Урок по история

April 7th, 2014

Една могъща Страна е изгубила войната. Разкъсана е, икономиката ѝ е в руини, армията ѝ на практика вече не съществува. Народът ѝ е гладен, обезверен и отчаян. Изгубил е най-нужното на всеки народ – нещо, в което да вярва и да се гордее с него. Милиони си стягат багажа и напускат Страната по посока на победителите във войната. Оставащите са готови на всичко, за да получат някаква опора на духа им.

И тя идва. Сред старите политици, управлявали сред разрухата и обвинявани, че са причастни към нея, се издига нов. Той предлага обновление, грижа и сигурност за всички, стъпване на нацията на краката ѝ, победа над враговете. Нов път към изгубеното величие, и към много повече. Той ясно вижда – този народ и тази Страна са велики и могъщи. Те не просто имат право да заемат водещо място в света, а го заслужават.

Новият лидер обещава простичко и точно каквото народът иска. Той също е воювал в изгубената война, но не като генерал, така че не носи вина. За тези, които не му вярват, е книгата му за неговия живот и борба, неговата позиция. Той е добър оратор, държи симпатиите на народа и с огромен успех печели поредните избори.

Под неговата здрава ръка Страната разцъфтява. Инфлацията и беззаконието са взети под контрол. Постепенно се покачва благосъстоянието на обикновените хора. Социални програми се грижат за бедните и нуждаещите се. Малко по малко се съвзема от разрухата и военната мощ.

Уви, на разни други националности това им се зловиди и те пречат на въздигащата се Страна. Къде икономически, а къде и с тероризъм. Това, естествено, налага по-твърд подход към тях. Осъществяван както с държавни средства, така и с бдителността на пробудените граждани. Малко по малко населението осъзнава, че велик народ като тях винаги ще бъде мразен от другите народи, и е нормално и заслужено и те да бъдат мразени от него. Разбира се, в отговор. И да бъдат вземани решителни мерки те да не могат да пречат и вредят.

Това обаче не харесва на разни лигави интелектуалци, и още повече на безбройните чужди агенти из Страната. Те започват да вдигат шум как се нарушавали демокрацията и човешките права, да протестират, да правят подписки, да подкрепят опозиционни фигури. Естествено, никоя уважаваща себе си Страна не може да толерира подобно нещо. Въпросните заблудени интелектуалци и чужди агенти биват притиснати до стената с подходящи мерки. Опозиционните фигури, които им дърпат конците и танцуват по техните конци – също. Истинската демокрация значи всеки да си носи отговорността, а не внушавана от вражески сили слободия.

Изкуството се присъединява към възраждането на Страната. Режисьорите ѝ правят филми, които възхваляват националния дух и воля, показват славното ѝ минало и трудностите, през които тя е минала и ги е надмогнала. Писателите ѝ я славят, певците ѝ я възпяват. (Някои хора на изкуството не са съвсем съгласни, но те са заблудени интелектуалци, интелектуалците винаги са си падали по заблудите.) Народът попива това ново изкуство с упоение и се просвещава. Нека светът знае – утрешният ден принадлежи на тази Страна и нейния велик народ. Тези, които не са съгласни, са извратени и дегенерати. Те нямат право на мнение по силата на простия факт, че извратените и дегенератите по дефиниция нямат право на нищо.

Веднъж погрижила се за възраждането на националния дух в пределите си, Страната започва да се грижи да печели уважение и в чужбина. Тя наводнява околните страни с агентура, която да работи за нейните интереси. Да ги разлага и съсипва – те са врагове, какво очакват? Да създава в тях организации, които ѝ се кланят и я подкрепят, независимо какво върши. Да изгражда в медиите неин позитивен имидж – в края на краищата, тя е отколе известна като страна на мислители, творци и мъдреци. Да спонсорира и лансира публични лица, които я поддържат…

Великата задача Страната да заеме полагащото ѝ се челно място в света изисква от нея и много организираност и сработка. Те няма как да се получат, ако властта в нея преминава от едни ръце в други, толерира се силна опозиция и т.н. Затова е нужно властта да бъде държана от една политическа сила, а всички други да биват деликатно или по-решително смазвани още в зародиш. В името на Страната и народа е, и мнозинството хора го разбират… По същия начин се налага ръководството на Страната да държи здрав контрол върху медиите, икономиката и всичко останало. В крайна сметка, връщането на Страната отново към имперски статут (тя е била преди империя, макар и под друго име) е битка. А на война – като на война.

С времето обаче започват да си проличават някои неща. Обикновените хора в Страната живеят по-добре отпреди, но огромната част от новосъздаденото богатство отива при малобройна олигархия. Тя държи повечето от икономиката и почти всички печалби от растежа, и това няма как да бъде скрито от народа. В добавка, икономическите съветници на властта внимателно, но недвусмислено намекват – икономическият просперитет няма да продължи дълго, и с намаляването му симпатиите към властта рязко ще спаднат. Необходимо е да се търсят нови решения за запазването на популярността ѝ.

Още доста по-рано в Страната е предвидено да се състоят олимпийски игри. Тя инвестира в тях огромни суми. Построява незапомнени олимпийски съоръжения, урежда впечатляващи церемонии, подготвя изключителен олимпийски екип. Някои други страни обсъждат възможността да бойкотират игрите заради проблемите с човешките права, но в крайна сметка се отказват.

Игрите са огромен успех – Страната печели на тях първото място по медали и други показатели, с голяма преднина пред следващите. Спортистите ѝ демонстрират не само майсторство, но и спортсменство към другите страни. Имиджът ѝ пред околния свят е закрепен и утвърден. Уви, еуфорията вътре в нея от победите е силна, но краткотрайна. Ръководството ѝ разбира, че мероприятието не е оправдало вложените в него средства. А ако популярността му не бъде засилена още, рискува да започне да спада.

От значение е и друг фактор: популярността на ръководството на Страната пред народа ѝ е изцяло на националистическа основа. Храненето на хората с обещания за величие и превъзходство е дало резултата си. Огромното мнозинство от тях мразят всичко чуждо и недостатъчно националистическо с омразата, на която е способен единствено лишеният от всяка друга вътрешна опора. Позволи ли си ръководството да се покаже дори на косъм не най-националистическото възможно, рискът да бъде изместено от по-гръмогласни националисти е напълно реален. Хванало е тигъра за опашката, за да установи, че това е било лесната част – пускането вероятно би означавало живота на участниците в него.

Погледът на ръководството се обръща към околността зад границата. Там има една република, населена предимно със същия народ. В миналото тя се е опитвала да се присъедини към Страната, но обстоятелствата не са го позволили. Сега обаче те са различни, и моментът е подходящ да се опита отново.

Още отпреди Страната е оказвала поддръжка на политическа сила в тази република, която подкрепя присъединяването. Използвайки момента, тази политическа сила осъществява де факто преврат в републиката. Веднага след това армията на Страната навлиза там и поема контрола. На практика символичната съпротива е смазана. Колкото се може по-бързо е насрочен референдум, който да потвърди или отхвърли всъщност свършения вече факт на присъединяването. Подкрепата, както би могло да се очаква, е близка до 100%.

Великите сили, които само преди две десетилетия са гарантирали ситуацията преди съединяването с подписите си, реагират извънредно умерено. Изпращат вербални ноти, протестират срещу противозаконното прекрояване на границите, обявяват разни мерки на думи, но на дело не се намесват с военна сила. Както ръководството на Страната и е очаквало, успехът е пълен. В политиката имат значение не думите, а фактите. А фактът е, че Страната е превзела чрез военна сила и анексирала съседна република, и това е останало безнаказано.

Реакцията на великите сили има причини – а именно, че те се нуждаят от тази Страна. За някои от тях тя е основен доставчик на изкопаеми горива. Други виждат в нея военна преграда срещу една още по-голяма опасност, разположена на изток, отвъд нея – а военната преграда трябва да е силна. И определено никоя от великите сили не желае да започва голямомащабна война. Далеч по-разумно политически е да се направят някои малки отстъпки.

С присъединяването на сродна по етнически състав държава Страната е направила първата крачка. А който е направил първата крачка и му се е разминало, в политиката е просто длъжен да направи и втора, по-голяма. Например да откъсне територия от друга държава, която е напълно различна… В съседна държава живее малцинство от народа на Страната, и част от най-ценните ѝ природни и промишлени ресурси е в територии, където то е значителен процент. И което е още по-важно, вътрешната популярност на ръководството на Страната от предишното присъединяване е точно както от олимпиадата – силна, но краткотрайна. Тя е като наркотик: веднъж започнеш ли, не можеш да спреш. Нужни са нови и нови дози.

Както всяко малцинство, и това има най-различни партии. Лидерът на една от тях, създадена с помощта на Страната, по инструкция от нейното ръководство заявява, че териториите, за които претендира това малцинство, трябва да получат федерална автономия. Включваща правото да преминат към Страната. Искането е подкрепено с демонстрации, които на места преминават в атаки срещу полицията. Опитите за преговори между малцинството и официалните власти в държавата му са проваляни от лидера на малцинството, по инструкции на Страната.

Ръководството на Страната е готово за ситуацията предварително – в края на краищата то я е режисирало. Още преди започването на преговорите то е подписало тайна заповед за подготовка за война. Реакцията на полицията в съседната държава на атаките е представена в Страната като касапница над техните сънародници. И, което е най-важното, великите сили отново дават достатъчно ясен за Страната сигнал – и тази агресия ще ѝ се размине. Те не искат мащабна война, тоест тактиката „стъпка по стъпка“ ще работи безпроблемно. А мащабната война…

… Какво, звънецът за края на часа ли? Спокойно, деца. По-любознателните от вас сигурно знаят продължението. Останалите ще го научат.

В това училище който не си е научил урока го повтаря.

Changing genomes: The size problem

April 5th, 2014

The idea

There are enough of science fiction stories where a virus transfers to the cells of some character an entirely different genome, causing him or her to change accordingly. Nice idea, eh?

Well, replacing cell genome with a different one will not always automatically introduce deep changes in the organism – for example, it is not realistic to expect growing more arms, feet, wings etc. Phenotype elements of this magnitude and complexity usually have to develop during the organism embryo / fetus stages. (Of course, well enough engineered extra genes might solve this problem, too.) However, we are coming closer and closer to the time when a partial or even complete genome replacement might be possible. It is worth contemplating at least one of the problems on its way.

This problem is the size. It would be nearly impossible to fit an entire human genome, or a large part of it, within a virus. Pandoravirus salinus – the virus with the largest genome currently known – is about 0.001 mm in size, which makes it too large to successfully infect a lot of human cells. (For example, some brain cells are as small as 0.005 mm – only 5 times larger. Erythrocytes are even smaller, but since they do not have a nucleus and do not carry or need genome, they do not count.) And it contains about 2.5 Megabases of genetic info, while the human genome is about 3234 Megabases – more than a thousand times larger. It appears that a virus will simply be unable to do the trick.

Of course, there are ways around this. Let’s consider some of them.

The obvious ways

The pandoravirus consists to a large part of proteins and lipids, which form around its DNA an envelope named capsid. The capsid is needed to protect the virus from the environment and to help it infect the cells. A skillfully created virus, designed to be transmitted in lab / hospital conditions by medical means, will need a far smaller capsid. This can reduce to a degree the virus size.

Not all of the human genome is useful info. About only 2% of it encodes proteins. The rest is “noncoding” DNA, unused introns or other “genetic garbage”. The problem with this is, a lot of this “garbage” is actually needed too. Big parts of it play important role in the regulation of the genes expression. Other parts are “spare copies” of existing genes, who can come into play if the existing genes are damaged. It is strongly suspected that at least 40% of the genome is not really dispensable. A future genetic engineering can probably cut that volume to about 2-3% of the genome size, but this is still over 100 Megabases – far more than a virus can carry to every human cell.

A smart trick might be to use RNA instead of DNA – this will cut the virus payload amount by half. While not much, if aided by other tricks, this might sometimes be the difference between being able and not being able to do the task.

Another trick might be to not replace these parts of the genome that are the same in the source and the target genome. Most reasonable genetic modifications will need replacing under 10 genes, which is a very small part of the about 20,000 in the human genome. Even huge replaces, comparable with replacing the entire genome of an animal with one of a plant, can afford to affect only about 20-30% of all protein-encoding genes. The result might not be perfect, but will be good enough.

A gene that encodes a specific protein is sometimes different across the species, but for most genes the differences between even an animal and a plant version of the same gene will be very small. A good genetic replacement mechanism might be able to replace only the differing parts of the genes, thus eliminating the need to carry a lot of duplicating stuff. This can bring the payload size down enough to have drastic genome changes fit into a conveniently sized virus.

A lot of proteins can be “optimized” by size. For example, the active center of an enzyme usually takes a very small part of the protein. The rest, usually more than 99% of the protein, serves just to ensure the needed spatial conformation of the active center. Same about the enzyme regulating center. A powerful enough modelling system will probably be able to cut in most proteins the size of non-relevant part by several times, sometimes more than by a magnitude. This will cut by the corresponding size also the volume of NA needed to encode that protein.

Finally, the changes needed can be delivered not into a single virus, but packed within a series of consecutively introduced viruses. This technique not only can increase the volume of genetic info that can be delivered, but also can give an opportunity to conduct the process more gradually, thus providing better control over it. (Or to achieve changes larger than a single delivery will be able to do, for example a complete biochemistry change.)

Okay. These tricks are already more than sufficient for an (effectively) complete replacement of the genome of a cell – even a human one. But why should this stop us? Why not have a vastly richer genome, with all the opportunities it may give? Or why not have many different genomes, each of them packed with abilities far beyond the generic human genome, and be able to activate whichever one we choose?

This could be great. For example, we could be able to take many different forms by choice, carrying not only the initial and the final genome, but also extra genes responsible for the physical modifications, and even several intermediate genomes to smooth the transition between very different forms. Great, eh? :)

However, it might also need far better packaging of the genetic information than everything listed above can achieve. Is such a packaging possible?

I think yes. And will have the boldness to describe a way to do that.

A more compact encoding

DNA encodes a sequence of amino acids – the building blocks of all proteins in the human body. (They, in turn, serve to synthesize all other materials that the human body produces, uses and is built by – lipids, carbohydrates etc.) Every amino acid is encoded by three nucleotides, each with molecular mass about 350 to 380 g/mol. So, DNA needs about 1000 g/mol to encode one amino acid.

This is a rather wasteful encoding. It gives a lot of opportunities to detect and fix damages in the genetic info, and preserve it through many and many generations. However, we want to create a way to hold this info for just a small time, until the virus in which it is packaged arrives to the target cell and enters it. So, we could do with a far more economic encoding.

Imagine a chain of three or higher-valency atoms. Two of the atom links connect it to the neighboring links in the chain, and the rest can be used to attach to them atoms or compounds that encode the information and/or play a structural role. A classic example for this would be a chain of carbon atoms, but many other elements are suitable, too.

By far not all three or higher-valency elements are appropriate. For example, some of them can be poisonous for the living cell. (This can be circumvented by ensuring that they will be bound in harmless compounds when the chain is broken down.) Other have chemical properties that can make them less suitable – for example, oxygen or fluorine can theoretically have up to six or seven valences, but strongly prefer to exhibit only two or one. This will be far harder to get around. Happily, many other possibilities exist.

Some elements would really hate to form long homogeneous chains all by themselves. However, this can often be circumvented by interlacing them with atoms from other elements. These atoms might have three valences or more (eg. N in C-N-C-N chains), or only two valences (eg. O in P-O-P-O chains). In the second case, the amount of info that can be encoded by a chain of given length will be diminished, as every second link can’t carry additional differentiating elements. However, lone atoms are typically small and will not increase much the mass per amino acid ratio, and even with them one can provide some info by using different two-valency atoms.

How much we can improve the ratio of info per mass / size? Let’s take one of the many possible examples – a chain of carbon atoms. To play on the safe side, we will assume that only one of the two free valences of each chain atom will be used for storing info. The other one will be preserved for binding with compounds that stabilize the chain. (If it is also used for info purposes, the amount of info per link chain can double – eg. one link might be used to encode two amino acids.)

The human organism proteins are built from 20 different amino acids. Other organisms may have up to three other amino acids. Finally, there must be a “stop” signal code, which terminates the chain transcription at the end of this “gene”. So, if we plan to be universal, we must be able to attach one of at least 24 different compounds to the carbon atom in order to encode one amino acid per chain link.

To be bio-compatible, we will have to use for these different compounds only atoms that are widely present in the living organisms. (Some rarer elements will still be tolerated by the organism, but we decided to play on the safe side.) So, this limits us to H, O, C, N and P.

Our task will be to build 24 different compounds with one free valence, who are as small as possible and use only these elements. To make the long story short, we can easily do this, getting them to average size of about 35 g/mol or less. Choosing smallest compounds to encode the most used amino acids can bring the average used size down to about 30 g/mol or less. However, not every possible smallest compound will be well compatible with the breakdown chemistry, or easily distinguishable from the others by the enzymes that will read this chain. Again, let’s play on the safe side and assume that the average used size will be about 40 g/mol per a single unit.

These 40 g/mol should be added to the 14 g/mol of the carbon atom that is the chain link. In addition, we said that some structural elements will be bound to the carbon atoms too. Assuming another about 20-21 g/mol for these elements per link, we come to about 75 g/mol per encoded amino acid. That is over 12 times less than in DNA. Not bad for playing on the safe side!

Of course, such a payload will need biochemical mechanisms that can translate it to an ordinary DNA in order to be usable to the living cell. (Unless the living cell is planned to be reformed to an equally optimized different chemistry, or non-chemical mechanism of functioning, but this is another story.) For this, the virus will have to also carry DNA or RNA for about 50-100 enzymes, specially designed to perform the translation. This amount of NA, however, is not a problem to fit in a convenient virus. Especially if using some of the tricks mentioned in the first part. :-)

Additional compression

The genetic info squeezing can be improved further. A lot of different enzymes have only minor structural differences – over 90% of their structure is the same. In addition, often most of the differences do not affect the enzymes activity – the differences of real significance are even smaller. The repeating of a large amount of encoded info can easily be avoided by a multistage translation process.

In fact, the genetic translation in the human body is multistage. After DNA is transcribed into RNA, this is often not the RNA that encodes the desired protein. It has to be further processed by some enzymes – most often to cut out some parts – to get the final, translatable RNA. Why inventing strange stuff where we can just learn from the Nature and take a mechanism that is proven to work? Except that we will be using it the other way around – to insert chain pieces instead of to delete them.

For a start, we will have to add one more encoding compound, to mark the beginning and the end of the “to be replaced” sequences. (In fact, we can play for reasonably sure even without an additional one, by matching long sequences that are not found in the existing proteins.) Or, we will have special encoding compounds that translate to such sequences. These compounds do not need to be very small, since we will use them rarely and they will match a big amount of info. However, making enzymes that recognize them might be harder, so initially we might have to use matching sequences of more ordinary encoding compounds instead.

Then, we should have some enzymes that find a “to be replaced” mark inside an encoding chain. (Which can be our virus payload chain type, or DNA, or intermediate RNA, or any other form of intermediate chain.) These enzymes will replace that mark with a long sequence that encodes something needed in several places. This way, we can have only one record of a long sequence, no matter how many proteins contain it.

What I just described is a two-stage translation process. There is no problem in making more stages. These can differ by different inlay encodes used, or different info chain types (eg. C-N based instead of C-C), etc.

Using several consecutive stages, or an undefined number of stages (as long as there are marks to replace) can achieve very complex and effective forms of info decompression, thus enabling very high degrees of compression to be used. Using all the possible tricks there, data about natural protein-encoding DNA, not optimized by tricks from the first part, can be compressed down to less than 1% of the original size. Even protein-encoding data, optimized to the best the first part tricks can achieve, can be compressed down to 10-20% of its size, maybe to even less.

This all may enable us to transfer into cells tens, maybe hundreds of different genomes. What we can use these for?

The perspectives

Curing all existing genetic diseases, including aging and death from old age, is not even the beginning of the potential of this technology. It can bring us abilities that we have only dreamed of. Having enzymes to digest and use nearly every organic matter. Or even inorganic. Or even to extract energy from radioactive elements etc. Being able to switch our bodies speed and energy needs from superhuman speed and strength to complete hibernation, or anywhere between these. Being able to create thousands of different body parts and/or organs, specialized for what we would need or just like. Changing our bodies completely – becoming birds, should we want to fly, or dolphins or sharks for a sea life, entirely designed organisms for the deep space, and back… The only limit will be our imagination and the skill of the engineers that implement our dreams.

Of course, this potential is for both good and bad. For miracles, but also for bio-terrors. However, I believe that the weight of the power that this knowledge gives us will also teach us to be up to the responsibility it requires. For example, it may finally force us to put more efforts into understanding the others and considering their interests, too. It is already time for that, with or without genetic miracles at hand.

И още за Крим, Русия и Украйна

April 2nd, 2014

Попаднах преди ден на един запис в блога на руски блогър, известен под ника dark-dark-voron. Възхити ме колко просто и човешки описва той позицията си. И реших, че си струва да я преведа.

Не толкова защото е казал точно каквото мисля аз, по-добре от мен. А защото в България положението е донякъде сходно. Тълпи хора са способни да глътнат като нафора божия измами и популизми, които ум не ми побира. И си мисля – може би си струва, ако някой от тях случайно сбърка и попадне на блога ми, да получи един пример как разсъждават нормалните хора. Току-виж го улучи метеорит по главата и му дойде просветление…

Някои места си позволих да отбележа с курсив (в оригинала няма такъв), понеже смятам, че са важни за българския читател. Да му обяснят как се прави свястна държава. Или пък защо неговата не е свястна, и кой, с извинение, му е срал по въпроса в гащите.

—-

Не ми се щеше да пиша за Крим, по-точно щеше ми се, но си забранявах. Толкова много вече е написано, и верни думи са казани, и държавни лъжи са опнати, че май няма какво да се добави. Но се оказва, че сума ти мои познати, които смятах за адекватни хора, си изпросиха бан във всички социални мрежи, и демонстрираха такова лице, каквото и от пенсионер на митинг на комунистите няма да видиш често. Затова пиша този запис и занапред ще препращам към него, да не пиша пак много букви. Няма да се опирам на чиито и да било коментари и слухове. Имаме два факта – Украйна махна Янукович, и Русия ѝ отмъкна Крим.

Първо. Украйна. Друга страна, с други закони, граждани и федерално устройство. Това, че докато в нея течаха сложни процеси, ние ѝ отмъкнахме полуостров, не прави делото ни легитимно. Представете си, че докато течаха митингите на Болотная (опозиционни митинги в Москва – бел. прев.), Япония беше изпратила войски на Курилите и след две седмици жителите ни там бяха гласували да се присъединят към нея. Ситуациите са еднакви. Курилите, по различно време наши, племенни и японски територии, са останали наши, понеже някой някога е прекарал така линията. Бихме ли ги предали просто така? Не. Или Чечня? И Украйна също няма да предаде просто така Крим. Освен руснаците там живеят и украинци, и татари, и още куп други хора, които живеят където руските закони още не действат. Сега, подчертавам, едва сега в Украйна почват да се отнасят зле с руснаците. Да режат руските канали, понеже им е писнало да слушат денонощно лъжи и измами, да свалят от излъчване филми с руски актьори и т.н. Какво получихме в крайна сметка вместо защита на руското население? Повишени рискове, ако ескалацията продължи. Това ли е целта на присъединителя на земи? Значи тези, които казват, че руснаците трябва да бъдат защитени, тук не са прави.

Второ. Крим е наша земя. А Татарстан? А Калининград? Крим е бил присъединен отначало през 18 век. Средна Азия, Кавказ, Финландия – през 19-ти. Защо не воюваме за тях? Или защо не връщаме взетото със сила? Всеки прецедент, свързан с промяна на съществуващите граници, днес може да отвори кутията на Пандора. Напомням на уверените във военната мощ на страната ни, че руската ПВО защитава само Москва. Бомбардировачите на всяка чужда страна могат да долетят до всеки друг наш град, без да срещнат съпротива. А ядреното оръжие е добро за сдържане, а не за прилагане. Вземайки Крим, ние в перспектива потеглихме по пътя към загубата на всички останали земи. Значи тези, на които им е малко мястото ни на картата на света, също не са прави в исторически план.

Трето. Крим е на дотации. Жизненият стандарт там е по-нисък от руския, няма инфраструктура, своя вода, електричество, нормално пристанище, железопътна проходимост, летище и прочее. Това са луди пари. Страшни загуби, по-големи от Олимпиадата и световното по футбол през 2018 г. Ако там е такова златно място, защо за 20 години се превърна в лайно? Може би не е толкова просто да бъде превърнато в перла на курортния бизнес. Като гледаме бясната популярност на Сочи, Адлер и Туапсе сред любителите на гмуркането и шопинга от цял свят, надали ще можем да го направим лесно. Значи се наемаме да храним 2 милиона души, знаейки по начало, че няма да можем да печелим. Никакви икономии от арендата на базите на флота и продажбите на кримски продукти няма да ни изкарат тези пари. Това са просто дрънканици, както всички големи проекти напоследък. Ще разграбят и изкрадат, ще покажат по телевизора прерязани лентички и щастливи пенсионерки с гащи, ушити от ризата на починалия съпруг. Значи тези, които вярват в засилването на Русия от това присъединяване, също лъжат. Кримчани няма да тръгнат да воюват за Русия. Ако бяха бойци, щяха отдавна да са напуснали Украйна, или поне да са построили нормални плажове и хотели.

Четвърто. Пак парите. Икономика. Международни санкции – ясно, ще купуваме всичко по-скъпо. Свалят ли цената на нефта, ще видим нови 1990-те, и всички проблеми, които имахме тогава. И безпаричието, и бартера, и това че всеки ще иска да се откъсне и да има суверенитет. Вътрешната издръжка също е ясна. Защо ли са ни нови пътища, пенсии, нормални поликлиники, самолети дето не падат, скоростни влакове и други радости на 21 век? По ни е по душа 19 век, крепостничеството и разширяването на империята. Сега приблизителната сума е 243 милиарда рубли само за тази година. За тези пари могат да бъдат спасени по други начини милиони руснаци. Да се построят училища и университети, бабките от замиращите села да бъдат преселени в нормални старчески домове, на талантливите ученици и студенти да бъдат плащани стипендии. Това, че Крим ще получи пари за сметка на пенсионните ни спестявания, говори за връщането на централното разпределение. Когато всички съюзни републики биваха снабдявани по-добре от Русия. Властта пак е готова заради имперските амбиции да стъпче в лайната гражданите си.

Пето. На някой от вас, мои познати и читатели, стана ли му по-добре от присъединяването на Крим? Аз не ходя там и надали ще отида. В Турция е по-евтино и по-качествено, в Испания е по-скъпо но пък направо е друг свят. ОК, аз не съм критерий. Който ще иде в Крим да си почива, надява ли се искрено, че под руска власт там ще е по-евтино? Че ще е по-безопасно, понеже е тъпкано с руски военни и специални служби? Всяко произшествие, за което са виновни нашичките, ще бъде потулвано и прехвърляно на гърба на пострадалите, да не се вдига шум. А местните, на които 40% от туристите им бяха украинци и още 10% други чужденци, също няма да преживеят тези загуби лесно. Русия ще им помогне, разбира се, ще им даде пари, че да млъкнат всички. Нашите пари. Твоите и моите. Какво, някой сега ще купува кримско вино ли? Че все едно досега не го купуваха. То се продава навсякъде. Къде е тогава ползата? И като сме почнали да говорим за пари, защо трябваше да влагаме милиарди в олимпиадата, да показваме на света положителен образ на светлото бъдеще на Русия, когато след два дни затрихме ефекта с изпращането на войски в Крим? Смърди на дебилизъм. И то на ваш, понеже и двете мероприятия са с ваши пари. Едно плешиво момченце иска да влезе в историята и не му пука колко болници няма да бъдат построени заради това. И колко хора ще загинат, понеже зареденото оръжие рано или късно стреля.

Никой жител на Русия няма никаква полза от присъединяването на Крим. Руските телевизионни канали са приведени във военен режим и той ще си остане, за всички други сфери, за много време напред. Цялото обществено пространство се прочиства – всички, които не са съгласни, са предатели, провокатори и фашисти. Плашат ни с украинските фашисти. Плаши ни Русия. Страната, в която феновете на почти всеки футболен отбор драскат свастики, в която бият и колят чужденците, в която евреин за половината граждани е обида, а доста други думи – хохли, чурки, татарва, косоглазые, звери, чехи – са подобни благи думи пък за други националности. Знаете ли защо толкова ви се иска да се радвате за присъединяването на Крим? Защото на всички ви се иска да имате поне нещичко, с което да се гордеете? А пък няма с какво. Всички стоки, които е удоволствие да използваш, са вносни. Две трети от храните даже. Не произвеждаме нищо, което да заинтересува света, освен оръжие по съветски образци, нефт и газ. Единствено много скъп спорт и малки, но много скъпи войни. Знаете ли как се гордеят финландците, че президентът им лети в един самолет с тях, в обикновена класа? Как се гордеят лондончани, че кметът им ходи на работа с велосипед? Ние нямаме с какво да се гордеем. И изкарваме Крим като пишка от омазаните гащи на онанист.

Всъщност всичко това са последствия от робството, от което руските граждани така и не могат да излязат. Излезе творческата класа на Болотная, отнесе шамарите, всички се покриха. Излязоха студентите на Майдана, отнесоха шамарите, след седмица там имаше десетки хиляди хора. Разбира се, не всички бяха алтруисти, не всички разбираха всичко, някой разбира се се опитваше да ги направлява, провокира и прочее. Но самият факт е важен. Половин милион хора излязоха и казаха да си обирате крушите. Всеки президент след Янукович, като знае този опит, ще знае и че наглостта си има граници. И тези граници ще се стесняват всяка година, докато не се застъпят със съдържанието на конституцията. Сравнете това сега с Москва. Конституцията тук всеки ден я приближават до кодекса на средновековния крепостен. Това е забранено, това е само с разрешение на господаря, за това – затвор, това го дай, защо ти е бизнес. Украинците можаха да станат и да кажат „я си …“. И да го отстоят с оръжие. Какво направи Русия? Приюти човека, който избяга от народа си. Сигурно има какво той да разкаже на света и за Путин, и за други тъмни дела. Коя нормална страна ще прикрива престъпник, съгрешил пред народа и страната си? Явно не тази, в която всичко е наред.

Преди време бях убеден, че всичкото зло е в Кремъл. Сега, за последните три месеца разбрах какви лайна кипят в главите на мои познати, които смятах за неглупави хора. Приведох пет пункта, по които радващият се на войната с Украйна руснак оправдава радостта си. Могат да бъдат изброени още много пунктове, и всичките ще противоречат на логиката. Освен при три изключения. Ако искате да забогатеете от пилеенето на кримските пари – тогава вие не сте дебил, просто сте крадец. Ако искате да отвлечете вниманието от сриващата се икономика и да вдигнете рейтинга си чрез нападане на друга държава, то вие не сте дебил, но скоро ще бъдете абзац в историята, който свършва с думите „умрял в затвора“. И трето, ако на Civilisation играете от името на Русия, то вие не сте дебил, а просто играете. Така че, скъпи мои всички останали, време е да спрем да играем и да връчим играенето на държавата. Убедил съм се, че Путин ни е президент, понеже всички тези осиновявания на беркутовци, пети колони и пребоядисвания на иначе разчертани карти пораждат сериозна ерекция в мнозинството от стадото. И за пръв път през живота ми ме посети мисълта, че стадото надали ще се промени по време на този живот. Не ми трябват имперски планове, трябват ми пътища без дупки. Не ми трябва Крим, трябва ми да имам доверие на продуктите в магазина. Не ме е страх от НАТО на руската граница, понеже не е възможно да се открадне повече, отколкото крадат Путин и другарите му. Искам просто да живея, да печеля с труд, да харча и да се грижа за себе си и близките си. Струва ми се, че такива като мен в Русия са 20%. Всъщност са повече, но много просто се водят по другите и викат „ура“ за компания. И може би това, което става сега с Украйна, е шансът на тези хора. Ако Украйна се пребори, ако в нея останат свободни медии и закони, които не биват пренаписвани всеки ден с все по-диктаторски, тя ще стане нелошо място за живеене. Киев е по-красив от Москва, кухнята е вкусна, цените са ниски, украинците и руснаците винаги се разбират като хора, свързват ни толкова неща. Климатът е по-мек, ще ѝ остане Одеса, дяволите я взели, за морски цели. Европа е по-близо географски, а ако донесе своите порядки в правото и безопасността, ще е по-близо и психологически. Всеки, който е бил в Европа, знае как после го посреща родината, и какъв срам носи това. Може би който може ще се премести там. Аз, например. Роден съм в СССР, за мен това е все пак някаква там родина. Бих се радвал да остана и да променям нещо тук, но доколкото разбирам, съм малцинство в страната си, а мнозинството все повече изтъпява и покафявява. ИМХО. Само да няма война.

—-

Мисля си – колко от наблюденията му са валидни и за България и за българите. И все повече му завиждам. Той си има Украйна, която да чувства като някаква там родина, и ако тя се оправи, да може да избяга в нея от надигащия се в Русия нацизъм. (Защото тяхното е именно и точно нацизъм, нищо друго.) А ние, нормалните българи, къде да избягаме от стадото?…

Стадото е ужасяващо. Българският патриот е най-руският патриот. Спомене ли се, че ние може да сме следващата хапка за Русия, той моментално изпада в паника от факта, че в Америка бият негрите. Спомене ли се, че Газпром купи политиците ни да подпишат престъпен договор за Южен поток, той се тръшка и вайка как американският посланик у нас пък бил хомо. Атакува ли Русия пак Украйна, той аплодира победите на славянството и православието – сигурно понеже украинците не са нито православни, нито славяни…

И най-много пищи до небето как ни експлоатират гадните европейци – как заливат страната ни с мръсните си дотации, как безогледно вкарват в пътя добричките ни и загрижени за нас политици, как ни заставят да тормозим щедрите ни и благородни монополисти, как ни натискат да ограничим чудесната си и стимулираща развитието корупция… Вади старателно от картинката отделни европейски политици, продали се заради личен интерес на Русия, и ни учи колко помъдрели са те и как трябва да следваме тях, а не осталата европейска неславянска измет. В някои случаи взема пари за това, но в доста го вярва искрено. За мой безграничен ужас.

И това е само един конкретен план на действията на добитъка ни. Той не отива да гласува, а после се тръшка, че ни управляват цигани (или турци, или който там му е фиксацията). Вярва, че се забогатява само с крадене, и в същото време проклина как окрадена е България. Мързи го да работи, а плюе как никой не върши свястна работа. Псува как не щат да го вземат на работа, а не се грижи да придобие поне хал хабер някакъв от тази работа. Накратко – бесен е, че е пропуснал шанса да се роди прасе или овца, та да го хранят и да му ринат лайната други…

Това стадо не е моят народ. Аз не съм един от него. Да, много от стадото са просто обикновени, излъгани хора. Само че щом са хора, имат правото на избор и свързаното с него носене на последствията. Щом те са решили да живеят като скотове, сред разложение и грабежи, аз с какво право им преча? С какво право да насилвам да живее в дом този, който е избрал да спи в кочина и да се въргаля в тора? Разбирам да не съм предупреждавал тези някои отново и отново, стотици пъти, късайки време и сили за това от работата си, семейството си, съня си… Но съм, а те въпреки това са избрали да са добитък. Какво мога да направя?

Ако тези хора са българи, то аз не съм. Ако аз съм българин, те не са. Не знам кое от двете е вярното. Не ме и интересува. Искам скъпите ми хора да не живеят сред това стадо, да не бъдат държани заедно с него и всъщност от него в обора сред лайната. Искам, точно както го иска този блогър, те и аз да можем да печелим с труда си достойно, да харчим спечеленото, да се грижим едни за други, да творим и създаваме. Да даваме достатъчно, за да имат с какво да започнат и да намерят свое място всички, които искат същото.

Съседът, който плюе мръсната демокрация и сънува безплатен порой благини от Москва, не ми е сънародник. Сънародник ми е този блогър, нищо че е роден един господ знае къде из СССР. И другите, които мислят като него и мен, родени из Норвегия или Филипините, САЩ или Аржентина, Австралия или Конго… Те са мои сънародници. И на хората, които ценя, уважавам и обичам.

Иска ми се някъде да имаше земя, на която да можем да се съберем. Бих зарязал на мига всичко, което имам, за да отида там, ако трябва само с ризата на гърба си. Съберем ли се такива хора, за не много време ще превърнем и най-отвратителната пустиня в земен рай… Уви, такава земя няма и надали ще има някога. Но съберем ли се достатъчно такива хора и осъзнаем ли се като народ, нищо чудно дори да сътворим земя от нищото. Далеч ли сме от добитъка, който превръща всеки дом в кочина, все ще намерим как да сме щастливи.

Пък кой знае, може би добитъкът, като ни вижда и завижда, малко по малко да започне да осъзнава болезненото разстояние, което го дели от хората. И може би отделни глави от него да започнат да еволюират, да се очовечават, да се спасяват от останалите и да идват при нас. Със сигурност ще трябва да минат тежък изпит, за да докажат че са хора – не бих позволил да е иначе. Но които са избрали да бъдат хора, ще могат да се преборят да го вземат.

Всеки заслужава да получи каквото е избрал и се е преборил за него.

Честит професионален празник!

April 1st, 2014

Най-напред на политиците ни, малки и големи – те са го заслужили като никой друг!

На рекламните агенти, за майсторството.

На българската журналистика като цяло (изключенията са колкото да потвърдят правилото)

На българските националисти (да цитирам един коментар под предишен запис: „Българският националист – най-руският националист!“)

На огромният процент от учителите в България, за това как преподават.

И на огромния процент от лекарите – за това как лекуват.

От полицаите – за това кого, от кого и как пазят.

От митничарите – надали е нужно да обяснявам защо.

От всички други държавни служители – също.

От духовните ни лица, от всички вероизповедания – да ме прощава Господ, ама истина ви казвам.

От тези, които плащат, а и от тези, които работят – за достойно участие в надпреварата.

От гласоподавателите – заради убеждението, че без гласуване или с гласуване като тяхното има как да получат нещо различно от досегашното.

И в крайна сметка, на огромния процент от българите – заради убедеността, че живеят нещо като живот. Което си заслужава да бъде живяно.

Apibot 0.40.4

March 24th, 2014

Since the releasing of Apibot 0.40 on Jan 31, there were several minor updates. Until now, they weren’t explicitly numbered, but it finally dawned on me that the idea is not bad. So, this release will be 0.40.4. (I might have lost the exact count, but who cares?)

One of the areas that accumulated most updates was the Assembly line interface. Probably the most important among these were:

* adding many new signal modifiers, mostly in handling params and their groups
* adding database-based feeders and writers
* improving the class inheritance in some parts of the interface

Another one was restructuring the bot tree. The current one seems to be far more logical and suitable for long-turn maintenance and upgrade. It is now really easy to write and add new functionality of any kind.

I also did some work to fortify the bot against bad settings and accounts. (Though a lot more can be done.)

Finally, a staggering amount of bugs were smashed. So many that the bot is already usable for most tasks it strives to be up to. (Which is practically anything except baking cakes.) I want to thank to all who sent me bug reports. Guys, you rock!

I also have plans to create a web interface for the bot, so that even people without any PHP programming experience can use it. Unhappily, so far haven’t found the time to start working on this. Anyone who would help, with programming or financial support, is welcome. (I happily accept donations in bitcoins or litecoins – see the Apibot site for the accounts. Also, will happily develop custom-order modules for Apibot.)

For now… enjoy the beastie! :-)

Краят на кримската сага – 2: Едно интересно наблюдение около нея

March 21st, 2014

Уви, пак ще пиша за политика. Искам да я оставя, но тя май не иска да остави мен.

Онзи ден мой познат ми обърна внимание на един интересен факт.

В повечето онлайн форуми, където се обсъжда въпросът за Крим, мненията са преобладаващо в полза на Русия. И като коментари, и като гласувания. В същото време нито той, нито аз познаваме много хора, които са на нейна страна по този въпрос. А и двамата имаме предостатъчно познати русофили, и самите ние сме русофили където това не е прикритие за българофобия. Как тогава из форумите става така?

Така че вчера посветих известно време на… да го наречем научаването на някои неща по въпроса. (Не питайте за подробности, няма да ги получите.) Да си призная, резултатът не ме изненада:

Над 95% от коментарите срещу политиката на Русия имат всички признаци на написани от коментатори, които изразяват личното си мнение. Без да се опитват да манипулират читателите, като се подписват с десетки различни имена или по други сходни начини. За малко под 5% може да се предполага, че са „некоректни“ в това отношение – един човек пише под няколко различни имена, и/или идват на количество от партийни централи и/или клубове, и т.н.

С коментарите в подкрепа на Русия е обратното – почти 95% имат всички или почти всички признаци на манипулативни коментари. Около 85% са очевадно пуснати от „фирми за влияние в Интернет“ – тоест, на едни маймунки е платено да създават впечатление за подкрепа на Русия. Още почти 10% са очевадно „некоректни“ – един човек пише под десетки имена, и/или идват на количество от партийни централи. (На две определени партии – едната много стара, другата много нова. Съжалявам, и тук не мога да назова имената, обещах някои неща в процеса на научаването на подробностите. Досещайте се сами.) Приличен брой признаци на написани от коментатори с такова лично мнение имат мъничко над 5%.

Предполагам, че положението с гласовете в различните анкети и допитвания е същото. (В повечето форуми единственото, което пречи да гласувате колкото искате пъти, е една бисквитка в кеша на браузера ви – един ред технически познания или дори простичко плъгинче за браузера, което си работи автоматично, преодоляват тази пречка мигновено.)

Иначе казано, някой е инвестирал бая пари в оправдаване на руската агресия в Крим. А както знаем, пари се инвестират където се очаква възвращаемост и печалба. Така че ме мъчи много логичен и простичък въпрос.

По какъв точно начин този „инвеститор“ очаква да си върне парите, с печалба? Откъде ще дойдат и по какъв механизъм ще си ги получи?

Отговорете си сами. Не е прекалено трудно.

Краят на кримската сага

March 18th, 2014

Беше предизвестен.

В България го знаем достатъчно добре, на свой гръб. Виждали сме какви резултати дават референдуми, проведени под дулата на Червената армия… Ако някой още не знае, ето малко данни:

Етнически състав на Крим, съгласно преброяването от 2001 г.: 58% етнически руснаци, 24% украинци, 12% татари, 6% други.

Резултати от референдума: 97% от гласувалите (80.4% от гласоподавателите) гласували за присъединяване към Русия, 2.5% (2% от гласоподавателите) – за запазване на статуквото.

Очевидно не само 100% от руснаците са гласували за присъединяване към Русия, но и 100% от татарите (които впрочем бойкотираха референдума) и „другите“, а също така и приличен процент от украинците. Нали?

Да. А една огромна тълпа мармоти завиват шоколада в станиол…

Вече го писах преди. Ще повторя: Путин може да е съвременният Хитлер и Сталин, но не е глупав. (Апропо, и те не бяха!) Ако имаше как да спечели този референдум, без да вкара войски в Крим и да си създаде проблеми с целия свят, за нищо на света нямаше да ги вкара. Наличието им там е неговото самопризнание, че този референдум отразява не волята на живеещите, а баланса на военните сили там.

Че волята на живеещите е доста различна подсказват косвено и други неща. Оказва се, че гласуването в кримския парламент за референдума е проведено под дулата на руската армия в най-буквалния смисъл на думата – руски войници са влезли в парламента, проверили са самоличността на депутатите, прибрали са им телефоните и са присъствали в залата, докато се е провеждало гласуването. (Какво точно са правели по време на това присъствие засега никой не е посмял да каже.) И че гласовете на референдума са пускани в прозрачни кутии, незатворени в пликове, и се е виждало чудесно кой какво е маркирал… И сигурно ще излиза и още информация. Не че има вече значение, де.

На наетите тролове у нас, а и по света, са им спуснати опорни точки да правят аналогия между Крим и Косово. Само че такава просто няма. В Косово Милошевич беше започнал да провежда буквално геноцид над албанците. В Крим никой не е пипнат и с пръст – просто в Киев прогониха от властта един крадец и измамник. И в прогонването участваха и мнозинството от собствената му партия на етническите руснаци, без да са принуждавани с оръжия. Просто дойде твърде много и на тях… Албанците в Косово рискуваха продължаване на геноцида, ако останеха в рамките на Сърбия. В Крим никой руснак не рискува нищо. Така че колкото и опорни точки да се спускат, ще излъжат само който иска да вярва на лъжи.

И продължението също ще види опорни точки, но пак ще са лъжи. Сърбите в Косово отнесоха напълно незаслужен тормоз и преследване след отделянето му, но албанците поне могат да бъдат разбрани след всичко, което изтърпяха. Руснаците в Крим не са изтърпели абсолютно нищо, косъм не е паднал от главата им, даже заплаха за подобно нещо не е имало от Украйна и украинците – но само пълен идиот няма да се сети още отсега какво ще се случи на тези там, които не са щастливи от присъединяването към Русия. Също, сините каски успяха да удържат повечето опити на албанците да отмъщават на сърби. Дали руските войски в Крим ще удържат опитите на руснаците там да тормозят и прогонват украинците? Или ще са поръчителите, а нищо чудно и извършителите на тези опити – кой местен там има реално зъб на някой украинец?

И това е само началото. Допреди месец нямаше по-близки славянски народи от руснаците и украинците, въпреки противоречията между правителствата им. С агресията в Украйна и анексирането на Крим Русия с един удар ликвидира това. Отсега натам процентът на украинците, които приемат Русия като приятелска държава, ще е колкото би бил процентът на българите, които биха приемали Турция като приятелска държава, ако тя беше анексирала с военна сила Родопите. И ще са прави – нас ще е лесно да ни лъжат, ние не сме го усетили на гърба си, но те са, тях няма да има как.

Ще има ли това последствия за Русия? Да, ама не? Не, ама да. Познайте коя страна ще бъде щастлива да разположи на своя територия колкото се може повече военни бази на САЩ и НАТО в момента, в който влезе в НАТО. По възможност току до руската граница… Когато това стане, дали Русия няма да е щастлива да не беше присъединявала Крим, а да беше установила топли отношения с новото украинско правителство? И… другари, злата американска пропаганда ли ще е виновна за омразата на Украйна към Русия? Или просто кой каквото си направи никой друг не може да му го направи?

И това също е само началото. Съгласно договореностите от след разпада на СССР, Украйна се отказва от притежаване на атомно оръжие именно и точно срещу гаранции от страна на другите страни по договореностите (една от които е Русия) за териториалната ѝ цялост и неприкосновеност. В момента тези договорености реално са скъсани. А Украйна продължава да е най-голямата страна изцяло в Европа, с площ над 600 000 квадратни километра и около 45 милиона население, с колосални природни залежи и промишлени ресурси. Малко помощ от Запада срещу корупционерите там и един съвсем скромен като размер „план Маршал“, и след 10-15 години Украйна би могла да е бурно развиваща се държава с ядрено оръжие. На границата на Русия и също така нахъсана срещу нея, както е примерно Полша…

Но за нас въпросът е какво правим ние. Примерно ако внезапно по Черноморието ни се стоварят от кораби и самолети „местни граждански формирования“ в униформи без отличителни знаци (вече има трийсетина хиляди готови от операция „Крим“). Ако обявят, че руските граждани на тази територия са решили да се отделят от България и спешно проведат референдум, на който 97% от гласувалите и 80% от гласоподавателите гласуват за присъединяване към Русия. Тогава какво ще говорят нашите платени „русофили“? Естествено, поредни опорни точки. Те винаги си ги имат.

Струва ви се невероятно? За Украйна и Крим не ни ли се струваше още по-невероятно, до съвсем скоро?… Ама ние сме славянски братя на Русия? Понеже украинците не са… Ама Крим бил подарен на Украйна несправедливо? На нас пък примерно ни върнаха несправедливо (според някои) Южна Добруджа…

Или дори ако Русия не го направи, но други държави речат да се възползват от „прецедента“ и „установената практика“? Турция и Родопите? Гърция и долината на Струма? Сърбия и западните ни райони? Румъния и Южна Добруджа? Всичките заедно – имат традиции по въпроса?… Хайде, кажете ми, че това Русия да анексира Крим не е опасно за нас!

… Така ми се иска да пиша вече за неща, различни от политика. За простите, човешки неща наоколо. За красотата на пъпките по дърветата. За разкошни човешки постъпки тук или там. За странни и прекрасни погледи към обикновения свят наоколо. За интересни неща, които може би ще променят живота ни издъно… А вместо това се налага да изривам този нужник. С надеждицата, че ще му попреча поне мъничко да ни залее. И с отчаянието, че не успявам.

Чувствам се почти сам срещу пълчищата с добре платени (най-често от данъците ми) опорни точки. Но нямам намерение да се предам. Ще е когато смогна, но ще продължавам да пиша. Ще проклинам тълпите добитъци, които давят страната ни в лайнодушието си, но ще продължавам да се надявам, че давам искричка топлина на хората сред тях, давещи се сред смрадта на обора. Ще изглеждам луд в очите на сума ти хора, дори в своите, но ще продължавам. Докато се боря, съм жив.

Чий е всъщност Крим? Чий трябва да бъде?

March 12th, 2014

Преди два дни имаше решение на правителството на Кримската автономна република, че се присъединява към Русия. И се готви референдум, който да го потвърди.

Сигурно всеки се пита как всъщност стоят нещата там. И аз също, и ще си позволя да поразсъждавам по въпроса.

По начало Крим е бил руска, а не украинска област. 60% от населението му са руснаци и е предаден на Украйна през 1954 г. от Никита Хрушчов, който е украинец. Дотук нещата като че ли изглеждат абсолютно еднозначни – логично и редно е Крим да бъде руски. Украйна го е получила неоправдано, чрез свой агент, и не е редно да го задържа. Нали?

Като се вгледам обаче в детайлите, не съм толкова уверен.

За начало една дребна подробност – Хрушчов е роден на територията на Украйна, но е етнически руснак. От тези, които Русия иска да опази от Украйна. Не че е много важно. Но е добър пример как подробностите могат да променят „общоизвестните факти“.

Сега сериозното. 60% от населението на Крим са руснаци. Както се видя преди ден-два, те могат чудесно да се разберат с кримските татари, които са още 17% от населението. Участие на татарите във властта срещу подкрепата им за преминаване на Крим към Русия. 77% от населението ще е в подкрепа на преминаването, нали?

И въпросът за един милион. Защо му е тогава на Путин вкарването на трийсетхилядна руска войска в Крим?! Не разбира ли, че това е идеалният претекст за всички, които не искат да признаят преминаването на Крим към Русия? При положение че това преминаване е толкова сигурно и гарантирано, какъв е смисълът да бъде изкарано пред света зорлем нелегитимно?!

Може да се предположи, че Русия иска да опази Крим от украинска военна намеса. Само че в момента Украйна няма дори един боеспособен батальон. Надали може да прати повече от няколко хиляди души срещу Крим, и от тях сигурно поне две трети ще се разбягат при първото сражение, даже ако противникът не се появи. Организират ли се симферополските футболни запалянковци и въоръжат ли се от руските военни бази с пищови и тук-там някой автомат, ще разгромят украинците като на шега. Че сигурно и ще завладеят доста територия извън Крим, като подгонят украинската армия. Без да има нужда да се намеси и един руски войник.

(Да не говорим, че прати ли Украйна армия срещу Крим, руската армия ще получи валиден претекст да откъсне цялата ѝ източна половина. САЩ и ЕС ще мрънкат, но протестите им няма да имат и капка убедителност – ще я имат декларациите за миротворчество на Путин. Така че Украйна просто не може да си позволи да направи нищо срещу Крим. И Русия знае това.)

В картинката хич не се връзва и агресивното недопускане от руските войски на международни наблюдатели в Крим. Най-нормално е международната общност да предположи най-лошото – обикновено при подобни действия то е истината. Путин надали е толкова глупав, че да не разбира това – защо тогава го прави? (Към тези, които мислят, че руските войски ще направят това без заповед от Путин – мили дечица, Дядо Мраз не съществува, съжалявам че ви разочаровам.)

И не само на наблюдатели. На всички западни журналисти е твърдо отказано да пътуват, наблюдават и отразяват каквото и да било в Крим – от положението по улиците, та до договорките във властта. И отказът се въвежда в сила с оръжие. Защото всички западни журналисти били агенти на злия Запад, изпратени да пишат клевети за Крим… Добре де, ако те наистина са клеветници, с какво недопускането им ще ги спре да съчиняват клевети? Кой ще разбере, че те всъщност не са успели да присъстват на събитието? Да не говорим, че идеята как всички до един западни журналисти са платени агенти и клеветници… мили дечица, феята на зъбките също не съществува, съжалявам че ви разочаровам и за това.

Нещо повече – блокирането на информацията от руснаците е двупосочно. Не само светът почти не знае какво всъщност се случва в Крим. Едно от малкото научени неща е, че руските войски са принудили под заплаха от разстрел всички телевизионни оператори в Крим да спрат да излъчват украински телевизии и да започнат да излъчват руските. Това защо? Да не би украинските архизлодеи и хиперманипулатори да вземат успешно да измамят кримските руснаци да си стоят в мразената Украйна? Мили дечица, надали ще ми повярвате, но злата вещица и Торбалан също са измислени. Всъщност ги има само в книжките и по филмчетата. Съжалявам.

И всичко това при положение, че в момента Русия жизненият стандарт е значително по-висок, отколкото в Украйна. Пенсиите са почти пет пъти по-високи, заплатите също. Цените са съвсем малко по-високи. Плюс че Русия обеща многомилиардна помощ за Крим, ако той мине към нея. Кримчани трябва да са не просто предатели на руското, а и тъпи, слепи и глухи, за да не преминат към Русия.

Защо тогава, за бога или по дяволите, е нужна трийсетхилядна руска армия в Крим? Никой разумен човек не праща в нарушение на всички международни правила армия да подсигури това, което му е в кърпа вързано. Мислите, че въпреки това има някаква нужда от нея?… Мили дечица, хлябът не расте в магазина, нито бонбонките или бананите. Не ми се сърдете, знам че не ми вярвате, но трябва да ви го кажа.

Да не би пък подкрепата за отделянето да не е толкова категорична? Не е много чудно. Руснаците в Крим (и в Украйна изобщо) никога не са били реално подтискани или ограничавани в нищо. Дори наистина дискриминативният указ, че регионалните езици се забраняват, просто не мина – и.д. президентът категорично отказа да го подпише. И надали някой украински властник ще посмее, освен ако не иска още на следващия ден да се събуди в руски военен арест. Точно както според Русия Янукович го прогониха злите фашисти и бандеровци – само че аз все още помня, че повече от половината от собствената му проруска партия също гласува за свалянето му. (И не съм забравил златната му тоалетна и прочее.) Не е ли възможно при това положение подкрепата да не е така твърда?

Каква ще бъде – реално не зная. Нямам мрежа от шпиони в Крим. Само че Путин има и с пълна и точна гаранция знае. И според мен това е отговорът на въпроса защо е нужна там руската армия. Тя е неволното признание на Путин, че думите му се разминават с реалността и той го знае. Че солидна подкрепа за преминаване на Крим към Русия може да бъде получена единствено под дулата на руската армия.

И съм склонен да му вярвам. Неволните признания обикновено са истина.

Кримски гамбит – 2: Реакцията на писателите

March 2nd, 2014

Наскоро ми пратиха два линка към Аз чета. И двата описват ситуацията в Украйна през погледа на двама украински писатели. Единият от тях – Юрий Андрухович – е украинец по националност. Другият – Ян Валетов – е етнически руснак (и пише само на руски език).

Не мога да се сдържа да не препечатам текстовете и на двамата тук. Мисля, че дават чудесна илюстрация какво всъщност става в Украйна и как реагира на него Русия. (Уви, включително някои писатели, които преди много уважавах – примерно Сергей Лукияненко. След това, което той изсипа по адрес на украинските събития, не ми остана нито капка съмнение какво ще изсипе по адрес на България, ако някой покани Русия да защити правата на руските граждани тук…)

И аз, както тези двама писатели, не зная какво ще се случи с Украйна по-нататък. Възможно е дори най-лошото – новите управници да се окажат също толкова алчни, крадливи и авторитарни, както свалените. Но знам и че народ, който е показал, че сваля такива управници, респектира новите повече от народ, който е показал, че ги търпи.

И почвам да се безпокоя, че въоръжена интервенция на Русия в България, примерно за да защити правата на руските граждани тук, е станало мъничко по-малко въпрос на „дали“ и мъничко повече на „кога“… Дано да съм лош пророк. А и не това е важното.

Важното е, че българите и България традиционно смятаме за въпрос на братство да демонстрираме дълбока любов към Русия и руското. Само че точно сега имаме възможността да видим с очите си каква любов ще демонстрират в подобен момент Русия и руснаците (тези, които имат глас в Путинова Русия) към България. А именно – каквато демонстрират в момента към Украйна. Колко им е на тях братството…

Гледайте и си взимайте поука. За нас си е.

Нe сме съгласни да живеем в страна, която прилича на доживотен затвор
Автор: Юрий Андрухович
Превод на български: Остап Сливински
Редакция: Райна Камберова

Скъпи приятели, и преди всичко чуждестранни журналисти и редактори,

Тези дни получавам от вас много запитвания с молба да опиша актуалната ситуация в Киев и въобще в Украйна, да дам оценката си за това, което става и да направя прогноза поне за най-близкото бъдеще. Понеже просто физически не мога да напиша за всяко едно от списанията ви отделна аналитична статия, реших да приготвя това кратко обръщение, което можете да използувате в зависимост от вашите нужди.

Най-важните неща, които трябва да кажа, са следните. За по-малко от четири години от своето управление режимът на г-н Янукович доведе страната и обществото до крайно напрежение. Още по-лошо – той сам се вкара в безизходица, в която трябва да се задържи на власт вечно и на всяка цена. В противен случай ще понесе сурова наказателна отговорност. Мащабите на кражбите и узурпацията превишават всички представи за човешка алчност. Единственият отговор, който повече от два месеца режимът може да даде на мирните протестиращи, е насилие, при това засилващото се и „комбинирано“: атаките на полицейските спецотряди на Майдана се съчетават с индивидуални преследвания на опозиционни активисти и обикновени участници в протестните акции (следене, пребиване, подпалване на коли, къщи, нахлуване в жилища, арести, съдебни процеси на конвейер). Ключовата дума е сплашване. Но понеже то не работи и протестите стават все по-масови, властта предприема все по-сурови репресии.

Необходимата за репресиите „Законодателната база“ беше създадена на 16 януари, когато зависими от президента депутати, нарушавайки по всички възможни начини регламента, процедурата за гласуване и Конституцията, с вдигане на ръка (!) в течение на няколко минути (!) гласуваха редица изменения в законодателството, които реално въвеждат диктатура и извънредно положение в страната без да се обявява официално последното. Например в моя случай, докато пиша и разпространявам тези редове, автоматично нарушавам няколко члена на Наказателния кодекс, защото „клеветя“, „разпалвам“ и т.н. Накратко, ако тези „закони“ се признаят, може да се смята, че в Украйна е забранено всичко, което не е позволено от властта. Властта пък позволява само едно – да й се подчиняваме.

За да изрази своето несъгласие с тези „закони“, украинското общество на 19 януари за пореден път масово излезе на улицата, за да защити бъдещето си. Днес в телевизионните новини от Киев можете да видите протестиращи с разни видове шлемове и маски на лицата, понякога с дървени палки в ръце. Не вярвайте, че това са някакви „екстремисти“, „провокатори“ или „десни радикали“. И аз, и приятелите ми излизаме на манифестации с подобна екипировка. В този смисъл аз, жена ми, дъщеря ми, приятелите ми – всички сме „екстремисти“. Нямаме друг изход – ние защитаваме живота и здравето си и тези на нашите близки. По нас стрелят бойци от полицейските спецотряди, техните снайперисти убиват приятелите ни. Количеството на протестиращите, убити само в правителствения квартал през последните две денонощия, достигна 5-7 души. Количеството на безследно изчезналите в цял Киев достигна няколко десетки души. Ние не можем да спрем протестите, защото това би означавало, че сме съгласни да живеем в страна, която прилича на доживотен затвор.

Младото поколение украинци, които израснаха и се оформиха в постсъветско време, органично не приема никаква диктатура. Ако диктатурата победи, Европа ще бъде принудена да се съобразява с перспективата да има една Северна Корея на източната си граница и според различни оценки – от 5 до 10 милиона бежанци. Не искам да ви плаша. Нашата революция е революция на младите. Властта води необявената си война преди всичко срещу тях.

С настъпването на нощта в Киев започват да се предвижват неизвестни групи „в цивилни дрехи“, които хващат предимно млади хора, особено такива със символите на Майдана и Евросъюза. Отвличат ги, карат ги в гората, където ги събличат и изтезават при жесток студ. Странно, но жертви на подобни отвличания са най-често млади артисти – актьори, художници, поети. Създава се впечатление, че в страната са нахлули някакви „ескадрони на смъртта“, които имат за цел да унищожат всичко най-добро. Още един характерен детайл: в болниците на Киев полицията прави засади на ранените протестиращи, залавя ги там и (повтарям – ранени!) ги откарва за разпити в неизвестна посока. Дори случайни минувачи, закачени от парче полицейска пластмасова граната, избягват да ходят в болниците заради тази опасност. Лекарите си измиват ръцете като предават пациентите на т. нар. „правозащитни органи“. Изводът е следният: в Украйна масово се извършват престъпления срещу човечеството, отговорността за които лежи върху сегашната власт. Ако в тази ситуация наистина има някакви екстремисти, то това са представителите на висшето ръководство на страната.

Сега на вашите най-трудни за мене въпроси – не знам какво ще стане оттук-нататък, също както не знам какво можете да направите за нас. Можете обаче при възможност да разпространявате моето обръщение. Освен това – съчувствайте ни. Мислете за нас. Ние въпреки всичко ще победим, колкото и да издевателстват над нас. Днес без преувеличение украинският народ отстоява със собствената си кръв европейските ценности на свободно и справедливо общество. Много се надявам, че ще оцените това.

Ние не сме по-малките ви братя
(отворено писмо до руските фантасти)
Автор: Ян Валетов
Превод: Анна-Мария Христова

Уважаеми руски фантасти,

Това писмо е насочено към всички вас: към вашия прокламатор и съвест Сергей Лукяненко, към вашия говорител в изгнание Николай Перумов и към неравнодушните към Украйна руски писатели, които, както разбирам, са велико множество из просторите на бившата ни обща Родина.

Ще говоря от свое име, за да не бъда упрекван в присвояване на истината. Който иска, може да се подпише. Който не иска… негов избор. Всичко е казано IMHO*.

Скъпи мои,

Колко е трогателно, че се безпокоите за нашата страна! С каква нежност я наричате историческо недоразумение! Колко съчувствено ни отправяте проклятия до трето коляно, съпровождайки ги с обвинения в предателство!

С какво предизвикахме такъв прилив на братска любов? Такова страстно желание да ни удушите в съседските обятия?

Да не би да се бъркаме във вашите вътрешни работи? Попречихме ви да се справите с Хoдорковски? Давали сме срок на протестиращите на Блатния площад? Събирали сме средства за Навалний? Поддържали сме Япония в желанието й да ви отнеме Курилските острови? Обяснявали сме ви как и при какви условия трябва да влезете в СОТ? Предупреждавали сме ви за създаването на Митническия съюз? Закривали сме ви транзита на газ към Европа? Шантажирали сме ви с цената на транзита? Кажете, спомняте ли си в нашето писателско съобщество да е имало такова насъскване срещу съседната държава – вашата страна? Аз, признавам си, не помня.

Кажете ми, скъпи колеги, какво ви засяга, че Украйна иска да се присъдени към ЕС? Защо толкова старателно повтаряте заключенията на ангажираните руски експерти и ни обяснявате за содомските опасности, които ни дебнат на Запад? Откъде се е зародила във вас тази дива анална фиксация? Или количеството на нестандартно ориентираните в Москва е по-малко от това в Париж и в Берлин?

Вашите читатели и почитатели, които не са пътували по-далеч от Турция, с наслада повтарят след вас, пътувалите и виделите, откровени глупости, а вие сякаш се наслаждавате, формирайки изопачена картина на света.

Разбирам, че защитавате своето уютно кътче, където вие сте гурута, автори на популярни книги и сценарии за сериалите на Първи канал. Вие трябва да си изработите позиция, трябва да сте в крак със събитията, да говорите тенденциозно това, от което се нуждаят работодателите ви. И аз бих ви оправдал, ако ставаше въпрос за прехраната ви – всеки трябва да яде и да пие. Страхувам се обаче, че вие сте искрени в стремежа си да направите нашата страна подобие на вашата. И това наистина ме притеснява.

Аз много обичах Русия, културата и езика й. Аз съм носител на този език и никога няма да пиша на друг. Живея в рускоезичен град, семейството ми говори на руски. Но аз, семейството ми, приятелите ми владеем и украински, четем, общуваме, гледаме филми и предавания на украински, като цяло не обръщаме особено внимание на езика. Жена ми, която е израснала в Рибинск и не е изучавала украински език, отдавна не ме е питала за значението на някои малкоупотребявани думи и идиоми. Ние нямаме проблем с това. Децата ни, които учат в руски лицей, се справят прекрасно с руски, украински и английски – никой не ги напада. Само вие и необузданите националисти (да, да, да, и у нас има необуздани! Ние си го признаваме) говорите за непреодолимите езикови проблеми. Проблеми има, това е истина. Във всяка страна е пълно с идиоти, а идиотите са източникът на проблема. Но те са преодолими.

За да се отървем от тях, украинският език не трябва да бъде наричан „неезик“ или „развален руски“. Носителите на този език не трябва да бъдат заклеймявани като селяни или стадо. Всеки филолог знае, че украинският е по-близък до групата на европейските славянски езици от руския. За да се убедите, е достатъчно да се запознаете със старославянските църковни тексове, да се вслушате в речта на хърватите, словаците и чехите, поляците. И да престанете да гледате на нас отвисоко – ние не сме по-малките ви братя. Както започнах да разбирам, въобще не сме ви братя. За вас ние сме съседите в комуналката – можете да се изплюете в супата ни или да ни направите някоя мизерия. Вие упорито не искате да признаете правото ни сами да избираме своя път, опитвате се да ни представите като някакви малоумници, на които трябва да показвате правилния път.

Вие, господа, сте забравили, че ние не сме ви бащиния, не сме част от империята ви, не сме недоразумение, а отделна страна.

Господин Лукяненко, кажете, защо толкова упорито пишете за Украйна? Защо не се опитвате да помогнете на казахстанския народ? Все пак е родната ви страна. Съветвайте тях как да живеят. Научете ги, те така се нуждаят от интелектуалната ви подкрепа. Разкажете нещо хубаво за господин Назарбаев и семейството му, за династическото управление и преимуществата му, за превъзходството на азиатския модел на развитие пред европейския. Вие много им липсвате. А на нас, да си говорим честно, не успяхте да ни залипсвате.

Вие постоянно присъствате в медийното ни пространство. Украинските читатели обичат книгите ви и ценят писателския ви талант. Но ролята на писател на фантастични романи ви е станала безинтересна, приискала ви се е и друг вид слава. И вие решихте, че сте достатъчно мъдър и интелигентен, за да учите цял един народ как да живее. Похвално за писател на литература от нисък жанр, но имате ли моралното право? Да, вие казвате, че по този начин изразявате своята любов и пристрастие, но през последните 3 месеца вие толкова ярко и емоционално показвахте любовта си към нас, че ние се изморихме от нея.

Вие ни ненавиждате заради Майдана, заради наш вътрешен проблем. Проклинате ни до девето коляно, защото ние свалихме нашия украински крадец в нашата столица, с цената на кръв, пролята от нашите съграждани. Вие ни нарекохте нацисти и бандеровци, обвинявахте ни в русофобия, а ние просто въвеждахме ред в държавата си. Или направихме фатална грешка – не се знае. Но това е нашата държава и ние сами ще изберем какво да правим. А вие, господа руски писатели, имате какво да разисквате в своята си страна – ограничете се до това.

Ние не сме нацисти, не сме бандеровци – ние сме граждани на Украйна. Говорещи на руски или на украински, но ние желаем доброто на страната си, обичаме я, имаме гражданска позиция. Чували ли сте, че всеки народ има правото да се самоопредели? Да, досега не сме достигнали до единство, но ще се постараем да обединим хората около проста и разбираема идея за изграждане на благополучна държава. Ще се опитаме да намерим общ език, каквото и да ни струва това. Щеше ми се руските медии да не се бъркат в делата ни, руските културни дейци да се занимават с проблемите на собствената си страна, а не с Украйна. Защото настоящата ескалация на напрежение в Крим и на Югоизток е резултат не само от необмислената езикова политика, но от дезинформацията от страна на руските телевизионни медии, безсрамните лъжи и мръсната пропаганда, прийоми, на които дори Гьобелс би могъл да се учи от Кисельов и Соловьов.

А сега за литературните дела.

Вие ни нарекохте поддръжници на Майдана, глупаци, казахте, че никога не бихте присъствали на украински фестивали, забранихте книгите ви да се превеждат на украински език. Жалко, защото имахте много почитатели сред украинските любители на фантастиката. А, както разбирам, и приятели. Предполагам, след изказаната от вас позиция, това количество доста се е смалило, въпреки че аз лично смятам, че човешките качества трябва да се разграничават от творческия талант. В събитията, които се случваха в Киев, вие видяхте само беснееща тълпа, а хората на улицата умираха за свободата и идеалите си. Знаете ли, беше пълно с рускоговорящи: учени, студенти, предприемачи. Нито куршумите на снайперите, нито “беркутовските“ дубинки, нито водното оръдие успяха да спрат рускоезичните украински патриоти. Там никой не се интересуваше от езика, на който говори събратът. Момчетата от Днепропетровск и Иванофранковск бяха рамо до рамо. Те не бяха излезли на улицата заради парите на вашингтонския областен комитет, а заради дълбоките си вътрешни убеждения, въпреки че на вас би ви било трудно да повярвате. Не знам дали вие можете да използвате завоювания с кръв шанс да промените историята си, но ние поне се опитваме.

На добър път, господа руски писатели. Аз дори няма да предлагам на нашите организатори да ви обявяват за “persona non grata” на бъдещите ни събития, макар че за проклятията и оскърбленията, които ни нанесохте, би било заслужено. Вие се проявихте като истинските врагове на страната ни.

Решили сте да пречите на авторите ни да публикуват в руски издателства – това е ваше право. Съмнявам се, че някой адекватен писател би последвал съветите ви, но опитайте. Надявам се, че ще разкажете за успехите си по внедряване на цензурата на национален и идеологически принцип.

Не искате да ни виждате на събития в Русия? Използвайте цялото си влияние, за да не ни видите там. Мнението ви, както вече стана ясно, се формира не само от читателския интерес, ползите за издателствата и приоритети на общуването във фендома, но и от вътрешната политика на страна като Украйна. Всичко е подвластно на такива гиганти на мисълта като вас. А и в борбата за читатели и пазар това е добра тактика.

Искам да ви благодаря за това, че вие, верните бойци на идеологическия фронт, и вашето правителство направихте повече за националното самосъзнание в страната ни от най-отявлените ни националисти. Това, което се случваше в блогосферата, в интернет изданията, по руската телевизия и в печатните медии може да се нарече истинска агресия, информационна война, в която вие, Сергей [Лукяненко], и вашите съмишленици се издигнахте от ефрейтори до лейтенанти. Дали действията ви бяха продиктувани от вътрешните ви убеждения, или бяхте купени с парите на руския областен комитет? Или това са така актуалните напоследък във вашата страна имперски маниери?

Ние не сме съставяли черен списък на вашите поддръжници и няма да съставим такъв. А това, което правите вие, ще лежи на вашата съвест. Вие обичате и превъзнасяте Русия – в това няма нищо лошо. Но за вас да обичаш страната си означава да се опитваш да унизиш друга страна и в това няма нищо достойно за един писател и човек.

Слава на Украйна!

Кримски гамбит

March 1st, 2014

С интерес гледам как за нула време в Украйна беше образувана Кримска автономна република. Как тя помоли за помощ Русия. И как помощта ѝ беше оказана светкавично, във вид на военни части. (Уж местни възмутени хора, де. Само дето украинците плениха част от тези „местни“, когато те атакуваха един украински град. Оказаха се морски пехотинци от руската армия.)

И имам чувството, че това вече съм го виждал. През 1956 г. в Унгария, през 1968 в Чехословакия, през 2008 в Абхазия и отчасти в Южна Осетия… С една дума, някои държави нито са научили нещо ново, нито са забравили нещо старо.

Да, има и разлики. Крим е населен предимно с руснаци, дори е бил в миналото руски анклав (който Хрушчов подарява на Украйна). За мен населението му има пълното право, ако пожелае, да обяви автономия. И дори да се отдели от Украйна и да се присъедини към Русия, ако реши… Това не ми е проблем. Проблем ми е, че в момента, в който сульо или пульо помоли СССР Русия за военна помощ в чужда държава, тя мигновено му я дава. На простия международен език това се нарича военна агресия, а държавата, която я извършва – агресор.

Русия сигурно ще твърди, че помага на гражданите на Крим да реализират суверенната си воля. Само че тази воля, поне засега, е изявена не от мнозинството граждани, а от доста тесен кръг узурпатори на властта. Точно както в Украйна и в Чехословакия руските танкове бяха поканени от по половин Политбюро (руските агенти в него). Така че суверенните воли тук нямат абсолютно нищо общо.

Ако бъде притисната до стената, Русия може дори да заяви, че това е същото като в Украйна – един тесен кръг хора завзема властта. (Това, че в Украйна мнозинството хора, включително немалко етнически руснаци подкрепят този кръг – винаги има глупаци, които няма да се сетят или ще вярват, че не е така.) И че ако Русия е зад събитията в Крим, то ЕС и САЩ са зад тези в Украйна… Само че ще премълчи удобно, че ЕС и САЩ не стовариха в Украйна армия, която да крепи новото правителство и да смазва несъгласните. Не е нужно – новото правителство там има достатъчна подкрепа и от обикновените хора. (Което пък говори колко по-малко е подкрепата за новото кримско правителство на обикновените хора там. И че Русия знае това отлично.)

Сигурно в медиите ще последва порой промивки на тази тема. Особено където страната все още е де факто колония на Руската империя (известна през 20 век като СССР). Гледам, че публикацията как украинците са пленили руски морски пехотинци изчезна от списъците с новини в dir.bg буквално секунди, след като се появи. Сигурно към нея ще се присъединят и други. (Колко няма да се появят дори, не ми се мисли.)

Мога да напиша и още доста, но не виждам смисъл. Който спи политически, но се интересува искрено от истината, ще я види. А който не иска да я знае (или я знае, но взима пари да лъже) – на него не мога да помогна. Няма как да излекуваш който иска да е болен.