И в България е като в Америка…

November 14th, 2017


Колкото ме отблъсква горчилката в него, толкова ме е и страх, че е вярно. (И ако смените Америка с коя да е бяла държава, не се променя.)

Авторът му предпочита да остане анонимен.

—-

В България е като в Америка. Във всяко отношение.

В Америка можеш да застанеш пред Белия дом и да ругаеш президента – не те заплашва нищо лошо. В България също можеш да застанеш пред Президентството и да ругаеш американския президент – също не те заплашва нищо лошо.

В Америка можеш свободно да изобличаваш корупцията и мафията във вестниците – ще те публикуват. В България също можеш свободно да изобличаваш американската корупция и мафия във вестниците – ще те публикуват.

Ако в Америка мутри с връзки ти пречат на бизнеса, отиваш където ги няма и си решаваш проблема. Ако в България мутри с връзки ти пречат на бизнеса, отиваш в Америка, където ги няма, и също си решаваш проблема.

Ако в Америка те дадат под съд, можеш да разчиташ на честен съдебен процес. Ако в България те дадат под съд и си американец, също можеш да разчиташ на честен съдебен процес.

Ако в Америка имаш работа в добра фирма, живееш добре. Ако в България имаш работа в добра американска фирма, също живееш добре.

Ако в Америка спазваш закона и имаш гражданство, няма защо да те е страх от органите на реда. Ако в България спазваш закона и имаш американско гражданство, също няма защо да те е страх от органите на реда.

Органът, който е най-вероятно да защити интересите на американския гражданин, е американската държава. Органът, който е най-вероятно да защити интересите на българския гражданин, също е американската държава.

Ако в Америка тръгнеш да говориш пред всички, че управниците в България са мафиоти до един, сигурно доста хора ще те сметнат за луд. Ако в България тръгнеш да говориш пред всички, че управниците ни са мафиоти до един, също сигурно доста хора ще те сметнат за луд.

Американците имат такава държава, каквато са си направили. Българите също имаме такава държава, каквато сме си направили.

Spam from Flock

November 5th, 2017

Couple of weeks ago I received a mail from a site called Flock. It said that some guy invited me to join their social network. I would expect whoever invites me somewhere to do it in personal mail, without giving my e-mail address around. However, some people don’t think before acting – one should expect such things.

I wasn’t interested in joining and left that mail unanswered. However, during the next few days I got an avalanche of mails from Flock. Apparently they subscribe every e-mail address they lay their hands on to their spam.

One of their e-mails contained an unsubscription link. I clicked on it, only to learn that I have been unsubscribed from this invitation, and will continue to receive other e-mails from Flock. (Probably these, or at least a part of them, can be unsubscribed too. After you make an account with Flock and fill in all your personal info they might like to have. Guess what for.)

Naturally, that was the “enough is enough” line. I blocked all mails from Flock for the entire mail hosting that holds my e-mail – happily, I am the one responsible for it. So, far, the only reaction have been one thank-you from another victim of Flock whose mail is hosted there.

I am not evil. If Flock sends me a notarized legally binding declaration that they stop all spamming activities, I will unblock them happily. Until then, they will stay on my hosting’s blacklist. Unsubscribes, even complete, for me or other specific people don’t count. Any attempts of theirs for communication other than sending such a declaration will be automatically deleted before reaching me.

My suggestion to all mail providers around is to do the same. Think on how much money you lose due to spam, and decide if you want these losses to increase, or to decrease.

(Update: Forgot to add that the “unsubscription” does not unsubscribe you. As expected – spammers are spammers. Strange, eh?)

Хелоуин и родното българско

October 31st, 2017

Днес един патриот ме наруга, че говоря за Хелоуин. И заяви, че когато види американец да се закичи с мартеница, тогава той ще празнува Хелоуин. Така било справедливо.

Аз редовно виждам американци (родени там и без нито капка българска кръв) закичени с мартеница. Съответно, нямам право да не празнувам Хелоуин. Но като също патриот се чувствам длъжен да добавя към комфортната за патриотите атмосфера:

– Няма да се бърша с онова американско изобретение, тоалетната хартия, докато не видя американец да се бърше с лапад!
– Няма да пия изобретените от Запада антибиотици, докато не видя западняци да си лекуват пневмонията с кравешки тор и урина от бременна!
– Няма да си ваксинирам децата с изобретени от англичани и французи ваксини! Докато не им видя децата да боледуват от наши, родни туберкулоза, коклюш и детски паралич!
– Няма да се интересувам от измислена от Съветския съюз космическа техника! Докато не видя руснак да окопава с мотика червен пипер!
– Няма да слушам оная японска измишльотина – уокмен! Докато не видя японец да върви по улицата и да бие тъпан в ритъм на Дунавско хоро!
– Няма да ям оная унгарска измишльотина, торта гараш! Докато не видя унгарец да нагъва шкембе чорба с чесънче!
– И банани също няма да ям! Докато не видя разните латиноамериканци да нагъват български ябълки!… Какво, ядели ли? Малко е! Първо те да ги проядат до един, после аз бананите!
– И разните му Битълси, Пинк Флойдове, Луис Армстронгове и подобни ще им ги слушам само след като видя западняци да плачат от умиление по Азис и Кондьо!
– Няма да чета и Шекспир, Лермонтов и Верхарн! Докато не видя господата чужденци да се прехласват по Кръстьо Пишурката!
– И валсове няма да танцувам! Докато австрийците не почнат да играят ръченица!
– Нито пък ще гледам и руски балет или италианска опера, докато руснаци и италианци не си ги зарежат заради българските народни песни!… Какво, харесвали ли ги? Малко е! Трябва повече!
– Няма да им погледна египетските пирамиди и древногръцките храмове! Докато целият свят не признае, че още маймуните са произлезли от древните българи! Само да ни гледат некрополите не е достатъчно!
– Няма да нося френските измишльотини панталони, ризи, костюми и прочее! Първо французите да облекат сетрета и потури! От овча вълна и лен, не от памук и синтетика!
– И кола няма да карам! Нито пък ще ползвам електричество! Докато западняците не започнат да се возят на каруци и да си светят със свещи!
– Също, няма да живея на тая византийска територия тук! Докато не видя византийците да се преселят на исконната българска родина – Памир!

Всички са поканени да добавят своите приноси, в коментари или където и да е.

И накрая, но най-първо по важност: няма повече да използвам проектирания от американци Интернет, докато не видя американец да пише с паче перо на глаголица по пергамент! Каня всички патриоти да се присъединят към този призив и да зарежат Интернет, докато това не се случи!

Анатомия на соц-типа: Съветският човек в емиграция

October 26th, 2017


Този запис е превод от блога на Андрей Шипилов – или, както казва той, неговото лично информационно средство. Благодаря на Вени Марковски, че ме насочи към него.

Оригиналът е тук. Ако знаете руски, прочетете него – преводът ми е бледа сянка. Ние нямаме съответствия на руските думи „совок“ и „ватник“, които да носят същите многозначимост и емоционален заряд.

Прав ли е Шипилов? Не зная, нямам много наблюдения върху руски емигранти. Но върху българските имам. Тези, които са успели да попият западната нормалната ценностна система, са изключително читави хора. Има обаче и неуспели – и те с точност покриват описанието тук. Човек лесно можеш да го извадиш от комунизма, но комунизмът от човека – понякога е трудно.

Понеже България с доста точност покрива описанието на Русия тук. Когато четете „Русия“, мислете „България“. Надали ще сбъркате много.

—-

За начало един виц, който отразява до немай-къде точно същността на тези редове:

Затворническа килия. Двама рецидивисти гледат по телевизора юбилейния концерт на Алла Пугачова. Единият отбелязва:

– Кат си помислиш само, Пугачова е на шейсет вече, а как само изглежда! Как ли се поддържа?

Вторият:

– Как как? Цял живот на свобода. И се храни здравословно – сланинка, маргаринче, тортички, пържолки…

И сам се сблъсквам с това, и непрекъснато чувам отвсякъде недоумяващи възгласи. Как така хората, дето са избягали на Запад от СССР и после от Русия, от същия този комунизъм, на Запад се превръщат в негови най-предани поклонници и пропагандисти?

Защо най-възторжените поддръжници на превземането на Крим и руската имперщина са бивши съветски и руски граждани, избягали на Запад? Защо след като избягат от комунизма, те го пренасят със себе си и се опитват да го налагат в сегашното си обкръжение?

(Бележка от преводача: Чувам понякога, че е „понеже там всъщност е зле“. Е като им е толкова зле там, защо не се връщат тук? Нямат пари за път ли, насила ли ги държат там или…?)

На практика всичко е простичко. Сядайте наоколо, ще ви обясня!

Мъдрият сенатор Маккейн беше нарекъл Русия страна-бензиностанция. Прав беше, само че беше сгрешил. Прав в смисъл, че съвременна Русия изобщо не е страна. А сгрешил, понеже я приемаше за бензиностанция.

Какво е бензиностанцията? За разлика от Русия е полезно и нужно нещо. Общото ѝ с Русия е само че и двете търгуват с петролни продукти.

Русия обаче не е бензиностанция. Русия е един огромен концлагер.

Да, да, знам. Често я сравняват с концлагер. Нищо ново не казвам.

Само че не я сравнявам! Не употребявам тази дума като епитет, нито в преносен смисъл. Русия е съвсем истински концлагер, маскиран като страна. В него няма граждани и правителство. Има затворници и лагерна администрация.

Преценете сами! Ако живеете в Русия, всеки от вас може във всеки момент да бъде лишен от собственост, свобода и живот. Просто по прищявка на лагерната администрация, без никаква вина от ваша страна, или пък повод.

Когато си купувате жилище или вила, имате ли каквато и да е гаранция, че те са наистина ваши? Че утре няма да дойдат и да ви кажат, че владеете това незаконно и трябва да се разделите с него? Или няма просто да ви ги съборят, понеже пречат на Някого?

Не сте ли чували от най-високопоставени усти изявления като „Никой няма право да се прикрива зад разни хартийки за собственост!“?

Когато започвате бизнес, убедени ли сте, че той е ваш? Че утре няма да ви го вземат, че няма да ви съборят лавката само защото на нейно място трябва да застане лавката на „по-правилен“ човек?

Убедени ли сте, че ще бъдете в безопасност, ако се окажете на пътя на някой фуражкаджия или друг представител на лагерната администрация?

Че ако такъв „представител“ блъсне детето ви, няма в кръвта на детето да открият огромни количества алкохол? Че родственикът ви, който е бил блъснат на пешеходна пътека от кола „с лампа“, няма да се окаже сам виновен? И че ако потърсите справедливост, няма внезапно да ви претърсят, да открият наркотици и да ви вкарат в затвора?

Вие ли решавате дали ще ядете френски пармезан или турски зеленчуци, или го решава за вас лагерната администрация? Как и на какво ще бъде учено детето ви? От вас ли зависи дали ще бъде платено или не лечението на детето ви, ако не дай боже то се разболее тежко? Можете ли да решите дали ще получава обезболяващи страдащ от хронична болка ваш родител?

Искате да ме убедите, че всичко това са нормални отношения между граждани и правителство на една държава? Не. Нормални са, когато са между концлагеристи и лагерна администрация.

Както във всеки концлагер, и в Русия има неформална йерархия. За разлика от концлагерната, тя не се ограничава с няколко простички нива. Руската концлагерна йерархия е много по-многослойна и разклонена. Само дето това не променя същността ѝ.

В неформалната концлагерна йерархия, която пронизва цялото руско общество, шофьорът на третия заместник на младшия помощник на някой прокурор стои несравнимо по-високо, отколкото някой действителен член на Академията на науките и Нобелов лауреат. Прокурорският шофьор може просто да прегази академика и няма изобщо да бъде наказан за това. А академикът не може дума напреки да каже на шофьора.

Защото шофьорът е член на лагерната администрация, а академикът е просто концлагерист, ако и по-привилегирован от повечето.

Мястото в хранителната екосистема на руския концлагер се определя именно от положението в тази неформална концлагерно-криминална йерархия. Нито заплатата, нито името на длъжността, нито количеството собственост нямат никакво значение на фона на концлагерната йерархия.

Именно затова целият живот на човек в Русия се състои от постоянно отстояване на мястото си в тази йерархия. От ежедневни и ежеминутни опити да демонстрира на околните, че дори само за миг, но точно в този момент и тази точка на времето и пространството, той заема по-високо положение.

Вие дори не го забелязвате!

Тази демонстрация на позиции в лагерната йерархия до такава степен е част от живота на съветския човек (казвам „съветски“, а не „руски“, понеже този типаж е характерен далеч не само за Русия), станала е толкова обикновена и неразделна част от ежедневието, че човек не я осъзнава, не вижда в нея нищо особено и не разбира как би могло да е иначе.

Лекарят в поликлиниката с чувство на гордо удовлетворение ще откаже да ви приеме, понеже сте закъснели десет минути. Не защото е зает или има други пациенти, а защото се е намерил формален повод да ви демонстрира, че той е „по-главният“.

Вие ще тичате към току-що пуснатата каса в супермаркета, разблъсквайки с лакти околните, не защото бързате и е важно да спестите една минута. А защото, когато се окажете пред всички, вие ще демонстрирате „предимство“, и като че ли ще заемете за миг мъничко по-високо стъпало в йерархията.

Касиерът в същия супермаркет високомерно ще ви дръпне лекция по повод… по какъвто и да е повод, който успее да намери, за да ви покаже, че точно тук и в този момент той, като длъжностно лице в супермаркета, стои над вас.

Вие няма да пропуснете другата кола, с която сте се засрещнали на тясна уличка, не защото ви е работа да ѝ попречите да мине, или ще спечелите нещо от това. А защото отстъпите ли път на някого, с това ще принизите в собствените си очи позицията си в концлагерната йерархия.

Ще се хвърляте да „наливате акъл“ на отнелия ви предимство на пътя джигит не защото разчитате с това да му помогнете да се поправи, а за да му покажете, че мястото му в йерархията е под вашето.

Съветските хора почти никога не се извиняват и не признават грешките си. Защото да се окажеш неправ е неприемливо! Признавайки грешката си, ти се съгласяваш с това да заемеш по-ниско място в йерархията!

Съветските хора не съобщават в полицията, когато някой нарушава закона. Не защото те одобряват и поддържат нарушаването на закона, а понеже да донасяш по концлагерните мерки е неприемливо. Концлагеристите трябва да се подкрепят един друг в отношенията с лагерната администрация. Ако съобщиш за престъпление на съседа, ти с това предаваш братството на концлагеристите и минаваш на страната на администрацията, ставаш „слухар“.

И вие живеете в този концлагер и ежедневно и ежеминутно вършите тези идиотски постъпки, без да се замисляте за същността им. Целият ви живот, даже ако не го осъзнавате, е подчинен на тази една цел – да обозначите място в лагерната йерархия и да дадете на околните да разберат, че вие сте в нея по-високо от тях. Повтарям – вие даже не го осъзнавате. Не го осъзнавате, понеже никога не сте живели в общество без концлагерна йерархия и не разбирате, че е възможно иначе.

В западния свят също е пълно с най-различни йерархии – служебни, професионални, корпоративни, семейни. Там обаче няма такава глобална йерархия, която да пронизва цялото общество отгоре додолу. Няма концлагерна йерархия, понеже там е не концлагер, а страна.

Там има не лагерна администрация и концлагеристи, а правителство и граждани. И ако случайно правителството там вземе да реши да определя могат ли гражданите да ядат пармезан или не, тогава… всъщност, няма нищо да стане, понеже на никой и през ум няма да му мине, че подобно нещо е работа на правителството. То не е. Работа е на лагерната администрация.

Проблемът на съветския човек е, че когато се окаже на Запад, той продължава да запазва този си шаблон на поведение. Продължава да демонстрира на околните мястото си в лагерната йерархия. Само че йерархията я няма! Той демонстрира място, а йерархията я няма! И той не разбира какво става. Нали дори не осъзнава, че това което върши, е демонстриране на място в йерархия. Просто се държи така, както е свикнал при соца. И реакцията на околните на неговото поведение го хвърля в смут.

Съветският човек хуква към току-що пуснатата каса в супермаркета, а околните вместо да му преграждат пътя и да се опитват да го изместят, му отстъпват път с любезни усмивки. Те виждат нещо съвсем различно от това, което вижда съветският човек. В Русия публиката, която вижда някой да се прережда, не го пуска – това е неприемливо, който те предреди, те е изместил в йерархията! А западнякът вижда, че човекът бърза, и значи е хубаво да му бъде отстъпен път! Напълно логична реакция.

Съветският човек обаче възприема това като слабост. След като ме пускат, мисли си той, значи са слабаци. значи ми отстъпват място в йерархията, и трябва успехът да бъде закрепен! И започва да „закрепва“ успеха си, и този път получава категоричен отпор. И много болезнен.

Защото като „закрепваш успеха“, е много лесно да прекрачиш границата, която разделя „демонстрация на място в йерархията“ от „нарушаване на правата на другите“. И соц-типът винаги я прекрачва. Той нито разбира местните реалности, нито се опитва да ги разбере. Нито пък, между другото, разбира какво е това „правата на другите“!

Само че западният човек може да не разбира какво е „борба за място в йерархията“, поради липсата на такава в обществото му, но фактът на нарушаване на правата му го разбира отлично. А умението да се сражава за правата си той го е попил с млякото на майка си, която пък е получила това умение от много поколения свободни предци.

Няколко картинки от натура, на които ми се е налагало да бъда свидетел:

Пристига руски юнак на чуждото море да се попече на слънце, и най-напред демонстрира на всички околни мястото си в йерархията по най-простия и достъпен способ – наема яка лимузина за четиристотин евро на денонощие. И я настъпва по местния аутобан.

Кажете обаче, кой мухльо ще се влачи със сто и двайсет по такъв разкошен аутобан с такава яка кола? А пък не можеш да я настъпиш – непрекъснато ти се мотаят отпред таратайките на разни аборигени. И когато един местен съвсем прекалява – не ще да отбие на банкета и да му освободи пътя – нашият герой решава по руски обичай да му преподаде урок. Задминава го, завива рязко пред него и се изправя на спирачките! Дръпне малко напред – пак на спирачките! И е много учуден, когато на изхода на магистралата го спира пътна полиция.

Какво са обаче някакви западни ченгета пред руския герой! Знае си той мястото в йерархията, то е много над разните там нобелови лауреати. За негово учудване обаче, опитът да сложи досадните куки на мястото им приключва с тримесечен престой в кауша. Почти на брега на морето, само дето не на плажа, а зад решетките.

Или пък друга история. Поредният съветски човек взима под наем апартамент на брега на морето, и пристигайки на новото местожителство, първата му работа е да заеме най-удобното паркомясто в комплекса. Само че то си има собственик, който го притежава. Вижда този собственик, че някой използва неговото паркомясто, и оставя под чистачките вежлива записка с молба да паркират другаде. Съветският човек възприема това като атака и опит да го свалят надолу по йерархичната стълбица. Демонстративно накъсва записката на парченца и продължава да паркира там. Собственикът улавя момент, когато съветският човек тъкмо паркира, идва при него и се опитва вежливо да му обясни, че това място е негова собственост и той не е давал разрешение за паркиране. И получава отговор:

– Ти това място не го използваш, значи е свободно и ще паркирам на него аз. Защото така ми е удобно, защо!

Гледа съветският човек как собственикът си тръгва, радва се колко лесно е показал на тоя мухльо къде му е мястото в йерархията, прибира се, но след десет минути покоя му го нарушават полицаи. Дошли да му съставят протокол за незаконно навлизане в частна собственост. Разбирайки, че посещението на полицаите го е свалило по йерархичната стълбица чак додолу, съветският човек отива при собственика на паркомястото, за да възстановява изгубените позиции и да обясни на този урод, че читавите момци не тропат на ченгетата. И отново го навестяват полицаите, но този път след протокола следва посещение в съда и депортиране.

Разбира се, случаи с толкова екстремален завършек като затвор или депортация са редки. Обикновено сраженията, които водят соц-типовете на Запад за място в несъществуващата йерархия, са много по-дребни и получените уроци не са толкова болезнени. Неизменно обаче остава едно. Соц-типът се опитва да заеме място в местната йерархия – и се проваля! Пак се опитва да заеме място – пак се проваля!

Той не разбира, че причината за провала е, че там просто не съществува концлагерна йерархия. Той възприема всеки свой неуспешен опит да заеме място в нея като спускане в нея. И накрая в един момент почва да се чувства на дъното ѝ.

Тогава на него (в представите му) му остава само едно – да се прилепи към някоя яка глутница. Ако не може личният му статут, поне статутът на глутницата му да бъде по-висок. Само че бедата продължава – там не само концлагерни йерархии няма, ама май и вълчи глутници също.

И тогава погледът му се обръща към напуснатата родина. Да, той е избягал от този концлагер, но в него поне е имал някакъв статус, ако и не висок. Все пак е бил малко над дъното, а не точно на него. И… я как само се плашат тук всички от Путин! Я как само Русия огъва де когото свари! Сирия! Крим е наш! Значи Русия е яка глутница! И щом съм руснак, значи съм член на тази глутница!

Ей, вие наоколо, я ме чуйте! Аз не съм ви тукашната последна дупка на кавала, както си мислите! Аз съм член на яка глутница, уважавайте ме! Ама защо пак не ме уважавате? Като дойде Путин, ще ви даде да разберете! Ей, Вова, я ги постави тези тук на място!

Попреувеличено е малко, но тъй като живея на Запад, доста пъти съм виждал този процес. И уверявам ви, в основата на целия този „кримнашизъм“ и „великорусизъм“ сред дошлите на Запад е само желанието да демонстрират на околните принадлежността си към силна глутница. Нищо друго.

Миналия уикенд бях свидетел как един бивш съветски експат, а сега просто емигрирал ватенкаджия, започна да се възхищава в компанията на себеподобни от „великия Путин“ и „Крим е наш“. И изведнъж бая грубичко го сложиха на мястото му: „Ти пък какво отношение имаш към това, нали не си руски гражданин?“

Ще рече простичко: „Не се притривай към силната ни глутница, ти не си неин член!“

За правото на неприкосновеност

October 4th, 2017

Известно на английски като privacy.

Прочетох чудесна статия по въпроса от Илиян Кирков. Ще приведа тук само два цитата от нея – останалото го има на сайта на автора ѝ.

„Твърдението, че не ви е грижа за правото на неприкосновеност на личния живот, защото няма какво да криете, е все едно да твърдите, че не ви е грижа за свободата на словото, понеже няма какво да кажете.“

Едуард Сноудън, Reddit

„През последните 16 месеца, докато обсъждах този въпрос по целия свят, всеки път някой ми казваше „Аз не се притеснявам наистина от инвазия в личното пространство, защото нямам нищо за криене.“ Винаги отговарям едно и също. Изваждам химикал, пиша си имейл адреса и им казвам: „Това е моят имейл адрес. Това, което искам да направите, когато се приберете в къщи е да ми изпратите всичките си пароли за всичките си имейл акаунти, не само хубавият, уважаван работен имейл с вашето име, но всички, защото искам да мога да се поровя през това, което правите онлайн, да прочета, каквото си искам и да публикувам това, което сметна за интересно. В крайна сметка, вие не сте лош човек и ако не правите нищо нередно, няма да имате нищо за криене.“
Нито един човек не откликна на това предложение.“

Глен Грийнуолд, лекция на тема „Why privacy matters”.

Признаците на фашизма

September 25th, 2017


Това е статия, написана през 1995 г. и публикувана във вестник „Невское время“. Авторът ѝ е един от най-мъдрите и дълбоки фантасти – Борис Стругацки.

Превеждам я тук едно към едно. Без никакво зачитане на авторски права. И смятам, че ако Борис Стругацки беше жив, щеше да ми благодари. Защото докато човек го помнят, той е жив. А такива като него трябва да бъдат помнени. Най-малко заради нас самите.

И защото фашизмът не си е тръгнал, и го има предостатъчно – и тук, и в други страни. Иска ли човек да се бори с една болест, трябва да познава симптомите ѝ. (Не зная дали ще събера някой ден смелостта да стъпя в гигантските обувки на Борис Стругацки и да напиша за разпознаването на причинителите на тази болест и лечението ѝ.)

—-

Чумата е в нашия дом. Да я лекуваме не умеем. Нещо повече, масово не умеем дори да поставим правилната диагноза. И заразеният вече често не забелязва, че е болен и сее заразата.

Култ към традицията

Сам по себе си традиционализмът е древно явление и чудесно си съществува без всякакъв фашизъм. Всички известни фашистки движения обаче се опират на идеите на традиционалисти, които търсят смисъл в наследството от миналото. В древни символи, народни ритуали, легенди и митология. Като пример можем да си припомним използването от нацистите на езически символи, включително свастиката, и символите и ритуалите на Свещената римска империя. Възхваляването на мъдростта и традициите на предците до равнището на всенароден култ утвърждава традиционните възгледи, порядки и устои като неоспоримо праведни. Съответно всяко развитие на познанието и убежденията, всяка еволюция на манталитета и на ценностната система биват смятани за априори грешни и вредни явления. За традиционалистите правдата е отдавна очертана, и всяко отклонение от нея може да бъде единствено в посока на неправдата и злото.

Отричане на съвременността

Традиционалистите възприемат враждебно новите технологии и повеи, понеже виждат в тях предизвикателство към традиционните духовни ценности. И макар че и италианските фашисти, и германските нацисти са се гордеели с индустриалните си достижения, цялата им идеология е построена на отричане на съвременния свят. За тях той е плод на западната капиталистическа плутокрация и нравственото разложение на епохата на Възраждането, противопоставила на традиционните ценности такова мерзко нещо като здравия разум.

Действие заради действието

Фашистите от 1930-те са се отнасяли с пренебрежение към интелектуалците, понеже интелектуалното мислене поставя всяко действия под въпроса „защо“. Фашистите упорито не желаят да обосновават действията си, понеже намират прелест в самото действие, даже ако то няма рационално обяснение. Маршове, погроми, смени на символиката, черни ризи, хитлеристки приветствия, помпозни съоръжения без практическо приложение – всичко това трудно може да даде рационален отговор на въпроса „защо“. С поставянето на този въпрос интелигенцията винаги е предизвиквала лютата ненавист на фашистите, и те са я обвинявали в предателство към традиционните ценности.

Несъгласието е предателство

Фашизмът не допуска плурализъм на мненията. За традиционалистите истината е една и всички, които се опитват да я поставят под въпрос, са врагове и предатели.

Ксенофобия

Този древен животински инстинкт – неприязънта към всичко другородно, чуждестранно, непонятно, непривично, ненормално – е благодатна почва за зараждането на фашизма. То е особено важен признак на фашистката идеология – деленето на хората на „наши“ и „не наши“.

Раздразнение сред масите

Неслучайно фашистките движения винаги са набирали особена популярност когато широките слоеве на обществото са преживявали трудни времена, катаклизми, икономическа стагнация, национални унижения (като например в Германия след Първата световна). Обидата и злобата сред широките маси ги прави възприемчиви към агресивни призиви. Раздразненият човек е по-малко склонен да мисли рационално. На него му се иска да излее агресията си.

Спекулиране с патриотизъм

В общество, което страда от комплекс за непълноценност, фашизмът изглежда като някакъв вид лекарство. Той въздига в основен повод за гордост това, което е свойствено на почти всички – да са се родили в тази страна. Идеята на патриотизма работи ефективно само при наличието на външни врагове. Без тях тя губи какъвто и да е смисъл.

Хората трябва да се чувстват обкръжени от врагове.

Образът на врага

Врагът трябва да изглежда едновременно силен и слаб. Той може да бъде по-богат, по-развит, по-добре въоръжен, но трябва да е също така глупав и страхлив. По такъв начин в самия образ на врага се залага сценарий, който вдъхновява патриотите – как по-слабият, но по-хитър и смел задължително ще победи накрая. Повярват ли в този образ, хората няма да разбират пред колко сериозна заплаха са, тъй като ще вярват в неизбежната победа.

Култ към силата и властта

Идеята за народния елитизъм – принадлежност към най-великия народ на света – сама по себе си подразбира превъзходство на едни над други, на по-добрите над по-лошие, на по-силните над по-слабите. Ако нашият народ е най-силният, героичен и духовно праведен, значи има и народи на обратния край – най-слаби, жалки и гнусни. При такъв подход един народ трябва да предизвиква възхищение, а друг (или всички други) – съответно презрение. Ако обществото допуска такава логика, то и вътре в самото него се формира елитарна йерархия, която култивира силата и презира слабостта. Висшестоящите ги възнасят до небесата, силата и храбростта на вождовете бива прославяна, а в низшестоящите си изтриват краката.

Култ към героизма и смъртта

Във фашисткото общество героизмът е норма. Всеки е длъжен да бъде герой, да извършва подвизи, и ако е необходимо, да даде живота си за Родината. Нещо повече – именно героичната смърт е основният вдъхновяващ образ, който фашистките идеолози транслират към своите последователи. Те възхваляват падналите герои и разпространяват истории за подвизите им. Тази тема е много популярна в съвременните песни от жанра „Бялата сила“.

(Бел. прев. – „Бялата сила“ е популярен песенен жанр в Русия. Типичните му теми са славянско-богатирско-патриотични, паднали герои и т.н.)

Култ към мъжествеността

Фашизмът има мъжко лице. И не само лице. Той е груба и агресивна идеология с лице на брутален мачо и алфа-самец. Фашистите обикновено придават на вождовете си именно такъв образ. Джентълмените не се вписват в него, те биват смятани за женствени и биват презирани. Този образ е силно привлекателен, тъй като се опира на основните животински инстинкти за размножаване и стадно поведение.

Избирателен популизъм

От една страна фашизмът е по начало популистка идеология, която мобилизира мнозинството, като дава прости отговори на вълнуващите го проблеми (които предварително му създава). Дразнят ви мигрантите? Да ги изгоним! Дразнят ви гейовете? Да ги забраним! Омръзнали са ви корупционерите? Ще започнем борба с корупционерите! (Или ще я симулира.)

Фашистите винаги оправдават действията си с „волята на народа“. Ясно е, че няма как да има воля, обща за целия народ. В най-добрия случай може да има воля на мнозинството. Фашистите нямат намерение да се съобразяват с волята на мнозинството по въпроси, които не се вписват във фашистката парадигма, така че си присвояват ролята на „глас на обществото“.

Всеки човек трябва да вярва, че действията на фашистките власти винаги отразяват волята на народа, и че ако той се съмнява, значи е сам и изолиран. Присвоявайки си ролята на глас на народа, фашистите се опитват да дискредитират всички свои противници като предатели и антинародни наемници на външни врагове.

Именно с помощта на такава риторика фашистите успяват да убедят масите, че демократичните институции и парламентът не са в състояние да изпълняват волята на народа, и затова основната власт трябва да бъде поверена на „гласа на народа“. Точно така са протекли нещата в Германия и Италия, където парламентарната демокрация е била заменена с фашизъм именно със съгласието на широките маси.

Подмяна на понятията

Фашизмът може да се върне и под маската на борба с фашизма. Уинстън Чърчил казва: „Фашистите на бъдещето ще се наричат антифашисти.“

Коренът на фашизма и досега живее сред нас и може да се възражда под най-невинен облик. Дори под облика на борба с фашизма. Тъй като думата „фашист“ отдавна вече е нарицателно, съвременните фашисти със сигурност няма да се кичат с нея. Могат обаче в най-добрите традиции на Оруеловия новоезик и подмяна на понятията да лепнат клеймото „фашист“ на враговете си. А както вече знаем, за да станеш враг на фашиста е достатъчно да си несъгласен с политиката му, която той спокойно може да нарече „антифашистка“. Противоречивостта и ирационалността са естествени черти на фашизма.

Новоезични

September 18th, 2017

– Тате, тате, какво е това патриотизъм?

– Това, сине, е когато цял народ работи здраво и упорито, за да можем ние политиците да живеем като царе, да сме милиардери без да работим, да имаме купища имоти и тайни сметки в чужбина, и така нататък.

– Тате, абе народът не е ли несъгласен да се гърби за нас? Не протестира ли?

– Понякога да, момчето ми. Когато народът не е съгласен да се гърби за нас, това е екстремизъм. А когато протестира, това е тероризъм.

Играта на доверие

September 7th, 2017

Напоследък навсякъде – а в България май повече, отколкото на много други места – си струва човек да си зададе няколко прости въпроса.

Кога хората си вярват? Кога не си вярват? Защо си вярват, или не си вярват? И как да направим така, че да могат да си вярват повече?

Достатъчно лъганите почват да имат усещането, че тези въпроси не са по силите на обикновените смъртни, че единствено някое божество може да ги разреши.

Има ли такова божество? За щастие, да. И вярващите, и атеистите си приличат по едно – безусловната вяра в него. За всички неговата воля е непоклатима, и неговото слово е пример за истина от последна инстанция, нерушима при никакви обстоятелства. Името на това божество е математика, а словото му е „2 + 2 = 4“.

Можем ли да призовем математиката на помощ за тези отговори? Оказва се, че да. За пръв път го е направил още през 1984 г. Робърт Акселрод, в книгата си „Еволюцията на сътрудничеството“. По-късно темата също е чоплена от много други учени. Трудовете им обаче често са обемисти и трудносмилаеми за простосмъртните.

Затова се въодушевих толкова, когато един читател тук пусна в коментар един интересен линк. Намерих на него интересна, весела и увлекателна игра, която направо ми грабна вниманието. И пътем обясни на прост човешки език основите на това, което ни кара да се доверяваме или да не се доверяваме на другите.

Идеята ме запали. Скалъпих набързо български превод и го пратих на автора на играта – двайсетинагодишно момче на име Ники Кейс. След няколко дни получих линк към българоезична версия на играта онлайн – и доказателство колко любопитен и дълбок ум има този „младок“.

Препоръчвам играта на всички. Пробвайте я и се учете. И най-вече разпространявайте линковете. Мисля, че всички имаме нужда от нейните простички, ясни и разбираеми обяснения и изводи.

Англоезичната версия можете да откриете на http://ncase.me/trust/. Преведената от мен на български (моля, не ма бийте много) – на http://ncase.me/trust-bg/.

Приятна игра! 🙂

Просякинята

August 31st, 2017

Видях я, когато излизах от магазина.

Обикновено не давам пари на просяци. Мразя отработения им професионализъм. Преструвката, че са бедни, която прикрива обикновен мързел или смотаност… И още повече мразя мафията, за която те работят и за която отива лъвският пай от събраното. Пасмината добре охранени престъпници, пътуващи в луксозни возила и нареждащи по телефона на полицейски началници и кметове да държат подчинените си настрана. (Освен ако не трябва да бъде разкаран някой нещастник, наистина стигнал дотам да разчита на милостта на хората.) Даването на пари на тази измет е инвестиция в това, което превръща една страна в помийна яма.

Тази жена обаче я познавам.

Виждам я из квартала вече няколко години. Как рови из кофите и внимателно прибира всяко парченце храна или нещо друго, което може да бъде полезно. Как старателно чисти с часове около някое заведение срещу паничка чорба и засъхнало крайче хляб, вероятно останали от някой клиент. Как благодари от сърце на ужасния си цигански диалект за всяка проядена от молци дрипа, която някой решава да ѝ подхвърли, и я прибира с трепет, все едно е съкровище. Често – как, не намерила друга работа, просто мете около блоковете с надеждата някой да се трогне и да ѝ подхвърли нещичко.

В началото гледаше един-двама тинейджъри, които не приличаха на нея нито на капка. По-късно те изчезнаха кой знае къде и тя остана сама. Горе-долу по това време артритът докара ръцете ѝ дотам да нямат сили да държат метлата за дълго – където и да спи, надали е на топло. А гръбнака ѝ – дотам да не може да го изправи и да бърка в големите кофи на колела, в които събира боклук нашият квартал. Каквато и иначе е дребничка…

Отначало смееше да проси само около малките магазинчета вътре в квартала. Очевидно знаеше, че видят ли я мафиотите, ще ѝ съкратят мъките… Някои от магазинерите я гонеха. Някои я търпяха, ако не седи твърде близо до магазина. И тя търсеше къде и как да застане, че хем да я виждат купувачите, хем да не пречи… Понякога някой продавач ѝ подхвърляше по някое парче недоядена пица или баничка, или кесия тръгнали да се развалят домати или краставици.

Хлябът обаче се купува с пари. Ако е закъсала дотам да ѝ трябва някое лекарство – и то. И малко по малко беше събрала смелост да се появява и пред бакалията на по-централна улица. Настрани от нея, на стъпалото пред входа на сградата, да не ѝ се карат. Непрекъснато трепереща и оглеждаща се, да не се зададе отнякъде джип с „наказателен отряд“, или пък полицай. И тихо, ненатрапливо призовава Господа да благослови тези, които минават. Без значение ще ѝ дадат ли нещо, или не…

Бяха ми останали лев и нещо на стотинки, и банкнота от петдесет лева. Пуснах монетките в чашката, която тя стискаше в скута си – ако дойдат „юнаците“, да успее да я скрие. Мургавото ѝ лице направо изгря – тя се усмихна до ушите, заповтаря по-енергично благословиите си и се опита да ги подсили с жест. Уви, ръката ѝ едва се движеше, сгърчена и с подути стави.

Когато отминах на десетина метра разстояние, нещо ме накара да хвърля поглед назад. Тя продължаваше да гледа след мен, усмихната до уши, и да мърмори нещо нечуто. Хвана ме срам, че не ѝ дадох петдесетачката… След това се замислих – сигурно няма да е лоша идея да ѝ купя нещичко за артрита. Твърде напреднал е, за да го излекувам, но поне ще ѝ облекча малко болките.

Обикновено не давам пари на просяци. Който дава пари на измамници, е глупак… Но тази жена беше истински останала да разчита единствено на милостта на другите. А който има как, но не помага на човек в такава нужда, е боклук.

Продължих нататък, умислен в грижите си. И внезапно се стреснах – усещах се с десетина години по-млад. Не физически – душевно. Усещах се този, който някога започна блога, който четете сега. И който се сещаше да пише в него за истински важните неща. За красотата пред очите ни, която пропускаме да видим. За мъдростта наоколо, която прозяпваме. За истинските неща.

Без да го подозирам, си бях купил срещу тези стотинки връщане към достойното ми аз. Това, което мечтая да бъда.

… Утре или вдругиден сигурно пак ще ида да пазарувам. И може би тази жена отново ще е там и ще проси. Ще ѝ дам пак. И дано не забравя да ѝ купя и нещичко против артрит. Не защото някое божество ще ме благослови – заради себе си. Искам и заслужавам да съм достоен човек, поне в своите собствени очи, и тази цена е смешно малка.

—-

П.П. Един американски писател и философ – Елберт Хъбард – е казал веднъж следното:

„Ние биваме наказвани не заради греховете ни, а от тях.“

Бих добавил – ние биваме възнаграждавани не заради добрините ни, а от тях.

Да, истински са тези добрини, които се правят с ум – за това ще пиша може би следващия път. „Инвестирането“ в дарения за мафиоти категорично е глупост. Но мисля, че помагането на онеправданите от живота е мъдрост.

Имиграционният проектозакон на Котън и Пердю

August 21st, 2017

Преди няколко дни един мой познат, който се интересува от имигриране в Америка, се обърна към мен с въпрос. Научил, че Тръмп предлага нова система от имиграционни правила, и се интересуваше какви са те.

Проучих темата и му обясних нещата. След това се замислих – защо да стискам тази информация за себе си? Може би ще е полезна за още някого… Ето я.

Имиграционната система е предложена от американските сенатори Том Котън и Дейвид Пердю, и подкрепена от президента Тръмп. Базирана е на т.нар. RAISE Act, предложен по-рано тази година от същите сенатори. Целта ѝ е „даване на шанс на американските работници и намаляване на легалната имиграция до историческите ѝ нива“. (Към момента САЩ приемат около 1 милион имигранти годишно – целта е намаляване на този брой наполовина.)

Тя все още не е приета от Конгреса и Сената – всъщност, към момента (20 август 2017 г.) дори не е обсъждана там. Няма гаранции, че ще бъде приета. Няма гаранции, че ако бъде приета, няма да бъде променена в каквото и да било отношение. Тук я представям каквато е в първоначалното предложение на двамата сенатори.

По същество тя е точкова система, подобна на тези в Канада и Австралия. Повечето сегашни имиграционни категории се премахват – например лотарията „зелена карта“ и спонсорирането на роднини, с изключение на съпрузи и малолетни деца на американски граждани. Броят на приетите бежанци се ограничава на до 50 000 годишно (към момента са около 100 000, но този брой почти никога не е бил достиган през последните 20 години). Вместо тези се определя годишна квота зелени карти, която в различните източници варира между 125 000 и 140 000. Те ще бъдат запълвани от кандидатите, които събират най-много точки по точковата система.

Критериите, по които ще се оценяват кандидатите, зависят от няколко показателя – образование, възраст, владеене на английски език, обещана работа, инвестирани средства и изключителни постижения. Информацията колко точки носи всеки показател и при какви условия, както и информацията колко е максималният възможен брой точки и минималният необходим за кандидатстване, се различават в различните източници. Описвам тук най-често срещаният вариант.

При него максималният теоретично възможен брой точки е 100. За кандидатстване за имигриране са необходими минимум 30 точки. Получаването им по категории се разпределя както следва:

—-

1. Образование

– Средно образование – 1 точка.
– Бакалавърска степен от извън САЩ – 5 точки.
– Бакалавърско степен от САЩ – 6 точки.
– Master степен от извън САЩ, ако специалността е STEM – 7 точки.
– Master степен от САЩ, ако специалността е STEM – 8 точки.
– Докторат от извън САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 10 точки.
– Докторат от САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 13 точки.

Всички тези образования трябва да са признати от американското Ministry of Education.

2. Възраст

– до 18 години – 0 точки. (Плюс че кандидатът е непълнолетен и няма право да кандидатства.)
– 18 до 21 години – 6 точки.
– 22 до 25 години – 8 точки.
– 26 до 30 години – 10 точки.
– 31 до 35 години – 8 точки.
– 36 до 40 години – 6 точки.
– 41 до 45 години – 4 точки.
– 46 до 50 години – 2 точки.
– 50 и повече години – 0 точки.

3. Владеене на английски език

Доказва се с резултат от утвърден официален тест по английски език. Засега се предвижда утвърдените да са TOEFL и IELTS.

Точките се определят според това в кой персентил от полагащите теста се пада кандидатът. (Иначе казано – колко процента от тях са по-зле от него, и колко са по-добре. Ако примерно 70% от полагащите теста са по-зле от кандидата, а 30% са по-добре, той се пада в 70 персентил.)

– До 50 персентил – 0 точки.
– 50-70 персентил – 6 точки.
– 71-80 персентил – 10 точки.
– 81-90 персентил – 11 точки.
– 91-100 персентил – 12 точки.

4. Обещана работа

Оценява се според предложената заплата като процент спрямо средната заплата в щата, където е работата.

– 150-200%: 5 точки.
– 200-300%: 8 точки.
– 300% и по-висока заплата: 13 точки.

(Ако не получавате точки по този параграф, е възможно да ви откажат право на кандидатстване.)

5. Инвестирани средства

Средствата трябва да са инвестирани в проект, който е одобрен от местното правителство (щатско, областно или градско, в зависимост от обхвата на проекта). Инвеститорът трябва да поддържа инвестицията поне 3 години и да участва лично в ръководството на проекта.

– Над 1.35 милиона долара: 6 точки.
– Над 1.8 милиона долара: 12 точки.

6. Изключителни постижения

– Нобелова награда, или сравнимо с нея научно постижение: 25 точки.
– Медал от Олимпийски игри, или първо място на световно първенство в олимпийски спорт: 15 точки.

—-

Ако кандидатът е сключил брак, съпругът/съпругата му също трябва да премине оценяване по образование, възраст и езикови умения. Ако съпругът/съпругата получава по-малко точки от кандидата в някоя от тези категории, броят точки на кандидата се намалява – неговите точки се умножават по 70%, а тези на съпруга/съпругата по 30%, и се сумират.

Ако кандидати с еднакъв брой точки са на границата на приемане, предимство ще бъде дадено на тези с по-високи резултати за образование, след това за владеене на език, и след това за възраст.

Имигриралите чрез тази система няма да имат право да използват социални помощи в продължение на пет години.

Събиране на точките

На теория 30 от 100 точки изглежда една съвсем ниска граница. (За кандидатстване за имигриране в Канада например се изискват минимум 67 от 100 възможни точки, но при твърде различни критерии за оценяване.) На практика обаче събирането на брой точки, близък до максималния, е нереалистично:

– Не е възможно едновременно да се получат точки за предложена работа и за инвестиции. (Работата трябва да е предложена от американски работодател, а инвеститорът трябва да работи лично в свой собствен проект).
– Набирането на повече от едно изключително постижение не е реалистично. (Не ми е известен в историята на човечеството случай, когато Нобелов лауреат е едновременно и олимпийски шампион.) От имиграционна гледна точка, дори едно ще е изключителна рядкост – броят на живите Нобелови лауреати и олимпийски шампиони, които не са американски граждани, е около една стотна от ежегодната квота.

Като се вземат предвид тези ограничения, е що-годе реалистично кандидатът да събере максимум от 45 точки. Дали обаче и това ще е възможно на практика?

Представете си, че сте американски работодател. Отчаяно ви е нужен специалист, какъвто сте успели да намерите зад граница – толкова, че сте се съгласили да му плащате заплата в пъти над средната. Какво става?

Принципно вие нямате право да попитате този кандидат за възрастта му – би било нарушение на анти-дискриминационните разпоредби. Нито да проследите дали за отличния английски на писмата му не помага някой друг. Така че нямате как да прецените дали той ще бъде допуснат да имигрира, и така да получи позволение да работи за вас.

Изхитряте се и провеждате интервю онлайн. За щастие кандидатът изглежда на идеална възраст и английският очевидно му е роден език. Решавате да нарушите регулациите и изисквате от него необходимата ви информация. Той не ви издава или съди, предоставя я – наистина е на 28 години, роден в Англия англичанин, завършил е с отличен успех американски технически университет. Заедно с вашето чудесно предложение за работа би бил приет като имигрант с пълна гаранция.

Като начало, трябва да изчакате до края на годината – дотогава кандидатурите за имигриране се събират. След това още поне 3-4 месеца, докато те бъдат обработени и точкувани. След това още поне 2-3 месеца, докато на всичките 140 000 кандидати бъдат проведени интервюта. След това още 2-3 месеца, докато кандидатите бъдат проучени и визите им бъдат издадени. И след това още поне 1-2 месеца, докато кандидатът, уверил се вече че е приет за имигрант, се разпореди с имущество, работа и прочее и се премести… Общо средно към година и половина от момента, в който сте го намерили. Можете ли да си позволите да чакате толкова, ако сте така закъсали за служител?

Затова подозирам, че такава система ще се превърне в по-грозен вариант на това, което става сега с работните визи H-1. Имиграционните квоти ще бъдат обсебени от компании „роботърговци“, които ще внасят специалисти от чужбина, за да ги предлагат под безумен наем на реално нуждаещите се от тях американски компании. Самите специалисти вероятно ще бъдат изнудвани и държани с твърде брутални средства да не напуснат „роботърговеца“, и вероятно ще получават малка част от официалните си заплати. (Като се има предвид, че те ще са вече законни постоянни жители, тези средства вероятно ще са „документи“, че специалистът „е използвал измама при кандидатстване“, или нещо подобно. Иначе казано, ситуацията с трудовата имиграция ще се превърне от корумпирана в престъпна.)

Изгодна ли е тази система за САЩ?

Принципно идеята за пренасочване на имиграцията от предимно семейна основа към предимно професионално-икономическа основа е мъдра и нужна. Дяволът обаче се крие в детайлите.

Като начало, средният годишен брой имигранти за съществуването на САЩ наистина е от този порядък. Реално обаче е бил такъв, когато населението на САЩ е било 40 милиона. За всякакви икономически, трудови, социални и прочее цели е адекватно имигрантите да се преценяват не като абсолютен брой, а като процент от населението. Тоест, адекватният брой визи е не 140 000, а около 800 000 годишно. (Годишният процент имигранти в Канада и Австралия сега е такъв.)

Другата подробност е, че когато се касае за икономически активни имигранти, които носят икономиката на гърба си, максимален допустим брой просто няма. Да бъде установяван е все едно човек да си установи сам личен максимален приход и да отказва суми над него, ако му бъдат предложени.

Не знам дали тази имиграционна система ще бъде разгледана от Конгреса и Сената, дали ще бъде приета и евентуално с какви поправки. Уважаемите сенатори Котън и Пердю обаче имат отчаяна нужда някой да им обясни примера с личния максимален приход. Вероятно и да им го повтори десетина пъти. Тяхната глупост може да е благо за останалия свят, но за родината им би била начало на катастрофа. А пък никой нормален човек няма изгода от това САЩ да катастрофират – поне не и когато алтернативните модели за икономическо и социално развитие са тези на Русия и Китай.