„Сивият път“

September 9th, 2014

Така се нарича вдъхновеният от Толкин бъдещ фентъзи цикъл на Любомир Николов. И първата му част вече е доста близо до това да бъде настояща. :-)

Имам честта да съм прочел части от нея и подскачам от нетърпение да я видя отпечатана. Ако вие ги бяхте прочели, също щяхте да подскачате от нетърпение. Нямам думи, с които да опиша какво невероятно нещо се е получило!

А засега ще отправя към всички една дребна загадка:

Действието в „Сивият път“ се развива в далечното бъдеще, след повече от хиляда и петстотин години. Светът е преминал през много неща, включително през поне една унищожителна световна война. Много от изкуството е изгубено, друго е възстановявано по памет, тук-там с немалки грешки в имената или авторите.

Пред бъдещия престолонаследник представят пиесата „Двамата неанди“. (Тоест, неандерталци – да, в бъдещето ги има предостатъчно, включително сред главните герои.) Пробвайте да познаете кое е истинското ѝ име, и евентуално истинският ѝ автор. За подсетка включвам няколко стиха от пиесата (дано Любо Николов не ми се сърди):

… но крал от мен не става. Знам добре,
крале на тоя свят е имало различни:
развратни и благоприлични,
сърца от злато и коварни твари,
предатели и искрени другари,
страхливци и безумни храбреци,
глупаци, лунатици, мъдреци,
ала в едно са те обединени –
с корона на главата са родени.
На крал такъв аз преданост дължа,
а другото нарича се лъжа.

Очаквам предположениета! :-)

Не се надлайвай с кучета…

August 28th, 2014

Не се надлайвай с нечии кучета.

Няма да постигнете разбирателство. И после ти ще се срамуваш от участието си в надлайването, а те ще се гордеят с него.

Игнорирай ги. Докато кучетата си лаят, керванът трябва да върви. Докато злото пръска слюнки и бълва омраза, доброто трябва да работи и да твори добро.

Ако налетят да те хапят, не се колебай да развъртиш тоягата. Те не признават морални победи – признават само физически. Иначе щяха да са хора и нямаше да те лаят и хапят.

А ако на теб самия не ти е достатъчна физическата победа, ако търсиш и морална – просто бъди щастлив, радостен от живота и уверен в себе си. Нечиите кучета никога няма да могат да преглътнат и надживеят това. Те са научени, че нямат право на радост, щастие и увереност. Тези неща идват от това да имаш своя собствена стойност. А в отношенията между кучета и господар право на стойност има само господарят.

Така ще победиш и господаря им. Защото и той е покатерило се по стълбичката нечие куче. Ако беше човек, нямаше да има нужда от кучета, които да облайват и хапят неугодните му – хората нямат нужда другите да бъдат облайвани и хапани, имат я нечиите кучета. Няма да му е по силите да преглътне и надживее, че друг има радостта, щастието и увереността, за които той напразно мечтае. Които си представя, че ще получи, ако ги отнеме от околните. Защото единствената стойност, за която е способен да мечтае, е да е господар на кучета.

Ако ли пък ти се прииска да облаеш някого, огледай се дали някой или нещо не те държи на каишка. Дали не си едно от кучетата му. Не вярвай на лъжите, че това е работа срещу заплащане, защита на убеждения или каквото и да е друго. Който или каквото е човек, ще ти помага да бъдеш човек, няма да те прати да облайваш и хапеш други. Ще го направи който или каквото иска да си му куче, да ти е господар.

Разделяй се с такива веднага и без колебание. Лъжите, с които те държат, може да са всякакви – истината е, че ще загубиш само нашийника и повода си. И стойността, радостта и щастието само колкото и както те ти отпуснат – малко и така, че да могат всеки миг да ти ги вземат. Иначе няма да си зависим от тях, няма да си им куче.

А ще спечелиш това да бъдеш човек. Да изпитваш нужда не от унизяване, а от възвисяване на другите. Да имаш своя собствена стойност, от която не може да те лиши никой. Истинска увереност в себе си, съградена на своята собствена значимост. Своя, сътворена със свои дела радост.

И свое щастие – толкова много, че да ти стига напълно и да остава и за другите.

Избирателска отговорност

August 14th, 2014

От доста време съм на мнението, че има само един начин на българския гласоподавател да му дойде акълът в главата – като почне да носи лична финансова отговорност за подкрепата си към крадливи правителства. А именно, да плаща откраднатото от тях от джоба си. Досега обаче не ми е хрумвал начин това да се реализира, без да се наруши тайната на гласуването. Отделно, определянето на тази финансова отговорност е сложен проблем.

Друг проблем е ниският процент гласуващи в България. Това позволява купените гласове да натежават, да вкарват купени депутати и да накланят баланса в парламента в полза на купувачите. (Които именно са едрите крадци на България.) Задължителното гласуване би повишило процентът гласували, но много задължително докарани пак ще избират за кого да гласуват със задниците, а не с главите си – ефектът ще е половинчат.

Наскоро ми хрумна идея, още много зелена и неоформена, как би могло да се подходи по въпроса. Много от проблемите остават нерешени в сегашния ѝ вид. Вероятно ще е нужно доста допълване и настройка, за да работи (ако изобщо има вариант, в който ще работи). Но поне да я опиша, да има от какво да тръгне обмислянето.

Първата част от идеята е как човек да може да докаже за кого е гласувал, без да се нарушава тайната на гласуването.

Тази тайна е критична в периода на гласуване и по време на управлението на избраното чрез това гласуване правителство. След това важността ѝ спада донякъде. Достатъчно, за да е сравнително безопасно човек да може да я разкрие сам, ако пожелае.

Има много начини човек да документира как е гласувал и да запази документа в тайна, докато не реши да го разкрие. Повечето са твърде лесни за фалшифициране. Има обаче един, който ми се струва сравнително устойчив.

При него гласоподавателят маркира гласа си с „парола“ (която трябва да е дълга, сложна и уникална) и запазва паролата някъде. Паролата се пази в записите на гласуването заедно с гласа. Когато реши да разкрие гласа си, човекът разкрива паролата. По избирателните записи се проверява кой глас е маркиран с нея и така се доказва, че той наистина е гласувал по този начин.

Засега не съм измислил истински устойчив и достоверен начин как да се прецени доколко едно правителство е навредило на страната. Един начин би бил последващо правителство да прави оценка, която да трябва да мине някакви проверка и одобрение – от комисия, или съд, или референдум, или каквото. Сигурно има и други, може би и по-добри начини.

След като размерът на вредата се установи, всички български гласоподаватели, които са имали право да гласуват на изборите, избрали това правителство, понасят солидарно своя дял от финансовата вреда. С изключение на тези, които могат да докажат по описания механизъм, че са гласували за политическа сила, която не е подкрепяла това правителство.

По същество това става и сега, с две разлики, които пречат на идването на акъла. Едната е, че солидарно понасят вредата абсолютно всички – тоест, няма стимул човек да гласува обмислено. Втората е, че понасянето става неусетно – хората не виждат с очите си с колко правителството им е бръкнало в джоба.

Много е важно понасянето на финансовата отговорност да е задължително и неотменимо. Парите да се удържат от заплатите, социалните помощи или какъвто и да е друг доход, който има гласоподавателят. Ако няма доход – чрез продажба на собствеността му. Ако няма собственост, да бъде третиран като длъжник по закона – например да трябва да ги изработи чрез общественополезен труд, или дори в затвора. Да няма изключения за никой с гласоподавателски права – нито за бедни, нито за социално слаби. Иначе продаването на гласове ще продължава и всеки ще се пише беден, за да не плаща.

… Това е идеята засега. Повтарям – много зелена и недообмислена е. Очаквам подобрения.

Какво всъщност се случи и какво ще се случва

August 11th, 2014

Какво всъщност се случи в политиката? И по-точно, как това правителство стигна дотам да падне?

Някои от нещата знам. Повечето обаче само предполагам, по косвени признаци. Съставил съм си хипотеза, която съм приел за работна, макар и не гарантирана. За тези, които се интересуват – ето я.

Нещата тръгнаха от ситуацията около Украйна. С поставянето на Янукович начело Русия я задвижи към де факто присъединяване. В добавка, Янукович и хората му се оказаха корупционери до степен да вбесят почти всички обикновени украинци, включително украинските руснаци. Резултатът беше Евромайданът в Киев. (Значителна част от участниците на който бяха руснаци от източните райони.)

Янукович падна от власт – качиха се прозападни политици. Планът на Путин за „интеграция“ на Украйна се провали. Той направи грубата грешка да реши да действа по судетски сценарий. Нападна с армия без опознавателни знаци Крим и го анексира чрез „референдум“. (Наскоро даже си го призна.) Но с това потъпка неписаното правило, че в Европа в 21 век не се действа с военна сила, дори в Източна Европа.

ЕС и САЩ нямаше как да не реагират. Отначало реакцията беше изключително мека на дипломатическо ниво, но много решителна на едно по-прикрито. А именно, започна внимателна подготовка за разкъсване на икономическите и енергийни зависимости на ЕС от Русия. Диверзифициране на източниците на енергия и особено на петрол. Започна процедура по създаване на терминали за внос на втечнен газ, включително от САЩ (които за последните пет години от най-големия вносител на газ станаха най-големия производител и един от износителите). И се приеха правила, които да подсигурят Русия да не може да бъде монополист в газопреносни мрежи на европейска територия.

Путин нямаше как да не научи за това. В Източна Украйна му се наложи да действа доста по-сдържано. Вече нямаше как да прати редовната армия, дори без опознавателни знаци – наложи му се да мине с маскирани специални части, масово набиране на „доброволци“ от местните руснаци и въоръжаването им с руски оръжия. Отначало тази стратегия се оказа ефективна срещу на практика небоеспособната украинска армия. Украинците обаче бързо набраха опит (не без помощта на военни съветници от ЕС и САЩ) и започнаха да се справят с „опълченците“. Последва ситуацията с малайзийския самолет, и т.н.

Какво ще е развитието по-нататък според мен е очевидно. Ако Русия прекрати военната си ангажираност, украинската армия ще победи „опълченците“ напълно за няма и месец. Ако не я прекрати, ЕС и САЩ ще прибегнат към икономическия еквивалент на атомно оръжие – ще изолират Русия от световните капиталови пазари, или ще направят търговията ѝ на тези пазари твърде скъпа. Доскоро не искаха, за да не тласнат Русия в обятията на Китай, но Путин направи стъпката към Китай, така че вече нямат какво да губят. Към това се прибави и изолация от западни технологии, които са незаменими за руския добив на нефт. Нищо чудно, ако Русия прекали, да ги последват и технологиите за добив на земен газ. Стане ли това, Русия ще е пред икономически колапс. Стигне ли се до него, Путин ще рискува да изгуби трона си. А за да избегне тази възможност, той няма да се спре и пред Трета световна война…

Тези предсказания все още са само хипотези. Да се надяваме, че няма да се случат. А и не са толкова интересни, колкото е какво стана и става тук, в България. У нас.

(Още веднъж напомням – това са мои хипотези, по косвени признаци. Често знам неща от кухнята, но този път не е така.)

Нещата може би са започнали с два „добри съвета“. Не зная кой може би ги е дал, но се досещам кой вероятно би бил зад тях.

Единият вероятно е бил към Цветан Василев. Да си отвори очите в какво е започнало да се превръща едно от творенията му – Делян Пеевски. Да забележи, че онзи е стана с решителността и агресивността сил от пионка играч, и че реално държи ДАНС чрез Писанчев. И да помисли дали не е време да го елиминира, преди Пеевски да е елиминирал него – защото това е, което е логично да се очаква от Пеевски.

Другият вероятно е бил към Делян Пеевски. Да престане да е творение и зависима марионетка на Цветан Василев. Да вземе мерки да го подгони и премахне като фактор, преди Цветан Василев да е направил това с него. Защото това е, което е логично да направи Цветан Василев, след като се видя какъв, хм, потенциал има Пеевски.

Вероятно и двамата са започнали подготовка, и подготовката на всеки няма как да е останала незабелязана за другия. Допреди две години подобна ситуация щеше да свърши с изчезването на Пеевски от сцената икономически, а нищо чудно и физически. (Цветан Василев е КТБ, КТБ е ВТБ, а ВТБ е ФСБ. Иначе казано, тогава зад Василев стояха силовите ресурси на руското разузнаване.) През последната година обаче ситуацията се обърна – Пеевски държи ДАНС и съдебната система, правителството реално е негово, а ресурсите зад Василев са с вързани ръце от ситуацията между Русия и ЕС. Василев няма как да не е разбрал, че е станал губещата страна и се очаква много скоро да загуби всичко.

Вероятно в един момент с Пеевски са установили контакт едни господа в безупречни костюми. Че са му обяснили на безупречно дипломатически език, че е прекалено млад, за да е толкова богат и с такова влияние. И че това, заедно с миналото му, поставя под въпрос дали те няма да играят срещу него. Това, което надали са казали, но Пеевски няма как да не се е сетил, е че зад тях има силови ресурси, по-добри от руските. (И друг път съм споменавал – разликата между примерно МОСАД и френските тайни служби е, че французите не се дънят. Примерно като очистят някого, не оставят никакви следи. Напоследък и немските се изучиха от тях, като при това пък запазиха тевтонската си организираност и ефективност…)

Съответно Пеевски вероятно е попитал какво искат, за играят с него. Те са отговорили, че имат проблеми с идеята Василев да е твърде влиятелен, понеже това значи Русия да е влиятелна в един бъдещ щат на бъдещите Съединени европейски щати. И вероятно са му предложили да се обединят срещу общия враг. Пеевски пък вероятно си е направил сметката, че ако откаже, си подритва акта за раждане – онези са премахвали безследно далеч по-могъщи хора, когато той още е бил в разделно състояние. По-добре да получи нещо, отколкото да загуби всичко.

И така, Пеевски атакува. Подготвил е обвинения срещу КТБ и Василев, и е предизвикал вложителска паника, за да получи повод да ги задейства. Целта вероятно е била в крайна сметка Василев да „се самоубие“, или „да му се случи инцидент“ – Пеевски не би се примирил с по-малко, особено срещу играч, който знае за него толкова много и такива важни неща.

Василев обаче също е бил подготвен. Той бяга във Виена, където ще е трудно да бъде ликвидиран, и изнася със себе си от КТБ… не, не пари. Досиета. Не само на Пеевски, а и на куп други хора. Не случайно беше казано „Първите 25 години от прехода минаха под знака на досиетата на ДС и Йончев, вторите ще минат под знака на тези на КТБ“.

Пеевски отговаря с искане на МВР към Интерпол да го арестува и докара в България. Кой знае защо обаче, Интерпол само го разпитва на местно ниво, след което го освобождава. Твърде нетипично за Интерпол – очевидно в картинката се е намесил някой, който е в позиция да им нарежда. И това надали е Василев.

Личното ми предположение е, че когато той се е оказал във Виена и пред заповедта на Интерпол, с него са се свързали едни господа в безупречни костюми. И вероятно са му обяснили на безупречно дипломатическия си език, че е загазил. Че съгласно правилата на играта се налага да го върнат с белезници в България, въпреки че там ще му се случат не-демократични неща… Той, естествено, е взел досиетата на КТБ за точно този случай. Попитал е дали досиетата няма да променят тази ситуация. Получил е уверения. Дал им ги е (може би отначало не всичките, но надали онези не са си били написали домашното и не са знаели колко са всичките). И ситуацията се е променила.

Като краен резултат, господата с костюмите са застреляли с един куршум и двата заека. ФСБ вече до голяма степен са икономически извън играта в България, а като се има предвид продажността на българските политици, това до голяма степен ще рече и политически. Пеевски пък е под здрав контрол чрез досието си от КТБ и не само от руските служби (които също разполагат с него, но вече не са единствените). Ако наистина са изиграли ситуацията така, свалям на европейците шапка. Византийци на квадрат са.

Дотук – добре за нас. Проблемът е оттук нататък. Европейците не са благотворители. Имат интерес ние да не сме под руски контрол, но нямат интерес да сме силни до степен да можем да играем в своя полза, а не в тяхна. Ако ние не можем да си изметем и изчистим къщата от Пеевски и прочее кукли на конци, те с гаранция няма да ни я изметат. Така че се налага да се справим ние. Не че повечето ни други политици не са също кукли на конци, но тези между Пеевски и досиетата на Василев вероятно са особено здрави.

Какво можем да направим по въпроса? Първо и най-важно, да изберем парламент с конфигурация, при която да няма необходимост от ДПС във властта. Това е единственото, което потенциално може да извади Пеевски извън играта. (Без Цветан Василев единственият друг, който реално е опасен за бъдещето на България по руска линия, е Георги Първанов. А неговото АБВ нещо не върви добре напоследък. Опасни по други линии сред по-силните и видни в политиката към момента няма, а „ресторантските“ кръгове към момента са амортизирани почти до парализа.)

Най-постижим ми се струва вариантът, в който ГЕРБ имат поне 121 депутата. И тогава ще пазят примерно възможността за коалиция с РБ (ако влязат) като резервен вариант, за в случай че БСП / Пеевски / ФСБ напазаруват техни хора, но ще могат да минат без ДПС. Бойко обича да се изживява като Стамболов – принципно е изкушим да свършва понякога и по нещо свястно.

По-лош би бил вариантът, ако ГЕРБ и РБ заедно имат над 121 депутати. Тогава Бойко няма да има резервен вариант и ще е принуден да не гори мостовете към ДПС. Няма да може да си позволи да си отмъсти на Пеевски за забития в гърба нож. Ще може само да го държи далече от властта за едно известно време. Все е кяр.

Някакви договорки сигурно вече са сключени. Гледам, че финансирането на Бареков пресъхна последните няколко дни, а то напоследък идваше от Пеевски. А без да му се плати сигурно дори Бареков не би гласувал за себе си. Така че ако той бъде елиминиран, задачата ще стане доста по-лесна. Сигурно наш Батман е обещал нещичко на Пеевски, но надали е чак ДАНС. Не ми прилича на самоубиец.

Постигнем ли махането на ДПС / Пеевски от властта, нещата ще висят на гражданската ни активност. Ако се събират категорични митинги срещу полицейщини и подслушвания, Бойко може да реши да не рискува – особено ако има достатъчно мнозинство в парламента, за да може да мине и без тях. Помощ от ЕС по въпроса надали ще имаме, полицейщината и следенето напоследък са на пиедестал не само в Русия и Китай. Но ще имаме шанс мъничко да изчистим положението в страната. Особено след като руските агенти ще са загубили част от позициите си и ще им е по-трудно да ни разкапват, понеже сме потенциален враг. И след като Русия в момента е ограничена във възможностите да ни се меси грубо, току-виж Бойко понасмелее да се опъне на агентите ѝ поне малко. През първия си мандат не ги прочисти и това му изяде главата. Дано си е взел поука.

Страх ме е обаче, че може да не си е взел поука в нещо друго – че с полицейщина и корупция в полза на свои хора няма да стигне далече. Кредитът му в това отношение е изчерпан. Руските служби продължават да притежават тук сериозна „пета колона“ и влияние в немалко медии. А и феноменът „Протестна мрежа“ изглежда напълно готов да се раздвижи отново при първи наченки на мутрополицейщина. Не разбере ли това Бойко, ГЕРБ може и да спечели тези избори, но на следващите нищо чудно да вземе едноцифрен процент. И нищо чудно тези следващи избори да са доста по-скоро, отколкото ще се иска на Бойко.

Но всичко това зависи от изборите. След тях… ще видим.

Представяне

August 4th, 2014

Най-напред – мяу! Ще рече, здравейте!

Мама казва, че трябва да ни представя аз, понеже съм била най-голямата от котилото. И защото момичетата се справяли по-добре от момчетата.

Имам си три братчета. Родени сме на 3 юни – тоест, навършваме два месеца. Мама се казва Писанка, а татко – Топчо. (И се сърди, като Хората в къщи му викат Лаптопчо – не бил заспивал върху лаптоп отпреди да се родим.) Много се обичат с мама. Тя казва, че затова сме били толкова красиви.

Казвам се Пъструшка. Уж щяха да ми измислят друго, по-хубаво име, ама си останах с това. Ама си ми харесва. Отива ми… Обичам да спя на скута на някой от Хората и да ме галят. И да си играя с братчетата. Винаги ги побеждавам. Те казват, че ми отстъпвали, понеже съм момиче, ама не е вярно. Най-силна съм, защото съм най-голяма. И най-пухена, ако искате да знаете!

Jpeg

След мен по ред е Рангелчо – официално Рангел Пети. Хората в къщи казват, че бил наследник на дълга традиция Рангеловци. Един вид благородник. Мен ако питате, си е вятърничав като всяко момче, ама си го обичам специално. С него сме не просто сестриче и братче, а близначета – единствено мама ни различава веднага, шарките ни са почти еднакви. Като ни търсят Хората, постоянно се объркват кой от нас кой е. Много е весело! И е най-игрив от всички.

rangel5

След това е наред Малък Топчо. Кръстен е на татко и страхотно му прилича във всичко. Има почти същите шарки, също като него е дружелюбен и любопитен. И също като него постоянно се върти около Хората, търси да го погалят и направо се разтапя. Много е благ по характер – каквото и да ме разсърди, винаги пръв идва да ме успокоява, да ме близне и да ми се погали. Той си е такъв с всички, и с другите братчета, и с мама и тате, и с Хората. За него лоши неща няма, всичко е хубаво. Мама казва, че бил слънчева душа.

topcho

Най-малък е Шака Зулу. Той не си харесва името – казва, че звучало все едно му фучат и съскат. Не му пасвало, той бил кротък и разбран. Честно казано, наистина е. Никога не се бута за храна, оставя ни първо ние да хапнем. Пакостите като че ли все ние ги вършим, той някак се сеща какво не бива. Козината му е една лъскава – мама казва, че като порасне, ще има успех сред мацките. И малко му завиждам, че Хората май все него гледат да погалят. Бил най-мил и сладък. (Завиждам!)

shaka

Защо ни представям ли? Мама и татко казват, че щом навършваме два месеца, е време да си потърсим Хора, с които да живеем. Като пораснем, щяло да ни бъде тясно на всички в един апартамент. Ако пита нас, засега ни е добре – такива хубави игри падат! Но е вярно и че мама и татко са много умни и знаят какво ли не, сигурно са прави. Пък и ми е интересно да видя други къщи и други Хора.

Така че ако някой иска да ни приеме, може да се съглася да ида при него. Имам си вече паспорт, същият като на братчетата ми – голяма съм. Изтърпяла съм да ме бодат – Хората му казват „ваксинации“, пазело от болести. (Татко ни предупреди, че не боли много, било все едно да те ухапе бълха, него го била хапала като малък – не знам какво е бълха, но наистина не болеше много.) Изяла съм си онези хапчета, дето били срещу глисти – и глисти така и не разбрах какво е. Хората в къщи казаха, че сме нямали, затова.

Мама и татко са ни научили, че е срам и позор котка само да яде, без да се грижи за Хората си. Че Хората са много заети с разни Важни Неща и тези неща много ги уморяват и им тежат. И че затова сме ние, котките – да им помогнем да се справят. Да ги успокоим. Да им дадем щастие. В труден момент да сме до тях и да ги подкрепяме… Казват, че Хора, които си имат котка да се грижи за тях, живеят по-щастливо и по-дълго. И затова било важно ние да си намерим за кого да се грижим, както мама и татко се грижат за нашите Хора.

А, и още нещо. Мама поръча да помолим Хората, които ще ни приемат, да не ни кастрират. Каза, че Хората си имат много неща, за които да живеят – име, слава, богатство, работа, какво ли не още. А ние котките друго важно освен децата си нямаме. Да си имаме деца веднъж или два пъти било достатъчно, но не бивало без хич. Вече имало предостатъчно лекарства, за да нямаме деца, когато не е нужно. Хората понякога не вярвали, че и ние си имаме нашите простички радости и тъги, че обичаме децата си точно като тях. А е така.

Затова ще им кажа, да знаят – нека ни третират като свои деца, и ние ще ги обичаме като собствени родители. Ще ценим не домовете или легълцата си, не паничките с храна, а именно Хората. Когато заслужават да бъдат обичани, ние ги обичаме. Ако са тъжни, ще ги разтушим. Ако са отчаяни, ще ги подкрепим. Ако са гладни, ще им наловим мишки. Но никога няма да ги оставим да тъгуват.

Актуализация

August 1st, 2014

В един предишен запис писах, че Борисов е по-малко лош избор от БСП и другите от тази мафия.

Вече не съм толкова сигурен. И не само за Борисов, а и за Плевнелиев. Причината е натискът им бюджетът да бъде „актуализиран“, в смисъл да се разреши да се вземат още 3 милиарда заеми. От които за здравната каса, за която толкова се шуми, ще отиде само към една петнайсета. Почти всичко останало ще отиде за покриване на изчезналите спестявания в КТБ.

Звучи държавнически, но е една голяма лъжа. Нали имаше банков фонд, чиято работа е да покрива риска при тези обстоятелства – да подсигури нужните пари? Нали този фонд беше препълнен до дупка? Нали банките затова държаха едни масивни резерви в БНБ? За да не се налага при подобен случай да се вземе и лев допълнително? Та камо ли 3 милиарда?

И, което е още по-интересно, къде са изчезнали тези три милиарда, че да трябва да бъдат покривани и компенсирани? Било то дори от въпросния фонд, да не говорим пък с държавни заеми? Уж не би трябвало да е възможно, особено пък под надзора на БНБ? Кой и как ги е откраднал?

Едната възможност е някой да ги е изнесъл физически, като банкноти или ценни книжа. При този вариант те не са изчезнали, просто са в джоба или сейфа на този някой. Това може да е Цветан Василев, ако си е ограбил банката сам или чрез съучастници. Може да е и някой от „разследващите“, ако е обявил, че парите ги няма, и ги е изнесъл тихомълком по време на „разследването“. Но във всички случаи такъв човек има, и парите (ни) са у него.

Другата възможност е някой да ги е взел назаем и да се знае, че няма да ги върне. При този вариант те също не са изчезнали, просто са дължими към банката от този някой. Това може да е Василев (негови подставени фирми). Може да е Пеевски или свързани с него хора. Може да е и някой друг. Но във всички случаи такъв длъжник има, и парите (ни) са у него.

като теглим чертата:

– парите ни са откраднати
– крадец има и вероятно никак не е трудно да бъде открит
– парите ни са у него

В тази ситуация нормалното и редно положение е крадецът да бъде открит, арестуван и осъден на колкото му се полага. И, разбира се, парите да му бъдат взети и да ни бъдат върнати. Без да се налага да се взема нито стотинка заем. Дори ако банковият фонд, който ни бутаха в очите дълги години, е абсолютно празен или даже не съществува… Не, излъгах ви – това е не нормалното и редно, а ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО положение. Даже ако не ставаше дума за три милиарда.

Вместо това да се случи обаче Плевнелиев свиква политическия ни хайлайф, за да му обясни, че ако не вземем спешно назаем тези пари, държавата ни ще фалира. Което поражда два прости въпроса:

– КОЙ открадна парите, господин президент? Знаете го.
– КОЛКО гушнахте, за да компенсирате кражбата му от нашите джобове? С лихва?

Същите два въпроса отправям и към ръководителите на всички парламентарни партии. (Освен към Волен Сидеров – за мен той не може да носи отговорност за думите и действията си, така че е безполезно да бъде питан.) И към скъпия управител на БНБ Иван Искров, дето бил готов да си подаде оставката, но не я е подал. Няма как да не знаят КОЙ е. И няма как да гласуват да изгребат джобовете ни, за да напълнят неговите, точно преди избори, ако не са гушнали пре-тлъст дял от откраднатото.

Защо е важно да получим отговорите им? Защото този случай е без съмнение най-голямата единична кражба от джобовете ни в най-новата история на България. На нейния фон петстотинте милиона на главния ни хидрометеоролог са жълти стотинки. Позволим ли да се размине безнаказано, платим ли я от джоба си, ще означава да отправим написана с огромни колкото България букви покана към всеки измамник у нас и по света – елате, крадете ни още повече! Няма опасност да пострадате, ние го търпим!

И познайте какво ще последва за България и нас. Какъв наплив от нови крадци и порой от нови кражби ще последва. Какво бъдеще ще завещаем на децата си, и какви старини – на себе си. Такива, в които ще се гърбим като грешни дяволи и ще живеем в мизерия. За да вдигат сегашните ни политици милиардни наздравици за глупостта и търпението ни.

Ако излезем двеста-триста хиляди души на протест срещу тая „актуализация“ и заявим, че участниците в нея няма да получат от нас нито един глас, тя няма да се случи. Нищо чудно даже политиците да се видят принудени да накарат крадеца да върне парите. За да не паднат от власт и да не бъдат заменени от кажи-речи какви да е, но с решителност да ги пратят в затвора.

Уви, лично аз вече не вярвам, че в България има останали толкова не-добитъци. Бавно и постепенно, но сигурно избягаха в чужбина. Тук останаха май шепичка. Тези, които протестирахме срещу Орешарски – тези от тях, които още са тук. Тези, които отидоха доброволно да помагат на затрупаните от калта варненчани. И може би още някой случаен тук-там. Твърде малко сме, за да спрем стадото, устремено щастливо към обора, оглавника и ножа.

Аз обаче не съм добитък и ще го докажа за пореден път. Ще изляза на протест в неделя, 3 август, от 18 часа на площад Батенберг. Ако ще да съм сам там, ще съм протестирал. Ще съм доказал на дело, че заслужавам нещо различно от това да търпя безропотно да ме грабят до кожа и дерат до кости. Че заслужавам да не плащам милиардните сметки на обирджиите.

Защото смятам да не ги плащам. Ако въпросната актуализация бъде гласувана, ще обмисля идеята да се вдигна нанякъде. Ще е глупаво – не го направих преди 20 години, когато щеше да ми е още по-лесно, за да се боря тук. Ще е трудно – половин век не е възраст, когато лесно се пресаждаш другаде. Ще е тежко – все още доста от скъпите ми хора са тук и в това, което ще последва, ще имат нужда от помощта ми още повече отпреди… Но се заклевам, че ще обмисля идеята да оставя да плаща тази сметка преживното стадо. То е, което го заслужава.

Да, ще означава да призная поражението си в битката за събуждането на българския народ. Но на тези години вече знам, че човек няма как да печели всяка битка, че няма как да излекуваш мъртвец. И след всички положени усилия ще имам всичкото морално право на света да се махна оттук с гордо вдигната глава. Още не съм взел окончателно решение да го направя и надали ще взема твърде скоро. Но ако преглътнем и този грабеж ще знам, че мой дълг е да го направя. Дълг пред скъпите ми хора, за които ще мога да се грижа така по-добре – било с пари, било с възможност да се махнат и те. И пред децата си – да не позволя те да израстат в обор и да бъдат дресирани да са добитък.

(И нека българските мафиотиполитици не се успокояват. Ако ще в Антарктида да се преселя, пак няма да пропускам нито една възможност да гласувам на избори против мафията им. Дори ако в България не остане нито един човек, който да заслужава доверие, пак ще намирам как да им тровя живота с гласа си. Обещавам им го.)

Ето и Фейсбук страницата на този протест. Сигурно няма да е единствената. Дано не е.

Неделя, 18 ч., площад Батенберг.

Толкова от мен.

Оставката: Най-сетне…

July 24th, 2014

„Най-сетне“ вече мислят не само противниците на това правителство, но и поддръжниците му. Не зная дали сте забелязали, че ден преди оставката Орешарски първо заяви, че няма да я подава на следващия ден, но след няколко часа се коригира. Свържете това с призива в БСП ден по-рано те да му поискат вот на недоверие. До какъв извод стигате? Аз лично – че той се е държал за креслото, докато собствените му мандатоносители не са му заявили в прав текст, че ще го отлепят с динамит. Връзва се чудесно с психологията на човек, известен като „г-н Заден вход“ и „г-н Смажи ги с полиция“.

Толкова за премиера и правителството. Оттам нататък обаче са въпросите.

Протестите и протестиращите ли свалиха това правителство? Уви, не. Българският народ за пореден път доказа, че дори да се намерят сред него шепичка хора с глави на раменете си и достойнство в сърцата, огромното мнозинство са добитъци. На няколко пъти се събрахме по двайсетина-трийсет хиляди протестиращи, един-два пъти може би доближихме петдесет хиляди, но това е нищо. Ако дори само една седмица бяхме излизали по двеста хиляди, това правителство щеше да падне.

Щеше ли да има разлика? Ситна и дребна като цяло стадо камилчета:

– нямаше да са взети намсиколко нови милиарда заеми, и ситуацията докарана дотам поне още година-две да трябва да взимаме още. За само една година. В период на възстановяване на световната икономика, с която сме тясно обвързани, от криза. При положение, че на върха на кризата успяхме да не вземем повече заеми, отколкото върнахме. И че това беше постигнато от безспорно неподходящия по европейски критерии за премиер Бойко и от атомно некадърния Дянков. (Казвал съм го и преди – да си стиснат не е достатъчно, за да си финансов министър. Иначе всеки ротен старшина щеше да е велик финансист.)
– нямаше да е даден ход на „Южен поток“ на условия, които са в пряко нарушение на европейските наредби. Съответно, нямаше пред нас да стои въпросът дали да изплатим милиарди обезщетения на Русия, или да ни спрат милиарди от Европейската комисия.
– и най вече, нямаше политиците да знаят от опит, че българинът колкото и да го доиш и дереш, само мучи и се подлага да ти е удобно. Познайте как действа това на кандидатите за доячи и дерачи, как – на кандидатите за съживители на България, и как се отразява на бъдещето ни.

Повечето протестиращи срещу това правителство са закалени българофили и патриоти. Иначе щяха да са напуснали България много отдавна. Като трите милиона, които вече го направиха за последните двайсет и пет години. От мизерията ли избягаха, или от нас, дето останахме тук – преценете си сами… Но протестът отвори очите и на доста от тях. Разбраха, че да будиш българския народ значи да будиш мъртвец, и че единствено правилното е да се махнеш по-далече от него, преди да е почнал да гние. Доколкото знам, много от тях вече обмислят как да се махнат оттук завинаги. И това го правят хора, издържали и борили се по над двайсет години…

Това правителство вдигна масови протести и сред българите в чужбина. Сред избягалите оттук, понеже са разбрали това с буденето на мъртвеца. Дори много от тях се надигнаха отчаяно. Други им се подиграха, че се надяват на чудеса. Че вярват, че за България има каквато и да е надежда. И се оказаха прави.

Докато пиша това, ми се реве от яд и срам. От това докъде е стигнал народът ми, владял неведнъж Балканите. Отблъснал османската армия на Шипка по начин, който би възхитил спартанците от Термопилите. Газил като валяк враговете си в Балканската, Първата и Втората световни войни… Стигнал е дотам тези българи, които могат да напишат изречение без правописна грешка и знаят коя е столицата на Франция, да се срамуват от народността си. Иска ми се да се събудя в една друга реалност, в която може да сме потъпкана и малка държава, но сме народ. И в която този запис да е само един гаден кошмар… Уви.

Сега сигурно тези или онези протестиращи ще си припишат заслугата за падането на това правителство. Или част от нея. За съжаление ще е лъжа. Бесен съм от това, но истината е, че ще е лъжа. Това правителство се срина под собствената си некадърност и неспособност да се справя с пасенето дори на на най-кроткото и послушно стадо на света.

Засега смятам на следващите избори да гласувам за Бойко. Причината? Като премиер се показа като страхливец, който с отстъпките си пред протести научи шепа хора, че има смисъл да протестират и да се борят. Орешарски се справи да ги отучи обратно, това е единственото, за което го биваше. Може Бойко да е разбрал, че може да е нагъл колкото си иска, че не рискува нищо, че сме безнадежден добитък. Но може и да е толкова безгранично и неповторимо тъп, че да не го е разбрал, и пак да се плаши, и пак да понаучи този-онзи на смелост. Защото свястната държава се прави единствено от решителен народ, готов на всичко, за да държи управниците си с желязна ръка.

Ще се оправим, ако един ден станем такъв народ – иначе ще се затрием, за щастие и поука на останалото човечество. Бих работил и бих се борил да уча хората да бъдат такива. Ако успявам, ще търся начин да остана тук и да продължа да се боря. Ако не успявам, ще търся начин да се махна оттук, за да спася бъдещите си деца.

А истински бих гласувал за Живко Тодоров, ако си направеше партия. Кметът на Стара Загора, който срина без колебание незаконните цигански къщи. Не мразя циганите, напротив – мисля, че те имат нужда от разбиране и помощ за интегриране. Но смятам, че тази помощ трябва да се състои в това да бъдат научени да работят честно и да спазват закона, а не да бъдат хранени от джобовете ни и недосегаеми за закона. Второто е помощ единствено за шепичка криминални барони. За обикновените хора е помощ първото. И спирането на беззаконията с твърда ръка е част от него.

Дано този път денят ни за размисъл да е този преди изборите, а не този след тях. Дали сме мислели правилно ще си проличи по нещо много просто и очевадно. Ако загражденията около парламента изчезнат, значи сме избрали правилно. Ако останат, значи сме избрали пак старото, без значение под какво ново лице е.

… Ще пиша и още по въпроса, но някъде по-нататък.

Американски впечатления – 3

July 21st, 2014

(Продължение от предишния запис.)

Предишните два записа изброиха някои чудесни, невероятни неща за САЩ. Има и много други. Не всичко обаче е толкова розово. Видях там неща, които не ми харесаха. От някои направо побеснях.

Въпреки това, когато се опитам да обобщя опита си, добрите неща там са много, много повече от лошите. Предполагам, че това се дължи отчасти на краткото ми прекарване. Когато отиде другаде с добри очаквания, човек е склонен да вижда първо добрите неща. Лошите се забелязват по-трудно и по-късно. А и по природа май съм по-наблюдателен за добрите неща…

Но и така разликата е огромна и това е проблем, когато пиша нещо за масовия българин. Ако няма по какво да се изплюе сочно и мазно, той се чувства лишен от оргазъма си. (По-свестните българи усещат дисбаланс и ако не е казано нищо добро, но обикновено усещането е доста по-слабо.) Чувства се ограбен. Убеден е, че го лъжат. И отчаяно се мъчи да загърби казаното, както капризно дете се опитва да изплюе хапчето от лекаря, нищо че е със захарна обвивка…

Друг проблем е произходът на лошите неща, които имам да кажа за там. От добрите неща почти всичко съм го видял със собствените си очи – няма как да е нечия пропаганда или измама. Докато от лошите една значителна част, вероятно повече от половината, съм ги разбрал по косвен път. Не съм ги видял с очите си. Достоверността им не е малка, но не е като да е личен опит.

… Както и да е. Ето ги.

—-

Може би най-голямото разочарование беше опитът ми с аптеките.

Търсех лекарство за главоболие. Влизам в аптека с размерите на солиден супермаркет. Половината от нея – за лекарства, другата за какво ли не. Двайсет метра стелаж за обезболяващи, пет рафта.

Над двеста вида ибупрофен. Стотина вида аспирин. И… нищо друго! Добре де, и хиляда да са видовете ибупрофен, това си е все същата субстанция! При много видове болка тя просто не върши работа, в какъвто и цвят и размер хапчета да е опакована!…

На гишето – усмихнат възрастен аптекар, направо живият образ на професионализма във фармацията. Решавам да го питам:

– Извинявайте, нямате ли и други обезболяващи?

– Имате ли рецепта, господине?

– Не ми е нужна, аз съм лекар. Ако държите, ей сега ще си напиша. (Знам от познати, че почти всяка аптека в САЩ ще изпълни рецепта, независимо в коя страна на света е издадена.)

– О, не, не, няма нужда. Щом сте лекар, знаете какво ви трябва. Просто кажете.

– Трябва ми нещо, което съдържа нимезулид.

Челото на аптекаря се набърчва. Той вади един масивен справочник и старателно проверява в него. Не открива лекарство на име Нимезулид.

– Нямаме го, господине. Сигурни ли сте, че сте запомнили лекарството правилно?

– Нимезулид е името на субстанцията. За съжаление не зная под какви търговски марки се продава в САЩ.

– Субстанцията ли?… – Той отчаяно се сражава още двайсетина минути с куп най-различни и най-неподходящи за целта справочници. Накрая ме поглежда ужасно извинително:

– Съжалявам, господине, не мога да се справя. Дали случайно няма как да разберете име на лекарство? Веднага ще ви го доставя. А пък може и да го имам, нали на много лекарства съставът не е посочен…

– Не е посочен съставът?! Не може да бъде! – Не мога да повярвам на ушите си.

– Търговски и производствени тайни, господине. Право на фирмите е да си ги пазят – извинително се усмихва фармацевтът.

– Това просто не може да бъде! Сериозно ли си представяте, че ще допусна да пия лекарство, което не знам какво съдържа?! В моята страна такова нещо е непредставимо! Никой няма да повярва, че е възможно някъде!

Човекът се мъчи да потъне в земята от срам, и заради своята неспособност да ми помогне, и заради всичко… Извинявам му се от сърце – той с нищо не е виновен.

Същата вечер ровя из Интернет като побъркан. Оказва се, че почти всички лекарства, с които често работя (и които в България са без рецепта), в САЩ са само срещу рецепта. Не само аулин – всякаква възможна психофармака, почти всички антибиотици и химиотерапевтици… абе, почти всички лекарства освен няколко десетки най-базови, са само срещу рецепта! Започвам да разбирам откъде идват колосалните разходи за здравеопазване в САЩ. И сравнително скромните резултати в сравнение с други бели страни, които харчат значително по-малко.

А на следващия ден посещавам още две аптеки и се уверявам и в другото твърдение на добрия аптекар. На сериозен процент от лекарствата наистина не е обозначено какво съдържат. Почти за всички една проверка в Интернет моментално намира съдържанието, но защо не го напишат на опаковките? Нямам думи… Ама наистина. Да не можеш един аулин да купиш без рецепта?! Или един медрин, или хлофазолин?! За повечето психиатрични лекарства дори не ми се говори. Но дори пирамемът да е под въпрос – това е безумие. Бетер СССР. Просто нямам думи!

Друго нещо, което не ми се понрави, е платеното висше образование в САЩ. (Основното и средното са безплатни, не знам дали във всички щати, но в повечето – определено. Има и частни училища, които са платени и почти всички дават елитно образование, но и общественото завира българското към момента в мечи ***.) Висшето образование обаче е платено, и то доста скъпо. И това според мен сериозно уврежда както способността на САЩ да си създадат достатъчно образовани специалисти, така и възможността за доста талантливи млади хора да получат образованието, с което ще са най-полезни на другите и себе си.

Да, съществуват много начини. Ако родителите ви не са богати и не финансират образованието ви, най-популярният е да вземете т.нар. „студентски заем“, с който да платите образованието си, а като почнете да работите, да го връщате. Държавата предлага някакви улеснения и гаранции по заема, но те хич не са големи. Като цяло такъв заем е заробващ, особено в професии, които средностатистически не са високоплатени.

Има, разбира се, и други начини. Завършете средно образование с отличие и немалко колежи или университети ще ви предложат безплатна или много по-евтина първа година. А ако се покажете отличник и през нея, имате сериозни шансове да получите стипендия, която да ви облекчи следването.

Стипендиите са не само за отличен успех. Немалко щати, населени места и т.н. също предлагат стипендии за своите уроженци. Уви, тези стипендии са много под броя на студентите.

Друг начин е да се запишете в армията. Изслужите ли стандартните десет години (дано не бъркам срока) без да ви изритат за тежък гаф, Чичо Сам после ще ви плати следването, учебниците и пари за съществуване във всеки американски университет. (Да вземете приемните изпити си остава ваша грижа. Тъпунгери не се приемат в университетите дори ако имат чин.) Службата в американската армия не е лека и безгрижна, нито е кратка, но определено е възможност за талантливи младежи, които нямат друг шанс за висше.

Една доста богата възможност е да получите стипендия от някоя (голяма) фирма, срещу задължението после да работите определен срок за нея. Фирмите предлагат ограничен брой стипендии и имат много сериозни изисквания за успех и талант, но покажете ли се като бъдеща звезда, е малко вероятно да ви пропуснат. Ранното откриване и спечелване на таланта е, което ги храни… Не всеки обаче е отличник и талант, а и не най-блестящите също могат да са добри и полезни специалисти с висше образование.

Би ли било от полза и за САЩ, и за американците безплатно висше образование? В Германия то е безплатно, дори за чужденци, и тя не е закъсала от това. Напротив – то е горивото за икономиката ѝ, а германската икономика не е точно закъсала. Нито пък я е превърнало в социалистическа държава… Затова си мисля, че ако САЩ успеят да вземат под контрол бюджетния си дефицит, безплатното висше образование е мъдра стъпка. (А в областта на медицината имат МНОГО мегдан за икономии. Същата Германия отделя далеч по-малко средства на човек за здравеопазване, а резултатът е далеч по-добър от американския.)

На пръв поглед парадоксално, но ми направи впечатление и до каква степен типичният американец е затрупан с работата си. Да, американското охолство е съградено на здравото бачкане – няма как хем да искаш охолен живот, хем да искаш да не работиш. Но на доста американци не им остава време за каквото и да било извън нея. Немалко работят по 10, 12 и повече часове на ден, дори ако са на една работа – а някои са на по две, дори на по три, ако има как да ги съвместят. Прибавете към това честичките два-три-четири часа път в едната посока и ще установите, че остатъкът от времето едва стига на средния американец да се наспи.

Затова и ако семейството може да си позволи един от двамата да домакинства и да гледа децата вместо да ходи на работа, обикновено го прави. Тук идва и интересният момент – американските семейства най-често имат по три-четири деца, но заради хилядите улеснения домакинството и гледането им обикновено не са особено много работа. Което поразглезва по-охолната категория американски домакини доста сериозно. Дори момичета, възпитани да разчитат само на себе си като мъжете, с времето започват да не разбират защо мъжът им го няма в къщи по 12-14-16 часа на ден, и защо като се прибере е уморен и не се хваща да ги забавлява. Тези, които стигат до чиста проба паразитизъм, са по-скоро изключенията. Но уви, в горната част на средната класа немалко дами са се „уредили с богат мъж“ и смятат, че светът им е длъжен на всичко заради пола им.

Контраст с тях по мои наблюдения са повечето жени от долния край на средната класа. Опъват хомота наравно с мъжете си и често дори влачат семейството на гърба си, ако половинката им остане без работа и/или се впиянчи. Малко от тях могат да готвят (не им се налага – продуктите за микровълново приготвяне в САЩ като правило са с качеството на прилична ресторантска порция), но това не ги прави глупави или мързеливи.

Сума сумарум: доста от средните американци (и доста от средните американки) се скъсват от работа до степен да нямат време за хобита, мечти и прочее. А годишната отпуска често е само една седмица – едва успяваш да разходиш децата донякъде. В същото време, някои американки подгонват по манталитет и връзка с реалността Мария Антоанета. Ако питате мен, и това надали е щастлив живот…

Друго, което ми стои малко абстрактно, но ме стряска още повече, е властта в САЩ на големите фирми. Те често успяват да излобират закони в своя полза и да установят де факто монопол, въпреки силата на американското антимонополно законодателство. Толкова големи са, че се налага големи части от обществото да се организират срещу тях, за да могат да им противостоят. А напоследък американците трудно проявяват такава съвест и бдителност, и трудно се организират в толкова големи групи по определени каузи.

(И това ме плаши здравата. Развинтеното ми от фантастиката въображение си представя САЩ като пореден Рим, вече близо до момента, в който ще се превърне от република в империя. Или може би дори вече тайно превърнал се. А империята пося упадъка на Рим – величието му беше посято от републиката, ако и да разцъфтя в началото на империята… Но това е естествен процес в еволюцията на едно общество, европейските държави са далеч по-напред в него от САЩ заради исторически далеч по-силната държава и далеч по-малкото признаване на гражданските свободи. И се чудя дали именно в САЩ няма да е най-лесно, когато големите монополи изпопрекалят до дупка, хората да се организират и да им дадат нужния отпор, точно заради исторически повечето граждански права. Така че това „лошо“ май не е само, нито предимно американско.)

Неведнъж съм писал за безумията на тема „интелектуални права“, които стигат до чиста проба феодализъм. САЩ са центърът и сърцето на тези безумия. Не съм видял с очите си тежки изцепки, но всички мои домакини бяха здравата наплашени от идеята да потребяват някакъв интелектуален продукт, който не са си платили. Дори когато става дума за неща от типа на Шекспир или Бах, с изтекли преди векове права… А повечето не са пъзльовци. Нещо в тази работа не е наред, ама никак.

Да, подкрепям идеята авторът да има права върху произведението си за някакъв начален срок, за да може да си изплати труда по него. (Въпреки че практиката недвусмислено показва – доброто произведение се изплаща при подходящи маркетингови стратегии дори ако може законно да бъде използвано безплатно. Точно както ако ползването му без закупуване е тежко престъпление.) Но „начален срок“ за мен е няколко години. Струва ми се несправедливо един интелектуален продукт да бъде защитавана собственост десетилетие и отгоре след написването ѝ. А сегашните закони по въпроса – доживот плюс още 70 години, или 95 години за корпорациите – ми се струват безумни.

Кой нормален човек има нужда да продължава да печели 70 години след смъртта си?! Да осигурял децата си ли? Когато един дърводелец прави столове, редно ли е да иска да му плащате за всяко сядане на тях до 70 години след смъртта му?! Щото и той, разбирате ли, има деца… Нещо повече. Ако той не ви продаде стол тип виенски, можете да си купите такъв от всеки друг дърводелец. Ако обаче праводържателят на „Спасителят в ръжта“ не ви го продаде, няма откъде другаде да го купите – интелектуалните права са естествен монопол. Прибавете към него тези срокове и той се превръща във вечен монопол. Иначе казано, капитализмът се превръща във феодализъм. Ако това е хубаво…

Неприкосновеността на личността е издигната в САЩ в култ и това изглежда чудесно. Само че всяка крайност е вредна. Там принципно е възможно (рядкост е до степен да е вестникарска сензация, но се случва) да ви съдят и осъдят, защото сте се бутнали неволно в тях. Или защото сте ги погледнали по начин, който им се е сторил с нещо нарушаващ спокойствието им. Недай боже да сте им казали нещо, което те да са успели с достатъчно въображение да изтълкуват по начин, който конкретно на тях не им е приятен… В реалността подобно нещо е изключителна рядкост, от категорията на това да ви падне саксия на главата. Но въпреки това човек неволно започна да се свръхопазва – да не би случайно нещо някак да сгреши, да не би без да иска да сгафи към другия. И това причинява един кротък, но постоянен дискомфорт. А когато сумирате кроткия дискомфорт на стотици милиони хора, си се получават мегатонове страдание. Да, звучи малко абстрактно, но морално ми ходи по нервите. Трудно ми е да го приема.

Не съм фен на социалната държава. (Всъщност много социални инициативи ги одобрявам – рационални и оправдани са от либертарна гледна точка.) Но не мога да отрека, че пълната липса на осигуреност често кара бедните и затъналите да губят надежда. Благотворителността в САЩ облекчава този проблем доста, но не може да го реши напълно – нуждаещите се неизбежно са повече от заделените за благотворителност пари. А има и друг проблем – средният американец иска не просто да има какво да яде, а да си го е изкарал със своите ръце, с честен труд. Остане ли без работа, е способен да се депресира дори ако благотворителни инициативи са се погрижили той да не умре от глад… Да, в един свят, в който две трети гладуват не на шега, това си е жива претенЗия. И да, нямам ясно и надеждно решение, което да предложа за този проблем. Щедрите социални помощи за неработещите, извадени от джоба на скъсващите се да работят, са МНОГО груба грешка. Но наличното положение не ми харесва и си го казвам. И съм готов да мисля за начини как то да се подобри някак.

… Дотук с моя опит от Америката – или поне с основната му част.

В добавка: преди да тръгна натам, за пръв път в живота си купих нещо, което може да снима. Съответно наснимах там всичко, което можах. И понеже нямах нито капка опит, поне 95% от снимките са размазани, не на фокус, криви, тотално изгорели или пък черни като нощ, а най-често всичко или почти всичко заедно. (Имам сигурно две-три хиляди снимки от движеща се кола – много малко са поносими.) Отделно, на тях се вижда (когато се вижда нещо) не важното или красивото, а каквото ми е дръпнало окото…

Обмислям идеята да ги кача в Нета под свободен лиценз. Ей така, ако на някой случайно може нещо да му свърши някаква работа. Но преди това трябва да намеря времето да пресея некачествените, а това се очаква да е доста работа. Ще оставя само тези, на които с известно усилие може да се разпознае какво е снимано – вероятно малък процент. Така че може да се забави.

Американски впечатления – 2

July 14th, 2014

(Продължение от предишния запис.)

Доброволчеството в Щатите е… не съм виждал подобно и в Западна Европа. Няколко примера:

Прекарахме с домакините ни един чудесен уикенд в обществен парк, поддържан изцяло на доброволни начала. Косят го, чистят го, правят и поддържат съоръженията вътре, хранят птичките и прочее доброволци от съседното градче. Тоалетните в него са чисти като в добър български ресторант… Когато разбере това, нормалният човек и сам се досеща да почисти идеално и да си прибере боклука, преди да си тръгне. Не защото ще го глобят и затворят, а защото е срамота пред тези, дето си дават всичкия този труд, без да са длъжни или да им се плаща.

В Манхатън има парк, построен върху колоните, останали от демонтираната влакова линия през него (на нивото на третия етаж) – High Line Park. Доколкото разбрах от домакините ми, начинанието е започнато от ентусиасти – парите и административната подкрепа са били важни, но са дошли по-късно. Паркът е само десетина метра широк, но към два километра дълъг, нестандартен и много приятен и красив. Формално се поддържа от града, но реално доста работа по него вършат доброволци.

Вероятно най-често срещаната крайпътна табела в САЩ е Highway Adoption Program. Ще рече програма „Осинови път“. Доброволци – организации, фирми, семейства, частни лица – поемат грижата за отсечки от пътя. Два-три пъти седмично минават по него, чистят го, оправят дребни неща, обаждат се да бъдат оправени по-големите. Всичко това е напълно безплатно, а не е съвсем малко работа.

Както вече споменах, движещата сила е желанието да завоюваш авторитет в очите на околните. Доброволчеството е сравнително лесен и много сигурен начин да се сдобиеш с добър имидж. А този добър имидж после е полезен буквално навсякъде. Ако току-що завършвате образованието си и нямате с каква професионална история да защитите претенциите си при наемане на работа, обикновеният пръв въпрос е с каква благотворителна или обществено полезна дейност се занимавате. Ако отговорът е „с никаква“, моментално влизате в графата „безинициативен мързел и егоист“. Познайте как се отразява това на перспективата да ви назначат. (Напомням – в САЩ уволняват мързеливия и некадърен дори не толкова защото бърка в джоба на работодателя си, а защото бърка в джоба на колегите си, като ги оставя се бъхтят и заради него.)

Една от най-големите заблуди по отношение на САЩ, с която живеем българите, касае американската полиция. Ние масово сме промити да вярваме, че американският полицай има авторитет, защото стреля без колебание, бие без задръжки и законът го пази до степен той да е едва ли не над закона… Нищо подобно. Това ни се пробутва, за да си мислим, че ако си направим полицията такава, ще настане ред и спокойствие като в САЩ. Само че американският полицай изобщо не е такъв – такъв е съветският милиционер или кагебист. Което и издава кой е авторът на тази лъжа, и защо му е нужна.

Като начало, една подробност: американският полицай няма право да стреля по престъпник, който не застрашава пряко живота или здравето на полицая или околни лица. Ако например гони някой, който току-що е обрал магазин, но не се готви да употреби оръжие, полицаят там трябва да го стигне и задържи физически – няма право да стреля по него, дори в краката му, дори по колата му. Да го направи е точно същото престъпление, както за всеки друг да стреля в краката или по колата на някого. Това, че той е полицай, а онзи – преследван престъпник, няма значение. Другото са филми и пропаганда. Ако главата ви е пълна с тях до степен да не ви е лесно да ми повярвате, помислете дали не сте твърде лесни за зомбиране.

Извън това, в САЩ могат да се намерят всякакви полицаи – и злонамерени, и гадняри, и корумпирани, и гъзолизачи на властта. Понякога дори цели управления… Те обаче са изключението. Правилото там е, че полицай ставаш, за да служиш на хората и да ги защитаваш. Полицай, който не си мръдва пръста за да изрегулира задръстено кръстовище, докато мързеливо се оглежда кого да изтръска за рушвет, там е изключително трудно представим. Повечето американски полицаи не биха повярвали, че в някоя страна повечето полицаи са такива, и тази страна още съществува. Първо, откъде в тая страна ще намерят толкова много такива безподобни боклуци? И второ, как хората в нея няма да вдигнат още на втория ден революция и да изметат правителството, което позволява такова нещо? Не може да бъде…

Типичният американски полицай служи и защитава не толкова реда, колкото хората, и се гордее с това. В Манхатън гледах как тълпи хора пресичат на червено, буквално отърквайки се в застаналия насред кръстовището полицай. Той не се хвърля да ги арестува или глобява, дори не си дава зор да ги връща. Няма ли коли, на които те да попречат, не е проблем. Ако обаче коли се появят, полицаят мигновено и много решително спира пресичащите на червено. Редът си има смисъл и причина – да служи на удобството и щастието на хората. Хората и щастието им са подчинени на реда и той стои над тях в комунистически държави и други подобни сатрапии. Там, където на властниците им е нужен повод да мачкат народа си.

Разбира се, има ги и изключенията, но това е правилото. Ако имате в САЩ каквито и да е проблеми, за които полицай теоретично би могъл да ви помогне, разумно е да отидете в участъка и да потърсите помощ. Не сте ли пълна отрепка на вид и по досие, ще ви помогнат – а много често дори ако сте. Немалко полицаи ще направят за вас всичко, което законът не им забранява изрично. Включително ще похабят личното си време и ще рискуват себе си.

Авторитетът на американския полицай тръгва от това. Той не стреля без колебание, не бие без наистина реална и крайна нужда, и законът го пази доста по-малко, отколкото си мислим. Но той е човекът, чиято работа е да ти служи и да те пази, и като правило ще го свърши дори където не е длъжен – ще го направи, за да ти помогне. В страна, в която никой не ти е длъжен с нищо, човек се научава да цени помощта, оказана не по задължение. Затова и масовият американец цени и уважаав полицаите. Те са си го заслужили, с труда и поведението си.

(На точно същата основа е и преклонението на средния американец пред армията и военните. Не е защото той е тъп нацист – не е. Тъпи нацисти обикновено са тези, които се опитват да го изкарат такъв… Военните са хората, които ходят да рискуват живота си за него, докато той си седи на топло и си гледа кефа. Затова и той им се възхищава и им е благодарен дори повече, отколкото на полицаите. Даже президентът не би си позволил надменност към раняван военен ветеран, ако ще той да е изпаднал и пияница… Вярно е и че не всеки американец се замисля дали всяка война, която водят САЩ, е справедлива. Но дори където почти всички разбират, че една война е несправедлива, те знаят и друго – за това са виновни политиците и може би генералите, но не и редниците. Редниците са герои, които по заповед рискуват живота си, и заслужават полагащото им се за това уважение.)

Примерите са много и въобще не свършват с онзи полицай, който беше купил от джоба си ботуши за някакъв бездомник. Той въобще не е единственият. Нито пък е направил нещо кой знае какво по полицейските мерки. Повечето американски полицаи ще останат при нужда след работа, за да ви помогнат, похабявайки време на цена много над тази на едни ботуши… И нещата изобщо не свършват с това. Нито пък с индивидуалното. Ето разказа на мой познат, гостувал в САЩ преди половин година:

Когато ми даде ключовете от колата, домакинът ми каза – ако полиция ме пита за фаровете да кажа, че са оправени и че бележката е изпратена. Видя недоумяващия ми поглед и поясни:

– Спрат ли те тук за техническа неизправност, ти пишат фиш за глоба. Тя се плаща в едномесечен срок по банков път. Ако обаче в рамките на месеца си отремонтираш неизправността и им изпратиш касовата бележка, или протокол или друг документ, че си го направил, глобата отпада. Логиката е, че никой нормален човек не иска да кара неизправна кола – глобите са да наказват редките смотаняци, на които не им пука. Не нормалните, на които просто се е случила повреда…

Излизам аз на магистралата, а американската магистрала е блажено нещо. Пуснах си музичка, настъпих колата, кефя се… и по едно време зад мен светнаха светлините на полицейска кола!

Предупреден съм – светнат ли ти така, отбивай моментално, иначе се води бягство от полицията. И не си и помисляй дори да им намекнеш за рушвет, след няма час ще си в затвора… Отбих. Спира онзи зад мен, идва, вади кочана за глобите, почва да пише и пита:

– Господине, защо карате с превишена скорост? Петнайсет мили над максималната!

Като истински българин, тръгвам да се оправдавам каквото ми съчини главата:

– Амиии… тук съм само от четири дни, ето ми паспорта с печата, да видите. А в моята страна това е разрешена скорост. Не знаех, че тук не е…

– Как така не знаете? Не видяхте ли знака в началото на отсечката? Няма как да не сте минали покрай него!

– Ъъъъъ… Вашите знаци са много различни от европейските и още не мога да ги запомня кой какъв е. (Абе много лесни са, просто си пише на тях, ама нали съм тарикат…)

Оня ме изгледа, прибра кочана и нареди:

– Карайте след мен.

Тръгва той, тръгвам и аз след него и треперя – в участъка да ме арестуват ли ме кара?… Точно преди едно голямо кръстовище той спря пред един стълб със знаци на него, даде ми знак да дойда и започна да ми обяснява:

– Ето това е указателен знак, господине. Къде ще попаднете, като завиете в тази посока. А ето това е знак, който ви забранява да използвате прохода между двете платна и да направите обратен завой тук в отбивката. Като подминете кръстовището пък, в която и посока да сте, ще видите най-напред знака за магистрала и знак с надпис “MAX SPEED 65″ – това е знакът за позволената максимална скорост… Вървете си сега и моля ви, друг път внимавайте за знаците, не са сложни. И не карайте с превишена скорост! За здравето и живота и на другите, и на вас е.

Не всеки полицай би пуснал без глоба сгафилия неопитен емигрант, но доста биха го направили. Щом казвате, че още не можете да се оправяте със знаците, и лъжата не е очевидна, ви вярват. А ако сте нарушили реда поради незапознатост и от това няма лоши последствия, защо да ви наказват? Щом сте добросъвестен човек, ще се научите. Наказанията са за недобросъвестните.

Хванат ли ви в САЩ да лъжете, доверието към вас и авторитетът ви отиват трайно и гадно по дяволите. Но докато не са ви хванали, доверието обикновено е смайващо. Както в американската правосъдна система сте невинни до доказване на противното, така за повечето американци сте достойни и заслужаващи доверие хора до доказване на противното.

На предпоследния ми ден там решихме да отидем с Ели да разгледаме Статуята на свободата и остров Елис – острова на имигрантите. Сигурността на входа на корабчето е като на летище – претръскват те до дупка. Много учтиво, професионално и добронамерено, но и непоколебимо. Вадиш всяка стотинка, сваляш колан… Минахме проверката, разгледахме и наснимахме, прибираме се към осем вечерта при домакините ми – и откривам, че ключовете от тях ми ги няма! Забравил съм ги на проверката.

На следващия ден още рано сутринта тичам до сградата с проверките. Пред нея – километър опашка туристи. А рано следобяд летим, нямам време да чакам… И като пръв Ганьо решавам да се бухна през задния вход – бях видял отвътре, че има такъв. Заобикалям сградата на бегом и се сблъсквам нос в нос с един грамаден негър в полицейска униформа. Стои на входа и ме гледа леко подозрително. Ха посмей да се направиш на разсеян или да побегнеш…

– Извинявайте, вчера минавах оттук и съм си забравил ключовете вътре. Дали можете да ми кажете, дали ги е намерил някой? Може ли да се провери?

– Хм. Можете ли да ми ги опишете, сър?

– Разбира се. Два жълти секретни ключа, почти еднакви, на кламер.

Недоверието от погледа му изчезва – елементарната проверка е издържана.

– Един момент, сър, веднага ще проверя. Но имам молба. Няма кой да ме смени тук. Може ли да ви помоля да стоите и да предупреждавате хората, че входът е там отпред?

Нема го две-три минути, през които можех не просто да вляза, а да вкарам в сградата всички терористи и всичкия взрив на света. Но доверието по подразбиране, дори към толкова очеваден турист от неизвестно къде, стои дори над параноята за тероризма… Върна се с ключовете и един лист хартия:

– Извинете, сър, можете ли да се подпишете, че сте ги получили? Това не е срещу вас – контролират нас, дали не си присвояваме забравени от посетителите вещи.

Подписах се и той ми подаде ключовете едва ли не с поклон:

– Благодаря ви, сър!

И докато се мъчех шашнато да му обясня, че аз трябва да му благодаря, а не той на мен, направо светеше от радост и гордост. Че е помогнал на някого.

Желанието на американците да помогнат изобщо не се изчерпва с полицията. Бяхме излезли с Ели да се разходим покрай градчето, в което бяхме отседнали. Близо до изхода на града видяхме крайпътно заведение, отидох и купих бутилка спрайт, че бяхме ожаднели. Върнах се при Ели с нея, и докато отпивахме, една от посетителките на заведението се приближи да ни пита добре ли сме и имаме ли нужда от помощ. Щом тичам да купя нещо за пиене и го нося на спътницата си отвън, значи може да ѝ е зле… Доколкото разбрах от домакините ни, странното е било, че не са го направили повече хора.

Друг пример беше касиерът на гаричката в Ниагара Фолс. Пристигайки там, най-първо отидохме да си купим билети за влака за Ню Йорк, да знаем с колко време. Попитахме касиера има ли някъде наоколо място, където да можем да оставим багажа си – два тежки куфара – за да не го влачим с нас, докато разглеждаме водопадите. Оказа се, че няма. Касиерът обаче ни отключи склада си, за да оставим там багажа. Безплатно, просто за да ни направи услуга. Разбира се, не пропуснах да му бутна две десетачки отгоре, но не е там работата. Той не ги очакваше – просто искаше да ни помогне.

Ели вече коментира под първия запис от поредицата – там бяхме така свикнали всеки да се усмихва и да е учтив, че още на летището тук намусеното отношение и липсата на учтивост на служителите ни плесна като шамар. „Добре дошли, мога ли да ви помогна с нещо?“, произнесено с усмивка, е задължително в САЩ за всяка работа, която е някаква форма на public service, служба на хората. Това включва всички възможни държавни, щатски, общински и прочее работи (включително всички частни, които изпълняват дейност по договор към държава, щат, община и прочее), но изобщо не се ограничава с тях. В доста магазини ще чуете прибавено към това и „Радвам се да ви видя! Как се чувствате днес?“…

Да, това е учтивост, а не лъчезарен характер. Човекът, който казва това, най-вероятно отвътре е угрижен за работата си, семейните проблеми, задръстването довечера на прибиране и какво ли не още. Но в САЩ това са лично негови проблеми – работата му е да решава вашите, а не да ви товари със своите и последствията им… И това има ефект. Посрещнат ли ви с усмивка и топла дума, неизбежно ви разведряват поне малко. И става лесно и естествено и вие да се усмихнете и да отвърнете с топлина и вежливост. А това пък помага на човека срещу вас да се почувства по-добре и по-разтоварен от своите проблеми. Начин на действие, при който всички печелят.

На връщане минахме през Франкфурт, с няколко часа престой. Просто седнахме при нашия изход и си четяхме… Петнайсетина минути преди бординга внезапно над залата отекна боботещ глас:

– Баси тъпите шваби, мамата им да ***! Навсякъде пишат само на немски и английски! Аз да не съм длъжен да им знам тъпите езици, педали смотани!…

Чак такава простащина е рядкост и у нас. И преди щеше да ми направи впечатление. След две седмици в Щатите обаче се почувствах като плеснат с парцал, с който преди това са отпушвали тоалетна. Като оная, с която Давид Черни беше изобразил България… Предполагам, че ако изкарам достатъчно време в САЩ, и там ще видя подобно нещо. Но реалността е, че от американци може би щях да го видя, а от българи го видях. И че ако преди това не бях изкарал две седмици в Щатите, то щеше да ме възмути, а след тях в добавка ме погнуси почти до потрес. Надявам се това да илюстрира поне отчасти разликата в атмосферата.

И този запис стана прекалено дълъг – ще продължа в следващ.

Американски впечатления

July 11th, 2014

Преди месец и нещо бях до Щатите за две седмици, на гости при роднини и приятели. Като се върнах реших да изчакам известно време, за да се уталожат нещата в главата ми, преди да пиша за това.

Времето мина, а не зная какво да пиша. Да се опитваш да опишеш държава като САЩ в един или няколко записа в блог е все едно да се опитваш да опишеш с една дума слон. Можеш само да станеш за смях… Но няма да съм себе си, ако не пробвам. Пък който ще, да се смее. Свикнал съм.

Видял съм много малко от това, което има да се види и разбере там. И дори така разказаното ще е много малко от видяното и разбраното. Ще гледам да е най-важното, но и с това може да не сполуча… Както стане.

Като начало, обхватът на наблюденията ми. Повечето време прекарах в щат Ню Йорк, но извън прословутия град – в „провинцията“ на щата, района на север от Олбъни. Плюс това се разходих до Ниагара и два и половина дни бях в Манхатън и наоколо… Каквото важи за сърцето на Нова Англия може да няма нищо общо с реалността в Юта или Калифорния. Също, видял съм районите на най-бедните и дворците на най-богатите предимно през прозореца на кола – срещнал съм предимно различните категории средна класа. Но пък средната класа, въпреки неумолимото ѝ орязване през последните 30-тина години, все още е около или дори над 50% от населението на САЩ, така че наблюденията ми не са съвсем изолирани.

Добро или лошо е това, което видях? Много от него е добро – понякога смайващо добро. Много е лошо – понякога по-лошо от най-лошите ми очаквания. Много е не особено добро или лошо, но много различно от познатото ми дотогава… Ще се опитам да дам от всичко по малко.

С тези уговорки, ето разказа ми:

Когато отивах натам си мислех, че знам за Щатите едва ли не колкото американците, че ако не и повече. Оказа се, че „знанията“ ми нямат почти нищо общо с реалността. Че идват от две посоки – филмите и прочетеното за САЩ. Само че филмите показват не реалността там, а каквото ще е интересно на средния американец да гледа. Примерно как бандити или марсианци превземат тихото му и спокойно градче… А прочетеното за там, особено в Интернет, се оказа почти 100% про- или анти-американска пропаганда. (Специално прочетеното на български – 95% второто.) Така че единственото, което почти липсваше в представите ми, беше реалната истина, каквато се оказа.

Като начало, САЩ са невероятно разнородна държава. В почти всяко отношение са разнородни горе-долу колкото целия свят извън тях, в някои дори повече. В почти всяко отношение там ще намериш феноменални изключения. Но и в почти всяко отношение има и правило, мнозинство, преобладаващо положение – и обикновено на практика то определя въпросното отношение като цяло. Така че един от важните ми уроци беше във всяко отношение да се опитвам да разбера кое са изключенията, а кое правилото. Правилото е, което обикновено е реалността на практика в това отношение.

(Пропагандата, и про- и анти-САЩ, обикновено работи, като се опитва да представи изключение за правилото. Често това изключение е не съвсем малобройно, или пък сравнително влиятелно, и с достатъчно манипулации може да бъде пробутано на незапознат човек за правилото. Или пък – любим похват на анти-САЩ пропагандата – с достатъчно повтаряне на лъжата.)

Друга една подробност е, че различните общности – населени места, групички хора, професии и др. – там могат да са умонепобираемо (за българина) различни. В едно градче хората може да са невероятно либерални, готови да разберат и приемат всякакви твои странности. В съседното може да са безумни консерватори, готови да те изгонят от града защото си пиеш бирата с лявата ръка вместо с дясната. Една улица може да дели квартал на войнстващи религиозни от квартал на войнстващи атеисти, или религиозни от друга религия. С много редки изключения, тези различия се толерират. За американеца е азбучна истина, че неговото право да е какъвто той иска се крепи на същото, на което се крепи правото на другия да бъде какъвто иска. И че да работи срещу правото на другия да бъде какъвто иска значи да работи срещу своето право да бъде каквто той иска… Има теми, които са изключения. Но правилото е това.

Вече усещам как нетърпеливо си мислите: „Е разкажи как живеят, де! Колко по-добре са от нас, не са ли по-зле, не са ли богати но тъпи, не са ли благородни но измамени…?“ Да, има една огромна разлика между Щатите и България. Само че не е в богатството. Нито е в уредеността на страната. Нито дори в размерите.

Разликата е в хората.

Типичният средностатистически средна класа американец е готов да помогне и филантроп до степен, на практика непозната не само в България, а даже в Западна Европа. Да седнете на тротоара насред забързания Манхатън, за да си починете, моментално събира около вас тълпа. „Добре ли сте? Да ви помогна с нещо? Да ви закарам до болницата? Да ви повикам Бърза помощ?…“ Ако вървите край магистралата и се радвате на гледката, всеки ще ви подмине – но дадете ли някакъв знак, че търсите съдействие, мнозинството ще спрат да го окажат.

Тази готовност на американците има точна и ясна причина – фактът, че там можеш да разчиташ само на себе си. Никой не ти е длъжен с абсолютно нищо. Американецът знае от най-ранно детство – искаш ли нещо, трябва да си го изработиш сам. Нито държавата е длъжна да ти помага, нито общината, нито никой друг. Това отучва от тунеядството много добре.

И учи на благотворителност и взаимопомощ по още един, още по-силен начин. Където никой не е длъжен на никого за нищо, ако закъсаш, можеш да разчиташ единствено на доброто желание на околните да ти помогнат. Тъй като околните обикновено са твоите близки и познати, доброто им желание обикновено зависи от това как си се поставил пред тях през живота си. А това го преценяват най-вече по дали ти си човек, който има доброто желание да помага на другите. Ако си „хомо панелис булгарикус“, никой няма да си мръдне пръста за теб – защо да го прави за такъв боклук?… Така че изгодата да си свестен и помагащ човек е непосредствена, конкретна и лична. Както и страданието, ако не си.

Хората в САЩ, които не са завършили основно образование, са много редки – особено сред белите. Рон (името е променено) е един от тях: причините не са ми известни. Покрай работата е понаучил дърводелство и се препитава като дърводелец на свободна практика. Доходът му обаче е доста скромен – иначе казано, той е бедняк. Стартирал само с ризата на гърба си, едва изкарва разходите на живот в гарсониера под наем.

В един момент се оженва. Жена му, макар и работлива, изобщо няма професия. Мие чинии и мете подове където завари, но за човек въобще без специалност дори такава работа се намира трудно и плаща съвсем малко. А когато се появяват и децата (и хазяинът му вдига заради тях наема), Рон разбира – да живее под наем в града, дори в лошо жилище, вече не му е по силите.

Българин в тази ситуация би тръгнал да моли за подаяния. Рон е американец и тръгва да се справя както може. Намира обява за даване под наем на гора на половин час от града, край пътя, и договаря няколко декара за почти без пари. След това докарва насред тях и поставя на наредени камъни половинка бракуван железопътен вагон, купен от претопилка за старо желязо. След три месеца почти денонощна работа, почти без влагане на пари, вагонът е пригоден да може в него да се живее. Или поне да можеш да се скриеш от дъжда и вятъра, светейки си и топлейки се на газ.

Семейството се нанася там и двамата възрастни продължават да работят всяка свободна секунда по дома си. След около година той вече е напълно пригоден за прилично живеене. Ударена е сонда за вода, да не си карат от мили разстояние в бидони. Снабдяват се с дизелов генератор за ток и с нафтова горелка за топла вода и отопление. Вътрешността на вагона е превърната в три стаи с хубави мебели и ламперия, и чудесна баня с тоалетна… С една дума, дом.

След това Рон си дава към година почивка, физическа и финансова. След нея договаря от собственика на земята обещание, ако онзи тръгне да я продава, да я предложи първо на него. И след това започва, използвайки вагона като опорна конструкция, да си доизгражда постепенно дома около него. С времето създава китна едноетажна къща с голяма веранда, седем-осем стаи, две бани с тоалетни, всичко оборудвано и обзаведено с качеството на хубав български дом. Нафтовата горелка е заменена с пропанова – пропанът е по-евтин. След това е прекаран и ток, но генераторът е запазен, за всеки случай…

Преди четири години собственикът на земята решава да я продава и се обажда на Рон. Той е пестил за този момент, колкото е могъл. С малко заем купува наеманите досега три-четири декара и си отдъхва – вече има и дом, и земя.

Но нещата не свършват дотам. Още преди купуването Рон е поставил около къщата си… не, не ограда, това го правят българите. Поставил е няколко беседки и пейки. Ако някой иска да отиде някъде на излет, да има къде да поседне и да се порадва. По този начин Рон е показал, че не е боклук и че мисли за другите хора. И е спечелил кредит на отношение и доверие. Може би същият, който е накарал собственика на гората да си спази обещанието да я предложи първо на нея, и да му даде прилична цена. И/или да вземе заема на приемливи условия…

А след купуването Рон се обажда на някогашните си познати от града – почти всичките бедняци като него, на крачка от това да спят под мостовете. Ако нямате къде да живеете, елате тук, казва им той. Земята е моя – никой няма да ви изгони от нея, нито ще ви дере за наем. Ще ви помогна да си построите къщички, дърводелец съм… И сега около неговата къща има още три. По-скоро колиби по американските понятия – по две-три неголеми стаи и една баня и тоалетна, дървени, с отопление на нафта или дори на твърдо гориво. Но в тях може да се живее не по-зле, отколкото в поддържана българска панелна гарсониера. Който иска ток, си плаща за него и го ползва. Ако някой закъса, другите помагат – не защото са велики благородници, а защото утре току-виж закъсат те.

– Аз не уважавам Стив Джобс – казва ми Рон. – Може да е най-богатият човек на света, ама щом не е и най-големият благотворител на това си богатство, значи е смотаняк и копеле. Уважавам някогашния ми съсед от града. Пръв бедняк и пропаднал пияница е. Но като цъфнах тук с ръждясалия вагон пред мен, без да знам дори да заварявам, той си заряза препитанието в града и дойде два месеца да ми помага, без да иска и цент. Ей това е човек за уважаване.

Този коментар описва Рон блестящо. Той е ужасно необразован. Не знае, че Стив Джобс не е кой знае колко богат, нито че няма как да е благотворител, защото отдавна вече е умрял. Но чудесно знае истински важното – какви хора са за уважаване и какви не са. Ако за кмет на града му или за президент на САЩ се кандидатират един срещу друг Стив Джобс и пияницата съсед, той знае за кого ще гласува. Не за този, на когото му смърдят по-малко чорапите или го показват повече медиите, а за този, който се е показал по-заслужаващ доверие на дело. За разлика от средния, да не говорим за най-необразования българин…

Затова и американските политици не са идеални, но на фона на българските са просто перфектни. Защото гласоподавател им е „тъпият“ Рон, а не „хитрият“ Ганьо, който на избори ходи за гъби („нема да им гласувам на тия!“). И пак затова американците са съградили едва ли не райска градина от една страна, големи части от която са пустош. Докато българите превръщаме една райска градина в пустош…

Друга една фина разлика е в себепоставянето. Средният американец се саморекламира много повече от средния българин. В същото време обаче, средният американец е на светлинни години от самомнението и претенциите на средния българин. Страшно неприятно ми е да го кажа, но на фона на средния американец средният българин е мързелив простак с нагли претенции. Има, разбира се, и изключения – но това е правилото.

Трудно ми е да преценя откъде идва това. Струва ми се най-вероятно да е от факта, че средният американец обикновено е истински добър в работата си – иначе ще го изритат. (Шуробаджанащината в назначенията там се случва, но горе-долу с честотата на нашествията в градчета на бандити или марсианци. Където парите се изкарват с тонове работа, който не опъва, а само лапа подяжда колегите и началника си, така че не е добре дошъл.) И дори мечтата на американеца обикновено включва не само голяма заплата, но и това той да дава срещу нея адекватно… Докато средният българин доста често е назначен шуробаджанашки и е къде аматьор в работата си, а къде и направо дилетант. И мечтата му като правило не просто не включва той да дава така, че да заслужава голяма заплата, а го изключва изрично – българинът мечтае не просто да взема много пари, а да ги взема без да работи. Има и изключения, но това е правилото.

Съответно средният американец има самочувствието, че тежи на мястото си, докато средният българин обикновено се прави на велик, но усеща вътре в себе си, че е дупка като професионалист и принос към света. Оттам и разликата в самочувствието, в отношението към света, в претенциите и всичко останало. Примерно в учтивостта към околните – типичният американец не е комплексар, така че не изпитва нужда да се доказва за тяхна сметка.

Липсата на комплекси и недоверие си проличава най-добре, когато помолите американеца да снимате къщата му. Българинът най-често би ви отказал или дори заплашил, от недоверие или от комплекса, че не е заслужил истински каквото има, че един вид го има с измама… Американецът обикновено е щастлив да покаже дома си. Ще застане на верандата си ухилен до уши и горд с дома, да снимате и него. Често ще ви покани да разгледате и снимате и вътре… Твърде малко американци ще ви откажат, и обикновено по същата причина, по която и повечето българи. Да, има и такива американци – но са изключения. Мнозинството се гордее с това, което има, защото го е изкарало честно.

Друга разлика е в работата. Това, което в България минава за работа, по американските критерии най-често няма да мине и за помайване. Често нямат немската организираност и стегнатост, но продуктивността е закон. Малко работодатели ще си позволят да държат дори много неграмотен юридически работник извън работно време, без да му надплатят щедро за това. Но надали има работодател, който да не изисква в работното време продуктивност до дупка. Отпуската обикновено е по една седмица годишно. Най-нормално е човек да пътува по два и повече часа на ден до работата си. Нерядко пътят е два часа в едната посока. Знам случаи, които пътуват по над четири часа в едната посока…

Една много честа пропагандна басня, с която ние сме свикнали, е че американците са богати, понеже смучат целия свят. Истината е, че американците са богати, понеже се скъсват от работа. САЩ надминават Европа по промишлен продукт и среден стандарт на живота още когато имат една четвърт от европейското население, и са много далеч от позицията да смучат когото и да било. Значими печалби от чужбина в САЩ вкарват предимно най-големите компании, а тях обикновено ги бива в „холивудското счетоводство“, така че почти не плащат данъци и САЩ не богатеят от това.

Друга пропагандна басня е, че американците смятат себе си за избрани и поставени над останалите. Да, наистина има и такива американци, но те са изключенията – правилото е съвсем друго. Правилото са хората, които се гордеят, че са американци, защото Америка е свободна държава. Които са щастливи, че са избягали от другите, защото те са хора, които съграждат държава като САЩ, а другите – държава като България, примерно. Които си признават, че поведението на армиите им в чужбина, а и много други неща не са идеални, но те поне се опитват да поправят това… Накратко – масовият американец има реална представа за себе си и света, не мрази света и останалите, знае че не е идеален и търси начини да е по-добър.

(За разлика примерно, уви, от масовия българин…)

Още една пропагандна басня е, че американецът е тъп и не знае нищо извън професията си, нито се интересува. Че американецът обикновено разбира отлично от работата си е единственото вярно нещо в тази басня. (Оп-пааа, тя не го твърди. Ще се размине и с този единствен плюс.) Средният американец е доста по-образован например от средния българин. (Особено от тези българи, които сега завършват образованието си.) Най-често знае коя е столицата на България, а и на повечето други страни от този калибър. (Колко от сега завършващите образование в България могат да изброят столиците на Унгария, Финландия, Ирландия, Казахстан, Тайланд, Замбия, Колумбия…? Колко дори от читателите тук знаят коя е столицата на щата Ню Йорк?)

Географията не е единствената област, в която познанията на американците се разминават учудващо с пропагандата, по която сме зомбирани. Обикновено американецът знае американската история несравнимо по-добре, отколкото българинът – европейската. (И отколкото над половината българи, които завършват сега – българската.) И знае европейската история несравнимо по-добре, отколкото средният българин – американската… Абсолвент по медицина е напълно способен да интубира пациент, да извърши несложна операция, да води успешно лечение на средно тежък болничен случай – дори когато аз завършвах, от петстотинте студенти в курса надали и петима щяха да се справят с тези задачи. И аз нямаше да мога с всички… Американското образование преподава количество знания, сравнимо с преподаваните в българското. Но за разлика от българското, то ги преподава така, че предимно да останат. И набляга не на способността на ученика да изпапагалства наученото на изпит и да го забрави мигновено, а на способността на ученика да прилага наученото на практика и да го помни занапред.

И още една пропагандна басня е тази за купищата забрани в САЩ. Наистина имат немалко забрани, но зад почти всички стоят абсолютно реални причини. Където няма реално и значимо оправдание за забрана, няма забрана. Ако в някой парк има сериозна и истинска причина да не се ходи по тревата, ще е забранено, заедно с обяснение защо – иначе няма да е. Принципът е, че с приоритет над всичко са хората и удовлетворението им. Забранено е това, което реално ще попречи на удовлетворението на други хора. Останалото… не, не е разрешено. Там изразът „разрешено“ звучи като вест от СССР – дума, която предполага някакъв феодал, който милостиво позволява шепичка от всичките забранени по принцип неща. То просто не е забранено. Точка.

Сред тези басни е и преклонението на американците пред големите корпорации, правителството и президента. Като изключим самообявилите се унищожители на САЩ от типа на СССР и Ал Кайда, масовият американец изпитва най-силно недоверие именно към големите корпорации и правителството си. И корпорациите, и правителството са му давали достатъчно пъти повод да не им вярва, а американецът преценява такива поводи много вярно и не ги забравя лесно. Дори когато правителството организира невиждано по мащаби плашене с врагове, война срещу тероризма и прочее, то ходи около темата за изземване на власт и права от гражданите на пръсти. Нарочат ли го за нарушаващо правата им, американците ще го смъкнат, ако ще да е по време на война. Защо да си хабят силите първо срещу външен враг, ако собственото им правителство се държи така вражески с тях? То е по-близко – и по-лесно, и по-опасно…

Няколко други противоречащи си басни са за американския жизнен стандарт. Според една от тях едва ли не всички американци живеят в полу-замъци в имения, карат луксозни лимузини и не знаят какво е да си правиш сметка на парите. Съгласно друга, мнозинството в САЩ (особено негрите и прочее) живее в ужасяваща мизерия, несравнимо по-зле от средния българин… Нито едното е вярно, нито другото.

Твърде малко хора в САЩ са толкова богати, че да могат да си позволят да не се гърбят с работа по американски. Има ги, но са нищожно изключение… Тези, които водят беден живот, са несравнимо повече, но пак са сравнително малка част от населението. Част от тях са необразовани и без професия, така че просто нямат как да си намерят свястна (добре плащаща) работа. Друга част имат мижава работа, но са неинициативни и нерешителни до степен да стоят вечно на нея, дори ако работодателят е гадняр и непрекъснато ги реже. Трети са просто мързеливци, които предпочитат да мизерстват, отколкото да работят. Част са и в истински затруднено положение (нискоквалифицирана самотна майка с 3-4 деца, или неспособен да работи възрастен или инвалид без пенсия и без благотворителна подкрепа)… Основната част от американското население живее „по американски“, но и се съсипва от работа, за да може да си го позволи. Накратко – който не е спал вместо да учи и не го мързи да работи, все ще си намери достатъчно прилична работа, за да живее добре.

Една не толкова басня или пропаганда, колкото масова заблуда е мнението, че американецът е студен човек, който не установява близки отношения. Като начало, САЩ са много разнообразна държава – в южните щати и в общностите с по-южен произход лесно ще намерите дори прекалено горещи по българските критерии отношения. Така че това не е проблем на практика.

По-интересна обаче е причината защо по-северните щати и общностите с по-северен произход в САЩ са по-студени. По принцип този ефект е световен – по-северните народи са по-хладни и необщителни от по-южните. В САЩ обаче ефектът е още по-силно изразен и това си има причина. Средният американец няма да седне да ви се оплаква и хленчи, защото смята, че не сте длъжни да търпите той да ви товари с проблемите си. Че с подобно нещо той самият се показва в неприятна, досадна и готованска светлина… Ако вие му се наоплаквате до насита, той ще ви слуша учтиво (стига да не е зает или да не бърза за друго) – щом се оплаквате, значи имате сериозна нужда от психическа подкрепа. Но ако оплакванията не са кой знае какви като причина, немалко американци ще ви таксуват като глезени мрънкала и ще започнат да избягват да ви слушат хленченето. Не защото са студени, а защото глезените мрънкала просто не заслужават твърде много уважение. (Справка: манталитетът на Рон.)

… Ще напиша и още, но ще е в следващ запис – този вече стана прекалено дълъг.