Горива, цени и държава

September 2nd, 2015

Напоследък доста се пише за високите цени на горивата в България. Протестира се, прави се какво ли не. И с право – икономически абсурд е в свободния пазар на ЕС държавата с най-ниски заплати цените на локално произвеждано нещо да са едни от най-високите.

Правителството се оправдава, че нямало инструменти да повлияе на цените. Нямало държавни вериги бензиностанции, петролни компании и прочее. Прави смешни проверки със смешни резултати. Толкова било можело.

Медиите шумят, че имало таен картел на бензиностанциите. Ръчкат да го разкрие Комисията по защита на конкуренцията. Тя пък се оправдава, че не можела – трябвало някой от картела да го издъни. Наистина ни ги разправят тия. Не е тъп виц.

Защо го наричам виц ли? Защото си спомням някогашния виц: „ – Докторе бе, имам проблем с очите и ушите. Това дето го чувам, не го виждам. А това, дето го виждам, не го чувам… – Моля, моля! Аз от социализъм не лекувам!“ Та и аз така – каквото виждам, не го чувам, а каквото чувам, не го виждам.

Какво виждам ли? Като начало, цените на едро на горивата са към 20% над тези в ЕС. А пазарът на горива на едро в ЕС е съвсем реално конкурентен, с много и агресивни играчи. Как тогава, аджеба?… Отговорът е съвсем прост. Нямаш право да внасяш горива в България, ако не притежаваш горивен склад, който отговаря на изискванията – данъчно регистриран ли беше, какъв беше. Такъв склад обаче имаш право да построиш и регистрираш единствено с изричното разрешение на държавата. А такова разрешение е издадено единствено на „Лукойл“. Няма дистрибутор на горива в България, който да не се е опитвал многократно да получи. Винаги, без изключение, на всички е било отказвано.

Оттам нататък е лесно. За да не пищят търговците прекалено много, „Лукойл“ заби преди няколко месеца на бензиностанциите си цени 10 стотинки над техните. И не ги мръдна с падането на петрола. Търговците, естествено, не бяха идиоти – приеха играта и не сваляха своите цени. Знаеха, че пробва ли се някой, „Лукойл“ може да убие ценово всички. Къде по-лесно и по-благо е да изгребеш джоба на купувача до дупка и да си поделиш свръхпечалбата с „Лукойл“ чрез високите им цени на едро? Особено когато те са готови дори да загубят мъничко (от търговията си на дребно), за да те наведат на тази толкова блага идея…

Така че твърденията на правителството, че няма инструменти да повлияе цените, са нагла лъжа право в очите. Дистрибуторите на горива седят на колене пред него и се молят за лицензи за складове за внос на гориво. Издаде ли лицензи на трима-четирима, много скоро ще имаме най-евтините горива в ЕС. Очевидно обаче правителството е в играта и си дели с мафията изгребаното от джобовете ни.

А най-неприятното е, че в парламента с пълна и точна гаранция няма нито една партия, която да не знае с кристална яснота къде точно е проблемът. Включително от опозиционните. Хайде, Бойко и прочее са мафиоти – не е новост. Ама да сте чули БСП или Атака да го кажат публично и да поискат издаване на такива лицензи? Аз не съм. И не знам защо ми се струва, че май няма и да чуя скоро. Че вместо това ще продължават да ме давят в лъжи – врагове на думи, ортаци на дело.

И не са само парламентарните партии. Къде е примерно „Глас народен“, да надигне глас? Къде са другите извънпарламентарни партии? Защо имам чувството, че в България буквално няма партия, която да не служи на мафията? Въпреки че не е проблем да си направиш партия?

А ако това е вярно, значи просто не заслужаваме евтини горива. Нито каквото и да било друго, различно от това да ни стрижат до кокал и доят до кръв. Редно е да го получаваме – иначе няма да е справедливо към тези, които са се борили за по-добър живот. Единствено справедливото и възможно положение е. Това сме заслужили. Не правителството ни – конкретно ние, лично, всеки поименно.

Не рекламирайте #КОЙ с парите ни!

August 25th, 2015

Вредно е за всички.

Пловдивски митрополитини

August 12th, 2015

От доста време ми привлича окото пловдивският митрополит Николай. Протеже на патриарха, той е известен с брилянтните си умотворения. Ако сте забравили, ще напомня някои:

– Когато в Охридското езеро потъна корабче с българи на борда, той заяви, че това е божие наказание заради концерта у нас на Мадона.

– Одобри лепенето на изрисувани тапети в църквите вместо стенописи.

– Обясни ни, че е достойно и богоугодно да носи „Ролекс“ за сума ти пари, докато в това време сума ти хора (немалко от тях вярващи християни) гладуват и студуват.

– Обяви се категорично срещу помиряването между католическата и православната църкви, тъй като католиците били еретици.

Дори това би било достатъчно да демонстрира на всеки необходимостта уважаемият митрополит да бъде спешно освидетелстван. И понеже това не беше направено, през последните седмица-две можахме да се зарадваме на рязък скок в количеството и качеството на „продукцията“ му:

– Издигна свой кандидат за кмет, тъй като сегашният искал от църквите да си платят таксата смет.

– Забрани на църковните настоятели да ги плащат, с което влезе под удара на Наказателния кодекс. (Тоест, да бъде спешно освидетелстван ще му е полезно и спасително.)

– Заяви, че ще се намеси в астрономията, тъй като астрономията отдавна се била намесила безсъвестно в Божиите работи. (Като начало, забрани Персеидите. Или това май беше фалшива новина. Как да разбере човек, като става дума за него?)

Както винаги в България при реална необходимост от държавна и/или медицинска намеса, можем да сме сигурни, че такава няма да има. Остава ни само да гледаме сеир. И да даваме идеи – със сигурност митрополитът няма да се поколебае да ги приложи. Ето някои:

– Да отмени законите на Нютон. На какво прилича това някакъв учен да нарежда на Бог как да е устроен светът и как да работи?

– Да забрани въртенето на Земята. Може и да нареди на Слънцето да се върти около нея. Нали така беше наредил Бог? (Не че го е нареждал някога, ама лудите охотно го вярват.)

– Да забрани космонавтиката и астронавтиката. Пък може и авиацията, нали им е братовчедка. Щом не са видели Господ там горе, значи са еретици, по-лоши и от Мадона.

– Да постанови, че луксозните лимузини, палатите и прочее са богоугодни, когато са за свещеници. Тъй ами, те са Божиите служители. Останалите не са, така че да мрат, проблемът си е техен.

Очаквам още предложения.

Оплаквания от служители в Google

August 9th, 2015

Нямам представа дали изобщо са истина.

Нямам представа дали, ако са истина, не са просто проява на чувство за хумор от служителите. (Най-вероятно са.)

Но във всички случаи си струва човек да ги прочете и да се усмихне.

Залата за физически упражнения е прекалено далече. Трябва да бъде открита зала в нашата сграда, за да не хабя време да ходя до нея.

Ръководството за сътрудниците е по-дълго от една страница.

Безплатните слушалки от по стотина долара ми развалят прическата.

Като ходя денем на масаж, следи от гънките по възглавницата остават по лицето ми чак до вечерта.

Пет от осемте безплатни фланелки, които получих тази година, са черни. Това ме дразни. Предпочитам синьото.

На фирмената екскурзия със скокове с парашут ни бяха обещали 50 секунди свободно падане. Като разглеждах после видеото обаче забелязах, че е само 41 секунди.

Новият ми трийсетинчов монитор ми закрива изгледа през прозореца.

Не усещам разлика между настройките на креслото за масаж „Отпускане“, „Регенерация“ и „Прилив на сили“.

Понякога като отида да си взема нещо за пиене от кухнята се оказва, че бутилките са току-що заредени в хладилника и не са успели да изстинат както трябва. Как да работя после?

Диванът в кабинета ми не е достатъчно дълъг, за да се опъна в цял ръст.

Ям на работа по 14 пъти седмично, така че в почивните дни ми е по-евтино да ходя на ресторант, вместо да си купувам продукти. Като резултат не съм готвила вече цяла година и кулинарните ми умения страдат.

На обяд пицата свърши преди мен и се наложи да ям пържола.

Като ме командироват в друг офис, храната там се оказва непозната и не знам какво да ям.

Имам усещане, че докато свикна с поредния телефон, ни дават нов и ми се налага да го уча отначало.

От неограничената безплатна храна дебелея.

Като бях на фирмена екскурзия на Хаваите, изгорях на слънцето.

В кафето Charlie’s имаше среща с Лейди Гага, така че се наложи да отида на обяд по обиколния път.

Като работя от къщи ми се налага сам да си готвя закуска, обяд и вечеря.

По време на закуска се наяждам така, че не успявам да огладнея за обяд.

В стаята за игри има само едно кресло за игри, и се налага да седя на стол, докато играя Call of Duty.

Изборът на игрални автомати в нашето здание е беден и се налага да ходя в съседното.

Направихме си от мебели катапулта, но таванът се оказа прекалено нисък, за да изстрелваме портокали на повече от 45 метра.

Сутрин не мога да се любувам на Харбър Бридж, понеже слънцето изгрява над Сидни и се налага да спускам щорите.

Не съм получавал безплатни фланелки вече 3 месеца.

Готвачът на суши не беше сложил достатъчно сос аниоли в рулата ми от раци.

Тебеширът за билярдни щеки не отива на цвят на сукното на масата.

От моя офис се вижда Бей Бридж, а искам изглед към Голдън Гейт. Той е по-красив.

Работното ми място е на еднакво разстояние от две кухни и всеки път се налага да решавам до коя ще отида.

Лекари и пациенти

July 31st, 2015

Преди към две седмици в медиите излезе съобщение за смъртта на д-р Илко Иларионов. Ръководител на кожното отделение в Пета градска, след закриването му той получава депресивен пристъп и влиза в болницата в Курило. Там бива пребит жестоко и умира в болница, без да дойде в съзнание. Съгласно съобщенията – от агресивен пациент.

Само че това нека го разправят на някой друг.

Илко ми беше състудент и добър приятел. Висок почти точно 2 метра, плещест, невероятно пъргав и силен физически. Страшно малко хора биха могли да го пребият до смърт. Ако някой от тези хора е агресивен луд, с абсолютна сигурност ще бъде държан при особено строги условия – иначе животът на персонала в болницата няма да струва пукната пара. Нещо повече – депресивно болните обикновено са много тихи и кротки и не дразнят дори най-буйните и агресивните. Дори само дотук съобщеното вече звучи подозрително.

А то е само началото. Илко е бил упоен с лекарства, вързан за стол и бит с желязна тръба до строшаване на черепа и гръбнака… В коя психиатрична болница агресивни луди, способни да пребият до смърт двуметров юначага и охотно нападащи лекари, имат достъп до железни тръби и въжета? И до упояващи лекарства?! Да виждате в окото ми атомна подводница? Пардон, флотилия от един милион атомни подводници?

Струва ми се далеч по-вероятна новината, която излезе най-отначало, и после заизчезва оттук-оттам. Че шефката на болницата в Курило е казала, че той е бил пребит от трима души от персонала. Така вече нещата се връзват – численото превъзходство, разполагането с упояващи лекарства и средства за връзване и пребиване…

Не се връзва единствено представата ни за болничен персонал. Нещо в нас отказва да приеме, че в болниците, където един ден ще лекуват нас, може да има подобни изверги… Но истината е, че ги има. Извергите, които обичат да пребиват хора за удоволствие, много често търсят работа на точно такива места. Там, където жертвите им са беззащитни и безправни, и престъпленията им остават незабелязани, неразследвани и ненаказани. В арести, в затвори, в изтрезвители, в психиатрични заведения.

Затова и дотук случилото се не ме изненадва. Смайва ме обаче нещо друго – как всички се хвърлиха да прикриват престъпниците. То вече означава, че безнаказаното биячество се поощрява и протектира от най-горе. С някаква зловеща цел или просто от безхаберие – няма значение, ефектът е все същият.

Сигурно мислите, че нормалните лекари в болницата не биха търпели подобни колеги? Според мен грешите. Онзи ден се случи случка, която го демонстрира чудесно.

По новините показаха репортаж как пред „Пирогов“ припаднал гражданин. Как хората наоколо се опитали да извикат групичката лекари, застанали пред входа на болницата, които при тази гледка моментално се прибрали вътре. Как един от присъстващите влязъл в болницата и в продължение на половин час търсил вътре лекар, който да излезе и да окаже помощ. И когато най-сетне намерил, вече било късно – припадналият издържал двайсетина минути и даже идвал в съзнание веднъж-два пъти за по минута-две, но не могъл да дочака.

Когато видях новината, първата ми мисъл беше, че тъпи репортери демонизират лекарите. Новината обаче продължи в интервю с шефа на спешното отделение д-р Стоян Сопотенски. Който заяви с доста емоция, че това не отговаряло на истината. Лекари били изпратени веднага да се погрижат за пациента, а пък хората там ги били посрещнали с „Малко ви бият!“…

Това ме сепна. Кога хората посрещат лекар с „Малко ви бият“, рискувайки да го ядосат и да не помогне на болния? Когато идва навреме? Когато се държи професионално? Когато не е закъснял окончателно?… Защо ли имам чувството, че уважаемият шеф на спешно отделение си призна, без да иска, че хората от репортажа са казали истината?… Винаги съм беснеел от незачитането и неуважението, което някои пациенти имат към лекарите. Но след тези случай се чудя как все още се случва да не ги бият. Дали няма скоро да почнат да чуват „Малко ви стрелят“. А после и не само да го чуват.

Защо все още не сме стигнали дотам знаем – все още наоколо има и лекари, които отчаяно се опитват да помогнат на болните. Под подигравките на тези свои колеги, за които грижата за болния е наивност и глупост, а медицината – начин да изнудваш беззащитните пациенти за пари. И когато ти ги дадат, пак да не направиш нищо за тях. (Установено на гърба на друг мой добър приятел, който в момента умира пък от рак.)

Вероятно скоро свестните лекари ще бъдат стреляни наравно с боклуците – отчаянието и гневът не подбират. И ще се оплакват, че не са го заслужили. Без да разбират, че са – с търпението си към онези „колеги“, които са им докарали това отношение на главата. Ще проклинат, ще обясняват колко неблагодарни са пациентите, и всякак ще търсят кой им е срал в гащите. И това ще връща живота на пребитите и застреляните сред тях колкото се връща животът на погубените от убийците в престилки. Ето така на сметката на тези изроди накрая ще се впишат не само пациентите им, но и колегите им. А после ще са виновни циганите, агентите на империализма или неизвестно кой – така сме свикнали…

Не е прав дядо Петко Славейков. Не сме мърша. Толкова има да се облагородяваме и оправяме, додето влезем в категорията „мърша“, че не мога да си представя и внуците ми да го доживеят. С ужас разбирам, че битката ми за една по-добра България е изгубена, че съм победен. Че напразно останах тук след промените, вместо да забягна нанякъде…

Да, сред този народ все още има може би около петдесетина хиляди, които заслужават да бъдат признати за хора и уважавани. Които се опитват да вършат и сеят добро, с надеждата, че това ще промени другите… То добре, ама колко доброволческо чистене на реки и плажове е нужно, за да просветли и разкае убийците на Илко? Или да опомни и размърда убийците от „Пирогов“, които се скриха, да не би да се наложи да помогнат на някого и така да си развалят рахатя?

(Преди мъничко чух още една скорошна новина. Как пациент в спешно състояние постъпва в не разбрах коя болница, откъдето го изгонват, понеже не е здравно осигурен, и той умира. Още не съм проверил подробностите и верността на това, затова не смея да го дам като пример. Но мисля, че не е трудно да се провери. Дано да излезе невярно. Най-малкото защото не е просто нарушение на закона, който постановява, че спешни случаи се лекуват дори ако не са осигурени. Защото е вид предумишлено убийство, и ако бъде оставено безнаказано, е сигнал към всеки нормален човек в България да се маха оттук колкото може по-далеч и да не се връща никога повече…)

Защо в България се случва това? Отговора вече го знаем всички – защото търпим. Докога ще се случва? И този отговор го знаем всички – докогато търпим. Така че нека никой не се лъже, че са ни виновни КГБ, ЦРУ, МОСАД, марсианците, рептилите и билдербергите. Виновни сме си ние – единствено, само, точно ние.

И това да ни морят по болници и пред болници е просто това, което сме си заслужили.

Писмо до Джералдин

July 27th, 2015

Мое момиче,

Сега е нощ. Нощта на Рождеството. Всички бранители на малката ми крепост спят. Спят брат ти и сестра ти. Спи дори майка ти. Едва не разбудих заспалите птичета, докато се добирах до тази полуосветена стая. Как далече си от мен! Но да ослепея, ако образът ти не стои винаги пред очите ми. Портретът ти е тук на масата, и тук до сърцето ми. А къде си ти? Там, в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шанз-Елизе. Зная това, но все ми се струва, че в нощната тишина чувам крачките ти, че виждам очите ти да блестят като звезди на зимно небе.

Чувам, че изпълняваш в празничен и светъл спектакъл ролята на персийска красавица, пленена от татарския хан. Бъди красавица и танцувай! Бъди звезда и сияй! Но ако възторгът и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на поднесените ти цветя ти замае главата, седни в някое ъгълче и прочети писмото ми, и се вслушай в сърцето си. Аз съм баща ти, Джералдин! Аз съм Чарли, Чарли Чаплин! Знаеш ли колко нощи съм прекарал до легълцето ти, докато беше мъничка, за да ти разказвам приказки за спящата красавица и за пробуждането на дракона? И когато сън слепваше старческите ми очи, му се надсмивах и му казвах: „Махай се! Моят сън е мечтите на дъщеря ми!“

Виждах твоите мечти, Джералдин. Виждах бъдещето ти, твоят днешен ден. Виждах девойката, която танцува на сцената, сякаш фея пърха по небето. Чувах как казват на публиката: „Виждате ли тази девойка? Тя е дъщеря на един стар шут. Помните ли, викаха му Чарли?“ Да, аз съм Чарли! Аз съм само стар шут. Днес е твой ред. Танцувай! Аз танцувах с широки скъсани панталони, а ти танцуваш в копринената рокля на принцеса. Танците и гърмът на аплодисментите понякога ще те възнасят на небето. Лети! Лети там! Но се спускай и на земята! Ти трябва да виждаш живота на хората, живота на уличните танцьори, които танцуват, треперейки от студ и глад. Аз съм бил като тях, Джералдин. В тези нощи, вълшебни нощи, когато ти заспиваше, унесена от приказките ми, аз бодърствувах.

Гледах личицето ти, слушах ударите на сърчицето ти и се питах: „Чарли, това котенце ще те познае ли един ден?“ Ти не ме познаваш, Джералдин. Много приказки ти разказах през онези далечни нощи, но своята – никога. А тя също е интересна. Това е приказката за гладен шут, който пее и танцува из бедните квартали на Лондон, и после събира милостиня. Това е моята приказка! Знаех какво е глад, какво е да нямаш покрив над главата си. Нещо повече – научих унизителната болка на скитника-шут, в гърдите на който бушува океан от гордост, и хвърлените монети болезнено я нараняват. Но все пак съм жив, така че нека оставим това настрана.

Нека поговорим за теб. След името ти, Джералдин, идва моето, Чаплин. С това име повече от четиридесет години разсмивам хората по света. Но съм плакал повече, отколкото те са се смели. Джералдин, в света в който живееш има не само танци и музика! В полунощ, когато излизаш от огромната зала, можеш да забравиш богатите си поклонници. Не забравяй обаче да попиташ шофьора на такси, който ще те закара у дома, за жена му. И ако тя е бременна, а те нямат пари за пелени за бъдещото дете, пъхни в джоба му пари. Наредил съм на банката да плаща тези твои разходи. На всички други плащай точно по сметка.

Понякога се вози на метро или автобус, върви пеша и разглеждай града. Вглеждай се в хората! Забелязвай вдовиците и сираците! И поне веднъж дневно си казвай: „Аз съм като тях“. Да, момичето ми, ти си една от тях! Нещо повече. Преди да даде на човека криле, за да може да полети нависоко, изкуството обикновено му чупи краката. И ако дойде ден, когато се почувстваш над публиката, остави сцената! Хвани първото такси до покрайнините на Париж. Аз ги познавам добре! Там ще видиш много танцьорки като теб, дори по-красиви, по-грациозни и по-горди. Там няма да има и помен от ослепителните светлини на прожекторите на твоя театър. Техният прожектор е луната.

Вгледай се добре, вгледай се! Не танцуват ли те по-добре от теб? Признай си, момичето ми! Винаги ще се намери такава, която танцува по-добре от теб, която играе по-добре от теб! И помни: в семейството на Чарли няма грубиян, който би наругал каруцар или би се надсмял над просяк, седнал на брега на Сена.

Аз ще умра, но ти ще живееш. Искам ти никога да не познаеш бедността. Изпращам ти с това писмо чекова книжка, за да можеш да харчиш колкото поискаш. Но когато похарчиш два франка, не забравяй да си напомниш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознат, който има нужда от нея. А такъв ще намериш лесно. Достатъчно е да поискаш да видиш тези непознати бедняци, и ще ги срещнеш навсякъде. Говоря ти за пари, защото познавам дяволската им сила. Прекарал съм немалко време в цирка. И винаги съм се страхувал за въжеиграчите.

Но трябва да ти кажа, че хората падат по-често на земята, по която ходят, отколкото въжеиграчите – от подвело ги въже. Може би в една от звездните ти вечери ще те ослепи блясъкът на някой брилянт. В този момент той ще стане за теб опасно въже, и падането ще е неминуемо. Може би един прекрасен ден ще те заплени прекрасното лице на някой принц. В този ден ще станеш неопитен въжеиграч, а неопитните падат винаги. Не продавай сърцето си за злато и драгоценности. Не забравяй, че най-големият брилянт е слънцето. За щастие то блести за всички. А когато дойде време и се влюбиш, обичай този човек с цялото си сърце. Казал съм на майка ти да ти напише за това. Тя разбира от любовта повече от мен, по-добре нека сама поговори с теб за това.

Работата ти е трудна, зная го. Тялото ти е прикрито само от парче коприна. Заради изкуството може да се появиш на сцената и гола, но трябва да се върнеш оттам не само облечена, но и по-чиста. Стар съм и може би думите ми звучат смешно. Но може би голото ти тяло трябва да принадлежи на този, който ще обикне оголената ти душа. Не е страшно, ако мнението ти по въпроса е отпреди десет години, ако принадлежи на отминало време. Не бой се, тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да си последният човек от тези, които ще станат поданици на острова на голите. Зная, че бащи и деца са във вечна схватка. Воювай с мен и с мислите ми, моето момиче! Не обичам покорни деца. Но докато от очите ми не са покапали върху писмото сълзи, искам да вярвам, че днешната нощ на Рождеството е нощ на чудесата.

Искам да видя как се случва чудо, как ти разбираш всичко, което искам да ти кажа. Чарли остаря, Джералдин. Рано или късно вместо бялата сценична рокля ще облечеш траур, за да дойдеш на гроба ми. Така искам да не се измъчваш. Само от време на време, когато поглеждаш в огледалото, да виждаш чертите ми. Във вените ти тече моята кръв. И когато кръвта в моите вени изстине, искам да не забравяш баща си Чарли. Не бях ангел, но се опитвах да бъда истински човек. Опитвай и ти.

Целувам те, Джералдин. Твой Чарли.

Декември 1965 г.

Не ми се отваря Фейсбука…

July 16th, 2015

Преди няколко дни един клиент ми се обади с това оплакване. Не го биваше да ми обясни подробности. Отидох на място. Познайте каква се оказа причината.

Няма интернет? Не, не познахте. Не беше това.

Забранен достъп до Фейсбук? И това не беше.

Не си е въвел паролата и прочее? Също не.

Вирус на компютъра? Не, и това не беше причината. (Имаше няколко, но не беше заради тях.)

Омазан кеш на браузера? Не.

Липсващ браузер? Не. Има цели три. Лично аз съм ги слагал.

Не знае как да си отвори Фейсбук? Пак не. Лично съм му сложил браузера в автостарта, с Фейсбук като начална страница.

Пиян и не може да разбере какво става на компютъра? Не. Беше трезвен и в обичайното си разположение на ума.

Не му работи мишката и/или клавиатурата? По-близо сте, но не беше и това.

Изгоряло захранване. Компютърът изобщо не тръгва.

Не е виц. Не съм го прочел в Интернет или другаде. Не са ми го разказали. Видях го с очите си.

Да, знам че не ви се вярва. И на мен не ми се вярва, въпреки че го видях. Но беше така.

За разлика от вицовете или книгите, реалността няма нужда да бъде правдоподобна.

Паметникът на цар Самуил – неувяхващ в народната памет!

June 15th, 2015

Не ми се искаше да пиша за него. Други писаха достатъчно. Но с времето няколко живи „паметника“ счупиха по повод него и тъпомера, и гьонсуратомера ми. Въпреки че и двата са с логаритмична скала, и счупването им изглеждаше принципно невъзможно.

Още като го откриха, първата реакция на македонската преса беше саркастичното: „Нашият в Скопие струва милион и половина, а тоя в София – само 50 000 евро, и свети!“ Ей богу, вдигнахме самочувствието на братята македонци. Ако имаха реална армия, със сигурност щяха да ни обявят война за подобна подигравка с „техен“ владетел. Понеже нямат обаче, са разбрали по-важното – подигравката ни е не с царя, а с нашия си интелект.

(Не че техният е много повече – един виц за екскурзия в Скопие с гид:

– Тук ще видите фонтан от седми век. А вдясно зад него се строи храм, който ще бъде от четвърти век…)

Скулптурът заяви, че светещите очи на царя били символ на зрението на ослепените му воини. И че по проет трябвало не да светят, а само да мъждукат. Само по себе си това вече звучи като идея от оня етап на запой, когато все още говориш, но после нямаш спомен. За свое щастие. И за буйно веселие на околните… Писателю, авторе на „Диви разкази“ и на сценария на „Козият рог“, вдигни се от гроба да си погледнеш сина! И хвани каиша да му налееш каквото май си му спестявал!

После пък Божидар Димитров заяви, че който плюел паметника, бил соросоид, изрод и задник. Никога не бях и подозирал, че един ден тези две думи ще придобият стойността на орден. Или поне на белег на минимална психическа нормалност. Ако някой път се засрамя или възмутя, като ме нарекат соросоид, изрод или задник, моля ви, припомнете ми този случай, че да се гордея!

Днес пък Тодор Чобанов, фамозен зам-кмет на София и бивш слуга на народа в сферата на културата, заяви че паметникът се радвал на огромно одобрение. И че гербът на гърдите на Самуил бил византийски, понеже българският царски двор се обличал във византийски стил. А короната му била унгарска, понеже тогава всички корони се правели във Византия. Защо е женска не благоволи да ни озари. Важното е, че историците, дето забелязали тези неща, били некомпетентни. Не знаят горките, че да се обличаш във византийски стил значи да носиш и византийски герб на гърдите вместо своя. И че понеже и ти и унгарците поръчвате корони във Византия, е нормално да носиш унгарска корона. То така се прави… Защо короната е женска пък и аз вече се досещам. Като, простете за израза, ти го наврат такъв потомците, каква корона ти се полага?

Прав беше Радой Ралин – не се бойте от министъра на културата, бойте се от културата на министъра… Ех, как си струва всички тези изказвания да бъдат увековечени за поколенията! На плоча с името на скулптора, на видно място до паметника. Да минаваме оттам преди избори и да се замисляме – искаме ли тези мъдреци да бъдат наши избраници и да говорят от наше име.

Е, сега поне сигурно е лесно да се провери къде точно е погребан Самуил. Отивате на остров Свети Ахил, в базиликата, и лепвате ухо на земята. Ако се чува вой като от високооборотна центрофуга – там е.

Бих свършил дотук, но ми се ще да дам още няколко предложения по паметника, в стила на вече реализираните.

Като начало, изобразете го не с корона, а с лайно на главата. Те във Византия и това са произвеждали, нали? Чак император си имат, кръстен на тоя продукт. И няма да си личи дали е унгарско и женско – ще е плюс в сравнение със сега.

Направете също така, преди очите му да почнат да светят, пръстите му да мърдат все едно брои пари. Ще е чудесен символ, който ще премахне всякакви съмнения, че е бил владетел именно на България. Хем ще може да има градация: повече мърдане на пръстите – светене на очите, по-малко – само мъждукане. И няма да питат хората друго освен очите свети ли му.

Или пък покрай светенето на очите го направете и да бълва огън. Ще докара купища японски туристи да се радват. И да пробват печени наденички. Нищо чудно дори японският посланик да каже нещо за влиянието на японското художествено творчество върху българското – той е дипломат човек, умее да се изразява възпитано.

Направете главата му на всеки час да се отваря и отвътре да излиза кукувичка и да кука според часа. Ще носи полза за минаващите, ще се връзва мелодично с камбаните на „Александър Невски“ и ще е още едно доказателство, че именно ние сме неговите потомци.

Престанете да разследвате тоя, дето му бил залял прожекторите с черна боя. Вместо това го наградете с орден, че спомага за огромната популярност на паметника. Не че без него нямаше ежедневно тълпа минувачи да се скъсва да се хили и да се снима пред паметника, преди някой пил си лекарствата да го е махнал поживо-поздраво. Ама все пак.

А, може и да изобразите как точно бива одобряван, и колко огромно е одобрението. Няма да е като за деца под 18 години, но ще отразява реалното положение какво правят с паметта на царя отговорните ни кадри.

Ако случайно идеите не ви харесват, засрамете се! Как смеете да се възпротивявате срещу опазването на паметта на български владетел? Вие кви сте бе?… Не ви харесвало така. Колко сте? Неколко десетки души. А до девет милиона? Осъзнавате ли какво дребно изключение сте? Ама ха…

Иначе е вярно, че паметникът се радва на огромна популярност, ако не на одобрение. Ето и малко от тази популярност:

Когато Стефан Данаилов видял паметника, възкликнал:
– Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?

Арнолд Шварценегер, като видял паметника:
– А аз си мислех, че съм единственият Терминатор!

Самуил: Трипио, I am your father!
Трипио: НЕЕЕЕЕЕЕ!

Не ми бил Самуил, най ми бил Саурон…

– Само една биричка съм пил!
– Ти кого ще лъжеш бе! Очите му като на цар Самуил – само една биричка бил пил!

Вече плашат децата не с Торбалан, а с „Дракула със светещите очи“. А пък фамозният професор Вучков го нарече „ядрен вампир“. Комичността на професора настрана, според мен това е култово с точността си определение. Представете си как млади се уговарят: „Довечер в осем пред ядрения вампир!“ За мен паметникът ще си остане с това име.

In memoriam: Сър Кристофър Лий

June 12th, 2015

От много време не смогвам да напиша някой запис. Теми – колкото искаш. Красоти пред очите ни, които не забелязваме. Политически обстановки в България и наоколо. Паметникът на цар Самуил – за него може да се изпише цял блог… Но внезапно сред темите се вклини една тъжна. С огромен приоритет – срамно е да бъде пропусната.

Днес стана известно, че светът е изгубил преди дни един велик актьор – сър Кристофър Лий.

На 93 години той продължаваше да играе във филм след филм и да прави планове за следващи. Списъкът дори само на култовите му роли е зашеметяващ. Много от тях са снети през последните 15 години, след като той наближи 80… И когато споменаваме тези роли, обикновено имаме предвид „истинските“ участия във филми. Без озвучаванията на анимации, без участията в радиодраматизации… На обикновен човек са необходими години, за да изгледа цялото актьорско творчество на Кристофър Лий.

Талантът му изобщо не се изчерпваше с актьорството. На 70 години той започна да пее – и се оказа чудесен певец с разкошен басов глас. От класика, та до хеви метъл – всичко му се удаваше. Колко певци могат да се похвалят с това?

Преди четири години отпразнува златна сватба. И след това също остана заедно със съпругата си, до края. Петдесет и четири години. Попитан веднъж как го е постигнал, той отговори просто: „Изберете изключителен човек, и няма да ви е трудно.“ Мисля си – сигурно и на съпругата му не ѝ е било трудно.

Защото зад планината от постижения често забравяме да видим изключителната личност. Големият човек и мъдрец, поклонникът на изкуството. Толкова пъти изиграл заради външността си злодеи, той беше категоричен поклонник и защитник на доброто.

Почивайте в мир, сър Лий! Не зная какво „отвъд“ ви се полага – толкова много са. Но за едно съм сигурен – никъде там няма да получите роля на злодей. Все си мисля – ако случайно има отвъд, там всеки ще да получава роли според същността си. Не зная дали ще ви се падне да сте рицар или магьосник, или и двете – но ще е на боец на доброто.

Фалшификацията на доброто

June 4th, 2015

Напоследък не ми остава достатъчно време да пиша. Преди няколко дни обаче прочетох една разкошна статия в портал Култура – „Фалшификацията на доброто“ от Тони Николов. Като виден пират ще си позволя най-безсъвестно да я изкопирам тук едно към едно. Защото си струва да бъде четена.

—-

Никой не знае колко дълго ще продължи конфронтацията между Русия и Запада, която отдавна надхвърли измеренията на „украинската криза”.

Отчетливият обертон на Путиновата пропаганда е, че сблъсъкът става все по-глобален и все по-малко локален: накратко, това е сблъсък между „декадентския” и „извратен” Запад (Европа, Америка) и „здравата” и „всепобедна” Русия, опора на славянството и на цяла Евразия, стълб на „най-истинското православие”, единствена отстояваща „доброто” срещу цялото „зло”, в което лежи грехопадналият днешен свят и т.н.

Набързо изброявам основните руски пропагандни клишета. Те са до болка познати не само от съветската ера (когато кремълският червен локомотив теглеше цялото човечество към светлото комунистическо бъдеще), но и от времената на имперска Русия (смятаща себе си за „жандарма на Европа”), която на няколко пъти щеше да спаси света, докато внезапно Ленин не я еманципира „пролетарски”.

Едва ли си струва да се доказва обстойно защо претенцията на една отделно взета страна (Русия) да въплъщава „доброто” е безумна и че тя е твърде далеч от християнството, което предполага на първо място покаяние и отговорност за всички извършени грехове и исторически престъпления. Както не по-малко налудничаво е да локализираме „абсолютното зло” само на Запад, където поне има гузна съвест и се поема историческа отговорност за престъпленията на нацизма и фашизма.

Ала да спрем с моралната равносметка дотук и за да не затънем в общите постулати на днешната пропагандна война, ето една автентична история, която прочетох наскоро в Газета.ru и оттогава тя не ми излиза от ума.

Сама по себе си историята е съвсем проста, дори банална. Двама руски кадрови военни от армейското разузнаване (ГРУ) – Александър Александров и Евгений Ерофеев – попадат в украински плен при акция в … района на Донбас. Градът, в който са заловени, е недалеч от Луганск и носи името Счастье, което очевидно не им е донесло късмет в личен план.

Двамата попадат в плен след раняване и облаците над тях се сгъстяват. Руското министерство на отбраната тутакси заявява, че става дума за „бивши офицери”, уволнени от армията, които са били в Луганск като доброволци от „народното опълчение”, тоест самоволно. Александров и Ерофеев дълго не искат да повярват в това съобщение и дори са убедени, че то е някаква провокация на украинските спецслужби, докато с тях не се свързват руските медии. И тук историята става омерзителна. Радио „Ехото на Москва” излъчва видео-интервю с жената на сержант Александър Александров, в което тя категорично заявява, че той се е уволнил от армията в края на декември и оттогава тя не го е виждала. И не иска да го види. Малко по-късно сходно заявление прави и бащата на капитан Евгений Ерофеев.

Ето как двама защитници на „доброто”, които дотогава смятат, че са рискували живота си в името на Русия, изведнъж се оказват „никои”. Дори по-лошо: те са дезертьори от армията, тръгнали своеволно, като наемници, да се бият на чужда територия с неясно какви цели. И което е още по-лошо – оказват се предатели и предадени, биват противопоставени на най-близките си, заставени да свидетелстват срещу тях.

Две класически жертви на „хибридната война”.

И не само на нея.

Известно е, че Москва не признава присъствието на свои военни на територията на Украйна. Съответно руското Министерство на отбраната има една и съща официална версия на случващото се – става дума за бивши военни, уволнили се от армията.

Двамата армейски разузнавачи обаче са живи човешки същества със своите права. Те настояват да бъдат третирани като военнопленници, защото твърдят, че са влезли на територията на Украйна по заповед на началниците си и по силата на положената от тях военна клетва.

Украинското законодателство предвижда от 5 до 15 години за терористични (подривни) дейности на територията на страната.

Междувременно случаят на Александров и Ерофеев се следи с особен интерес от медиите, защото историята е контра-версия на „спасяването на редник Райън”.

Двамата „бивши военни” непрекъснато дават интервюта, включително и за руски медии. Единствените, които не им се обаждат, са техните близки и лицата, отговорни за цялата тази авантюра.

Едва напоследък руското посолство в Украйна, след засиления медиен интерес, обяви, че негов представител ще посети „двамата руски граждани”.

Какви са те, така и не става ясно. От декларацията може да допусне, че става дума едва ли не за заблудени туристи, озовали се по непонятни причини (и то с оръжие в ръка) в околностите на град Счастье, по силата на случайност, преобърнала техния досегашен живот.

Така Александров и Ерофеев са изоставени в лапите на „злото”, и то от „държавата на доброто”, а срещу тях, на пълни обороти, е запусната Путиновата пропагандна машина, която обработва техните близки и се готви да премачка съдбите им.

И то защо?

Защото двамата са били ранени и са оцелели. Не са загинали „с чест”.

Следователно са неудобни.

Те са живи. Но не са „добри”.

И изобщо не е ясно какви са.

Не са военнопленници, защото между Русия и Украйна, поне официално, не се води война.

Излиза, че са престъпници, затова трябва да бъдат отхвърлени от всички, даже от семействата си.

Само защото са оцелели, а в Русия такива ги броят за предатели.

Те вече нямат отечество. Нямат близки. Те са никои. Нищо. Хора без значение.

Както и да завърши одисеята на бившите военни Александров и Ерофеев, те вече са емблеми за болната морална съвест на Путинова Русия, която отстоява „доброто”, но не и достойнството на човека. Особено на собствените си граждани.

И все пак, защо в XXI в., броени дни след колосалните тържества за Деня на Победата, Русия отказва да припознае като „свои” задържаните или загиналите на чужда територия свои войници?

Въпросът е повече от съществен.

А сюжетът е не просто руски, дори не е съветски, а е направо оруеловски.

Спомнете си как в „1984” на Джордж Оруел се показва, че господството може да е тотално само когато се надделее над живеещите в страх. Как всеки заплаща този страх с цената на достойнството си на човешко същество. И как, за да оцелее, всеки трябва да плати с цената на онова, което му е най-скъпо. Ето защо главният герой в „1984” Уинстън предава любимата си Джулия и тя предава него. Така, „отдавайки” любовта си на Големия брат, те предават не само онова, което са, но и всичко, което биха могли да бъдат.

По същия начин близките на Александров и Ерофеев са принудени да ги „отдадат” в името на „доброто” (на Големия брат в Кремъл), както и от тях двамата се е очаквало (и се очаква) да „отдадат” живота си, за да спасят „честта си”, а и своите близки.

Всичко това заради войната в името на „доброто”, която подменя самите му основания.

Впрочем с какво ситуацията на война в „1984”, в която Евразия воюва с Океания, без никой да е сигурен дали не се воюва и с Изтазия, е по-различна от войната, започната от Путинова Русия?

В света, описан от Оруел, войната е вътре във всяка държава и изглежда тотална:

Военната истерия е непрестанна и всеобща и такива деяния като изнасилване, плячкосване, избиване на деца, поробване на цели народи и репресивни мерки срещу пленници, се смятат за нормални, а когато се извършват от собствената страна, а не от вражеската – и за похвални… Във физически аспект във войната са въвлечени малък брой хора, предимно висококвалифицирани специалисти… Военните действия, когато има такива, се водят по неопределени граници, за чието местоположение човек може само да се досеща… На практика променила се е същността на войната.

Такава е Оруеловата дефиниция на днешната хибридна война.

И всичко това със средствата на „контролираната лъжа”, в които пропагандата е всичко, а отделният човек – пренебрежимо нищо.

В календарната „1984” светът за щастие не се озова в ситуацията, описана от Оруел.

Въпросът е къде сме през 2015 г., когато „контролираната лъжа” извършва поредната „фалшификация на доброто”.

—-

Не мога да се удържа да не добавя и някои мои размисли.

„Извратеният“ Запад е в руските медии задължително клише, налагано с цялата енергия и бруталност на „гебухата“ (служителите на техните тайни служби). Който се опита да му се противопостави, си проси неприятности. Но това не е новост.

Новост за мен е друго. Към момента Западът бива обрисуван в Русия почти винаги по един и същи начин. Не като „империалисти, които смучат света“ – толкова любимо клише. Не и като „шпиони“, „саботьори“ и другите познати ни от миналото. Бива обрисуван като „извратеняци, неспособни да воюват“. Подчертавам – неспособни не да творят добро, да печелят честно или да създават наука или култура. ДА ВОЮВАТ… Изводът си е за вас.

Толкова по този въпрос. Мъчат ме обаче и други.

Да предположим, че трябва да постъпя в армията, и имам избор между два взвода. В единия служат откровени гейове, които изобщо не крият предпочитанията си. Но ако ме пленят, те ще направят всичко посилно, за да ме спасят и измъкнат… В другия служат абсолютни мъжкари, които не могат и да си представят привличане към нещо различно от жена. Но ако ме пленят, те ще се отрекат от мен, никога няма да са ме познавали и безгрижно ще ме зарежат.

В кой взвод ще избера да отида, как мислите? И на кой ще закича етикета „педераси“?

Към момента Русия ми прилича до немай-къде на Германия от 1938 г. Интересувал съм се от този период на немската история старателно, и чувството за дежа вю е стряскащо. Както съм ужасен от факта колко лесно един народ на мислители, философи и учени бе превърнат в нацистка тълпа тогава, толкова съм ужасен от същото сега. (Защото тези руснаци, които са имали що-годе нормални условия за развитие, наистина са народ на мислители и учени. Нямам съмнение, че ако всички руснаци имаха такива условия, руският народ щеше да е не по-малко достоен за възхищение от немския преди Хитлер.) И ме е страх, че руската нацистка тълпа ще е способна на точно такива зверства, на каквито беше и германската. Това е не германско или руско качество, а нацистко. А това, което се вихри в Русия в момента, е именно нацизъм.

Случаят с Александров и Ерофеев обаче придава на ситуацията ново измерение. Нацистите поне не предаваха своите така лесно и безотговорно… Чудя се – ако аз съм отишъл да се бия по заповед на моята родина, а тя при първа възможност ме е предала и се е отрекла от мен, аз какво ѝ дължа? Не говоря за материалната част, там знаем – всичко, което страната ми е дала на мен, е платено с част от данъците, отдрани от гърба на родителите ми и моя гръб. Другата част е отишла да храни добре познат ни сорт тулупи, титулуващи се слуги на народа… Става дума за чисто моралния аспект. Дължи ли който и да било каквото и да било на подобна страна? Какъв етикет си закичва тя с това си действие?

Не, не се измъквайте с „това не е моята страна, не ме засяга“. Стигне ли се до конфликт, дори все още не с оръжия, никоя страна не може да си позволи да си забрани средствата на другата. Принципът „джентълмените не си четат писмата“ е единствено нормалният в свободна и мирна страна, но фатален в условията на шпионажа при студена война, или в подготовка за гореща. Да цитирам Желю Желев, тоталитарната държава тласка света към тоталитаризъм. Предателската – към предателство. Злата – към зло. Коя държава се е оказала в конкретния случай злата няма огромно значение – скоро и другите ще бъдат принудени да правят същото. Да, после те ще го изоставят по-лесно от нея. Но междувременно ще са пострадали милиони хора от всички страни. Включително нашата, ако не измислим как да я преместим в паралелна вселена, недостъпна за войни и враждебност…

Знаете ли кога е ужасно? Когато вицовете станат реалност. А в момента си припомням един някогашен виц:

Летят със самолет американският и съветският държавни глави. Спорят чии бодигардове са по-предани. Объща се американецът към своя гард:

– Джон, отвори вратата на самолета и скочи!

– Не мога, сър – имам семейство!

Ухилва се генералният секретар:

– Ваня, отвори вратата на самолета и скочи!

Става Ваня, отваря вратата на самолета и се приготвя да скача. Американецът се намесва:

– Чакай малко! Защо не откажеш?

– Не мога, сър – имам семейство!

Да, това са просто мрачни размисли. Но те си имат причина. И погнусата от нея остава.