Свободните неща и алчността

Наскоро попаднах на един линк в блог-линковете на Пейо.

За на който не му се чете излишно: Наскоро имало опит да се подкара Windows XP върху iMac. Някой дори обявил 12 000 долара награда за първия успял… Което и провалило проекта – вместо да си сътрудничат, работещите по него групички започнали да се конкурират за наградата, и да крият една от друга какво са постигнали. Естествено, силите им поотделно се оказали недостатъчни – въпреки че заедно биха се справили като на шега.

Не зная дали този, който е предложил наградата, е бил враг на проекта. Но определено е открил (и приложил успешно) брилянтния начин да съсипеш един отворен проект.

Отворените неща почиват изцяло на сътрудничеството. Без значение дали става дума за софтуер, изкуство или каквото и да е друго. GPL дължи известността си всъщност на задължението към сътрудничество, което съдържа. Без него нямаше да създаде големи и успешни проекти, и в най-добрия случай щеше да бъде маргинализиран – а в най-вероятния отдавна да бъде изместен от друг лиценз.

BSD лицензът например е несравнимо по-свободен, и по-привлекателен с това – но не съдържа такова задължение. И хората, които успяват да постигнат сътрудничество под него, са много пъти по-малко от тези, които го постигат чрез GPL. (Същото, по друг начин: хората, които пожелават да пуснат нещата си под GPL, са много повече от тези, които ги пускат под BSD. Познайте защо.) Проектът OpenBSD е по-стара къща от Linux, работещите в него са изключителни програмисти, и продуктът им е невероятно качествен – но е направо беден в сравнение с множеството GNU/Linux дистрибуции. Странно ли е?

Същото може да се каже и по друг начин. Проектът OpenBSD се създава почти изцяло от хобисти (понякога спонсорирани оттук или оттам), и в много малка част от фирми или институции, които са задължени от закон да споделят продуктите си под такъв тип лиценз. Да, но подобни законови задължения са много редки в САЩ, и на практика непознати в останалия свят… Докато при GNU/Linux вече вероятно над половината код се пише от частни фирми, под всякакви законодателства, и тази тенденция продължава да се засилва. А фирмите са в състояние да заделят и реализират много повече ресурси от хобистите – така че успешното бъдеще на свободния софтуер се крие в тяхната подкрепа.

Не лицензите обаче са ми в ума. А сътрудничеството, като основа на всеки свободен проект – и начините то да бъде провалено. И противодействието срещу тези начини.

Един от начините сътрудничеството да бъде провалено, е между сътрудниците да бъде създадена конкуренция, която ги кара да крият продуктите си един от друг, вместо да ги споделят. (Всъщност, единствената конкуренция между тях, която не води задължително до този резултат, е конкуренцията за авторитет и име вследствие приноса им към общото.)

Наградата може да е каква ли не – финансова, административна длъжност и пост, възможности за кариера, официално име и авторитет, връзки и познанства, позиции и влияние в определени сфери… Всяка една придобивка, която би била примамлива за значима част от сътрудниците, може да бъде за тази цел “награда”.

Друг начин е като някой от сътрудниците бъде поставен в положение да печели от общото, докато другите нямат това право. Разбира се, той може да разпредели печалбата справедливо между всички, и така да избегне клопката – но обикновено изкушението да задържиш за себе си малко повече надделява. (Особено ако задържаш аспекти на печалбата, за които си мислиш, че другите или няма да се досетят, или не се интересуват от тях – например ако разпределяш справедливо парите, но запазваш само или предимно за себе си възможностите за издигане в службата.)

Ситуацията е особено подла, когато в нея има закрити, недостъпни за всекиго елементи. Ако печалбата се разпределя дори напълно справедливо, но на закрито, и хората нямат как да го видят, тръгва съмнението “някой прави гуша от моя труд”… Да обяснявам ли пак защо толкова малко програмисти лицензират труда си под BSD, а толкова много под GPL? И какво ще стане със свободен проект, посял това съмнение? Иди после доказвай, че не си камила…

Това не са единствените начини. Много са – от елементарни, до сложни и макиавелистко-изобретателни. Рецепта за разпознаването им няма – за него може да се разчита единствено на бдителността и ума на сътрудниците в проекта, и на сплотеността им.

Не зная дали има панацея срещу подобна, да цитирам Солженицин, “изпитана трупна отрова” за свободните неща. Сплотеността и съдружността в това отношение на екипите, които ги правят, е задължителна – но не е достатъчна. Внимателното замисляне над вземането на всяко едно решение, което може да създаде условия за неравнопоставеност, е задължително – но не е достатъчно. Пълната откритост във всичко около тях е абсолютно задължителна – но дори тя не е достатъчна…

А начин да се борим срещу този тип провал е нужен. Защото свободните неща имат силни и хитри зложелатели. Тези зложелатели не са някакво филмово-книжно зло, оживял кошмар на параноик – те са обикновени, често готини хора, които просто си знаят интереса. И тъй като той е срещу свободните неща, ще ги газят без колебание. Няма нито как да им се сърдиш за това, нито как да ги спреш. Ти си имаш твоите интереси, и ги защищаваш – те техните. Нищо лично. Сори.

… От години чаках този начин на действие срещу свободните неща да бъде забелязан. През цялото време той лежеше наоколо, като зъл дух в бутилка, и чакаше някой да махне тапата. Е, вече е махната. Сега е въпрос на време духът да бъде забелязан от който би го пратил щастливо срещу свободните неща. И нищо чудно да не е на много време…

Рецепти срещу провала на свободни неща заради алчност няма. Освен една – ние, авторите им, да не й се поддаваме. Колкото и както умеем, колкото и както забележим и осъзнаем. Да осъзнаваме, че несправедливото разпределяне на изгодите чупи екипа, и дръпва килима и изпод нас.

А ако видим, че някой в екипа се е поддал, да правим възможното, за да спасим и екипа, и човека… Един от преподавателите ми обичаше да казва: “Мразете болестта, но обичайте болния” – по-късно научих, че много преди него са казали “Мразете греха, но обичайте грешника”…

И да не забравяме на кого е посветена “Приказката за стълбата” – на всички, които ще кажат “Това не се отнася до мен”. Защото ваксинирани срещу тази болест няма.

27 thoughts on “Свободните неща и алчността

  1. veni markovski

    Гриша,
    построил си конструкцията върху паянтова основа: заедно биха се справили като на шега. Защо си толкова сигурен?
    Що се отнася до работата без пари, аз лично вярвам в нея, но е факт, че за support трябват пари. За написването на някоя програма не е задължително да се плаща, но за поддръжка – задължително. Трябва да имаме предвид, че все по-често ще се случва да се търсят средства за проекти, свързани с F/L OSS.
    Друг е въпросът за произведения на изкуството. Като твориш нещо, може да го правиш и за общото благо и ползване, но това е вече решение на автора. За софтуер, който предоставящ за ползване, трябва да помислиш и за поддръжка.

    Reply
  2. Григор Post author

    За справянето – в конкретния случай, пускането на XP върху iMAC, наистина са щели са се справят заедно като на шега. Няколко от групите са били на малко от това да се справят със собствени усилия дори поотделно, без споделените постижения на другите. А от това, което се знае (дадох си труда да поровя по нюзгрупите им), май няма проблем пред пускането, който да не е бил разрешен. Май няма проблем, който да не е бил разрешен от по повече от една група, поотделно… Просто не е имало група, която сама да успее да разреши всички проблеми.

    За възнаграждението – проблемът не е да няма възнаграждение, Вени. Това е грешка, която много хора допускат… Възнаграждението е единственият начин свободният софтуер да стане естествена част от икономиката – а без това той ще е без значение за света.

    Проблемът е възнаграждението да не създава предпоставки поддръжниците на проекта да оттеглят помощта си за него. Било защото започват да се конкурират помежду си за възнаграждението, било защото някой почва да получава повече, отколкото заслужава, за сметка на други (или пък другите си мислят така).

    Възнаграждението, когато е правилно дадено и справедливо разпределено, помага на един свободен проект. Но когато не е, му пречи.

    Нещата са както с парите въобще, или с амбициите – най-добрият слуга, и най-лошият господар. Проблемът е не да нямаш пари или амбиции – напротив, те са чудесни слуги. Проблемът е да не ги оставяш да ти станат господари.

    Reply
  3. LeeNeeAnn

    Григор, споделям от личен опит и наблюдения:
    Когато се прави някакъв проект, независимо какъв, винаги се намира поне един, който да не иска проекта да стигне да края си, и това не е от амбиция или интерес, а от чиста глупост. И винаги се намира поне още един, който да ти обяснява, че така няма да стане и как би могло да стане, евентуално, и т.н., и т.н. И това не опира нито до пари, нито до алчност или интереси, а опира до манталитет. Хората в своята същност са “овце”, които имат нужда от лидер, при това личност за лидер, която да ги ръководи, без да им дава обяснения за възможностите, алтернативите и без да им дава право на избор. Така, изпълнителите не съзнават правото си на избор и се чувстват застрашени за бита и съществуването и са склонни да “гонят” общата цел. Тук “стимул” е страха. Тогава и само тогава, който и да е проект, има що-годе някакъв шанс да стигне крайната си цел.
    Знам, че звучи грубо, може би непрофесионално, дори цинично, вероятно, но… си е факт!

    И, Григор, не забравяй, че дори “самите богове с глупостта напразно се борят”.

    Reply
  4. LeeNeeAnn

    Григор, какво значи “справедливо”? А “честно”?
    Това са субективни понятия, може би дори най-субективните, които са ми известни! За мен справедливо е едно, за теб друго, за трети – трети! Кой определя кое е справедливо и кое – не?! Възнаграждението трябва да е предварително договерено, с всеки поотделно и известно само нему. Иначе всеки започва да гледа в “паничката на другия” и с това се изчерпва същестуването на идеята или проекта… И пак се връщам назад към фактите от предишния си коментар.

    Та, въпросът ми беше: Какво значи “справедливо”???

    Reply
  5. Григор Post author

    За проекта: Да, много често е така. Но в несвободните проекти.

    В свободните проекти нещата обикновено накланят към позицията на мнозинството – като това мнозинство се определя не само от броя на хората, но и от приноса им, а и от куп други фактори. Също, в повечето случаи един свободен проект може лесно да бъде разделен на два или повече, между групите с различен възглед. Така че капанът е избежим.

    За същността на хората: Това е, което хората са по начало – стадни животни. Но те не са осъдени да бъдат такива завинаги, точно както не са били осъдени да бъдат завинаги маймуни.

    Пътят на хората, оттук нататък, е в две посоки: към стадо, и към свободни хора. Като първата посока е завой обратно назад в еволюцията, с всички последствия от това.

    Втората – свободните хора – вече я има тук-там, и се увеличава. Защото, което е най-важно, тя може да бъде създавана – хората могат да се учат да бъдат свободни, ако са в подходящи условия… Точно такива условия може да създаде един свободен проект, ако е истински свободен и отворен. И затова се струва темата да се чопли.

    За справедливото: Съществуват, колкото и да е странно, точни математически модели, които определят какво е “справедливо” в среда на субективни мнения. Съществува например математически модел, който позволява да бъде разпределена торта поравно, при положение, че няма обективен критерий за преценяване на равенство, а различните хора, които си я делят, може да имат различни представи колко голямо парче е равно с другите.

    Моделите за “справедливо” са малко по-сложни от този модел, но не много. Просто се отчитат още няколко фактора – напълно постижимо е като сложност на задачата.

    Другият случай, когато възнаграждението е предварително договорено, и тайно, е неоптималният модел, прилаган сега. Той е толкова обичан от корпорациите именно защото позволява несправедливо разпределение.

    Неоптимален е, защото когато възнаграждението е предварително договорено, всеки се стреми впоследствие да намали работата, която дава срещу гарантираната заплата. А тайната върху възнаграждението пречи на правилната преценка от околните дали трудът съответства на разпределеното му – унищожава хоризонталния контрол… Това пък налага създаването на йерархия, която единствена разполага с информацията, а тя, лишена също както от хоризонтален контрол, така и от контрол отдолу, дръпва възнаграждението нагоре и натисва работата надолу, тоест засилва проблема, който е създадена да реши.

    В момента работя по модел, който да е по-подходящ за прилагане, особено при свободни проекти, но той иска много работа, а аз нямам достатъчно време – и е доникъде. Опитвам се да събирам време и сили, за да го добутвам по-нататък.

    Reply
  6. veni markovski

    Проблемът изобщо не е във възнаграждението.
    Проблемът на българите е, че когато някой седне да прави нещо – било с пари или без, първото което чува е: “А, тая няма да стане!”. Второто, което казват за него/нея е: “Защо точно пък той, бе?!? Откъде-накъде??” И след това се захващат да правят гадости и саботажи. Докато злобата и завистта са движещите сили, дотогава няма да можем да направим България нормална държава. По този повод Кирил Христов бе казал, че ако в България се роди гений, това ще е геният на завистта.

    Reply
  7. LeeNeeAnn

    Разумът ми се съгласява с Вени, защото, за съжаление, и фактите говорят същото…

    Сърцето ми застава зад желанието ти, Григор, да решиш проблема и бих помогнала, ако прецениш, че мога.

    Аз мисля, че за стадия на развитие, в който се намира обществото ни, йерархията е неизбежна.
    В момента хората, които осъзнават живота си и имат стремеж да са свободни /за мен, това значи и различни/ са наистина малко, защото да си свободен е трудно – изисква усилия на волята и личността, последователност, стремеж, амбиции, ум, принципност и още куп качества, включително и морални.
    Тези хора – свободните, различни хора – са предмет на най-голямата завист от обграждащата ги среда.

    Да следваш стадото е лесно, по-точно – по-лесно от това – няма!

    И друго, което забелязвам със съжаление и споделям с вас, е следният факт: Хората много трудно се обединяват в името на обща цел /била тя и най-благородната на света/. Най-лесно се обединяват срещу общ враг! Ако хората нямат враг, те сами си го измислят /говоря за “стадните” хора, разбира се/, излъчват един от стадото /или най-добре някой от свободните различни хора/, който да е виновен за бедите им и за безмозъчното им съществуване, да е предмет на оплакванията им и да оправдаят с него самосъжалението си!

    Ако целите и желанията ни бяха нашите най-големи врагове, щяхме да сме най-напредналата нация в цялата Вселена.

    Reply
  8. Григор Post author

    Дори ако йерархията е неизбежна за нас сега, свободата е важна. Двете не си противоречат. И ако има нещо, което да лекува злобата, завистта, стадността, дори донякъде глупостта – това е свободата.

    Така че, принципът е прост – прави каквото трябва, да става каквото ще. Да мислят каквото щат, да говорят каквото щат, и т.н. Ти прави каквото трябва – то е, което те прави достоен в собствените ти очи.

    Какво ти мислиш за себе си винаги е по-важно от какво другите мислят за теб, дори ако не си го признаваш. Опиташ ли се да го скриеш вътре в себе си, то почва да те яде отвътре. Не си ли в мир и съгласие със себе си, не се ли чувстваш чист и искрен, срамуваш ли се от себе си и презираш ли себе си, животът ти е кошмар, ако ще целият свят да ти се кланя… Достатъчно велики владетели са го разбрали.

    А ние, българите имаме и едно хубаво качество – умеем да се учим от другите. И за добро, и за лошо. Видим ли, че доброто е силно и полезно, охотно се учим на него.

    Така че, нека правим добри неща – а който иска друго да прави каквото иска. Той си е избрал губещата стратегия, не сме го насилили ние. И колкото и много да са я избрали, това не е повод ние да се отказваме от печелившата.

    Reply
  9. veni markovski

    Гриша,
    понеже свободата е важно нещо, ще си позволя да не се съглася с теб и твоя принцип: Прави каквото трябва, да става каквото ще. Принципът трябва да е “Прави каквото ще, но да стане каквото трябва!”

    Що се отнася до хубавото ни качество – прав си, учим се от другите, но ти сам си казал – и за добро, и за лошо. И понеже не си отбелязал какво става, когато се учим за лошото… Как мислиш, кое е по-важно – доброто или лошото?

    Reply
  10. LeeNeeAnn

    Аз пък съгласна с този принцип “Прави каквото трябва, да става каквото ще” и се старая да го следвам неотклонно. Това опира до принципите ми!
    А, Вени, с това: “Прави каквото ще, но да стане каквото трябва!” не съм много съгласна, защото ако продължим да се придържаме към “парадните” фрази – това прилича на “Целта оправдава средствата”, а аз не съм привърженичка на този принцип!

    Reply
  11. LeeNeeAnn

    Григор, тези дни прочетох “Пикник край пътя” на братя Стругацки /благодаря ти, че ме “запали”/.

    Но, някак зловещо и съвсем свързано с темата за “Свободните неща и алчността” и те, великите Стругацки казват на едно място: “По-силен от алчността е само страха!”, което някак потвърждава предишното ми мнение… за съжаление…

    Reply
  12. Дончо

    @Вени:

    За написването на някоя програма не е задължително да се плаща, но за поддръжка – задължително.

    Ако тук не се шегуваш, съвсем сериозно започвам да се замислям за друго!
    За “клиентелизма” сред привържениците на F/L OSS (както Вени обичаш да го пишеш). Защото в България най-много агитация се чува точно от клиентите на този тип с

    Reply
  13. Григор Post author

    Вени: “Прави каквото ще, но да става каквото трябва” – Ами… какво трябва да стане?

    С това се опитваш да ми кажеш, че средствата не бива да провалят целта. Но точно същото се опитвам да кажа и аз, макар и по друг начин.

    Моята мисъл е, че използваните средства влияят силно върху постигането на целите – и че има немалко средства, които компрометират целите до степен да ги обезсмислят.

    В това отношение, принципът “Прави каквото трябва…”, по мои наблюдения, по-често постига желаната цел от обратния. Разбира се, всяко от правилата си има изключение, и според мен човек трябва гъвкаво да преценява нещата – но, като статистика, на мен лично нещата ми натежават в тази посока.

    LeeNeeAnn: Стругацки са изключителни писатели, но нека не ги идолизираме. Думите за алчността и страха ги казва определен техен герой, в определена ситуация и определен контекст. Нищо повече.

    Иначе, знам нещо, което понякога е по-силно и от алчността, и от страха. Срамът.

    Дончо: Колкото и да е странно, аз бих подкрепил Вени в тази позиция. Мотивите ми са следните:

    Ако за поддръжката на нещо се плащат пари, поддръжкаджиите ще имат изгода това нещо да се налага и използва. А тъй като клиентите няма да са съгласни то да е замръзнало завинаги, поддръжкаджиите ще трябва да плащат на програмистите му да го доразвиват.

    Вени се опитва да каже, че позицията на клиента е такава – поне аз така го разбрах. За клиента програмистът на Самба е някаква абстракция. Конкретен човек, който ще го отреже, ако не му се плаща, съм аз – местният поддръжкаджия. Затова и клиентът трудно ще си мръдне пръста да плаща на Ендрю Триджел, но охотно ще плаща на мен, защото му поддържам компютрите. А пък аз, като почнат клиентите да ме зарязват, понеже Самбата ми не е дописвана вече от години, ще бъда принуден да търся някакъв начин да плащам на Триджел да продължава да я пише… Чисто на практика, в реалния свят, този начин май работи по-истински.

    Reply
  14. LeeNeeAnn

    Григор, с риск да се отклоня отново от темата на разговора, бих попитала, къде видя срам в последните 15 години?
    Той остана качество /и недостатък понякога/ на свободните хора …

    Reply
  15. Владо Георгиев

    Аз ще се съглася с Дончо, понеже с него сме на един хал – и двамата сме разработчици. Наистина виждам най-голямо желание за F/L OSS от страна повече на поддръжкаджии и потребители. Защото всички можем да печелим от нещо, което е било вече разработено и прието от пазара. Но в този случай кой и как би понесъл бизнес риска (и съответно загубата на инвестиции) в случай че даден продукт не е приет добре от пазара? Ако си разработчик и си вложил няколкостотин хиляди лева и няколко хиляди човекочаса в творенето на нещо и после поради куп причини нямаш продажбите, на които си разчитал като си си правил бизнес плана, какво става? Фалираш. И после и да искаш не можеш да продължиш. Гоненето на някаква печалба си е част от бизнес риска. За това има и патенти и търговски марки и куп други такива неща – за да има поне някаква надежда, че ще си избиеш инвестициите. Защото после печалбите пак ще ги инвестираш в нещо ново и така нещата вървят напред и се развиват. А и този, който носи отговорност за даден продукт, си има лице. Поне за мен въпросът е отговорността е много сериозен. И за това съм готов в някои случаи да преглътна малко по-ниско качество, ако ще е за сметка на сериозна поддръжка и развитие, и за това бъдещите продукти от същата фирма да са близки до това, на което съм свикнал, а не да са нещо 110% ново и различно…
    Това всичкото го казвам не с идеята, че свободен софтуер не трябва да съществува. Но както той си има роля, така и другия модел си има място под слънцето ;-).

    Reply
  16. veni markovski

    Гриша – Дончо, да прави сте. Програмистът е неизвестен на потребителя. Но поддръжката трябва да е му е известна, дори и това да е някой в Индия или Китай. По въпроса за FLOSS – ние от 2 години се опитваме да намерим читави, надеждни разработчици на решения, базирани на отворен код. Тъкмо се намери някой, след 2-3 месеца бие отбой и почва с номерата: “Ами-и-и сега съм много зает… Имам друг проект, не мога повече. Заминавам в чужбина. Отивам на море.” Инвестирали сме доста пари вече в няколко компании. Всичките вършат добра работа, но повечето не обичат да осигуряват поддръжка. Не им стига капацитетът, а и пазарът ни е малък, за да инвестират в support. Ето, и в момента работим по проект, за който намерихме компания, която да го прави. Но компанията си има ръководство, работят и за чужбина. Надявам се, че ще имат и поддръжка, когато ни потрябва…
    Иначе повече информация за това, което правим – http://www.foss.bg.
    Aко някой може да предложи качествено изпълнение, нека се обади на Деси Пефева на тел. 02-401-8009.

    За Стругацки какво да кажа – всичко вече е написано. На мен ми харесва и “обитаемият остров”, ако правилно помня заглавието. Но сега чета интересна книга – The World is Flat, by Thomas Friedman.

    Reply
  17. Григор Post author

    LeeNeeAnn: Срамът произлиза от страха – и, когато е необходимо, е твърде лесно да бъде върнат към корените му. Който не изпитва вътрешно неудобство от това, че е свършил нещо недостойно, лесно може да бъде изправен пред възможността многото хора да научат за това, и да си развалят мнението за него. Което пък никак не е приятно…

    Владо Георгиев: Коректно приложени, свободните модели на разработка на софтуер избягват прекалено високия начален риск. Писал съм по този въпрос в разни лекции. 🙂

    Вени: ИТ поддръжкаджийството в България все още е много зачатъчно. Доскоро фирмените компютри тук бяха малко, а компютърно що-годе грамотните – много. Сега отношението се обръща – но докато се създаде мощен бранш по поддръжка, ще мине време.

    Моята фирма се занимава с точно това – поддръжка на фирмени ИТ структури и продукти. В София са ми известни само още две такива фирми, и двете съвсем малки. Възможно е да има още една-две, които да не знам, и… това са. В Бургас зная още една, във Варна – още една (и клон на една от софийските), в Пловдив – една. Толкова за страната… Надали и петдесетина души в бранша. Може да има и още, но щом дори не се знаем, с гаранция не сме твърде много.

    Вярно е, точно в момента браншът расте много интензивно. Аз направо се разкъсвам от работа напоследък, вече се пооглеждам да си търся колеги… Но докато се оформи и структурира както си му е редът, ще минат поне още няколко години.

    Reply
  18. LeeAnn

    Да, Григор, не е приятно да си развалят мнението за теб, … ако ти пука!!! А на тези, които визирам аз, обикновено не им пука!
    Не е приятно за теб, за мен, за тези, които имат дефиниции за “достойнство”, “принципи”, “срам”, …
    А за тези, които нямат? Можеш ли да обясниш на някого чувство, което никога не е изпитвал, или вкус, който не е опитвал?

    Reply
  19. Григор Post author

    Тези, които нямат чувство за срам, скоро почват да имат чувство за загуба.

    Защото тези, които преди са им помагали, сега не искат. Тези, на които преди са можели да разчитат, сега им отказват подкрепа. Тези, които преди са ги приемали с доверие, сега ги гледат накриво и искат доказателства.

    Неща, които преди това са им били свободни, сега се налага да си ги купуват. Било с услуги, било и с пари. А това вече хич не е приятно… Още по-неприятно става пък, когато започнат да не могат и с услуги или пари да си ги купят – а пък им трябват. Тогава вече и най-тъпите и дебелоглави почват да усещат, че май срамът е бил много, ама много добра идея.

    Простичко казано – ако някой се е показал чувствителен като говедо или свиня, следва да бъде третиран като говедо или свиня. Може да е малко унизително за третиращите. Но ако не го правим, наоколо ще се напълни с говеда и свине. И ще завещаем на децата си вместо градина – кочина.

    Така че – който не се срамува, трябва да бъде научаван да се страхува.

    Reply
  20. LeeAnn

    Да, прав си, че трябва да бъде научаван, но… /аз пак си имам “но” :-(/ …
    Когато някой откаже подкрепа на такъв ….. /като се ядосам не намирам дума/, той отива при следващия, и после пак при следващия и винаги намира кого да използва и кой да му помага, съдейства, прави услуги и т.н., без срам и без страх.
    Как да го научиш, като той е намерил друга “жертва” и когато тя, жертвата, реши, че е време да му даде урок, той се изплъзва и …. отива при следващата…. ?

    Reply
  21. Григор Post author

    Нямаш как да забраниш или наредиш на другите да дават или не помощ. Но можеш да отрежеш недостойния да бъде човек от себе си. Това е всичко, на което имаш право – и на което, според мен, човек е длъжен. Ако ще е човек.

    Много ли е?

    Малко ли е?

    Според мен е достатъчно.

    Reply
  22. Григор Post author

    Така е. Горчивият вкус е цената, която плащаш, за да направиш света мъничко по-добър.

    Според мен пак, си струва. 🙂

    Reply
  23. Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » … И други фирмени маймунства

  24. ritchie

    Айде, наградата я взеха и е почти 14000 долара. В конкретния случай свободата няма нищо общо. Поради простата причина, че не може пускането на една частническа операционна система на някакъв сравнително затворен хардуер да е свободен проект. Освен това що се отнася до Apple и взаимоотношенията им с Microsoft и други компании от сорта на IBM, Motorola и Intel там нещата са мноооого дебели и оплетени. Следя ги 15 години и все по-интересни стават. Иначе разсъжденията са точни и ми харесват, но поводът, който ги е породил не ми се струва уместен. Ако се отрежат първите няколко абзаца определено нещата изглеждат по-добре.

    Reply
  25. Григор Post author

    Наградата я взеха, но системата не я пуснаха истински. Поне по моя информация.

    В интерес на истината, предложителят на наградата беше добронамерен към проекта. И пак в интерес на истината, затворените операционни системи и хардуери не са свободни проекти. Пускането обаче беше организирано и изпълнено като свободен проект. Така че смятам, че в този контекст примерът е подходящ.

    Reply
  26. ritchie

    Какво значи не я пуснаха истински? Имам дори свален файл с всичко необходимо за подкарване на Windows XP под MacTel. И все пак не ми се връзва хакване и кракване да минава за свободен проект, защото случаят е точно такъв. За конкретния случай предпочитам да мисля като за частно финансирана операция, нямаща нищо общо със свободния софтуер.

    Reply

Leave a Reply to LeeNeeAnn Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *