Правилният подход

January 23rd, 2019

Превод от „Интелигентният атеист“ на Сергей Калинин (по линк от Комата):

Борците с хомеопатията разбират неправилно целевата си аудитория. Те се опитват да ѝ докажат по логичен път, че тя не работи. А вместо това трябва да ѝ обяснят, че хомеопатията са я измислили илюминати, за да управляват умовете през закодирано във водата излъчване.

Нямам какво да добавя.

Поредният фишинг / вирус

January 18th, 2019

Уважаеми Господине / Госпожо,

В прикачен файл Ви изпращаме Вашата нова фактура от ЧЕЗ Електро България АД. Моля, потвърдете получаване на настоящото съобщение като кликнете тук.

Спестете време и платете сметката си към ЧЕЗ чрез електронно банкиране, предлагано от Вашата банка или онлайн на www.ePay.bg.

Това е автоматично генерирано съобщение, моля, не отговаряйте на този имейл!
За връзка с нас: информационна линия 0700 10 010, www.cez.bg, info@cezelectro.bg

Attachments:
Сканирани преддоговорни указани

—-

Повечето вероятно сте се досетили – това съобщение няма нищо общо с ЧЕЗ. То е просто стръв, която да ви накара да лапнете кукичката. А кукичката е прикрепените към него „сканирани преддоговорни указани“ – всъщност вирус. (Ако погледнете името на файла в архива внимателно, ще установите, че завършва на “.pdf.exe”. Благодаря ви, Майкрософт, за прекрасната идея да почнете да криете в Windows разширението на файла по подразбиране, след като дълги години е било видимо!)

За сметка на това, съобщението е написано на отличен български и оформено в перфектно съответствие на тези от ЧЕЗ. Очевидно качеството на фишинга расте, и вече може да подмами дори човек с повече от една мозъчна клетка. Бъдете внимателни.

Facebook и руската дезинформационна война

January 17th, 2019

Едно официално изявление на шефа на отдела за киберсигурност на Facebook. Всичко е казано ясно, стегнато и с примери.

Ако някой не разбира английски, може да ползва българския превод през Google Translate. Отвратителен е като качество, но все пак повечето неща се разбират. Ако някой хич не може да разбере за какво става дума, нека ми пише – ще се опитам да направя превод на страницата.

България не е между изброените страни. По моя неофициална информация обаче, същото се случва и тук. Просто във Facebook, YouTube и няколко други по-големи сайта още не са стигнали до чистене на опериращите у нас мрежи. Изглеждаме им по-маловажни от Румъния и прибалтийските републики. (Другата причина е, че руските пропагандни мрежи тук се поддържат предимно от физически намиращи се в България тролове.)

Не е луд който разпространява изгодни му лъжи и търси кого да зомбира, за да го използва като марионетка в масовки. Луд е който му вярва.

Нямам какво друго да добавя.

Пациенти, пациенти – 5

January 8th, 2019

Мислех, че вече буквално няма какво да се добави. Уви, имало…

—-

Един от пациентите ни написал оплакване до Министерство на здравеопазването. Били сме му извадили бъбреците и сме ги били продали на черния пазар. Пратиха ни съвместна комисия от Министерството и МВР, провериха навсякъде, сигурно търсеха въпросните бъбреци. Без да им пука, че и да искаме, не можем да правим операции, психиатрична болница сме, и пациентът е шизофреник от 40 години…

—-

Вчера една пациентка се съдра да ме убеждава, че диабетът ѝ бил от недостатъчна вяра в Бога. Че ако вярвала достатъчно, щяла да се излекува без никакви лекарства…

Пийте си хапчетата, госпожо, моля ви. Бог в момента е зает другаде.

—-

Бях още студент. На упражнение ни показват бабка на към 70, бивша акушерка. Преподавателят обяснява какво ѝ е. В това време пристига сестрата, да ѝ слага инжекция. Бабката внезапно я спира:

– Не, не ти. Ей ти, студентката, дето си се скрила най отзад, взимай спринцовката, да се учиш! Че като завършиш и застанеш на дежурство, може да няма кой друг вместо теб… Голяма работа като не уцелиш, ще пробваш пак, докато стане. Аз съм дърта, ще издеяна…

Шапки долу пред жената.

—-

– Ало, нали може да ви питам нещо по телефона? Детето има анди… ангина. Ние го лекуваме де, ама можем ли да го лекуваме и с още нещо?

– А с какво го лекувате?

– Правим гаргара с керосин три пъти на ден. Има ли още нещо полезно, да го добавим?… Докторе?… Докторе, там ли сте?…

… Надявам се детето им да е самолет. Иначе гаргарата с керосин вероятно наистина ще го излекува постепенно. Или отведнъж в някой момент. От всичко и завинаги.

—-

Пристигаме с линейката на адреса. Дете на 7 години. Сепсис на коляното. Едва се сдържам да не ги напсувам, че не са ни повикали по-рано. Разпитвам как се е стигнало дотук.

– Ами то детето си ожули коляното преди две седмици. Ние го лекувахме де, не знам защо се поду и загнои така. По книгата трябваше да мине.

– По коя книга?

– На Малахов. Собствената му баба даваше урината – всичко трябваше да е наред!

– Мдаааа… – Геройски преглъщам дълго обяснение къде точно да си заврат книгата на Малахов. – Ще се наложи да вземем детето в болница. Ако има късмет, ще му спасим крака.

– В болница?! Не сме съгласни! На доктори доверие нямаме!

– А защо тогава викате Бърза помощ? – Поглеждам детенцето и се чудя дали в такъв случай пребиването на жени не е оправдано.

– Мислехме, че ще ни дадете някакво природно лечение, истинско! Не вашите там химии!

Ставам и отивам до тоалетната, за да се наплискам със студена вода и да подтисна импулса да убия някого. Там стои нощно гърне с нещо, което вероятно е урината на бабата – зелена, с повлекла гной вътре, очевидно от възпалени бъбреци.

… Добре, че социалните служби се оказаха адекватни. Още същия ден ни помогнаха да вземем детето. Даже бяха успели да докарат полицай, и се оказа нужен – единствено заплахата с арест спря мамичката да не се нахвърли върху нас с точилка…

—-

И още една история на тема уринотерапия.

Дванадесетгодишно момче. Диабет тип 1, ювенилен. Бащата му спрял лечението и го лекува с уринотерапия.

За щастие момчето се оказало адекватно, или може би урината не му е харесала на вкус. Успяло да отключи някак шкафа, където бащата бил заключил инсулина му, скрило го някъде и си слагало тайно. На бащата казало, че се е оправило и получава вече от урината обратни ефекти, да я спрат. След като свършило инсулина, ходило в аптека на другия край на града да се опита да си купи. Аптекарката успяла да го разприказва, обещала му че на следващия ден ще получи инсулин, и ни се обади… Та така.

—–

Спешно повикване – „детето не може да диша“. Пристигаме на пожар. Слава богу, не е толкова страшно – хлапакът диша през устата свободно. Носът му обаче е подут и запушен по начин, който даже не сме виждали.

– Да не му е влязло нещо в носа? Да го е ухапала пчела примерно, или някакво друго насекомо? Или да е мирисал нещо, на което е алергичен?

– Ъъъъ… Има ли как да е алергичен на чесън?

– Съмнявам се. Чесън ли е мирисал?

– Накапахме му в носа изцеден сок, срещу хремата. Старо народно лекарство, изпитана работа!…

Две седмици по-късно обонянието на детето продължава да е на нулата. Нямаме представа дали ще се възстанови някога. Родителите се чудят как е възможно от народна медицина да се получи такова нещо. Тайно ни подозират дали ние не сме повредили носа на чадото им, за да ги спрем да се лекуват с народни лекарства…

—-

– Докторе бе, може ли да те питам нещо? Аз порових малко в Гугъл и си изясних диагнозата, ама да чуя все пак второ мнение…

– За диагнози от Гугъл второ мнение дава Bing. Мен ще ме питате, като ви потрябва диагноза от лекар.

Пуснали в Гугъл запитване на тема, от която хал хабер нямат, и очакват адекватен отговор. Понеже Гугъл има как да направи от пръдня боя. А каквото им е върнал, познанията да го разберат като учили шест години и практикували двайсет години лекари, сигурно ще им ги налее по телепатичен път.

И си слагат диагнози. Кой – едра шарка. Кой – жълта треска. Кой – липса на 18-та хромозома. Като им кажеш, че грешат, не ти вярват. А като им предпишеш ковчег, понеже случай с липса на 18-та хромозома преживял повече от час след раждането няма, се сърдят…

Диагнозата на тия е Гугъл на главния мозък. И Яхуу на гръбначния.

—-

Любезен и възпитан мъж на седемдесет и четири. Рядкост в градчето ни. Не крещи, но се поти като водопад от болката. Подагричните кризи понякога са жестоки. Слагам му колхицин, силни противовъзпалителни, даже ампулка фентанил – това имам, спешният шкаф е поизпразнен… Олеква му.

– Та, защо решихте да си спрете лекарствата?

– Ами така пише в сайта. Разрушавали астралната обвивка на тялото и докарвали рак. Ама нали много боли пустата, не можах да изтърпя…

Показва ми въпросния сайт. Продават поредното сибирско, китайско или индийско чудо, не си дадох труда да чета описанието. Лекува от всичко, заменя всякакви лекарства и така спасява горкото човечество от рака, който те докарват. С куп „доказателства“ от „учени“, че преди да се появят съвременните лекарства, ракът не е съществувал…

Добре, че пациентът е благословен с подагра, дето може да боли страшно, като не я лекуваш. Ако беше рак, щеше да го заболи сериозно, когато метастазите почнат да прояждат костите, и навременната мярка вече е поръчка на гробно място.

—-

Вчера имах една клиентка – пищиса ме. Носи една болонка, почти вече в кома.

– Докторе бе, можете ли да направите нещо да се посъживи малко детето?

– Ако ми разкажете какво е станало и как, сигурно ще мога – уверявам я с приветлива усмивка.

– Абе тя е с възпаление на матката, ама я лекувам от него, чудесно се оправяше. Просто последните ден-два нещо се омърлуши, и реших за всеки случай да я донеса.

„Омърлушила се“ – то кучето едвам диша вече! Притискам леко корема – животинчето скимти и приритва през безсъзнанието, и от влагалището потича гной… В това състояние няма да издържи операция. След няколко секунди размисляне се опитвам да съчиня дрен от една тръбичка от система. Вазелин, внимателно пъхване. Гнойта потича като изворче. Каквото и да са предписали, не е свършило капка работа. Трябва да разбера кой е колегата, да го предупредя да знае.

– Нещо лечението не е хванало…

– Не може да не е хванало! Хомеопатия е!

– Хомео… патия?! За куче?! – Хомеопатологиите всичките са луди, ама тая е за връзване. Ще умори „детето“… И при животни няма как да има плацебо ефект. – Защо решихте, че ѝ е помогнало?

– Ами чудесно си се оправяше! Само вчера и днес нещо се поомърлуши…

Ясна работа. Някой колега е сложил диагнозата, изписал е каквото трябва, но… Ветеринари луди да изпишат хомеопатия няма, ако нашите пациенти умрат, не ни се разминава като на хуманните лекари. И върху кого е плацебо ефектът също е ясно… Изтича толкова гной, че коремът на болонката видимо спада. Добре, че е млада и очевидно жилава, успяла е да оцелее дотук. Да видим ще успея ли да я извадя от трапа.

Когато тръгвам да ѝ бия антибиотици, клиентката се възпротивява:

– Ама докторе, не ѝ слагайте химии! Ще ѝ провалят лечението.

– Не се безпокойте, ветеринарните антибиотици не пречат на хомеопатията. Природни са. За животни никой не си дава труда да прави химия, скъпо излиза, ние действаме с истински извлеци. – Направо ум не ми побира как се оказвам толкова изобретателен в лъжите. Май спасяването на живот от опасна луда е силен стимул. Слава богу, че вече е възрастна и няма да има деца…

—-

Пристигаме на адрес. Двама братя ергени, дъхтят на спиртоварна, и без разпорежданията на МНЗ не смеем да запалим цигара около тях. Единият в безсъзнание.

– Колко сте изпили?

– Че ние въобще не пием!

– А на какво ми мирише тогава?

– Добре де, пийнахме по една чашка.

– Колко литрова?

– Ми към бутилка си разделихме. Ама само една… И вчера една, де. Наистина! Оня ден бяха две, ама вчера вече бяхме посвършили парите, само за една стигнаха. И днес пробвахме един спирт, дето го намерихме в мазето, не знам какъв е…

– Бе вие акъл имате ли?!

– Абе докторе, вие сърце нямате ли? Как да не пийне човек по случай Новата година? Не сте хора, от мен да знаете!

Днес е 13 февруари…

—-

Влиза днес един в аптеката и ме пита:

– Извинявайте, имате ли бацилококцинум?

—-

– По какъв повод ни викате?

– Боли ме тук отстрани. Вече три часа.

– Хронични заболявания?

– Май не…

– Легнете, да ви прегледам… Боли ли като, почукам тук?

– Ох!

– Ясно. Случвало ли ви се е и преди?

– Ами да. Имам камъни в жлъчката.

– Нямате хронични заболявания, значи. Я да ви измеря кръвното… Сто и петдесет на деветдесет. Колко ви е обикновено?

– Пия лекарства за кръвно.

– Това добре, а колко е кръвното ви обикновено?

– При мен няма обикновено. Ту скача, ту пада. Но пия лекарства. Ще ми сложите ли инжекция?

– Да. И отиваме в болницата. Подгонил ви е холецистит.

– В болница няма да ходя, само ми сложете инжекция.

– А защо няма да ходите?

– Майка ми умря в болницата преди три години. Оттогава не обичам болници.

– А от какво умря?

– Че откъде да знам? На вас може ли да ви изкопчи човек нещо от устата? Не си мръднаха пръста, нали беше на деветдесет години. Закараха я, вкараха я в реанимацията, и след два часа умря.

– А от какво боледуваше?

– От какво ли не! Последните пет години не беше ставала от леглото!

– Ясно. Тръгваме ли за болницата?

– Казах ви вече, няма да ходя. Само ми сложете инжекция… Ама няма ли първо да си измиете ръцете?

– Не. Страх ме е. Леля ми така преди три години, докато си миеше ръцете и получи инсулт. Оттогава аз не си ги мия.

– Вие подигравате ли ми се?!

– Вие се подигравате на себе си. Стягайте се и да тръгваме. Иначе до максимум три-четири часа, като ви заболи повече, ще ни викате пак, да ви вземем.

—-

– Момичета, да знаете да продават някъде хомеопатични противозачатъчни?

– Докторке, миналата година карах двойна бронхопневмония, а тази година – тройна! Да ме пратиш на ТЕЛК, а?

Не на ТЕЛК – на Гинес трябва да го пратя. Защото или има три бели дроба, или е карал пневмония и на черния дроб…

За планината и чистотата

January 3rd, 2019

Разказът е на Димитър Кенаров. Препубликувам го тук, дори непоискал разрешение – твърде кипнал, след като го прочетох. Такива случки трябва да стават известни колкото се може по-бързо и на колкото се може повече хора.

—-

Тази Нова година отново се качихме с приятели на Черни връх. Преживяването беше магическо, но за малко да завърши трагично. Тук съм описал точно какво се случи. Надявам се разказът да предизвика дебат кой държи планинските хижи и заслони и как правилата трябва да се променят. Споделете, ако искате.

НОВА ГОДИНА НА ЧЕРНИ ВРЪХ

Уморени от тежки софри и леки наркотици, от пиратки и президенти, от развалени ремонти и невъзможен за дишане въздух, решихме с трима приятели, сродни души, да изкачим Черни връх навръх Нова година. Не ми беше за пръв път: посрещнах 2017-та пак там, на 2290 метра, сред сняг и звезди, на покрива на заслона-чайна-метеорологична станция „Черни връх”, откъдето безшумните взривове над София, Перник и Дупница приличаха на светкавици на далечни фотоапарати. Бях нещо като анонимен актьор на огромна, много висока сцена и тази година нямах търпение да повторя спомена.

В ранните вечерни часове на 31-ви декември, след консултация с няколко сайта за прогноза на времето (разкъсана облачност; относително лек за Витоша вятър; ниски, но не прекалено ниски температури), потеглихме с кола към Алеко. Всички бяхме добре екипирани, в добра кондиция и не съвсем незапознати с екстремни климатични условия: сред членовете на групата ни бяха Владо Донков, професионален фотограф и полярен изследовател, както и Стефания Каменова, еколог, изучаващ популацията на северни елени в Скандинавия и Русия. Джоуди Хилтън, американски фоторепортер, живеещ в България, беше прекарала немалка част от живота си по планините на Колорадо и Юта; а аз, макар и най-обикновен писател-журналист, имах нелош тридесетгодишен опит в зимните спортове. Общо взето все хора с афинитет към снега и студа.

На Алеко включихме челниците и тръгнахме през планинския мрак, като се придържахме към добре маркираната и отъпкана „зелена” пътека, която плавно се изкачва към Черни връх. Не искахме да поемаме излишни рискове. Витоша може да не е особено висока и стръмна, но е открита и всеки, който е ходил често там знае, че през зимата времето може да се промени изключително рязко. Не един или двама души са губили живота си по склоновете на този „теменужен остров в лунносребърни води”. При лошо време поезията бързо потъва в гъста прозаична мъгла.

Към 11:10 вечерта вече бяхме в подножието на Черни връх. Качвайки се нагоре, вятърът леко се усили, дрехите ни започнаха да се заскрежават, но ситуацията беше относително спокойна и под контрол. Температурата беше около -15 градуса по Целзий, но никой от нас не усещаше особен дискомфорт. С бавно полюшващите се челници в мрака приличахме на човекоподобни светулки, астронавти от класически фантастичен филм, които изследват повърхността на далечна бяла планета. Имах чувството, че сме попаднали будни в някакъв общ космичен сън.

Единственото, което малко ни притесняваше беше мисълта за нашия приятел Кирил Радев. Кирил, с когото посрещнах заедно онази чудесна Нова година през 2017-та, този път беше решил да тръгне сам от центъра на София и, тичайки, да се качи чак до заслона на Черни връх, където бяхме се разбрали да се чакаме. Не искахме да го разубеждаваме: той е невероятно силна личност и чудесен бегач, един от най-светлите и смели хора, които познавам, и който, в последните две години се бе отдал на сериозен режим на телесно закаляване (ледени душове, отказ от домашно отопление и т.н.). Смятахме, че знае какво прави и поема премерен риск.

И наистина, на около триста метра от Черни връх видяхме зад нас бързо да се приближава още една човекоподобна светулка, която след няколко минути започна да излиза от мрака и да се превръща в силуета на самия Кирил. Първоначалните ни радостни викове и непринудена възхита постепенно обаче потънаха в странна тишина, когато той най-накрая се изравни с нас: напълно гол до кръста, по шорти и с маратонки, с лека раница на гърба, космите на брадата и тялото му побелели от скреж, той подтичваше леко нагоре с някаква неистова, неземна, почти божествена концентрация. Никой не можеше да повярва на очите си. Все едни виждахме дух или някакво приказно създание. Предполагам такова трябва да е учудването на екипажа на подводница, който изведнъж съзира през илюминатора плувец с шнорхел. Отминавайки ни, Кирил само промърмори набързо, че ще ни чака горе в заслона и след няколко минути вече го изгубихме от поглед. Наистина ли видяхме това, което видяхме? Никой от нас не беше напълно сигурен.

И тук сънят започна да се превръща в нещо като кошмар. Когато след около десет минути стигнахме обгърнатия в причудливи снежни форми заслон на Черни връх, ободрени при вида на приветливо грейналите му прозорци (Хензел и Гретел сигурно са се чувствали така, когато най-накрая за стигнали през гората до къщата на вещицата) се оказа, че Кирил седи сам на дървената пейка в малкото преддверие на сградата. „Заключено е” ни каза той с отпаднал, заекващ глас. „Как така? Защо?” бяха нашите объркани възгласи. Първото нещо, което ми мина през ум беше, че всъщност няма никой в заслона-чайна, че хората, които го управляват просто са решили да отидат някъде другаде за празника. Но защо тогава всички прозорци светеха? Да не би да са забравили включени лампите? На Нова година през 2017-та нямаше никакъв проблем да се влезе в чайната и макар кухнята да не работеше, човек можеше да се стопли до кюмбето, да изсуши мокрите си ръкавици и да ползва масите. Спомних си как тогава цареше прекрасна, много топла атмосфера и как се запознахме с други луди глави, решили да изкачват Черни връх през нощта на 31-ви декември. Какво се беше променило сега? Бях се обадил по телефона на заслона предварително и ми беше казано, не особено любезно, че планът тази година е да се празнува в „семеен кръг”, но това ме беше успокоило достатъчно, знаейки, че все пак ще има някакви хора горе и при извънредна ситуация няма да бъдем оставени съвсем без помощ, на произвола на елементите. Ние четиримата наистина не се нуждаехме особено да влезем вътре в чайната, нито да празнуваме; преддверието на заслона всъщност ни беше напълно достатъчно, за да се защитим от вятъра и да се стоплим. Бяхме си донесли храна за скромна новогодишна трапеза и малко вино за наздравица в полунощ – за нас походът до върха беше далеч по-важен от крайната дестинация, важното беше, че бяхме заедно, група приятели с малко нестандартни разбирания за живота. Но ситуацията с Кирил изглеждаше тежка и започнахме наистина да се тревожим. След като тялото му бе спряло изведнъж да се движи след свръхчовешкия четиричасов крос по шорти от центъра на София до Черни връх, той бе започнал неистово да трепери, да губи способността си да говори и да показва признаци на настъпваща хипотермия. Според мен Кирил беше надценил възможностите си и подценил планината, което малко ме ядоса, но в крайна смета кой от нас не прави грешки? Затова сме заедно там горе, за да разчитаме на топлината на другия.

Заедно с Владо заудряхме по заключената кафява желязна врата на чайната и започнахме да викаме, че имаме бедстващ човек, който задължително трябва да се стопли. След няколко безкрайно дълги секунди отвътре се чу приглушен женски глас, „Нормалните хора си стоят по къщите на Нова година”, след което отново настъпи тишина. Не можех да доловя звука на приближаващи стъпки или превъртането на ключ: никой нямаше намерение да отваря. Какво тогава правеше отдясно на вратата тази икона на Богородица с младенеца на ръце? Трудно ми беше да осъзная случващото се: в преддверието на планински заслон лежеше момче изпадащо в хипотермия, но хората – планинари! – от другата страна на вратата, които празнуваха Нова година, бяха готови да го оставят да умре на прага им. Несъзнателно се сетих за една от сцените в романа „Моби Дик” на Хърман Мелвил, където маниакалният, нежелаещ да губи време с дреболии капитан Ахаб отказва насред океанската пустош да откликне на зова за помощ на капитана на друг кораб. Ако има морално падение, ако има изобщо концепция за грях, това е отказът на милосърдие насред океана и планината. Насред океана и планината, където празните пространства са толкова ужасяващо огромни, а хората толкова малко, всяко човешко действие – добро или лошо – като че ли изпъква повече и носи по-голяма тежест.

Изскочих навън и отидох от другата страна на заслона. Погледнах към светещите, запотени отвътре прозорци, зад които спокойно се движеха човешки силуети. Направих снежна топка и я хвърлих яростно по стъклото, за да привлека внимание. Фигурите вътре трепнаха за момент като случайно раздвижен от вятъра пламък на свещ, след това отново възвърнаха старата си флегматичност. Влязох отново в преддверието на заслона, за да проверя дали усилията ми са произвели някакъв ефект, но за съжаление вратата все още седеше неподвижна и заключена.

Преминахме към действие. Извадихме всички резервни дрехи от раниците си. Обухме Кирил с два чифта чорапи, сложихме му термо-бельо, облякохме го с полари. Владо изкара спасително фолио от комплекта си за първа помощ и загърнахме тялото на Кирил, като му помогнахме да легне удобно на пейката в преддверието. Джоуди започна да му разтрива ходилата, а аз му помагах да пие чай от термоса, защото ръцете му трепереха прекалено силно и не можеха да задържат чашата. Положението му леко се подобряваше, но признаците на хипотермия не изчезваха.

Отново заудрях по вратата и този път, след десетина секунди, тя се открехна и отвътре се показа средна на възраст, възпълна жена по тениска. Тя застана на прага с ръце на кръста, невъзмутимо преграждайки входа с тялото си. Разговорът, който последва, ако може да се нарече разговор, имаше подчертано абсурдистки характер. Междувременно моят стар журналистически нюх ми напомни да пусна диктофона на телефона си, за всеки случай.

„Това е заслон, нали?” попитах ядосано аз. „Когато един човек бедства вие сте задължени да подслоните този човек.”

„Не” невъзмутимо отвърна жената. „Тука няма никой.”

„Значи вие сте никой?”

„Чакайте да се разберем. Не е заслон, чайна е. Това е чайна. Плащаме 1,200 лева на БТС. Чайна ‘Черни връх’. А ето това…” продължи тя като посочи небрежно към преддверието, в което стояхме заедно с треперещия Кирил, „това е заслон, ако може да се нарече заслон. Или така някой го е описал. Заслон е Самара. Самара също е заслон. Идете бедствайте на Самар.”

„Имате човек с хипотермия отвън. Ние ви чукаме, а вие сте по тениска вътре и не го пускате да влезе да се стопли, така ли?”

„Ама аз съм на работното си място.”

„Какво значи да сте на работното си място? Когато имате бедстващ човек, няма да го приемете ли?”

„Примерно сега не съм на работа. Тука е заключено и няма кой да ви отвори.”

„Но в случая вие сте вътре и празнувате Нова година.”

„Ами разбира се, че ще празнуваме. Това е моята работа и тука ще си празнувам Нова година.”

„Но разбирате ли, че на фундаментално човешко ниво…” Жената не ме остави да довърша и яростно блъсна вратата под носа ми.

Всички онемяхме за момент, опитвайки се разберем ситуацията, на която току-що бяхме станали свидетели. Никога не съм вярвал особено в човешката природа – по-скоро смятам хората за страхливи и късогледи същества, подчинени на егоизма си, способни на невероятна жестокост в името на собствения си комфорт, но все пак, дълбоко в себе си, винаги съм знаел, че има и такива специални моменти, в които човек надмогва себе си и може да се извиси до нивото на ангелите. Обичам планината, точно защото там хората, за разлика от онези в града, като че ли са по-близко до небето, до ангелите. Но ето, че сега се срещахме с някой, който живееше на самия връх на Витоша, а сякаш никога не бе напускал тинята на София. Трагизмът разбира се винаги има и смешна страна и сега, пишейки тези редове, не мога да пропусна паралела с един разговор в „Мечо Пух” който ще си позволя да цитирам.

Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката [на Зайо] и извика:

„Има ли някой вкъщи?”

Отвътре се чу трополене и после – тишина.

„Питам има ли някой вкъщи?” извика силно Пух.

„Не!” обади се един глас и после добави: „Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път!”

„Жалко!” каза Пух. „Ама съвсем ли никой няма?”

„Никой!”

Ясно беше, че няма никакъв смисъл да продължаваме да тропаме по заключената желязна врата и да питаме дали има някой, когато ни беше обяснено съвсем ясно, че всъщност няма никой. Затова Владо реши, че е време да звъннем на планинската спасителна служба долу на Алеко. Разговорът беше кратък и делови, спасителите му казаха, че веднага тръгват с моторни шейни към върха, като Владо ги помоли междувременно да звъннат на празнуващите Нова година от другата страна на вратата и да им кажат, ако е възможно да приберат Кирил да се стопли. След няколко минути – о, чудо на чудесата! – вратата се разтвори и жената по тениска се показа, лицето ѝ така навъсено и страшно, че само змии липсваха в косите ѝ, за да я объркаме с Горгоната. Изсъска на Кирил да влиза, след което хлопна вратата след него и ни остави в висим в преддверието. Вече нямаше никакво значение – важното за нас беше, че нашият приятел нямаше да студува, въпреки че, сега като се замисля, всъщност може би е по-страшно да бъдеш сред хора със студена сърца, отколкото навън, насред зимния вятър.

По-късно Кирил ми разказа какво е станало вътре в чайната. След като е влязъл, дори не е бил поканен да седне до кюмбето, а се е настанил на най-крайната маса. Празнуващите пет или шест души, някои от тях вече на градус, са започнали веднага да му се карат, да коментират жлъчно лекото му облекло, да му викат как такива като нас всъщност сме искали само да се снимаме с телефоните си и да качваме снимките в Инстаграм – ах, този Инстаграм! – за да се хвалим пред приятели. Накрая са го предупредили, че ей сега, като дойдат спасителите, ще му вземат 500 лева, ако няма планинска застраховка. И през цялото това време нито един от присъстващите дори не му е предложил чаша чай.

След около десет минути двама млади спасители, облечени в красивите си червени униформи, вече бяха при нас. Държаха се изключително професионално и точно, като единият от тях влезе в чайната да прегледа Кирил, а ние се заговорихме с неговия колега. Предложихме му от храната, която бяхме донесли, но той вежливо отказа. Казахме му, че съжаляваме, че сме ги разкарвали в новогодишната нощ, но той само махна с ръка. „Не се притеснявайте изобщо. Това е моя работа и задължение”. Вярата ми в човека постепенно започваше да се възвръща. След малко другият спасител излезе с Кирил, който вече се беше стабилизирал, облякоха го топло и го качиха на моторната шейна, за да го свалят в базата на ПСС на Алеко, откъдето ние по-късно същата нощ щяхме да го приберем, за да се върнем с колата заедно в София.

През това време новата 2019-та беше неусетно настъпила. Прегърнахме се, пожелахме си здраве и щастие, и вече успокоени, си наляхме по чаша вино и разопаковахме по пейките провизиите, която си бяхме донеси: ядки, шоколад, баница, фурми, кашкавал, сладкиш. Макар и заточението ни в преддверието да продължи, след като Кирил и спасителите потеглиха надолу, макар и от другата страна на вратата да продължаваха да „празнуват”, при нас май беше по-топло. Дойдоха и дузина други „ненормални” хора, които не си бяха останали вкъщи на Нова година. Най-прекрасните хора! В малкото тясно пространство, на което сега ние бяхме станали своеобразни домакини, настроението бавно се възвърна. Когато наближи време да тръгваме, прибрахме боклука, опаковахме раниците, закопчахме якетата и включихме челниците. Дори и в най-тъмната и студена нощ на Черни връх някъде винаги има светлина.

—-

Сигурно ще попитате защо пускам този запис под заглавието „За планината и чистотата“?

Защото е важно да пазим планината чиста от боклуци. Мястото им не е там.

И още: „хижарите“, за които разказва Митко Кенаров, не бива да се измъкнат само със скъсан договор за наем. Те трябва да отидат на подсъдимата скамейка, за опит за убийство. С удоволствие ще отделя някоя пара за адвоката, който ще се погрижи да ги даде под съд за целта. И приканвам всички мои читатели да се присъединят към инициативата.

Съжалявам, че трябва да започна тази година в блога си с такъв запис. Но май наистина е време за почистване – и ние сме единствените, които биха запретнали ръкави.

Какво става с Биткойн?

December 15th, 2018

Напоследък забелязвам, че курсът на Биткойн пада по схема, която не е забелязвана преди. А също и че доста банки по света – почти всички в България – най-категорично отказват да превеждат пари за покупка на криптовалути. Което е странно – това не са техни пари, че те да имат причина да имат изобщо мнение по въпроса, та камо ли да го налагат на потребителите си с риск от скъсване на отношенията. Много неразумна бизнес-тактика – как така е толкова категорична и разпространена?… И се зачудих какво става с Биткойн, и какво ни очаква откъм него.

Към момента изводите ми са следните:

В развитието на дадена икономическа единица (това е опит да се преведе английското entity) има два етапа – от малка към средна и от средна към голяма. (Естествено, не всички минават и двата, или дори само първия.)

Всеки от етапите има своите изисквания. Обикновено първият етап се постига чрез вътрешни за единицата качества. За фирма например те са упорит труд, находчивост, изобретателност, пробивност, добър продукт и т.н. Вторият етап обиикновено се постига, когато единицата прехвърли значителна част от собствеността си (често – контролен дял) на влиятелните единици в нейната екосистема. Направи ли го, те ѝ отварят място за растеж и притискат конкуренцията ѝ. Не го ли направи, вършат същото срещу нея – а са влиятелни, понеже имат ресурсите да наложат кой ще успее, а кой – не.

Биткойн може да бъде разглеждан като финансова икономическа единица. Благодарение на вътрешните си качества, въпреки че беше преценявана от финансистите като чисто спекулативен актив, за изминалите 10 години тя успешно порасна до среден за своята екосистема размер. Това започна да обръща вниманието на големите в ИТ технологиите към нея, и доведе до високата оценка на нейните технологии – блокчейнът, социалният договор, механизмът на стойността ѝ и т.н. А развитието на технологии като Lightning Network я подготви за практическа използваемост в ежедневния живот.

Това на свой ред предизвика вниманието на влиятелните във финансовата екосистема – големи банки, хедж фондове и т.н. Те оцениха финансовите ѝ качества, и основно факта, че е неинфлационна валута. Никое правителство не може да завърти печатница за биткойни. (Това е и недостатък, но него го виждат технологичните икономисти, не финансистите – за него друг път, да не разводнявам темата.) Иначе казано, Биткойн се оказва валутата-мечта за големите, несравнимо по-добра за техните цели от всяка друга… Но се оказаха изпреварени от пъргави ИТ инвеститори, които сложиха ръка на всеки свободен биткойн. Докато влиятелните се осъзнаят, Биткойн установи стабилен курс около 6000 долара (след кратък пик до близо 20 000), и пазарна капитализация около 100 милиарда долара. (Което между другото значи и че той премина първия етап на растежа успешно.)

За да расте оттам нататък обаче Биткойн трябва да премине през втория етап. А именно, влиятелните в екосистемата му трябва да получат голям, по възможност контролен дял в него. За Биткойн това би означавало те да станат собственици на значителен, по възможност „контролен“ процент от наличните биткойни – а това не е лесно. Голяма част от тях са собственост на хиляди дребни личности. Друга голяма част са собственост на няколко Биткойн предприемачи, които обаче не са сред влиятелните и много трудно ще бъдат приети сред тях. Почти един милион са собственост на мистериозния Сатоши Накамото, който и до момента е в неизвестност и никога не е продал и един биткойн… Опитат ли се влиятелните да купуват значителни количества биткойни, пазарът ще го усети и цената им ще скочи до небето, особено след като се разбере кой купува по много. Най-сетне, 6000 долара е реална цена за 1 биткойн, а влиятелните не са свикнали да пазаруват по реални цени – свикнали са да манипулират пазарите, за да променят цените както им е угодно.

Единственият начин да се извърши това прехвърляне на собственост е тези, които притежават сега биткойни, масово да се разочароват от Биткойн. По възможност дори да се изплашат от него. Това би трябвало да ги накара масово да разпродават биткойните си на загуба, в продължение на много време. Така влиятелните ще получат възможност да изкупят голямо количество биткойни относително евтино. И те разполагат с достатъчно и отлично отработени инструменти, за да манипулират пазара в тази насока.

Затова очаквам Биткойн да държи нисък курс, от време на време постепенно да пада още, и този процес да продължи дълго време, може би години. Вероятно падането ще бъде съпроводено с масивна astroturfing кампания как „балонът се спука“, „пирамидата се срина“, „лалетата станаха на лук“ и т.н., за постепенно наплашване и на упоритите hodl-ери. Продължителният нисък курс ще позволи на влиятелните да изкупуват биткойни незабелязано, най-вероятно чрез подставени лица и фирми и огромен брой дребни акаунти, за да не привлекат внимание и да не се разкрие трикът.

Ключовият момент в този процес вероятно ще е капитулацията на ИТ инвеститорите, които държат големи количества биткойни, и разпродажбата им. (Нищо чудно тази капитулация да бъде подпомогната от всевъзможни финансови проблеми, които те – разбира се, абсолютно случайно – ще срещнат през това време.) С някаква малка вероятност това може да стигне до публичност. Далеч по-вероятно обаче е инвеститорите (които не са идиоти) да се договорят с влиятелните тихомълком зад кулисите. Вероятно договорката ще е да им продадат или подарят достатъчно биткойни. Влиятелните пък ще съдействат курсът на Биткойн след това да се качи достатъчно, за да не са инвеститорите на загуба. Ако инвеститорите се усетят достатъчно рано и се договорят за съвместни действия, това може да приближи значително приемането в икономиката и скока на курса на Биткойн.

Появят ли се индикации за подобни сделки и прехвърляния, това може да е симптом, че „времето на Биткойн“ идва. (Особено ако засягат сметки на Сатоши Накамото.) Ако успея да забележа сериозни такива индикации за значителни прехвърляния, докато курсът на Биткойн е още нисък, аз бих инвестирал в него. Сегашните инвеститори няма да разпродават евтино или подаряват, ако няма скоро да са на печалба дори само от остатъка – те ще знаят всичко описано тук много преди мен, по-умни и информирани за ситуацията са от мен. Ще е глупаво да не следя какво правят. Ако нямаш сетива да усетиш къде е храната, но можеш да следваш тези, които имат сетивата, е мъдро да го правиш.

Защото, ако нещата минат по този сценарий, не е изключено десетилетие по-късно въпросът вече да е не „колко долара струва един биткойн“, а „колко биткойна струва един долар“. Или по-скоро един милион долара.

Ортодокс

December 7th, 2018

Беше една вечер, след обсъждане в софийския клуб по фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“ на предстоящите празници „Таласъмия“ – първото им издание. Говореше се за конкурс на тема чисто българско фентъзи – естествено, с таласъми вътре, за да е в тон с темата… Мислех си: колко ли весело би било разказче за среща с таласъми? На средновековен човек, който вярва в тях, но по някаква причина не се плаши? Примерно защото е срещнал малко таласъмче?

Празниците отминаха, идеята – не. Графоманията упорито искаше своето и накрая реших да ѝ го дам, за да ми олекне. Още повече че често се прибирах късно нощем, твърде капнал, за да мога дори да заспя. Започнах просто да сядам пред компютъра и да пиша нещо, което да ме развесели и поотпусне.

Като начало, реших да заменя таласъмите със самодиви, за по-оригинално. Посочих им навъсено вратата и обявих случая за приключен. Да-да! Прекръстиха се на караконджули и се намъкнаха през прозореца.

Рационалният ми ум не искаше да се примири с изчадия адови без обяснение. А както се знае, най-лесно обяснява подобни неща не миналото, а бъдещето. И така, Петърчо и Христина се оказаха деца от два свята в бъдещето, единият – средновековен, другият – високотехнологичен, успели да се срещнат и да завържат приятелство. „Таласъмията“ междувременно отмина и следващи се организираха, ама децата не щяха да си зарежат играта по средата.

По костите на историята се трупаше плът, раздърпваше ги и ги тласкаше да растат. Не можех да отделям на създанието си достатъчно усилия и го осакатих, уж временно – оставих го като гол скелет с куп щръкнали по него скечове, с уговорката че някой ден ще му направя и литературна обработка. Може би. Ако графоманията не ми мине.

Създанието обаче не беше съгласно. Минаваха ден или седмица и нова част от историята преливаше от главата ми, пръкнала се от натрупаното досега. Вече не аз бутах нея, а тя мен. Решението това да е неголямо разказче за случайна среща, прекратена навреме от бдителни родители, известно време удържаше напора, но накрая рухна. Историята гордо продължи с втора глава, след това с трета, четвърта…

—-

Това е предисторията на романа „Ортодокс“ А историята му… тя днес получи ново продължение. На хартия, като официално издадена книга. Повече от двайсет години по-късно – но по-добре късно, отколкото никога. 🙂

Официалното представяне на книгата е на 8 декември, събота, от 11:00 часа в Детския отдел на Столична градска библиотека. Заповядайте и бъдете добре дошли! Ще бъде представена също една страхотна книжка на писателите от клуба „Светлини сред сенките“, ще има връчване на награди – изобщо, няма да съжалявате. (Повече за представянето – на страничка на Човешката библиотека.

И ще можете да си купите „Ортодокс“, на приятелска цена – 13 лева вместо 18. Предлага се и вариант като електронна книга – там цената е… колкото вие решите. 🙂 Сериозно, можете да я вземете, прочетете и после платите, ако решите, че си е струвала. Не вярвам в бизнес-модел, който пробутва на хората котка в чувал, за да не могат да преценят нужна ли им е реално, или не. Затова и електронната книга ще е без цифрови защити – раздавайте я на който решите, че ще я хареса.

(Както пише Паулу Коелю в блога си – „Пирати от всички страни, обединявайте се и пиратствайте книгите ми!“ Няма да дораста до неговото ниво, но прогресът е съграден върху подражаването на успяващите. Нали? 🙂 )

Ако не можете да дойдете на представянето, можете да поръчате книжката било от Човешката библиотека, било от мен лично. Цената пак ще е 13 лева, като за приятели, и ще ви бъде изпратена с куриер (за ваша сметка) или, ако имате път към София, дадена лично по предварителна уговорка. И, ако искате, с поименен автограф и пожелание от автора на вътрешната корица. Ще бъде чудесен подарък, както за вас, така и за всеки ваш познат, голям или малък, който обича фантастиката и/или смеха. Обещавам! 🙂

А ако все още се съмнявате дали книжката ще ви хареса, можете да я прочетете предварително на страницата за произведения на сайта ми. Заедно с и други неща, които съм писал. 🙂 Свободно и безплатно.

Накрая – скромна молба. Разкажете, репостнете или препубликувайте тази информация за който се интересува от книги.

Благодаря ви предварително и от сърце!

Какво е това християнството

November 30th, 2018

Наскоро водих приятелски спор с един добър познат, дълбоко вярващ християнин. Той беше искрено убеден, че повечето представители на една друга религия – ислямът – мислят на християнството единствено злото, и че е много трудно или дори невъзможно да бъдат разубедени. Простичко казано – че те търсят да дойдат в Европа като бежанци, за да ни завоюват и да ни наложат своята религия и порядък. И затова е важно като цяло да не бъдат допускани тук.

Не съм го питал смята ли и че смятат да изнасилят жените ни – щеше да бъде твърде директна подигравка (чрез отправката към Ку Клукс Клан и подобните им), не искам да му я причиня. Но покрай този спор се замислих – какво е да си християнин?

Дядо ми на времето е един от подписалите подписката за спасяването на българските евреи. Не е бил неин инициатор, нито виден организатор – просто един от подписалите я, най-обикновен човек от улицата. Само той знае колко ли е треперил дали заради този подпис няма да го изгонят от общинската работа, която е хранела жена му и детето му, и е поддържала него самия жив, на косъм пред смъртта от туберкулозата. И знае и защо я е подписал – защото е вярвал, че тя ще спаси хора. До този момент той не е имал нито един познат евреин. Просто е смятал себе си за нещо като християнин, ако и не особено вярващ – и е смятал, че християните не оставят никого в лапите на смъртта… С много неща от произхода си не се гордея – те не са мое лично достижение, не съм се потил и страдал заради тях лично, нямам основание да си ги приписвам. С това, че имам такъв дядо, се гордея – защото той успя да научи на този урок и мен.

Само той ли е бил такъв глупак? Не. През Втората световна война християнски свещеници са спасили стотици хиляди евреи. Крили са ги в църкви и в домовете на вярващи, хранили са ги от църковните пожертвования, снабдявали са ги с фалшиви документи на чужди имена, тайно са ги прекарвали през граници към не-хитлеристки страни. Надали има европейска страна, която не може да се похвали с подобни подвизи. Навсякъде с един и същи мотив – че евреите също са хора, и да ги изоставиш на смъртта е предателство към това, което означава да си християнин. Простичко казано – че „другият“ е твой брат, дете на твоя Бог, и че който предава на смърт брат си, не заслужава добро от своя Създател.

Жив ли е и днес този начин на мислене? Или е паднал жертва на старателно сятата в нас и умело продавана ни омраза? На лъжата, че „другите“ са наши врагове, а тези, които ще ни „пазят“ от тях – наши приятели?

Преди малко повече от месец холандските имиграционни служби отиват да депортират едно арменско семейство. В Холандия от 2010 г., то е изгубило и последното обжалване на решението да му се откаже политическо убежище, и трябва да бъде върнато в Армения. И са щели да бъдат депортирани, ако не се намесва пасторът на местната църква. Той приютява семейството в черквата и отказва да пусне властите под предлог, че в момента вътре се извършва служба, и те по закон нямат право да я прекъсват… И води службата десетки часове, сменян от време на време от приятели. Докато научат за случилото се и други свещеници от други църкви, и се присъединят.

Към момента службата продължава без прекъсване вече повече от месец. Свещениците са решени да не я прекъсват, докато правителството не се намеси и не гарантира по някакъв начин на това семейство оставане в Холандия.

Прави ли са свещениците? Не зная. Законът казва, че не са – но законът не винаги е всичко.

Заслужава ли това семейство да бъде оставено в Холандия? Не зная. Може би са престъпници (не ми се вярва – щеше моментално да бъде разтръбено в ултрадесните медии). Може би са мързеливци, които искат само да паразитират на социални помощи. Може да са много неща – няма как да го зная истински, не съм бил там и не съм ги видял с очите си.

Но зная, че действията – както и думите – говорят не толкова за тези, които адресират или описват, колкото за тези, които ги вършат или изричат. Тази служба не ни казва много за арменското семейство – но ни казва наистина много за свещениците, които я водят.

Не зная, може би не съм прав. Кой съм аз, атеистът, че да съдя кой какъв е? Преценете си сами.

Но за мен тези свещеници са истинските християни.

Прозата и поезията

November 16th, 2018

Често се чудя – къде точно е границата между поезия и проза.

Има ли я изобщо? Или поезията е проза с настроение, а пък прозата – поезия, дето си е загубила настроението?… Или пък прозата е пораснала поезия с костюм и достойнство за пазене, а пък поезията си е забравила някъде костюма с все достойнството и е щастлива да е просто себе си, онова отвътре? Дето няма защо да се пази, понеже е по детски неуязвимо и безсмъртно?

А може би пък прозата е деловит чиновник, който носи на раменете си света, и не може да си позволи да го остави, защото кой го знае къде ще се търколи безстопанствен? А пък поезията е този свят, който мечтае чиновникът да го остави по погрешка и забрави някъде, за да може да се търкаля накъдето го поведе кой знае какво?

И може би понякога си разменят ролите, като цар и шут – прозата се разсмива и прескача съседската ограда, за да краде зрели круши, а пък поезията нахлупва фуражка и слага пагони, и изкомандва сърцата да поведат умовете на бой в името на същия този свят, без право на страх и почивка?

Кой знае?… Мисля си – може би има такива. Срещам ги от време на време. Често потайни и срамежливи, неизвестни за мнозинството като езотерични жреци. А толкова нужни на всички нас.

Днес искам да пиша за един такъв. Всъщност, не искам да пиша за него, той и сам умее да напише за себе си. И за още много други неща. Бъдете му гости. И каквото научите за поезията и прозата, моля ви, върнете се тук да го споделите. Защото сигурно ще е различно от това, което аз съм могъл да науча. И ще ви благодаря.

Ученически

November 8th, 2018

Не знам дали знаете – имам си едно уики с колекция от… глупости. (Попълнена с поредния бисер току-що.) Та, дойде ми „вдъхновението“ и реших да пусна някои от раздел „Ученически“ тук.

—-

Катедралата е величествена със своите аркади, огънати от вековете.

Скоро бойното поле се изпълнило с трупове, някои били недокоснати, а други още дишали.

На брега на реката рибарите поставяха червеи на въдиците си, а в реката се виждаше обратното.

Живея с майка си и баща си, който е починал.

Кокошките стават рано сутрин и започват да снасят. Добрите деца трябва да следват техния пример.

Едно време живеели големи животни, наречени динозаври, които поради смяна на сезона измрели.

В Москва се живее хубаво. Милицията е много добра и арестува много хора.

Хората посадили в парка дървета и скамейки…

Момчето лежало в леглото с леден компресор на главата.

Момчето и кучето спрели до езерото и се съблекли.

Тази топола затова и се нарича пирамидална, защото расте хоризонтално.

Обичам училището, защото то е шумно, радостно и вечнозелено.

От дете мечтая да стана лекар и да режа на хората ръце, крака и други важни органи.

Неговите очи с нежност се гледаха едно друго.

Селянинът бил заможен: имал свиня и жена.

По това време е имало и жени-воеводки, които са обладавали по стотина-двеста яки мъже. Но това не било верният път за освобождението на България.

Преди милиони години конят е бил малко животно, наподобяващо вампир… След дълго развитие конят се превърнал в сложно и добре устроено животно, напомнящо днешното магаре.

Бай Ганьо върши престъпление, но също обича да пише рецензии и др.

Кравата е голямо животно с четири крака по ъглите

Червената шапчица минавала през гората, където растели много гъби, и затова не успяла да различи вълка от баба си

Бой със саби на Аврам Хаджи Турян
(в оригинал „Танц със саби“ на Арам Хачатурян)