Мигрантите и наградите

February 7th, 2016

Преди към три месеца група мигранти, пресякла турската граница, беше заловена близо до Бургас. При което един беше застрелян в гръб „при стрелба във въздуха“.

Много се писа по въпроса къде ли не – включително и тук. Резултатът?

Разследването какво се е случило не показа нищо особено. Куршумът бил рикоширал от мост, човекът бил стрелял във въздуха, забравете този случай. Както с Тодор от Враца, който бил починал всъщност от вродено сърдечно заболяване, и това съвсем случайно съвпаднало с пребиването му от двама, единият от тях криминално проявен. Доказано с петорна експертиза от Военна болница… Вие какви изводи си правите от това? Аз – същите като от случая със застреляния мигрант. И същите като от това, че в МВР нямаше оставки нито заради него, нито дори заради факта, че група от над 40 нарушители на границата е хваната чак близо до Бургас. И че вместо това имаше нагло вирене на нос и предложения стрелецът да бъде награден.

Проспалите мигрантската група – сигурно и те. Защо не?… Търпим ли всичко това? Търпим го. Заслужаваме ли го? Заслужаваме го.

Но не за това ми е приказката.

Преди два дни на турската граница беше хваната нова група мигранти. Благодарение на това, че двама от тях потърсили помощта на граничарите, ама това мен не ме изненадва. Привлече ми вниманието нещо друго, и ме възхити.

Че граничарите си емнали техниката, за да спасят живота на изгубилите се и замръзнали (две жени – до смърт) хора. Че спасили всички, които заварили още живи. Някои от най-тежко пострадалите – като ги носили на ръце по замръзналите чукари, и май на не малко разстояние.

Дали тези момчета ще получат награди от МВР? Дълбоко ме съмнява. Не са убили невинен човек, не са отървали престъпник от правосъдието… Дали ще получат такава възторжена подкрепа от „великобългарите“, каквато получи застрелялият мигранта? Още по-дълбоко ме съмнява. Ценностите на последната категория хора не са сред появилите се от австралопитека насам. И най-вече не са гостоприемство, човечност, търпимост и другите качества, дето искаме да вярваме, че ги имаме като народ.

Но тези граничари ще получат награда от мен. Не мога да си позволя да заделя за тях впечатляващи суми, нито имам как да им връча държавни медали. (Последното и да можех, не бих им го причинил. Дали някой от тях ще се гордее да е в една категория с Петър Мръчков, Ахмед Доган и други подобни орденоносци?) Но мога да напиша, че за мен те са носители на ордена „Достоен българин“, и да застана зад това с името си. И да им дам подкрепата си в моя скромен дом онлайн. Другаде могат да ги плюят колкото искат – тук те са добре дошли и тяхното присъствие би било чест и гордост за мен.

Да, те са колеги на стрелеца, който уби мигрант. Не зная дали някои от тях не го подкрепят. Не зная дали някой от тях не е този стрелец. Но както е справедливо убиецът да бъде наказан, така е справедливо спасителят да бъде почетен – дори ако делят едно тяло.

И искам да му дам справедливата почит колкото заради него, толкова и заради себе си. Който не дава на другите каквото им дължи, привиква себе си да бъде паразит и неблагодарник. Не искам да си го причиня. Нещо по-добро съм и държа да бъда и занапред.

Разследвания, полиция, разпити…

February 5th, 2016

Онзи ден, след куп натиск от ЕС, разпитваха Делян Пеевски. За смях на всеки, който живее в България. Подозирам, че разпитът е включвал предимно въпроси от типа на „Какво ще заповядате, Ваше Величество?“.

Какво им е казал насаме Пеевски – не знам. Но не ми е трудно да се сетя, защото го каза после и пред медиите. Изрази учудването си, че разпитват него, а не примерно Слави Трифонов. Не го видях да се изчервява и да заеква, но въпреки това съм склонен да му повярвам. Че е истински учуден и от едното, и от другото. Ама някакви ЕС не го долюбвали нещо? Кви са тия, бе? Ей, чшшш, оу!

И полицията мигновено се хвърли да изпълни заповедта на Величеството. Вчера Слави Трифонов беше привикан за разпит. Причината? Когато Недялко Недялков заяви, че Слави бил хомо, Слави му изпрати иронично любовно писмо и цветя в отговор. Ако случайно не знаете, любовните писма и цветята в България са вече заплаха.

Не мога да понасям Слави и предаването му. Щастлив съм, че не ги гледам. Заради съществуването им съм щастлив, че не гледам телевизия по принцип. Повръща ми се от тях – как са възможни толкова пошлост и тъпота на едно място просто умът ми не побира… Но въпреки това не разбирам един куп неща.

Каква е цената на дамските превръзки? Хал хабер си нямам. За какво ми е да я знам, като не се очаква да ги ползвам някога? По същата причина никога не съм си дори задавал въпроса какви са наклонностите на Слави. Защо да ме интересуват, като не смятам да спя с него?!… В тази връзка, не мога да разбера нито Недялко Недялков, нито всички форумни юнаци, които се съдраха да дискутират темата. Защо, по дяволите, предпочитанията на Слави Трифонов ги вълнуват така горещо и лично?! Не били гейове, били презирали гейовете и прочее. Да, ама на мен пък Слави не ми прилича на секси мацка. На приказките им ли да вярвам, или на очите си?

(Същият въпрос ме измъчваше и когато Радан Кънев беше изкаран гей веднага след като се противопостави на саботажа на съдебната реформа. Оставам с впечатление, че хомосексуалната ориентация се разпознава по извършването на достойна постъпка – не знам Слави да е вършил такава скоро, ама може и да е, имам и други работи освен да се интересувам от него. Ако случайно това е критерият, може ли и аз да съм гей? Надали ще се науча да харесвам мъже, но със сигурност няма и да свикна да търпя #КОЙ да си купува страната ми с пари с „неизвестен“ произход…)

Между другото, попадна ми и второто отворено писмо на Недялко Йорданов и предупрежденията му. Бил споменал още в първото си писмо, че всяка атака срещу сина му била атака и срещу него. Значи когато синът му облайва и облива с помия когото му наредят Пеевски и компания, той застава с моралния си авторитет зад това? Ех, поете! Май никога не е късно човек да стане за резил, и то така, че да опозори седемдесет и кусур години достоен и творчески живот…

А днес пък ми попадна реакция на Министерския съвет срещу среща на Бойко Борисов в Лондон с живеещи там българи. Била цирково изпълнение. Очевидно заради въпроса право в очите: „Господин Борисов, като се гледате в огледалото, не виждате ли там Делян Пеевски?“. Не живея в Лондон и не знам дали утре няма да разпитат и мен, но и аз задавам същия въпрос. Ако исках да ме управлява Пеевски, щях да гласувам за него, по дяволите! Осъзнава ли „уважаемият“ г-н премиер на колко още българи ще види гласовете на следващите избори през крив макарон? И ако успее да фалшифицира и тях, колко още българи ще гласуват с краката си?

Няскоро мой познат коментира, че напоследък ДСБ се очертава като алтернатива. Така е вече от години. На последните избори изпревариха в София БСП. Вярно е обаче и че където съм ги видял да държат реална власт, не са се показвали с нищо по-добри от ГЕРБ. Така че засега ще се огранича да следя дали действията им ще започнат да говорят добре за тях. Ако да, ще ги подкрепя.

Ако ли пък не – нищо чудно и аз да се замисля да гласувам с краката си.

Клаксонът и усмивката

February 3rd, 2016

Пътят се вие сред хълмовете пред Средна гора. В добро състояние, почти без дупки. Двигателят мърка спокойно. Връщам се от приятна почивка – сборище на фенове, по-чудесно и стимулиращо прекарване на времето не зная. Денят е пред мен, не бързам заникъде.

Шофьорът зад мен обаче очевидно бърза. Кара на къса дистанция и често дава леко вляво, за да погледне чисто ли е напред. За съжаление няма късмет – или близки завои ограничават видимостта, или в отсрещната лента има коли. Вече повече от десет минути не смогва да изпревари.

А въпреки това не дава зор. Колата му е прилична, но не показва нито капка от мутренския манталитет, нерядко срещан по пътищата… Я да му помогна мъничко.

След поредния завой се показва дълъг участък от пътя. Насрещни коли няма – ще успее да ме изпревари. Но в момента не поглежда. Давам десен мигач – хайде, задминавай!… Той тръгва да се изнася вляво, но в същия миг отсреща светват ксенонови фарове. Ляв мигач – стой, не сега! За щастие той схваща намека и бързо се дръпва в нашата лента. Навреме – само след три-четири секунди черно возило профучава край нас на такава скорост, че не успявам да различа марката му. Дано познава пътя отлично, иначе ще го остъргват от дърветата наоколо.

Подминавам още два завоя, почти един след друг. И отново дълъг участък без насрещно движение. Пак десен мигач – този път засега е чисто, минавай!

Онзи отзад не чака втора покана. Настъпва колата и се изнася вляво. Връщам погледа си към пътя напред. След секунда обаче ме стряска кратко свирване. Поглеждам към изравнилата се с мен кола. Шофьорът вътре маха за благодарност, ухилен до ушите.

Махвам и аз в отговор. И когато поглеждам отново пътя напред, внезапно се оказвам в друг свят. Небето все така е забулено от ниски намусени облаци, но сега сякаш през тях грее невидимо слънце. Дърветата отстрани вече не са мрачни черни скелети, а задрямали мълчаливи съзерцатели. Пътят вече не е полу-изоставена отсечка, годна само да те отведе до магистралата – той води към незнайно какво, но сигурно чудесно и вълшебно. И пътуването, което ме очаква, не са няколко изгубени в шофиране часа – то е цял един живот, невероятен и пълноценен като всеки цял един живот.

Толкова пъти съм чел фентъзита, в които някой размахва жезли и плете магии, за да те пренесе от един свят в друг. А то било толкова просто! Кратък сигнал от клаксона и махване с усмивка.

Истинската магия.

Бежанците и… руската пропаганда

January 26th, 2016

Днес ми попадна (вече не много) прясна новина в някои руски медии. Германия – и по-точно Карлсруе – били окончателно превзети, вандализирани и съсипани от бежанците. Там бил ужас, който не можел да се опише с думи. За щастие, около 400 живеещи в Германия руснаци взели нещата в ръцете си и се притекли на спасение на германците. Нападнали с бухалки бежанците в Карлсруе и в героична битка срещу превъзхождащ ги противник спечелили сражението, смазали врага и донесли мир и щастие на измъчените европейци.

Че руската пропаганда напоследък надмина постиженията от времето на СССР го знае всеки, който поглежда руски сайтове. Ако случайно някой се съмнява в това, да погледне тамошните новини за България. На някои места са нормални – познайте къде. На някои места са строго официални, но с ехиден българоненавистнически подтекст – пак познайте къде. (Или с подтекст как ръководството ни са проевропейски и проамерикански предатели, но народът ни е умен и добър и душа дава да се прекланя пред руския гений и да целува руския ботуш.) А на някои места са обикновена антибългарска фантастика, подобна на горната антигерманска.

Да, фантастика. Който не е ловил и блокирал из форуми (или дори просто в блога си) платени тролове, той не разпознава мигновено писанията и опорните им точки. В този случай ми стана смешно и реших да проверя къде точно е истината. Оказа се, че известен случай на мигрантски золуми в Карлсруе за последните години няма. Както ги няма и смелите руснаци-защитници – всъщност четирима местни хулигани се напили и замеряли прозорците на мигрантското общежитие с камъни. За да съм напълно сигурен къде е истината, потърсих приятелски връзки в Карлсруе. Познайте къде се оказа.

А това вече ме накара да чета и ровя старателно по въпроса какво се случва в Германия с бежанците. Вече писах за мнението на един експерт за ислямския тероризъм – че става дума не за радикализация на исляма, а за ислямизация на радикализма. Забрани исляма – радикалите ще станат християнски фундаменталисти. Забрани им религиите изобщо – ще станат неофашисти, комунисти, войнстващи атеисти, каквото и да е, и пак ще убиват. Прилагането на грешното лекарство не е прочуто с излекуване на проблема.

Кое е вярното лекарство? Според мен германците ще го намерят. Ако не допуснат мигрантите да се гетоизират, ако ги пръснат сред работещи свестни граждани, те бързо ще започнат да учат правилата – повечето от тях така или иначе нямат особено желание да донесат със себе си това, от което бягат. И особено ако бъдат и изрично обучени по въпроса и предупредени, че простъпка означава присъда и депортиране обратно, завинаги и със задължението да излежат присъдата си в затвор в родината си. След първите няколко десетки депортирани престъпността сред мигрантите ще спадне до тази сред основното население, че ако не и под нея.

Но не германците са ми проблемът – те ще се оправят. Проблемът ми е руската пропаганда.

Русия в момента е близо до икономическа катастрофа. Спечелените от износ на петрол за последните 15 години около две хиляди милиарда долара – повече от брутния национален продукт на Русия за година – бяха буквално пропилени. Истински демократична страна би инвестирала такъв приход в развитие и направо би литнала. Русия инвестира около една четвърт от него във въоръжаване, останалото просто се изпари – къде похарчено, къде откраднато… И в момента, въпреки приличното развитие на военни технологии, остава като цяло аграрно-суровинна държава. Спадането на цената на петрола я доведе близо до банкрут, а населението ѝ – до рязко обедняване. Малко по малко то почва да се убеждава със стомаха си, че Путин и компания не са точно титаните на мъдростта и управленството, за каквито се представят. И ако Путин и компания не искат да си тръгнат, трябва да направят нещо.

Те знаят това и правят нещо. Разпалват национализъм, познат ни като степен единствено от военновременни условия. Замесват се във военни конфликти където може, без да бъдат плеснати през пръстите… Но най-вече инвестират каквото им е останало в пропаганда. В Русия и навън.

Пропагандата е не по-малко страшно оръжие от контролираната отвън корупция. Както по-разрушително, така и по-избирателно от атомното. А руснаците открай време са били царе на това, което те наричат „дегизировка“, а останалите хора – лъжа. На принципа „ако не са повярвали на лъжата, значи не е била достатъчно нагла“. Лъжат дори на най-високо ниво, без да им пука, че там доверието е от ключово значение. Че в ключов момент малко недоверие може да значи атомна война.

(Между другото, подходът на САЩ и Русия към защитата от атомно нападение е най-сигурната илюстрация на разликата между двете страни. При САЩ цялата територия (с изключение на Гуам, Самоа и може би Хаваите) е под защита. В Русия е защитена само Москва и няколко „номерирани обекта“ – бункери за правителството. Народът кучета го яли, да мре…)

Съвременната руска пропаганда се опира на принципите на съветската – колкото по-нагли и бомбастични са лъжите, толкова по-добре. Хиляда пъти повторената лъжа става истина – този принцип още Ленин го е приложил много преди Гьобелс да го научи. На Запад се живее ужасно, хората са обезправени, мизерстват и не могат да си позволят нищо. Тайните служби ги тормозят жестоко и не ги оставят да си живеят живота. (Докато в СССР / Русия се живее чудесно и свободно, има идеален ред и няма престъпност.) Всичко свястно открито всъщност е открито от руснаци, на Запад само са го откраднали…

Има обаче и съществени разлики. В съвременната руска пропаганда западняците са некадърни слабаци и извратени „меки китки“. Те са неспособни на нищо както трябва и отстъпват във всичко на истинския руснак, и най-вече на руския войник. Те се избиват да си го признават, да се кланят на руския гений и да искат да лижат руския ботуш. На Запад кадърни политици няма, с изключение на Силвио Берлускони и Доналд Тръмп – понеже те подражават на Путин и биха превърнали държавите си в повторение на Русия.

Откъде идват разликите? СССР всъщност не смяташе да атакува САЩ или Западна Европа. Знаеше, че няма ресурсите да спечели такава война, така че предпочиташе да се опитва да ги трови отвътре. Затова и ги описваше не както се описват на войниците си враговете – хилави и неспособни да се сражават. Описваше ги като поробени народи, които нямат търпение да отхвърлят игото на мръсните капиталисти. (И се надяваше в случай на военен конфликт това да мотивира съветските войници да се чувстват като освободители. Колко успя знаем покрай агресията в Чехословакия от 1968 – официално се твърди, че е успял напълно, но кой знае защо не посмя да атакува Полша през 1980. (Без)действията казват повече истина от приказките.)

Сега Русия също няма ресурсите да спечели такава война, и го знае. Само че руското ръководство има по-сериозен проблем. Русия няма механизъм за демократично пенсиониране на силен държавен глава. Който го смени, трябва веднага да го очисти, за да не получи нож в гърба при първа възможност. Затова и падането на силен лидер от власт в Русия означава смърт. (Освен ако бившият Първи не избяга при некадърните слабаци и извратените меки китки, но новият Първи с гаранция ще се е погрижил да го предотврати, иначе е в опасност той.) Така че когато алтернативата е смърт или война, е нормално Първият да избере война. И ако го знае – а няма как да не го знае – ще се готви за нея отрано. Пък дали Украйна, дали Сирия, дали Европа или Китай – според както.

Какво ни касае нас всичко това? Погледнете медиите ни – особено Пеевските – и вижте чия пропаганда бълват. Ако случайно не се сещате защо, спомнете си как когато отношенията между Русия и Турция се влошиха, про-турският Лютви Местан изхвръкна с шут от ДПС. И стовари шута дори не Пеевски, а лично зареклият се никога повече да не излиза от сянката Доган. Очевидно нареждането от Москва е било по-силно от заричането му… Изводи?

Ако ви се мисли и по-нататък, погледнете (не-Пеевските) медии за последните месец-два-три. Да откривате седмица, през която Пеевски да не е купил нещо ново и ключово? Без да е ясно (официално де) откъде има парите, без да е заложил нищо към банка даже?… А сега погледнете Пеевските медии. Да сте забелязали за този период анти-ГЕРБ кампанията да продължава? Случайно съвпадение? Да, бе. А пък аз съм на кон.

(Човек би могъл да се замисли и по-нататък. Как така Първановите съдии във ВСС – знаем какъв е Първанов, чувало се е даже какъв точно чин има във ФСБ – внезапно почнаха да рапортуват на Бойко Борисов кой говори срещу него? И как безпардонно започнаха да бъдат изритвани неспадащите към тази групичка, все едно тя има зад гърба си изпълнителната власт и силовите агенции? Иде ли ви някакво просветление какво се е случило и накъде са тръгнали нещата, или чакате фактури от мафията и самопризнания пред медиите?)

Иначе казано, срещу опосканата ни страна биват използвани на максимална скорострелност и контролираната корупция, и пропагандата. Кой ги използва – не вярвайте на мен, вярвайте на главите си. Защото Нета е пълен с писачи, които вярват на портфейлите си, а портфейлите им биват пълнени срещу писане. И в това можете да се уверите сами – отворете кой да е новинарски форум и погледнете какво става. Има платени писачи и от двете посоки, но едната е несравнимо по-платена, по-многобройна и с по-строго налагани опорни точки.

(Ако пък съвсем случайно сте администратори на такъв форум или имате достъп до логовете му, погледнете от какви IP-та какви коментари идват. Аз съм си правил труда. Оказва се, че към 80% от антируските коментари идват от индивидуални IP-та в България, докато към 90% от про-руските идват или от много тесен кръг IP-та (познайте чии), или от ботмрежи. Ако не знаете какво значи последното – ботмастерите често рентват заразените компютри на „агенции за Интернет влияние“, за пращане на коментари от тях.)

Какъв ще е резултатът? Уви, в тон с чудесната българска пословица „Прост народ – слаба държава“. И още по-уви, в тон с наблюдението ми, че дори народ от предимно образовани и умни сами по себе си хора може понякога да е изумително прост… Надали можеш да си представиш, читателю, колко ще съм щастлив, ако изляза неправ. Дано да изляза неправ.

(И дано политиката престане да е поне чак дотам скандална, и да започна да посвещавам времето, което смогвам да отделя на блога тук, за друг сорт записи. Не на предназначени да сритат разума, а на предназначени да стоплят душата.)

Stellardrone

January 24th, 2016

Наскоро се натъкнах на музиката на този композитор – и я харесах.

Всъщност това е псевдоним на литовския аматьор Едгарас. Роден през 1987 г. и започнал да създава музика през 2007 г., той пуска всичките си албуми за свободно сваляне и поощрява свободното им споделяне. (Точният лиценз е CC-BY 3.0 Unported – свободно разпространение при условие единствено за позоваване на името на автора.) Да, има и такива композитори – точно както има и такива писатели, и всякакви други творци.

Музиката е в стил… ами, има по малко от ambient, trans, space rock и new age. Генерирана е изцяло със софтуер. Чудесна е както за слушане за удоволствие, така и за отпускане или дори просто за фон, докато работи човек. До момента са излезли 8 албума – към по албум на година.

Основният му сайт май е stellardrone.bandcamp.com. Всички произведения могат да се стриймват оттам свободно. За да си ги свалите като файлове е необходимо да ги купите (минимална цена няма – тоест, би трябвало нулева да е ОК). На други места из Нета можете да ги намерите спокойно и в MP3 и други формати.

Препоръчвам ги на всеки любител на научната фантастика или дори просто ентусиант на приятната музика.

Теорията за разбития прозорец: Ню Йорк… и ние

January 20th, 2016

През 1980-те Ню Йорк е врящ престъпен котел. На ден се извършват по около 1500 тежки престъпления, от които 6-7 са убийства. По улиците е опасно да се ходи нощем.

В метрото да се пътува – дори денем. Грабителите и просяците изобилстват, пероните са едва осветени, пътниците газят в боклуци, стените са издраскани, във влакчетата няма отопление. Много от влизащите просто прескачат преградите, вместо да си платят. Не е рядкост някой бандит да застане до счупената преграда и да кара пътниците да плащат на него…

През 1990 г. престъпността достига върха си. След това обаче започва да спада. Към 2000 г. в метрото се извършват около четири пъти по-малко престъпления. По някаква причина десетки хиляди хулигани, кримки и вандали престават да нарушават закона… Защо? Как?

Нещата тръгват от публикувана през 1982 г. статия на криминалистите Джеймс Уилсън и Джордж Келинг. В нея те обсъждат „ефекта на счупеното стъкло“ – как престъпността е неизбежно следствие от липсата на порядък. Ако един прозорец е счупен и никой не го поправя, минаващите покрай него решават, че на никой не му пука и никой не отговаря за нищо. Скоро ще бъдат счупени и още прозорци. Сигналът за безнаказаността ще се разпространи из цялата улица, после из квартала, после из града… Сигнал, който отваря вратата към по-сериозни престъпления.

Човек нарушава закона не толкова заради лоша наследственост или лошо възпитание. Огромно влияние има това, което той вижда около себе си. Средата, в която е поставен. Тя е, която му показва какво е позволено и се одобрява да се върши, а какво – не.

(Холандските социолози правят интересен експеримент по темата. Те прибират кошчетата за боклук около велостоянка до входа на магазин и закачват по кормилата на оставените колела рекламни листовки. След това гледат колко от велосипедистите ще захвърлят листовките направо на земята, а колко ще се засрамят. Когато стената до стоянката е идеално чиста, хвърлят листовките 33% от велосипедистите. Когато е намацана с грозни рисунки – 69%…)

В средата на 1980-те ръководството на ню-йоркското метро е сменено. Новият директор Дейвид Ган започва работата си с… борба срещу графитите. За учудване и неодобрение на доста от обществеността. Върху него се сипят обвинения, че пилее парите на данъкоплатците за дреболии, докато техническите проблеми и престъпността изобилстват. Ган обаче е категоричен:

– Графитите са символ на рухването на системата. Ако ще оправяме организацията, първо трябва да удържим победа над графитите. Не спечелим ли тази битка, реформата няма да се състои. Готови сме да купим нови влакчета по 10 милиона бройката, но не ги ли опазим от вандализма, ще получим още от същото. Ще ги съсипят още на втория ден.

Ган заповядва вагоните да бъдат чистени. След всеки маршрут, всеки вагон без изключение. В краищата на всеки маршрут са оборудвани миячни пунктове. Има ли графити по или в някой вагон, те се мият, докато той сменя направлението. Ако не могат, вагонът се откача от влакчето, докато не бъде изчистен идеално. Посланието към вандалите е категорично.

– В Харлем имаме депо, вагоните стоят там нощем – разказва Ган. – Дойдоха една нощ тинейджъри и намазаха вагоните с бяла боя. На втората нощ надраскаха контурите на рисунките. На третата ги оцветиха. Изчакахме ги да привършат работата си, след това взехме боя и пребоядисахме всичко. Хлапетата не бяха щастливи, но го направихме. Това беше посланието ни към тях. Искате ли да затриете 3 нощи, за да загрозявате влакчетата? Давайте. Само че никой няма да види труда ви.

През 1990 г. за началник на транспортната полиция е назначен Уилям Братън. Вместо да се заеме с убийствата и другите тежки престъпления обаче той се заеме с… гратисчиите. Защо? Защото, точно както и с графитите по влакчетата, големият брой гратисчии е сигналът за липса на ред. Който поощрява тежките престъпления. По това време всеки ден около 170 хиляди души пътуват безплатно. Тинейджърите прескачат преградите или дори ги чупят. Ако двама или трима нарушават системата безнаказано, останалите (които иначе не биха я нарушили) се присъединяват към тях. Щом друг може да не плаща, и те могат… И проблемът расте като търкулната снежна топка.

Братън поставя покрай преградите по десетина цивилни полицаи. Те хващат един по един гратисчиите, щракват им белезниците и ги строяват в редичка на перона, докато ловът не свърши. След това ги вкарват в полицейски автобус, обискират ги, снемат им пръстови отпечатъци и проверяват в базата данни. У някои намират оръжие. Други се оказват издирвани от закона.

– За нас това беше Елдорадо – разказва Братън. – Всеки арестуван е като Киндер-сюрприз. Каква играчка ще намеря при този? Пистолет? Нож? Разрешение имаш ли? Охо, теб те издирват за убийство!… И доста бързо лошите момчета поумняват, започват да си оставят оръжието у дома и да си плащат за пътуването.

През 1994 г. за кмет на Ню-Йорк е избран Руди Джулиани. Той взема Братън от транспортната полиция и го повишава в началник на градската полиция. Много бързо към дребните нарушители се установява твърд подход. За пиянстване и буйстване на обществени места – арест. За хвърляне на празни бутилки, за рисуване по сгради, за прескачане на преградите в метрото, за искане от шофьорите пари за бърсане на стъклата. Пикаеш ли на улицата – в затвора.

И нивото на градската престъпност започва да пада така бързо, както в метрото. Братън и Джулиани обясняват: „Безнаказаността на дребните провинения води до усещане за безнаказаност при тежки престъпления“. Верижната реакция е спряна. От най-криминалният мегаполис в Америка Ню Йорк става към края на 1990-те най-безопасният.

—-

Представете си, че сте едър и престъпен олигарх с връзки в политиката. Че имате акъл в главата (подразбира се, щом сте живи) и че, за разлика от ню-йоркските мафиоти, знаете за Теорията за счупения прозорец. Каква ще е първата ви грижа?

Естествено, тя ще е да установите порядък, при който дребните провинения остават безнаказани. По този начин бързо ще се създаде значителна криминална система – грабителска, корупционна и т.н. – която вие ще имате ресурсите да яхнете и превърнете в свое кралство.

Идеята има едно голямо допълнително предимство, ако живеете сред наивен и глупав народ. По-интелигентните народи лесно ще виждат ръката ви зад тази безнаказаност и ще искат от политиците си да вземат мерки срещу вас. Може да не са запознати с Теорията на счупения прозорец, но щом имат ума да виждат кукловодите зад куклите, и нея ще научат. Наивният и глупав народ ще плаче срещу дребната престъпност, но няма да вижда кой я полива, тори и пази. Затова и вие ще си разигравате коня, и дребната престъпност въпреки всички шумни мерки срещу нея все някак си няма да намалява. Все ще остава неразкрита и все ще царува.

Трябва ли да е така? Да, трябва. Ако глупавите получаваха същото като умните, нямаше да има изгода да си умен. Щеше да настъпи идиотокрация. Затова е редно и справедливо умните народи да се оправят и да живеят щастливо, а глупавите да страдат, докато не поумнеят. Тъжно е, страшно е, но е така.

Който разбрал – разбрал.

Да пийнем по едно

January 17th, 2016

Тази история ми я разказа един познат. Ето я, доколкото си я спомням.

—-

В болничната стая бяхме все с различни заболявания. Аз – пострадал с крака. Друго едно момче – потрошило се при падане. И така, до последното попълнение, не помня вече какво точно му беше.

Още на лицето му си пишеше – пияч. Като доста алкохолици добродушен и кротък човек. По едно време вечерта обаче стана неспокоен. В един момент седна на леглото и почна да си изтупва мишки от дрехите. Мишките очевидно ставаха все повече и по-нахални – той даже се качи на леглото. Накрая в един момент побягна – дошла била царицата на мишките, да го убие.

Звъннахме на дежурните. След нещо време една санитарка го доведе и го сложи на леглото му. Седна той, огледа ни и заяви:

– Здрасти, пичове! Сори че ме нямаше два дни, ама бях в болницата.

Ние се спогледахме недоумяващо.

– То хубаво там, топло, хранят, ама нещо много гадини са завъдили. Мишки, плъхове, хлебарки, паяци секакви. Та реших да дойда до кръчмата да ви видя, да пийнем по едно.

Още споглеждане. След това един от болните пита с лека усмивка:

– В коя болница беше? Далече ли е оттука?

– Ей оная на другия ъгъл на пресечката. Кат застанеш на вратата и погледнеш надолу по улицата, се вижда.

– А с какви хора си в стая? Разправи нещо за тях.

– Ми кво да ти кажем. Има едно момче, пострадало е нещо с крак, не можех да разберем какво точно му е. Кат се върнем в болницата ще го питам, ако не забравя. Свестно момче, младо, грехота е така да пострада, ама се случва.

Ние се подхилваме лекичко и продължаваме разпита:

– А други хора в стаята има ли? Разправи нещо за тях.

– Ми има един бай Георги, към шейсетте, голем зевзек е. Така че те омайтапи, нема да разбереш откъде ти е дошло. Не е кофти човек де, не го прави с лошо. Ама много е загазил с костите, все го болят. Ревматизъм ли му се викаше на това, не помня…

(Познайте кой точно го разпитва.)

– А други има ли в стаята ти?

– Ми има едно момче, потрошило се е нещо като е паднало. Не разбрах как, ама добре че не е паднало по-лошо. Чух доктора да разправя, че ще се оправи… Айде пичове, време ми е да се прибирам в болницата, че ще ми се карат. Ако разберат, че съм излипсвал, лошо ми се пише…

Надига се нашият герой и излиза от стаята. Процедурата вече я знаем – звъним, след малко санитарката пак го води, тоя път поядосана.

– Къде беше бе, човек? Нема те сума ти време. – Бай Георги ни смигва.

– Ще ви кажем, ама да не ме изтропате на докторите? Че разберат ли, лошо ми се пише.

– Няма, няма, за нищо на света! Думай!

– А, ходих до кръчмата на другия ъгъл, да пийнем по едно…

За ислямския тероризъм

January 5th, 2016

Напоследък се изписа толкова за исляма, тероризма и връзката им, че няма къде повече. (Особено където е лесно да си герой анонимно.) Доста бързо престанах да им обръщам внимание. Твърдят, че пръстите на ръцете ги управлявал гръбначният мозък. Не ми се вярва – би предполагало участие на някакъв вид мозък в писането, а в тези текстове подобно нещо не се наблюдава…

Затова и бях смаян, когато един такъв текст привлече вниманието ми. Оказа се, че е имало защо – главата на автора съдържа нещо различно от вакуум под налягане. Личи си не само по умния и точен анализ на причината, а и по абсолютно практичния и реалистичен подход за решаване на проблема.

Преди да прочетете този текст обаче ще ви помоля да се замислите. Какво търсите в темата – да потърсите истината или да потвърдите някакви удобни заблуди? В които вие сте героите, спасяващи хората, България и света от злото? Ако е вторият вариант, текстът може да не ви хареса. Току-виж познаете в част от описанието себе си.

Статията е публикувана в Le Monde, 24.11.2015 г. Българският превод е на Иван Николов и е публикуван в списание Култура.

(Първоначално смятах да бъда „коректен“ и да сложа само линк към статията там. След това обаче си спомних колко лесно и често изчезват от Нета свестни и полезни неща, особено ако казват нещо важно. Затова реших, с извинение към списание „Култура“, да го откопирам при мен изцяло. Пиратски. И да ви приканя да посетите сайта на списанието – там можете да откриете и много други свестни и мъдри неща.)

Джихадизмът е поколенчески и нихилистичен бунт

Оливие Роа е професор в Европейския университетски институт във Флоренция (Италия), където води програмата „Средиземноморие”. Той е политолог, експерт по исляма, автор на „Светото невежество” (Seuil, 2008), „В търсене на загубения Ориент” (Seuil, 2014 г.) и „Страхът от исляма” (Aube/ Le Monde, 92 страници, 11 евро) – сборник с по-важните му текстове в „Монд”, излезли между 11 септември 2001 г. и януари 2014 година.

Оливие Роа е професор в Европейския университетски институт във Флоренция (Италия), където води програмата „Средиземноморие”. Той е политолог, експерт по исляма, автор на „Светото невежество” (Seuil, 2008), „В търсене на загубения Ориент” (Seuil, 2014 г.) и „Страхът от исляма” (Aube/ Le Monde, 92 страници, 11 евро) – сборник с по-важните му текстове в „Монд”, излезли между 11 септември 2001 г. и януари 2014 година.

Франция е във война! По всяка вероятност. Но срещу кого или срещу какво?

„Даеш”[1] не изпраща сирийци да извършват атентати във Франция, за да убеди френското правителство да не я бомбардира. „Даеш” черпи енергия от радикализирани млади французи, които, каквото и да се случи в Близкия изток, изразяват несъгласие и търсят повод, етикет, голям разказ, за да сложат кървавия подпис под своя личен бунт. И той ще продължи и след смазването на „Даеш”.

Присъединяването на младежите към „Даеш” е опортюнистично. Вчера тя бяха с „Ал Кайда”, завчера (1995 г.) бяха подизпълнители на алжирската „Въоръжена ислямска група” (ГИА) или като малки номади извършваха своя индивидуален джихад – от Босна до Афганистан, минавайки през Чечения (подобно „Бандата от Рубе”[2]). Утре ще се бият под друго знаме, освен ако смъртта, възрастта или разочарованието не изпразнят редиците им така, както стана с ултралевицата през 70-те години.

Не съществува трето, четвърто или n-то поколение джихадисти. От 1996 г. в страната сме изправени пред феномен, който е изключително устойчив във времето. Наблюдаваме радикализацията на две категории младежи, а именно „второ поколение” мюсюлмани и обърнали се във вярата етнически французи.

Следователно, основният проблем пред Франция не е халифатът на Сирийската пустиня, който, рано или късно, ще се изпари като мираж, превърнал се в кошмар, а бунтът на радикализиралите се младежи. И същественият въпрос, на който трябва да намерим отговора, е свързан с ролята на тези млади хора – те ли са авангардът в една бъдеща война или напротив – несретниците, за които са останали само трохите на Историята.

Няколко хиляди на фона на милиони

В дискусиите, в телевизионните дебати и по коментарните страници на вестниците доминират два прочита на случващото се: културалисткото обяснение и интерпретацията, свързана с Третия свят.

В първия случай на преден план излиза повтарящата се и отегчителна теза за войната на цивилизациите: бунтът на младите мюсюлмани е показателен до каква степен ислямът не може да се интегрира поне докато призивът за джихад не се зачеркне от Корана при една реформа на ислямската богословска мисъл.

Във втория случай постоянно се припомня постколониалното страдание и това, че младежите се идентифицират с палестинската кауза, отхвърлят намесите на Запада в Близкия изток и се чувстват изключени от френското общество, което е расистко и ислямофобско. С една дума – пак старата песен: докато не се разреши израело-палестинският конфликт, ние все ще се бунтуваме.

Но и двете обяснения се сблъскват с един и същ проблем: ако причините за радикализирането бяха структурни, защо те не засягат само много тесен сегмент от всички онези, които определят себе си като мюсюлмани във Франция? Или няколко хиляди на фона на милиони?

В действителност, самоличността на тези млади радикали е установена! И всички терористи, предприели действие, са имали прословутото картонче „S”[3]. Тук оставям настрана превенцията и просто отбелязвам, че такава информация съществува и тя е достъпна. Така че, нека погледнем кои са тези хора и се опитаме да си извадим заключенията.

Ислямизация на радикализма

Почти всички френски джихадисти принадлежат към две точно определени категории: те са или “второ поколение” мюсюлмани, родени или преместили се да живеят във Франция като деца, или са етнически французи, обърнали се във вярата (като броят им постоянно се увеличава – още в края на 90-те години те вече са били 25% от радикалните елементи). Това означава, че сред радикализираните мюсюлмани няма много представители на така нареченото „първо поколение” (дори сред имигрантите от последната вълна) и най-вече – няма „трето поколение” имигранти.

В същото време, тази последна категория си съществува и се разраства – мароканските имигранти от 70-те години са вече дядовци, но техните внуци не са сред терористите. Въпросът обаче е защо обърналите се във вярата, които никога досега не са били жертва на расизъм, изведнъж решават, че искат да си отмъстят за унижението, на което са подлагани мюсюлманите? И имайте предвид, че много от сменили вярата си идват от френските села, като Максим Ошар[4], например. Те нямат големи основания да се идентифицират с мюсюлманската общност, която съществува за тях само виртуално. С една дума, това не е „бунтът на исляма” или на „мюсюлманите”. Говорим за специфичен проблем, свързан с две категории младежи, най-вече с имиграционен произход, но също така и етнически французи – такива с „френско потекло”. И проблемът не е в радикализацията на исляма, а в ислямизацията на радикализма.

Какво е общото между „второто поколение” французи и онези, които са си сменили вярата? На първо място, ставаме свидетели на поколенчески бунт – и двете групи прекъсват връзките си с родителите или, по-точно казано – с културата и религията, която техните родители представляват и изповядват. „Второто поколение” в никакъв случай не се придържа към исляма на родителите и не следва традиции, които биха довели до отхвърлянето на западния модел на живеене. Те вече са формирани под негово въздействие и говорят френски по-добре от своите родители. Имали са възможност да съпреживеят „младежката” култура на своето поколение, пили са алкохол, пушили са трева, сваляли са момичета в нощните заведения. Голяма част от тях са лежали известно време в затвора. И после – една чудна сутрин са се събудили и са решили да си сменят вярата. Избрали салафизма, с една дума, исляма, който отхвърля понятието за култура и им предоставя норми, позволяващи им наново и съвсем самостоятелно да изградят своята идентичност. Причината е, че те не желаят да имат нищо общо нито с културата на своите родители, нито със „западната” култура, станала символ на тяхната себеомраза.
Ключът към разгадаване причините за бунта трябва да се търси в липсата на предаване на религията от поколение на поколение и в нейното неприемане като част от културата.

Това е проблем, който не се отнася нито до „първото поколение”, което е възприело ислямската култура на държавата, от която идва, но не е успяло да я предаде на следващото; нито до „третото поколение”, което говори френски с родителите си и благодарение на тях е запознато с начините на изразяване на исляма във френското общество. И въпреки че може да прозвучи скандално, все пак, трябва да го кажем: ако в радикалните движения откриваме все по-малко турци в сравнение с имигрантите от държавите от Магреба, това със сигурност се дължи на факта, че при първите преходът бе гарантиран, тъй като турската държава се зае с предаването на религията през поколенията, като изпрати във Франция учители и имами (нещо, което създава друг тип проблеми, но позволява да се избегне приемането на салафизма и прибягването до насилие).

Младежи извън обществото

Младите, обърнали се във вярата, по дефиниция се присъединяват към „чистата” религия. Те не се интересуват от културния компромис (и нямат нищо общо с предишните поколения, които приемаха суфизма). Те преоткриват себе си като „второ поколение”, присъединявайки се към „исляма на разрива” – на скъсването – поколенческо, културно и, на последно място, политическо. С една дума, няма никакъв смисъл на тези млади мюсюлмани да им се предлага „умерен ислям”, тъй като по дефиниция онова, което ги привлича, е радикализмът. Ето защо проблемът при салафизма не е само в това, че проповядването му се финансира от Саудитска Арабия, а че той най-силно импонира на младежите, чувстващи се извън обществото.

И тук именно е голямата разлика в сравнение с младите палестинци, които се впускат в различни форми на интифада. Ако съпоставим техния случай с френския, ще видим, че у нас родителите мюсюлмани не разбират бунта на своето потомство. И те все по-често, като родители на деца, сменили вярата си, се опитват да предотвратят радикализирането им, като се обаждат в полицията и отиват в Турция, за да ги върнат обратно. И тези майки и бащи се страхуват и то съвсем основателно, че по-големите им радикализирали се отрочета ще увлекат по-малките. С една дума, далеч без да са символ на радикализацията на мюсюлманското население, джихадистите взривяват пропукванията между поколенията, съответно и в самото семейство.

Скъсвайки връзките си със семейството, джихадистите живеят в периферията на мюсюлманската общност: те в повечето случаи никога не са участвали в религиозни практики, напротив. Журналистическите материали, посветени на радикалите, учудващо си приличат. Когато след всяка атака се провежда разследване сред близките на убиеца, навсякъде се регистрира ефектът на изненадата: „Как е възможно? Напълно необяснимо е – та той беше много мило момче!. (Другият вариант е познатите да кажат: „Беше просто дребен престъпник.”) Той не практикуваше исляма, пиеше, пушеше трева, излизаше с момичета… Но, да, наистина, преди няколко месеца при него настъпи странна промяна – той си пусна брада и започна да ни натяква разни неща за религията”. А при варианта жена – радикален ислямист, вижте свръхизобилието от статии, посветени на Хасна Аит Булахсен[5], така наречената „Мис фриволен джихад”.

Излишно е тук да търсим обяснение в taqiya[6] или в някакво фалшиво поведение, защото, след като са „born again”[7], младите хора не се крият и открито проповядват своите нови убеждения във фейсбук. Там те демонстрират своето ново всемогъщо „аз”, желанието си за отмъщение заради несправедливостите, радостта от новата абсолютна власт, произтичаща от волята да убиват и от заслепяващата ги мисъл за собствената им героична смърт. Насилието, от което са привлечени, е от нов, съвременен тип – те убиват хладнокръвно и спокойно – така, както го правят масовите убийци в Америка или Брейвик в Норвегия. При него нихилизмът и гордостта са дълбоко свързани.

Тази особена форма на кръвожаден индивидуализъм се открива и при изолирането им от мюсюлманските общности. Много малко от младите радикални ислямисти ходят в джамия. В случаите, в които слушат имами, често пъти се оказва, че водачите им са самозванци. Тяхната радикализация протича около въображаеми форми на героизъм, насилие и смърт. И няма връзка нито с шериата, нито пък с някаква утопия. Когато отидат в Сирия, младите радикали просто се бият и не проявяват интерес към местното общество, камо ли да станат част от него. А ако се отдават на сексуални робини или си наемат млади жени в Интернет с идеята да ги направят съпруги на бъдещи мъченици, това е именно защото изобщо не са интегрирани в мюсюлманските общества, които твърдят, че защитават. Те са повече нихилисти, отколкото утописти.

Никой не се интересува от ислямско богословие

Сред младите радикали може и да има такива, които са преминали през така наречения „Tabligh” (обществото на фундаменталистките мюсюлмански проповедници), но нито един от тях не е посещавал Мюсюлманското братство (Съюз на ислямски организации във Франция) и не е членувал активно в политически организации, например в някое от пропалестинските движения. Никой от тях не е участвал в практики на религиозната общност – не е раздавал ястия в края на Рамазана, не е проповядвал в джамия или на улицата, ходейки от врата на врата. Никой от тях не е преминал през сериозно обучение по религия. Никой не се е интересувал от ислямско богословие или дори от характера на джихада и от същността на Ислямска държава.

Те са се радикализирали около малка група „приятели”, събираща се на някакво определено място (в квартала, в затвора, в спортния клуб). И наново са си създали „семейство”, братство. Има едно принципно положение, което до този момент никой не е изследвал задълбочено: братството често пъти е биологично. Ние редовно се натъкваме на случаи, в които двойка „кръвни братя” заедно предприемат терористични действия (братята Куаши[8] и братята Абдеслам[9]; Абделхамид Абаауд[10], който „отвлича” по-малкия си брат, братята Клен[11], които заедно сменят вярата си; да не споменаваме братята Царнаеви[12], организирали атентата в Бостън през април 2013 година). Като че ли радикализацията на „кръвните братя” (включително и на сестрите) е начин да се наблегне на поколенческите разлики и на скъсаната връзка с родителите.

Джихадистката клетка се опитва да създаде емоционални връзки между членовете си, като за целта нейният представител много често се жени за сестрата на брата по оръжие. Тези ислямизирани формирования се различават от клетките на радикалните движения, вдъхновени от марксистките или националистически идеи (например, Алжирския фронт за национално освобождение, ИРА или ЕТА). И тъй като са изградени на основата на лични връзки, в тях по-трудно проникват агенти под прикритие.

В крайна сметка, действията на терористите не са израз на радикализирането на мюсюлманското население, а отразяват поколенчески бунт, обхващащ точно определена категория младежи.
Какво общо има тук ислямът? За второто поколение е очевидно – те смятат, че преоткриват своята идентичност, която родителите им са опозорили. Те са „по-мюсюлмани от мюсюлманите” и особено в сравнение със собствените си родители. Те влагат изключителна енергия, за да обърнат своите майки и бащи във вярата – усилие, което е абсолютно напразно, но демонстрира до каква степен младите и старите са от различни планети (всички родители на терористи ислямисти могат да ви изпишат стотици страници с подобни неуспешни опити). Що се отнася до младежите, сменили вярата си, те избират исляма, защото на пазара на радикалния бунт няма нищо друго. А да се присъединиш към „Даеш” означава, че със сигурност ще можеш да всяваш ужас.

  • [1] „Даеш” е наименованието, с което френските анализатори предпочитат да наричат групировката „Ислямска държава”, за да изразят презрението си. Тази дума има значението на фанатик и унищожител.
  • [2] По-голямата част от членовете на „Бандата на Рубе” са се били в Босна по време на войната в Югославия (1994 – 1995) на страната на мюсюлманите.
  • [3] Това означава, че са регистрирани в полицията, защото представляват заплаха за сигурността на държавата. “S” идва от френската дума “sécurité”(сигурност).
  • [4] Миналата година той бе разпознат като един от палачите на “Ислямска държава”, обезглавил няколко сирийски пленници.
  • [5] Тя е замесена в подготовката на атентатите от 13 ноември в Париж.
  • [6] В шиитския ислям taqiya е форма на лъжливо религиозно поведение, при което вярващият извършва богохулни действия или се отрича от вярата си, тъй като животът му е заплашен.
  • [7] От англ. „родени отново” – има се предвид разбирането, че след като приемеш вярата, се раждаш отново, за да започнеш своя духовен живот.
  • [8] Братята Саид и Шериф Куаши извършват нападението срещу „Шарли ебдо” на 7 януари.
  • [9] Братята Салах и Брахим Абдеслам участват в атентатите в Париж от 13 ноември.
  • [10] Абделхамид Абаауд се смята за „мозъка” на атентатите в Париж от 13 ноември. Той успява да радикализира и 14-годишния си брат Юнес.
  • [11] Смята се, че гласовете в аудиозаписа, с който „Ислямска държава” поема отговорност за атентатите в Париж на 13 ноември, са на братята Фабиен и Жан-Мишел Клен.
  • [12] Джохар и Тамерлан Царнаеви

—-

Не слагайте терористите наравно с френската нация

Разговор с Оливие Роа

– На 19 ноември Манюел Валс обяви създаването на структура за „дерадикализация”, която да оценява разкаялите се и волята им да се впишат отново в обществото.

– Тук има два проблема: „дерадикализирането” предполага, че гледаме на радикалния човек било като на жертва, на която са промили мозъка, било като на разкаял се мафиот, т.е. някой, който се пазари, за да се предаде. Това, което не могат да видят в случая, е политическото развитие на радикалния, свободата му (ако ми е позволено да кажа). Той е направил избора си съвсем съзнателно, защото всеки „радикализиран” е наясно какво става в Сирия, какво правят терористите, т.е. наясно е какво се готви да направи. Така че, ако той се „дерадикализира”, това значи, че е разбрал за задънената улица, където го води това насилие, т.е. той отново използва своя разум и своята свобода. Това, което се очаква от него, не е отричането му („нищо не съм направил, манипулираха ме”), от него се очаква отговорност – тя ще му позволи да говори на младите и да бъде чуван. Трябва да престанем с патерналистичното и морализаторско говорене, ако искаме думите на „разкаялия се” да имат тежест. Целта не е спасението на самия „разкаял се” – едно твърде християнско гледище; целта е влиянието на думите му върху другите, тяхната социална полезност.

– Наричате терористите „нещастници”. Смятате ли, че управляващите вземат тях и тяхната мотивация прекалено насериозно?

– Въпросът не е до мотивацията, просто заемайки същата терминология като ИДИЛ, влизаме в нейната пропаганда, правим от нея истинска алтернатива на европейската цивилизация, превръщаме я в екзистенциална заплаха, а не просто заплаха за сигурността. Така засилваме престижа и привлекателността й за всички онези, които имат желание да скъсат с обществото и моралния ред. А те наистина са нещастници – нищо сложно няма в това да засипеш с откоси „Калашников” натъпкани зали, да не говорим за тези, които се взривяват, без да убият, или пък за шефа на групата, който се обажда на братовчедка си, за да разбере къде ще спи. Така че, да ги поставяме наравно с френската нация, това означава да си обидим нацията.

– Писателят Камел Дауд в „Ню Йорк таймс” директно обвинява саудитското влияние, което било довело до „уахабизация” на духовете.

– Салафизмът не е някакъв вирус, с който платени от Саудитска Арабия имами са заразили невинни младежи. Разбира се, и петродоларите помагат, но в предградията никой не ги е помирисвал даже. Салафизмът съблазнява, защото е продукт, който отговаря на търсенето на пазара за религиозност. Той се опира на две неща: декултурацията и нормата. На младежите, които не могат да открият себе си в културния ислям на родителите си, той предлага апология на декултурацията им: „твоите родители не са ти препредали исляма и така е по-добре, защото техният не е добрият ислям. Сега самият ти можеш да придобиеш истината” – и тази истина е серия от експлицитни норми (прави това, не прави онова). Младежът, станал салафит, се превръща внезапно в господар на истината срещу родителите си, срещу бившите си учители. Какъв хубав нарцистичен реванш! И това, разбира се, веднага прекарва границата между „спасение” и „нечестивия” (независимо дали той е номинален мюсюлманин, християнин или атеист). Това самоизключване от обществото не е на всяка цена извор на насилие, но предлага религиозно оправдание на онзи, който тръгва на война срещу обществото, срещу всякакво общество в името на една утопична общност.

– В последната си книга „Страхът от исляма” вие обвинявате едновременно един „десен” подход към исляма, който от всеки мюсюлманин прави потенциален „джихадист завоевател”, и един „прогресистки” подход, чиято цел е да отрече всякаква връзка между терористичните актове и исляма, служейки си по-специално с лозунга „not in my name”. Защо противопоставянето на тези две визии е безперспективно?

– И двете визии са „културалистки”, т.е. те свеждат религията до някаква идентичност, а не до някаква вяра. За десницата всеки „културен” мюсюлманин остава пленник на Корана, за левицата мюсюлманинът атеист продължава да бъде квалифициран като мюсюлманин. Да кажеш, че проблемът е ислямът, значи да превърнеш исляма в инварианта; като казваш „Not in my name”, също постулираш инварианта – името. А всъщност, в контекста на декултурацията, вярващият мюсюлманин е принуден да си задава въпроси за вярата си, принуден е да се позиционира като религиозен играч. Това, по различни причини, не разбират нито десницата, нито левицата.

– След атентатите Франсоа Оланд избра войнствена реторика спрямо ИДИЛ. Има ли някакви рискове в това?

– Рискът е да не спечели войната. Не защото ще я загуби, а защото няма да се води истинска война, няма да изпратим наземни войски срещу ИДИЛ.

Atlantico

Red Star OS

January 3rd, 2016

Първата севернокорейска операционна система.

Вчера можах да я разгледам за кратко. (За мое съжаление не ми позволиха да си откопирам инсталационното СД.) Ето и набързо придобитите впечатления.

Наглед прилича малко на MacOS, но „под капака“ очевидно е Fedora. Специално модифициран Firefox. Някакъв безумно прекръстен плейър (нямах време да разчопля кой точно е всъщност). Пак така безумно кръстен офис пакет – старичка версия на OpenOffice или LibreOffice, пак не можах да проверя кое точно. (Не че има голямо значение.) Също така прекръстен WinE. Някаква странна, безумна криптираща програмка – имам чувството, че работи с алгоритъм от класата сложност на последователен XOR с ключа. И почти нищо друго.

По-интересно е как Линукс се съчетава със Северна Корея. Отговорът е какъвто и следва да се очаква – по севернокорейски. Ето някои от ситните и дребни подробности (някои успях да проверя, за други просто ми споменаха):

– root паролата не се предвижда да е достъпна за потребителя, нито пък възможност да сетва X бит в пермишъните (тоест, не може да инсталира или пише други програми освен стандартните)

– криптиране и декриптиране се прави само чрез споменатата по-горе програмка. Не забелязах да има възможност за генериране на ключове (може да съм я пропуснал – менюта на корейски са ми объркващи, дори с помощта на преводач). Ключовете, доколкото разбрах, не се генерират при инсталиране, а пристигат с инсталационния пакет вече готови. (Изводите са си за вас.)

– браузерът не може да отвори нищо (вероятно тъй като компютърът се намира извън Северна Корея – ако си е „у дома“ мисля, че ще може да отваря правителствените сайтове).

– има нещо, което се води антивирус (ако са ми го превели правилно), и което наистина проверява много старателно всеки откопиран на машината файл. GPG моментално го флагва като вирус и го трие без право на намеса, също и немодифициран Firefox, с други програми не съм пробвал. Изводите пак са си за вас.

– доста командни утилки са орязани (като потребител не можах да изпълня wget, ftp, даже netcat – нямах време да търся дали са достъпни само за root, или изобщо ги няма). Подозирам, че и доста други също.

– на някои формати видео и музика при копиране „антивирусът“ записва определени кодове във файла. Твърди се, че са различни за всеки компютър и не се променят при последващи копирания. Тоест, начин да се проследи с пълна точност от кой компютър е влязъл „в системата“ всеки филм или музикално парче. (Попитах праща ли кодовете през Нета на определени адреси – не знаеха, но обещаха да пробват.)

– един-два порта (за убиване съм, че забравих кои) сканиране отвън с nmap ги откривало, че са винаги отворени. По думите на човека, който ми ги показа, на тях чака утилка за отдалечен контрол върху компютъра. Към нея можело да се логнеш единствено с root паролата. От компютъра не се виждало, че са отворени, и не можело да бъде проследено какво ги ползва. Утилката не се виждала в списъка на процесите и прочее (но имало как да се види). Позволявала пълен контрол върху компютъра – екран, мишка, клавиатура (на различен X сървър от потребителския, така че потребителят да не разбира, че му пипат из машината). Триене или поставяне на файлове, инсталация и подмяна… пълни администраторски права.

Като цяло това, което успях да огледам как е направено, е бая дървено. Ако почопля системата една седмица, сигурно бих намерил как да заобиколя всичко или почти всичко. Познавам хора, които биха го направили за минути. Севернокорейските компютърни войски са или доста некадърни, или доста немотивирани. (Или и двете.) Голямата част от хакерството, което им се приписва, най-вероятно не е тяхно дело – или поне не на хората, сглобили Red Star OS.

Накратко – севернокорейците са произвели идеалната корпоративна ОС, или поне са се опитали. Очаквам следващия Windows Corporate да почерпи от опита им… :-(

За по-прекрасна Нова Година…

January 1st, 2016

… прекрасна поезия от Мария Донева:

Твоето нещо

Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

Мария Донева