Слово за Мистър Фантастика

August 20th, 2018

Днес ми гостува един от най-известните български писатели на фантастика – Александър Карапанчев. Текстът му – публикуван за пръв път в брой 1 на списанието „Тера фантастика“ за 2004 г. – този път не е произведение, а поводът е колкото радостен, толкова и тъжен. 75-годишнината от рождението на Ивайло Рунев – може би най-изключителният фен в България. Уви, вече от десетилетия напуснал ни.

—-

Между Ивайло Рунев и Нейно величество Фантастиката имаше една голяма, всепоглъщаща, изключителна любов…

Все още чувствам – и с кожата, и в душата си – онзи леденостуден февруарски ден на 1994 година, когато го изпращахме на Малашевските гробища. Първа съпругата му Ангелина хвърли буца пръст върху ковчега, изплаквайки лаконично: „Сбогом, Вале!“, а подир нея пристъпиха другите близки и приятели, брулени от сухия зъл вятър. Провождахме в последния му път човека, който отдавна се бе превърнал в символ на супержанра у нас – фен № 1 и Мистър Фантастика на България. В последния му път ли казах?

О, не, защото Ивайло беше (и продължава да бъде!) сред редките наши SF дейци, които са направили толкова много на нивата фантастична, че делото им не помръква с времето… Виждам го като жив пред очите си: елегантна, средна на ръст фигура; леко иронична, ала не студена усмивка на интелектуалец от висококаратна проба; и оня горещ блясък, просветващ ярко зад очилата му, щом някой заговори за тъй любимия му жанр. Ивайло Рунев приказваше тихо, винаги концентриран, пестелив откъм жестове, всякога готов за работа на ползу роду и за мечти…

Този човек обичаше фанатично книгите!

В малкия му апартамент срещу стадион „Герена“ имаше бивш килер, превърнат в библиотека за фантастика – гъсто изпълнени полици, прикривани от крилата на завески. Достатъчно бе гостът да спомене някакво заглавие, Рунев скачаше и след миг го донасяше от книжовното си светилище. Бе акуратен, по научному дисциплиниран, с почти компютърна памет. Казвал ми е, че узнае ли за някоя фантастична книга, е готов да стори всичко, за да я притежава. Той само веднъж не дойде на определена с мен среща – чакал на опашка, когато от библиотека „Галактика“ пуснали „Зелените хълмове на Земята“ от Хайнлайн.

Разбира се, и за Ивайло важи с пълна сила формулата: „Трудно е да се говори за него, понеже беше твърде разностранен“. Затова, като надниквам в кладенеца на спомените, все повече ми се избистря идеята, че трябва да огранича своята задача до наистина по-реални параметри. И тъй, нека моето слово бъде посветено предимно на Ивайло Рунев и Книгата. Тя беше негова сърцевина, верую, пътеводна звезда, колекционерско въжделение и онова семе, от което могат да израснат чудесни плодове.

Така добре владеещ се, тоя джентълмен изведнъж се оживяваше необичайно, щом се зададеше книжовен аукцион. Обичах да му помагам в подобни случаи, да прихващам от майстора. И ето че пак се озоваваме в заличката на онзи бургаски хотел, където през няколко септемврийски дни (лазурно море плюс слънчево злато) пулсираше международният Орфкон ’90. При нас идваха шепа българи и най-вече руснаци, носейки своите предложения за събитието. С благородно пламнало лице и енергични пръсти колегата Рунев разглеждаше и записваше заглавията. Той отбелязваше и цените, искани от собствениците – бяха такива времена, че потомците на Толстой и Стругацки даваха дори най-редки издания срещу равностойността на две-три мускатови ракии. Макар да имаше огромна библиотека, Ивайло още при предварителната отсявка придоби купчинка книги, а после – с впечатляваща компетентност и неподражаемо чувство за хумор – ръководи в по-голяма зала самия аукцион.

Беше весело, шарено като палитра, беше същински интелектуален спектакъл. Доколкото си спомням, рекорда тогава отнесе срещу 30 лева сборникът на Боб Шоу „Звездный венок“. Тук му е мястото да добавя: поклон пред великолепната московска поредица „Зарубежная фантастика“, чиито томчета десетилетия наред ни отваряха невероятен прозорец към човешкото въображение!…

Но хайде да предоставим думата и на този български принц на супержанра. Ще го „чуем“ посредством едно интервю, което взех от него през 1986 година. Рунев го прегледа преди отпечатването му и то (леко съкратено – вечните броени вестникарски редове!) излезе в хубавия седмичник „АБВ“. През оня период там – с много вещина и вкус – бе поддържана специализирана страница за фантастика, за която апостолски се грижеше приятелят ни Велко Милоев. Надявам се, че това интервю все още не е остаряло, ами напротив: продължава да излъчва нещо от характерния аромат на бог Хронос и също така да… Впрочем защо не поорежем излишните отклонения, с които обикновено обрастват спомените, и да тръгнем от заглавието

Библиотеки във времето и пространството

Навсякъде в уютния апартамент пъстреят книги от разнообразни жанрове. И ни хрумва: колко хубаво би било, ако книгите можеха да се разполагат не само в пространството, а и… във времето! Тогава 3000-те заглавия тук спокойно биха се побрали в една скромна хроносекция. Набираш върху мониторчето ѝ необходимата комбинация и сякаш от рога на изобилието се посипват томовете на може би най-богатата у нас библиотека от фантастична литература. Ала нека нейният собственик Ивайло РУНЕВ представи сам и себе си, и някои от „тайните“ на уникалната си колекция:

– Работя като инженер в Централния институт по химическа промишленост. Вече десет години съм председател на Интегралния клуб по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ – София, и на Координационния съвет на сродните му клубове в страната. Любимия жанр събирам от 1963 година. Колекцията ми е рекордна по отношение на българските заглавия – приблизително 300 (от общо 700 появили се заедно с преизданията, като се почне от „80 дни около света“ на Жул Верн, отпечатано от Христо Г. Данов преди повече от век), и на съветските заглавия – над 600. Още стотина фантастични тома имам на сръбски, немски, английски и други езици.

Освен с фантастиката, пръсната из многожанрови сборници, библиотеката ми се допълва от ксероксни и фотокопия на съвсем редки книги: „Атлантида“ на Пиер Беноа, „С ракетна граната към месеца“ от Бруно Бюргел или „Планетоида 2100“ от Юзефа Бурдецка – първия полски НФ роман, издаден в България… Притежавам също албуми на Соколов и Леонов, на Чюрльонис, твърде обширна сбирка от периодика: вестници, списания и фензини, както и кореспонденция с десетки почитатели на жанра от четири континента.

– С кои „перли“ от цялото това съкровище се гордеете най-много? И възможно ли е с помощта на вашата библиотека да се напише историята на българската фантастична книга?

– Ще продължа моя списък на редки екземпляри с двойката книги „Поглед назад“ от Едуард Белами и побългарената ѝ преработка „Настоящето, разгледано от потомството ни, и надничане в напредъка на бъдещето“ от Илия Йовчев (по същество първи наш опит за фантастичен роман), с „Ерминия“, роман в подлистници от австралиеца Ерл Кокс, посветен на темата предишни цивилизации върху Земята, с първото издание на „О-Корс“ от първопроходеца Георги Илиев. Да не забравяме и книгите с аввтографи от братя Стругацки, Олга Ларионова, Дмитрий Биленкин, Ерик Симон, от всички съвременни български автори.

По втория въпрос: не, няма да може, защото в колекцията ми има празнини, особено от старата ни литература. Ползвайки и фондовете на народните библиотеки в София и Пловдив, аз написах една непубликувана засега „История на българската фантастика“. Изградена е на хронологичния принцип и започва от разказа на Иван Вазов „Последният ден на ХХ век“ (1899). Нека подчертая, че през периода 1935-1945 година този жанр у нас е на доста високо равнище (да речем, десето място в света), като удачно се застъпват основните му направления… Да, ние слабо познаваме по-старите си фантасти и липсата на критически изследвания в подобна насока е сериозен пропуск.

– А може ли фантастиката да каже нещо ново на научния работник, например на химика Ивайло Рунев?

– Някои научнофантастични творби са ми давали подтик, но като правило смятам, че те рядко успяват да предложат нов тип идея. Тъй наречената фантастика на близкия прицел, илюстрираща лабораторния живот на откритията, понякога подхвърля идейни чернови, ала страда от недостиг на художествени характери. По-важно е да изтъкнем, че любимият ни жанр създава атмосфера на търсене на прогрес в науката и техниката, че разпалва въображението и поражда свеж духовен глад, поддържайки у човека непрекъснат стремеж към творчески промени.

Фантастиката показва с ярки бои, че светът не е изчерпан и че битието не може да бъде скучно. Забележете, това не е измислената екзотика на приключенията и сладникавата филмова любов, ами вселена, в която бихме могли да участваме. Фантастичното изкуство дарява ориентир и значително разширява хоризонта на всеки свой почитател.

– Да се обърнем към прогностиката: как си представяте библиотеките на бъдещето – лични и обществени?

– Като библиофил изпитвам удоволствие, когато галя кориците на моите книги. Обаче никоя лична сбирка не е в състояние да покрие океана от желания на любителя. Така че няма друго спасение освен държавните фондове, макар днешните библиотеки до голяма степен да ми приличат на гробници, където е твърде трудно да получиш търсеното заглавие… Спомням си, че на въпроса „Възможно ли е върху една пръчка да се запише цялото съдържание на Британската енциклопедия?“ професор Мартин Гарднър отговаря, че това е чисто технически проблем, който ще реши ХХI век – но нали тогава ще живеем и ние?

Вярвам, че внуците ми ще ползват информация, съхранявана на молекулно ниво. И понеже диалектиката ни учи, че микросветът е безкраен, вероятно е в по-далечното бъдеще да се появят записи на субатомно равнище. Питате ме дали в такъв случай може да се правят неутронни и мезонни „книги“? Защо не, стига под т.нар. книга да разбираме комплекс от символи, даващи завършена информация. Тук много ще ни помогнат новите поколения компютри, които ще се различават от съвременните както фараонската лодка от космическия кораб.

– Как гледате на идеята да се създаде специализирана обществена библиотека, посветена изцяло на фантастиката? И съществува ли днес подобна потребност?

– Въпросът ме изненадва и зарадва едновременно. Веднага си представям 100, 200 хиляди, 1 милион НФ заглавия, издадени по широкия свят. И аз обикалям между тях! Навярно тъй и ще си умра от глад и жажда, защото ще забравя за тези си физиологични „подробности“. Ала да се откъснем от мечтите. Такава библиотека (при съответните пропорции, разбира се) има – тя принадлежи на нашия интегрален клуб „Иван Ефремов“ и не е за пренебрегване, особено ако се приеме, че е обединена с моята и на още двама-трима души от клуба сбирки.

Сигурен съм – завършва събеседникът срещу нас, – че щом вестник „АБВ“ пусне съобщение за една новосъздадена библиотека, посветена само на фантастиката, пред входа ѝ ще се събере опашка от хиляди желаещи. Мисля, че в тая засега въображаема съкровищница трябва да бъдат почетени трите „кита“ на фантастичното: литературата, филмите, компютърната фантастика и моделиращите устройства. Да, наред с отрупаните с книги стелажи, тук ще ни посреща кинозала, ще ни очароват с щедрите си пъстри екрани видеотерминали…

* * *

Това бе едно от моите интервюта с Ивайло Рунев, което исках да включа в словото си. Инак в медийното пространство ние сме разговаряли за какво ли не – за магията на фендъма, за Хърбърт Уелс и кометите (беше по времето на Халеевата яркоглава пришълка), за тънкостите при воденето на аукциони.

В своя живот съм имал моменти, когато гледах Ивайло отдолу нагоре, учейки се от него на любов към жанра и на енциклопедизъм (не че днес ми е късно да науча още). Дори направихме няколко опита за разменени семейни гостувания, умерено подкрепяни от водка или домашно княжевско винце. Помня, веднъж запитах жена му дали се интересува от фантастика. „А-а, не – кимна тогава Ангелина, – нямам никакъв допир с фантастиката, освен че спя под общ юрган с фантаст…“ И досега си мисля, че туй бе по-скоро шега, лукава и изящна. Просто не мога да си представя, че такъв мощен пропагандатор като съпруга ѝ не е пръснал „зараза“ и под къщовния покрив. Я вижте сина им Веселин Рунев, който – къде с мъчителни усилия, къде с бащината си оптимистична усмивка – вече десетина години поддържа библиотека „Орфия“…

Ивайло притежаваше твърде развито чувство за историчност: нещо, което липсва на мнозина от нас.

Тъкмо бяхме приготвили за печат стартовия брой на списание „ФЕП“ (март 1988) и една вечер в клуба аз предложих на Рунев надраскани коректури от този наистина исторически двоен брой. Човекът се поколеба (дали не си правя глума с него?), но сетне ги взе с интерес и явно ги е присъединил към своя достоен за музей архив… Ами колко сърцато, направо професионално умееше да организира БГ фестивалите на супержанра! Също така много обичаше да ходи на конвенти не само из нашенско, а и в чужбина, откъдето винаги донасяше богата книжовна и друга интелектуална жътва. Тъй от Еврокона в Краков се завърна с чудесни спомени за Пол Андерсън – даже при някой от среднощните контакти бе успял да издейства от маестрото олекотени авторски права за първата му книга в България „Операция „Хаос“.

Да вметна, че пак той с присъщия си широк, ала не всеяден хоризонт стана първопроходец и на фентъзито у нас. Въз основа на негови материали на руски и чешки език беше съставено първото наше томче за супермъжагата Конан Варварина.

Как ли би изглеждала една по-разгърната визитка на тоя отечествен деец, питам се днес?

Представям си я не като обичайното в такива случаи картонче – та то няма да побере дори 1/10 част от лицата на Ивайло! Визитката му би могла да напомня например международен паспорт, върху чиито пъстроцветни странички да се чете: член на World SF и други задгранични организации; съосновател на пионерските в супержанра издателства „Ролис“ и „Орфия“, както и на остросюжетния алманах „SF трилър“… Библиограф с главно Б; журналист и историк, популяризиращ далеч не само задокеанското; мотор, обединител и летописец на родния фендъм… Има още: преводач & съставител; един от стълбовете на списание „ФЕП“, на което осигуряваше топла връзка с феновете; автор на книга-игра (издаде я под псевдоним, но не англоезичен); зачинател на първата у нас енциклопедия на световната фантастика… Да, дълъг списък!

Когато смъртта надвеси над него страшния си лик, Ивайло не се размекна от ужас и себесъжаление, ами продължи да бъде чудесен боец на своя любим фронт. Съумя да свърши доста неща за кратко време и веднъж, вече към края си, сподели с мен, че напоследък е научил какво ли не. „Само – въздъхна – дето не можах да стана редактор, някак не ми идва отръки…“ До последно многото му и толкоз разнообразни лица бяха живи, пулсираха, озарени от енергия, растящ енциклопедизъм и мечти.

Бяха живи ли казах?

О, не, тези негови ипостаси, неговият труд на нивата ни фантастична, стремежът му да прави добро в името на Нейно величество Фантастиката не престават да дишат и туптят. Те са живи! Разбира се, аз не искам да изкарвам Ивайло Рунев като някакъв свръхнадарен ангел с белоснежни крила (кажете – кой от нас е такъв?), но си мисля, че за днешните съвременници е твърде важно да бъдем духом с нашия фен № 1 и Мистър Фантастика, за да сме малко от малко достойни за неговата тъй светлоносна памет…

За Търговския регистър

August 17th, 2018

Вече седмица държавата ни си няма Търговски регистър.

Информацията за причините е, да го кажем най-учтиво, противоречива. Нямало е техническа повреда, само че няколко дискови масива са си отишли. Данните не са били изгубени, но основният им масив е станал недостъпен. Основният масив данни е изгубен, но е имало бекъпи. Имало е бекъпи, но не могат да бъдат възстановени… Лично на мен едно птиченце ми каза, че всичката информация в Търговския регистър е унищожена, не поради злонамереност а поради технически провал, и в момента бива събирана „отдругаде“. (Не са ми казали откъде, но предполагам, че от други държавни институции и/или от фирми, които са купували от ТР тази информация. А е и без значение – от значение е, че един от най-ключовите масиви информация в България е унищожен от създадената да го поддържа институция поради некадърност.)

Ако това е вярно, е безсмислено да очакваме фирмената информация в ТР да бъде възстановена по-рано от понеделник. (Не е ясно кой понеделник – вероятно някой скорошен, но все пак. 25 терабайта, или колкото там са данните, няма как да се изкопират за час-два в реалните ни условия.) По-интересният въпрос обаче е как се е случило така, че тази информация е изгубена.

За мен този въпрос е загадка. Вярно е, че значителна част от поръчките за техническата поддръжка и оборудването на регистъра са „спечелени“ (знаем как в България става това) от фирми с основна дейност фризьорство и туризъм. Знаем и че в България се назначават свои, след което им се възлагат задачи като за умни – сигурна рецепта за провал. Но все пак недоумявам как поне един там не осъзна накъде вървят технически, докато не е станало късно. Това означава, че некомпетентността, безхаберието, безконтролността и безнаказаността са абсолютни, пълни и стопроцентови. И че персоналът на Регистъра – за чистачките и служителките по гишетата не знам, но ръководството твърдо – е редно да се лустрира с доживотна забрана за заемане на държавни или общински длъжности. Диагнозата „особено опасен некадърник“ не е от вчера.

За последните години Регистърът е похарчил над 6 милиона лева за техническа поддръжка и снабдяване с ИТ оборудване. Моята ситна и смешна фирма би се наела да изгради основната инфраструктура, която да съхранява и гарантира наличността на техните данни, за под 60 000 лева. (Не, това не е предложение – знам кога и стотинка ще бъде дадена от днешните властници на някой, който не е „чичов“. Просто се опитвам да подкрепя с опита си илюстрацията колко мои и ваши пари са пропилени – иначе казано, изкрадени. Над сто пъти повече от необходимото.) Изглежда, че да откраднат 99% от тези пари им е било малко, и са откраднали и последния 1%. Иначе просто сега нямаше да се случи каквото се случи.

В момента разследвали. Щели да кажат кои са виновните. Щели да направят централно хранилище за данни, че да не се губели… Абе, аланкоолу, ако Регистърът даваше по предназначение дори само 1% от отпуснатите му за ИТ оборудване средства, нужда от централно хранилище за данни няма да има – данните няма да се губят при никакви реални обстоятелства!

При това положение кои са виновните е абсолютно ясно. Тези, които сега ни обещават да похарчат още пари. За да се случи нещо различно от това, което се случва, когато те харчат пари… Само на мен ли това ми звучи, хм, неубедително?

Ако не, значи кои са виновните наистина е ясно. Не, не тези. Забравили сте приказката за лудия и зелника… Виновните сме ние – вие и аз. И сме виновни с това, че се оправдаваме, вместо да действаме.

Какво можем да действаме ли? Като начало, да направим медии, които да не са задкулисна собственост на все същия „успял млад мъж“. Да откъснем от собствените си постни залъци, за да бъдат те свестни и стабилни – спонсорира ли ги друг, ще служат на него, а не на нас. Да се грижим те да казват истината, каквато е, независимо колко смелост иска това. Да работят от чужбина, ако трябва (нищо чудно да трябва). Да показват всяка гледна точка, да се опитват да бъдат обективни, да заслужат доверието на хората. И да се погрижим тези медии да стигнат до всеки българин, за да може той да чуе истината и да го убедят, че тя е това, а не каквото професионалните лъжци му наливат в ушите. Истината е, която може да го направи свободен.

Да, после ще има още много работа. Създаване на некорумпирани и некукловодени партии, застъпване за тях, финансиране за тях пак от полупразните ни джобове, борба за регистрирането им, утвърждаването им, за спечелване на хората за тях. И после непрекъснатото им контролиране с желязна ръка, и заставяне да се чистят от всеки промъкнал се корупционер или изкушен духовен бедняк. И да правят промените, които малко по малко ще започнат да ни вадят от блатото – срещу обединената, отлично координирана и подплатена с много милиарди съпротива на тези, които ни вкараха и държат в това блато, за да сме техният добитък. И които притежават цялата ни държава, включително нас… Да, трудно и бавно е. Никой не твърди, че еволюцията от добитък към хора е лесна и бърза – освен измамниците, естествено.

Първата стъпка обаче са медиите. Слава богу, живеем във времена на Интернет. Няма как шепичка клептократи да забрани достъпа на обикновените хора до печатниците и радиото и с това да пресече всички възможности за разпространение на информация. Можем да ги създадем.

Да, и заради националните ни особености ще ни е много трудно. Който не се е опитвал да пробуди българите да се борят за свободата си, той не знае какво значи онова „Народе????“ в тефтерчето на Левски.

Но въпреки всичко трябва да пробваме. Не успеем ли, ще се затрием като народ – ще се спасяваме поединично в емиграция, бягайки всъщност от оставащите тук българи, докато последният не дръпне шалтера.

Трети вариант няма. Избираме сами – с действията или бездействието си.

Стари вицове

August 15th, 2018

– Абе ти нали разбираш от банки? Искам да взема кредит.

– Вземи по-добре заем от мафията.

– Аз да не съм самоубиец?! Кажи ми като на приятел, към коя банка да се обърна?

– Нали това правя…

—-

– Извинете, а вие какъв се падате на юбилярката?

– Любовник от първия брак…

—-

Колко чиновници са нужни, за да сменят крушка?

Двама. Първият – за да се качи на стълба и да открадне крушката. Вторият – за да открадне и стълбата.

(Ако според вас махането на крушка не е смяна, трябва да си припомните, че и нулата е число.)

—-

По производство на краве масло държим палмата на първенството.

—-

Аз съм от поколението, когато Плутон още беше планета, а Земята – кръгла.

—-

Електрическите змиорки са произлезли от змиорките с вътрешно горене.

За антифриза… и още нещо.

August 10th, 2018

Преди няколко месеца присъствах на следния диалог:

– Синоптиците казаха, че ще стане много студено и охлажданията на колите рискуват да замръзнат. Препоръчаха да досипем антифриз. Аз обаче не съм съгласен.

– Че защо? Наистина ще намали вероятността охлаждането ти да замръзне. Може да те спаси от голяма неприятност.

– Защото в магазина не намерих чист концентрат. Ще е безотговорно да сипя друго.

– Навсякъде имат 95%, а ние стандартно караме със смес една трета чист и две трети вода. Ако досипеш, ще си много по-добре.

– Глупости! Ако ще да е 99%, все пак в него има и 1% вода. Защо да я добавям? Все едно наличната вече в охлаждането е малко…

Събеседникът му кимна и се съгласи. Останалите наоколо – също (с изключение на мен).

Можете ли да предположите каква е работата?

Не, човекът с колата не беше шегаджия. Той искрено вярваше в това, което каза.

Събеседникът му също прие мнението му и се съгласи с него искрено. Всички други присъстващи – също.

Никой от тях не е малоумен, нито пък психично болен. (Поне официално.) Към половината, доколкото зная, са висшисти.

Нито пък в момента са били подопитни в сеанс по хипноза, или пък натровени с нещо психотропно. (Поне доколкото ми е известно.)

Този с колата не беше началник на останалите, нито който и да е от тях зависеше от него в каквото и да е отношение. (Доколкото знам.)

Не беше първи април. Не бяха актьори в представление. Не бяха участници в опит на психолог. (Доколкото знам.)

Бяха най-обикновени хора, точно като вас и мен. Този с колата си имаше мнение по въпроса и наистина убеди другите в него.

Но защо тогава не убеди мен? А подозирам, че и вас?

Или може би все пак всички сме зомбирани, без да го знаем? И моето дефектирало от компютрите мислене не е могло да вземе ясно обозначения завой, и е изхвърчало от старателно подготвения коловоз?

Или пък простата математика е измама, старателно наложена световна конспирация, и другите разсъждават нормално, а аз греша?

Добре. Ето отговора на загадката:

Промених малко разговора. В оригинал беше на друга тема:

– Демографите казаха, че заради спадналата раждаемост нашето поколение може да остане без пенсии, като остареем. Препоръчаха да приемем бежанци и имигранти. Аз обаче съм против.

– Че защо? Пенсиите наистина се събират от данъците на работещите. Така ще си подсигуриш да имаш пенсия, като остарееш.

– Защото сред бежанците и имигрантите има и престъпници. Ще е безотговорно да ги приемем.

– Ние и сега имаме престъпност. Сред имигрантите и бежанците тя като правило е в пъти по-ниска. Така че даже ще сме по-добре.

– Глупости! Ако ще един престъпник да има сред тях, пак е в добавка. Защо да го приемам? Все едно нашите не ни стигат…

Логиката е същата. Механизмите зад нещата – също. Но подозирам, че немалко от вас, мили мои читатели, виждат двата случая различно. Логиката им казва, че двете са еднакви, но емоциите крещят – не е така, различни са, антифризът е едно, а терористите с чалми съвсем друго…

А къде е истината – решете сами.

Нова измама за клиенти на ЦКБ

June 16th, 2018

Днес получих следния е-майл:

—-

Сигурност на вашия профил в “ЦКБ” АД.

Техническите услуги на ccbank извършват планирано надстройване на софтуера.
Искрено ви молим да посетите следната връзка,
за да започнете процедурата за потвърждение на данните за клиентите.

За да започнете, моля, кликнете върху връзката по-долу:

потвърждавам

Тази инструкция е изпратена на всички потребители на ccb Inc и е задължително да бъде следвана.

Благодаря ти,
Служба за поддръжка на клиенти.

—-

Както повечето от вас се сещат, връзката „потвърждавам“ сочи не към сайта на ЦКБ, а към сайт на измамниците, които се представят за ЦКБ. Но който е направен да наподобява доста добре каквото бихте могли да очаквате да намерите на сайта на ЦКБ.

Какво ще стане, ако си въведете потребителя и паролата за ЦКБ на този сайт, се надявам да се сетите и сами. (Това още не дава на измамниците банковия ви сертификат, но ако имате късмета компютърът ви да е и овирусен – доста са – краденето на сертификати чрез вируси е автоматика, става до 10 сек. след заразяването. Единственото, което липсва след това на измамниците, е потребителят и паролата ви.

Пробвайте да се сетите дали банката ще последва практиката на западните банки и ще ви върне парите. (А и дали заслужавате да ви ги върне, ако сте се хванали. Вие на мястото на банката бихте ли?)

По-наблюдателните могат да пробват да се сетят и защо получават тази измама в събота, а не примерно във вторник, или дори в неделя. И дали в екипа на измамниците няма и българин с отличен писмен език. По-грамотните технически могат да погеолокират и да се учудят откога ЦКБ си хоства сайта в Сингапур. По-конспирологичните могат да предположат връзка със срещата между Тръмп и Ким. (И с всичко останало на света, реално или изфантазирано.)

А по-обикновените е добре просто да не се хващат на измамата „потвърдете акаунта си“, независимо от чие име ги мамят.

Ако настъпи война – 2: Съветите на Енота

June 1st, 2018


Под предишния запис от темата можете да намерите няколко линка. Два са тежки за четене, но навеждат на някои мисли. Единият е разказ на преживял окупация по време на гражданската война в Югославия. Другият са съветите на бивш сътрудник на ГРУ (руското военно разузнаване), известен под прякора Енота, как да се оцелее при война.

В някой друг запис, ако ми остане време, ще споделя някои мисли около тях. В този превеждам част от съветите на Енота. Те не са напълно адекватни за България, по куп причини. Например, като знам какво представляват политиците ни, бих очаквал това, че сме победени и завладени, да го научим не от военни действия, а по радиото. Вероятно от същите тези политици…

Но може и да се лъжа – ако тук стане реална война, ситуацията ще е много по-близка до руската, отколкото до шведската. Каквото обществото, такава реалността му. А съветите на Енота са цинични и брутални, но понякога могат да са животоспасяващи. И вие сами си решавате кои от тях да приемете, а кои не.

—-

Сценариите могат да са различни. Същността е винаги една – трябва да оцелеете първите две седмици, после „ще се види“. В първия вариант не се натягайте особено. Изсипят ли се в Москва чеченци или друга подобна измет, хора за „работа“ срещу тях ще се намерят. На вас това не ви трябва. Ето че се ражда и правило номер едно. Не си врете носа никъде, най-вече в бой. За това винаги ще се намерят главорези. Вашата задача е да „опазите трудовите ресурси“, тоест себе си.

При втория вариант ще се наложи да воювате, ако естествено искате. При третия можете и да не воювате вече. Родината я просрахме. Може „със смъртта на храбрите“, може и да продължите да живеете и работите, ако ви позволят.

Главното е, че са възможни три степени на загазване. Локални боеве, пълномащабна война, безперспективна окупация с последващо разчленяване на страната. Обяснявам тези неща, за да разберете един много важен момент, за който хората обикновено забравят под стрес: действията ви зависят от обстановката. Никаква самодейност, само здрав смисъл.

Стрелба на улицата не значи край на света. Даже ако във входа ви е пунктът за първична обработка на ранените, а на двора има 120-мм миномет с разчета си, това не значи, че трябва да бягате веднага. (Е, ако има миномет, сменяйте позицията спешно, задължително ще го бумнат заедно с вас.)

Да-да, стрелбата и труповете още нищо не значат, колкото и да ви е странно. Ненавременната маневра „да се измитаме максимално далече“ може да ви струва живота. Не се суетете, не се паникьосвайте, вместо това внимателно се вгледайте КОЙ и ПО КОГО стреля, и най-важното – ЗАЩО.

Докато сме в града

Ако по време на събитията и безпорядъка ви удари по главата решението да бягате, накратко ще изложа шансовете ви. В град от сорта на Москва или Санкт-Петербург шансовете да оцелеете са много малки. В градовете няма достатъчен запас от продоволствие, а по време на размирици никой няма да го раздава. Храна има само в магазините и складовете (за тях забравете, войската или бандитите ще са там моментално).

Да купувате продоволствие има смисъл през първото денонощие, докато още се продава. После магазините ще ги затворят и персоналът ще ги окраде. Ако сте прозяпали момента за „покупката“, пушката в ръце и тръгвате да „приватизирате“. Съветвам ви да вземете с вас съсед, и не само един. Първо, така ще отнесете повече храна, ще ви трябва и кой да ви прикрива от други юнаци като вас, които ще срещнете там или на обратния път. Второ, огневата ви мощ с гладкостволка клони към нулата, още няколко дула ще са само от полза. Помнете обаче – съберете ли много народ, ставате „групова цел“. Също, подялбата на плячката може да е доста тъжна. 3-4 човека, не повече.

Естествено, трябва да имате у дома запаси от храна и вода. С водата е още по-зле, надали ще ви карат. Спре ли да тече от чешмата, имате в казанчето на тоалетната. Не си и помисляйте да я пускате! Тя е същата вода от крана, просто налята в казанчето. С нея можете да изкарате цяла седмица луксозно (или поне със сигурност да не умрете).

Ако имате възможност, грабвате туба-две и кормите някоя бензиностанция. Горивото е много важно. Не бива обаче да го държите у дома. Парите са лесно запалими. Направете си тайник, най-добре на чердака, в мазето хора ще се крият от обстрелите.

Надали ще ви убиват специално. В мътни времена никой не хаби боеприпасите по хора без оръжие. Естествено, това не е повод да се разхождате и да си подсвирквате преди сън, но помнете – вие не сте цел No. 1. Опитът от град Грозни показва, че мъже, воюващи на пълни обороти, просто игнорират цивилните, не им е до тях. Наказание за глупост винаги можете да получите, особено по здрач, но нещата не са съвсем лоши.

Помнете – не се разполагайте близо нито до телецентър, нито до инфраструктурен обект. Ако в жилището ви нахлуят въоръжени хора и ви „информират“, че то вече е позицията на картечницата им, им кажете „ОК, разполагайте се“, и изчезнете оттам. Без никакви „това е моя собственост, никъде няма да ида“. Получавате куршум в главата моментално, не им е до вас, пречите ли – решават проблема по най-лесния и бърз начин. Махайте се даже ако не ви карат. Противниците им много скоро ще обстрелят позицията им, и не с камъчета от прашка.

Избягвайте да се мотаете и пред болници. И двете страни ще искат да си карат там ранените, сградата е стратегическа, нищо чудно да почнат сражение за нея – а то значи стрелба. Почне ли пък бомбардировка, някой задължително ще цапне болницата, изобщо не се съмнявайте. Тези, дето са писали Женевската конвенция, няма да ги има на бойното поле, така че спазването ѝ е леко условно. Като в „Карибски пирати“: „Това не е законодателство. По-скоро е набор пожелателни правила.“

Не забравяйте – почне ли такава каша, вече нямате собственост. И настоятелно ви съветвам да не проимвате. Убивате, ако някой се опитва да докопа храната и водата ви, всичко останало са дреболии. Ако сте успели да размените в най-близкия полицейски участък колата си срещу автомат, голямо браво. Ако ще да е чисто нов Мерцедес срещу старичък сгъваем калашник със само 2-3 пълнителя, пак голямо браво. Колата вече не ви трябва. Да излезете с нея от града няма да можете 100%, а пък желанието да я надупчат ще е сериозно.

Докато сте в града, избягвайте камуфлажни дрехи. По такива се стреля.

И така, в града ни са почнали улични боеве. Решили сме впредвид обстоятелствата или по тактически съображения да останем там (въпреки че идеята почти винаги е лоша). Знаем, че магазините ще почнат да ги грабят още на второто денонощие, оръжие има в най-близкия полицейски участък, малко вода има в казанчето на тоалетната (ако успеете да се сдобиете с бутилка-две минерална от някой магазин, още по-добре). Собственост вече нямате. Който е въоръжен, той е прав. Където има въоръжени, вас трябва да ви няма. Който се облича като военен – воюва, независимо дали иска. Тайник с гориво е голям плюс, горивото в някой момент може да стане на цената на оръжието и боеприпасите. Към важни обекти не си и помисляте да се приближавате.

И още нещо. НИКОГА И НИКЪДЕ НЕ ХОДИТЕ ПРОСТО ЕЙ ТАКА, ОСОБЕНО ПЪК „ДА ВИДИТЕ КАКВО СТАВА“. В градски бой повечето неща се вършат тихо, по разузнавателно-диверсантски. Види ли ви разузнавателна група, 100% ще тръгне да ви коли. Във филмите ще ви покажат с пръст да мълчите и ще си продължат, в реалния живот ще ви заколят на място. Оцеляването и изпълнението на задачата им зависи от липсата на свидетели. Ако група е заела позиции в кашата на градски бой, в момента в който им видите позициите, ще направи същото. Даже картечен разчет, току-що окопал се на кръстовище, няма да изпитва топли чувства към вас. Ако ви забележат отдалече и ви канят с пръст „да поговорите“, бягайте колкото крака ви държат. Може да се усмихват, да изглеждат приветливо, да ви подмамват с провизии – докопат ли ви, млъквате завинаги. Ликвидирането на проблема „местни ни видяха“ е отработена процедура. Така че без въпроси и без да си показвате рогцата от черупката.

Ако ще напускаме града

Проблемът е, че градът е обкръжен, или в него се водят боеве, или и двете. Ако сте пропуснали момента на началото на сраженията, това е много лошо, но още не сте обречени. Винаги има как да се излезе от града. Независимо от ситуацията, има два етапа. Първи – движение през града. Втори – изход от обкръжението.

Около големите населени пунктове има околовръстни шосета, и те са основният проблем. Мотострелковаци в БТР-и, ако са по асфалт, могат да обкръжат град за няколко часа. Станало ли е вече, забравете всяка мисъл „да се промъкнете незабелязано“. „Непонятно движение“ в бойни условия означава задължително ред от автомата или картечницата. Златното правило „каквото не виждам, по него не стрелям“ често не работи. Обкръжението се преодолява чрез доброволно предаване. Но още не сме стигнали до него.

Важно: не се качвайте на превози! Какъвто и да е транспорт в града задължително ще бъде обстрелян.

И така, имате раница с благинки за оцеляване. В идеалния случай – малогабаритно оръжие (сгъваем калашник плюс пистолет, стандартният набор на ченгетата). И още една торбичка със същото като раницата, но в доста по-скромни мащаби. Примерно в раницата имате храна за три дни, в торбичката за още един ден. Торбичката – завързана за тялото ви така, че да не личи, и не я сваляте. Много важно – вземете отделно, ако щете в гащите, всички скъпоценности, които намерите.

Раницата я замятате с бял чаршаф и го закрепвате на нея стабилно. Прави се, ако ви види някой военен (а такива ще има много, не се и надявайте да се промъкнете незабелязани), да разбере че сте ЦИВИЛЕН и да не си издава позицията заради вас. Ще ви съпроводят в кръстачката на мерника, но ще ви оставят да продължите. Разбира се, не правете манифестация по централната улица, но и не се мажете с кал в стил Шварценегер – ще ви мярнат и отстрелят, понеже няма да знаят кой и какъв сте. Камуфлажа го зарежете, даже ако ви е единствените читави дрехи.

Вие сте цивилен и трябва да изглеждате като цивилен, с бяла раница като бяло знаме, иначе ще ви отстрелят. С целия си вид трябва да показвате, че не представлявате никакъв интерес, просто се омитате. Естествено, оръжието си е с вас, просто го криете, вместо да го носите открито. Пистолетът – в джоба, готов за стрелба. Автомат, ако сте се снабдили – прикладът сгънат, и под куртката. Предпазителя му по-добре свалете предварително, може да е труден за превключване и да се подшашнете. Патрон в цевта, разбира се. На гърдите не носете нищо обемисто, най-много скрития автомат – наложи ли се да залегнете, лежите ли върху някаква торба, дето ви повдига над земята, ще сте по-лесни за целене.

Ако към вас върви открито въоръжен човек, спирайте и „без фокуси“, другарите му са на позиция. Вероятно ще иска да ви обира, ако искаше да ви стреля, щеше да ви е застрелял вече. Поиска ли раницата – давате му я (така или иначе при изхода от обкръжението ще ви я вземат). Молите го да ви остави чаршафа (ще си го метнете на гърба) и малката торбичка. Моментът е психологически, даваме спокойно големите неща и молим да ни оставят малките. Като правило хората се съгласяват, на това и разчитаме още отначало. Да се измъкнете с куп благини няма да ви остави никой, нужни са всекиму.

Питат ли за оръжие – казвате, че имате автомат (не вадите и не показвате, а казвате със спокоен глас), и молите да ви го оставят. Ще ви го вземат 100%, но това ще ви позволи да запазите пистолета. (За него не споменавайте – дадете ли автомата, надали ще ви тършуват.) Автомата ще го забележат винаги, а щом го давате спокойно и без съпротива, значи не сте буен. Един вид разменяте своите неща за свои. Ако нямате пистолет, взимате гладкостволка в разглобен вид, важното е да дадете „голямото и страшно“ оръжие. Изхождаме от допускането, че щом вече градът е обкръжен и са почнали улични боеве, трябва да не сте зяпали реклами по телевизията, а да сте напазарували вече в полицейския участък.

Ако успеете за ден да минете 10-15 километра, това е отлична скорост. Не забравяйте, ще се движите не по права линия, а с много заобиколки заради уличните боеве. Ако по карта домът ви е на 10 километра от околовръстното, няма гаранция, че ще успеете да ги минете за денонощие. Вървете ДЕНЕМ. Тръгне ли някой откаченяк нощем, куршумът му е в кърпа вързан. Вървите денем, с бял чаршаф, предавате се – тръгнете ли да се криете, ще има огън по вас.

Стигнете ли до обкръжението или до заградителните кордони, изхвърляте пистолета и с високо вдигнати ръце и викане, че се предавате, размахвате белия чаршаф и вървите към войниците. При възможност гледайте да отивате не къде да е, а към пропускателен пункт или охранителен пост. Ако трябва, вървете половин километър към него с вдигнати ръце. Идеята е, че пунктовете и постовете са укрепени и често оборудвани за „прием“, войниците се чувстват там по-комфортно и шансовете да ви гръмнат са по-малки. Ще ви претръскат до дупка. Оръжието сте го изхвърлили предварително, кротичък гражданин сте. Ще ви привика офицер, вероятно лейтентант, надали по-старши, не е нужно да биете чело в земята. Намирате начин да говорите на четири очи с него и му предлагате ценности срещу право на преминаване. Мине ли всичко успешно, сте излезли от града.

По пътя с пълна сигурност ще изгубите почти всичко ценно и всичкото оръжие, и ще затриете за това смешно разстояние поне 1-2 дни. ТОВА Е НОРМАЛНО. Обкръжен град е огромен пленнически лагер. Давайте всичко, само за да излезете. Вътре ще почне глад, и то скоро.

И така, вървите внимателно, но не се криете като „разузнавачи“. Облечени сме цивилно, имаме бял парцал на гърба (отпред се вижда, че не носим оръжие, но откъм гърба – не, трябва да се застраховаме). Имаме малка торбичка с най-необходими благини. Имаме скъпоценности (злато) като валута. Оръжие, с което да не забравим да се разделим преди да стигнем до военния пост (намерят ли го у вас, трудно ще минете за цивилен – ще ви пишат или дезертьор, или преоблечен враг). Ако сте успели да излезете с тези неща от града за 1 до 3 дни, преминавайки от район в район, това е нормално.

От личния опит: обикновените фъстъчени сникерси са много хранителни. 6 двойни са дневната норма калории за мъж. Удобства за притопляне на храна надали ще имате. Сникерсите не са шведска маса, но по време на война не бъдете претенциозни към храната. Идеята със сникерсите, честно казано, е открадната от чеченците. Те на тях изкарват войната. Може да се яде в движение и е чудесна идея – захар, глюкоза, повдига настроението (ще ви е много нужно, понеже ще сте физически и психологически в дупка).

Главното – разберете, че момчетата с автоматите са бая напрегнати, по тях стрелят. Адски лесно е да им дадете повод да ви надупчат. Така че внимателно и без да се дуете. В простичък текст, съгласявайте се с всичко.

А сега много кратко ще разкажа накъде и защо натам. Дотук специално разглеждахме най-хардкор сценариите. И сега ще е така. Надявам се да не е нужно да обяснявам защо.

И така, най-лошият вариант: оказваме се извън града, но почти без храна и оръжие. В идеалния случай всеки от вас ще е огледал предварително (примерно сега) картата и ще е нахвърлил няколко места, където може да отстъпи. НИКАКВИ ГЕРОЙСТВА! Първо да се успокои ситуацията, после ще се оправяте къде какво става. Избирайте места според посоките на света. Прост пример: Санкт-Петербург. На запад надали ще е вариант да се отстъпва. На юг също няма смисъл. Ще бягате или на север, към Карелия, или на изток, към Новгородската и Тверската области. И от Москва най-вероятно ще са северното (Архангелск) и източното (Урал) направление.

Помнете: към военни обекти НЕ се приближава! Мисълта, че там са свои, „руски войничета“, и ще ви приемат и нахранят, е глупост. В НАЙ-ДОБРИЯ случай офицерите ще ви напсуват и изритат, не им е до вас, това не е пункт за прием на бежанци. А това, че всеки миг може обектът да бъде бомбардиран, е обективна реалност. Не бива да забравяте и още нещо: срочната служба сега я карат близо до дома. Почне ли патардия, не си и представяйте даже какво става в главите на военните, на които роднините и близките може още да са в града. Помнете – всички са хора. Военните преживяват, нервничат и психясват точно както и цивилните, само дето го правят с оръжие в ръка. Затова идеята, че „войничетата ще помогнат“, не е най-добрата.

Мъдрата идея е да имате „къщичка на село“, където в мазето има склад с консерви, вода, лекарства и прочее, и ще отстъпвате там. Чеченците така правеха – отиваха по селата. Но тук обсъждаме най-лошия възможен сценарий, а много хора нямат въпросното недвижимо имущество.

Най-просто ми е да дам за пример Санкт Петербург. Я да видим картата. Във всяка посока трябва да имате набелязани ПОНЕ по две места, близко и далечно. За близкото препоръчвам някой туристически къмпинг, разположен до неголямо населено място. Ако сте били на излет край някое езеро или рекичка, на барбекю примерно, спокойно можете да идете там. Първо, ще знаете какво ви чака. Ще имате представа къде там има питейна вода и продоволствие. Второ, познавате мястото и това много ще ви крепи психологически.

Бежанците са тъжна картина, тежко е да ги гледаш. А бягството „на стадо“ може да не е организирано от никого, и ще бягате сами и без крайна точка, където да ви приеме някакъв „червен кръст“. А най-вероятно така и ще бъде, не се съмнявайте. Първите сериозни „благотворители“ се появиха в Чечня чак след първата война. Две години цивилните бяха оставени на собствените си грижи.

И така, вече имаме две точки за отстъпление близо до града. Сега са ни нужни две далечни точки. Ако ще отстъпвате на север, бих ви предложил Соловецкия манастир, на остров в Бяло море. Има там едно селище на име Рабочеостровск, от него курсират кораби. Естествено, те няма вече да курсират, но винаги може да „приватизирате“ лодка с гребла на пристанището. Бяло море е сравнително спокойно. Да се преплава е реално (сложно е, но е възможно, от хленчене файда няма, така че гребем). На изток бих отстъпвал към Иверския манастир в Тверска област. Той също е на островче насред езеро. Наблизо има хранителни складове и производства (по трасе М10).

Защо манастири? Тях няма да ги бомбардират първи (това не значи, че после приоритетите няма да се променят). И още нещо: идеите за християнските добродетели ги забравете веднага. Нито ще ви чака там някой, нито ще ви се радва. Отивате там реално да се продавате в робство. Ще работите за тях, селскостопанска работа, или охранителна, или там каквото – те ще ви дават по нещичко за ядене. Стигнете ли, казвате им: „Силен и здрав мъж съм, ще работя каквото кажете срещу храна.“ Темата за морално-нравствената отговорност на поповете пред миряните я забравете веднага, и гък не гъквайте по въпроса.

Разбира се, всичко е условно. Може да изберете друго място. Главното е принципът: собствеността ви вече я няма, доволни сте да сте в полу-робство, ако ще ви хранят. Между другото, липсата на вашата собственост значи липса на собствеността и на другите. Който не може да защити имуществото си с оръжие, няма имущество.

Сега по въпроса за транспорта. Обществен транспорт вече няма да има. Плюс е, че можете да се снабдите с кола – да я „приватизирате“ или намерите захвърлена. Захвърлени с празен резервоар не пипайте, гориво няма откъде да намерите. И да я бутате до бензиностанцията, там няма да ви огрее. Снабдите ли се с кола, накачете я с бели парцали, в идеалния случай лепнете на покрива кръст от червен скоч. Не е панацея, и такива бомбардират, но шансовете да ви пропуснат са малко по-големи.

Движете се бавно! 50-60 км в час, не повече. Може да налетите на военен конвой, ако карате бързо, ще ви опукат „за всеки случай“. Цивилни, които се опитват да ви спрат, не се котират, давайте газ. Те с вас няма да споделят своето, а да „споделят“ вашето ще се пробват. Конвой или дори отделно военно возило – спирате на банкета, отваряте леко прозорец или врата и показвате ръцете. Да излизате не е мъдро, поражда желание да ви преджобят. Седите спокойно, без нерви и се молите наум. Да ги пронизвате с поглед не се препоръчва – гледайте пред себе си или в пода.

Ако всичко се е получило, имате покрив над главата, работа, храна и хора, с които да поговорите (и това е важно). Така можете да изчакате седмица-две, да видите какво става, да оцените ситуацията в страната и да вземате решения.

А сега малко цинизъм. Ако имате „обоз“, демек семейство, сте покойник. Имате ли семейство, сте длъжни да се ометете от града и да цъфнете на вилата (със запаси от храна и вода) в първите секунди, когато на улицата почнат да псуват Великия Пу. Ако нямате къде да отстъпите с „обоза“ си, сте пълнеж за ковчези, и обозът ви също. Не тъпейте, подгответе се предварително, близките ТРЯБВА ДА ИМА КЪДЕ ДА ОТИДАТ. И трябва да имат продоволствие. После правете каквото щете. Ако щете, се връщайте и воювайте, ако щете се връщайте и висете по кръчмите, докато жена ви е „на картофите“. Но мислете за тях предварително, после ще бъде късно. Всичко по-горе е за самотници, дето нямат какво да губят. Имате ли семейство, се пригответе предварително. Историята учи, че семейството е по-скъпо от Родината, поне на първия етап.

—-

Тези съвети (заедно с още – как да воювате и с какво да се снабдите, ако ще воювате) ги има на стотици места из руския Нет, поне от 2013 г. Често с дребни, но забележими разлики в текста. Същността обаче е една и съща.

Реални ли са? Някои ми се струват да не са съвсем. Не вярвам примерно при минаване на обкръжението за един пистолет (особено ако е модел, който не се използва от военни) да ви обявят за дезертьор или преоблечен враг. Дезертьорът ще е захвърлил оръжието до последния патрон, врагът ще носи нещо далеч по-делово от пистолет. (И никой от двамата няма да си каже за него открито.) Ако пък им трябва пушечно месо, и да нямате оръжие, ще ви дадат.

Също, съветът с лодката и гребането до Соловецките острови ми се струва попресилен. От Рабочеостровск до Соловецк са нещо към 70-80 км по права линия. С гребна лодка, каквато може да бъде намерена на пристанище от сорта на това в Рабочеостровск, и световен шампион надали ще ги преодолее за 24 часа, а опитен, но неподготвен за състезание гребец – за 48 часа. Положението се подобрява малко, ако сте цяла лодка яки гребци, но пак трябва да сте сигурни, че ви чакат поне 24 часа екстра време – а прогнози за времето в Онежката губа вероятно тогава също няма да има.

Като цяло впечатлението ми за Енота от разказа му е за човек с опит от войната в Чечня, но и с известна доза художествено въображение.

И си мисля – дано никога и никой не се нуждае от тези съвети.

Което ме навежда на още мисли – но тях ще напиша следващия път.

Швеция: „Ако настъпи криза или война“

May 22nd, 2018

Ако има три неща, които да не могат да се кажат за шведите, те са: че са неорганизирани, че не се грижат за хората си, и най-вече че са глупави. Швеция е пословична с доста неща, и всяко от тях е несъвместимо с тези трите.

Затова се постреснах мъничко, когато до (почти) всяко домакинство в Швеция беше доставена една специална брошура, озаглавена „Ако настъпи криза или война“. През 1947 г. Швеция наистина беше изготвила подобна брошура, и мине се не мине десетилетие през Студената война, я доставяше на домакинствата си. За последен път това се случи през 1990 г. Почти трийсет години беше история. Но сега я доставиха пак – в осъвременен вариант.

Често си мисля, че съм мъничко параноик. (И мъничко оптимист – понякога предвиждам вероятност за лоши неща, понякога за добри…) Но се боя, че моята оценка за мира в света в средносрочно бъдеще също клони към песимистична. Вероятността да се стигне до война в Европа засега ми се струва малка – да кажем, 10%. Но като се има предвид какви ще са последствията, това не е за пренебрегване… Накратко казано – личната ми преценка е да си живея живота щастливо и без страх от война, и да планирам мирни старини, но за всеки случай да имам в някое ъгълче на мозъка си план за действия при подобно развитие.

А има и друго. Държавите имат много начини да се сдобиват с информация за ситуацията в света. Много от тези начини не са от най-чистите и обществено приемливи, и по тази причина (а и по много други) придобитата информация не се огласява. Ако обаче е обезпокоителна в някое отношение, разумните и загрижени за бъдещето си държави вземат мерки според нея. Понякога дори ако тези мерки не харесват особено на електората им.

Как мислите, Швеция разумна и загрижена за бъдещето и хората си държава ли е? Ако да, за каква не-публична нейна информация ви говорят тези мерки? Да, една брошура не е много. Но струва пари, които могат да бъдат дадени за удоволствия за електората, съответно по-добър имидж за управниците. А гледам, че и военният бюджет на Швеция за тази година е подскочил забележимо, след десетилетия без увеличение…

Възможно ли е шведското правителство също да са мъничко параноици? Естествено. Само че правителствата страдат от параноя доста по-рядко от отделните хора. Особено когато тази параноя ги кара да правят неща, които се разминават пряко с изгодата им… Затова съм склонен да приема, че не-публичната (но обоснована на разни информации) оценка на Швеция за ситуацията не е много далече от моята.

Прегледах листовката (ето тук има неин вариант на английски, като PDF). Доколкото мога да го преценя, информацията в нея е типично по шведски простичка, добре премислена и надеждна при употреба. Ако недай боже се случи война (или дори само терористичен акт – листовката разглежда и това), тази информация би била от отлична полза на шведите.

Част от нея, примерно сигналите на сирените, вероятно са различни за България. (За срам не знам българските.) Но много от нещата биха били от отлична полза и за българи. Естествено, у нас само кръгъл идиот ще разчита на правителството или общината да се погрижат за него с шведска добросъвестност. Или да организират съпротива срещу агресор, вместо да ни продадат на него срещу жълти стотинки, мисля си… Но много от съветите в брошурата касаят какви индивидуални действия следва да предприеме човек, за да подобри шансовете си за оцеляване.

За незнаещите английски си позволявам да преведа набързо някои от най-важните изречения и абзаци. (Тук-там с мои коментари.)

—-

Извънредните ситуации могат да попречат на обществото да функционира както сме свикнали. Промените в климата могат да направят наводненията и пожарите по-чести. Катастрофи в други части на света могат да доведат до недостиг на някои храни. Проблеми във важни ИТ системи могат да попречат на електроснабдяването. Много бързо ежедневният ви живот може да се сблъска с проблеми:

– Отоплението спира да работи
– Съхраняването на храни и готвенето може да стане трудно
– Храни и други стоки могат да изчезнат от магазините
– Водоснабдяването може да спре
– Може да няма гориво за колата ви
– Банковите карти и банкоматите може да спрат да работят
– Мобилните телефони и Интернет може да спрат да работят
– Общественият транспорт (а и други видове транспорт) може да спре
– Лекарствата и медицинските услуги може да станат трудно достъпни

Помислете как вие и хората около вас ще можете да се справяте в ситуация, в която нормалните услуги на обществото не работят както обикновено.

Не само „вие“, а „и хората около вас“. Полезно уточнение, от което доста българи имат нужда… а някои са неспособни да схванат изобщо.

В случай на обществени затруднения, помощ ще бъде предоставена (от държавата и общините – Григор) първо на най-нуждаещите се. Мнозинството се очаква да могат да се справят сами, поне отначало. Колкото по-добре сте подготвени, толкова повече ще можете да помогнете на тези, които по една или друга причина не са подготвени.

Най-важно е да имате вода, храна и топлина, и да можете да получавате информация от властите и да поддържате връзка с близките си.

Помислете за рисковете, които засягат конкретно вас и мястото, където живеете и работите. Податливо ли е то на наводнения или свлачища? Има ли наоколо някакво опасно производство или друго, което е добре да знаете?

Така ми се иска да бяхме такова общество. А си зависи само от нас – дори не от всички заедно, а от всеки поотделно… дано схващате намека.

Внимавайте за лъжлива информация

Държави и организации и в момента използват подвеждаща информация, за да се опитат да влияят върху нашите ценности и действия. Целта им може да бъде да подкопаят нашата решителност и желание да защитаваме себе си.

Най-добрата защита срещу лъжлива информация и враждебна пропаганда е критичната оценка на източника:

– Това факти ли са, или мнения?
– Каква е целта на тази информация?
– Кой я изнася?
– Източникът заслужава ли доверие?
– Достъпна ли е тази информация и другаде? Къде?
– Нова ли е или стара тази информация? Защо бива изнасяна точно в този момент?

Търсете и преценявайте сами информацията. Най-добрият начин да противодействате на пропагандата и лъжливата информация е да сте си написали домашното.

Не вярвайте на слухове – използвайте повече от един надежден източник, за да прецените дали дадена информация е вярна.

Не разпространявайте слухове – ако дадена информация не е достоверна, не я предавайте по-нататък.

Не че няма и още много начини за различаване на лъжите от истината – но и това само да прави човек, вече няма да е малко. А напоследък е пълно с лъжи, старателно инженерирани с цел разлагане на „вероятния противник“, да припомня един стандартен израз от едно минало, което всички толкова искаме да е минало завинаги…

Терористичните атаки могат да бъдат насочени срещу отделни хора или групи, срещу масовия гражданин или срещу важни обществени функции като например електроснабдяването или транспортната система. Има много различни начини за извършване на терористична атака, но някои съвети са приложими в почти всички ситуации:

– Отидете на безопасно място и избягвайте големите групи хора.
– Обадете се на полицията и ги информирайте, ако виждате нещо важно.
– Предупредете тези в опасност и помогнете тези, които имат нужда от помощ.
– Изключете звука на мобилния си телефон и не се обаждайте на никой, който може да е в застрашената зона. Позвъняването на телефона може да издаде някой, който се крие.
– Не се обаждайте по мобилен телефон, освен при абсолютна необходимост. Ако мрежата бъде претоварена, особено важни позвънявания може да се окажат невъзможни.
– Изпълнявайте исканията на полицията, пожарната, спасителните екипи и властите.
– Не разпространявайте непотвърдена информация онлайн или по други начини.

Дори аз не се бях замислял, че в подобна ситуация е добре да не звъниш на хора, които може да са в опасност – и изобщо, за да не задръстваш мрежата.

Домашна готовност

Храна:

Важно е да имате в къщи запас от храна, която дава достатъчно калории. Използвайте трайни храни, които се приготвят бързо и не изискват много вода, или могат да се ядат пряко:

– картофи, зеле, моркови, яйца
– траен хляб – тортили, черен хляб, крекери…
– бадемово, соено или сухо мляко
– олио и кашкавал
– спагети, ориз, зърнени храни, сухо картофено пюре
– консерви – боб, леща, зеленчуци, месо, риба, супи…
– доматено пюре, в което могат да се сварят спагетите
– плодови пюрета, сладка и мармалади в буркани
– плодови сокове или други напитки, които могат да се съхраняват при стайна температура
– кафе, чай, шоколад, мед, бадеми, ядки, орехи, енергийни блокчета

Вода:

Питейната вода е жизнено важна. Предвидете поне по три литра на човек на ден. Ако качеството ѝ е съмнително, трябва да намерите как да я преварите.

Ако няма вода за тоалетната, поставете здрав пластмасов чувал в тоалетната чиния. Добрата хигиена на ръцете е важна за избягване на инфекции.

– бутилки
– кофи с капаци
– пластмасови бутилки за замразяване на вода в тях (не ги пълнете догоре, ще се пръснат)
– минерална вода
– туби, в идеалния случай с кранче, в които да събирате вода. Някои можете да напълните с питейна вода за резерв. Тях ги дръжте на хладно и тъмно място.

Топлина:

Ако токът и парното спрат в студено време, домът ви бързо ще изстине. Съберете се в една стая, закачете одеала на прозорците, покрийте пода с килими, направете под маса леговище, което лесно се пази топло. Мислете за риска от пожар. Гасете свещите и печките преди да заспите. Проветрявайте редовно стаята, за да влезе кислород.

– вълнени дрехи
– топли дрехи за излизане навън в студено време
– шапки, ръкавици, шалове
– одеала
– дюшеци
– спални чували
– свещи
– кибрит или запалки
– горивно отопление – газови бутилки с котлон или горелка, парафинови отоплители…

Комуникации:

При сериозен инцидент трябва да имате как да получавате информация от властите. да следите медиите, да поддържате връзка с роднини и приятели, и да потърсите спешна помощ при нужда.

– радио на батерии, слънчеви батерии или ръчно динамо
– автомобилно радио
– списък важни телефонни номера (на хартия)
– допълнителни батерии или пауърбанк за мобилни телефони и подобни
– зареждащо устройство за мобилни телефони, което може да се зарежда в кола

Други:

– спиртен (сух спирт) котлон и гориво за него
– фенерче, евентуално за глава
– батерии
– пари в дребни банкноти
– запас от често употребявани лекарства
– мокри кърпички
– дезинфектант за ръце
– тоалетна хартия и средства за менструална хигиена
– хартиени копия на важни документи, вкл. застраховки, банкова информация, регистрации
– гориво за колата

Списъкът е колкото може да се хване на една страница в брошура. Но който се е сетил сам за всичко това, го поздравявам. Аз имах пропуски.

Трябва да сме способни да отразяваме атаки, насочени срещу страната ни. Дори сега се правят атаки срещу нашите ИТ системи и опити да ни повлияят чрез фалшива информация. Можем да бъдем засегнати и непряко от конфликти в нашия регион. Потенциалните атаки включват:

– Кибератаки, които да повредят важни ИТ системи
– Саботаж на инфраструктурата (напр. пътища, жп линии, мостове, летища, електропроводи, атомни електростанции)
– Терористични атаки, които засягат голям брой хора или важни организации
– Опити да бъдат контролирани овластени хора или жителите на Швеция
– Прекъсване на транспортни връзки, което води до недостиг на храни и други стоки
– Военни атаки – бомбардировки, ракетни атаки и други военни действия

Ако Швеция е атакувана от друга държава, ние никога няма да се предадем. Всяка информация, че съпротивата трябва да се прекрати, е лъжа.

В реални условия дори Швеция може да се наложи да се предаде – но им се възхищавам на духа. Лично аз бих се замислил сериозно, преди да ги нападна.

Намерете предварително какви укрития има близо до местата, където живеете и работите, за в случай че се наложи да ги използвате. При предупреждение за въздушна или друга военна атака, веднага отидете в укритие, или ако няма време за това, в импровизирано укритие като мазе, тунел или станция на метрото.

Дано не се стига до това – но ако ситуацията стане напечена, идеята човек да е предварително информиран е чудесна. Не че в България имаме укрития за други освен слугите на народа, но все пак.

Научете се да оказвате първа помощ. Вашите познания могат да спасят животи. Ако сте първите, които пристигат на мястото на сериозен инцидент, веднага се обадете на телефон 112. Можете да звъните на него дори ако сметката ви не е платена или даже нямате SIM карта в телефона.

Войните са рядкост, за щастие – но автомобилни катастрофи, пожари, падания и други инциденти се случват и в най-добрите времена. Подписвам се с две ръце под съвета за първата помощ. Че каквито „специалисти по първа помощ“ съм виждал – не ти трябва автомобилна катастрофа…

Чудотворният телефон

May 14th, 2018

Преди няколко дни установих, че имам чудотворен телефон.

По-точно камерата му. Оказва се, че тя лекувала нелечими болести!

Бях чул новината, че „Граф Игнатиев“ ще бъде ремонтиран, включително няколко най-ключови и популярни зони – площад „Гарибалди“, площад „Славейков“, частта с пазарчето покрай „Свети Седмочисленици“… И ми се поиска да си имам спомен от това какъв е бил. Тъй де, де да знае човек как ще изглежда след ремонта!

Отидох и започнах да снимам. На „Гарибалди“ още ме беше срам, но на „Славейков“ се развихрих с пълна сила. И докато правех втората панорама, се случи чудото!

В обектива на камерата попаднаха двама слепи просяци – единият пред Градската библиотека, другият пред Макдоналдс. И докато ги снимах, внезапно и двамата прогледнаха и си тръгнаха! Истина ви казвам, честен кръст, честен полумесец и каквото още щете честно – прогледнаха и си тръгнаха!

(Единият даже отначало тръгна към мен, сигурно искаше да ми благодари. Само че фасонът ми – като на двуметров оркски главатар – очевидно дойде твърде много на все още крехкото му новородено зрение, и той се отказа. Дано да не е запазил кошмарен спомен за мен.)

Уви, не знам дали чудотворната мощ на телефона ми не е свършила. По-долу, при Раковска, имаше още един сляп просяк – на него не помогна, въпреки че го хванах на поне две-три снимки. Или пък може да трябва да мине време, за да се зареди пак, де да знам. Сигурно трябва да пробвам…

Ако забележа камерата ми да прави нови чудеса, непременно ще пиша пак. Чакам и идеи какво да ида да снимам.

Нарочно не придумаешь

April 29th, 2018

Имаше едно време една такава рубрика в съветския хумористичен вестник „Крокодил“. Наскоро си я спомних, при сладък чат с брат по душа (тоест, маниак на тема фантастика) от Русия. А той покрай нея си спомни следната история, случила се преди три-четири години:

Негов познат е на командировка в Щатите, въпреки че не знае на практика нито дума английски. Вечерта, докато си почива в хотела, внезапно го срязва сърцето – и то здраво.

Да крещи на руски очевидно е безполезно. След мъчителни секунди съобразяване славянската душа се усеща, че е гледал американски филми и там набират телефон 911. Набира го и се опитва да обясни, че е зле, на известен само на него език.

За смайване на главния герой (а и на доста от слушателите на историята), след пет минути в стаята му нахълтва почти като командоси лекарският екип. Обяснява той какъв му е проблемът на най-универсалния език на света – този на жестовете. Лекарите кимват, и след още 10 минути той вече е в болницата, на легло и със система, и се чуди какво ще става с него.

Внезапно разбира, че е умрял и всичко това му се присънва. Защото в отделението при него влиза огромен негър с лекарска престилка и го поздравява:

– Добре дошъл, брат! Размина ли ти сърцето вече?

На безупречен руски.

… Пет минути по-късно нещата се изясняват. Въпросният лекар, родом някъде от Африка, бил завършил медицина в Русия, след което бил емигрирал в Щатите. При приемането на пациента се ориентирали, че май е руснак, и спешно издирили сред персонала единствения човек, който знаел руски.

Проблемът със сърцето се оказал преходна исхемия. Но от инфаркта в тези обстоятелства го спасила единствено ударната доза лекарства в системата.

И отново Международна конференция!

April 25th, 2018

Най-сетне! Хип-хип-ура! Любо Николов пусна поредната част от невероятния си разказ!

Тези, които са го прочели, сигурно си спомнят как нещастният Николай Светлев бе замесен въпреки волята си в доста странен (както и другите събития около него) побой, и попадна в ръцете на архонтската полиция – каквото и да е тя. Е, сега ще прочетете какво се случва с него след това – и ще откриете и малко намеци какви всъщност са толкова странните му спътници.

Историята, както винаги, можете да откриете в блога на Любомир Николов, в категорията „Международна конференция“. (Записите в нея са отзад напред – за да прочетете историята хронологично, вървете от най-долния към най-горния запис.)

… А аз въздишам с тонове завист. Да, напоследък не съм имал време да пиша, но и всичкото ми време да отиваше за писане, нямаше да доближа на светлинни години до таланта на Любо Николов, докато съм жив. Колкото и да чопля паметта си – а в нея има немалко четива! – той е единственият, който е не само весел поне колкото Тери Пратчет, но и пише с повече финес и по-добър стил от него.

А от това може да има само една по-голяма приказка – че не е преувеличение. И наистина не е.

Благодаря ти от сърце, Любо! Нямам търпение да прочета и следващите части! И не само аз – сигурно още хиляди читатели го нямат! Благодаря ти, че ни подари възможността да се повеселим от сърце и душа – с една мъдра, блага и весела история.

О-ще! О-ще! О-ще!