САЩ: Фискалната пропаст – причини за неразбирателството

Всяка страна може да закъса финансово, ако бъде управлявана достатъчно безотговорно. А управлението на САЩ през последните десет, че и повече години беше именно безотговорно. Бяха водени няколко войни, често по повече от една по едно и също време, чиято единствена цел беше да покажат на света какви каубои са американците (и най-вече съответният президент). Данъците и регулациите на големите бизнеси бяха орязани, което им позволи да си изнесат производството където работодателството е по-близо до робовладелство (предимно в Китай). Социалните разходи не бяха намалени, за да не изригне недоволството на гражданите (и за да не почне да се говори в прав текст, че войните и отпуснатият край на свръхбогатите може да не са добри идеи)…

Но не това е темата. Закъса ли страната финансово, е нормално управниците ѝ да си седнат на четирибуквията, докато народът не ги е наритал, и да вземат някакви мерки да оправят нещата. Особено ако държавата се очаква да остане без пари до месец или дори няколко дни. В САЩ обаче не се случва дори това. Закъсването можем да го обясняваме по какви ли не начини, в зависимост от възгледите си и връзката си с реалността. Но как да обясним нежеланието на американските конгресмени и сенатори да спасят държавата си? Подобно нещо не е нормално.

Едно от обясненията според мен е прерайонирането на избирателните райони в САЩ. Не съм в течение на базата на какви точно критерии е правено. Но забелязвам, че след него настъпи една много рязка и важна промяна. Според мен ключовата за сегашната парализа на американския парламент.

Някои от избирателните райони в САЩ са силно републикански или демократически – трябва да се случи нещо много драстично, за да ги загуби съответната партия. Други са “балансирани” – и най-малката промяна в баланса може да прехвърли победата в тях от едната партия към другата. Преди прерайонирането силно партийните райони бяха общо горе-долу колкото балансираните. След него балансираните се оказаха далеч по-малко от силно партийните.

Какво означава това?

При неуспехи на парламента да се справи с проблемна ситуация избирателите ще обвинят за неуспеха, естествено, представителите си там. Ако депутатът (конгресмен или сенатор) е избран „на косъм“, е естествено той непрекъснато да се вслушва в настроенията на избирателите си и активно да търси как да им угоди. Ако обаче представлява силно партиен район, мястото му е почти гарантирано – може да си позволи доста своеволия.

Неуспехите на парламента да се справи с проблемна ситуация обикновено идват от неспособност на партиите в него да се разберат помежду си за общи действия. А размерът на желанието им за разбирателство е функция от силата на принудата да правят компромиси. Избраните „на косъм“ депутати обикновено разчитат на тази прослойка от избирателите, която не е твърдо зад определена партия, а определя гласа си в зависимост от представянето на депутата. Докато избраните в силно партиен район обикновено разчитат на „твърдото ядро“ на партията си в него. (Преди да спечелят изборите, те са спечелили първичните избори на своята партия в този район, а на тях гласуват най-вече твърдите партийни членове. И като гласуват, си правят сметката – дали техният район е силно техен партиен и могат да изберат по-краен кандидат, който ще защитава точно техните интереси, или районът им е „на косъм“, и е по-добре да изберат по-мек кандидат, който ще има повече шансове да спечели срещу конкурента от другата партия.)

По тази причина, избраните „на косъм“ депутати са по-склонни към обединителни компромиси, докато избраните в силно партийни райони са по-склонни към политиканстване и упорство в името на партията си. Промяна в избирателните райони, която намалява процента на силно оспорваните райони и качва този на силно партийните, намалява процента на склонните към компромиси депутати и качва този на не-склонните, и от двете партии. Естественото следствие е междупартийните компромиси да станат много по-трудни.

А ситуацията с финансовата пропаст в САЩ изисква точно такъв компромис. Конгресът е под контрола на демократите, Сенатът – на републиканците. Законовите мерки, които са нужни за избягване на пропастта, трябва да бъдат утвърдени и от двете камара, тоест да получат одобрението и на двете партии. Уви, подобен компромис в момента е обективно по-труден отпреди.

Компромисът е затруднен допълнително и от още един фактор. Демократите начело с Обама виждат, че липсата на споразумение вреди предимно на републиканците – повечето американци смятат тях за виновни за липсата на компромис. Това прави демократите още по-упорити – от противопоставянето те само печелят избирателна подкрепа. Много републиканци разбират това, но са притиснати от силното влияние в организациите им на „чаеното парти“ – силно консервативна и идеологизирана фракция, която е срещу компромиса с демократите. Опитът да се противопостави на „чаеното парти“ би означавал за повечето депутати-републиканци почти сигурна загуба на първичните партийни избори, в полза на по-краен кандидат. И понеже и те като нашите депутати си ценят топлите местенца, повечето предпочитат запазването на личните позиции в партията, дори на цената на нейна изборна загуба.

Накъде ще излязат нещата е много трудно да се предскаже при това положение. Нямам и намерение да се опитвам. Но си признавам, че съм пообезпокоен от ситуацията.

3 thoughts on “САЩ: Фискалната пропаст – причини за неразбирателството

  1. Шapкан

    как да обясним нежеланието на американските конгресмени и сенатори да спасят държавата си? Подобно нещо не е нормално.

    ох, леле…

    ситуацията с финансовата пропаст в САЩ

    …е плашене на гаргите, контролирана паника.

    Reply
  2. Georgi

    Потърсете в google – rootstrike там е казано доста по темата за политическата криза в Америка и по-принцип.

    Reply
  3. Пешо

    като слушам за ‘фискална пропаст’ имам чувството, че навлиза някакъв новговор в който думите имат обратно значение.
    ‘Пропаст’ се нарича невъзможността да се увеличат още повече и без друго безумните в момента държавни разходи. А е ясно, че истинската пропаст е точно в обратната посока, само малко по-надолу по пътя, по който се върви в момента – на непрекъснато нарастващи разходи, печатане на пари, нулеви лихви и пр. безумства.
    Непостигането на компромис е далеч по-добрия вариант в дългосрочен план, но както видяхме не стана.
    Компромиса просто отлага проблемите за още някакъв период, през който те да се задълбочат повече. Все едно на алкохолик да му връчиш още едно шише, и като спрат да му треперят ръцете да го обявиш за излекуван.

    Reply

Leave a Reply to Пешо Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *