Американски впечатления – 3

July 21st, 2014

(Продължение от предишния запис.)

Предишните два записа изброиха някои чудесни, невероятни неща за САЩ. Има и много други. Не всичко обаче е толкова розово. Видях там неща, които не ми харесаха. От някои направо побеснях.

Въпреки това, когато се опитам да обобщя опита си, добрите неща там са много, много повече от лошите. Предполагам, че това се дължи отчасти на краткото ми прекарване. Когато отиде другаде с добри очаквания, човек е склонен да вижда първо добрите неща. Лошите се забелязват по-трудно и по-късно. А и по природа май съм по-наблюдателен за добрите неща…

Но и така разликата е огромна и това е проблем, когато пиша нещо за масовия българин. Ако няма по какво да се изплюе сочно и мазно, той се чувства лишен от оргазъма си. (По-свестните българи усещат дисбаланс и ако не е казано нищо добро, но обикновено усещането е доста по-слабо.) Чувства се ограбен. Убеден е, че го лъжат. И отчаяно се мъчи да загърби казаното, както капризно дете се опитва да изплюе хапчето от лекаря, нищо че е със захарна обвивка…

Друг проблем е произходът на лошите неща, които имам да кажа за там. От добрите неща почти всичко съм го видял със собствените си очи – няма как да е нечия пропаганда или измама. Докато от лошите една значителна част, вероятно повече от половината, съм ги разбрал по косвен път. Не съм ги видял с очите си. Достоверността им не е малка, но не е като да е личен опит.

… Както и да е. Ето ги.

—-

Може би най-голямото разочарование беше опитът ми с аптеките.

Търсех лекарство за главоболие. Влизам в аптека с размерите на солиден супермаркет. Половината от нея – за лекарства, другата за какво ли не. Двайсет метра стелаж за обезболяващи, пет рафта.

Над двеста вида ибупрофен. Стотина вида аспирин. И… нищо друго! Добре де, и хиляда да са видовете ибупрофен, това си е все същата субстанция! При много видове болка тя просто не върши работа, в какъвто и цвят и размер хапчета да е опакована!…

На гишето – усмихнат възрастен аптекар, направо живият образ на професионализма във фармацията. Решавам да го питам:

- Извинявайте, нямате ли и други обезболяващи?

- Имате ли рецепта, господине?

- Не ми е нужна, аз съм лекар. Ако държите, ей сега ще си напиша. (Знам от познати, че почти всяка аптека в САЩ ще изпълни рецепта, независимо в коя страна на света е издадена.)

- О, не, не, няма нужда. Щом сте лекар, знаете какво ви трябва. Просто кажете.

- Трябва ми нещо, което съдържа нимезулид.

Челото на аптекаря се набърчва. Той вади един масивен справочник и старателно проверява в него. Не открива лекарство на име Нимезулид.

- Нямаме го, господине. Сигурни ли сте, че сте запомнили лекарството правилно?

- Нимезулид е името на субстанцията. За съжаление не зная под какви търговски марки се продава в САЩ.

- Субстанцията ли?… – Той отчаяно се сражава още двайсетина минути с куп най-различни и най-неподходящи за целта справочници. Накрая ме поглежда ужасно извинително:

- Съжалявам, господине, не мога да се справя. Дали случайно няма как да разберете име на лекарство? Веднага ще ви го доставя. А пък може и да го имам, нали на много лекарства съставът не е посочен…

- Не е посочен съставът?! Не може да бъде! – Не мога да повярвам на ушите си.

- Търговски и производствени тайни, господине. Право на фирмите е да си ги пазят – извинително се усмихва фармацевтът.

- Това просто не може да бъде! Сериозно ли си представяте, че ще допусна да пия лекарство, което не знам какво съдържа?! В моята страна такова нещо е непредставимо! Никой няма да повярва, че е възможно някъде!

Човекът се мъчи да потъне в земята от срам, и заради своята неспособност да ми помогне, и заради всичко… Извинявам му се от сърце – той с нищо не е виновен.

Същата вечер ровя из Интернет като побъркан. Оказва се, че почти всички лекарства, с които често работя (и които в България са без рецепта), в САЩ са само срещу рецепта. Не само аулин – всякаква възможна психофармака, почти всички антибиотици и химиотерапевтици… абе, почти всички лекарства освен няколко десетки най-базови, са само срещу рецепта! Започвам да разбирам откъде идват колосалните разходи за здравеопазване в САЩ. И сравнително скромните резултати в сравнение с други бели страни, които харчат значително по-малко.

А на следващия ден посещавам още две аптеки и се уверявам и в другото твърдение на добрия аптекар. На сериозен процент от лекарствата наистина не е обозначено какво съдържат. Почти за всички една проверка в Интернет моментално намира съдържанието, но защо не го напишат на опаковките? Нямам думи… Ама наистина. Да не можеш един аулин да купиш без рецепта?! Или един медрин, или хлофазолин?! За повечето психиатрични лекарства дори не ми се говори. Но дори пирамемът да е под въпрос – това е безумие. Бетер СССР. Просто нямам думи!

Друго нещо, което не ми се понрави, е платеното висше образование в САЩ. (Основното и средното са безплатни, не знам дали във всички щати, но в повечето – определено. Има и частни училища, които са платени и почти всички дават елитно образование, но и общественото завира българското към момента в мечи ***.) Висшето образование обаче е платено, и то доста скъпо. И това според мен сериозно уврежда както способността на САЩ да си създадат достатъчно образовани специалисти, така и възможността за доста талантливи млади хора да получат образованието, с което ще са най-полезни на другите и себе си.

Да, съществуват много начини. Ако родителите ви не са богати и не финансират образованието ви, най-популярният е да вземете т.нар. „студентски заем“, с който да платите образованието си, а като почнете да работите, да го връщате. Държавата предлага някакви улеснения и гаранции по заема, но те хич не са големи. Като цяло такъв заем е заробващ, особено в професии, които средностатистически не са високоплатени.

Има, разбира се, и други начини. Завършете средно образование с отличие и немалко колежи или университети ще ви предложат безплатна или много по-евтина първа година. А ако се покажете отличник и през нея, имате сериозни шансове да получите стипендия, която да ви облекчи следването.

Стипендиите са не само за отличен успех. Немалко щати, населени места и т.н. също предлагат стипендии за своите уроженци. Уви, тези стипендии са много под броя на студентите.

Друг начин е да се запишете в армията. Изслужите ли стандартните десет години (дано не бъркам срока) без да ви изритат за тежък гаф, Чичо Сам после ще ви плати следването, учебниците и пари за съществуване във всеки американски университет. (Да вземете приемните изпити си остава ваша грижа. Тъпунгери не се приемат в университетите дори ако имат чин.) Службата в американската армия не е лека и безгрижна, нито е кратка, но определено е възможност за талантливи младежи, които нямат друг шанс за висше.

Една доста богата възможност е да получите стипендия от някоя (голяма) фирма, срещу задължението после да работите определен срок за нея. Фирмите предлагат ограничен брой стипендии и имат много сериозни изисквания за успех и талант, но покажете ли се като бъдеща звезда, е малко вероятно да ви пропуснат. Ранното откриване и спечелване на таланта е, което ги храни… Не всеки обаче е отличник и талант, а и не най-блестящите също могат да са добри и полезни специалисти с висше образование.

Би ли било от полза и за САЩ, и за американците безплатно висше образование? В Германия то е безплатно, дори за чужденци, и тя не е закъсала от това. Напротив – то е горивото за икономиката ѝ, а германската икономика не е точно закъсала. Нито пък я е превърнало в социалистическа държава… Затова си мисля, че ако САЩ успеят да вземат под контрол бюджетния си дефицит, безплатното висше образование е мъдра стъпка. (А в областта на медицината имат МНОГО мегдан за икономии. Същата Германия отделя далеч по-малко средства на човек за здравеопазване, а резултатът е далеч по-добър от американския.)

На пръв поглед парадоксално, но ми направи впечатление и до каква степен типичният американец е затрупан с работата си. Да, американското охолство е съградено на здравото бачкане – няма как хем да искаш охолен живот, хем да искаш да не работиш. Но на доста американци не им остава време за каквото и да било извън нея. Немалко работят по 10, 12 и повече часове на ден, дори ако са на една работа – а някои са на по две, дори на по три, ако има как да ги съвместят. Прибавете към това честичките два-три-четири часа път в едната посока и ще установите, че остатъкът от времето едва стига на средния американец да се наспи.

Затова и ако семейството може да си позволи един от двамата да домакинства и да гледа децата вместо да ходи на работа, обикновено го прави. Тук идва и интересният момент – американските семейства най-често имат по три-четири деца, но заради хилядите улеснения домакинството и гледането им обикновено не са особено много работа. Което поразглезва по-охолната категория американски домакини доста сериозно. Дори момичета, възпитани да разчитат само на себе си като мъжете, с времето започват да не разбират защо мъжът им го няма в къщи по 12-14-16 часа на ден, и защо като се прибере е уморен и не се хваща да ги забавлява. Тези, които стигат до чиста проба паразитизъм, са по-скоро изключенията. Но уви, в горната част на средната класа немалко дами са се „уредили с богат мъж“ и смятат, че светът им е длъжен на всичко заради пола им.

Контраст с тях по мои наблюдения са повечето жени от долния край на средната класа. Опъват хомота наравно с мъжете си и често дори влачат семейството на гърба си, ако половинката им остане без работа и/или се впиянчи. Малко от тях могат да готвят (не им се налага – продуктите за микровълново приготвяне в САЩ като правило са с качеството на прилична ресторантска порция), но това не ги прави глупави или мързеливи.

Сума сумарум: доста от средните американци (и доста от средните американки) се скъсват от работа до степен да нямат време за хобита, мечти и прочее. А годишната отпуска често е само една седмица – едва успяваш да разходиш децата донякъде. В същото време, някои американки подгонват по манталитет и връзка с реалността Мария Антоанета. Ако питате мен, и това надали е щастлив живот…

Друго, което ми стои малко абстрактно, но ме стряска още повече, е властта в САЩ на големите фирми. Те често успяват да излобират закони в своя полза и да установят де факто монопол, въпреки силата на американското антимонополно законодателство. Толкова големи са, че се налага големи части от обществото да се организират срещу тях, за да могат да им противостоят. А напоследък американците трудно проявяват такава съвест и бдителност, и трудно се организират в толкова големи групи по определени каузи.

(И това ме плаши здравата. Развинтеното ми от фантастиката въображение си представя САЩ като пореден Рим, вече близо до момента, в който ще се превърне от република в империя. Или може би дори вече тайно превърнал се. А империята пося упадъка на Рим – величието му беше посято от републиката, ако и да разцъфтя в началото на империята… Но това е естествен процес в еволюцията на едно общество, европейските държави са далеч по-напред в него от САЩ заради исторически далеч по-силната държава и далеч по-малкото признаване на гражданските свободи. И се чудя дали именно в САЩ няма да е най-лесно, когато големите монополи изпопрекалят до дупка, хората да се организират и да им дадат нужния отпор, точно заради исторически повечето граждански права. Така че това „лошо“ май не е само, нито предимно американско.)

Неведнъж съм писал за безумията на тема „интелектуални права“, които стигат до чиста проба феодализъм. САЩ са центърът и сърцето на тези безумия. Не съм видял с очите си тежки изцепки, но всички мои домакини бяха здравата наплашени от идеята да потребяват някакъв интелектуален продукт, който не са си платили. Дори когато става дума за неща от типа на Шекспир или Бах, с изтекли преди векове права… А повечето не са пъзльовци. Нещо в тази работа не е наред, ама никак.

Да, подкрепям идеята авторът да има права върху произведението си за някакъв начален срок, за да може да си изплати труда по него. (Въпреки че практиката недвусмислено показва – доброто произведение се изплаща при подходящи маркетингови стратегии дори ако може законно да бъде използвано безплатно. Точно както ако ползването му без закупуване е тежко престъпление.) Но „начален срок“ за мен е няколко години. Струва ми се несправедливо един интелектуален продукт да бъде защитавана собственост десетилетие и отгоре след написването ѝ. А сегашните закони по въпроса – доживот плюс още 70 години, или 95 години за корпорациите – ми се струват безумни.

Кой нормален човек има нужда да продължава да печели 70 години след смъртта си?! Да осигурял децата си ли? Когато един дърводелец прави столове, редно ли е да иска да му плащате за всяко сядане на тях до 70 години след смъртта му?! Щото и той, разбирате ли, има деца… Нещо повече. Ако той не ви продаде стол тип виенски, можете да си купите такъв от всеки друг дърводелец. Ако обаче праводържателят на „Спасителят в ръжта“ не ви го продаде, няма откъде другаде да го купите – интелектуалните права са естествен монопол. Прибавете към него тези срокове и той се превръща във вечен монопол. Иначе казано, капитализмът се превръща във феодализъм. Ако това е хубаво…

Неприкосновеността на личността е издигната в САЩ в култ и това изглежда чудесно. Само че всяка крайност е вредна. Там принципно е възможно (рядкост е до степен да е вестникарска сензация, но се случва) да ви съдят и осъдят, защото сте се бутнали неволно в тях. Или защото сте ги погледнали по начин, който им се е сторил с нещо нарушаващ спокойствието им. Недай боже да сте им казали нещо, което те да са успели с достатъчно въображение да изтълкуват по начин, който конкретно на тях не им е приятен… В реалността подобно нещо е изключителна рядкост, от категорията на това да ви падне саксия на главата. Но въпреки това човек неволно започна да се свръхопазва – да не би случайно нещо някак да сгреши, да не би без да иска да сгафи към другия. И това причинява един кротък, но постоянен дискомфорт. А когато сумирате кроткия дискомфорт на стотици милиони хора, си се получават мегатонове страдание. Да, звучи малко абстрактно, но морално ми ходи по нервите. Трудно ми е да го приема.

Не съм фен на социалната държава. (Всъщност много социални инициативи ги одобрявам – рационални и оправдани са от либертарна гледна точка.) Но не мога да отрека, че пълната липса на осигуреност често кара бедните и затъналите да губят надежда. Благотворителността в САЩ облекчава този проблем доста, но не може да го реши напълно – нуждаещите се неизбежно са повече от заделените за благотворителност пари. А има и друг проблем – средният американец иска не просто да има какво да яде, а да си го е изкарал със своите ръце, с честен труд. Остане ли без работа, е способен да се депресира дори ако благотворителни инициативи са се погрижили той да не умре от глад… Да, в един свят, в който две трети гладуват не на шега, това си е жива претенЗия. И да, нямам ясно и надеждно решение, което да предложа за този проблем. Щедрите социални помощи за неработещите, извадени от джоба на скъсващите се да работят, са МНОГО груба грешка. Но наличното положение не ми харесва и си го казвам. И съм готов да мисля за начини как то да се подобри някак.

… Дотук с моя опит от Америката – или поне с основната му част.

В добавка: преди да тръгна натам, за пръв път в живота си купих нещо, което може да снима. Съответно наснимах там всичко, което можах. И понеже нямах нито капка опит, поне 95% от снимките са размазани, не на фокус, криви, тотално изгорели или пък черни като нощ, а най-често всичко или почти всичко заедно. (Имам сигурно две-три хиляди снимки от движеща се кола – много малко са поносими.) Отделно, на тях се вижда (когато се вижда нещо) не важното или красивото, а каквото ми е дръпнало окото…

Обмислям идеята да ги кача в Нета под свободен лиценз. Ей така, ако на някой случайно може нещо да му свърши някаква работа. Но преди това трябва да намеря времето да пресея некачествените, а това се очаква да е доста работа. Ще оставя само тези, на които с известно усилие може да се разпознае какво е снимано – вероятно малък процент. Така че може да се забави.

Американски впечатления – 2

July 14th, 2014

(Продължение от предишния запис.)

Доброволчеството в Щатите е… не съм виждал подобно и в Западна Европа. Няколко примера:

Прекарахме с домакините ни един чудесен уикенд в обществен парк, поддържан изцяло на доброволни начала. Косят го, чистят го, правят и поддържат съоръженията вътре, хранят птичките и прочее доброволци от съседното градче. Тоалетните в него са чисти като в добър български ресторант… Когато разбере това, нормалният човек и сам се досеща да почисти идеално и да си прибере боклука, преди да си тръгне. Не защото ще го глобят и затворят, а защото е срамота пред тези, дето си дават всичкия този труд, без да са длъжни или да им се плаща.

В Манхатън има парк, построен върху колоните, останали от демонтираната влакова линия през него (на нивото на третия етаж) – High Line Park. Доколкото разбрах от домакините ми, начинанието е започнато от ентусиасти – парите и административната подкрепа са били важни, но са дошли по-късно. Паркът е само десетина метра широк, но към два километра дълъг, нестандартен и много приятен и красив. Формално се поддържа от града, но реално доста работа по него вършат доброволци.

Вероятно най-често срещаната крайпътна табела в САЩ е Highway Adoption Program. Ще рече програма „Осинови път“. Доброволци – организации, фирми, семейства, частни лица – поемат грижата за отсечки от пътя. Два-три пъти седмично минават по него, чистят го, оправят дребни неща, обаждат се да бъдат оправени по-големите. Всичко това е напълно безплатно, а не е съвсем малко работа.

Както вече споменах, движещата сила е желанието да завоюваш авторитет в очите на околните. Доброволчеството е сравнително лесен и много сигурен начин да се сдобиеш с добър имидж. А този добър имидж после е полезен буквално навсякъде. Ако току-що завършвате образованието си и нямате с каква професионална история да защитите претенциите си при наемане на работа, обикновеният пръв въпрос е с каква благотворителна или обществено полезна дейност се занимавате. Ако отговорът е „с никаква“, моментално влизате в графата „безинициативен мързел и егоист“. Познайте как се отразява това на перспективата да ви назначат. (Напомням – в САЩ уволняват мързеливия и некадърен дори не толкова защото бърка в джоба на работодателя си, а защото бърка в джоба на колегите си, като ги оставя се бъхтят и заради него.)

Една от най-големите заблуди по отношение на САЩ, с която живеем българите, касае американската полиция. Ние масово сме промити да вярваме, че американският полицай има авторитет, защото стреля без колебание, бие без задръжки и законът го пази до степен той да е едва ли не над закона… Нищо подобно. Това ни се пробутва, за да си мислим, че ако си направим полицията такава, ще настане ред и спокойствие като в САЩ. Само че американският полицай изобщо не е такъв – такъв е съветският милиционер или кагебист. Което и издава кой е авторът на тази лъжа, и защо му е нужна.

Като начало, една подробност: американският полицай няма право да стреля по престъпник, който не застрашава пряко живота или здравето на полицая или околни лица. Ако например гони някой, който току-що е обрал магазин, но не се готви да употреби оръжие, полицаят там трябва да го стигне и задържи физически – няма право да стреля по него, дори в краката му, дори по колата му. Да го направи е точно същото престъпление, както за всеки друг да стреля в краката или по колата на някого. Това, че той е полицай, а онзи – преследван престъпник, няма значение. Другото са филми и пропаганда. Ако главата ви е пълна с тях до степен да не ви е лесно да ми повярвате, помислете дали не сте твърде лесни за зомбиране.

Извън това, в САЩ могат да се намерят всякакви полицаи – и злонамерени, и гадняри, и корумпирани, и гъзолизачи на властта. Понякога дори цели управления… Те обаче са изключението. Правилото там е, че полицай ставаш, за да служиш на хората и да ги защитаваш. Полицай, който не си мръдва пръста за да изрегулира задръстено кръстовище, докато мързеливо се оглежда кого да изтръска за рушвет, там е изключително трудно представим. Повечето американски полицаи не биха повярвали, че в някоя страна повечето полицаи са такива, и тази страна още съществува. Първо, откъде в тая страна ще намерят толкова много такива безподобни боклуци? И второ, как хората в нея няма да вдигнат още на втория ден революция и да изметат правителството, което позволява такова нещо? Не може да бъде…

Типичният американски полицай служи и защитава не толкова реда, колкото хората, и се гордее с това. В Манхатън гледах как тълпи хора пресичат на червено, буквално отърквайки се в застаналия насред кръстовището полицай. Той не се хвърля да ги арестува или глобява, дори не си дава зор да ги връща. Няма ли коли, на които те да попречат, не е проблем. Ако обаче коли се появят, полицаят мигновено и много решително спира пресичащите на червено. Редът си има смисъл и причина – да служи на удобството и щастието на хората. Хората и щастието им са подчинени на реда и той стои над тях в комунистически държави и други подобни сатрапии. Там, където на властниците им е нужен повод да мачкат народа си.

Разбира се, има ги и изключенията, но това е правилото. Ако имате в САЩ каквито и да е проблеми, за които полицай теоретично би могъл да ви помогне, разумно е да отидете в участъка и да потърсите помощ. Не сте ли пълна отрепка на вид и по досие, ще ви помогнат – а много често дори ако сте. Немалко полицаи ще направят за вас всичко, което законът не им забранява изрично. Включително ще похабят личното си време и ще рискуват себе си.

Авторитетът на американския полицай тръгва от това. Той не стреля без колебание, не бие без наистина реална и крайна нужда, и законът го пази доста по-малко, отколкото си мислим. Но той е човекът, чиято работа е да ти служи и да те пази, и като правило ще го свърши дори където не е длъжен – ще го направи, за да ти помогне. В страна, в която никой не ти е длъжен с нищо, човек се научава да цени помощта, оказана не по задължение. Затова и масовият американец цени и уважаав полицаите. Те са си го заслужили, с труда и поведението си.

(На точно същата основа е и преклонението на средния американец пред армията и военните. Не е защото той е тъп нацист – не е. Тъпи нацисти обикновено са тези, които се опитват да го изкарат такъв… Военните са хората, които ходят да рискуват живота си за него, докато той си седи на топло и си гледа кефа. Затова и той им се възхищава и им е благодарен дори повече, отколкото на полицаите. Даже президентът не би си позволил надменност към раняван военен ветеран, ако ще той да е изпаднал и пияница… Вярно е и че не всеки американец се замисля дали всяка война, която водят САЩ, е справедлива. Но дори където почти всички разбират, че една война е несправедлива, те знаят и друго – за това са виновни политиците и може би генералите, но не и редниците. Редниците са герои, които по заповед рискуват живота си, и заслужават полагащото им се за това уважение.)

Примерите са много и въобще не свършват с онзи полицай, който беше купил от джоба си ботуши за някакъв бездомник. Той въобще не е единственият. Нито пък е направил нещо кой знае какво по полицейските мерки. Повечето американски полицаи ще останат при нужда след работа, за да ви помогнат, похабявайки време на цена много над тази на едни ботуши… И нещата изобщо не свършват с това. Нито пък с индивидуалното. Ето разказа на мой познат, гостувал в САЩ преди половин година:

Когато ми даде ключовете от колата, домакинът ми каза – ако полиция ме пита за фаровете да кажа, че са оправени и че бележката е изпратена. Видя недоумяващия ми поглед и поясни:

- Спрат ли те тук за техническа неизправност, ти пишат фиш за глоба. Тя се плаща в едномесечен срок по банков път. Ако обаче в рамките на месеца си отремонтираш неизправността и им изпратиш касовата бележка, или протокол или друг документ, че си го направил, глобата отпада. Логиката е, че никой нормален човек не иска да кара неизправна кола – глобите са да наказват редките смотаняци, на които не им пука. Не нормалните, на които просто се е случила повреда…

Излизам аз на магистралата, а американската магистрала е блажено нещо. Пуснах си музичка, настъпих колата, кефя се… и по едно време зад мен светнаха светлините на полицейска кола!

Предупреден съм – светнат ли ти така, отбивай моментално, иначе се води бягство от полицията. И не си и помисляй дори да им намекнеш за рушвет, след няма час ще си в затвора… Отбих. Спира онзи зад мен, идва, вади кочана за глобите, почва да пише и пита:

- Господине, защо карате с превишена скорост? Петнайсет мили над максималната!

Като истински българин, тръгвам да се оправдавам каквото ми съчини главата:

- Амиии… тук съм само от четири дни, ето ми паспорта с печата, да видите. А в моята страна това е разрешена скорост. Не знаех, че тук не е…

- Как така не знаете? Не видяхте ли знака в началото на отсечката? Няма как да не сте минали покрай него!

- Ъъъъъ… Вашите знаци са много различни от европейските и още не мога да ги запомня кой какъв е. (Абе много лесни са, просто си пише на тях, ама нали съм тарикат…)

Оня ме изгледа, прибра кочана и нареди:

- Карайте след мен.

Тръгва той, тръгвам и аз след него и треперя – в участъка да ме арестуват ли ме кара?… Точно преди едно голямо кръстовище той спря пред един стълб със знаци на него, даде ми знак да дойда и започна да ми обяснява:

- Ето това е указателен знак, господине. Къде ще попаднете, като завиете в тази посока. А ето това е знак, който ви забранява да използвате прохода между двете платна и да направите обратен завой тук в отбивката. Като подминете кръстовището пък, в която и посока да сте, ще видите най-напред знака за магистрала и знак с надпис “MAX SPEED 65″ – това е знакът за позволената максимална скорост… Вървете си сега и моля ви, друг път внимавайте за знаците, не са сложни. И не карайте с превишена скорост! За здравето и живота и на другите, и на вас е.

Не всеки полицай би пуснал без глоба сгафилия неопитен емигрант, но доста биха го направили. Щом казвате, че още не можете да се оправяте със знаците, и лъжата не е очевидна, ви вярват. А ако сте нарушили реда поради незапознатост и от това няма лоши последствия, защо да ви наказват? Щом сте добросъвестен човек, ще се научите. Наказанията са за недобросъвестните.

Хванат ли ви в САЩ да лъжете, доверието към вас и авторитетът ви отиват трайно и гадно по дяволите. Но докато не са ви хванали, доверието обикновено е смайващо. Както в американската правосъдна система сте невинни до доказване на противното, така за повечето американци сте достойни и заслужаващи доверие хора до доказване на противното.

На предпоследния ми ден там решихме да отидем с Ели да разгледаме Статуята на свободата и остров Елис – острова на имигрантите. Сигурността на входа на корабчето е като на летище – претръскват те до дупка. Много учтиво, професионално и добронамерено, но и непоколебимо. Вадиш всяка стотинка, сваляш колан… Минахме проверката, разгледахме и наснимахме, прибираме се към осем вечерта при домакините ми – и откривам, че ключовете от тях ми ги няма! Забравил съм ги на проверката.

На следващия ден още рано сутринта тичам до сградата с проверките. Пред нея – километър опашка туристи. А рано следобяд летим, нямам време да чакам… И като пръв Ганьо решавам да се бухна през задния вход – бях видял отвътре, че има такъв. Заобикалям сградата на бегом и се сблъсквам нос в нос с един грамаден негър в полицейска униформа. Стои на входа и ме гледа леко подозрително. Ха посмей да се направиш на разсеян или да побегнеш…

- Извинявайте, вчера минавах оттук и съм си забравил ключовете вътре. Дали можете да ми кажете, дали ги е намерил някой? Може ли да се провери?

- Хм. Можете ли да ми ги опишете, сър?

- Разбира се. Два жълти секретни ключа, почти еднакви, на кламер.

Недоверието от погледа му изчезва – елементарната проверка е издържана.

- Един момент, сър, веднага ще проверя. Но имам молба. Няма кой да ме смени тук. Може ли да ви помоля да стоите и да предупреждавате хората, че входът е там отпред?

Нема го две-три минути, през които можех не просто да вляза, а да вкарам в сградата всички терористи и всичкия взрив на света. Но доверието по подразбиране, дори към толкова очеваден турист от неизвестно къде, стои дори над параноята за тероризма… Върна се с ключовете и един лист хартия:

- Извинете, сър, можете ли да се подпишете, че сте ги получили? Това не е срещу вас – контролират нас, дали не си присвояваме забравени от посетителите вещи.

Подписах се и той ми подаде ключовете едва ли не с поклон:

- Благодаря ви, сър!

И докато се мъчех шашнато да му обясня, че аз трябва да му благодаря, а не той на мен, направо светеше от радост и гордост. Че е помогнал на някого.

Желанието на американците да помогнат изобщо не се изчерпва с полицията. Бяхме излезли с Ели да се разходим покрай градчето, в което бяхме отседнали. Близо до изхода на града видяхме крайпътно заведение, отидох и купих бутилка спрайт, че бяхме ожаднели. Върнах се при Ели с нея, и докато отпивахме, една от посетителките на заведението се приближи да ни пита добре ли сме и имаме ли нужда от помощ. Щом тичам да купя нещо за пиене и го нося на спътницата си отвън, значи може да ѝ е зле… Доколкото разбрах от домакините ни, странното е било, че не са го направили повече хора.

Друг пример беше касиерът на гаричката в Ниагара Фолс. Пристигайки там, най-първо отидохме да си купим билети за влака за Ню Йорк, да знаем с колко време. Попитахме касиера има ли някъде наоколо място, където да можем да оставим багажа си – два тежки куфара – за да не го влачим с нас, докато разглеждаме водопадите. Оказа се, че няма. Касиерът обаче ни отключи склада си, за да оставим там багажа. Безплатно, просто за да ни направи услуга. Разбира се, не пропуснах да му бутна две десетачки отгоре, но не е там работата. Той не ги очакваше – просто искаше да ни помогне.

Ели вече коментира под първия запис от поредицата – там бяхме така свикнали всеки да се усмихва и да е учтив, че още на летището тук намусеното отношение и липсата на учтивост на служителите ни плесна като шамар. „Добре дошли, мога ли да ви помогна с нещо?“, произнесено с усмивка, е задължително в САЩ за всяка работа, която е някаква форма на public service, служба на хората. Това включва всички възможни държавни, щатски, общински и прочее работи (включително всички частни, които изпълняват дейност по договор към държава, щат, община и прочее), но изобщо не се ограничава с тях. В доста магазини ще чуете прибавено към това и „Радвам се да ви видя! Как се чувствате днес?“…

Да, това е учтивост, а не лъчезарен характер. Човекът, който казва това, най-вероятно отвътре е угрижен за работата си, семейните проблеми, задръстването довечера на прибиране и какво ли не още. Но в САЩ това са лично негови проблеми – работата му е да решава вашите, а не да ви товари със своите и последствията им… И това има ефект. Посрещнат ли ви с усмивка и топла дума, неизбежно ви разведряват поне малко. И става лесно и естествено и вие да се усмихнете и да отвърнете с топлина и вежливост. А това пък помага на човека срещу вас да се почувства по-добре и по-разтоварен от своите проблеми. Начин на действие, при който всички печелят.

На връщане минахме през Франкфурт, с няколко часа престой. Просто седнахме при нашия изход и си четяхме… Петнайсетина минути преди бординга внезапно над залата отекна боботещ глас:

- Баси тъпите шваби, мамата им да ***! Навсякъде пишат само на немски и английски! Аз да не съм длъжен да им знам тъпите езици, педали смотани!…

Чак такава простащина е рядкост и у нас. И преди щеше да ми направи впечатление. След две седмици в Щатите обаче се почувствах като плеснат с парцал, с който преди това са отпушвали тоалетна. Като оная, с която Давид Черни беше изобразил България… Предполагам, че ако изкарам достатъчно време в САЩ, и там ще видя подобно нещо. Но реалността е, че от американци може би щях да го видя, а от българи го видях. И че ако преди това не бях изкарал две седмици в Щатите, то щеше да ме възмути, а след тях в добавка ме погнуси почти до потрес. Надявам се това да илюстрира поне отчасти разликата в атмосферата.

И този запис стана прекалено дълъг – ще продължа в следващ.

Американски впечатления

July 11th, 2014

Преди месец и нещо бях до Щатите за две седмици, на гости при роднини и приятели. Като се върнах реших да изчакам известно време, за да се уталожат нещата в главата ми, преди да пиша за това.

Времето мина, а не зная какво да пиша. Да се опитваш да опишеш държава като САЩ в един или няколко записа в блог е все едно да се опитваш да опишеш с една дума слон. Можеш само да станеш за смях… Но няма да съм себе си, ако не пробвам. Пък който ще, да се смее. Свикнал съм.

Видял съм много малко от това, което има да се види и разбере там. И дори така разказаното ще е много малко от видяното и разбраното. Ще гледам да е най-важното, но и с това може да не сполуча… Както стане.

Като начало, обхватът на наблюденията ми. Повечето време прекарах в щат Ню Йорк, но извън прословутия град – в „провинцията“ на щата, района на север от Олбъни. Плюс това се разходих до Ниагара и два и половина дни бях в Манхатън и наоколо… Каквото важи за сърцето на Нова Англия може да няма нищо общо с реалността в Юта или Калифорния. Също, видял съм районите на най-бедните и дворците на най-богатите предимно през прозореца на кола – срещнал съм предимно различните категории средна класа. Но пък средната класа, въпреки неумолимото ѝ орязване през последните 30-тина години, все още е около или дори над 50% от населението на САЩ, така че наблюденията ми не са съвсем изолирани.

Добро или лошо е това, което видях? Много от него е добро – понякога смайващо добро. Много е лошо – понякога по-лошо от най-лошите ми очаквания. Много е не особено добро или лошо, но много различно от познатото ми дотогава… Ще се опитам да дам от всичко по малко.

С тези уговорки, ето разказа ми:

Когато отивах натам си мислех, че знам за Щатите едва ли не колкото американците, че ако не и повече. Оказа се, че „знанията“ ми нямат почти нищо общо с реалността. Че идват от две посоки – филмите и прочетеното за САЩ. Само че филмите показват не реалността там, а каквото ще е интересно на средния американец да гледа. Примерно как бандити или марсианци превземат тихото му и спокойно градче… А прочетеното за там, особено в Интернет, се оказа почти 100% про- или анти-американска пропаганда. (Специално прочетеното на български – 95% второто.) Така че единственото, което почти липсваше в представите ми, беше реалната истина, каквато се оказа.

Като начало, САЩ са невероятно разнородна държава. В почти всяко отношение са разнородни горе-долу колкото целия свят извън тях, в някои дори повече. В почти всяко отношение там ще намериш феноменални изключения. Но и в почти всяко отношение има и правило, мнозинство, преобладаващо положение – и обикновено на практика то определя въпросното отношение като цяло. Така че един от важните ми уроци беше във всяко отношение да се опитвам да разбера кое са изключенията, а кое правилото. Правилото е, което обикновено е реалността на практика в това отношение.

(Пропагандата, и про- и анти-САЩ, обикновено работи, като се опитва да представи изключение за правилото. Често това изключение е не съвсем малобройно, или пък сравнително влиятелно, и с достатъчно манипулации може да бъде пробутано на незапознат човек за правилото. Или пък – любим похват на анти-САЩ пропагандата – с достатъчно повтаряне на лъжата.)

Друга една подробност е, че различните общности – населени места, групички хора, професии и др. – там могат да са умонепобираемо (за българина) различни. В едно градче хората може да са невероятно либерални, готови да разберат и приемат всякакви твои странности. В съседното може да са безумни консерватори, готови да те изгонят от града защото си пиеш бирата с лявата ръка вместо с дясната. Една улица може да дели квартал на войнстващи религиозни от квартал на войнстващи атеисти, или религиозни от друга религия. С много редки изключения, тези различия се толерират. За американеца е азбучна истина, че неговото право да е какъвто той иска се крепи на същото, на което се крепи правото на другия да бъде какъвто иска. И че да работи срещу правото на другия да бъде какъвто иска значи да работи срещу своето право да бъде каквто той иска… Има теми, които са изключения. Но правилото е това.

Вече усещам как нетърпеливо си мислите: „Е разкажи как живеят, де! Колко по-добре са от нас, не са ли по-зле, не са ли богати но тъпи, не са ли благородни но измамени…?“ Да, има една огромна разлика между Щатите и България. Само че не е в богатството. Нито е в уредеността на страната. Нито дори в размерите.

Разликата е в хората.

Типичният средностатистически средна класа американец е готов да помогне и филантроп до степен, на практика непозната не само в България, а даже в Западна Европа. Да седнете на тротоара насред забързания Манхатън, за да си починете, моментално събира около вас тълпа. „Добре ли сте? Да ви помогна с нещо? Да ви закарам до болницата? Да ви повикам Бърза помощ?…“ Ако вървите край магистралата и се радвате на гледката, всеки ще ви подмине – но дадете ли някакъв знак, че търсите съдействие, мнозинството ще спрат да го окажат.

Тази готовност на американците има точна и ясна причина – фактът, че там можеш да разчиташ само на себе си. Никой не ти е длъжен с абсолютно нищо. Американецът знае от най-ранно детство – искаш ли нещо, трябва да си го изработиш сам. Нито държавата е длъжна да ти помага, нито общината, нито никой друг. Това отучва от тунеядството много добре.

И учи на благотворителност и взаимопомощ по още един, още по-силен начин. Където никой не е длъжен на никого за нищо, ако закъсаш, можеш да разчиташ единствено на доброто желание на околните да ти помогнат. Тъй като околните обикновено са твоите близки и познати, доброто им желание обикновено зависи от това как си се поставил пред тях през живота си. А това го преценяват най-вече по дали ти си човек, който има доброто желание да помага на другите. Ако си „хомо панелис булгарикус“, никой няма да си мръдне пръста за теб – защо да го прави за такъв боклук?… Така че изгодата да си свестен и помагащ човек е непосредствена, конкретна и лична. Както и страданието, ако не си.

Хората в САЩ, които не са завършили основно образование, са много редки – особено сред белите. Рон (името е променено) е един от тях: причините не са ми известни. Покрай работата е понаучил дърводелство и се препитава като дърводелец на свободна практика. Доходът му обаче е доста скромен – иначе казано, той е бедняк. Стартирал само с ризата на гърба си, едва изкарва разходите на живот в гарсониера под наем.

В един момент се оженва. Жена му, макар и работлива, изобщо няма професия. Мие чинии и мете подове където завари, но за човек въобще без специалност дори такава работа се намира трудно и плаща съвсем малко. А когато се появяват и децата (и хазяинът му вдига заради тях наема), Рон разбира – да живее под наем в града, дори в лошо жилище, вече не му е по силите.

Българин в тази ситуация би тръгнал да моли за подаяния. Рон е американец и тръгва да се справя както може. Намира обява за даване под наем на гора на половин час от града, край пътя, и договаря няколко декара за почти без пари. След това докарва насред тях и поставя на наредени камъни половинка бракуван железопътен вагон, купен от претопилка за старо желязо. След три месеца почти денонощна работа, почти без влагане на пари, вагонът е пригоден да може в него да се живее. Или поне да можеш да се скриеш от дъжда и вятъра, светейки си и топлейки се на газ.

Семейството се нанася там и двамата възрастни продължават да работят всяка свободна секунда по дома си. След около година той вече е напълно пригоден за прилично живеене. Ударена е сонда за вода, да не си карат от мили разстояние в бидони. Снабдяват се с дизелов генератор за ток и с нафтова горелка за топла вода и отопление. Вътрешността на вагона е превърната в три стаи с хубави мебели и ламперия, и чудесна баня с тоалетна… С една дума, дом.

След това Рон си дава към година почивка, физическа и финансова. След нея договаря от собственика на земята обещание, ако онзи тръгне да я продава, да я предложи първо на него. И след това започва, използвайки вагона като опорна конструкция, да си доизгражда постепенно дома около него. С времето създава китна едноетажна къща с голяма веранда, седем-осем стаи, две бани с тоалетни, всичко оборудвано и обзаведено с качеството на хубав български дом. Нафтовата горелка е заменена с пропанова – пропанът е по-евтин. След това е прекаран и ток, но генераторът е запазен, за всеки случай…

Преди четири години собственикът на земята решава да я продава и се обажда на Рон. Той е пестил за този момент, колкото е могъл. С малко заем купува наеманите досега три-четири декара и си отдъхва – вече има и дом, и земя.

Но нещата не свършват дотам. Още преди купуването Рон е поставил около къщата си… не, не ограда, това го правят българите. Поставил е няколко беседки и пейки. Ако някой иска да отиде някъде на излет, да има къде да поседне и да се порадва. По този начин Рон е показал, че не е боклук и че мисли за другите хора. И е спечелил кредит на отношение и доверие. Може би същият, който е накарал собственика на гората да си спази обещанието да я предложи първо на нея, и да му даде прилична цена. И/или да вземе заема на приемливи условия…

А след купуването Рон се обажда на някогашните си познати от града – почти всичките бедняци като него, на крачка от това да спят под мостовете. Ако нямате къде да живеете, елате тук, казва им той. Земята е моя – никой няма да ви изгони от нея, нито ще ви дере за наем. Ще ви помогна да си построите къщички, дърводелец съм… И сега около неговата къща има още три. По-скоро колиби по американските понятия – по две-три неголеми стаи и една баня и тоалетна, дървени, с отопление на нафта или дори на твърдо гориво. Но в тях може да се живее не по-зле, отколкото в поддържана българска панелна гарсониера. Който иска ток, си плаща за него и го ползва. Ако някой закъса, другите помагат – не защото са велики благородници, а защото утре току-виж закъсат те.

- Аз не уважавам Стив Джобс – казва ми Рон. – Може да е най-богатият човек на света, ама щом не е и най-големият благотворител на това си богатство, значи е смотаняк и копеле. Уважавам някогашния ми съсед от града. Пръв бедняк и пропаднал пияница е. Но като цъфнах тук с ръждясалия вагон пред мен, без да знам дори да заварявам, той си заряза препитанието в града и дойде два месеца да ми помага, без да иска и цент. Ей това е човек за уважаване.

Този коментар описва Рон блестящо. Той е ужасно необразован. Не знае, че Стив Джобс не е кой знае колко богат, нито че няма как да е благотворител, защото отдавна вече е умрял. Но чудесно знае истински важното – какви хора са за уважаване и какви не са. Ако за кмет на града му или за президент на САЩ се кандидатират един срещу друг Стив Джобс и пияницата съсед, той знае за кого ще гласува. Не за този, на когото му смърдят по-малко чорапите или го показват повече медиите, а за този, който се е показал по-заслужаващ доверие на дело. За разлика от средния, да не говорим за най-необразования българин…

Затова и американските политици не са идеални, но на фона на българските са просто перфектни. Защото гласоподавател им е „тъпият“ Рон, а не „хитрият“ Ганьо, който на избори ходи за гъби („нема да им гласувам на тия!“). И пак затова американците са съградили едва ли не райска градина от една страна, големи части от която са пустош. Докато българите превръщаме една райска градина в пустош…

Друга една фина разлика е в себепоставянето. Средният американец се саморекламира много повече от средния българин. В същото време обаче, средният американец е на светлинни години от самомнението и претенциите на средния българин. Страшно неприятно ми е да го кажа, но на фона на средния американец средният българин е мързелив простак с нагли претенции. Има, разбира се, и изключения – но това е правилото.

Трудно ми е да преценя откъде идва това. Струва ми се най-вероятно да е от факта, че средният американец обикновено е истински добър в работата си – иначе ще го изритат. (Шуробаджанащината в назначенията там се случва, но горе-долу с честотата на нашествията в градчета на бандити или марсианци. Където парите се изкарват с тонове работа, който не опъва, а само лапа подяжда колегите и началника си, така че не е добре дошъл.) И дори мечтата на американеца обикновено включва не само голяма заплата, но и това той да дава срещу нея адекватно… Докато средният българин доста често е назначен шуробаджанашки и е къде аматьор в работата си, а къде и направо дилетант. И мечтата му като правило не просто не включва той да дава така, че да заслужава голяма заплата, а го изключва изрично – българинът мечтае не просто да взема много пари, а да ги взема без да работи. Има и изключения, но това е правилото.

Съответно средният американец има самочувствието, че тежи на мястото си, докато средният българин обикновено се прави на велик, но усеща вътре в себе си, че е дупка като професионалист и принос към света. Оттам и разликата в самочувствието, в отношението към света, в претенциите и всичко останало. Примерно в учтивостта към околните – типичният американец не е комплексар, така че не изпитва нужда да се доказва за тяхна сметка.

Липсата на комплекси и недоверие си проличава най-добре, когато помолите американеца да снимате къщата му. Българинът най-често би ви отказал или дори заплашил, от недоверие или от комплекса, че не е заслужил истински каквото има, че един вид го има с измама… Американецът обикновено е щастлив да покаже дома си. Ще застане на верандата си ухилен до уши и горд с дома, да снимате и него. Често ще ви покани да разгледате и снимате и вътре… Твърде малко американци ще ви откажат, и обикновено по същата причина, по която и повечето българи. Да, има и такива американци – но са изключения. Мнозинството се гордее с това, което има, защото го е изкарало честно.

Друга разлика е в работата. Това, което в България минава за работа, по американските критерии най-често няма да мине и за помайване. Често нямат немската организираност и стегнатост, но продуктивността е закон. Малко работодатели ще си позволят да държат дори много неграмотен юридически работник извън работно време, без да му надплатят щедро за това. Но надали има работодател, който да не изисква в работното време продуктивност до дупка. Отпуската обикновено е по една седмица годишно. Най-нормално е човек да пътува по два и повече часа на ден до работата си. Нерядко пътят е два часа в едната посока. Знам случаи, които пътуват по над четири часа в едната посока…

Една много честа пропагандна басня, с която ние сме свикнали, е че американците са богати, понеже смучат целия свят. Истината е, че американците са богати, понеже се скъсват от работа. САЩ надминават Европа по промишлен продукт и среден стандарт на живота още когато имат една четвърт от европейското население, и са много далеч от позицията да смучат когото и да било. Значими печалби от чужбина в САЩ вкарват предимно най-големите компании, а тях обикновено ги бива в „холивудското счетоводство“, така че почти не плащат данъци и САЩ не богатеят от това.

Друга пропагандна басня е, че американците смятат себе си за избрани и поставени над останалите. Да, наистина има и такива американци, но те са изключенията – правилото е съвсем друго. Правилото са хората, които се гордеят, че са американци, защото Америка е свободна държава. Които са щастливи, че са избягали от другите, защото те са хора, които съграждат държава като САЩ, а другите – държава като България, примерно. Които си признават, че поведението на армиите им в чужбина, а и много други неща не са идеални, но те поне се опитват да поправят това… Накратко – масовият американец има реална представа за себе си и света, не мрази света и останалите, знае че не е идеален и търси начини да е по-добър.

(За разлика примерно, уви, от масовия българин…)

Още една пропагандна басня е, че американецът е тъп и не знае нищо извън професията си, нито се интересува. Че американецът обикновено разбира отлично от работата си е единственото вярно нещо в тази басня. (Оп-пааа, тя не го твърди. Ще се размине и с този единствен плюс.) Средният американец е доста по-образован например от средния българин. (Особено от тези българи, които сега завършват образованието си.) Най-често знае коя е столицата на България, а и на повечето други страни от този калибър. (Колко от сега завършващите образование в България могат да изброят столиците на Унгария, Финландия, Ирландия, Казахстан, Тайланд, Замбия, Колумбия…? Колко дори от читателите тук знаят коя е столицата на щата Ню Йорк?)

Географията не е единствената област, в която познанията на американците се разминават учудващо с пропагандата, по която сме зомбирани. Обикновено американецът знае американската история несравнимо по-добре, отколкото българинът – европейската. (И отколкото над половината българи, които завършват сега – българската.) И знае европейската история несравнимо по-добре, отколкото средният българин – американската… Абсолвент по медицина е напълно способен да интубира пациент, да извърши несложна операция, да води успешно лечение на средно тежък болничен случай – дори когато аз завършвах, от петстотинте студенти в курса надали и петима щяха да се справят с тези задачи. И аз нямаше да мога с всички… Американското образование преподава количество знания, сравнимо с преподаваните в българското. Но за разлика от българското, то ги преподава така, че предимно да останат. И набляга не на способността на ученика да изпапагалства наученото на изпит и да го забрави мигновено, а на способността на ученика да прилага наученото на практика и да го помни занапред.

И още една пропагандна басня е тази за купищата забрани в САЩ. Наистина имат немалко забрани, но зад почти всички стоят абсолютно реални причини. Където няма реално и значимо оправдание за забрана, няма забрана. Ако в някой парк има сериозна и истинска причина да не се ходи по тревата, ще е забранено, заедно с обяснение защо – иначе няма да е. Принципът е, че с приоритет над всичко са хората и удовлетворението им. Забранено е това, което реално ще попречи на удовлетворението на други хора. Останалото… не, не е разрешено. Там изразът „разрешено“ звучи като вест от СССР – дума, която предполага някакъв феодал, който милостиво позволява шепичка от всичките забранени по принцип неща. То просто не е забранено. Точка.

Сред тези басни е и преклонението на американците пред големите корпорации, правителството и президента. Като изключим самообявилите се унищожители на САЩ от типа на СССР и Ал Кайда, масовият американец изпитва най-силно недоверие именно към големите корпорации и правителството си. И корпорациите, и правителството са му давали достатъчно пъти повод да не им вярва, а американецът преценява такива поводи много вярно и не ги забравя лесно. Дори когато правителството организира невиждано по мащаби плашене с врагове, война срещу тероризма и прочее, то ходи около темата за изземване на власт и права от гражданите на пръсти. Нарочат ли го за нарушаващо правата им, американците ще го смъкнат, ако ще да е по време на война. Защо да си хабят силите първо срещу външен враг, ако собственото им правителство се държи така вражески с тях? То е по-близко – и по-лесно, и по-опасно…

Няколко други противоречащи си басни са за американския жизнен стандарт. Според една от тях едва ли не всички американци живеят в полу-замъци в имения, карат луксозни лимузини и не знаят какво е да си правиш сметка на парите. Съгласно друга, мнозинството в САЩ (особено негрите и прочее) живее в ужасяваща мизерия, несравнимо по-зле от средния българин… Нито едното е вярно, нито другото.

Твърде малко хора в САЩ са толкова богати, че да могат да си позволят да не се гърбят с работа по американски. Има ги, но са нищожно изключение… Тези, които водят беден живот, са несравнимо повече, но пак са сравнително малка част от населението. Част от тях са необразовани и без професия, така че просто нямат как да си намерят свястна (добре плащаща) работа. Друга част имат мижава работа, но са неинициативни и нерешителни до степен да стоят вечно на нея, дори ако работодателят е гадняр и непрекъснато ги реже. Трети са просто мързеливци, които предпочитат да мизерстват, отколкото да работят. Част са и в истински затруднено положение (нискоквалифицирана самотна майка с 3-4 деца, или неспособен да работи възрастен или инвалид без пенсия и без благотворителна подкрепа)… Основната част от американското население живее „по американски“, но и се съсипва от работа, за да може да си го позволи. Накратко – който не е спал вместо да учи и не го мързи да работи, все ще си намери достатъчно прилична работа, за да живее добре.

Една не толкова басня или пропаганда, колкото масова заблуда е мнението, че американецът е студен човек, който не установява близки отношения. Като начало, САЩ са много разнообразна държава – в южните щати и в общностите с по-южен произход лесно ще намерите дори прекалено горещи по българските критерии отношения. Така че това не е проблем на практика.

По-интересна обаче е причината защо по-северните щати и общностите с по-северен произход в САЩ са по-студени. По принцип този ефект е световен – по-северните народи са по-хладни и необщителни от по-южните. В САЩ обаче ефектът е още по-силно изразен и това си има причина. Средният американец няма да седне да ви се оплаква и хленчи, защото смята, че не сте длъжни да търпите той да ви товари с проблемите си. Че с подобно нещо той самият се показва в неприятна, досадна и готованска светлина… Ако вие му се наоплаквате до насита, той ще ви слуша учтиво (стига да не е зает или да не бърза за друго) – щом се оплаквате, значи имате сериозна нужда от психическа подкрепа. Но ако оплакванията не са кой знае какви като причина, немалко американци ще ви таксуват като глезени мрънкала и ще започнат да избягват да ви слушат хленченето. Не защото са студени, а защото глезените мрънкала просто не заслужават твърде много уважение. (Справка: манталитетът на Рон.)

… Ще напиша и още, но ще е в следващ запис – този вече стана прекалено дълъг.

Самопризнания за следене

July 3rd, 2014

Разкритията на Едуард Сноудън, че САЩ следят кажи-речи всичко и всеки, разтърсиха света. (Доста ИТ хора знаеха и предупреждаваха за това от много време, но кой им вярваше?) Политици бяха принудени от народите си да се възмутят публично и да поискат практиката да бъде прекратена. Американският президент Барак Обама даже обеща лидерите на чужди държави да не бъдат следени повече.

(Да виждате в окото ми атомна подводница? Не? Ей сега ще я видите.)

В същото време Обама назначи комисия, която да прецени дали програмата за следене „Призма“ е била законна. Както и се очакваше, комисията излезе със заключението, че е била. И засипа програмата с похвали – как благодарение на нея били арестувани над 100 терористи. Само дето не препоръча открито следенето на чужди държавни глави да започне отново.

(Как може да започне отново нещо, което не е спирало? За следенето на не-държавни глави изобщо няма да се разпростирам.)

Естествено, всеки с глава на раменете си би се изсмял на похвалата за арестуваните терористи. Ако са били следени 1000 души, и от тях 100 арестувани за тероризъм, това наистина щеше да е блестящ успех на програмата. Ако обаче са били следени един милион души, а от тях арестувани за тероризъм само 100, то вредата от тази програма (нарушаване на човешките права) несравнимо надвишава ползата от нея. Ако някой не е убеден в това, нека си помисли коя тогава трябва да е най-хвалената и сигурна за живеене държава, която познава светът. Сещате ли се? Точно така – СССР по времето на Сталин.

Колко души са били следени от програмата „Призма“? Комисията много старателно избягва този въпрос – отговорът му би позволил на всеки с глава да прецени дали програмата е повече полезна или вредна. Благодарение на Сноудън обаче методите на програмата са известни – записване на абсолютно всички комуникации през Интернет, телефони и т.н. От рапорта на комисията знаем, че това е вършено по отношение на 193 държави. Иначе казано, е бил следен почти всеки потребител на Интернет или телефон по света – да кажем, половината световно население. 3 и половина милиарда души. От които са били идентифицирани 100 терористи… Е, повече полезна ли е тази програма, или повече вредна? Примерно в американски стил ли ви изглежда, или в съветски?

Черешката на тортата обаче идва от едно неволно признание на комисията. В списъка на следените държави липсват четири – Великобритания, Англия, Австралия, Нова Зеландия. А в тези държави също има арести на базата на „Призма“ – иначе казано, САЩ са получавали информация и за тях.

И тъй като програмата не ги е покривала, остава само един извод – гражданите на тези държави са били следени в полза на САЩ от собствените си правителства. Само по себе си това вече би било достатъчно, за да бъдат съдени политиците в тези правителства за национално предателство. А най-тъжното е, че най-вероятно това обвинение ще е само част от истината. Защото който следи народа си в полза на една чужда държава, надали ще откаже да го продава и на втора, трета и т.н. А държави, които да купуват охотно данни от следене, има предостатъчно. Така че народите на тези четири държави си имат задачка, и националната им сигурност зависи от това дали ще си я решат.

… Неведнъж съм казвал – срещу тероризма има могъщо, смазващо оръжие. Нарича се морално превъзходство. Наглед непобедимият Съветски съюз беше смазан именно с него… Но съвременните САЩ се отказаха от това оръжие. Което значи, че войната им срещу тероризма ще продължи дъъъълго… и най-вероятно ще бъде изгубена. :-(

Уви – на каквото си постелеш, на такова ще легнеш.

Истини… и осъзнавания

July 1st, 2014

Днес попаднах на едно доста старо – още от януари – интервю на Пламен Николов, парламентарен секретар на кабинета „Виденов“.

И се смаях. Много неща за това време са станали направо пред очите ми, а на очите си вярвам. Други знам от твърде близки хора, за да ги подозирам в лъжи. За много имам информация от не толкова близки, която обаче се връзва открай докрай с реалността. За още други съм се досещал бавно и трудно, сглобявайки хиляди парченца от привидно несвързани информации… Този път ги прочетох, казани в пряк текст. Всичко в това интервю ми е известно като истина. До дума.

В БКП, а после дори в БСП имаше немалко свестни хора. Мъжкари, понякога с различни от моите възгледи, но без съмнение достойни личности. С времето оставаха все по-малко. Дори в кабинета Виденов обаче ги имаше. Един от тях си отиде – Николай Добрев, лека му пръст. Не беше безгрешен човек (кой ли е), но беше мъжко момче и му свалям шапка за това. На друг понякога кърпя компютъра на приятелски начала, защото е така изтикан и смачкан от „неокомунистите“, че няма пари да си оправи зъбите. (Не е нито некадърен, нито мързелив. Не споменавам името му, за да не се срамува.) Трети – Александър Маринов – също не е безгрешен човек, но не е и доносник, за какъвто го набедиха. Просто не изтърпя „пировете по време на чума“ на олигарси през Виденовото управление и си тръгна. И то от поста на координатор между БСП и икономическата мафия… Не ми се вярваше обаче да има повече такива.

Е, имало. Не бях чувал преди почти нищо за Пламен Николов. Но ме смайва до каква степен той потвърждава всичко, което знам. С общи думи, заобиколно, но го потвърждава. Нещо повече – смайва ме колко честен и откровен е за себе си и собствената си еволюция. На това му казвам мъжка позиция. И колкото и да съм далеч и от социалистическите (всъщност тази дума реално означава в България „комунистически“) възгледи, му се възхищавам.

Ако бях политик, бих искал политически противник да ми е той. С него ще може да се работи за доброто на страната. Който може да еволюира във възгледите си и да си признае, че е грешил, ще знае, че може да греши и сега – с него ще може да се търси съвместно истината. И пак той ще може да разбере противниците си, когато грешат. И вместо да търси начин да ги ликвидира чрез грешките им, ще търси начин да им помогне да се избавят от тях. За да помогнат те на свой ред на него, когато той греши. И за да може чергата не толкова да се дърпа на различни посоки до скъсване (дърпането винаги е в някаква степен неизбежно), но и да се наплита по малко, че да става по-голяма, за всички и за всеки.

За някои хора казват – с такива приятели не ми трябват врагове. Но май е вярно и обратното – с враг като него вероятно си все едно с приятел. Защото за да цъфти една държава са нужни не приятелства и враждувания, а откритост и истина. Където ги има тях, държавата върви напред. Където има само приятелства и враждувания… виждаме наоколо какво става с нея.

Таласъмия 2014

June 30th, 2014

Уви, стана ми навик да забравям да напиша предварително за Таласъмиите. Дано да го пречупя някак. А междувременно ще драсна няколко реда набързо постфактум.

Та, тазгодишната Таласъмия беше където винаги – на Старозагорските минерални бани. Тъй като любимият ни стар хотел „Люляк“ беше в ремонт, бяхме в „Родопите“ и „Латинка“. Програмата, пак уви, също беше съкратена – мероприятието започваше чак в петък вместо в обичайния четвъртък. Но… Таласъмията си е Таласъмия. Ако ще пет минути да е, топли душата цяла година.

Заради работата ми се наложи да пристигна там чак в петък вечерта, така че все пак успях да изпусна няколко интересни неща. Включително, за мое огромно съжаление, дневната светлина – този път, като никога досега, се бях въоръжил с нещо за снимане. Извънредно елементарно и простичко, но все пак опасно в ръцете на свръх-ентусиазиран и свръх-некадърен фотограф. (Ако някой се интересува каква е джаджата – три в едно: телефон, таблет и лопата за окопаване на овошки. Особено удобен изглежда за последното.) Така че тази вечер се отказах да снимам и се съсредоточих върху срещите с познати таласъми и таласъмеси. За щастие, имаше ги в изобилие.

Истинският купон беше на следващия ден. (По традиция съботата е върхът на Таласъмията.) Заради така и не разбрах какво – банкет, сватба или купон със сума ти чалга – повечето народ се беше изнесъл на полянката отстрани на хотела. Малки масички, голямо плямпане, пушене на наргиле, печене на чеверме и какво ли не още. Естествено, развихрих се със снимането. Нащраках всичко, с изключение на всичко струващо си да бъде снимано. Резултатът… обещах да го сложа онлайн, ама надали ще впечатли някого в добро отношение.

Докато течеше обявяването на най-различни награди, с Ели (главна героиня на доста от снимките) решихме да се поразходим. Минахме да видим обновения и почти готов хотел „Люляк“. Оттам по пътечките покрай почивните станции стигнахме до парка на селцето. Поразходихме се и отвъд него, но скоро ни омръзна и се върнахме. (За което допринесе и следобедният слънчев пек.)

Наснимах и малко от представянията и четенията на авторски произведения. Явор Цанев направо ме застреля – оказа се, че напълно независимо един от друг сме написали почти един и същи разказ. Аз още съм шашнат как е възможно, а подозирам, че и той. Сигурно е едно – никой не е крал от другия… Абе, при толкова фантастомани на едно място всичко е възможно. Сигурно е била премината някаква критична маса.

Междувременно дойде вечерта. Надеждите ми да има един хубав голям маскарад се провалиха с трясък – само двама-трима изглеждаха по-странно от обикновено. (Което, в интерес на истината, не е лесно.) Лично за мен шампионът беше Бобсън, който се беше маскирал като… идеята за парите. (И на подмятането да се маскира като голата истина отговори, че това е още по-лесно – подмятащите да му мислят.) Но като се замисля, по принцип си изглеждаме повечето като маскарадна група, така че загубата не е твърде голяма. А за допълнителна компенсация пристигна отнякъде и Комата – съответно настроението и алкохолното съдържание в питиетата се качиха с по няколко градуса. (За настроението спомогна и телевизорът, по който течаха мачовете от Световното.)

(Опитах се да запиша Комата на видео как пее, тук-там със съпровод на Генерала. В полумрака пред хотела. За камерката на измишльотината ми това се оказа пълен мрак. Нищо де, поне се чува сравнително добре. Пък и идеално черният монитор отморява очите. Не го забравяйте и като гледате повечето от снимките, направени по това време. Все пак стават за нещо. Примерно за много добре предпазващ екрана скрийнсейвър… Но пък от опита ми да запиша огън на видео се получи нещо. Споровете, които се чуват наоколо, са изключително забавни.)

На следващия ден се изръсих там някъде по средата на търга за книги. И тъй като тези търгове са рядка и ценна гледка, се заех да документирам поне части от него. Резултатът са четири видеота с главен герой Генерала (по традиция търговете за книги ги води той). Чувствайте се поканени да присъствате задочно на този търг, и лично на следващия подобен.

Как ли? Ето линк към насниманото. Снимките са разпределени по както ми паднало, видеотата са в отделна директория. Уви, не се показват автоматично – нямах време и сили да организирам галерия. Ще се наложи да си ги сваляте, за което се извинявам.

И желая на всички свестни и готини хора да се присъединят на следващата Таласъмия. Струва си. :-)

Аман от следене!

June 20th, 2014

Днес в „Капитал“ излезе ето тази статия. И обяви открито това, което се шушука в ИТ средите вече от седмица.

Простичко казано – държавата (разбирай мафията, които я контролира) иска да ни следи в Интернет тотално. Естествено, за това ще си платим ние – чрез повишените цени на Интернет доставчиците, които ще трябва да купят за своя сметка оборудването.

Следенето ще е без доставчиците не само да имат право да откажат следене без съдебно нареждане, но без дори да могат да научат дали се извършва следене или не. За който е паднал от Луната, или не е стъпвал в България и не знае какво значи това: ще се следи всичко, всяка секунда, и ще се използва за престъпни цели.

Какво ще рече престъпни цели ли? И дали това да не правите онлайн банкиране ви спасява? Ето ви малко от тази торта, да я пробвате на вкус:

- Гледате в Интернет порно – нищо лошо ли? А иска ли ви се за това да научат родителите ви, колегите ви в работата, съседите във входа, комисията по назначаване където кандидатствате за работа…? Щом не искате, ще се наложи да си платите. Щедро.

- Позволили сте си да свалите някой торент? Ето я следващата Джейми Томас, която ще си продаде жилището, да за плати за два албума музика. Ама тая музика била свободна? Нищо подобно, едни юристи имат доказателства, че не е. Достатъчно убедителни пред съд, който ще получи под масата част от отсъденото. Твърди се, че в България имало такива.

- Публикували сте снимка на детенцето ви в училищния двор? Не, няма да платите нищо на никого за това. За такива снимки плащат добри пари наркодилърите. Пък, както знаем, родната полиция е безпарична – как да не изкара някой лев при такава липса на каквато и да е възможност за контрол?

- Споменали сте в е-майл кога смятате да ходите на почивка? Домашните обирджии ще платят щедро за тази информация. Както вече знаем, родната полиция е безпарична…

- Четете къде ще има митинг срещу това, че правителството ви граби? Ама вие май смятате да идете да протестирате?! Ай-ай-ай, какви сте лоши! Преди се налагаше полиция да ви спира и да ви записва документите, което възмущаваше света. Е, сега вече няма да се налагаааа! Ако сте държавен служител, познайте колко бързо вече няма да сте. А ако не сте… работодателят ви сигурно ползва Интернет, и сигурно няма да се радва, ако си има проблеми, нали? Приятно несъгласие. И поздравете разните протестни мрежи от нас!

Накратко казано – тоталното следене на Интернет е безконтролна власт в съвременните времена. А когато има безконтролна власт, няма значение дали властникът се казва Пламен, Сергей, Бойко или Делян. Безконтролната власт развращава безконтролно.

Може да се твърди, че този закон вече е в сила от години, а искането да бъде реално приложен идва чак сега. Това обаче не е вярно. Знае се, че големите мобилни оператори, а и някои Интернет доставчици са го приложили отдавна – надали са хвърлили тези бая пари, без да са били сериозно притиснати. Също така, това не значи, че законът е безопасен – значи само че е трябвало да го отхвърлим още навремето. Както казва създателят на PGP Фил Зимерман, политическите обещания или дори структури не могат да гарантират срещу злоупотреби, позволени от създадена инфраструктура. Инфраструктурата не се променя с десетилетия, а политическите ръководства могат да бъдат сменени за една нощ. А аз бих добавил, че наличните технически възможности изкушават към престъпления политиците дори в страни с традиции в човешките права, каквито България няма да има в обозримото бъдеще.

Можем ли да се вдигнем на митинг, подобен на този срещу АКТА, и да притиснем властниците да променят нещата? На теория да. Но събирането на сериозен митинг не винаги е лесно. А и една твърде мотивирана да ни зароби власт би могла просто да игнорира митингите, както Орешарски игнорира протестите срещу него. Да, дойде момент да няма как повече, ама няколко милиарда заеми вече са „усвоени“, „Южен поток“ е подписан в нарушение на законодателството на ЕС, и ние ще платим всичко това от джоба си. Връзва се на над хиляда евро от джоба на всеки мъж, жена, дете и старец. Ха честито! И приятно протестиране… вече.

Затова е време не просто да спрем нещата, а да натиснем и да ги върнем обратно. В позиция, от която властниците ще имат немалко път до удобна за атакуване на свободата ни точка. Да, такава позиция ще позатрудни разкриването на един мъничък процент от престъпленията. Но пък и сега тези престъпления нито се разкриват, нито дори се разследват. Няма как – престъпниците са или сред мафията ни, или ѝ плащат данък протекция. И успешно разследват и сплашват всеки, опитал се да им попречи, включително чрез въпросните технически средства.

Така че от подобно връщане ще има единствено и само полза. Вреда може да започне да има, когато полицията започне да преследва престъпниците и да пази от тях честните хора, а не обратното. Когато политиците ни престанат да ни крадат и продават. Когато подслушването за политически и криминални цели стане непредставимо за МВР и „службите“, а не тяхна първа и основна задача… Накратко, когато станем нормална държава. След това можем да мислим възможностите за подслушване да бъдат разрешени отново. Но само след това.

За да отвоюваме свободата си, имам простичко предложение.

Идват избори. Моментът, когато можем да контролираме управниците си. Нека се обединим около каузата да отвоюваме свободата си в Интернет. Имаме ли я, ще можем да контролираме управниците си по всяко време. Нямаме ли я, няма да можем да ги контролираме дори чрез избори.

Декларирам, че ще гласувам единствено за партия, която е приела чрез съответните си органи и публикувала като официална позиция следното:

—-

Ако бъдем избрани в Народното събрание, поемаме пред гласоподавателите си юридическо задължение до една година от изборите да внесем и подкрепим следните законови промени:

1. ЗЕС и ЗСРС да бъдат променени така, че прякото подслушване на комуникации без изрично техническо разрешение от страна на операторите на комуникации за всеки отделен случай да бъде невъзможно.

2. Операторите на комуникации да бъдат задължени да демонтират и унищожат в едномесечен срок апаратурата, която позволява пряко подслушване на комуникации без такова разрешение. Унищожаването трябва да е пред всички желаещи да контролират процеса.

3. Искането за подслушване на комуникации без надлежащо издадено съдебно решение, както и изпълнението на такова искане, да бъдат криминализирани. Впредвид изключително високата им обществена опасност, да се наказват с 3 до 5 години ефективен затвор при първоначално провинение. При повторно наказанието да е от 5 до 10 години ефективен затвор както за поискалия или изпълнилия, така и за допусналия лицето да работи на длъжност, която би му позволила отново да наруши закона в това отношение.

4. Съдебното решение за разрешаване на подслушване задължително трябва да включва името на вносителя, имената на далите разрешение съдии и името или имената на подслушваните. Към него задължително трябва да върви юридически валидно копие на искането за разрешаване.

5. Изискалите подслушване без надлежащо издадено съдебно решение да губят доживотно правото си да работят на държавни или обществени длъжности (включително да кандидатстват за избираеми такива). Това да не ги освобождава от криминалната отговорност за деянието им.

6. Изпълнилите искане за подслушване без надлежащо издадено съдебно решение да губят доживотно правото си да работят в или да притежават собственост върху оператори на комуникации, пряко или косвено. Това да не ги освобождава от криминалната отговорност за деянието им.

7. Операторите на комуникации да са длъжни, преди да разрешат подслушване на комуникации, да получават, запазват и завеждат на съхранение оригинала на съответното съдебно решение.

8. Съдебните решения за разрешаване на подслушване да бъдат съхранявани за срок, не по-малък от десет години, от операторите или от специално създадена неправителствена институция.

9. След изтичане на шест месеца от издаването им съдебните решения за разрешаване на подслушване да стават публични и всякакъв вид тайна върху тях да отпада автоматично. Съхраняващите ги да са длъжни да предоставят публичен достъп до такива решения.

10. В специални случаи съдът да може еднократно да удължи с мотивирано решение този период с не повече от още шест месеца. Без да получи, запази и заведе това решение към първоначалното, операторът на комуникации няма право да го изпълнява. След изтичане на удължението стават публични и двете решения.

Този списък вероятно не е перфектен юридически – добър юрист вероятно би могъл да го доизчисти. Идеята обаче, надявам се, е ясна.

Молбата ми към всички, които имат глас в Интернет, е да разпространите този призив. Не бих ви безпокоил, ако не ставаше дума за нещо важно – далеч по-важно дори от АКТА. Отношенията ни с изкуството са само малка част от всичко, което ще бъде засегнато от тоталното подслушване. И някои други части са несравнимо по-важни за живота ни.

Въпроси и отговори-въпроси

June 9th, 2014

Ето някои от отговорите, които ми се налага да давам честичко:

- Какъв размер на квотата ли? За какво и в коя програма?

- Не, не зная каква нова парола сте сложили преди малко на пощата си.

- Между кирилица и латиница се превключва с Alt и Shift. Левите. Задържате натиснат Shift, траквате Alt и пускате Shift. Не, не може с десните. Не, не е дискриминация, просто така е направено. Не, не мога да го преправя. Дори да ми скъсате договора.

- А за какво ви е да отворите форума? За да попитате защо може да са ви спрели Интернета?

- Принципно не се налага да уредим среща – мога да ви кажа цената за Windows и по телефона.

- Кафе с мляко? И две лъжички захар? Не, не поправям клавиатури. Нямам необходимите инструменти. Не, не зная денонощен сервиз, а и да има, надали ще се справят от девет вечерта до седем сутринта. И в чужбина също са редки такива.

- Всъщност още седем години не е малък живот за компютър втора ръка, купен на четири години. Не е задължително да сме го поддържали зле, за да издържи „толкова малко“.

- Принципно мога да дойда и в почивен ден, ама да не стане като миналия път? Дето звъннахте да дойда и запрашихте към Боровец да си починете?

- Не, госпожо, и това също е вирус. Всичко, което получавате по пощата с молба да си го инсталирате веднага, е вирус… Не, не пропускате пари, няма да си ги получите. Откъде знам – ами това ми е работата… Не, не ви лъжа. Не печеля нищо от това.

- Защото на диска ви няма повече място… Да, 500 гигабайта е сериозен диск, просто сте го напълнили целия. Може да се наложи да изтриете нещо, което вече сте гледали… Тогава нещо, което не ви е харесало… Евентуално да си купите външен диск? Или дори няколко?… Така е с „еротиката“ в Нета, днес я има, утре я няма…

- Не, няма как. Компютърът ви няма антена, така че не може да подслушва всички телефони на пет километра наоколо… Не, такива антени не съществуват. Потърсете си парите от тези, които са ви продали софтуера… Да, знам, че ги няма вече. Стар номер… Ооооох… Добре, щом искате, се оплачете в полицията…

- Не, в Интернет няма как да сте истински анонимен. Просто съседът ви не разбира достатъчно, за да го знае… Включително ако може да сваля филми…

-

Панацея ли е алтернативната медицина?

June 6th, 2014

Някои мои познати напоследък са фенове – всъщност не, религиозни – всъщност пак не, май точната дума е зомбирани – на тема алтернативна медицина. За тях тя е спасението на човешкия род от злата Голяма Фарма, решила да го унищожи.

Че Голямата Фарма е безскрупулна, алчна и безчовечна съм напълно съгласен. Преди години например успях да проследя една отлично организирана антиваксерска кампания в bg-mamma до представители на Голямата Фарма. Къде е логиката ли? Съвсем простичко е. Ваксината струва стотинки и се слага веднъж в живота, а лекарствата за развилата се болест са стотици левове месечно… И да е само това, с мед да ги намажеш.

Но в същото време Голямата Фарма поне по принцип произвежда неща, които в повечето случаи повече помагат, отколкото вредят. Докато алтернативната медицина (това, което се има предвид най-често под тези думи) обикновено е дело на абсолютно откровени измамници. Създателите ѝ са абсолютно наясно, че трупат парите си на гърба на здравето и живота на милиони, и това изобщо не ги спира.

Защо го заявявам така категорично ли? Защото го знам, по дяволите. Имам нужните познания, за да мога да го преценя – за разлика от почти всички почитатели на тази медицина… За съмняващите се мога да предложа и една полезна статия, на която попаднах чак сега:

http://www.usatoday.com/story/news/nation/2013/06/18/book-raises-alarms-about-alternative-medicine/2429385/

—-

Допълнение: Днес разговарях с един приятел, който категорично ми заяви: „Химията е неприродна – нормално е да е неестествена и вредна за човешкото тяло“. Човекът, както вече сте се досетили, не е биолог или медик и няма представа, че всичко, което се случва в човешкото тяло, е всъщност химия. Нито пък се опита да го повярва, когато му го казах.

Мисълта ми обаче е за привидната правдоподобност на твърдението. Звучи убедително за незнаещия и би могло да накара и други да му повярват. За да намаля тази опасност колкото мога, им предлагам първо да се преборят с няколко други извънредно убедителни твърдения:

- От небето не могат да падат камъни (примерно метеорити), защото на небето няма камъни.

- Създаването на летателен апарат, по-тежък от въздуха, е невъзможно – той би паднал.

- Червено море е червено на цвят, Бяло е бяло, а Черно е черно.

- Мъжете не могат да страдат от истерия – „хистера“ означава матка, а мъжете нямат матка

- От радиацията можете да се опазите, като носите огледало и я отразявате с него

- В устата и червата ни не може да живеят бактерии, защото щяха да ни разболеят и да умрем

- Хитлер не е възможно да е донесъл зло, защото е бил образцов съпруг и баща

Страх ме е, че пиша това напразно – ако глупостта можеше да осъзнае, че е глупава… Но въпреки това се надявам. Спаси ли здравето или живота дори на един човек, ще си е струвало труда хилядократно.

Поредното следизборно

May 30th, 2014

Попитали физик защо пилето пресича пътя. След седмица изчисления той отговорил:

- Имам решение на задачата. Но важи само за идеално сферично пиле във вакуум…

През последното четвърт столетие изборите в България винаги са били преброяване на идиотите. А покрай участието на Бареков последните бяха преброяване на идеално сферичните идиоти във вакуум. Оказаха се процент, който според мен еднозначно гарантира, че никога няма да се оправим. Защото който може да повярва, че Бареков е нещо различно от бушонче на Пеевски, може да повярва всичко. Или поне всичко, което няма нито помен от връзка с реалността…

(И това при положение, че Атака също успя да вземе почти три процента. С единайсетте на Бареков – към четиринадесет. При гласували 35% от избирателите това са към пет процента от възможните избиратели. Иначе казано, съвършено кръглият идиот във вакуум винаги ще бъде парламентарно представен в България. И вероятно ще държи ключа на парламентарния баланс. Съответно, животът в България винаги ще е опасен за физическото и душевно здраве.)

… Преди ден-два Бареков се изказа, че е готов да направи коалиция с БСП и да управлява. В първия момент ми се щеше да попитам гласоподавателите му – за това ли са гласували, БСП да ни управлява отново? Чак след това осъзнах, че комуникацията с тях под каквато и да е форма е безсмислена. Смислено е човек да се спасява от тях като от чума – със старателно избягване на всякакъв контакт, а най-добре с бягство. Където и както може.

Дотук за него и гласоподавателите му. Който си направил изводите – направил ги. Оттук нататък – още малко очевадни неща.

Ще просъществува ли правителството още? Примерно по-дълго от до есента? До тези избори бях убеден, че да. Сега бих дал едни 20-30% шанс да не успее. Които могат и да нараснат в зависимост от развитието на ситуацията.

Едно, че “Южен поток” беше подписан. Съвършено точно на руските условия и в съвършено точно противоречие с европейските. Орешарски беше заради това в ЕС (май за пръв път) и даде съвместна пресконференция с Барозу. Барозу каза каквото следваше да се очаква, ако и в сравнително дипломатична форма – че тоя номер няма как да се размине на България, и че последствията вероятно ще са сурови. Орешарски също каза каквото следваше да се очаква – че Барозу всъщност е казал точно обратното и че “Южен поток” ще спази правилата на ЕС. Познайте кой от двамата ни излъга право в очите. (Като минимум по това, което казвам доста често – ако беше казал истината, щеше да се изчервява и да заеква, а подобно нещо не се наблюдаваше.) И кой каза истината – тоест, за какво следва да се готвим. И най-вече дали правителството няма да джирода последствията, които се задават, на някое друго правителство, за да се спаси от линчуване…

Друго, че изборният резултат беше катастрофа за БСП. Въпреки старото правило, че нейното твърдо ядро е най-голямо и тя печели най-много от ниска избирателна активност. Въпреки променения открай докрай в нейна полза избирателен кодекс. Въпреки всичката купена социолъгия (свалям шапка на Иван Попов за точния термин) и всичкото сплашване и отчайване на избирателите. Въпреки всички демонстрации на брутално смазване на ГЕРБ и РБ, на масово уволняване и тормозене на техни кадри и симпатизанти и прочее… Интересно е и че резултатът на АБВ също е смешен – очаквах да подгонят 10% при такава активност. Очевидно Първанов все още е добър само в израстването върху вече съградени структури. Очевидно все още не го бива да привлича масите. Ако не беше тъжният извод около Бареков и сие, щях да кажа, че България има някакъв шанс.

Но да се върна на темата. Станишев е феноменален апаратчик, казах го още когато разгроми не кой да е, а Първанов на негова си територия. Ще се бори с нокти и зъби да удържи това правителство колкото се може по-дълго, за да си подсигури накъде да бяга след него. Изборната катастрофа – резултат под две трети от този на ГЕРБ при най-благоприятни възможни за БСП условия – обаче сериозно разклати влиянието му в БСП. Не е изключено да не успее да задържи правителството до края на мандата му. Особено ако Първанов се реши да си посипе символично главата с пепел, да се откаже от АБВ и да застане изненаващо начело на БСП, с подкрепата на разочарованите от Станишев. Тъжното при този вариант е, че БСП ще може отново да се пробута пред по-лековерните за “обновена”.

Ако следващите избори се състоят сравнително скоро, избирателната активност има как да бъде и сравнително висока. Българите са понаплашени от високия резултат на ДПС и може да се активизират. А това може и да намали резултата на ДПС до степен то вече да не е ключовият фактор в политическия ни живот. Което ще е чудесно – не защото е “турска партия”, а именно защото не е. Защото е партия на едрата престъпност и ограбването на държавата, тоест на всички нас без разлика по етнос.

Високият резултат на ДПС е донякъде за сметка на БСП – много цигански секции, които традиционно са почти 100% опора на БСП, този път бяха за ДПС. Механизмите ги знаем, но мисълта ми е другаде. Очевидно Доган се е усетил, че Станишевото БСП е потъващ кораб. (Наскоро Лютви Местан го каза в прав текст – че при наличните обстоятелства той не вижда как това правителство ще завърши мандата си.) Станишев вероятно ще реагира, ще води тайни преговори и ще обещава нови и нови кражби за милиарди и потънали в неизвесността милиардни външни заеми. (И ще изпълни тези двете, ако му се позволи.) Но не е ясно дали Доган няма да ги приеме и след това пак да му забие ножа в гърба, или пък да се спазари за повече с друг. Не е като Бойко да не е също играч и мафиот, ако и не от тази мафия.

В тази ситуация-каша според мен правилните ходове са два.

Единият е бързо създаване на нова лява партия. Истински обновена, реално социалдемократическа, без да е изцяло контролирана от кадесарската мафия. С някои кадри от БСП, за име, но не твърде много, все пак бардакът трябва да е нов. Такава партия изключително трудно ще се популяризира, защото медиите ги държи мафията, а за нея няма по-страшно нещо. Но успее ли, може да привлече немалко от разочарованите гласоподаватели на БСП – а в момента точно те са най-големият пул неориентирани. Ако политиката й е поне малко отговорна и кадърна, има отлични шансове да влезе в парламента, а на следващи избори може би дори да измести БСП. В края на краищата, в никоя нормална държава няма само десни партии – ако искаме държавата да върви напред, трябва да се погрижим и левите в нея да са нещо различно от подчинена на Русия мафия.

Другият правилен ход може да е възнобвяването на протестите срещу правителството. Вероятно няма да е лесно, защото хората са изтощени и обезверени. Политиката на Орешарски на игнориране и сплашване се оказа изключително ефективна. Но ако ситуацията продължава и се влошава, най-вероятно слабостта на правителството ще стане очевидна до степен протестите отново да могат да насъберат сила. А ако успеят и да го съборят, нищо чудно подкрепилите ги да имат на изборите добър резултат, за сметка на опъналите им се. (Подсетка: добре е тези протести да бъдат организирани от старата “Протестна мрежа” или други минимално читави организации, преди с това да се е заел Бареков. Надали ще го чакаме дълго – Доган е достатъчно хитър, за да го поиска, и съм сигурен, че държи в ръкава някой коз срещу Пеевски, с който да го принуди.)

Да видим. :-)