– Здрасти, обажда ти се гумаджията от при театър “София”. Намерих ти оригинална “Мишелин”, почти съвсем нова. Една трудно се намира, обикновено са чифт, ама имаш късмет.
– Благодаря ти много! Тази нощ там ли си?
– Да, заповядай.
Същата нощ цъфнах там към 3 часа, веднага след работа. Буквално миг преди мен успя да се вреди огромен лъскав джип, аз пък изпреварих със също толкова две таксита. Докато мигна, и гумаджията – трийсетинагодишен, пъргав момък – се залови с джипа. Зимните гуми една след друга потъваха в багажника му, на мястото им идваха летни, чисто новички. Огледах джипа както мъжете оглеждат едиствено манекенки или луксозни возила – наистина, скъпа кола. Даже подставката за чаша на шофьора имаше вид като да е поне двеста лева. Добре живеят някои хора, казах си.
За не повече от пет минути работата по джипа беше свършена. Собственикът му, едър мъжага, без бръсната глава или черни очила, но дебеловрат и с масивен златен ланец, се подпря на колата срещу гумаджията:
– Колко?
– Четири гуми по триста лева – хиляда и двеста. Плюс монтирането.
– То колко е?
– По лев и двайсет на гума, четири и осемдесет.
– За пет минути работа? Голям скъпар си, бе!
– Не са пет минути, човече. Ходил съм да ти купувам гумите все пак, и не ти взимам стотинка за разкарването.
– Сигурно взимаш за тях комисиона!
– За обикновените да, ама твоите са седемнайсетки Мишелин. Има ги на малко места в София, с никое нямам договорка за комисиона.
– … И така да е, четири и осемдесет за пет минути са ти много. Дай смъкни на четири, де, не се цигани!
– Шефът определя цените, не аз. Нямам как да ти пусна по-евтино…
– Хайде, хайде, шефа ти нали не брои колко коли са минали? Четири и петдесет поне!
Гумаджията поглежда към растящата опашка чакащи коли, нетърпеливите шофьори около тях, и въздъхва:
– Добре.
Онзи с джипа вади от джоба си огромна бала петдесетачки, далеч над една пачка, и брои парите. Старателно изчаква, докато гумаджията намери и събере търкулили се по пода на стаичката монети, за да му върне петдесетте стотинки ресто. След това джипът изревава, настъпен до дупка, и полита нанякъде в тъмното… Гумаджията избърсва потта от челото си, и избутва от стаичката една гума:
– Ето я твоята. Да я слагам ли?
Оглеждам я внимателно. Наистина е почти като нова, още мустачетата стоят отстрани. Грайферът е свалил не повече от милиметър-два от оригиналната дълбочина. Браво на момъка! Предишната ми гума беше скъсана жестоко, едва не катастрофирах. За два дни ми намери екстра гума.
– Добре. А… има ли как да я сложим отпред, заедно с резервната, че и тя е почти нова? Сегашните предни да минат отзад, че са вече старички.
– Става. Ще ти мина всичкото на цената на слагане на две гуми.
Смайвам се на енергията на това момче. За пет минути всичко е оправено. Броя му парите за гумата, но преумората си прави шеги с ума ми – блокирал съм, и не мога да си спомня колко беше тарифата му за слагане на гума. Преди пет минути само я каза…
– Слагането на гумите?
– Два и четиридесет.
Оглеждам съдържанието на портмонето си. Трийсет и пет лева, чак до началото на следващия месец. Тоя направо ме съсипа, и от работа, и финансово. Даже в блога си нямам кога да пиша, вечер след работа съм като пребит… Подавам му петте лева.
– Чакай малко, да ти намеря стотинки отнякъде…
– Не се бъркай. И за двата лева не се бъркай, няма проблем.
– Чакай бе, човек! Два лева са си пари!
– Спокойно. Аз не съм бедняк като оня с джипа.
Гумаджията прихва така, че изпуска кръстачката. Оглежда очуканата ми, старичка кола, износените гуми втора ръка, после мен – сигурно още по-опърпан и уморен от колата. След което внезапно в погледа му проблясват искрици:
– Абе… Ти се шегуваш, ама май наистина има нещо такова. Като се замисля…
– Не се шегувам. Точно таковата нещо имам предвид. – Усещам как другите на опашката нетърпеливо пристъпват зад гърба ми. – Благодаря ти, и чао!
– Чао…
Докато сгради, светофари и знаци прелитат покрай мен, си мисля – колко щастлив съм, че не съм бедняк като онзи с джипа. Че не се броя и стискам за стотинките, или поне че го правя само когато мои хора имат нужда от тях. И най-вече, че нищо не ме принуждава да се пазаря до дупка за трийсет стотинки, когато карам джип за стотици хиляди – нито неща извън мен, нито нещо вътре в мен…
Прави са хората – хубаво е да си богат!
За мен отдавна хората говорят
Че вечно съм без пукната пара
Но аз със всеки съм готов да споря
Дали това е най-важно на света
Живея на последния етаж
В една мансарда точно под звездите
Прозорецът е моята врата
И аз вървя към тях и ги разпитвам
Дали след време тука под звездите
В прозореца ще има светлина
Дали тогава пак ще слушат “Битълс”
И вечните поети ще четат
Дали хазайката ще идва рано
С виенска кифла, с каничка кафе
И вместо да попита тя за наема
Ще се усмихне: “Спахте ли добре?”
И пак ли ще звучи невероятно
За някой ако някой пак твърди
Че имам най-голямото богатство
Един прозорец и безброй звезди…
Една моя позната би казала за онзи с джипа: “Затова е богат”.
Предпочитам да си остана беден
Пуснах предниU 21711244151relaysordborg itysagecom
На мен ми разказаха почти идентична история за пазарлък в кварталната кебапчийница от съсед – милионер. Човекът демонстративно броил жепа жълти стотинки, докато продавачът кандисал и му дал кебапчетата срещу шепата, без да я брои. Тя била очевидно недостатъчна за сметката му.
Това парите са като тоалетната хартия – без тях малко неприятно, но все може да се оправи човек, и то без да затъва в лайната
Не, казах го аз, Комата! Ко прай пак твойта самоличност на мойта машина :-)?
Браво, Григи! Нямам какво повече да кажа.
Такива не го правят тоя цирк от стиснатост. На тях това им е сладкото – властта да се изгаврят с човека, да го притиснат и той да каже “Добре” 🙁
(Този път наистина съм Григор. 🙂 )
itilien: Любима ми е! 🙂 Само че не бях подозирал, че някой ден ще получа толкова нагледен, ясен и разбран урок какво е богатство, и какво не е…
Явор Атанасов: Там е работата, че не е богат. Беден е като клошар. И целия свят да притежава, пак ще е такъв… Предполагам, че точно това имаш предвид с уточнението “има пари”.
dzver: Същата работа… Кой ли не ги е срещал такива?
Комата (под мой псевдоним 🙂 ): Има нещо такова. 🙂
(А името ми, че стои под умните ти писания – не съм сърдит, аз от това само печеля. 😉 )
Wankata: И ти на мое място би постъпил точно така, без даже да се замислиш. Вероятно всеки, коментирал тук – също, а сигурно и повечето от тези, които само четат.
ilia: И това го има. Само че в случая нямаше власт да се изгаври с човека – ако гумаджията се беше заинатил и казал: “Дай си ми гумите обратно!”, нямаше да може нищо да му каже… Може би си прав, но си мисля, че точно този просто беше… беден.
А колкото е хубаво да си богат, толкова е лошо и да си беден. Горкият човек!
(П.П. Не се шегувам, нито иронизирам. Наистина го съжалявам.)
Модерна басня, с добър финал, като почин и задание.
Много са, много са случките такива, когато и знаците, и сградите мрежелеят през запотеното стъкло или друг покров над главите се шири – да си отиваш и отминаваш ли, да се замислиш ли, поука и смешно да се почувстваш, понякога и не само понякога – доволен, сит без хапка отхапана. Модерна басня.
Но жестът кой пренебрегва… Жест, а и сърце. Момент от лентата.
В едно градче в страната автомивката е 5 лв., а в София 10 лв. и нагоре – говориме да измият всичко. Еми в градчето я измиха колата в пъти по-добре от колкото в София – естествено че им дадох 10 лв, а те си мислиха че се шегувам
Pingback: Valery’s Mlog » Новинарска емисия от Абсурдистан
“Спомен от доброто” – Аналгин
Веднъж едно дете се спря пред мен,
погледна ме със поглед натъжен,
и каза: Виж, почва да вали,
ще ме скриеш ли?
Присегнах се и взех го на ръце,
отидохме във близкото кафе,
а радостта в очите му затопли ме.
То пийна чай и усмихна се,
прошепна: Ти имаш добро сърце,
не ще забравя аз никога твойта топлина.
Припев:
Колко малко му струва да бъдеш човек
и денят на някой да направиш лек.
Колко малко му струва да бъдеш човек
в този труден век.
Годините отминаха,
със мен съдбата пак се подигра.
Сега стоя на ъгъла със спомена.
Припев:
Колко малко му струва да бъдеш човек
и денят на някой да направиш лек.
Колко малко му струва да бъдеш човек
в този труден век. ( 2 )
Пред мен веднъж
се спря млад мъж.
Познах във него аз онова дете.
Той каза: Помня те, човекът си с добро сърце.
Подай ръка, със мен ела,
в живота много ми провървя,
но първо бе за мен твоята топлина.
Припев:
Колко малко му струва да бъдеш човек
и денят на някой да направиш лек.
Колко малко му струва да бъдеш човек
в този труден век. ( 2 )
Беше като част от някакъв хубав руски роман… Много ми хареса.
И историята и стила и поуката….
Мога само да ти се възхитя и на теб и на онзи монтьор…
Пък онзи стиснатият… много му здраве, с тоя скръндзълък доникъде няма да я докара, все е си брои парите и ще се чувства измамен… пък то онези миг на смях с монтьора… няма да го има… колкото и да го търси из портмонето, колкото и да муфти продавача…
Халал да му е 😉
П.П. Честита Мишелинка 😉
Ебаси якото!
Привет Украйнским собратьям! Мин 10 читал что тут у вас написано но так почти ниче и не понял но было прикольно язык поломать )))
@Владимер: Мне тоже прикольно было. Очень.
Тут же Болгария, парень. Украина немножко на северо-востоке отсюда… Ничего. Передам украинским собратьям привета твоего. 🙂
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Коментарна веселба
Те така се печелят милиони. Като стиснеш гушата на работника, та да изтече и последната стотинка. Тоя свят е неспасяем