Гаранции

November 23rd, 2014

Преди няколко месеца си купих ASUS Fonepad. Макар и непретенциозна и евтина, джаджата се оказа учудващо универсална. Доста от нещата ѝ не са перфектни, но обикновено са достатъчно добри, а са полезни. Изобщо, оказах се много доволен.

Докато един ден не установих, че зарядното ѝ вече не я зарежда. Разглобяемо е – трафче с USB вход, на който се включва кабелът, по същество преходник USB / microUSB, така че пробвах само кабела. От USB-тата на компютъра ми зареждаше чудесно. Очевидно проблемът беше в трафчето. Гаранционно? Супер!

Почти месец нямах време. Най-сетне в петък цъфнах в сервиза на Мост Компютърс, откъдето направих покупката. Посрещнаха ме с усмивка. Едно от изреченията обаче ме сепна.

– Ще трябва да оставите и апарата. Трябва да се тества.

– На него му няма абсолютно нищо – с кабела от компютър, или с други зарядни зарежда чудесно, вече месец.

– Съжалявам. Не го ли оставите, не мога да ви приема поръчката гаранционно.

Моля?

– Ама аз го използвам като телефон, непрекъснато. Ако нямах нужда от него, нямаше да го купя.

Що за необмислено изискване? Сигурно момичето имаше някаква грешка в инструкциите.

– Съжалявам, господине. Ако искате, мога да ви пусна поръчка за извънгаранционен ремонт.

Очевидно разговорът на това ниво беше безсмислен. Заобиколих сградата и отидох при дилъра си – свястно и сериозно момче, удоволствие да се работи с него. Той веднага звънна по телефона до сервиза, поговори малко и ме изгледа виновно:

– Съжалявам. Изискването не е наше, на ASUS е. Искат всеки даден за гаранционен ремонт телефон, дори ако е само за зарядно, да се свързва към компютър с тяхна програма и да се регистрира на сайта им.

– Сигурно за да не им надчитат гаранционни ремонти дистрибуторите. – С какво ли Мост бяха заслужили подобно изискване? Трудно ми е да повярвам, че ASUS ще го наложат на който и да било по-голям западен дистрибутор. Клиентите ще го сметнат за недопустимо, а конкуренцията между производителите в момента е остра, така че моментално ще им бъде показана вратата… – Но предполагам, че доста подобни устройства няма да работят, ако са донесени за ремонт, така че свързването им ще е безсмислено. Това как го решавате?

Той лекичко се изчерви.

– Не зная. Просто ни е изискване. – Очевидно много добре разбираше колко глупаво е, и хич не му беше приятно, че се налага да бере срама пред клиентите.

– А не може ли да го дам сега и да изчакам да го свържат, за да си го взема? Надали ще отнеме повече от десетина минути. Все пак без телефон човек днес е като без очи, бизнесът ми върви през него. Иначе защо да го купувам? Разбирам да е повреден, няма да имам избор… – И вие също няма да можете да го свържете и отчетете, добавих наум.

Момъкът отново запреговаря със сервиза по телефона. След това ме погледна с леко смущение:

– Ако го занесеш сега, до ден-два работни ще гледат да е готов…

По лицето му ясно пишеше, че много добре разбира какви глупости предлага, но просто това му е по силите. Благодарих му от сърце, че си даде труда заради мен – заслужил го е. Проблемът е във фирмата му, не в него.

Такова зарядно е няколко лева, и мога преспокойно да мина и без него – където и да се огледам, все ще намеря USB порт, на който да включа кабел. Но ме отблъсна начинът, по който Мост действат. Формално не отказват да спазят гаранцията – само ти поставят неизпълнимо условие…

Затова и искам да предупредя всеки, който смята да си купи подобно нещо от тях, или от някъде другаде, където ги използват като сервиз – премислете още веднъж. Може да се окаже, че при повреда ще ви спазят гаранцията единствено ако джаджата реално не ви трябва. А ако е така, по-добре не я купувайте. :-)

И пак за „Сивият път“

November 18th, 2014

Тази вечер си го препрочетох наново. И просто не мога да се сдържа да не пусна някои цитати. Стихове, весели или важни моменти, все ключови точки на вълшебството, което пропива истински добрата книга…

Надявам се Любомир Николов да ми прости. Просто такова нещо не може и не бива да стои само на книга, въпреки всички обещания и задължения към издатели – трябва поне частичка от него да я има и в Нета! Любо, виновен съм, ама не мога иначе!

—-

Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон.

Бездната го обгърна.
Тя се простираше във всички посоки – безкрайна, надхвърляща способностите на разума, хладна, величествена и безучастна. Отляво грееше ослепителната огнена топка на слънцето, която въпреки убийствения си блясък не разсейваше вселенския мрак на междузвездните простори. Отдясно висеше Тера, обвита в мекото синкаво сияние на животворния въздух; малко по-нататък бе нейната сестра Селена – също тъй синкава и прошарена с бели облаци, между които прозираха зелено-кафявите очертания на континенти и тъмносините петна на морета. Отвъд тях като второ слънце блестеше Дневната звезда.
И сред всичко това висеше една нищожна прашинка – малка двумачтова шхуна, чието място не бе тук, просто не можеше да бъде тук, това противоречеше на всички природни и човешки закони.

… Тази вечер, докато плавахме край Фамагуста, отец Амвросиас заговори за ίσιο δρόμο. Казах му, че това е само легенда, но той се закле, че е истина и обеща да ми покаже доказателства. Финеган го подкрепи. И двамата твърдо вярват в Правия път…

От първата тера
до седмата тера
не тръгвай, човече, навън,
че цял ще се схванеш
и там ще останеш
студен и вдървен като пън.

От гърдите на канцлера се отрони въздишка на облекчение. Бяха прекрачили в сферата на пазарлъка и той се почувства в свои води. Усмихна се леко и отговори:
– Ще обсъдим това насаме. Но гарантирам, че става дума за нещо, което няма да те затрудни. – Той помълча и добави: – Впрочем, как би желал да те наричам? В старите документи не се споменава името ти.
– Все едно – отвърна безразлично Неживия. – Авитус не е зле. А ако толкова държиш на точността, някога ме наричаха Файтроб Осемнайсети.
– Файтроб… – повтори Берилиус с леко недоумение. – Това династия ли е?

– Как изобщо ще хвърчи три дни от Тера до Селена? Между тях няма въздух, чух го от дядо Зарк! Какво ще диша?
– Чакай сега! Става дума за три терански дни, значи само три тери.
– Абе, опитай ти да не дишаш три тери, пък да те видя после.
– А какво нахалство само! Уж се прави на много скромен: туй било за хората голям скок, пък за него само някаква си малка крачка.
– Измислица, чиста измислица от начало до край! Дори за името лъжат. Какво означава това Нийл Силната ръка? Човеците си имат фамилия, а не второ име като неандите.
– Ами ако е бил неанд?

– Пръстенът сочи, че си развълнуван и вдъхновен – поясни магистърът. – Но това, драги ми принце, е наистина нищожна дреболия в сравнение с вълшебното могъщество на Древните. Разказват, че те са умеели да летят тъй бързо, че за по-малко от ден – терански ден, тук го наричате тера – да обиколят целия свят. Създавали кораби, способни да прекосяват мъртвите пространства между световете. Можели да разговарят помежду си на невъобразими разстояния. Чрез магия, наречена „гемо”, се научили да променят същината на растенията и животните. Научили машините да мислят и да помагат на хората. Ала цялото това могъщество не им донесло нищо друго, освен гибел. Всичко завършило с Армагедон…

– И тъй, чада мои – говореше отец Алмазар, – миналия път стигнахме до силите, властващи над вселената. Много имена имат те: черно и бяло, Ин и Ян, Бог и Сатана… Ала най-често ги наричаме Великия изравнител и Вечния градинар.
– Да се възславят имената им – вметна ратник Гозамбо.
– Скудоумните люде ги смятат за врагове – продължи Алмазар след кратка почтителна пауза. – Въобразяват си, че навсякъде тече вечна битка между тях. А не е тъй. Нима може да има сянка без светлина или светлина без сянка? Или… представете си как ковачът бие с чука по нажеженото острие, а сетне го потапя в кацата със студена вода. Кипва облак пара и изглежда, че студът и горещината са се вкопчили в люта битка. Ала те всъщност са се съюзили, за да закалят стоманата…

Харо Мечастъпка пълзеше бавно и предпазливо по гредите на покрива. Съдбата най-сетне му бе предложила шанс и трябваше да го използва на всяка цена.
От две години чакаше за зелено перо. Ако беше човек, отдавна щеше да го е получил. Спазваше най-усърдно местните обичаи, взимаше участие в племенните ритуали, работеше усърдно и скромно. Но черокийците – свестни момчета по принцип – проявяваха странна подозрителност към неандите. Чиста глупост, разбира се. Неандите бяха далеч по-близки с местните племена, отколкото европейските пришълци. Дори личните си имена избираха по подобен начин, а и неведнъж бяха доказвали, че с лекота се приспособяват към черокийския начин на живот. Харо дори знаеше сред кое племе би искал да се засели – древните анасази, които го възхищаваха със своето миролюбие, удивителната си пустинна архитектура и твърдата вярност към прастарите традиции.

Името му беше Абдул ал Хакими, но никой не знаеше това. В мизерните бордеи на древното гробище го наричаха Нусафер Елхаджиб – Половин Вежда, защото над лявото му око имаше дълбок белег от изгаряне. Най-често му викаха просто Хаджиб. Беше дребен за своите четиринайсет години, но жилав и с удивително силни ръце, на чиято тренировка посвещаваше всяка свободна минута. Просяците, крадците и дори убийците се бояха от него, както човек инстинктивно се бои от скорпион или кобра. Наоколо му се носеше мрачният ореол на безнадеждна свирепост, готова всеки момент да го тласне към самоубийствено и хладнокръвно насилие.

Ермелинда тичешком влезе в стаята си, заключи вратата и спря задъхана. Озърна се, сякаш очакваше някой да дебне всяко нейно движение. Но разбира се, в стаята нямаше никого. Беше съвсем сама.
Тя измъкна от корсажа си стария бележник с кожена подвързия, разгърна пожълтелите страници, спря мимоходом поглед върху рисунката на прокълнатото дърво и стигна до последните редове, изписани уж със същия, но и съвсем различен почерк – забързан и разкривен, като че оставен от трепереща ръка.
Ego Magister Aramian confirmo in veritate Regem Zygwartem non a mollitione cordis sed venenum mortuus esse. Hoc in casu interficionis meae notum sit.
Бе проверила три пъти превода на всяка дума и страшният смисъл на надписа оставаше запечатан с ледени букви в сърцето й:
Аз, доктор Арамян, потвърждавам, че крал Зигварт е умрял не от сърдечен удар, а от отрова. Записвам това за в случай, че умра.

– Ама, мамо, то беше само едно малко мамутче! – жално надигна глас Айдо. – Викаме му Душко, щото много обича да души…
Ланс усети гафа и взе да отстъпва към стълбището, но закъсня. Здравата ръка на Пипа го сграбчи за яката.
– И ти ли си замесен, непрокопсанико? Марш веднага да донесеш другата табуретка! Ще ми хрантутите вие мамутите! В гроба ще ида от вас двамата, тъй да знаете!

– Откъде е това?
– От една древна пиеса – отговори възпитателят. – Казват, че била най-великата драма на всички времена, ала оригиналният текст не е надживял Армагедон и времената на хаос след него. Ентусиасти са го възстановили по памет и при това е загубено много. Не се знае дори нито името на автора, нито какво е било оригиналното название на драмата. Някои изследователи твърдят че е било „Селцето” – подигравателен намек за замъка, където се развива действието. Повечето обаче смятат, че пиесата се нарича „Шекспир, принц английски”.

(Не мога да се удържа да не поясня – на английски селце е hamlet. :-) – Григор)

– Откъде се е появил?
– А ти как мислиш, глупаво момиче? – изхлипа възмутено госпожица Леверие. – Да не си въобразяваш, че с моята мижава гувернантска заплата мога да си позволя да купувам терански пурети? Ектор ми ги праща, естествено. Ектор Буска от Хавана. Той е сложил пръстена вътре, няма кой друг.
Ермелинда изобщо не се обиди. Такава си беше Ивон – често даваше воля на езика, но никога със зла умисъл.
– Онзи Ектор Буска ли? Дето си ми разправяла за него? И сега ти праща пръстен с диамант? – Тя пак се загледа в камъка. – Ама… не е ли неприлично голям?
Госпожица Леверие подсмръкна, избърса очи и явно се поободри.
– Глупости, млада госпожице! От мен запомни: нито един диамант не е прекалено голям. Както казваме ние в Лютеция, диамантите са най-добрите приятели на жената. Пък и Ектор си е такъв. Обича всичко да прави с размах.

Нощта падаше над града, мракът прииждаше и улиците притихваха. Ала през огромната арка на портала, надвиснала над залива, нахлуваха снопове ослепителна дневна светлина, чиито лъчи обливаха със злато водите на пристанището, швартованите край кея кораби и дългите редици пристанищни складове. Точно в момента под арката минаваше фрегата с издути платна от топлия терански вятър и графът изпита старата тръпка на страхопочитание пред могъществото на Древните. Само за миг този кораб бе изминал разстояние, за което биха му трябвали поне две години плаване – разбира се, ако изобщо имаше воден път между двата свята.
Днес действащите портали се брояха на пръсти, но Алекс знаеше, че някога са били стотици. Повечето бяха престанали да работят и стърчаха насред равнините или по морските брегове като безполезни паметници на някогашното величие. Други може би все още действаха, укрити под водите на моретата.

– А кой е Немият брат? – запита момчето с жив интерес.
Ратник Гозамбо помълча, търсейки най-простичките думи.
– Виждаш ли, Ланс, във всеки от нас има две същества, а не едно. Първото – това е нашето „аз”, онова, за което се смятаме и което виждат околните. Но има и друго „аз”, скрито дълбоко в нас като сръчен и мълчалив слуга, готов винаги да свърши работата наместо нас. Не ти ли се е случвало многократно да вършиш по две неща наведнъж? Например да ядеш и да разговаряш? Или да работиш нещо, а да си мислиш за съвсем друго?
Ланс бързо кимна.
– Точно това е Немият брат – продължи Гозамбо. – Онзи, който поднася лъжицата към устата ти, докато си се увлякъл в разговора. Или който работи, докато ти се унасяш в мисли. Скромен и работлив, той е винаги нащрек, винаги се грижи нещата да бъдат наред, докато ние се разсейваме. Но и той си има чепат характер. Не си ли забелязвал как понякога вършиш съвсем необясними неща – особено на сегашната си възраст? Как нещо те тласка към пакости, дори когато знаеш, че ще си изпатиш?

Както повеляваше церемониалът, принц Ламборгин пръв получи своя подарък. Макар че се стараеше да сдържа нетърпението, той бързо разкъса опаковката, отвори кутията от позлатено дърво и измъкна отвътре кристална топка върху кръгла поставка от странен материал – нито дърво, нито кост, нито камък. Топката изглеждаше съвършено черна, но щом се разтръскаше, из нея започваха да танцуват стотици златни искрици, между които вихрено летеше блестящо метално вретено с тесни, издължени назад криле. Върху поставката бе изписано с архаични ъгловати букви: КОСМИЧЕСКА ЯХТА ЛАМБОРГИНИ.
Очите на младия принц грейнаха от възторг. Не знаеше какво точно означава „космическа яхта”, но се досещаше, че става дума за онези вълшебни машини, с които Древните са летели между световете. И че е получил в дар една безценна реликва отпреди петнайсет века, носеща като по чудо неговото име.

Отпред, право по курса, бързо нарастваше силуетът на грамаден черен галеон. Нито една човешка фигура не се мяркаше по пустите палуби, платната бяха скатани, ала откъм зловещия кораб лъхаше тъй гибелна и скверна заплаха, че ако можеше, монахът тутакси би насочил шхуната по обратния курс. Ала нямаше нито време, нито възможности за това. Нямаше как да поддържа курс байдевинд – не и сам, не и в този тесен коридор от сияеща вода. Оставаше му само да стиска руля и да отправя към Бога несвързани, страстни молби за помощ.
И Всевишния навярно го чу, защото се случи истинско чудо. Платната изведнъж промениха цвета си от сребрист на черен, черен стана и плащът върху плещите на самотния мореплавател. Финеган нахлупи качулката почти до носа си и разтреперан зачака кога ще отмине черният кораб.

—-

Дано ви е запалило да прочетете книгата, както споделените от Любо при писането откъсчета запалиха мен.

И както прочитането на цялата книга ме запали да ръчкам при всяка възможност автора да бърза с продължението!

Здравни вноски и образование

November 4th, 2014

Гледам днес едно предложение на Българския лекарски съюз – здравната вноска да се увеличи от 8 на 12% от заплатата. За да имало пари за българското здравеопазване.

Личната ми прогноза е простичка – че дори ако вноската стане 120% от заплатата ни, здравеопазване пак няма да имаме. По простата причина, че и 8% са абсолютно предостатъчни, ако отиват за здравеопазване. Проблемът е, че отиват за нечии гуши – като се почне от тези на индивидуални „медици“, та се стигне до министри и други мафиоти. А гуша насита не знае. Хващам бас за това с който иска на каквото иска.

Чувам около мен да подмятат как конкуренцията щяла да коригира този проблем. Само че там, където мафията си има държава, конкуренцията е враг номер едно. Пречи на пълненето на гушата. Затова и ще се случи след като налъмите цъфнат и прасетата литнат. Много след.

Как ще ѝ се попречи ли? Погледнете примерно частните клинични лаборатории. По закон няма как да получат лиценз за работа, ако не ги сертифицира специален орган. А размерът на рушвета за този орган, който ми казаха наскоро, ме остави безсловесен. Когато проговорих отново, първият ми въпрос беше: „Че тогава как се оцелява финансово? Освен да переш пари?“ И отговорът беше: „Аааа, ето че се сещаш каква е целта на идеята…“

Не зная какво е положението с частните болници. Пробвам да се сетя. Познайте какво е предположението ми. Жокер: не падам току-що от Марс.

Същото, впрочем, е положението и с образованието ни. Преподаването било лошо, понеже заплатите били ниски. Според мен истината е напълно различна – преподаването е лошо, понеже лошите преподаватели не понасят последствия. В особено безчовечни моменти стигам дори до идеята на учителите да се плаща според постигнатите резултати – само дето три четвърти ще измрат от глад… Не че няма начини да се справим с дори наглед безнадеждни ученици – има ги. Как обаче да се справим с неспособността си да осъзнаем, че политиците ни никога няма да вземат нужните мерки, без ние да ги принудим със сила? Без да похабим времето и силите си и да рискуваме какво ли не?

Та, да се върна на темата. Нищо чудно скоро да си честитим нови, по-високи здравни вноски. И още по-лошо здравеопазване. Защо не? Добитъкът търпи. Не е луд който яде чуждия зелник, ами.

Луд е и е за лишаване от дееспособност който си му го дава. Защото е опасен и вреден и за себе си, и за другите – включително за здравите.

„Сивият път“… и „Забравени сказания“

October 31st, 2014

Вече излязохаааааа! :-)

Ако не знаете за какво става дума – ето ви името на автора: Любомир Николов!

Нямам точен спомен кога Любо ми спомена за пръв път за мечтата си да напише многотомно монументално фентъзи, вдъхновено от Толкин – вероятно преди поне десет години. Дълго време тази мечта оставаше невъзможна, изместена на заден план от ежедневието. Тази година обаче издателство „Изток-Запад“ се съгласи да пусне първия том – „Наследникът“. И произведението започна да придобива форма и текст.

Като нахален и нетърпелив се възползвах от привилегията да съм отдавнашен почитател на майсторството на Любо и му досаждах, докато не получих възможност да прочета ръкописа. Изгълтах го както надали можете да си представите – толкова добро нещо не съм чел буквално не помня откога! По мащабност на замисъла спокойно може да се равнява с Толкин, а по стилово майсторство вероятно дори го надминава!

(Спомням си как ми течаха лигите, докато се молех да го прочета. И си представям как на същото мъчение сте подложени и вие… Добре, ще издам нещичко. Толкин в свое писмо споменава, че книги в неговия свят надали могат да се развиват като действие в Четвъртата епоха, защото тя е епохата на хората. Лично аз не съм напълно съгласен, но Любо реши да бъде верен на Майстора. Затова и действието в „Сивият път“ се развива през… Петата епоха! А какво ще рече това – прочетете сами!)

И нещо повече. „Сивият път“ не излиза сам – в отделна книга, приложена безплатно към него, има още творения на майсторството на Любомир Николов. Така наречените „Забравени сказания“.

Какво са те ли? Както казва името им – сказания. Легенди, предания и истории от света на Толкин. Според мен – тези, които Толкин е пропуснал или не е смогнал да запише, и Любо просто ги е документирал заради него. Разкази за неща, които или са споменати, но неразвити в записките на добрия професор, или празните им места зеят в тези записки. Разкази, които си струва да бъдат прочетени от всеки поклонник на разказвача от Оксфорд.

Някои от тях са от времена още от Втората епоха. Други – чак от Четвъртата. Някои са весели, други тъжни. Някои са величествени, други обикновени и земни. Но всички са не само вдъхновени от един истински Писател, но и изпълнени с майсторството на друг. Способни да ви накарат и да се усмихвате, и да плачете. И да ви оставят с просветлена душа и щастие от споделената красота.

Тук можете да видите анонс за излизането на книгата. Сигурно ще можете да я намерите в немалко книжарници наоколо. Моят съвет е – купете си я! Освен че ще получите незабравимо удоволствие, част от парите ви ще отидат за автора – той го е заслужил, открай докрай! И ще финансират написването на следващите томове от тази чудесна книга, от което пък ще спечелим ние.

За себе си кроя планове да си купя екземпляр(и) лично от Любо. И смятам с удоволствие да му платя мъничко отгоре, за да получа личен автограф върху екземпляра си. Ще си го държа в библиотеката до екземпляра от „Хромая судьба“ с поименен автограф от Аркадий Стругацки. Не ме интересува ще струва ли след десет или двайсет години този екземпляр хиляди – искам да съм помогнал да се появят нови и нови чудесни книги. И когато разгърна книгата, за да си я препрочета отново, автографът да ми напомня, че съм достоен и свестен човек, който умее да дава в замяна на полученото…

Не зная дали ще успея да убедя Любо да окаже тази чест и на други, които са поискали да купят екземпляр лично от него и са дали нещичко в повече. Стискайте ми палци! Според мен да имаш поименен автограф от него е безценен дар.

Вкалъпено мислене

October 23rd, 2014

- Здрасти, Григоре! Чакай мъничко да те питам нещо!

– Може ли да е някой друг път? Сега съм на доста зор. – От сутринта този ден повикванията на клиентите направо ме разчекваха, и почти тичах по „Граф Игнатиев“.

– За здравословен проблем е. Имаш ли петнайсетина минути?

– Щом е за здраве, казвай.

– Абе вчера бях на един преглед. С една много съвършена апаратура, разработена още в специалните институти на Съветския съюз. Слагат ти едни специални слушалки, не казват точно какво има в тях, ама са свързани с един компютър. И в компютъра една програма събира данни през тях и прави анализ, като в разните… какви бяха, томографи? Резонанси? Само че несравнимо по-добре, отколкото те го правят. И ти прави пълна диагностика на организма открай докрай. Показва на компютъра точно как ти изглежда сърцето, как ставите, как органите, всичко.

– Погледна ли си коляното? Помня, че имаше проблеми с него.

– Аха! Показаха ми го в няколко различни сечения. И къде точно е проблемът ми показаха, и какъв е, и всичко!

Тия слушалки ще да са уникални, мисля си. Щом със слагане на главата правят сечения на коляното…

– И сигурно ти намериха и един куп други проблеми?

– И още как! Нали знаеш, гоня петдесетте вече, нормално е. Тяхната апаратура е много напреднала, хваща проблемите още дълго преди да ги усетиш. Ако знаеш що неща ми намери!

– Сигурен съм. Както и че могат да ти ги излекуват. Скъпо ли ще излезе? – И за това съм сигурен.

– Ми не е малко пари, към два бона и половина, ама си струва. Казаха, че организмът ми ще стане като на трийсет… Та, искам да те питам нещо. Почти половината пари отиват да се почисти от далака една колония предракови клетки. Показаха ми я на компютъра. Знаеш ли дали има и лекарства за това?

– Показали са ти предракови клетки в далака на екрана на компютъра?! Брех, тия слушалки. Започвам да се досещам на какъв принцип работят.

– Кажи, кажи да чуя! Нали знаеш, инженер съм…

– Като си ги сложиш на главата, проверяват дали имаш мозък.

– Тоест?

– Ако се окаже, че нямаш, онези започват да ти показват разни картинки на екрана на компютъра и да ти мотаят главата. Докато не те кандисат да им дадеш парите си. Като телефонните измамници, ама с компютър и слушалки вместо по телефон.

– … Това си е лично твое мнение. Разбирам те де, ти така си свикнал да мислиш.

– Грешиш. Това е обективната реалност. Личното ми мнение е, че си по-доверчив, отколкото е полезно за финансовото ти състояние.

– Виж, не си прав. Но не си виновен. Така ви учат медиците. Пет години ви промиват мозъка, за да не можете да възприемете абсолютно нищо извън стените, дето ви държат вътре в официалната медицина. Да не можете да конкурирате тези, дето знаят цялата истина. Това е целта на обучението ви.

– Хм. – Чувал съм този довод и преди. За физиката. От един изобретател на вечни двигатели.

– Мислех, че като си компютърджия и програмист, ще имаш по-широк възглед върху света. Че като разбираш от програми, ще знаеш и колко напреднали са тия неща. Знаеш ли какво разказа оня, дето работеше на компютъра? Че западните програми имало поне още двайсет години да се усъвършенстват, докато станат наравно с неговата! – Той ме изгледа със съжаление. – Уви, не можеш да надскочиш ограниченията си.

– Ами да, сигурно не мога. – Размислих секунда-две, но не ми хрумваше нищо полезно. – Това съм учил, от това разбирам. От такива компютри и слушалки не… Скоро ли трябва да им платиш?

– Първо трябва да събера парите някак. Знаеш, доходите ми не са високи.

– Знам. Точно затова… Както и да е. Приятен ден.

… И до момента не мога да се успокоя. Един наивен, но иначе много свестен приятел ще бъде обран. И е зомбиран така качествено, че не мога да направя нищо, за да му помогна. Ваксиниран е срещу всеки опит да бъде върнат в реалността. Телефонните измамници ряпа да ядат.

Казват, че измамата е покупка на опит. В начало единият участник има опит, а другият – пари. Накрая първият получава парите, а другият – опит… В този случай се боя, че другият няма да получи опит и накрая. Поне не осъзнат. Мошениците са взели мерки да му попречат да разбере, че е измамен. Че помощта за здравето му вероятно ще се ограничи с наздравицата, която ще вдигнат за него зад гърба му… Как да му помогна? Не ми хрумва никаква добра идея, а съвестта ми отказва да се примири, че съм безсилен да го опазя.

И не само него. Около мен е пълно с хора, които живеят в алтернативни вселени и с това пълнят джобовете на измамници. Наоколо гъмжи от заразни лудости повече, отколкото от риновируси. Хората треперят дали няма да се заразят от ебола. А дали не се заразяват от лудости, далеч по-опасни от нея, не им пука. Какво да направя?!

Хора, моля ви, учете! Четете и знайте! Каква е ползата вместо това да бъхтите като добичета, за да си дадете изкараните с тонове работа пари на измамници?!

И мислете, моля ви! Бъдете поне малко реалисти! Да в днешното ежедневие е лесно човек да е отчаян, за какво ли не, и отчаяните разум и преценка нямат… Но моля ви, учете и знайте реалността! Иначе има да ви мотаят главите с разни транклюкатори и да ви доят с всевъзможни работи до сухо, до кръв!

И истинските ви приятели само ще въздишат тъжно отстрани, неспособни да ви спасят от собствената ви глупост.

Точната формулировка

October 14th, 2014

- Това е то проблемът на България – отговорих веднъж на приятел, който се оплакваше от съчетанието на некадърност и корумпираност в здравеопазването ни. – Където има изтичане на мозъци, неизбежно започва натрупване на задници.

– Не ми звучи точно – отговори той замислено.

– Предложи по-точно, де.

– Където главите са преклонени и гърбовете са превити, задниците са извисени.

И наистина май е по-точно.

Поредното следизборно

October 8th, 2014

Изборите минаха. Дойде денят за размисъл.

За тези, които са способни да мислят. Колкото и да ме ужасява фактът, все по-ясно го осъзнавам – те в България са скромно малцинство. Най-малкото защото тези, които могат да мислят безпристрастно, повечето отдавна не са в България. Видели са очевидното и са взели единствено адекватното решение.

—-

А аз, както е редно, ще поздравя спечелилите тези избори.

Същите, които спечелиха последните няколко избори – негласуващите.

Които с пасивността си избраха тези „политици“, които купуват най-много гласове. За да си откраднат обратно даденото с хилядократни лихви. За да се грижат да мизерстваме, че да купуват още повече гласове, и по-евтино (да сте видели някой с две хиляди лева заплата да си продава гласа за 20 лева?). За да игнорират абсолютно интересите на негласувалите и да се грижат, естествено, за тези на гласувалите – циганите, мизерстващите, продавачите и купувачите на гласове. Накратко – тези, които ни докараха дотам, където сме.

Негласувалите – мнозинството на последните 10 години. Все по-голямо, понеже неспадащите към него един след друг проглеждат и се спасяват накъдето могат. А там, където изтичат мозъците…

Поздравявам ви, негласували! Очаква ви още от това, за което гласувате на последните няколко избори. Да ви е сладко!

—-

Ако някой иска да ме пита „Бе кажи за кого да гласувам, като всички са маскари?“, нека не се хаби. Ще му отговоря както на един мой познат тази сутрин:

– Кой е длъжен да ти издигне хора, които не са маскари? Да ги убеди да се кандидатират, да им събере пари за рекламна кампания, да им тича тичането? Кой не си е свършил тая работа, а?… Ако не знаеш, ще те подсетя. Кой е длъжен да дойде у вас да ти измие чиниите? Да ти оправи бушоните? Да ти стегне счупените столове? ХЕИ, Електроснабдяване и общината ли?… Пич, много си прав, че не заслужаваш да живееш в такава държава! Проблемът е само, че на света няма и няма как да има толкова скапана държава, в каквато заслужаваш да живееш!

За кого гласувах аз, и защо ли? Ще ти кажа, за да видиш, че който иска да избере, намира кого и защо. Ако случайно моят избор не е твоят, значи имаш своя по-добър избор – защо не гласува? Защото те мързеше да си мръднеш задника, това е истината. Защото искаш не да се помръднеш дори колкото да пуснеш една бюлетина, а само да намираш маану. Е, сега ще получиш част от това, което заслужаваш. За съжаление само част…

Гласувах преференциално за Иво Божков. Това е момъкът, който отразяваше миналогодишните протести с предаване на живо. Който показваше истината за тях в едно царство на купени медии. Когото полицаите гонеха, за да счупят камерата му… Когато от Реформаторския блок го поканиха в листата си, той нарочно поиска да е на задна позиция, за да не се получи, че прави капитал от протеста си. И финансира цялата си кампания до стотинка лично – изтегли заем за нея. Който надали ще си получи обратно.

Не зная, може би един ден ще се научи на лъжа и подлост. Но към този момент той е човек, за когото дадох гласа си без колебание. Както и за всеки друг от протестиращите, които хабяха времето, силите и парите си, за да докажат, че не са добитъци. Те са моите истински сънародници – не ти, пич. Ти си сънародник на добитъка в оборите. Сори за острите думи, ама са хем верни, хем заслужени. Сърди се за тях на оня в огледалото.

—-

Каква се очертава ситуацията в този парламент ли? Безумна. Бойко с манията му да остане в историята като новия Стамболов можеше и да е полезен, но в тази ситуация няма как. Единственото, което му остава, е да краде. И ако ще прави правителство на малцинството, ще му се наложи, за да може да плаща на подкрепящите го. А г-н Златен пръст вдигна финансовата летва така, че почти фалира БСП. (И пак е в парламента – благодаря ви, негласували!) Без крадене като за последно просто няма как да бъдат събрани достатъчно пари за такова плащане.

За мен най-читавият вариант би бил избори до дупка. Така купувачите на гласове биха посвършили парите и ще има някаква надежда да изпаднат. Лошото е, че при този вариант ще има поне по 3-4 месеца между избори, тоест те ще успяват междувременно да наоткраднат предостатъчно. И той не ни спасява.

Виждам само един вариант, в който има някакъв шанс да се краде по-малко. Примерно само 99.9% от абсолютно всичко. А именно – коалиционно правителство на БСП и ГЕРБ. Точно защото са твърде несъвместими – защитават интересите на конкурентни мафии. Ще трябва да се споразумеят за вършене и на нещо полезно, че да си опазят имиджа поне малко… Уви, не виждам този вариант. В България сме.

Отчаян съм до степен да обмислям идеята да пусна документи за зелена карта. Не че съм чул някога да я е спечелил някой над 30-годишна възраст, а аз съм на почти 50. (Да, не вярвам, че това е наистина лотария и късмет.) Но ще е поне символичен протест срещу… не, не политиците ни. Срещу не-избирателите ни. Те са, които ни избират не-политиците.

Уродливият котарак

September 28th, 2014

Опитах се да го преведа на български. Не можах да го постигна истински. Който умее по-добре от мен – нека го направи. Струва си.

А дотогава се надявам да го разберат и на руски.

Когда-то давно жил я в стареньком доме.
С тех пор пролетел не один уже год.
И всем его жителям было известно
Насколько уродлив был местный наш кот.
Уродливый кот был всегда узнаваем –
Он был одноглазый и с ухом одним.
И знал он, как трудно на свете бывает,
Когда ты один и никем не любим.
Оторванный хвост, и поломана лапа
Срослась под каким-то неверным углом.
И множество шрамов.. А был он когда-то
Приятным на вид полосатым котом.
Кота никогда и никто не касался.
Бутылки и камни бросали в него.
Водой ледяной поливали из шланга.
Пытаясь прогнать со двора своего.
И лапы ему защемляли дверями,
Когда он пытался войти в чей-то дом.
Страдая от боли, зализывал раны
Уже много раз он под чьим-то окном.
Но все удивлялись, насколько отважен
Был этот невзрачный уродливый кот.
И если из шланга его поливают –
Он мокнет покорно, но не отойдёт.
И даже когда в него что-то бросали,
Он тёрся о ноги о ласке прося.
Увидев детей, он бросался за ними.
Мечтал о заботе, да только вот зря..
Не мог он понять, почему в целом мире
Не встретить того, кто бы смог приютить.
И хоть он уродлив и грязен снаружи,
Но с чистой душой и умеет любить.
Однажды кота покусали собаки,
Что жили напротив в соседнем дворе.
Послышался лай и о помощи крики.
Спустился я вниз – кот лежал на земле..
Уродливый кот был ужасно искусан,
Всё тело в крови. Он почти умирал.
Пытаясь укрыться от страха и боли,
Свернувшись в клубок, неподвижно лежал.
Он знал – наступает конец грустной жизни.
И след от слезы пересёк его лоб.
Я нёс его в дом, он хрипел, задыхался.
Мне стало вдруг плохо, меня бил озноб..
Я чувствовал то, как ему было больно.
И как тяжело ему просто вздохнуть.
Но вдруг он к лицу моему потянулся
И робко меня попытался лизнуть.
От слёз задыхаясь, к нему я прижался.
Прильнул он к ладони моей головой.
Его добрый глаз вдруг ко мне повернулся –
И кот замурлыкал, почти неживой..
И даже сквозь самые сильные боли
Просил этот кот лишь о капле любви.
О капле сочувствия, что в этой жизни
Мы доброе сердце сберечь не смогли.
Я в этот момент неожиданно понял,
Что самый красивый и любящий тот,
Кто смотрит сейчас на меня, умирая,
Обычный уродливый уличный кот.
Впервые он чувствовал чью-то заботу.
Нашёл он того, кто сумел полюбить.
И счастлив, что встретил того, кто смягчает,
А не пытается боль причинить…
Он умер чуть раньше, чем мы были дома.
Я сел у подъезда с котом на руках.
Держал его долго, пока не стемнело.
В душе поселились тревога и страх.
Ведь я осознал, что несчастный калека
Меня изменил за один только миг.
Он мне сообщил о страдании больше,
Чем тысячи лекций, уроков и книг.
Он мне расцарапал не тело, а душу.
И пусть в моей жизни немало забот,
Но я к одному только буду стремиться –
Учиться любить как Уродливый Кот…

Автор: Игорь Мазунин

Снимки от САЩ, щат Ню Йорк

September 22nd, 2014

В предишни записи (тук, тук и тук) разказах за гостуването си в Щатите. И обещах да пусна снимков и прочее материал.

Точно преди да тръгна нататък, за пръв път в живота си купих нещо, което може да снима – евтин ASUS Fonepad. Има си почти всичко, което може да има таблет или телефон. За съжаление обаче и почти всичко не му е кой знае какво. GPS-ът често ме показва на стотина метра от реалното положение, компасът се е случвало да сочи под прав ъгъл към истинските посоки на света, инерционният датчик не винаги сработва идеално и т.н. Нищо чудно, за около 300 лева и това е много.

Такова е положението и с камерата му. 5 мегапиксела, без светкавица или други подобни луксове. Софтуерът ѝ изглежда хитър, но не твърде стабилен – понякога прави донякъде прилични снимки, но понякога и се дъни. Камерата на Galaxy S4 на домакина ми я слага в най-малкото си джобче… Прибавете и пълната неопитност и вродена некадърност на снимащия, и ще получите представа какво качество на снимките да очаквате. :-(

Въпреки това реших – ще пусна тези снимки, на които с достатъчно усилие може да се различи нещо, за достъп в Интернет. Лицензирам ги под Creative Commons лиценз – CC BY 4.0 – ще рече, могат да бъдат използвани свободно за всякакви цели, като единствено е необходимо позоваване на автора им. Под същия лиценз са и звукозаписите и видеотата в колекцията.

Снимал съм не най-красивото или представително, а каквото ми е попаднало. Без нито капка умение или усет. На доста от снимките и някои от видеотата ще видите и Ели – и съм убеден, че тя е най-хубавото на тях. :-)

Снимането в Щатите не е сложно. За България може да се каже, че по дефиниция е забранено – наскоро се опитах да снимам една сграда в Медицинска академия, и охраната мигновено ме изхвърли, без да ѝ пука, че нарушава мое право по закон… В Щатите то по дефиниция е разрешено. Голяма рядкост е да видите някъде изричен надпис „снимането забранено“, и дори на някои такива места след внимателни уговорки може да ви разрешат.

Същото важи за реакцията на хората. Българинът се бои от това да го снимат. Ако пък снимаш дома му, все едно си го нападнал с оръжие… Типичният американец няма нищо против – най-често това му доставя искрено удоволствие и го приема за вид зачитане. Помолите ли да го щракнете как седи на верандата си, е доста вероятно да ви покани да снимате дома му и отвътре. Редките изключения обикновено оставят впечатление на хора, които са си придобили имуществото по не най-честния начин.

Качеството на снимките ми е уникално… лошо. Класика са снимките от движеща се кола – всичко е наклонено на една страна. Много снимки са или черни като нощ, или изгорели. Поне половината са не на фокус. Контрастът и особено цветовият баланс на много са трагикомични. Значителен процент са снимани през видимо зацапан обектив. На доста можете да се порадвате най-вече на ръката, с която държа джаджата. Немалко съчетават всички тези недостатъци и още други в добавка. И почти никъде не съм успял да снимам така, че да хвана духа на мястото истински. (Но пък съм рядък талант в хващането на нещата без капка значение. Примерно да снимам пътища, небеса или харесали ми стени по 20 почти еднакви кадъра подред.) Ако оцените тази колекция с 1 от максимални 10, типичните снимки на типичния Интернет пътеписаджия ще получат сигурно поне 30… Сваляйте на свой риск и отговорност – предупредени сте.

Самата колеция е достъпна ето тук. Не гарантирам, че ще я пазя твърде дълго онлайн – над 4 гига е. Вероятно ще я подържа там месец-два, но в крайна сметка ще я махна, за да не товари сървъра.

Уви, не съм се погрижил да инсталирам софтуер, с който снимките да могат да бъдат разглеждани онлайн – желаещите ще трябва да ги свалят една по една, за да ги видят. (Който иска цялата колекция, може да ми драсне един коментар – ще му пратя линк, от който да я дръпне като архив.)

В линка ще намерите списък от тридесетина директории, всяка със снимки. (В предпоследната ще намерите вместо това звуков запис, а в последната – няколко видеота.) Повечето са по дати – снимките от едно и също място понякога са в няколко различни директории, понеже са снимани на различни дати (велика логика, нали?). Ето описание:

2014-05-20 – Flight/ – снимки от полета. (Не са кой знае колко впечатляващи.)

2014-05-21 – Around Lake George/ – снимки от градчето, където прекарах повечето време. (Провинциално градче почти в средата на щат Ню Йорк, на шейсетина мили северно от столицата Олбъни.)

2014-05-23 – Around Lake George/ – пак снимки от градчето, два дни по-късно

2014-05-24 – Around and at Tom’s relatives/ – разходка наоколо и посещение при един роднина на домакина ми, за който писах в първия запис от серията. (Уви, в заплесията не се сетих да снимам именно неговата къща освен тези наоколо – наистина беше красива.)

2014-05-25 – Tikonderoga/ – фортът, охранявал някога прехода между Лейк Джордж и Лейк Шамплейн. Плюс местността наоколо и прочее.

2014-05-25 – To Tikonderoga And Back/ – пътят към форта и обратно, покрай западния бряг на езерото.

2014-05-26 – Eli’s Manhattan/ – небостъргачите са по-нататък, това е коктейл :-)

2014-05-26 – To Saratoga Springs And Back/ – пътуване до Саратога Спрингс (градче на около петдесетина мили от Лейк Джордж), снимки от него и обратният път.

2014-05-27 – From Warrensburg to Lake George/ – снимки от разходката ни с Ели от Уорънсбърг до Лейк Джордж (пет мили, по междуградски път)

http://www.gatchev.info/ftp/public/USA%202014/2014-05-27%20-%20Truesdale%20Hill%20Road/ – „улицата“, на която живеят домакините ни

2014-05-28 – From Lake George to Lake Placid/ – пътуване между двете градчета

2014-05-28 – From Lake Placid to Clifton Park/ – пак пътуване; Клифтън Парк мисля, че се води предградие на Олбъни.

2014-05-28 – Lake Placid/ – същият онзи от зимните олимпийски игри; на практика – доста обикновено американско градче

2014-05-28 – West of Lake Placid/ – малко размотаване с кола на запад от Лейк Плесид

2014-05-29 – Nice Kitty/ – котката на съседите: специална, американска! ;-)

2014-05-29 – Warrensburg/ – малко от Уорънсбърг и от паркинга на съседния Price Chopper

2014-05-30 – Lake George/ – още малко снимки от градчето

2014-05-30 – Tom’s house/ – къщата на домакините ни. (Човекът е пенсиониран служител на кораб от бреговата стража. Ако ще ми задавате вечните български въпроси – не съм го питал за доходите му, вероятно са около или малко над тези на средния американски пенсионер; не знам колко струва къщата.) Към нея има около 20 декара място, почти всичкото гора. Намира се на един хълм близо до градчето.

2014-05-31 – Lake George/ – и още малко снимки от градчето

2014-05-31 – The Picnic and To and From It/ – пикник с домакините ни и техни роднини (повечето снимки на хора съм ги махнал, за всеки случай)

2014-06-01 – Buffalo (mostly the bus terminal)/ – няколко снимки на автогарата на Бъфало. Обърнете внимание на пианото. :-)

2014-06-01 – Niagara Falls and Around/ – градчето Ниагара Фолс. Неголямо, провинциално, с лек курортен привкус. Нищо общо обаче с българския тип курорт – купчина хотели, обслужвани от наплашени бачкатори. Извън парка около водопадите и центъра е спокойно място за живеене на обикновени хора.

2014-06-02 – New York/ – ако търсите урбанизъм и небостъргачи, това е за вас. :-)

2014-06-03 – Liberty Statue and Ellis Island/ – какво видяхме ние от тях

2014-06-03 – New York Night – High Line Park/ – на доста се вижда „бой на негри в тъмна нощ“, камерката ми е хилава, но някои са красиви

2014-06-03 – New York evening (and Chelsea market)/ – още урбанизъм (вечерно-нощен) и прословутият Челси Маркет (уви, впечатлението хич го няма…)

Sounds/ – всъщност само един запис: час и половина нощен дъжд, на верандата на домакините ни. (Не съм го прослушал – възможно е от време на време да се чуват и шумове от съседите.) Помага ми да заспя след твърде уморителни дни.

Videos/ – най-различни видеота, към половината от Ниагарския водопад, другата от каквото ми паднало.

Повече – като отида пак. Ако се съди по досегашната честота, ще е до не повече от 50 години. :-)

Информационно правителство ли?

September 18th, 2014

Наскоро получих от данъчната администрация учтиво съобщение да внеса веднага ДДС, което фирмата ми дължи. Грешката им беше очевидна, така че написах не по-малко учтив отговор, в който я описах подробно и точно.

Отговорът ми беше върнат – акаунтът, от който беше изпратено съобщението им, не съществувал.

Препратих съобщението отново, този път до задължителния по изискване за пощенска система акаунт – postmaster@nra.bg. Цитирам получения отговор:

—-

This is the mail system at host msrv.taxadmin.government.bg.

I’m sorry to have to inform you that your message could not
be delivered to one or more recipients. It’s attached below.

For further assistance, please send mail to postmaster.

If you do so, please include this problem report. You can
delete your own text from the attached returned message.

The mail system

<postmaster @nra.bg>: user unknown

—-

Доброто ми възпитание не позволява да напиша какво мисля за компетентността както на данъчните ни специалисти, така и на ИТ поддръжката им.