя. Гарсониерата ми обаче е твърде малка за четири котки – тежко е и за тях. Имат хигиенни навици, благи и гальовни са, не раздират мебелите, не са претенциозни на храна, но това не решава проблема с мястото.

Особено трудно е на Рангелчо. Вече е почти пораснал (на цели десет месеца), и баща му го тормози сериозно. Често таткото го мие и любовно го гледа как се храни, но надделеят ли инстинктите, напада сина си и го гони и бие. Нямаме как да ги държим разделени – твърде малко е мястото. Нямаме как и да опазим малкия – денем сме на работа, нощем спим…

И Рангелчо расте наплашен и изтормозен. Коте със специални нужди – от спокойствие, доброта и внимание. Отидем ли до скривалището му да го погалим, отначало е неспокоен. Но след по-малко от минута галене вече мърка, излиза, гали се и той и прелива от щастие. Няма от него по-обичен и щастлив на света – за милувка е готов да зареже и храна, и всичко… И много ни се иска да му намерим дом, където ще бъде приютен и обичан. Където ще има спокойствие. Получи ли обич, той умее да я върне стократно.

Затова и се обръщам към всички читатели – ако търсите благо и гальовно коте, или пък познавате някой, който търси, се обадете! Драснете коментар под този запис. Или пък ми пишете на grigor в този сайт.

Благодаря ви предварително – и от сърце!

Защо ваксините са важни

April 16th, 2015

Напоследък антиваксерството е мода. За разлика от повечето моди обаче, то може да има пагубни последици – загуба на здравето или дори на живота.

Смислено ли е да се пише по въпроса? Не твърде. Писането е опит противниците на ваксинирането да бъдат убедени чрез знание и логика. Ако обаче реалността и фактите в нея не са ги убедили, е твърде малко вероятно да го направят думи и обяснения. Все едно е да отидете при пациента от шеста палата и да го убеждавате, че не е Наполеон. Ако дори реалността наоколо не го е убедила, логиката ви няма да може.

Затова е правилно антиваксерите да бъдат не убеждавани, а лекувани – точно както с пациента от шеста палата. И е много по-важно, отколкото да бъде лекуван той. Повечето Наполеоновци рядко тръгват да избиват противникови армии, докато антиваксерът е смъртно опасен както за своите деца, така и за децата на всеки лековерен около него, а дори и за децата на нормални хора, които учат или си играят с неговите деца.

Целта на писането е да убеди именно тези лековерни. Ако този запис успее да спаси здравето на дори едно дете, трудът по него ще си е струвал неизброимо количество пъти.

Аргументите на антиваксерите

Най-честият аргумент, който лично аз съм чувал от антиваксери, е че някаква зла световна конспирация се опитва да ни уврежда децата чрез ваксините. Както знае всеки лекар, тези зли световни конспирации се побеждават с правилна диагноза и лечение. Принципно случаите са различни; най-честата диагноза е параноя, но се срещат и други психози. Лечението съответно е антипсихотично, а при особено „дейни“ пациенти – и невролептично. Животът на такъв човек е мъка за самия него – моля ви, помогнете му да победи призраците които го мъчат и да се върне в реалността. Осигурете му нужната му лекарска помощ.

Друг чест аргумент е, че ваксините са напълно ненужни, но злите фармацевтични фирми се опитват да правят печалби от тях. Че фирмите съществуват, за да правят печалби, е азбучна истина. Че фармацевтичните фирми не са от най-скрупульозните – уви, също. (Веднъж бях успял да проследя антиваксерска кампания до фармацевтична фирма. Ваксината срещу болестта е стотинки и се дава веднъж в живота, а лекарствата за развилата се болест са стотици левове доживотно…) Действително има ваксини, които не са от особена полза – например някои „модерни“ противогрипни. (Всяка нова грипна епидемия се причинява от щам, който е имунологично различен от предишния – към 2015 г. все още няма ваксина, която да е ефективна срещу непоявили се още щамове.) Основните и ключови ваксини от имунизационния календар обаче са спасителни. Разликата между Средновековието, когато до зрялост са доживявали под половината деца, и сега се дължи на първо място на тях.

Трети аргумент е, че ваксините са вредни, причиняват аутизъм, съдържат живак и така нататък. Истината е, че абсолютно всичко на този свят може да причини аутизъм (и ваксините са мнооого назад като роля дори в сравнение примерно с пиенето на мляко). По същия начин, на практика не съществува храна или питие, която гарантирано да не съдържа нито един атом живак – а и живакът наистина е вреден, но в количества, които много далеч надвишават тези във ваксините. (В които изобщо го има – а това е малка част от всички.) Към момента няма задължителна ваксина, чиито шансове да ви спаси живота или здравето да не са много по-големи от шансовете на всички стандартни ваксини заедно да ви го увредят.

(Принципно съществуват ваксини, които са наистина опасни за организма. Те се прилагат, когато опасността от заболяването превишава сериозно тази от ваксината. Никой задължителен ваксинационен календар по света обаче не включва такава ваксина. Нито пък някой лекар ще посмее да ви я предложи, ако нямате крещяща нужда от нея. Такава нужда би била примерно епидемия от Ебола в населеното място, където живеете… Затова не си струва да се безпокоите за тях.)

Четвърти аргумент е, че в цивилизованите страни повечето опасни болести са изкоренени и ваксините вече не са нужни. Всъщност ми е известна само една заразна болест, която е наистина изкоренена – едрата шарка. (И вече от десетилетия не се провежда ваксиниране за нея.) Всичко останало – туберкулоза, детски паралич, дифтерия, тетанус, коклюш, морбили, заушка и куп други болести – си витае наоколо и дебне за податлив организъм. Колко мъдра идея е да му сервирате децата си?! Ако логиката не ви убеждава, има карти на развитите страни по проценти на ваксинирането и проценти на заболеваемостта сред децата от съответната болест. Намерете ги, погледнете ги и ще видите – областите, където ваксинирането срещу някоя болест е било най-ниско преди няколко години, съвпадат точно с областите, където избухват епидемии от нея. Дано това ви наведе на размисъл.

Чувал съм „изобретателни“ лъжи, най-често пробутвани на малцинствата – примерно че ваксините всъщност били предназначени да ги стерилизират. Някои от авторите на тези лъжи много се гордеят със себе си – подрязвали хитро размножаването на малцинствата. Не зная как ще се чувстват, ако видят каквото аз съм виждал. Примерно дете, напълно парализирано доживот от детски паралич, понеже не е било ваксинирано. Или умряло от тетанус, по същата причина. Не зная как биха погледнали в очите детето или родителите му. За мен тези хора са хладнокръвни убийци, а моралната подкрепа за тях е съучастие в убийство. Не мога да си представя нормален човек, за който не е така. Ужасен съм от факта, че такива ги има и ходят ненаказани.

(Всъщност антиваксерите са точно такива хора, само дето повечето не целят съзнателно този резултат – просто го постигат на практика. И не се ограничават с малцинствата.)

Заблуди относно ваксините

Една от тях е, че болестта не може да зарази ваксинирани. Реално за всяка болест съществува т.нар. „инфективна доза“ – минимално количество микроби, което трябва да атакува организма, за да успее да го зарази. Това количество е различно за различните микроби. Дори за един и същи микроб е различно при различни хора, при различно състояние на един и същи организъм, и т.н. Основното положение обаче е простичко – колкото повече микроби ви атакуват, толкова по-вероятно е да успеят да ви разболеят.

Това, което прави ваксината, е да вдигне инфективната доза. Силата на вдигане е различна. Някои ваксини я вдигат над на практика всяка доза микроби, която е реално да има как да ви атакува. Някои обаче завишават тази доза само няколко пъти – иначе казано, в „горещо“ инфекциозно огнище по-слаб организъм би рискувал да се зарази дори ваксиниран.

Какво става, ако детето ви учи в клас от деца на антиваксери? Когато епидемията се стовари, класът ще е едно много активно инфекциозно огнище. Тогава за детето ви ще има риск дори ако сте го ваксинирали. Иначе казано, антиваксерите могат да са опасни не само за своите деца, но и за ваксинираните деца наоколо.

Друга заблуда е, че едно ваксиниране поддържа имунитета срещу болест доживотно. С някои ваксини наистина е така. С много обаче не е – те се налага да се дават периодично. С времето организмът отхлабва боеготовността си… Затова е добре да имате представа кои ваксини е нужно да се дават периодично и да ги давате. Иначе нищо не вършите.

Трета заблуда е, че е гарантирано излишно да се ваксинирате срещу разни тропически и екзотични болести. Наистина шансът детето ви да хване в България чума или лайшманиоза е нищожен. Не е така обаче, ако то има сериозен пряк или непряк контакт с хора, които често пътуват до региони, където тези болести са активни. Такива деца са малко, но ако вашите са сред тях, може да си струва да ги ваксинирате, особено ако в региона в момента има епидемия. Същото може да важи и за вас – на децата ви освен всичко друго им трябват и родители.

Има и заблуди, които касаят конкретни болести. Една от тях, която чух наскоро, е че при детския паралич получава парализи едно дете на десетки хиляди и умрели няма. В някои източници може и наистина да пише така. Само че при епидемия в циганския квартал на Сливен преди няколко години имаше умрели деца, и парализи имаха към половината заразени. Да вярваш на авторитетни източници е мъдро, но да вярваш на очите си е още по-мъдро.

Чувал съм и по-откачени неща. Поне веднъж месечно по някой ми казва, че туберкулозата, чумата или коклюшът всъщност не съществуват, а са измислици на злата фарма. Или пък че са създадено преди няколко години ГМО, и историята била фалшифицирана да пише, че ги е имало винаги. От тези разговори понякога има и полза – единият от тях ми помогна да идентифицирам надигащ се случай на шизофрения навреме. Уви, много често се касае за най-обикновен клиничен идиотизъм. Дето е брониран здраво в гърдите и за него лекарства няма открити…

… За ваксините и антиваксерите може да се пише до безкрай. Ще се огранича само с едно изречение – моля ви, помагайте на тези хора да се върнат в реалността, а не я напускайте, за да се присъедините към тях.

Срещата

March 12th, 2015

Мъжът се надигна от леглото. Разтри очи и се огледа с учудване.

Нещо се беше променило. Беше в спалнята си, но… нещо беше различно. Всъщност, нямаше как да не бъде. От години насам зловещата болест все повече съсипваше възприятията му, изпълваше ума му с мътилка и отнемаше връзката му със света. Колко ли време беше минало, откакто той беше осъзнал за последен път къде е и кой е? Спокойно можеше да е години…

Но къде беше се дянала мътилката в ума? Очите му отново виждаха ясно. Свързваше възприятията с лекота, спомените му бяха бистри, преценката – чиста, бърза и ясна. Стаята не се беше променила – променил се беше той… Дали не бяха открили лекарство? Дали не го бяха излекували?

Леко движение привлече вниманието му. Огромната сянка, застанала до стената край леглото, се оказа посетител в черен плащ. Висок сигурно поне седем фута. В отвора на качулката се виждаха единствено две синкави светлинки. Щръкналата от ръкава му китка беше само от кости и стискаше дръжката на коса с пробляскващо в синкаво острие.

Не го бяха излекували.

Мина известно време, докато мъжът осъзнае какво се е случило. След това събра смелост и се покашля:

– Време ли ми е?

Качулката отсреща кимна.

– Винаги съм бил любопитен какво следва. Е, надявах се да не го разбера скоро.

Посетителят му бавно заобиколи леглото.

– МНОГО БОЖЕСТВА СА ВИ СЪРДИТИ. – Гласът му беше някак… особен. Като на погребална камбана. Която се чува приглушено като от гроб.

. Така ли?

– НАПРИМЕР ВСИЧКИ.

Гърлото на мъжа за миг пресъхна. Не че не обичаше да се шегува, но…

– КАКТО И НА ВСЕКИ ДРУГ АТЕИСТ.

– Ох… – Парадоксално, но това сякаш облекчи страха.

– НО И МНОГО ОТ ТЯХ СА ЛЮБОПИТНИ ДА РАЗБЕРАТ КАКВО СЛЕДВА.

– За мен или за тях? – усмихна се мъжът.

– И ДВЕТЕ.

– Не знаят ли? Поне за мен?

– НЯКОИ КРАИЩА СА ПРОСТО НОВО НАЧАЛО, КОЕТО ОЩЕ НЕ Е НАПИСАНО.

Мъжът се замисли под търпеливия поглед на посетителя. Накрая се надигна от леглото, без да си дава труда да отметне одеалото, минавайки през него. Опита се да тръгне към изхода на стаята, но нещо го придърпа назад. Светеща нишка го привързваше към някогашното му тяло, останало на леглото.

– Не е ли време да си послужите с този инструмент? – Той посочи косата в ръцете на другия.

– О, НЕ.

Смърт подпря косата на стената. След това бръкна под плаща си и измъкна меч. Тънкото му острие просветваше със своя светлина и сякаш живееше собствен живот.

– ПО МОЯ ПРЕЦЕНКА, СЪР, ВИ СЕ ПОЛАГА ТОВА.

—-

Днес почина един от най-невероятните умове наоколо – Тери Пратчет.

Смехът е странно нещо. Ние често омаловажаваме пред себе си тези, които ни го дават. Смятаме ги за глупаци, смешници, палячовци. Не виждаме колко дълбочина, опит и мъдрост се крият в такива хора. Твърде очевидно е, за да го осъзнаем лесно.

Пратчет беше изключителен мъдрец и хуманист. Чувството му за хумор беше съградено върху огромни познания – за света, за хората, за важното и маловажното. Беше изключителен благотворител и покровител на знанието срещу незнанието, на мъдростта срещу глупостта. Беше един от хората, които правят този свят място, на което си заслужава да прекараш един живот.

Беше…

Сбогом, маестро. Колкото и да не вярвам в задгробен живот, все си мисля – за такива като теб трябва да има някакво отвъд. Природата просто не може да позволи толкова голяма личност да изчезне просто ей така, да остави само спомени.

Не че спомените са малко. Пратчет си отиде, но творчеството му продължава да живее. Да ни подкрепя, учи и прави по-добри. Да постига повече, отколкото друг би могъл да постигне с всичките си сили приживе. Пред такива като него осъзнаваш колко верен е за някои хора изразът, че не умират. Че просто в един момент стават безсмъртни.

Сбогом на този Пратчет, който живееше някъде в Англия. И приятелско намигване към този, който живее вътре в нас и ще ни даде весела усмивка и мъдър съвет винаги, когато имаме нужда.

И може би ще ни напомни, че всеки от нас може да има своето безсмъртие, за света или за шепа най-близки хора. Ако желае да остави след себе си спомен, който другите ще са щастливи да имат.