Великденско предупреждение

April 2nd, 2020

По повод разпространението на коронавируса ни наложиха някои мерки, които да ни опазят от него. Примерно право на милицията (пардон, полицията) да ни подслушва неограничено и за неограничено време напред. За да чуе, ако коронавирусът ни нападне и запищим, и да ни се притече на помощ. Или пък вечерен час – да не би коронавирусът да ни издебне по тъмното. Задължителните маски, които няма откъде да се купят, но за излизане без тях глобата е 5000 лева, няма да ги коментирам, тази заповед я отмениха (естествено, временно). Обсъждането да въведат излизане от къщи само след пускане на SMS в стил „синя зона“ – също. (Вероятно не особено евтин – разбира се, за да се обезкуражи безцелното излизане и да се опазва здравето на хората, да не си помислите, че е за да си пълни някой джобовете от вашите! Прогонете тази мисъл, както я прогонихте за зоните за паркиране.) Или пък задължителното инсталиране на софтуер за следене на телефоните ви, което обмисля извънредният щаб – то е, за да ви пази от коронавируса, не си и помисляйте да се съмнявате!

Сега обаче идва нещо ново. Църквите по Великден ще са отворени за събиране в тях на хора. Най-вече на възрастни и болни. Те са свети места и в тях коронавирусът не заразява, лично Светият Синод го каза. Затова в тях няма да има нужда да се спазва социална дистанция, да се носят маски и прочее. И ще може всички богомолци да целуват една и съща икона и да приемат причастие от една и съща лъжичка. (Свещениците и особено Светият Синод – не, разбира се. Те са претоварени с това да раздават причастието и предлагат иконите, нямат време да ги приемат и целуват, горките.) Лично генерал Мутафчийски по телевизията си свали маската и целуна иконата, да ни даде пример!

В тази връзка, бързам да ви предупредя:

Наплив след Великден в болниците на заразени с Covid-19 няма да има. Ако случайно някой почне да твърди, че има, това е лъжец и светотатник. Веднага го предайте на Светия Синод, или дори направо на милицията (пак пардон, полицията), да му запушат устата. Не се бойте, ще намерят за какво и как. Особено задължително го направете, ако е лекар, който лекува такива болни. Той не само лъже, че ги има, а и издава тяхна лична тайна – две престъпления в едно.

Бъдете бдителни за хора, които ви казват, че целта на извънредното положение е нещо различно от това да ви опазят здравето. Това са хора, които искат да ви разболеят и да умрете от ужасния коронавирус! Особено бъдете бдителни за хора, които твърдят, че целта на извънредното положение е едни хора във властта, и/или „близки до тях“ фирми да си напълнят джобовете от вашите. Или да фалират дребните бизнеси, за да бъдат после прилапани по модела „Lafka“ – такъв модел и изобщо нещо с такова име не съществува и никога не е съществувало. Който твърди такова нещо, е сред най-злите врагове на здравето ви – запушете му устата на всяка цена, веднага, без да подбирате средствата. Историята ще ви оправдае. Съдът – с наша помощ – също, вервайте ни!

Да живее българската демокрация, която ден и нощ бди над здравето на обикновените българи като вас! Подкрепете я! Не забравяйте думите на Светия Синод – коронавирусът поразява само тези със слаба вяра! Нали не искате да порази вас? Нека вярата ви в нас бъде силна!

Снишаване на кривата на диванната епидемиология

March 21st, 2020

Поредната ми безсъвестна кражба на интелектуална собственост.

Оригиналната статия се казва Flatten the Curve of Armchair Epidemiology, и авторите ѝ са Noah Haber, Mollie Wood и James Heathers. Поради критичната важност на информацията в нея я превеждам и пускам тук, без да съм поискал разрешение от автора.

—-

Проверявайте източниците си, или още хора ще бъдат заблудени.

Написано от Noah Haber, ScD (@noahhaber), Mollie Wood, PhD (@anecdatally) и James Heathers, PhD (@jamesheathers), никой от които не е епидемиолог на заразните болести.

Всички сме виждали съобщения, които ни казват, че „трябва да действаме веднага, или някой ще умре“, че Covid-19 е по същество просто грип, и/или че „снижаването на кривата е смъртоносна заблуда“. Това често е подкрепено с числа, графики, цитирания, ретроактивно редактирани заглавия (“talksies backsies”) и други „научни“ данни.

За съжаление всичко това са признаци на ДКЕ-19, силно заразна болест, която уврежда вземането на мерки срещу Covid-19. Трябва да действаме веднага, за да снишим кривата на диванната епидемиология, или всички ще сме в беда.

Какво е ДКЕ-19?

Дунинг-Крюгер ефектът (ДКЕ) е феномен, при който хората не са достатъчно компетентни, за да разберат, че са некомпетентни. Щамове ДКЕ обикновено циркулират ежесезонно, но в момента нов и вирулентен щам, наречен ДКЕ-19, придобива разпространението на пандемия.

След като привършите четенето на тази статия, ще сте научили, че:

– ДКЕ-19 ви наближава.
– Прави го с експоненциална скорост: постепенно, след това внезапно, след това още по-внезапно.
– Когато пристигне, способността ви да възприемате информация ще бъде увредена.
– Изморените хора, които проверяват разните твърдения, ще започнат да отказват да работят. Някои ще загинат от тъга.
– Единственият начин да предотвратите това е дистанциране от социалните медии. Не утре – днес, веднага.
– Това означава да проверявате източниците си ПРЕДИ да споделяте, от този момент нататък.

(В оригинала тези съвети са съпроводени с графика, която показва как кривата на ДКЕ-19 надхвърля тези на съветите и молитвите, качва се над броя на хората в човечеството и се устремява към Луната – Григор)

Какви са симптомите?

Признаците на ДКЕ-19 обикновено се появяват 3 до 5 дни след като научите, че „епидемиология“ не означава изучаване на кожните болести. Симптомите са различни – сред най-честите са бомбастични твърдения, правене на разни схеми и публикуването им в Medium. (И Facebook, YouTube и т.н. – Григор.) Въпреки че повечето случаи са леки или дори изцяло безсимптомни, настоящата епидемия показва, че тежката форма на ДКЕ-19 заразява предимно мъже между 24 и 36 години, работещи в сферата на технологиите, по причини, неизвестни за учените (които най-безотговорно са също мъже).

Как се разпространява инфекцията?

ДКЕ-19 спада към същото семейство вируси като този, причинил инфекцията b00m3R-FB през 2016 г. Предава се от човек на човек по най-различни начини, включително слушане и повтаряне на глупости по време на седене на тоалетната („фекално-слухов механизъм“), и споделяне на нечистоплътни номера.

Предаването най-често се случва при случайни дигитални контакти с безсимптомни индивиди. Щамът проявява тенденцията да се крие в добронамерени полуистини, което затруднява откриването му. ДКЕ-19 също така се крие във вирусни резервоари в Интернет. След като инфекцията е успяла, ДКЕ-19 е изключително труден за лекуване. Съобщава се за случаи на вторични черепно-лицеви увреждания, отдавани на сблъсквания между бюра и глави на истински експерти.

Нещата ще се влошават

Последните ограничения в придвижването, целящи да ограничат Covid-19, са довели до повече свободно време на разположение на работещите в областта на технологиите в Сан Франциско и околностите му. В тази връзка очакваме експоненциалният растеж на броя на глупостите да става все по-експоненциален, до топлинната смърт на Вселената или следващия вторник (когато ограниченията изтичат – Григор).

В риск ли сте?

Ние комбинирахме съвместния опит на трима доктори на науките, за да създадем модел на изкуствен интелект, който предсказва разпространението на дезинформация, свързана с ДКЕ-19. Смятаме, че това е най-добрият и прецизен модел на разпространение на заразна болест, публикуван в Meduim до момента на публикуването му.

Неща, които можете да направите, за да снижите кривата

– Мийте си телефона поне 20 секунди напълно потопен в топла вода със сапун.
– Спазвайте дистанция 2 метра от социални мрежи.
– Ако даден спор повишава температурата си или изглежда трескав, спешно търсете помощ от специалисти.
– Проверявайте квалификацията на авторите ПРЕДИ да споделяте.
– Слушайте хора, които разбират от това, за което говорят.
– Борете се за по-добра инфраструктура на социални медии, която може да забави разпространението на ДКЕ-19 и други щамове на ДКЕ.

Само вие можете да помогнете да снишим кривата на ДКЕ-19

„Нуждаете се от платена спонсорирана статия?“

March 11th, 2020

Въпросната измама предлага на блогери да пускат на сайтовете си платени статии, писани от „SEO фирма“. Статиите в такива случаи са като правило каквото никой нормален не би публикувал, и/или за каквото публикуващият носи сериозна отговорност и/или си има с някого големи неприятности. Плащането – също естествено – се получава през крив макарон.

Всички предложения, които съм получил до момента, тръгват от един и същи пощенски сървър – eu16.aseoserver.com (IP адрес 80.248.227.21). Отначало не го бях блокирал, за да следя какво ще е положението. Днес го направих – и съветвам всички, които отговарят за пощенски хостинг, да направят същото. А тези, които просто получават поща, да добавят домейна в правилата си за отсяване на спам.

Обмислям и още мерки, но това е едно добро начало.

Капитализъм, комунизъм, заплати, свобода

February 28th, 2020

Този запис е директна реакция на една статия в BBCThe boss who put everyone at 70k.

Накратко – как един шеф на фирма в Сиатъл решил, че неравенството е прекалено ужасно нещо, и поставил всички на еднаква заплата – 70 хиляди долара годишно. (Включително себе си, като преди това е бил на над 1 милион годишно.) Вместо да фалира, фирмата процъфтяла – за няма пет години троен скок на оборота, удвоен брой служители, значително нараснала печалба…

Първата ми реакция беше – това реално ли е? Неведнъж и аз съм проектирал планове за „отворена фирма“, в която персоналът би имал решаващ глас за нивото на заплатите. В такава фирма заплащето би се определяло на вътрешен пазарен принцип, и като резултат разликата между служителите естествено би станала много по-малка от традиционните десетки до стотици в големите фирми пъти. Но въпреки че очевидно не съм с твърде закостеняло мислене, действията на Дан Прайс ми дойдоха като, да си го кажа директно, комунизъм… Досега буквално нито веднъж не съм видял BBC да напишат някаква лъжа или дори по-манипулативна история, но този път проверих нещата старателно, по няколко различни начина. Оказаха се верни. Още публикации за тази фирма, справки в публични регистри за обороти и печалби – всичко се връзва.

Ами сега?! Нещо в мен продължава да не иска да приеме, че комунистически принцип може да доведе до хубави резултати. Но да спориш с реалността е работа за луди, пък аз имам нахалството да мисля, че не съм луд. И да не искам да бъда луд, дори в днешните времена, когато лудостта май-май е нормата, а нормалността – изключението… И кво прайм ся?

Прочетох няколко пъти статията много внимателно. Там са посочени механизми, които естествено биха довели до по-добра работа във фирмата дори при равни заплати. Намалелите страхове от финансови проблеми. Подобрените възможности човек да отделя време на работата си, а не на битовизми. Подобреното здравеопазване, и оттам подобрени здраве и продуктивност… Но въпреки тези неща, липсата на мотив да се работи по-здраво би трябвало с времето да каже думата си и производителността да започне да спада.

Мисля обаче, че откривам механизъм, който и в такива условия продължава да играе силна отсяваща роля в полза на по-добрите работници. „Гравити Пеймънтс“ е прекрасно място за работа, което никой от тях не би искал да изгуби – тоест, те са мотивирани да работят прилично добре, за да не бъдат уволнени за безполезност. Тоест, стимулът е не вътрешен за фирмата (по-висока заплата, ако работиш по-добре), а външен (оставане там, ако работиш по-добре, или местене другаде на по-ниска заплата, ако работиш по-зле). Тоест, докато повечето фирми в съответната икономика (или бранш) продължават да са „традиционни“, фирмата на Прайс ще се радва на добра производителност на труда въпреки равните заплати. Ако обаче преобладаващият процент въведат такова правило (и ако безработицата е сравнително ниска, та уволнен служител лесно си намира друга работа), бих очаквал стимулът за добър труд в тази фирма да намалее, и производителността да започне да спада.

Сходен на този стимул е и друг. Ако „Гравити Пеймънтс“ тръгне да фалира, служителите в нея ще пострадат точно както ако бъдат уволнени. Затова бих очаквал те не само да се трудят прилично добре, за да не допускат фирмата да фалира, но и да оказват натиск върху по-мързеливите си колеги, за да не ги провалят. А натискът, който би оказвал от личен интерес всеки по-работлив колега, обикновено е доста по-всеобхватен и стига по-дълбоко, отколкото натискът, оказван от амбициозно шефче. Тоест, този механизъм вероятно поддържа производителността дори по-добре, отколкото механизмите на традиционните фирми.

Интересно е, че моделът на Прайс е опровергал и някои други заблуди. (С гордост мога да кажа, че никога не съм вярвал в тях.) Една от тях е, че ако на служителите им се дадат повече пари, те просто ще ги пропилеят, тъй като не са свикнали и научени да управляват пари разумно. Сред персонала на „Гравити Пеймънтс“ е станало точно обратното – получили известна финансова свобода и възможност да разпределят парите си повече според дългосрочната полза, и по-малко според моментната нужда, хората веднага се възползвали. Служители, които имали увреждащи производителността им проблеми, но не можели да си позволят финансово да ги решат преди, го направили веднага. Както Дан Прайс казва, „хората ми бяха здраво мотивирани да работят и преди, така че мотивацията им не се повиши – но се повиши трудоспособността им“.

Новите причини за подобрена трудоспособност не свършили дотук. По-младшите служители започнали да работят забележимо по-здраво. По-старшите се оказали поразтоварени от работа, с възможност реално да вземат полагащата им се, и нужна им почивка. Както казва шефката на продажбите Росита Барлоу, хората са престанали да се тормозят дали ще изкарат достатъчно пари, и вместо това са започнали да мислят как да вършат работата си най-добре.

Интересен момент е, че Дан Прайс никак не е левичар. Той е горещ почитател на Ръш Лимбоу. (Който впрочем е чул за експеримента му и го е нарекъл в ефир комунист. И е добавил: „Надявам се един ден тая фирма да я учат в университетите като пример как социализмът не работи и се проваля.“) И изобщо Прайс е не само милионер, а и консервативен и дълбоко вярващ християнин. Всъщност именно тези му убеждения са го мотивирали да потърси елиминирането на неравенството. (Тук се сещам за предишния си запис, за разликата между консерватора и алт-консерватора. Тази статия е крещяща демонстрация за нея – Прайс е консерватор, но не е алт-консерватор. Ако смятате себе си за консерватори, но не го разбирате, може би предишният ми запис може да ви е от полза.)

Той и до момента е на минималната за фирмата си заплата. Само че кара нова „Тесла“. Подарък от служителите му, по тяхна идея, от собствените им джобове.

Мисля си – заслужен.

Консерваторът и алт-консерваторът

February 20th, 2020


Много от хората, които познавам, смятат себе си за консерватори. Нищо лошо, нали? Само че значителна част от тях са всъщност алт-консерватори – съвсем различно нещо. И разликата между двете е важна.

Затова реших да спретна, набързо и нескопосано, един запис за разликата между двете. Вероятно ще го редактирам много пъти след публикуването му – не се учудвайте, ако го препрочитате и се различава от спомените ви. Вероятно ще има доста подреждане, систематизиране, добавяне на нови неща… Пък каквото.

Описанията на консерватора и алт-консерватора са събирателни. Реалните хора обикновено имат само част от изброените за категорията им качества, при който каквито се случат. Ако значителна част – примерно към една трета – от описаното за някоя от категориите важи за вас, вероятно спадате към нея. (А ако сте алт-консерватор, е вероятно да не можете да се припознаете в описанието без помощта на външен човек.)

Предварително се извинявам за многословието.

Както консерваторите имат своята карикатура в алт-консерваторите, така и либералите я имат в алт-либералите. На теория би трябвало хората с проблеми в увереността да се разпределят между алт-крайностите сравнително равномерно. На практика обаче, за да получи стабилна вътрешна опора, такъв човек търси да приеме мемеплекс с неоспорими и неподложими на съмнение постулати. Също така, той има желание да взема сам решенията си, но заради липсата на увереност в силите си се бои от носене на отговорността за тях, което отново го насочва към такъв тип мемеплекси – при тях решенията са взети и почиват на неоспорими външни авторитети. Най-сетне, пак заради неувереността в силите си, такъв човек усеща мисленето и преценяването на реалната ситуация като тежък товар, и подсъзнателно търси да го избегне.

Консерватизмът най-често разчита на авторитети и изпробвани с времето положения (а миналото обикновено е по-авторитарно от настоящето). Либерализмът пък по-често се опитва да оспорва авторитетите и да поощрява личния избор. Това не значи, че либерализмът няма как да е догматичен – дори оспорването на авторитетите и личният избор могат да бъдат сами по себе си догми. Но когато бъдат сравнени, консерватизмът създава повече и по-крайни възможности за догматичност от либерализма. По тази причина хората с проблеми в увереността се насочват много по-често към консерватизма (изкривявайки го в алт-консерватизъм), отколкото към либерализма.

Често се твърди иронично, че консерваторът и либералът са интелигентни, докато алт-консерваторът и алт-либералът са, политически коректно казано, алтернативно интелигентни. Реално проблемите с увереността, на които са симптом повечето алт-убеждения и възгледи, са в крайна сметка здравословни проблеми, и от тях могат да страдат и интелигентни хора. Високата интелигентност, и особено високата способност за адекватна самопреценка намаляват вероятността за развиване на алт-възгледи, но не я премахват напълно. В такива случаи извън сферата на алт-убеждението обикновено интелигентността и адекватността на човека са запазени. Убежденията му извън тази сфера могат да са всякакви (включително например истински консервативни при алт-консерватор).

Нещо повече. Проблемите с увереността се формират в подсъзнанието на човека, но поразяват и изкривяват съзнанието му (то се опитва да се опази от неприятните усещания, които му носи неувереността). Затова дори в сферата на алт-убеждението подсъзнателните решения на човека обикновено са адекватни, дори при напълно неадекватни съзнателни решения и мнения. Например той може да твърди, че Америка е отпадъкът и врагът на света, анатема за всеки истински човек, но получи ли някак зелена карта, най-често няма да се поколебае да емигрира там. (И след като емигира ще продължава да изповядва това си убеждение, и съзнанието му всячески ще отказва да приеме факта на разминаването между думите и действията му – емигрирането не го излекува от проблема с увереността, той е болестен и се премахва чрез подходяща терапия, и докато не е премахнат, симптомите му си остават.)

Ето малко примери за разликата между консерватора и алт-консерватора:

—-

Консерваторът си е създал с времето и преживяното някакви политическо-морални убеждения. Когато е проверил къде в спектъра на човешките политическо-морални убеждения се падат те, е открил, че са в неговата консервативна част.

Алт-консерваторът е останал с впечатлението, че да си консерватор е „по-така“, „много яко“ и т.н. За да бъде и той „по-така“, „много як“ и т.н., е решил да бъде консерватор. За целта е възприел каквито убеждения е прочел, чул или предположил, че се водят консервативни.

Убежденията на консерватора са базирани на житейския му опит и способностите му да прецени този опит. Той не се вълнува особено дали те се водят на книга консервативни, либерални или някакви други. Те са ценни за него с това, че са неговите и съответстват на каквото е преживял и видял (според както го е разбрал).

Като правило алт-консерваторът страда от неувереност в себе си, позициите си в обществото или част от него, бъдещето си и т.н. Това може да се дължи на комплекс за малоценност, мозъчен баланс в депресивния спектър, трудни за решаване проблеми в живота и много други причини или техни съчетания. Той търси какъв да бъде, за да подсили увереността си в себе си. Като правило постига тази цел чрез фанатична вяра в нещо, която използва за вътрешна опора. Много такива хора стават религиозни, футболни или други фанатици (повече за тях съм писал тук). Когато фанатизмът се насочи към консерватизъм, човекът става алт-консерватор.

Тъй като убежденията му са базирани на реален опит, консерваторът може да обясни защо точно изповядва всяко от тях. Обясненията му не винаги са идеално логически издържани и фактологично перфектни, но като правило са вътрешно свързани, логични и в разумна степен реалистични. Примерите, които привежда, са от личния му живот или от живота на хора, които той познава отлично, и биха създали същите убеждения у много други хора, ако те бяха били на негово място. Ако негово убеждение бъде оспорено с убедителна логика и очевидни факти (и особено ако това е направено учтиво и добронамерено), консерваторът е склонен да го промени – той търси истината, а не как да наложи на всяка цена своето.

Убежденията на алт-консерватора са просто взети от извън него, и служат, за да му дават вътрешна опора. Затова за него те са постулати, които нямат нужда от обяснение и не търпят оспорване или анализ (заплахата за тях е заплаха за вътрешната му опора). Ако бъде подканен да ги обоснове, той повтаря като развален грамофон едни и същи шаблони („лявото е изначално зло“, „атеизмът е престъпление“, „държавата е зло“, „данъците са кражба“…), без да може да покаже логика в тях, или да докаже връзката им с реалността, дори ако е иначе високо интелигентен. Примерите, които той дава, или са абстрактни, или ако са с него или негови близки, най-често не биха създали същите убеждения у много други хора, ако те бяха били на негово място. Ако слабостта на позицията му бъде демонстрирана категорично, той обикновено избягва заплахата за вътрешната си стабилност, като обявява опонента си за зло, което трябва да бъде игнорирано („ти си левичар!“). Доколко това обявяване е реалистично няма значение за него; той без колебание обвинява в левичарство дори архи-консерватори, които са му посочили неговата налудничавост – под въпрос е постигнатата му с толкова жертви частична вътрешна увереност…

Консерваторът и либералът най-често се уважават в някаква степен и търсят общи неща, на които да се опрат и да действат заедно. Реално обаче обикновено не могат да постигнат обща позиция, тъй като възгледите им са твърде различни. Затова действат еднопосочно само при екстремални обстоятелства, които засягат много основни човешки възгледи, еднакви за целия политически спектър.

Алт-консерваторът и алт-либералът на думи са непримирими противници, и категорично изключват всякаква възможност за съвместни действия. Реално обаче обикновено позициите им по конкретни въпроси са сходни или дори се припокриват (еднаквият психичен проблем се облекчава при сходни или еднакви действия и решения). Затова те често работят еднопосочно, въпреки че обикновено не са наясно как това е възможно и дори отричат еднопосочността пред околните и себе си. Да им се обяснят причините за нея означава увереността им в догмите им да бъде разклатена, а те не могат да го допуснат. Затова обикновено отхвърлят обяснението по стандартния (описан по-горе) начин.

Когато разумно действие се разминава като характер с традиционна за консерватора позиция, той обмисля доколко то е добра идея, и ако може да разбере, че е, го предприема. Като правило след това позицията му се променя в степен, която съответства на реалността (според колкото и както той я разбира). Той може да промени позицията си напълно, или да дефинира условия, при които тя е добра, а извън тях не е, и т.н. Промяната най-често е трайна. Накратко – неговата реакция е реакция на нормален човек, който е разбрал, че не е бил напълно прав.

Алт-консерваторът в такава ситуация е разкъсан между необходимостите да предприеме разумно действие и да пази съзнанието си от разклащане на опората му. Затова той като правило влиза в дисоциация на съзнателно от подсъзнателно. Най-често предприема действието, но не променя позицията си, дори ако тя диаметрално противоречи на действието, включително докато го върши. Ако му бъде посочено, че той върши обратното на това, което говори, алт-консерваторът реагира по стандартния в такива ситуации начин.

Консерваторът рядко е фанатик – той като правило търси практичните, земни и работещи решения (които рядко са крайните). Той може да мрънка какъв шоколад е имало преди половин век и колко невъзпитани са младите днес, но обикновено е добронамерен към околните. Най-често гледа да избягва политически крайните решения и фигури, понеже разбира, че те като правило не работят и не са добри за обществото. Ако например новоизлюпен политик обяви Рейгън и Тачър за „мръсни левичари“, консерваторът моментално разпознава, че този е или луд, или измамник, и го загърбва. Ако политик призовава за дискриминация срещу категория „други“ хора – различни малцинства, мигранти, друговерци… – консерваторът като правило разбира, че като се тръгне по този път, ще се стигне и до него и/или скъпите му, и се противопоставя.

Алт-консерваторът почти винаги е фанатик. (Ако да си консервативен е „по-така“, значи колкото по-консервативен си, толкова „по-така“ си. А тъй като нуждата му да е „по-така“ е болестна, тя няма мярка и граници.) Като правило подкрепя политическите крайности – те му позволяват да се усеща по подразбиране над не толкова крайните. Ако новоизлюпен политик обяви Рейгън и Тачър за „мръсни левичари“, алт-консерваторът моментално го разпознава като „свой човек“ и подкрепя тезите му. Колкото по-догматични и откъснати от реалността са формулировките на политика, толкова по-близък го чувства алт-консерваторът (понеже и неговият „консерватизъм“ е догматичен и абсурден, и той подсъзнателно го усеща). Той най-често знае, че призиви към дискриминация на други хора са опасни и не бива да бъдат следвани, но подсъзнанието му крещи, че именно това е нужното му – да се възвисява за сметка на принизяването на другите, по липса на друг начин. И като правило или го склонява към подкрепа, или поне отслабва съпротивата му срещу такъв политик до бездействие.

Консерваторът вярва в честността, почтеността и упорития труд. Той подкрепя правото на хората да забогатяват, ако не е чрез престъпления. Не винаги гледа с добро око твърде богатите, но най-често ги уважава заради постигнатото от тях. Когато не може да постигне нещо, търси грешката в себе си. Като правило не се интересува от конспиративни теории и смята вярващите в тях за кукута. Медиите, които разпространяват конспиративни теории, не представляват интерес за него.

Алт-консерваторът като правило не вярва, че с честност, почтеност и упорит труд може да се постигне много (иначе как така той не е постигнал?). Въпреки че смята себе си за консерватор, за него богатите са най-често престъпници, успели благодарение на участие в някаква тайна конспирация. Затова той вярва в конспиративни теории, които твърдят, че група някакви (илюминати, билдерберги, глобалисти, либерали, евреи…) заробват останалите и живеят на техен гръб. Медиите, които разпространяват такива теории, за него са пътят, истината, животът, хлябът и въздухът на съществуването му.

Консерватизмът цени и разчита на традиционните стойности. Съответно консерваторът сравнително често е религиозен (по не-болестен начин – например, той изключително рядко е фанатик). Когато е религиозен, мотивите му за това като правило са хуманистични и добронамерени. Отношението му към изповядващите други религии, особено към сродни на неговата, е добро: той преценява първо по реалните качества на човека, а после по религията му. Често се моли преди лягане, храна и т.н. Молитвата му е искрена, ако и понякога пропусната или попретупана заради забързаното ежедневие. Обяснението му защо вярва и се моли понякога не е издържано логически, но е човешки убедително и разбираемо. Той знае различни молитви, кога коя се използва, и защо – дори ако няма социален кръг от други вярващи, покрай които да няма как да не ги научи. Ако не може да убеди някой атеист или друговерец, ще се помоли Бог да му дава добро. Посещава местната църква когато може, често е добър приятел със свещеника ѝ, с удоволствие би дарил за нея пари (ако може да си го позволи), без да се бие в гърдите за това.

Алт-консерваторът е религиозен, понеже е прочел или чул, че консерваторите са религиозни. Съответно религията е част от алт-сферата му, и той е фанатик в нея – нетърпимостта му към други религии е голяма, и изповядващите ги за него са по-долно качество хора, като правило носители на някакви много лоши черти. (Това му позволява да усеща себе си над тях, и така компенсира ключовия му проблем.) Най-често няма съзнателно обяснение защо вярва; при директен въпрос папагалства шаблони, които е очевидно за всички освен за него, че не може да обясни. Най-често няма особена представа кога е редно вярващият да се моли, и не знае нито една молитва, често дори и че за различни неща има различни молитви. (Ако я има, е като правило защото познава други, реални вярващи, които са го образовали по въпроса.) Ако не може да убеди атеист или друговерец, го обявява за враг. Най-често не ходи на църква, понякога дори не знае към коя църква се води районът му, и няма представа кой свещеник служи в нея или кога се извършват служби. Ако е богат и ѝ дарява пари, го прави демонстративно и публично – това е, което му носи самоутвърждаване.

Консерваторът признава необходимостта от държава и нейните органи – съд, полиция, армия… Съгласен е, че те трябва да не се месят в личния живот, и изобщо компетентността им да е ограничена само където са реално нужни, но в тези рамки ги смята за полезни. За него те са опора и гордост на обществото, гарант на неговата сигурност, и трябва да им се помага и съдейства. Може би не са перфектни, но перфектни неща няма – недостатъците трябва да се поправят, а не с мръсната вода да се изхвърля и бебето. Затова той подкрепя реда, дисциплината, правото на самозащита от престъпници, смъртното наказание и т.н.

Алт-консерваторът няма никаква вяра на държавата, съда, полицията и т.н. Причината е, че е чел (най-често в хибридни опорки, създадени от враждебни страни), че те са лоши и консерваторите не им вярват. Той иска те да са максимално ограничени, а по възможност изобщо да ги няма. Това по никакъв начин не му пречи той да подкрепя смъртното наказание, здравата ръка и т.н. (които ще бъдат определяни и прилагани от същите тези органи) – чел е, че консерваторът ги подкрепя. Също така е категоричен, че тези органи трябва да вършат всичко в страната – да чистят, финансират и прочее – без да се замисля как биха могли да го вършат, ако ги няма или са силно ограничени. Пак по същия начин той подкрепя носенето на оръжие от всеки, за да могат хората да се защитават от правителството си, без изобщо да се замисли колко могат пистолети срещу танкове, бомбардировачи и друго правителствено въоръжение. Ако разминаването в логиката му и/или нереалността на позициите му бъдат посочени, реагира срещу заплахата за вътрешната му стабилност по стандартния начин.

В България консерваторът най-често не подкрепя замяната на лева с евро, тъй като левът е наша изпитана валута, българска традиция, наша гордост и минало, и така олицетворява повечето консервативни ценности. В същото време той признава, че такава замяна ще има и много плюсове – ще даде на хората мъничко повече самостоятелност и независимост, ще създаде условия за поограничаване на краденето от политици, и т.н. При вероятност за нарушаване на валутния борд и обезценяване на лева, консерваторът най-често обменя левовете си в евро, понеже е разумно да го направи, но съжалява и се срамува, че на лева му се налага да преживее този позор.

Алт-консерваторът е непоклатимо против замяната на лева с евро, тъй като тя е „загуба на суверенитет“, „предателство към България“, „връчване на власт на брюкселските бюрократи“, „ограбване на хората“ и други подобни „консервативни“ шаблони. Вместо нея той предлага „желязно спазване на валутния борд“, без да осъзнава, че това значи точно същото (и не е ясно доколко е реалистично). Ако се създаде опасност за нарушаване на валутния борд, той спринтира да обмени левовете си в евро, като правило без да престава да говори против приемането на еврото, колко лоша валута е то и как ще се провали всеки момент. Ако му се посочи, че двете си противоречат пряко, реагира по стандартния при поставяне под въпрос на вътрешната му опора начин.

Консерваторът най-често е противник на абортите. Причината като правило е, че той смята зародиша за живо човешко същество, жал му е за него и иска да му даде шанс да проживее един живот. Когато спори по въпроса, той най-често разчита на човешка топлина и неоспоримост на фактите му. Понякога той се аргументира с шаблонни постановки от сорта на „теб те има, понеже вашите не са направили аборт, нали?“, но искрено ги вярва и при необходимост може да ги обясни според интелекта си. Когато постановките идват от друга област, той вярва в нея и има познания в нея – примерно религиозните постановки означават дълбока и искрена религиозност. Ако в семейството му има бременност, която не могат да си позволят, той ще направи всичко по силите му, за да запази детето – а ако не успее, ще отиде на аборт с дълбоки, силни и доживотни угризения. Ако тезата му бъде оспорена с аргументи, които са убедителни, той ги приема и най-често променя в някаква степен вижданията си.

Алт-консерваторът е противник на абортите, понеже е чел или чул, че да си противник на абортите е консервативно. Аргументира се като правило с шаблони, прочетени или чути отнякъде, без разбиране на смисъла зад тях – както и във всичко друго, свързано с „консерватизма“ му, той ги има за безусловни постулати и приема всяко поставяне под съмнение на тях, или дори просто хипотетично съмнение, на нож. (Подсъзнателно усеща, че то би рискувало да разколебае вътрешната му опора.) Ако в семейството му има бременност, която не могат да си позволят, той ще отиде на аборт без колебание и съжаление, без да престава да говори срещу абортите и без да се интересува, че думите и действията му се разминават. В спор по въпроса, както и във всеки друг спор в алт-областта му, разчита не на качеството на фактите си, а на опити да надговори / надвика опонента. (Когото приема не като опонент, а като противник – както във всеки спор по „консервативни“ теми.) Ако опонентът докаже тезата си недвусмислено, алт-консерваторът реагира срещу заплахата за вътрешната му опора по стандартния начин.

Консерваторът като правило е умерен противник на инициативите за „зелена“ енергия от типа на вятърни и слънчеви електроцентрали, тъй като ги смята за недостатъчно изпитани и доказали се. Ако такива източници са се доказали (примерно ВЕЦ-овете), той ги подкрепя охотно. Доводите му обикновено са разумни, според интелекта и познанията му. Той охотно вижда както недостатъците, така и предимствата на такива енергийни източници. Най-често не би се съгласил на драстични ограничения на възможностите за бизнес, ако те целят да опазват природата, но охотно подкрепя идеята тя да бъде опазвана – „назад към природата“ е важен консервативен принцип. (Който консерваторът изповядва в разумна степен – той не би препоръчал на никого да се върне да живее в Средновековието.) Ако има възможност, консерваторът с удоволствие участва в благотворителни инициативи за опазване или възстановяване на природата. Ако позициите му бъдат оспорени аргументирано и с факти, приема фактите и променя позициите си адекватно.

Алт-консерваторът е противник на „зелената“ енергия, понеже е чел или чул, че консерваторите са нейни противници. Най-често това обхваща дори доказали се и нужни енергийни източници като ВЕЦ-овете – ако нещо може да бъде закичено с етикет „зелена енергия“, то е за него анатема. Доводите му срещу нея са също толкова изпапагалствани, неубедителни и извън способността му да защити тях самите, колкото и навсякъде другаде в „алт“-областта му. Каквото е „зелена енергия“, за него има само недостатъци и никакви предимства, и всякакви факти зад обратното отскачат от главата му като грахчета от танкова броня. Никога не би се съгласил на никакви ограничения за бизнеса с цел опазване на природата, без никакво значение колко я съсипва този бизнес, и идеята тя да бъде опазвана за него е „мръсно левичарство“. Като правило не би участвал в благотворителни инициативи за опазване или възстановяване на природата, освен ако не предлагат възможност да се бие в гърдите с това. Ако позициите му бъдат оспорени аргументирано и с факти, реагира по стандартния за такава ситуация за него начин (виж по-горе).

Консерваторът е полезен за обществото с противопоставянето си на неща, които са още твърде нови и неизпитани. Либералът е склонен да се предоверява на тези неща – така той помага на обществото да напредва, но в същото време неглижира рисковете от напредъка. Нормалните консерватор и либерал са уверени в позицията си според колкото е обоснована в конкретния случай – така между тях сравнително лесно се постига баланс, който зависи от реалното положение на нещата. Накратко, консерватизмът и либерализмът в обществото са като спирачките и двигателят на кола. Без двигател тя няма да тръгне, без спирачки пък ще катастрофира, и скоростта и безопасността ѝ зависят от разумния баланс в употребата на двете.

Алт-консерваторът, точно както и алт-либералът, е непоклатимо краен в позицията си без значение каква е реалността, и затова ползата от него при вземане на правилни решения е в идеалния случай нулева. На практика той обикновено е опасен за обществото със заблудата си, че преценява реалността, докато всъщност решава проблем на собствената си личност. Той е традиционната опора на всеки политически измамник и кандидат-диктатор, на всеки фанатик и всяка налудничава идея. Той е незаменимият „полезен идиот“ на всяко чуждо разузнаване, което се опитва да отслаби и дестабилизира държавата и обществото му. Ако консерваторът и либералът са като правило движещите сили зад правилния баланс при вземането на решения, алт-консерваторът и алт-либералът са като правило движещите сили зад грешките при вземането на решения.

Реално алт-консерваторът и алт-либералът са не хора с определени политически убеждения, а нерешени проблеми на общественото здравеопазване, и демонстрация защо е важно то да съществува и да решава проблеми като техните. Ако вътрешните им проблеми (като правило нямащи нищо общо с политиката) бъдат решени чрез подходяща психотерапевтична (при тежки случаи и психиатрична) намеса, алт-консерваторът и алт-либералът изоставят алт-„убежденията“ си и заемат място някъде в нормалния политически спектър.

За уринотерапията… и подобните.

February 9th, 2020

Моя добра позната наскоро ми писа един е-майл. Скалъпих ѝ отговор, набързо, неподреден и неизчистен. После се ядосах на себе си – не се пише така претупано на човек, когото уважаваш! Реших да ѝ пратя подобрена версия. След това ми хрумна, че сигурно и други хора биха ме попитали същото. И отговорът, вместо в е-майл към нея, се появява тук.

—-

> Здравей, Гриша.
>
> Предварително се извинявам за безумния въпрос и ако го считаш за толкова
> налудничав, че не заслужава вниманието ти, можеш да не отговаряш. Честно
> да си кажа и аз го смятам за такъв, но не мога да се въздържа да не те
> питам какво ти е мнението.
>
> Ще започна с това, че според мен от чисто еволюционна гледна точка няма
> как да е станала грешка при развитието на бозайниците така, че организмът
> на всички ни да се пречиства от отпадъчни материали и токсини посредством
> отделянето на пот, урина и фекалии.
>
> Затова ми е интересно откъде и на какво основание се появиха — прощавай,
> ама преди малко видях наименованието на специалността; добре, че бях
> седнала — “уринотерапевти” и защо, аджеба, препоръчват на хората да пият
> собствената си сутрешна урина.
>
> Даже чух определение за уринотерапията като “върховна форма на
> хомеопатия”.
>
> 🤣🤣🤣
>
> Ох, извинявай. 😂😂😂 Не мога. 🤣🤣🤣
>
> Та, ако искаш, кажи си мнението.
>
> Поздрави,

Привет,

Естествено, урината – сутрешна или друга – не съдържа нищо, което да е полезно за човешкия организъм. В твърде екстремни условия човек може да я пие заради водата в нея, но това рядко удължава живота с повече от ден-два.

Реално, светът напоследък е пълен с хора, които не могат да се почувстват на мястото си и реализирали се, и имат усещането, че нямат минималната необходима обществена позиция. Че положението им в обществото е несигурно, те не могат да разчитат на него и са заплашени от мизерия, лошо отношение и/или други неприятности. Последният запис в блога ми е точно за такива – и мисля да пиша и още, но все не намирам време и енергия.

В минали времена тези хора също ги е имало, и вероятно са били същият процент в обществото, ако не и по-голям. Тогава обаче борбата е била най-вече за базово биологично оцеляване. Имаш ли го, имаш защо да си щастлив. Нямаш ли го, те няма. Затова и процентът им в обществото не е бил значителен. Когато ситуацията е ставала по-добра, процентът често е ставал значителен, и това най-често е било причината за упадъка на това общество. (Древен Рим е един пример. Древен Египет е друг…)

Изглежда, че това качество на хората, когато бъдат обединени в общество, се оказва „слабо място“, „дефект в дизайна“ на обществото. Вероятно еволюцията може да се справи с него, като промени някои баланси в мозъците ни. (Основно баланса на социалната удовлетвореност. Когато е изместен към нисък, хората се борят повече. В условия на недостиг на блага това е от полза. Когато обаче базовите блага са налице, вредата започва да превишава ползата…) Но еволюцията ще има нужда от милиони години за целта, така че няма смисъл да чакаме на нея.

Причините човек да се чувства социално неудовлетворен са най-различни. Някои хора са мързеливци и/или некадърници. Други имат физически или интелектуални проблеми, които им пречат. Трети живеят в общества, които подтискат инициативата и свободата на индивида. (Именно там този ефект е най-масов.) Четвърти са родени с твърде нисък такъв баланс на мозъка, или „се разболяват“ от него в някой момент. (Примерно заболяванията от депресивния спектър сравнително често дават такъв ефект, понякога далеч преди заболяването да се прояви разпознаваемо. Нерядко този ефект за цял живот остава единственият признак.)

В крайна сметка проявата е една и съща – човек почва да търси някаква вътрешна опора, която да го крепи. Обикновено опорите са два типа. Единият е непоклатим и всеправ авторитет – божество, фюрер, патер фамилиас, светло бъдеще… Другият е нещо, което дава на човека специална стойност, прави го значим сред другите, че и повече от тях – невероятни умения, тайни и могъщи знания, необясними способности, принадлежност към група „специални“ / „избрани“… Така човекът получава възможност да се чувства по-значим и с по-сигурни позиции в обществото. Реално, естествено, той вместо това вписва себе си в категорията, за която Тери Пратчет казваше: „И тези хора карат коли и гласуват, а някои притежават оръжие…“

Някои хора улучват в търсенето си натрупване на реални познания или умения, или пък попадат на някой, който разбира ситуацията им и им помага. В повечето случаи обаче намерената опора дава някаква стойност или дори изобщо съществува само в представите на човека. Иначе казано, тя формално е вид неадекватност – тиха (или не толкова тиха) лудост. (Моля те, не го бъркай с психично заболяване. Повечето психично болни, които познавам, си пият лекарствата и възприемат реалността адекватно – те не са луди. Докато доста хора без диагноза се водят нормални, но реално са неадекватни – луди – до степен да са опасни за себе си и околните.)

Защо тогава е толкова разпространена, особено напоследък? Когато такива луди се съберат в група, те си дават един на друг подкрепата, от която се нуждаят. Бог може да няма, но общността на една църква винаги ще помогне на закъсалия сред тях – уязвимостта и несигурността му намаляват. Земята може да не е плоска, но плоскоземецът се чувства по-добре, когато го смятат не за луд, а за по-знаещ от другите – социалното му признание расте. Да, само сред плоскоземци, но ако те са основната му социална среда…

А Интернет даде възможност да се комуникира с целия свят. Допреди 50 години вярващите, че Земята е плоска, най-често бяха изгубени сред масата нормални хора. Неадекватността им носеше минуси вместо плюсове, и това ги насочваше да се освободят от нея и да търсят адекватни начини за интегриране… Сега обаче и най-шантавият луд лесно намира себеподобни в Интернет. И участието в групата им му дава усещане за интегрираност и оттам сигурност – лудостта му се превръща в (субективен) плюс вместо минус. Така че където има Интернет, лудостите пламват като чумна епидемия в средновековен пренаселен град.

Групите луди не само разпространяват лудостите върху здрави (но податливи) хора, но и ги задълбочават у вече полуделите. (Съжалявам за неделикатния термин – точен е.) Като правило те смятат здравите за ненормални или промити („sheeple“), и виждат опитите да им се помогне като опити да бъдат „промити“ и „заробени“. Това създава у околните съответното отношение към тях – като към тежко луди – и ги излага на подигравки и друго открито негативно отношение. А това засилва у тях усещането за липса на свое място, нестабилност и заплаха, и оттам необходимостта да вярват още по-разпалено във фикс-идеята си. И да се изолират още по-силно от здравите, и съответно от шанса да получат обратна връзка от реалността.

Усещането за вътрешна заплаха поради неприспособеност не е от ясно очертаните усещания. Много хора изобщо не осъзнават, че ги движи именно то. Преобладаващият процент от другите го осъзнават в някаква степен под някаква форма, но не могат да я дефинират достатъчно точно, за да им даде база за вземане на реално полезни мерки. Затова тези хора са напълно способни, за да го облекчат, да правят неща, които всъщност са крайно неадекватни – дори в области, в които те са специалисти. Има лекари, които искрено вярват в хомеопатията (освен че има измамници в престилки, които просто правят пари от нея). Има инженери и физици, които искрено вярват, че ще изобретят или вече са изобретили вечен двигател. И навсякъде е пълно с избиратели, които искрено вярват, че поредният Путин, Орбан или Тръмп ще ги спаси. Необходимостта им да вярват, че морето може да се подкваси, и Фюрерът знае как и ще го направи за тях, се оказва по-силна от базовия здрав разум.

Също така, това усещане е изкривена проява на инстинкта за самосъхранение, и затова е изключително трудно да бъде преодоляно от разум или логика – особено когато те му противоречат пряко. Никоя нормална майка не би поила детето си с пикня и не би го мазала с кравешки лайна – но ако вътрешното усещане за несигурност я е довело до вярване в уринотерапия, „народни рецепти“, антиваксерство и подобни, тя ще го върши и ще защитава тези си действия агресивно. Нерядко дори очевидна заплаха за живота на детето няма да я спре, нито ще е способна да види как от истинско лечение детето ѝ се оправя, а от нейното се влошава, независимо колко очевидно е. На http://www.gatchev.info/blog/?p=2073 можеш да прочетеш за малко такива случаи – а има още много.

Или пък никой разумен човек не би подкрепял президент като Тръмп, но фанатично вярващите в за каквото той твърди, че се бори, ще са готови дори да воюват за него. Никакви факти, че той кани чужди държави да се месят в Америка, или ѝ вреди по друг начин за своя изгода, няма да бъдат повярвани от тях, независимо колко добре са доказани. И, както той обича да се хвали, дори да застреля някого, те няма да трепнат – ще се разколебаят единствено ако той ги „предаде“, ако влезе в противоречие с фикс-идеята им. (Което той няма да направи, защото има нужда от гласовете им, и нищо чудно да планира да използва оръжията им.) Точно както на времето образованият и културен немски бюргер масово е подкрепял Хитлер заради обещанието, че ще го изтръгне от разрухата след Първата световна война и ще направи Германия отново велика. И както масовият нискообразован и беден руснак сега масово тъгува по Сталин, при който „олигарсите са ги разстрелвали и пращали в Сибир“, и т.н. Както казва принцеса Амидала, „ето как загива демокрацията – под бурни ръкопляскания“.

По тази причина тези вярващи могат да бъдат и много опасни. Те са таргетът на всеки измамник, който се е досетил какво обещание те искат да чуят, или знае как да ги уплаши, така че да потърсят закрила от него. Съответно, те са средството той да реализира мераците си. А мераците и амбициите на хора, готови да лъжат другите в очите за лична изгода, рядко са читави или полезни за другите… Положението е такова във всички мащаби – от най-малък, примерно телефонни или улични измамници та до най-голям, примерно правителства и държавни глави.

Нещо повече, в съвременния свят измамниците често добре знаят, че вярата на зомбитата в тях се държи на вътрешната безизходица на тези зомбита. Затова, докопат ли се до власт, те често правят каквото могат, за да засилят тази безизходица. Примерно, ако сериозен проблем в съответната държава е бедността, те се грижат тя някак си все да не се оправя. (Естествено, заради злите вътрешни врагове, които пречат – и трябва да бъдат елиминирани с желязна ръка, до последна капка кръв. Зомбитата ще го подкрепят.) Или пък, ако основна карта им е ксенофобията, те бързат да скарат страната си с всички други и да съсипят имиджа ѝ, така че сънародниците им да започнат и реално да бъдат остракирани и гледани с неприязън от чужденците.

Най-лошото е, че съществуват организации, за които използването на хора като „актив“ (инструментариум / пушечно месо / материал) за постигане на целите им, е част от работата им. За руското военно разузнаване например напоследък това е основният начин на работа (неговата основна дейност е не събирането на информация, а навреждането на потенциалния враг, по възможност чрез полезни идиоти сред собствения му народ.). Съответно, тези организации старателно разработват и използват това, което се нарича „социално инженерство“. А златоносната жила на социалния инженер са именно типът зомбита, които описвам. Така че те стават опасни не само за себе си и околните, или дори за целите си народи, а и за страните си.

(Помниш ли „Синия кит“? Онази „игра“ на предизвикателства за деца, която започва със закъсняване за час в училище, минава през по-сериозни неща, и свършва със самоубийство? Официално тя изобщо не съществува, особено в Русия, където бяха преобладаващият брой случаи. И случаите, разбира се, също не съществуват, всичко е медийна измислица… Само че аз познавам два такива случая. И познати руснаци, на които вярвам, са ми разказвали как опити да се разучава какво е станало се сблъскват с непоколебимо и отлично координирано противодействие от „няма такива служби“-те. Затова подозирам, че може би това е бил експеримент на въпросните служби – как работят едни или други методи за управление на управляеми…)

Дори без измамници, които да поемат юздите им, тези хора продължават да са опасни. Над 90% от съвременните терористи – ислямски, крайно десни, крайно леви… – спадат именно към тях. (Останалите 10% се делят горе-долу поравно между антисоциални психопати / социопати тип 1 по Дейвид Хюм, болни от психози и иначе нормални хора, които обаче са преживели твърде крайни неща.) Немалък процент от преуспелите хора, които обаче не са способни да осъзнаят богатството и осигуреността си и трупат пари по всякакви начини, докарвайки хиляди до мизерия, са също такива. Пак такива са най-често този тип адмнистратори от най-различни нива, от министър та до охранител в община, които не могат да спрат да се изживяват като дерибеи и постоянно изпитват вътрешна нужда да командват другите и да им демонстрират, че са над тях.

За справяне с проблемите, които създават тези хора, често се предлагат наглед логични, но всъщност напълно неадекватни мерки. (Особено от измамници, които обещават да се борят с причиняван от такива хора проблем, но всъщност търсят как да го запазят.) За справяне с терористите се предлагат брутални мерки срещу свободата на хората, омраза към всички различни, и т.н. Срещу алчните богаташи – комунизъм, експроприация и прочее. Срещу наглите дерибеи в обществени институции – граждански тероризъм… Естествено, никое от тези решения няма да сработи – няма как. Това е проблем на общественото здравеопазване, и може да бъде решен единствено с неговите средства.

Как може да се реши проблемът? Страдащите от този проблем по същество са болни, които не са намерили своето лечение. Като начало, правилно диагностициране на проблема. След диагнозата трябва да следва преценка доколко болният е опасен за себе си и околните. Следва подходящо лечение (а за опасните за себе си и околните и принудителна хоспитализация, ако е нужно). Обикновено добър курс широкоспектърни антидепресанти е чудесно начало на връщането на тези хора към реалността и основа за тяхна успешна интеграция в обществото. Той трябва да бъде последван от психотерапвтичен курс с цел да разреши вътрешните проблеми на пациента, и особено неспособността му да се интегрира в обществото. При много пациенти вероятно ще се наложи и последващ курс за придобиване на умения, които ги правят ценни и полезни за обществото. При пациенти с по-сериозен органичен мозъчен проблем може да се наложи постоянно лечение. При редки случаи, които не се повлияват от лечението, може да се наложи дори перманентна хоспитализация.

Такава методология без съмнение може, и вероятно ще бъде използвана на много места срещу политически опоненти и други неудобни за вече установил се диктатор хора. Всъщност, опитът с нея идва предимно от точно такива ситуации. Той е един от примерите как комунизмът може да използва принципно добри идеи за зли цели. (Други примери за това са комунистическото / пост-комунистическото правителство, съд, отбранителна система, имитация на свободен пазар и т.н.) Затова е важно да се вземат надеждни мерки, че в тази система ще попадат реални болни с нужда от здравна помощ, а не политически опоненти… Какви точно трябва са – не знам. Но знае ли се това дотук, може би има как да се определи и какви предпазни мерки пък срещу него са нужни. 🙂

Григор

За живеенето във виртуални реалности

February 4th, 2020

– Ще го бъде ли тоя компютър? Че цяла сутрин се мотае ужасно, едвам работя.

– Ще го бъде. Просто е малко овирусен.

– Ауууу! Вчера пишеше във фейса, че напоследък вирусите ти открадват всичката информация, и те карат да си платиш с биткойни, за да ти я върнат.

– Ами… има нещо такова. Само че този тук… по-скоро ТЕЗИ тук не са такива. Ей сега ще ги изчистя.

– Много ли ще отнеме?

– Към половин час. Само за момент… Готово, чистенето върви.

– А… Докато се чисти, може ли да те питам нещо? Вие ИТ-тата нали разбирате от виртуални реалности? Такива като във филмите? Дето чак не можеш да познаеш това наоколо истинско ли е, или е виртуално… Те не са ли много опасни?

– Не чак толкова. В края на краищата, там няма как да те убият истински и прочее.

– За друго питам. Дали когато се появят, няма много хора да си прекарват цялото време там? Това не е ли опасно?

– Защо да е опасно?

– Ами, живееш в свят, дето не е истински. Аз никога няма да мога така. Ама ме е страх, че много хора ще живеят така.

– Е, и? Това си е тяхна работа. Ако имат от какво да се издържат…

– Да, ама представи си около теб все едни с разни празни погледи, дето изобщо не са тук. И нямат понятие каква е реалността, нито я помнят, нито ги интересува. Все едно нашествие на зомбита. Няма ли да ти е ужасно да живееш в такъв свят? Тръпки ме побиват… Абе я дай да говорим за нещо друго! Докъде стигна чистенето?

– Още е в началото си, трябва му към половин час.

– А да те питам още нещо! Ти сигурно хакваш разни места из Интернет? Я кажи, глобалистите съвсем всичко ли са хванали?

– Глобалистите ли?!

– Ами да! Големите банки, там Ротшилд, Рокфелер, сещаш се. Дето управляват света и държат всички политици. И Бойко също, даже той е специално техен човек, понеже сме много умен народ и е трудно да ни лъжат и мачкат. Само Путин не могат, той е много силен, и Русия е специална страна, не е като западните… Много ли са хванали и Интернет? Фейсбук, такива работи? Цукърбърг, той нали е евреин, няма как да не е от тях?

– Рокфелер да е голяма банка? И Цукърбърг, понеже е евреин…?

– Разбира се! Не си ли чел за световната еврейска конспирация? Всичките големи банки са на евреи, просто някои не си казват, че са. И всичко друго останало също. И заговорничат да управляват и притежават света. Пък Цукърбърг не го е срам даже, казва си открито, че е евреин. Добре, че Фейсбук е много голям, та не успява да го следи целия. Иначе кой ще ни предупреди за ваксините?

– Ваксините?!

– Аха! Че са пълни с живак и ГМО! Да тровят хората, за да нямат деца и да са послушни! Преди сто години рак имало ли е? Нямало е. И инфекциозни болести също. Измислили са ги големите фарми, че да плашат хората.

– Ама в учебниците по история пише, че ги е имало. Цели нации са измирали от болести, или са оцелявали наполовина…

– Не е вярно! Това са фалшификати на големите фарми. Всъщност заразните болести, тея с уж ваксините срещу тях, изобщо не съществуват. От време на време агенти на фармата тровят хора, разболяват ги, и платени лекари слагат диагнози за зарази. И им слагат ваксини, уж да им мине. Пък агентите спират да ги тровят, и болестта изчезва, и нас ни лъжат, че е минала от ваксините…

– Ох… И от антибиотиците сигурно?

– Точно така! Аз за нищо на света няма да си дам ваксини на децата, като ги имам един ден. И антибиотици също. Не съм толкова наивна, няма да се хвана на лъжите на глобалистите. Добре че е Фейсбук, че да научи човек истината… А, ти нали беше учил за лекар? Я да те питам, майчиното мляко води ли се животинска храна, или не? Че с приятеля ми смятаме да се женим, и после като дойдат децата, да знам.

– Веганка ли си?

– Разбира се! Всеки нормален човек задължително е веган! Месото трови хората, затова глобалистите го пробутват навсякъде! Слагат го във всякакви храни. Затова е много важно като си купуваш зеленчуци, да са задължително био. Иначе са пръскани с екстракт от месо, по нареждане на глобалистите в Европейския съюз.

– … Зеленчуците са пръскани с екстракт от месо?! По нареждане на ЕС?!

– Ей, това ИТ-тата сте много непросветени! Толкова информация ви е в ръцете, и не се интересувате да я прочетете, да се просветите малко, да не сте такива зомбита като останалите!… А, само пак да те попитам. Това с виртуалните реалности скоро ли се очаква да дойде? В смисъл, много хора да живеят в измислени светове?

– Мммм…. Като се замисля, то и сега доста хора живеят в измислени светове. Толкова измислени и далече от реалността, че направо няма как повече.

– А, да! Гледам по улиците, всеки забол нос в смартфона и върви, без да гледа накъде! Без капка интерес към истинския свят! Особено тинейджърите. Дето сме на повече от двайсет, още имаме акъл и се ориентираме. Ама те са тъжна и скръбна картинка. Живеят си в съчинени светове, вътре в смартфоните… Та, майчиното мляко животинска храна ли е?

– А… ъъъъ… Не, разбира се. Човешка е. Хората не сме животни, нали? Имаме там душа, и всякакви други разлики. Затова на децата спокойно може да се дава майчино мляко, то е специална храна, идеалната за кърмачета. Бабите ни на село все са си кърмели децата, затова сме умен народ. Пишат го и Иван Вазов, и Елин Пелин, и Йордан Йовков. Те са си наши родни български писатели, не са агенти на голямата фарма, може да им се вярва…

Свободата, Санчо…

January 27th, 2020

Няколко неотдавнашни случки ми напомниха един запис в блога на Андрей Шипилов, който бях превел преди време.

В този запис Шипилов описва какво точно прави ватенкаджията на Запад. (За по-младите, „ватенкаджия“ ще рече човек, който дори ако го извадят от комунизма, няма да успеят да извадят комунизма от него.) И много точно отбелязва защо постъпва така – защото не може да разбере, че в западната страна я няма тази всеобхващаща всичко йерархия, която е вплетена в цялото съществуване на човека в комунистическата държава, и от нея зависи абсолютно всичко. (Пояснение: ако една държава нарича себе си не-комунистическа, това не я прави не-комунистическа, дори ако някои хора ѝ вярват. Точно както парче тоалетна хартия с надраскано „100 лева“ на него не става пари, дори ако съществуват наивници, които биха го повярвали. Прави я не-комунистическа истинската, реална а не имитирана промяна на някои отношения в нея.) В която това да отстъпиш предимство на кръстовище на някого означава да отстъпиш място в йерархията, с последствия за целия ти живот – или поне такова чувство имаш.

Друго, което Шипилов описва, е поведението на Запад на некадърниците емигранти, които изпадат до дъното. Те се чувстват на дъното на социалната йерархия, и това им тежи много повече, отколкото икономическото им положение. (В повечето западни страни на социални помощи се живее по-добре, отколкото средният здраво работещ в Русия.) Много често започват да са руски ура-патриоти, да се бият в гърдите и да разправят грандиозни небивалици за Русия, които биха засрамили дори платените тролове от Агенцията за интернет влияние в Санкт Петербург. И съответно биват очуквани от тези руснаци, които не са чак такива некадърници и са успели да намерят място в живота. А и от останалите в Русия – те, странно защо, хич не са петимни да приемат патриотизма им…

Това, което Шипилов не засяга обаче, е откъде идва тази всеобхващаща йерархия в (пост-)комунистическата реалност, и защо я няма на Запад. А от анализа на това нещо излизат няколко много интересни извода.

Буквално преди десет дни се върнах от САЩ, след месец и половина там. Грижих се за болни роднини, нямах време за нищо друго. Но забелязах – не за пръв път – куп интересни неща, които се свързват с анализа на Шипилов.

Едно от тях е разликата в хората. Можете да я видите буквално на улицата, по пътя от жилището до магазина и обратно. Масовият българин ходи по улицата унил, намусен, мрачен и прегърбен. Отстъпите ли му път, може да промърмори някое хладно „мерси“, но най-често ви подминава като бърз влак селска гаричка. Усмихнете ли му се, ви поглежда с недоумение и забързва да се отдалечи. Недай боже да му кажете някоя подкрепяща или топла дума – моментално ви категоризира при лудите, и се измъква колкото по-бързо може… Масовият американец ходи по улицата спокоен, най-често усмихнат, със самочувствие. Отстъпите ли му път, ви благодари и продължава с усмивка. Усмихнете ли му се, се усмихва в отговор и кимва – дори ако не ви познава. А ако го заговорите приятелски и с добра дума, направо грейва от щастие – ако има време, с удоволствие ще си поговори с вас и ще ви каже нещо окуражаващо и топло в отговор. Нищо, че не ви познава… Заговорете масовия американец – той ще се похвали, не с фукня а с добро настроение, ако ще да е с колко хубаво е времето. Масовият българин ще мрънка до последно, дори ако буквално няма за какво – няма да миряса, докато не ви напълни душата с чернилка и отврат… Да, и на двете места има изключения – но правилото е това.

Чувал съм българи да казват, че американците са такива, понеже са лицемерни. (Като правило българи, които не са стъпвали там.) Реално американците си имат не по-малко проблеми то нас. Те просто знаят, че околните не са длъжни да се товарят с проблемите им и да търпят мрънкането им. И че ако вместо да мрънкат кажат нещо слънчево и топло, вероятно ще получат също такъв отговор, и това ще повдигне и техния дух… Но истинската разлика тръгва отдругаде.

Шипилов отбелязва и още нещо – фактът, че Русия всъщност е не страна, а концлагер, в доста буквален смисъл на думата. Че там населението се дели не на жители и обслужваща ги администрация, а на затворници и командваща ги администрация. Че там шофьорът на трети помощник-прокурор стои несравнимо над академика и лауреат на Нобелова награда, понеже шофьорът е част от админстрацията, а академикът е просто затворник, ако и по-прославен от повечето. Че шофьорът може да прегази и убие академика, и вероятно няма даже да го разследват, а ако академикът каже дума напреки на шофьора, жална му майка. Дори ако е прав – всъщност, особено ако е прав…

(Да ви напомня това една друга държава? Мила и родна?… И още нещо. Като живеещ вече от доста години на Запад, Шипилов е учтив и използва термините „администрация“ и „затворници“. Аз си предпочитам по-директните – пастири и добитък. По-обидни са за добитъка, но са по-верни.)

Шипилов не споменава, че именно това е положението, което създава тази йерархия и нуждата от нея в хората – публикацията му е с таргет руснаците, те си го знаят. Но, като по-така от тях, ние не го разбираме, и трябва да ни се каже малко по-директно и право в очите. И да ни се повтаря често, понеже някои неща стигат до нас трудно. Както знаем, природата не търпи празно пространство – липсата на мозък се компенсира с дебелина на главата.

На теория и на думи, средният руснак (чети: българин) има пълните възможности да постигне всичко, което иска – просто трябва да се пребори. Живее в свободна страна, сред капитализъм, управлява го дясно и консервативно правителство, и т.н… В реалността обаче той живее сред феодализъм, в страна, в която няма да бъде допуснат да надскочи отреденото му ниво – да е добитък, който бива доен, стриган и при нужда от месо клан. Надежда за по-добро в такава страна може да има само идиот, който не е наясно с реалността. Тъй като идиотизмът обикновено е на ниво съзнание, а подсъзнанието има добра връзка с реалността и начини да се меси на съзнанието, често такива идиоти оцеляват въпреки илюзиите си. Единствено клиничните случаи обаче могат да са реално обнадеждени и оптимистични, и дълбоко да вярват в по-добро бъдеще. Бившата политическа полиция / Държавна сигурност (днес мафията в България) е друга приказка, тя държи и притежава на практика всичко, нейните членове имат всички поводи да са оптимисти. Те като правило са или скоро ще бъдат на социално ниво далеч над това, което отговаря на способностите им и приносите им към обществото. Ако обаче не сте от тях, постигането на нещо по-добро е твърде малко вероятно да ви се случи, така че оптимизмът е признак на обикновена неадекватност.

В западните държави положението е съвсем друго. Дори в най-свободните да постигнеш нещо по-добро от сегашното изисква огромен труд, и често немалко талант и/или късмет. Но разделението на обществото на „чичови“ и добитък, с непробиваема стена между тези две касти, го няма. Имаш ли трудолюбието и таланта, може да не станеш чак Рокфелер или Джеф Безос, но ще постигнеш повече от сега – и хората го знаят и виждат наоколо. Не случайно американецът прави зад граница впечатление на човек, който мисли, че всичко му е позволено и посилно – в САЩ просто това е положението, каквото не вреди на другите е позволено и обикновено е посилно…

Затова и масовият западняк е оптимист. Подсъзнателната му връзка с реалността казва – хвърлиш ли усилията, ще успееш, може би не баснословно, но ще си по-добре от днес. Докато масовият българин е песимист, по точно същата причина. Подсъзнателната му връзка с реалността казва – колкото и да се пънеш, утре няма да си по-добре. Дори случайно да успееш да постигнеш нещо, много бързо ще те усетят и ще ти го отнемат някак… Не знаем как става така, на теория не би трябвало. Не можем да обясним откъде идва, принципно няма причина да се случва. Всеки от нас познава по някои хора, които са успели тук в България, че и преуспели – но ако се опита да повтори техния успех, някак не му се получава, колкото и точно да спазва рецептата. Някак все се случва така, че тези врати, които за едни други хора са отворени, за нас са затворени. Някак си тези други хора сключват сделки при условия, при които печелят и разширяват инициативата си, докато получените от нас условия в добрия случай ни позволяват да оцелеем. Случват се и редки изключения, но някак си правилото е това… Някои от нас дори познават хора, които успяват не чрез принадлежност към „едни кръгове“, а чрез нечовешки труд и феноменален талант – и такива има, но са изключението, и обикновено след пет или десет години някак си се случва така, че успехът им пресъхва. Въпреки че трудът и талантът им са си същите…

Разбира се, Западът също не е ваксиниран срещу този ефект, ако и той там да е изключението, а не правилото. И понякога това изключение тежи доста. Примерно е интересна ролята му в тероризма. Един френски професор по социология беше направил преди време масивен анализ на всички актове на ислямски тероризъм във Франция за последното десетилетие, дори напълно неуспешните – над 100 броя – и беше анализирал извършителите им. Към една трета се бяха оказали „оригинални“ французи, приели исляма. От останалите буквално нямаше имигранти първо поколение. На практика без изключение извършителите от имигрантски произход бяха второ поколение, родено и израсло във Франция, като правило без фанатични родители и прочее. И на практика всички извършители, без значение на произхода им, бяха пълни некадърници, несмогнали да постигнат нищо в живота, проваляли се неведнъж, повечето от тях стари познайници на полицията. (Първото поколение като правило са хора с инициатива и хъс, щом са смогнали да имигрират, така че не са неудачници и не стават терористи. Нищо, че сред тях дълбоко религиозните са по-висок процент, отколкото сред родените и израсли в Европа техни чеда.)

Какво отпраща тези хора – било имигранти, било местни – към религиозния фундаментализъм, и оттам към тероризма? Същото, което Шипилов описва как праща някои към ура-патриотизма и нац(ионал)изма. Тоталният неуспех, дори ако е основателен, до степен да загубиш надежда, че някога ще постигнеш по-добър живот. Иначе казано – загубата на вътрешната им свобода. Тя отпраща психически нестабилните – било по начало, било осакатени от липса на свобода в обществото им – към търсене на някоя яка банда, към която да се прилепят, та да се крепят поне на нейния авторитет. И ако намерят „подходящо“ място, като правило се опитват да извоюват позиции в него чрез ултра-правоверност и крайност – това е, което умеят и най-некадърните. Ако мястото не цени крайния фанатизъм, те обикновено разбират, че нямат перспектива там, и продължават търсенето, докато не намерят къде го ценят. Ако имат късмета мястото да има разбиране на човешките проблеми и опит с грижата за тях (най-често при някой мъдър духовник или психолог по душа), с много търпение и внимателно обучение те могат да бъдат докарани до кадърност в някакво полезно отношение. Това обикновено им дава вътрешната опора на увереността в себе си и надеждата за по-добро утре, и така прекъсва пропадането им.

Повечето обаче нямат този късмет. Някои стават доносници и слухари (в страни, където тази професия е търсена), и топят и клепат всеки по-свестен от тях със садистично удоволствие, щастливи от властта си над него / положението си в обществото над него, готови за тази власт на всяка без изключение гадост. (Да ви е позната картинката?) Други стават членове на криминални банди, където обикновено са готови за име и „уважение“ да вършат от каквото и бандит би се погнусил. Някои попадат в крайнодесни групировки, където са ценни пак със същото (в повечето бели страни крайнодесните извършват повече престъпления с повече жертви от ислямските терористи). Някои биват уловени от разузнавания и други тайни служби, които ги използват като „актив“. Някои попадат на култове и секти, които ги „утилизират“ според нуждата от хора, готови на всичко.

Ислямският тероризъм е именно в последната категория. Жълтите медии и популистите-измамници го възвеличават като страшилище, плашат хората с него и т.н. По този начин те го правят привлекателен за търсещите опора на всякаква цена. Придават му образа на „най-яката банда“, и това привлича изгубилите надежда неудачници. Те се лепват към него и влизат в „употреба“, вършат каквото някой им е казал, че ще им донесе слава / рай / уважение / …, и дават още храна на рупорите на страха. Кръгът се затваря – къде върху исляма, къде върху циганите, къде върху злите комунисти / капиталисти / цесекари / левскари.

А когато хората се наплашим достатъчно, ставаме склонни да изберем измамници или некадърници, които обещават решаване на проблема с мрака чрез още по-тъмен мрак. И ручаме ли ручаме жабета, и търсим под дърво и камък кой ни сра в гащите. И повтаряме „Съсипаха я тая държава“ – сякаш я е съсипал някой друг, а не именно и точно ние. С глупостта да избираме да сме несвободни, дори при малкото шансове да изберем да сме свободни. Не, не само на избори – те са най-малкият шанс, веднъж на години са. А да сме несвободни отвътре, от предразсъдъците и заблудите си, доста от нас избираме всеки ден. И после търсим ключа към изхода от положението си не където сме го захвърлили, а където ни свети който ни е видял как го хвърляме и си го е прибрал.

И като теглим чертата под всичко, пак опираме до прастарото „Свободата, Санчо…“. И за кой ли път се оказва, че където има свобода, има и салам на масата – а където не разбират важността на свободата, саламът го има в телевизора.

Можем или не можем?

November 17th, 2019

В Прага 200 000 чехи протестират срещу корупцията в правителството им. Както казваше вицът – можем ли и ние така? Можем, ама откъде да намерим тук толкова чехи?

Преди месец-два пък срещу корупцията в правителството им протестираха 200 000 румънци. Пак както казваше вицът – и ние можем така, ама откъде да намерим тук толкова румънци?

Във Франция протестират срещу неща, далеч по-поносими от корупция. И ние можем така, ама…

В Хонг Конг – срещу китайския тип автокрация. И ние можем така, ама…

Протестират навсякъде по света, където има кривици за изправяне. Освен тук. О, и ние можем така, ама откъде да намерим тук достатъчно всякакви освен българи?

Затова пък ние казваме „Съсипаха я тая държава“. И знаем и кои я съсипаха. Грета Тунберг. Норвежките социални служби. Легализацията на гей-браковете в Австралия. Мигрантите. Джендърите. Умно-красивите. Иван Костов. БКП. ЦСКА. Левски. Сорос. Злите американци. Злите руснаци. Злите европейско-съюзни. Световната еврейска конспирация. Билдербергите. Илюминатите. Рептилите… И нищо не може да ни убеди в друго.

Айде да привършвам тоя запис, че имам да стягам багаж.

За главния прокурор… и изборите за кмет.

October 26th, 2019

Това трябваше да го пусна преди деня за размисъл. Ама не съм закъснял. По традиция в България ден за размисъл е не съботата преди изборите, а понеделникът след тях. А напоследък и традицията е счупена – ден за размисъл няма изобщо. Понеже няма познайте какво.

Не знам забелязали ли сте, че избраха за главен прокурор Мистър Бухалка от съревнованието на Успелия Млад Мъж. Май го забелязаха малко, ако съдя по броя на протестиращите… Та, ако сте един от тях, е възможно и да не ви е харесало. Което си е за ваша сметка. На целия останал народ очевидно му харесва, а на цял народ няма как да се опънете.

Но пък, ако сте богоизбран софиянец, може да ви помогне за друго – избора за кмет. Повечето българи мразят този избор, понеже „няма за кого“. Е, в момента е доказано на дело, че има за кого. Въпросният мистър Бухалка лично ръководеше ареста ѝ, включително подхвърлянето на фабрикати.

Говоря за Десислава Иванчева. Ако не беше читав кмет на Младост, защо Успелият Млад Мъж и другите #КОЙ ѝ пратиха лично основната си бухалка да я отстрани? Мисля, че това е достатъчно достоверен критерий. А ако е била читав кмет на Младост, сигурно би била и на София.

Признавам си – не вярвам да успее. Дори ако за нея гласуват всички мислещи софиянци, в България това ще е нищожно малцинство. Но поне мислещите ще получим възможност да се преброим.

И това е ценно.