Аз съм Ахмед

January 13th, 2015

Става дума за Ахмед Мерабет – полицаят, когото братята Куаши убиха, след като разстреляха редакцията на „Шарли Ебдо“. Мюсюлманин. Точно толкова жертва на терористите, колкото и карикатуристите от редакцията. И точно толкова заслужил да бъде почетен.

Често заявяваме: „Защо всички терористи са мюсюлмани? Защо няма християнски или еврейски терористи?“ Сякаш Брайвик, който изби седем пъти повече хора от братята Куаши – деца, непровинили се с нищо пред никого – не го направи в подкрепа на християнската кауза, каквато я вижда той. И сякаш фундаменталистите, които замерят с камъни минаващи през Меа Шеарим „недооблечени“ (с непокрити глави, къси ръкави или поли не до земята) жени, не са най-евреите, или поне така те мислят…. Бързи и умели сме да виждаме само каквото ни се иска. Или каквото се иска на който ни пие акъла.

Друго обаче е още по-важно. Пищим как Куаши избиха 12 християни (всъщност 11 християни и 1 мюсюлманин), но не и че в същия този ден други ислямски терористи избиха в Йемен над 40 мюсюлмани. Пищим как „Ислямска държава“ е избила десетки християни, но не и как е избила десетки хиляди мюсюлмани. Треперим хем от уахабизма, хем от иранската аятолащина, без да се сещаме, че враг номер едно за всяко от тях е не християнството, юдаизмът или дори свободомислието, а другото… Още подобни примери има колкото щете. Но за способните да мислят и от толкова вече е ясно – най-изстрадалата жертва на ислямските терористи не са християните, евреите или свободомислещите. Най-изстрадалата им жертва са обикновените, свестните, достойните мюсюлмани.

Често заявяваме: „Това е война!“. Добре де, как постъпва един разумен военен? Опитва се да привлече съюзниците на противника да минат на негова страна, или се опитва да изгони своите съюзници да минат на страната на противника? Ако прави второто, за кого работи и срещу кого воюва всъщност?… Обикновените мюсюлмани са естествени наши съюзници в борбата срещу ислямските (и не само) терористи. За кого работят и срещу кого воюват тези, които с думи и/или действия се опитват да ги отблъснат от нас и пратят на страната на терористите?!

Някой може да възкликне: „Хитроооо! Вместо мюсюлманите да избиват нас, нека се избиват помежду си!“. Да, ама не. Ако някой мюсюлманин потрива ръце как Брайвик избива нас, а не мюсюлмани, колко симпатия ще е заслужил? Дали този човек не е просто друг Брайвик, който все още не е застрелял някого лично? Засега?… Тези, които искат мюсюлманите да се избиват помежду си, по същия начин са просто други терористи, макар и само по манталитет. Засега.

Затова и тази философия не работи. Обикновените мюсюлмани не са идиоти и я усещат много бързо. И реагират по естествения човешки начин… Живеем във взаимосвързан свят. Единственият начин да получим доброта, честност и подкрепа е да ги даваме. В конкретния случай – на обикновените мюсюлмани. Нека им помогнем да се справят с убийците си. Не защото така пазят нас, а защото те заслужават да не бъдат убивани. Да живеят спокойно и щастливо, да създават и да се радват на създаденото. Ние не само имаме морално право единствено на това, което даваме на другите – светът е уреден така, че то е, което ще получим от тях.

Затова и в Туитер съществува хештагът #JeSuisAhmed. Според мен човек, подкрепил #JeSuisCharlie, би бил щастлив да подкрепи и този. Религията и вярата нямат значение. Има значение единствено дали човекът е отвътре от достойните хора или от терористите.

… Да, съдя хората по това към коя позиция са се присъединили. Естествено, мотивите имат значение – поне докато носителят им не тръгне да убива хора, пряко или косвено. Но първото впечатление е позицията към събитие като разстрела на „Шарли Ебдо“. Тя е, която дели хората не по религия, а по същност.

Толерастия

January 11th, 2015

Напоследък българският Нет (и особено форумите и коментарите под новини) е пълен с термини от типа на „толерастия“, „либерастия“ и т.н. Сигурно много хора се интересуват от значението и произхода им. Този запис е за тях.

Тези термини са производни от кръстосване на понятия, които някой мрази, с думата „педераст“. Предполагам, че кръстосването е дело на различни хора, по различно време. Така че е интересно и полезно да се знае кои и какви са те.

Общото между тези хора очевидно е аналната фиксация. („Анална фиксация“ ще рече, че непропорционално и неоправдано голяма част от вниманието им я привлича едно определено отвърстие на тялото.) Какви са причините за тази анална фиксация не съм се запитвал, темата не предизвиква интереса ми. Но принципно изборът ми се струва сравнително тесен.

Друга прилика може да се потърси чрез това кой мрази думите „толерантност“, „либерализъм“ и прочее. Очевидно това са крайно консервативните и нетолерантни хора, които изпитват силно желание да манипулират другите и се чувстват в правото си да го вършат.

Като се обединят двете прилики, в български условия това указва предимно една определена категория хора – комунистическите политченгета. (Не пиша „бившите“, защото те стават бивши единствено в гроба.) Наблюденията ми го потвърждават. Тези, които папагалстват въпросните термини срещу заплащане, и тези, на които не им работи антивирусът, ги изключвам по подразбиране – те са проводници, не източници. Всички източници, които съм видял, са от споменатата категория. (Вероятно има и хора, които не са успели да се вредят тогава на служба и сега наваксват според силите си. Просто аз не съм попадал на такъв.)

Дотук добре. Аз обаче не съм от тази категория. Не страдам от анална фиксация и не съм крайно консервативен и нетолерантен. (Сигурно има и доста други хора като мен – всъщност, огромното мнозинство.) Така че си задавам въпроса – какво трябва да означава примерно „толерастия“ за мен?… Ето моят отговор:

Свободата на словото е основата на съвременната цивилизация. Тя е, която дава възможността да изкажеш каквото и да било или да извършиш каквото и да било. Тя дава както правото да изкажеш определено мнение, така и правото да го критикуваш или да изкажеш друго. Който призовава към ограничаване на свободата на изказване, отрича с това своето право да прави призиви.

(Често общества са въвеждали ограничения на свободата на словото под изключително благовидни причини. Понеже някои видове слово били много опасни и вредни. С много редки изключения тези видове слово не са се преследвали особено строго – но неугодните на властта, дори не опасни и вредни, са били гонени чрез инструментите на ограниченията безмилостно. А неугодни на властта почти винаги са се оказвали тези видове слово, които пречат на шепичката властници да гази, ограбва и съсипва хората… На всяко от изключенията се падат стотици примери за правилото. Иначе казано, историята е отговорила на въпроса за ползата и вредата.)

Оттук идва един важен извод: който призовава към ограничаване на свободата на изказване всъщност призовава тази свобода да бъде отнета на другите, но разрешена на него. Иначе казано, да бъде поставен над другите и да има права, които те нямат. Призовава към общество на неравенството – дали робовладелско, феодално, комунистическо, олигархично или друго, е въпрос на детайли.

Къде е вредата от това? Обществата на неравенството се отличават с много по-лош живот, нисък стандарт, вътрешни противоречия и всичко друго, което сме щастливи, че вече е минало. (Или се гневим, че все още е настояще, именно понеже обществото ни все още е до голяма степен общество на неравенството.) Превръщането на обществото в такова е началото на връщане към Средновековието. Също така, тези които искат да са поставени над другите не са морални и етични хора и надали биха проявили грижа и отговорност за поставените под тях. Харесва ли ви идеята да сте крепостни селяни на аморални и безотговорни феодали? Дори ако ви обещават реки от мед и масло и носене на ръце? Ако да… простете, но не ви работи антивирусът.

Ето затова тези, които призовават към ограничаване на свободата на изказване, са изключително опасни за всяко общество. Терористи, които успеят да взривят бомба, могат да убият стотици хора. Ако успеят да взривят атомна централа, могат да убият хиляди и да затруднят живота на милиони. Нетолерантните обаче, ако успеят да постигнат целта си – общество на неравенството – ще съсипят живота на всички нас. Затова и те са много, много по-опасни от терористите.

Това е и причината толерантността към подобни хора и изказванията им да е изключително опасна за всички нас. Несравнимо по-опасна от толерантността към терористи. Ако на света съществува наистина опасна и недопустима толерантност – такава, която заслужава името „толерастия“ – това е толерантността към пропагандиращите нетолерантност и ограничаване на свободата на словото.

„Шарли Ебдо“ и останалото

January 9th, 2015

Покрай клането в „Шарли Ебдо“ се наслушах на какви ли не коментари. Преобладаваха антиислямските. Авторите на доста от тях оставяха впечатление не толкова да са против убийците, колкото да им завиждат, че са устроили качествена касапница.

Атеист съм. Изпитвам към исляма точно толкова симпатии, колкото и към всяка друга религия. Силна антипатия изпитвам обаче към тежките форми на идиотизъм и нежелание за мислене. А те май са много разпространени напоследък… поне в българския Нет. Та след доста не-писане май е време да си го кажа.

През Средновековието „терористи“ (в тогавашния еквивалент) са били само една религия – християните. Кръстоносни походи, изтребления на неверници (включително „други“ християни), горене на вещици, Света инквизиция… който не е учил история, той не знае колко може да се изреди тук. Всички други религии тогава са образец на търпимост на фона на християнството.

Защо тогава християните са били такива? Много просто е. Не защото са били ултра-религиозни, фанатици, надъхани убийци и прочее. Християнството е било само димна завеса. Чисто и просто някой е имал изгода от това.

Каква ли? Кръстоносните походи са носели някому пари и власт. Изтребленията на неверници са били законен начин да им бъде плячкосано имуществото. Горенето на вещици – кои управник набеждавал за некадърността си, кои били пречка за някого в нещо, кои просто не били пуснали на някого. Светата инквизиция – доносниците са получавали дял от имуществото на осъдения, а инквизиторите са се издигали до пост и власт чрез „ревност в служба на Бога“… Това и нищо друго е причината християните да са били „терористи“ – нечия изгода.

Оттогава са минали само няколко столетия. Човешката природа не се е променила особено. Както тогава, така и сега има хора, способни да изтребват до безкрай за пари, власт или кефа си. И както тогава, така и сега те са движени не от религиозен фанатизъм, а от изгодата си.

Както тези убийци, така и „Ислямска държава“, „Ал Кайда“ и изобщо ислямският радикализъм и фундаментализъм са движени от само едно нещо – нечия изгода. Някой печели нещо от това да ги има и да са такива, каквито са. За мен голата истина е тази. Конкретните убийци са просто луди, които този някой е опазил от влизане в лудницата и им е пъхнал автомати в ръцете. Премахнете ги – ще проима нови и нови. Докато някой има интерес това да се случва.

Той е, който трябва да бъде превърнат в пример, дето да кара подобните му да се посират от ужас. Докато гоним извършителите, а не издирваме и наказваме него, ще приличаме на оня персийски цар, дето наредил да набият морето с тояги, че му потопило корабите.

Кой има изгода, и всъщност само един ли е? И да знаех, нямаше да го напиша. Не защото ме е страх – вече съм публикувал тук мнението си по въпроса. Ще го кажа отново: присъединявам се от сърце и душа към журналистите и карикатуристите от „Шарли Ебдо“. И приканвам всеки с ум и достойнство да направи същото. Нека откачените убийци знаят, че трябва да избият и мен. Дано им преседна, или поне ги забавя в убиването на някой по-свестен.

Няма да го напиша, за да се замислите кой е със собствените си глави. Не за да прочетете на тази страница поредното мнение в Интернет. Който има пари, може да купи появата на стотици лъжи по въпроса. Вместо това мислете със собствените си мозъци – тогава ще стигнете до истината. Може отначало да сгрешите – още по-добре, докато се поправяте, ще се научите да мислите. Не е чак толкова трудно, а може да е спасяващо живота и здравия разум.

Ако не знаете откъде да започнете, препоръчвам за начало думите на един дълбоко религиозен човек. Ако и да е просто герой на Александър Дюма:

Открий кой има изгодата, и ще откриеш извършителя.

Цитати от Джордж Оруел… и не само

December 28th, 2014

Всички животни са равни. Но някои са по-равни от другите.

Свободата е възможността да кажеш, че две по две е четири. Всичко друго следва от това.

Който управлява настоящето, управлява миналото. Който управлява миналото, управлява бъдещето.

Ако спазваш дребните правила, можеш да нарушаваш големите.

Ако търсите образа на бъдещето, представете си ботуш, тъпчещ човешко лице. Завинаги.

Властта не е средство, тя е цел. Диктатура не се установява, за да се извърши революция – революцията се извършва, за да се установи диктатура. Целта на репресиите са репресии. Целта на мъченията са мъчения. Целта на властта е власт.

Какви възгледи изповядват масите и какви не, е без значение. На тях може да се предостави интелектуална свобода, защото нямат интелект.

Във всяко общество хората трябва да живеят в нарушение на съществуващия порядък на нещата.

Най-добрите книги ти казват това, което и сам знаеш.

Масите никога не вдигат въстание по своя инициатива, нито пък само защото са угнетени. Нещо повече, те дори не разбират, че са угнетени, докато не получат възможност да сравняват.

Много хора се чувстват зад граница добре само когато презират местните жители.

Всеки писател, застанал под партийно знаме, рано или късно се сблъсква с избор – или да се подчини, или да млъкне.

Има ситуации, в които „неверните“ убеждения са по-искрени от „верните“.

Тези в нашето общество, които са най-добре осведомени за случващото се, са и най-малко способни да видят света какъвто е. Като цяло колкото повече разбиране, толкова повече илюзии; колкото повече ум, толкова повече безумие.

Във времената на всеобща лъжа да говориш истината е екстремизъм.

Абсолютно бялото, както и абсолютно черното, най-вероятно са дефекти на зрението.

Ако всички приемат лъжата, наложена от Партията, ако във всички документи се пее една и съща песен, тази лъжа се заселва в историята и се превръща в истина.

Не съществува нищо твое освен няколко кубически сантиметра черепно съдържание.

Йерархично общество е възможно единствено на основата на бедността и невежеството.

За да виждаш това, което става под носа ти, е нужна отчаяна борба.

За нищо на света не искаш болката да се усилва. От болката искаш само едно – да спре. В живота няма нищо по-лошо от физическата болка. Пред нея герои няма.

Представителите на средната класа нямат какво да губят освен правилното си произношение.

Войната е начин да разбиваш на парчета, разпиляваш в стратосферата и потапяш на дъното на морето материали, които биха могли да подобрят живота на народа и така да го направят в крайна-сметка по-разумен.

Патриотизмът по природа не е агресивен нито във военно, нито в културно отношение. Национализмът е, който е неотделим от властта.

Ако си в малцинство, и дори сам, това не значи, че си безумен.

Хората могат да бъдат щастливи само ако не смятат щастието за цел на живота им.

И още един, кореспондиращ с осмия:

Ако ти дадат разчертана хартия, пиши накриво.
(Цитат от Хуан Рамон Хименес, избран от Рей Бредбъри за мото на „451 по Фаренхайт“)

Годишнина от края на света

December 16th, 2014

Както без съмнение всички знаете, на 21 декември се навършват две години от края на света – 21 декември 2012 г. Ако случайно сте пропуснали, тогава Земята се сблъска с планетата Нибиру и престана да съществува.

По този повод организирам тържествено отбелязване на двегодишнината от края на света.

Засега предвидените мероприятия са:

– Как изкарах края на света – спомени от очевидци
– Предишни и бъдещи сблъсквания с планетата Нибиру – историческа лекция
– Как да се предпазим от пътни инциденти по време на край на света – лекция от КАТ
– След края на света: къде сме ние – в ада, в рая или в чистилището? – теологична дискусия
– Котка ли е светът, и ако да, колко живота са ѝ останали? – научно изследване
– Призраците имат ли свои призраци? – актуално спиритическо обсъждане
– Сблъсъкът с Нибиру като проява на борбата между Бог и дявола – духовно послание
– Краят на света и ефектът на Шрьодингер – физична теория
– Борсови и инвестиционни стратегии в условия на край на света – икономическа статия
– Тържествено пожелаване на ползотворен и успешен следващ край на света – заключение

Ще обявя допълнително къде ще е тържеството. :-)

За толерантността

December 8th, 2014

Наскоро попаднах в един руски сайт на публикация на тема толерантността. Колко вредна е тя за възпитанието на Истинските Хора. Тезата на публикацията гласеше:

„Толерантност“ е медицински термин, взет от трансплантологията. Означава неспособност на организма да отличава чуждите и враждебни клетки от своите. Това състояние се постига чрез постепенно съсипване чрез отровни лекарства на имунната система на организма, и довеждането ѝ до апатия и безразличие. Пълната толерантност означава смърт.

Защо в Русия подобно мнение е на почит в момента няма да се спирам. Достатъчно хора нямат нужда от обяснения. Достатъчно пък никакво обяснение няма да убеди в нищо… Вместо това ще предложа своята теза.

„Загуба на толерантност“ е термин, взет от трансплантологията, имунологията и други медицински области. Означава състояние, при което имунната система на организма, която трябва да го защитава, развива нетърпимост към нужни на организма клетки и започва да ги атакува.

В класическия случай имунната система напада собствени клетки на организма. Резултатът е различни болести, според това какви клетки страдат. Ако например това са невроните или поддържащите ги клетки, резултатът е множествена склероза или друг вид дегенерация на мозъка и периферната нервна система. Ако това е съединителната тъкан, която е „свързващата среда“ на организма, се развива обща неспособност за функциониране, и т.н.

В трансплантологията е по-популярен друг вариант. Нерядко хора губят един или друг свой орган и се нуждаят от присаждане на външен, за да останат живи. Имунната система неизменно подхожда към външния орган с подозрителност и обикновено подема кога тормоз, а кога и открита война срещу него. Тази ѝ война е причината за смъртта на почти всички болни, чийто живот е бил спасен чрез трансплантация.

Най-сетне, повечето хора без медицинско образование не знаят, че от клетките в човешкото тяло само една десета са човешки – останалите са най-различни бактерии и други организми. Свикнали сме да мислим за тях като за в най-добрия случай нежелани натрапници, а в най-честия агресори и убийци. Но истината е, че нищожна част от тях са вредни, а немалка са полезни или дори ключови за оцеляването на организма ни. Унищожаването им, от имунната система или други фактори, може да доведе до болести или дори смърт, ако не бъде спряно.

Овладяването на излязлата от контрол имунна система не е лесно. Налага се срещу нея да бъдат използвани отровни препарати, които вредят на целия организъм. Обикновено е нужна раздяла с поне 90% от „личния ѝ състав“. Не много рядко единствената животоспасяваща възможност е пълното ѝ унищожаване до последната клетка и внасянето на имунна система от друг организъм. Показателно е, че обикновено внесената имунна система се отнася към „чуждия“ ѝ организъм по-отговорно и толерантно, отколкото изпуснатата от контрол бивша негова собствена.

Истина е, че пълната толерантност прави живота на организма много труден. Въпреки това обаче той е възможен – немалко хора доживяват до зрялост и водят богат и полезен живот, въпреки че са родени без част от имунната си система или дори изобщо без нея. Докато загубата на толерантност в значима степен, дори все още далеч от пълна, обикновено води до смъртта на организма, често в кратък срок.

Свободата на медиите

December 2nd, 2014

Как само не ми се пише за политика… А няма как. Животът ни се оказа закачен за нея като ремарке за ТИР. Позволиш ли си да пишеш каквото мислиш във Фейсбук или в блога си, току-виж се окажеш „член“ на „политическа партия“. От типа на Протестна мрежа. Недай боже да отидеш на митинг – всички познати започват да се обзалагат кога ще си купиш нова кола от парите, които ти плащат там…

Ако има нещо смайващо в тази ситуация, то е че някои хора, още повече пък журналисти, продължават да се борят срещу олигархията и мафиотизацията в обществото. Да протестират срещу политическата наглост, да я разобличават колкото и както умеят. Без да се плашат, че общините наоколо послушно закриват всяко място, където се продават вестници, за да пуснат вместо него поредната „Лафка“.

Тук привеждам един анализ на състоянието на БНР, който журналистите Емил Янев и Кин Стоянов обявиха на своя пресконференция. Имам честта да съм бил понякога гост в предаванията им, познавам ги лично и смея да заявя, че не са продажници или славолюбци. Затова и ще публикувам тук техния анализ. Другаде може и да не го откриете. Но докато имам дори само скромния си блог, ще го има в Интернет. И сам воинът е воин, ако ще да е смешник, яхнал кранта и с леген вместо шлем.

—-

ОБЩЕСТВЕНА ДИСКУСИЯ

На вниманието на:

Президента на Република България г-н Росен Плевнелиев
Комисията по култура и медии в Народното събрание
Съвета за електронни медии
Българската академия на науките
Омбудсмана на Републиа България г-н Константин Пенчев
Съюза на българските журналисти
КНСБ
КТ „Подкрепа“
С копия до:
Асоциацията на европейските журналисти
Фондация „Репортери без граници“
ЕП

БЕЗЗАЩИТНИ ЛИ СА ОБЩЕСТВЕНИТЕ МЕДИИ В БЪЛГАРИЯ

Кой програмира Матрицата, така че да отхвърля журналистиката? Цензура и атмосфера на нетърпимост в БНР под крилото на СЕМ четвърт век след демократичните промени у нас

В началото на октомври журналистите от Екип „Инфохолици“ Емил Янев и Кин Стоянов обявиха, че напускат БНР поради налагането на цензура върху техните предавания – четири авторски формата на радиоводещите бяха спрени от новото ръководство с генерален директор Радослав Янкулов – и упражняването на административен тормоз и саморазправа с проявите на журналистическа солидарност в Националното радио. Радиоводещите представиха своите мотиви на специална пресконференция.
Водени от убеждението, че цензурата върху журналистиката и прокарването на политическа пропаганда и политически пиар в медиите превръщат българското общество в маса, беззащитна срещу своеобразни манипулации, Емил Янев и Кин Стоянов инициираха професионална дискусия в СБЖ в отговор на големия въпрос: Беззащитни ли са обществените медии в България?
На дискусията бяха обсъдени въпроси и повдигани тревожни констатации, които си струва да бъдат споделени.

БНР ПРЕД СВОЯТА ОСЕМДЕСЕТ ГОДИШНИНА
Непрофесионалното управление на БНР за последната година и половина дава все по-ясни, явни и ярки доказателства за намерение Радиото да бъде професионално обезкръвено, лишено от силни журналисти и предавания и превърнато в лоша версия на частна радиостанция. Доказателствата започват от свалянето на утвърдени предавания и преминават през засиленото присъствие на спортните формати в програмата, наречена и доказала се във времето като ИНФОРМАЦИОННИЯ ЛИДЕР на България.
Генералният директор на Българското националното радио Радослав Янкулов и назначеното от него ръководство на медията драстично промениха програмните схеми на програмите в Националното радио в противоречие с издадените от СЕМ лицензи и изискванията на европейската медийна регулация.
Радиоръководството спира предавания и променя програмите, без преди това да са се състояли професионално-творчески обсъждания за мотивите на извършваните промени. Липсата на аргументи се прикрива с обяснението, че така бил решил Програмният съвет на медията, без да могат засегнатите да се запознаят с протоколи или друг официален документ от заседанията на ПС.
Спрямо по-упоритите журналисти, които продължават да търсят отговори се прилага ултимативно тактиката: „Това е решение на Управителния съвет!“ – като членовете на УС често научават за собствените си решения от засегнатите.
80 години след Сирак Скитник в БНР се води война със словото и думите, като единствените формати, в които се допуска повече говор са коментарите на футболни мачове, които все повече изместват други предавания по Програма „Хоризонт”
Футболизацията в програмите на БНР влиза във все по-голямо противоречие с утвърдените от СЕМ програмни лицензи и изискванията на европейската медийна регулация, както и текстове от Закона за радиото и телевизията.
Опитите за професионални дискусии и самоорганизация на журналистите в БНР се посрещат от ръководството с груб административен натиск, често преминаващ в солдафонство. Като особено опасни се третират проявите на колегиална солидарност. Тогава административната саморазправа преминава в остракизъм. Със заповеди на генералния директор работното време на подобни „подривни елементи” самоволно и без програмна или технологична необходимост се променя, като биват задължавани наказателно да започват работния си ден от 7 часа сутринта. Заповедите драстично променят и характера на работата, регламентирана в длъжностните характеристики на журналистите дисиденти. Атмосферата в Старата къща все повече заприличва на сюжет от романите на Франц Кафка.
На драстичен натиск са подложени журналистите и работещите в други звена на БНР, които възстановиха синдиката „Свободно слово”. Арсеналът е разнообразен – от нареждания да пишат обяснения от типа: „защо не са информирали прекия си ръководител, че отиват на зъболекар”, до освобождаване от работа, поради неоправдано закриване на дръжността.
Тъй като председателят на „Свободно слово” Ирен Филева се ползва от предвидената в закона защита, срещу нея и синдиката беше насъскана клеветническа медия със симптоматична стилистика:
„Филева, известна още и като Баба Тереза, отчаяно се надява, че Реформаторите ще я възнаградят за слугинското й поведение към тях и ще й помогнат да изпълни мечтата си – да стане директор на националното радио.В битката за поста Филева е впрегнала и маргиналната й организацийка Мрежа „Свободно слово”.На всичкото отгоре тя използва скотската си сбирщина като трамплин за високи постове.” http://pik.bg/пишман-водещата-баба-тереза-продължава-да-сее-интриги-в-бнр-надява-се-реф
В драстичен конфликт на интереси Радослав Янкулов използва ефира на Програма „Хоризонт” всеки месец, за едночасово предаване, чията главна цел е да утвърждава управленската си власт, като принуждава подчинените си да участват в предаването, за да го хвалят, както и да се саморазправя с опонентите си вътре и извън БНР. Езикът му е пример за подигравателно, агресивно и нетолерантно говорене – език, присъщ на футболните агитки.
Говорът в „60 минути на генералния директор” подава тон за всеобща атмосфера на нетърпимост не само в студиата, редакциите и коридорите, но и в ефира на БНР.
На 25. 10. 2014 г. в представянето на новото си предаване „Конструкция” Калин Манолов се нахвърли срещу природозащитниците, малцинствата и правозащитниците като към врагове и рушители на капитализма. Ако оставим настрана тонът на водещия – несполучлив опит да наподоби шаблоните на журналистиката, която навремето възхваляваше развития социализъм – съдържанието на речта му съвсем не съдейства за взаимното разбирателство и толерантността в отношенията между хората. – ЗРТ Чл. 6. (2) 7. Манолов влезе и в остро нарушение на ЗРТ Чл. 8. , според който: Медийните услуги не трябва да подбуждат към ненавист, основана на раса, пол, религия или националност.
Подобни нововъведения стават, след като в програмите на БНР бяха спряни формати, които по ЗРТ Чл. 6. (2):
1. предоставят за разпространение политическа, икономическа, културна, научна, образователна и друга социално значима информация;
2. осигуряват достъп до националните и световните културни ценности и популяризират научните и техническите постижения чрез разпространението на български и чужди образователни и културни програми и предавания за всички възрастови групи;
3. осигуряват чрез програмната си политика защита на националните интереси, общочовешките културни ценности, националната наука, образованието и културата на всички български граждани без оглед на етническата им принадлежност;
4. поощряват създаването на произведения от български автори;

Според генералният директор на БНР промените в програмите стават с решения на Програмния съвет, който съгласно правилника за организацията и дейността си се състои:
(3) Оперативният състав на Програмния съвет се състои от: Програмният директор; директорите на:
Програми: “Хоризонт”, “Христо Ботев”, „Радио София“, на дирекция „Мултимедийни програми“;
Дирекции: „Правна и човешки ресурси“, „Финанси“, “Международно сътрудничество”, „Реклама и маркетинг“и„Музикална къща БНР“, ръководител отдел „Връзки с обществеността“.
Според правилника за организацията и дейността на Програмния съвет на БНР в общественото радио няма представители на обществото, ръководителят на отдел „Връзки с обществеността“ не може да запълни тази липса. Колкото до Обществения съвет на БНР, достатъчно е да се уточни, че председател на същия обществен съвет е Кирил Домусчиев, който може да е добър бизнесмен и мениджър на успешен футболен клуб, но едва ли е спечелил доверието на българското общество дотолкова , че да защитава обществения интерес в общественото Българско национално радио. За сравнение председател на Обществения съвет на БНР при генерален директор Валерий Тодоров беше безспорният, а не спортният арт мениджър и директор на Народния театър „Иван Вазов” г-н Павел Васев.
В ПС липсват и представители на професионалните среди. В съпоставка, при генерален директор на БНР Поля Станчева Програмният съвет се председателстваше от проф. Веселин Димитров, който тогава беше декан на Факултета по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”, за когото и днес пазим паметта като един от най-ерудираните историци на Старата къща. Днес програмните въпроси на общественото Българско национално радио се решават от директорите според принципа „гарван гарвану око не вади”.
В ПС няма да откриете и представители на оперативните журналисти от БНР. Това открива възможности за натиск и цензура спрямо водещите и редакторите, въпреки че според ЗРТ Чл. 10.(1):
При осъществяването на своята дейност доставчиците на медийни услуги се ръководят от следните принципи:
1. гарантиране на правото на свободно изразяване на мнение;

Главните проблеми в БНР сега са:
-липса на визия;
-силово налагане на решения без обсъждане;
-липса на прозрачност;
-реваншизъм – замяна на кадърни кадри със „свои“, със степени по-некомепентни от предшествениците си;
-произволни реформи, без програмна и финансова обосновка, без обсъждане.
Резултатът се вижда в катастрофата с обхвата на аудиторията и рейтингите. БНР се върна години назад програмно, технически и технологично. „Хоризонт“ загуби позициите си на лидер, отстъвайки на Радио Веселина. Уникалната аудиовидео интернет платформа БИНАР е унищожена. След реформата в Радио „София” слушаемостта му падна 7 – 8 пъти. Това може да се види от социологическото проучване, поръчано от БНР и от последните пийпълметрични данни на унгарската агенция, която неотдавна представи свой софтуер за измерване на аудиторията.

В хода на дискусията възникнаха изказвания, свързани и с ролята на Съвета за електронни медии за състоянието на обществените и не само обществените медии у нас и тъжната класация, че България се нареди едва на стотното място по свобода на словото.

„МАТРИЦАТА” СЕМ
„Това са моите принципи! Ако не ви харесват…имам и други…“
Граучо Маркс

ЗРТ Чл. 20. (2) При осъществяване на своята дейност Съветът за електронни медии се ръководи от интересите на обществото, като защитава свободата и плурализма на словото и информацията и независимостта на доставчиците на медийни услуги.

Изискванията на Закона за радиото и телевизията повдигат следните въпроси към Съвета за електронни медии. Въпроси, които търсят своите отговори:
1. Вижда ли СЕМ своята отговорност при избора на настоящите ръководства на двете обществени медии? Имаше предупреждения и подозрения преди избора и на двете ръководства?
2. С какви журналистически качества Радослав Янкулов смая до такава степен СЕМ да го избере за генерален директор на БНР, при положение, че според всеобщо мнение присъствието му като водещ на „60-те минути на генералния директор“ не предполага, че би спечелил и конкурс за редактор в регионална програма? Всъщност осъществява ли СЕМ мониторинг върху предаването „60 минути на генералния директор“ и дава ли си вече сметка какъв човек е избрал за ръководител на национална обществена медия?
3. Преди 3 години настощият председател на СЕМ, доц. Георги Лозанов заяви, че „до година време ще бъдат ясни истинските собственици на медии в България” – минаха две години над посочения срок, а резултатът все още се чака! А той е сред важните отговори за състоянието на медийната среда у нас днес – защо СЕМ не иска да го даде?
4. Ако регулаторът признава, че има сериозни проблеми в собствеността и управлението на електронните медии, какви бяха неговите конкретни инициативи и действия за промяна на българското медийно законодателство, за промяна или създаване на нов ЗРТ, така че да се търси решение ?
4. Редно ли е един и същ регулатор да контролира работата и на обществените, и на търговските медии?
5. Как се отнася СЕМ към идеята и намерението за обединяването на двата регулатора/СЕМ и КРС/ и към мнението, че е добре да бъдат регулирани само търговските медии, а обществените да се саморегулират? Къде отидоха омайните разсъждения на Лозанов за продуцентските модели и хоризонталните структури в обществените медии, в които творческите принципи ще бъдат ръководещи? Вместо това – вертикална, военизирана, и субординирана система от „служащи“ (според лексиката на Митко Димитров) в БНР!
6. Защо на регулацията, чиито най-ярък и дългогодишен представител е доц. Георги Лозанов, не и стигнаха 16 години, за да промени начина, по който се попълва състава на регулатора – парламентарната и президентската квота напълниха СЕМ с протежета и несвързани с журналистиката случайни, послушни лица.
7. Защо до ден днешен регулаторът не дава отчет пред обществото изпълняват ли защитения си лиценз радио и телевизионните програми и ако това не е така – какви мерки и санкции са предприети? Сайтът на СЕМ едва ли е оправдание, след като липсва достатъчно информация, включително и за причините за закриването на програми и медии? Председателят Лозанов беше информиран за спирането на радиопредаването „Различният до мен”, носител на наградата на Движението на хората с увреждания на медийният фестивал Mediamixxx 2008 г., наградата за верска и етническа толерантност „Димитър Пешев” 2010 г. и наградата „Сирак Скитник” 2012 г. Със спирането на предаването през 2013 г. директорът на Програма „Радио София” Митко Димитров наруши програмния лиценз, но СЕМ не предприе никакви действия.
8. Изпълнява ли Съветът за електронни медии задължението си по Чл. 32. (1) от ЗРТ да организира изучаване на обществената оценка за дейността на доставчиците на медийни услуги и на техните медийни услуги; по отношение на обществените медии и встъпи ли в правата си по ал. 2 да издава задължителни указания на доставчиците на медийни услуги за спазване изискванията на чл. 33: Съветът за електронни медии осъществява надзор върху дейността на доставчиците на медийни услуги само относно:
защитата на правата на потребителите; когато от програмата на Радио „София” беше свалена рубриката „Потребителска академия”?
9. Има ли изследване за доверието към СЕМ в обществото. Инициирал ли е СЕМ подобно изследване, което е логично за медийния регулатор?

ПОЛИТИЧЕСКАТА КЛАСА, МАТРИЦАТА И МАТРИЧАРИТЕ
ЗРТ Чл. 24.(1) Съветът за електронни медии се състои от 5 членове, от които 3 се избират от Народното събрание и 2 се назначават от президента на републиката.
Изглежда, че политическата класа у нас е доволна от рекордното стотно място, на което българската медийна среда се радва по свобода на словото в класацията на „Репортери без граници”. Колкото е по-голяма дистанцията между България и държави, оглавяващи класацията като Финландия, Холандия и Норвегия, толкова по-голяма е и дистанцията между политическия елит и възможностите на обществото да контролира управниците си. Съотносима ли е свободата на словото с образоваността на обществото? Ето данни от една също така тъжна статистика:
До 15 годишна възраст средностатистическият български ученик е изостанал с три години от средният ученик във Финландия. Делът на най-добре представящите се ученици у нас е 3% срещу 15% във Финландия. Делът на функционално неграмотните ученици у нас е 41%, докато във Финландия е само 8%. Няма защо да продължаваме. Данните са от изследване на Програмата за международно оценяване на учениците PISA. Очевидно колкото е по-голяма свободата на словото в едно общество, толкова по-образовано е то. Върху този статистически съпровод директорът на Програма „Радио София” Митко Димитров, под бащинското крило на генералния директор на БНР Радослав Янкулов, спря всекидневното предаване „Часът на инфохолиците”, носител на наградите „Сирак Скитник” 2007 г. и „Мтел Медиа Мастърс” 2012 г. Идеята на новата програмна схема на Радио „София” се съдържа в измислената от същия Митко Димитров автореклама: „Музика, музика и щастливите кокошки повече снасят”. Но индивидуалната творческа съдба на Екип „Инфохолици“ може да се разглежда като обощение за колективната творческа участ на много журналисти от обществените медии. А това поражда нови въпроси:
Програмната арогантност на Янкулов и Димитров не би могла да се случи, ако те нямаха усещането за безнаказаност. Кой стои зад тях?
Генералният директор на БНР Радослав Янкулов в стотния ден на своето директорстване сподели пред общото събрание на колегията в Радиото за своята близост с тогавашния премиер Пламен Орешарски. После в разрез с лиценза, предоставен от СЕМ, но с резолюция от тогавашния председател на Народното събрание Михаил Миков, бяха прекратени преките излъчвания от заседанията на Парламента по Програма „Радио София”, въпреки че лицензът на програмата е за парламентарен канал. Трябва да се каже, че приетата от Програмния съвет на БНР нова програмна схема на Радио „София” е в нарушение на програмния лиценз и при един малко по-принципен Съвет за електронни медии честотата на програмата може да бъде отнета, така че щастливите кокошки ще престанат да снасят. В това отношение БНТ има горчив опит.
Арогантността и чувството за безнаказаност са заразителни. След като Емил Янев и Кин Стоянов на пресконференция на 02. 10. 2014 г. изложиха причините, които ги принудиха да напуснат БНР: http://vbox7.com/play:a43650c285 , програмният директор Иво Тодоров се е обадил в Пресцентъра на НДК, за да иска обяснение защо е допусната пресконференцията и дали е била заплатена. Екипът разполага с първични счетоводни документи, че е заплатил услугата. Най-вероятно Янкулов и неговата команда са потърсили, а защо не и намерили нови покровители. След пресконференцията целият архив на Екип „Инфохолици” от януари 2012 до април 2014 г. беше премахнат от сайта на Радио „София”. Иде реч за близо 417 предавания годишно. Очевидно някой се е обезпокоил от сравнението със сегашната програма на Радио „София” и радващите се през последните месеци от тяхното съществуване на над десет хиляди прегледи месечно предавания на инфохолиците. Тази интернет вазектомия най-вероятно се е случила с личното нареждане на директора Митко Димитров.
Когато двама журналисти с техни авторски предавания в областта на информацията, науката и високите технолигии, обществото, защитата на потребителите и на хората с увреждания, историята и културата, или ако трябва да се облегнем на Закона за радиото и телевизията:
Чл. 6.
(2) Обществените доставчици на медийни услуги:
1. предоставят за разпространение политическа, икономическа, културна, научна, образователна и друга социално значима информация;
2. осигуряват достъп до националните и световните културни ценности и популяризират научните и техническите постижения чрез разпространението на български и чужди образователни и културни програми и предавания за всички възрастови групи;
3. осигуряват чрез програмната си политика защита на националните интереси, общочовешките културни ценности, националната наука, образованието и културата на всички български граждани без оглед на етническата им принадлежност;
4. поощряват създаването на произведения от български автори;
5. поощряват българското изпълнителско изкуство.
(3) Българското национално радио (БНР) и Българската национална телевизия (БНТ) са национални обществени доставчици на радиоуслуги, съответно на аудио-визуални медийни услуги, които:
1. осигуряват медийни услуги за всички граждани на Република България;
2. съдействат за развитието и популяризирането на българската култура и българския език, както и на културата и езика на гражданите в съответствие с етническата им принадлежност;
3. осигуряват чрез своите медийни услуги достъп до националното и европейското културно наследство;
4. включват предавания, които информират, образоват и забавляват;
5. прилагат новите информационни технологии;
6. отразяват различните идеи и убеждения в обществото чрез плурализъм на гледните точки във всяко от новинарските и актуално-публицистичните предавания с политическа и икономическа тематика;
7. съдействат за взаимното разбирателство и толерантността в отношенията между хората;
– когато такива журналисти се сблъскат с Великата китайска стена на изключването, това показва, че обществените медии у нас са беззащитни спрямо пошлостта и опростачаването. Това вече поражда въпроси към политическата класа:
Какво е общественото в СЕМ, след като членовете му се назначават с политически квоти и на практика вече са държавни служители?
Кой извършва надзор върху него?
Защо медийните регулатори не упражниха досега правата си по чл.Чл. 93. (1) от ЗРТ: “За финансиране на обществената радио- и телевизионна дейност се заплаща месечна такса въз основа на всеки регистриран електромер.”, като допуснаха драстично нарушение по служба и безстопанственост и по този начин ощетиха нееднократно, а за десетки години държавния бюджет. Оправданията, че обществото нямало да приеме тези такси звучат наивно, като се вземе предвид, че обществото преглътна много по-сериозни такси – за пренос на ток, зелена енергия и други регламентирани в Закона за енергетиката такси, които на практика натоварват двойно сметките за електрическа енергия на всяко българско домакинство. В последна сметка законът е такъв, какъвто е и няма никакво основание да не се спазва в тази му част Законът за радиото и телевизията, който предвижда отчисления в размер на:Чл. 94. (1) ЗРТ: “Гражданите заплащат месечна такса по чл. 93 в размер 0,6 на сто от минималната работна заплата за страната, определена от Министерския съвет, за всеки регистриран електромер.” , ала да се спазва Законът за енергетиката, който регламентира многократно по-високи такси. Особено удобен момент за прилагането на ЗРТ в тази му част беше приватизацията на електроразпределителните дружества. Това им задължение можеше да залегне в приватизационните договори, ала СЕМ-каджиите проспаха тази възможност. Лишавайки по този начин обществените медии от финансиране, което би им гарантирало програмна независимост.
Кой кой е в СЕМ и колко от членовете му са свързани лица? Колко от тях имат реален и обществено оценен журналистически опит в медиите поне 5 години, колкото е законовото изискване за кандидатите за генерални директори?
Кой от сегашния състав на регулатора преди е управлявал поне 10 души и е бил реално свързан с професията, дори председателят Лозанов?
Има ли законови нарушения в обновяването на състава на СЕМ?
Защо няма професионална или гражданска квота в регулатора, ако той наистина е обществен?
Когато говорим за конфликт на интереси, заради което бяха отстранени кандидати за генерални директори на БНР и БНТ, трябва да се запитаме: Членува ли Георги Лозанов в Националната комисия по саморегулация, член ли е на ръководството на Българската медийна коалиция?
Съществува ли опасност при нови промени в ЗРТ Лозанов да се окаже в положението на нов, перманентен първи мандат, при което да натрупа стаж като председател на СЕМ повече от стажа на Тодор Живков, като председател на Държавния съвет?
Ако СЕМ е обществен орган, а председателят му е инициатор на кампанията „Чисти гласове“, тогава какво прави агент на две от службите на Държавна сигурност на поста главен секретар на СЕМ – длъжност с големи пълномощия? Когато говори за Матрицата в медиите, Георги Лозанов Държавна сигурност ли има предвид?
И още нещо твърде симптоматично. След приключването на дискусията, въпреки участието на широк кръг от колеги, кратка информация за нея беше публикувана единствено в сайта „Оф нюз”. Дори електронната страница на СБЖ – съюзът, домакин на събитието замълча. Медийното затъмнение върху Екип „Инфохолици” засега продължава.

Гаранции

November 23rd, 2014

Преди няколко месеца си купих ASUS Fonepad. Макар и непретенциозна и евтина, джаджата се оказа учудващо универсална. Доста от нещата ѝ не са перфектни, но обикновено са достатъчно добри, а са полезни. Изобщо, оказах се много доволен.

Докато един ден не установих, че зарядното ѝ вече не я зарежда. Разглобяемо е – трафче с USB вход, на който се включва кабелът, по същество преходник USB / microUSB, така че пробвах само кабела. От USB-тата на компютъра ми зареждаше чудесно. Очевидно проблемът беше в трафчето. Гаранционно? Супер!

Почти месец нямах време. Най-сетне в петък цъфнах в сервиза на Мост Компютърс, откъдето направих покупката. Посрещнаха ме с усмивка. Едно от изреченията обаче ме сепна.

– Ще трябва да оставите и апарата. Трябва да се тества.

– На него му няма абсолютно нищо – с кабела от компютър, или с други зарядни зарежда чудесно, вече месец.

– Съжалявам. Не го ли оставите, не мога да ви приема поръчката гаранционно.

Моля?

– Ама аз го използвам като телефон, непрекъснато. Ако нямах нужда от него, нямаше да го купя.

Що за необмислено изискване? Сигурно момичето имаше някаква грешка в инструкциите.

– Съжалявам, господине. Ако искате, мога да ви пусна поръчка за извънгаранционен ремонт.

Очевидно разговорът на това ниво беше безсмислен. Заобиколих сградата и отидох при дилъра си – свястно и сериозно момче, удоволствие да се работи с него. Той веднага звънна по телефона до сервиза, поговори малко и ме изгледа виновно:

– Съжалявам. Изискването не е наше, на ASUS е. Искат всеки даден за гаранционен ремонт телефон, дори ако е само за зарядно, да се свързва към компютър с тяхна програма и да се регистрира на сайта им.

– Сигурно за да не им надчитат гаранционни ремонти дистрибуторите. – С какво ли Мост бяха заслужили подобно изискване? Трудно ми е да повярвам, че ASUS ще го наложат на който и да било по-голям западен дистрибутор. Клиентите ще го сметнат за недопустимо, а конкуренцията между производителите в момента е остра, така че моментално ще им бъде показана вратата… – Но предполагам, че доста подобни устройства няма да работят, ако са донесени за ремонт, така че свързването им ще е безсмислено. Това как го решавате?

Той лекичко се изчерви.

– Не зная. Просто ни е изискване. – Очевидно много добре разбираше колко глупаво е, и хич не му беше приятно, че се налага да бере срама пред клиентите.

– А не може ли да го дам сега и да изчакам да го свържат, за да си го взема? Надали ще отнеме повече от десетина минути. Все пак без телефон човек днес е като без очи, бизнесът ми върви през него. Иначе защо да го купувам? Разбирам да е повреден, няма да имам избор… – И вие също няма да можете да го свържете и отчетете, добавих наум.

Момъкът отново запреговаря със сервиза по телефона. След това ме погледна с леко смущение:

– Ако го занесеш сега, до ден-два работни ще гледат да е готов…

По лицето му ясно пишеше, че много добре разбира какви глупости предлага, но просто това му е по силите. Благодарих му от сърце, че си даде труда заради мен – заслужил го е. Проблемът е във фирмата му, не в него.

Такова зарядно е няколко лева, и мога преспокойно да мина и без него – където и да се огледам, все ще намеря USB порт, на който да включа кабел. Но ме отблъсна начинът, по който Мост действат. Формално не отказват да спазят гаранцията – само ти поставят неизпълнимо условие…

Затова и искам да предупредя всеки, който смята да си купи подобно нещо от тях, или от някъде другаде, където ги използват като сервиз – премислете още веднъж. Може да се окаже, че при повреда ще ви спазят гаранцията единствено ако джаджата реално не ви трябва. А ако е така, по-добре не я купувайте. :-)

И пак за „Сивият път“

November 18th, 2014

Тази вечер си го препрочетох наново. И просто не мога да се сдържа да не пусна някои цитати. Стихове, весели или важни моменти, все ключови точки на вълшебството, което пропива истински добрата книга…

Надявам се Любомир Николов да ми прости. Просто такова нещо не може и не бива да стои само на книга, въпреки всички обещания и задължения към издатели – трябва поне частичка от него да я има и в Нета! Любо, виновен съм, ама не мога иначе!

—-

Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон.

Бездната го обгърна.
Тя се простираше във всички посоки – безкрайна, надхвърляща способностите на разума, хладна, величествена и безучастна. Отляво грееше ослепителната огнена топка на слънцето, която въпреки убийствения си блясък не разсейваше вселенския мрак на междузвездните простори. Отдясно висеше Тера, обвита в мекото синкаво сияние на животворния въздух; малко по-нататък бе нейната сестра Селена – също тъй синкава и прошарена с бели облаци, между които прозираха зелено-кафявите очертания на континенти и тъмносините петна на морета. Отвъд тях като второ слънце блестеше Дневната звезда.
И сред всичко това висеше една нищожна прашинка – малка двумачтова шхуна, чието място не бе тук, просто не можеше да бъде тук, това противоречеше на всички природни и човешки закони.

… Тази вечер, докато плавахме край Фамагуста, отец Амвросиас заговори за ίσιο δρόμο. Казах му, че това е само легенда, но той се закле, че е истина и обеща да ми покаже доказателства. Финеган го подкрепи. И двамата твърдо вярват в Правия път…

От първата тера
до седмата тера
не тръгвай, човече, навън,
че цял ще се схванеш
и там ще останеш
студен и вдървен като пън.

От гърдите на канцлера се отрони въздишка на облекчение. Бяха прекрачили в сферата на пазарлъка и той се почувства в свои води. Усмихна се леко и отговори:
– Ще обсъдим това насаме. Но гарантирам, че става дума за нещо, което няма да те затрудни. – Той помълча и добави: – Впрочем, как би желал да те наричам? В старите документи не се споменава името ти.
– Все едно – отвърна безразлично Неживия. – Авитус не е зле. А ако толкова държиш на точността, някога ме наричаха Файтроб Осемнайсети.
– Файтроб… – повтори Берилиус с леко недоумение. – Това династия ли е?

– Как изобщо ще хвърчи три дни от Тера до Селена? Между тях няма въздух, чух го от дядо Зарк! Какво ще диша?
– Чакай сега! Става дума за три терански дни, значи само три тери.
– Абе, опитай ти да не дишаш три тери, пък да те видя после.
– А какво нахалство само! Уж се прави на много скромен: туй било за хората голям скок, пък за него само някаква си малка крачка.
– Измислица, чиста измислица от начало до край! Дори за името лъжат. Какво означава това Нийл Силната ръка? Човеците си имат фамилия, а не второ име като неандите.
– Ами ако е бил неанд?

– Пръстенът сочи, че си развълнуван и вдъхновен – поясни магистърът. – Но това, драги ми принце, е наистина нищожна дреболия в сравнение с вълшебното могъщество на Древните. Разказват, че те са умеели да летят тъй бързо, че за по-малко от ден – терански ден, тук го наричате тера – да обиколят целия свят. Създавали кораби, способни да прекосяват мъртвите пространства между световете. Можели да разговарят помежду си на невъобразими разстояния. Чрез магия, наречена „гемо”, се научили да променят същината на растенията и животните. Научили машините да мислят и да помагат на хората. Ала цялото това могъщество не им донесло нищо друго, освен гибел. Всичко завършило с Армагедон…

– И тъй, чада мои – говореше отец Алмазар, – миналия път стигнахме до силите, властващи над вселената. Много имена имат те: черно и бяло, Ин и Ян, Бог и Сатана… Ала най-често ги наричаме Великия изравнител и Вечния градинар.
– Да се възславят имената им – вметна ратник Гозамбо.
– Скудоумните люде ги смятат за врагове – продължи Алмазар след кратка почтителна пауза. – Въобразяват си, че навсякъде тече вечна битка между тях. А не е тъй. Нима може да има сянка без светлина или светлина без сянка? Или… представете си как ковачът бие с чука по нажеженото острие, а сетне го потапя в кацата със студена вода. Кипва облак пара и изглежда, че студът и горещината са се вкопчили в люта битка. Ала те всъщност са се съюзили, за да закалят стоманата…

Харо Мечастъпка пълзеше бавно и предпазливо по гредите на покрива. Съдбата най-сетне му бе предложила шанс и трябваше да го използва на всяка цена.
От две години чакаше за зелено перо. Ако беше човек, отдавна щеше да го е получил. Спазваше най-усърдно местните обичаи, взимаше участие в племенните ритуали, работеше усърдно и скромно. Но черокийците – свестни момчета по принцип – проявяваха странна подозрителност към неандите. Чиста глупост, разбира се. Неандите бяха далеч по-близки с местните племена, отколкото европейските пришълци. Дори личните си имена избираха по подобен начин, а и неведнъж бяха доказвали, че с лекота се приспособяват към черокийския начин на живот. Харо дори знаеше сред кое племе би искал да се засели – древните анасази, които го възхищаваха със своето миролюбие, удивителната си пустинна архитектура и твърдата вярност към прастарите традиции.

Името му беше Абдул ал Хакими, но никой не знаеше това. В мизерните бордеи на древното гробище го наричаха Нусафер Елхаджиб – Половин Вежда, защото над лявото му око имаше дълбок белег от изгаряне. Най-често му викаха просто Хаджиб. Беше дребен за своите четиринайсет години, но жилав и с удивително силни ръце, на чиято тренировка посвещаваше всяка свободна минута. Просяците, крадците и дори убийците се бояха от него, както човек инстинктивно се бои от скорпион или кобра. Наоколо му се носеше мрачният ореол на безнадеждна свирепост, готова всеки момент да го тласне към самоубийствено и хладнокръвно насилие.

Ермелинда тичешком влезе в стаята си, заключи вратата и спря задъхана. Озърна се, сякаш очакваше някой да дебне всяко нейно движение. Но разбира се, в стаята нямаше никого. Беше съвсем сама.
Тя измъкна от корсажа си стария бележник с кожена подвързия, разгърна пожълтелите страници, спря мимоходом поглед върху рисунката на прокълнатото дърво и стигна до последните редове, изписани уж със същия, но и съвсем различен почерк – забързан и разкривен, като че оставен от трепереща ръка.
Ego Magister Aramian confirmo in veritate Regem Zygwartem non a mollitione cordis sed venenum mortuus esse. Hoc in casu interficionis meae notum sit.
Бе проверила три пъти превода на всяка дума и страшният смисъл на надписа оставаше запечатан с ледени букви в сърцето й:
Аз, доктор Арамян, потвърждавам, че крал Зигварт е умрял не от сърдечен удар, а от отрова. Записвам това за в случай, че умра.

– Ама, мамо, то беше само едно малко мамутче! – жално надигна глас Айдо. – Викаме му Душко, щото много обича да души…
Ланс усети гафа и взе да отстъпва към стълбището, но закъсня. Здравата ръка на Пипа го сграбчи за яката.
– И ти ли си замесен, непрокопсанико? Марш веднага да донесеш другата табуретка! Ще ми хрантутите вие мамутите! В гроба ще ида от вас двамата, тъй да знаете!

– Откъде е това?
– От една древна пиеса – отговори възпитателят. – Казват, че била най-великата драма на всички времена, ала оригиналният текст не е надживял Армагедон и времената на хаос след него. Ентусиасти са го възстановили по памет и при това е загубено много. Не се знае дори нито името на автора, нито какво е било оригиналното название на драмата. Някои изследователи твърдят че е било „Селцето” – подигравателен намек за замъка, където се развива действието. Повечето обаче смятат, че пиесата се нарича „Шекспир, принц английски”.

(Не мога да се удържа да не поясня – на английски селце е hamlet. :-) – Григор)

– Откъде се е появил?
– А ти как мислиш, глупаво момиче? – изхлипа възмутено госпожица Леверие. – Да не си въобразяваш, че с моята мижава гувернантска заплата мога да си позволя да купувам терански пурети? Ектор ми ги праща, естествено. Ектор Буска от Хавана. Той е сложил пръстена вътре, няма кой друг.
Ермелинда изобщо не се обиди. Такава си беше Ивон – често даваше воля на езика, но никога със зла умисъл.
– Онзи Ектор Буска ли? Дето си ми разправяла за него? И сега ти праща пръстен с диамант? – Тя пак се загледа в камъка. – Ама… не е ли неприлично голям?
Госпожица Леверие подсмръкна, избърса очи и явно се поободри.
– Глупости, млада госпожице! От мен запомни: нито един диамант не е прекалено голям. Както казваме ние в Лютеция, диамантите са най-добрите приятели на жената. Пък и Ектор си е такъв. Обича всичко да прави с размах.

Нощта падаше над града, мракът прииждаше и улиците притихваха. Ала през огромната арка на портала, надвиснала над залива, нахлуваха снопове ослепителна дневна светлина, чиито лъчи обливаха със злато водите на пристанището, швартованите край кея кораби и дългите редици пристанищни складове. Точно в момента под арката минаваше фрегата с издути платна от топлия терански вятър и графът изпита старата тръпка на страхопочитание пред могъществото на Древните. Само за миг този кораб бе изминал разстояние, за което биха му трябвали поне две години плаване – разбира се, ако изобщо имаше воден път между двата свята.
Днес действащите портали се брояха на пръсти, но Алекс знаеше, че някога са били стотици. Повечето бяха престанали да работят и стърчаха насред равнините или по морските брегове като безполезни паметници на някогашното величие. Други може би все още действаха, укрити под водите на моретата.

– А кой е Немият брат? – запита момчето с жив интерес.
Ратник Гозамбо помълча, търсейки най-простичките думи.
– Виждаш ли, Ланс, във всеки от нас има две същества, а не едно. Първото – това е нашето „аз”, онова, за което се смятаме и което виждат околните. Но има и друго „аз”, скрито дълбоко в нас като сръчен и мълчалив слуга, готов винаги да свърши работата наместо нас. Не ти ли се е случвало многократно да вършиш по две неща наведнъж? Например да ядеш и да разговаряш? Или да работиш нещо, а да си мислиш за съвсем друго?
Ланс бързо кимна.
– Точно това е Немият брат – продължи Гозамбо. – Онзи, който поднася лъжицата към устата ти, докато си се увлякъл в разговора. Или който работи, докато ти се унасяш в мисли. Скромен и работлив, той е винаги нащрек, винаги се грижи нещата да бъдат наред, докато ние се разсейваме. Но и той си има чепат характер. Не си ли забелязвал как понякога вършиш съвсем необясними неща – особено на сегашната си възраст? Как нещо те тласка към пакости, дори когато знаеш, че ще си изпатиш?

Както повеляваше церемониалът, принц Ламборгин пръв получи своя подарък. Макар че се стараеше да сдържа нетърпението, той бързо разкъса опаковката, отвори кутията от позлатено дърво и измъкна отвътре кристална топка върху кръгла поставка от странен материал – нито дърво, нито кост, нито камък. Топката изглеждаше съвършено черна, но щом се разтръскаше, из нея започваха да танцуват стотици златни искрици, между които вихрено летеше блестящо метално вретено с тесни, издължени назад криле. Върху поставката бе изписано с архаични ъгловати букви: КОСМИЧЕСКА ЯХТА ЛАМБОРГИНИ.
Очите на младия принц грейнаха от възторг. Не знаеше какво точно означава „космическа яхта”, но се досещаше, че става дума за онези вълшебни машини, с които Древните са летели между световете. И че е получил в дар една безценна реликва отпреди петнайсет века, носеща като по чудо неговото име.

Отпред, право по курса, бързо нарастваше силуетът на грамаден черен галеон. Нито една човешка фигура не се мяркаше по пустите палуби, платната бяха скатани, ала откъм зловещия кораб лъхаше тъй гибелна и скверна заплаха, че ако можеше, монахът тутакси би насочил шхуната по обратния курс. Ала нямаше нито време, нито възможности за това. Нямаше как да поддържа курс байдевинд – не и сам, не и в този тесен коридор от сияеща вода. Оставаше му само да стиска руля и да отправя към Бога несвързани, страстни молби за помощ.
И Всевишния навярно го чу, защото се случи истинско чудо. Платната изведнъж промениха цвета си от сребрист на черен, черен стана и плащът върху плещите на самотния мореплавател. Финеган нахлупи качулката почти до носа си и разтреперан зачака кога ще отмине черният кораб.

—-

Дано ви е запалило да прочетете книгата, както споделените от Любо при писането откъсчета запалиха мен.

И както прочитането на цялата книга ме запали да ръчкам при всяка възможност автора да бърза с продължението!

Здравни вноски и образование

November 4th, 2014

Гледам днес едно предложение на Българския лекарски съюз – здравната вноска да се увеличи от 8 на 12% от заплатата. За да имало пари за българското здравеопазване.

Личната ми прогноза е простичка – че дори ако вноската стане 120% от заплатата ни, здравеопазване пак няма да имаме. По простата причина, че и 8% са абсолютно предостатъчни, ако отиват за здравеопазване. Проблемът е, че отиват за нечии гуши – като се почне от тези на индивидуални „медици“, та се стигне до министри и други мафиоти. А гуша насита не знае. Хващам бас за това с който иска на каквото иска.

Чувам около мен да подмятат как конкуренцията щяла да коригира този проблем. Само че там, където мафията си има държава, конкуренцията е враг номер едно. Пречи на пълненето на гушата. Затова и ще се случи след като налъмите цъфнат и прасетата литнат. Много след.

Как ще ѝ се попречи ли? Погледнете примерно частните клинични лаборатории. По закон няма как да получат лиценз за работа, ако не ги сертифицира специален орган. А размерът на рушвета за този орган, който ми казаха наскоро, ме остави безсловесен. Когато проговорих отново, първият ми въпрос беше: „Че тогава как се оцелява финансово? Освен да переш пари?“ И отговорът беше: „Аааа, ето че се сещаш каква е целта на идеята…“

Не зная какво е положението с частните болници. Пробвам да се сетя. Познайте какво е предположението ми. Жокер: не падам току-що от Марс.

Същото, впрочем, е положението и с образованието ни. Преподаването било лошо, понеже заплатите били ниски. Според мен истината е напълно различна – преподаването е лошо, понеже лошите преподаватели не понасят последствия. В особено безчовечни моменти стигам дори до идеята на учителите да се плаща според постигнатите резултати – само дето три четвърти ще измрат от глад… Не че няма начини да се справим с дори наглед безнадеждни ученици – има ги. Как обаче да се справим с неспособността си да осъзнаем, че политиците ни никога няма да вземат нужните мерки, без ние да ги принудим със сила? Без да похабим времето и силите си и да рискуваме какво ли не?

Та, да се върна на темата. Нищо чудно скоро да си честитим нови, по-високи здравни вноски. И още по-лошо здравеопазване. Защо не? Добитъкът търпи. Не е луд който яде чуждия зелник, ами.

Луд е и е за лишаване от дееспособност който си му го дава. Защото е опасен и вреден и за себе си, и за другите – включително за здравите.