Станислав Лем – In memoriam

Разделихме се с един от най-големите фантасти на всички времена – Станислав Лем.

През последните 50 години той е почти единственият не-англоезичен автор в жанра, достигнал световно признание и известност. И почти единственият автор в жанра, който никога не се поддаде на изкушението да пише евтини боклуци, които се четат от масите.

От Нобелова награда го лиши недоброжелателността на другите полски фантасти – те никога не му простиха успеха, и не позволиха да бъде предложен за наградата. И може би още повече от успеха не можаха да му простят невероятния талант и умение на разказвач – и още повече на мислител.

Защото Лем е именно мислител. По образование философ и лекар, по интелект универсалист. На моменти шеговит и саркастичен, но винаги много дълбоко и истински човечен.

Произведенията му не се побират в никакви рамки. Още първата му зряла творба – “Соларис” – вече остро интелигиентно анализира свръхчовешкото (преди “Одисея 2001”), и неусетно образова читателя на всичко това, което той “винаги е знаел”, а всъщност не е и подозирал. И е толкова лесно да се плъзнеш по повърхността на логическо-интелектуалния анализ, и да пропуснеш изследването на човечността, от две посоки – хората на станцията, сблъскани с въплътените си надежди, и самите тези надежди, изправени пред въпроса хора ли са…

Уж за да поправи тази грешка, Лем превръща в “Кибериада” техническото в бурлеска. Така по-ясно се вижда пълнежът от политическа сатира. Но логикът в него не умее да кротува, докато хумористът действа – и така се раждат “Дневниците на Ийон Тихи”, където пък комичното е сладката опаковка върху играта на ума, логическия парадокс и промяната на възприятията. (Никога няма да забравя закачката от пътешествието с черните дупки – след като цяла седмица Тихи сам се е бил с гаечния ключ по главата, накрая все му излиза, че е изял един удар повече, отколкото е нанесъл. И помпозният край “гордея се със смелостта, която бях проявил като две дечица”…)

С времето логикът като че ли взема връх над хумориста. И докато веселата линия продължава в неща като “Професор А. Донда”, “Дневниците” продължават в “Спомените на Ийон Тихи”. “Професор Коркоран” е първото произведение, което изследва в дълбочина темата за виртуалната реалност, и аспектите, които тя поставя пред хората. “Голем XIV” се появява повече от десет години преди “Невромантик”, и обсъжда темата за всемогъществото на изкуствените интелекти далеч по-дълбоко. “Мир на Земята” чопли едновременно нанотехнологиите и устройството на човешката личност, със смайваща за времето си дълбочина.

И когато вече мислим, че “Соларис” е изоставен като план на проучване, идва едно зашеметяващо завръщане към него – “Маска”. Може би най-доброто произведение на Лем. Ако не сте го чели – представете си готически роман и киберпънк в едно, написани от автора на “Соларис”, и сбити в обема на по-дълъг разказ… Абе, както и да го опиша, ще е слабо. Не си го представяйте, прочетете го. Веднъж съм го сънувал, направено като филм – бас държа, би било абсолютен хит. Ако се направи както трябва – а не е трудно.

Изобщо, Лем е новатор навсякъде. Жанрът “рецензии на несъществуващи романи” по принцип е създаден от Борхес, но именно Лем го рафинира докрай. Неговият Пиркс уж не беше по-различен от американското производство галактически пилоти, но някак си точно той успя да запали по космоса и новото поне три поколения социалистически деца, поставени на строга информационна диета. И по неговия “Соларис” Тарковски направи един от най-силните си филми – а толкова слаб на фона на книгата! (Клуни, ти не се обаждай – сори за рязката оценка, ама дано дорастеш някой ден да се вредиш в категорията на Тарковски.)

А Лем пише не само фантастика. Единствено етикетът “написано в соцлагера” спаси “Сумма технология” от популярност над тази на “Третата вълна” или книгите на Фукуяма. А и другите му анализи, макар и по-малко популярни, не й отстъпват по качество…

Загубихме творец, какъвто не се ражда във всяко поколение.

Сбогом, Писателю! И поклон!