Торбата

Съботата и неделята посветих на юнашко отспиване, и днес сутринта почти се чувствах човек. Работният ден, естествено, се стовари като челен удар с бърз влак – къде така, за човек ще се мислиш, а?… Само че и аз го посрещнах челно. А все пак съм от шопски произход. Бързите влакове е добре да са наясно кой следва да отстъпва, като ни се пресекат пътищата. И реномето на етноса следва да се поддържа на ниво – въпрос на патриотизъм е! 🙂

Днес гледах на улицата едно разглезено дете, което се тръшкаше и тормозеше майка си, и ме напуши смях – спомних си една случка, която наблюдавах преди години край битака:

Лято. Жега. Юли. (Почти като в една нашумяла пиеса. :-)) Върви край входовете на битака уморена и изнервена майка, и влачи за ръка пет-шест годишно дете. То пък се дърпа, тръшка се на земята и врещи, та се къса:

– Искам при другите децааааа! Искам на люлкитееее!

– Не може! Люлките са чак…

– Искам на пързалкатааааа! Искам при децатааааа!

– Млъквай, бе! Всички ни слушат!

Което е истина – детският врясък привлича погледите на всички, а това още повече изнервя майката. Кара се тя, плясва му от време на време по някой шамар, но малкият лигльо изобщо не усеща боя, и врещи колкото му глас държи:

– Искам на площадкатааааа! Искам в паркаааа! Искам в сладкарницатааааа! Искам при децатааааа!

– Млък, бе! Млък! Ох, господи! Млък!…

В един момент иззад ъгъла на оградата се задава стар калайджия, черен като кюмюр, с голям мръсен брезентов чувал на гръб. Майката го забелязва, и лицето й за миг грейва. Врътва тя на изчадието си един малко по-силен шамар, колкото да му привлече вниманието поне за миг, и му кресва:

– Да млъкваш! Да млъкваш, че ей сега ще те дам на оня чичо с торбата!

Калайджията прикрива добродушна усмивка в мустаците си, прави страшна физиономия и се включва на помощ:

– Ти да мълчиш! Че ей сега ще те вземе циганина, и ще те пъхне на тъмно в торбата, при лошите деца, дето не слушат!

Детето внезапно млъква, сякаш чак сега усетило шамара. Зяпва торбата опулено, посочва я със свободната си ръка и пита:

– Ама там деца ли има?

Майката хлъцва и бързо го повлича към завоя зад оградата. Но вече е късно – понася се кански писък, който не заглъхва и иззад оградата:

– Мамоооо, искам при другите деца, в торбатаааа! Искам в торбатааааа!…

6 thoughts on “Торбата

  1. Васил Колев

    🙂 Още не мога да си обясня хората как искат да имат деца, при условие, че е пълно с подобни кошмарни разкази:)))

    Reply
  2. Алекс

    Прочетох го снощи и мазилката от тавана вече е само спомен:-))) Още се подхилвам.
    Ами така е, какво по-добро доказателство, че човекът е социално животно – по-добре при хората в лошо, отколкото сам в доброто 🙂

    Reply
  3. Wankata

    хахаха, човече здравата се посмях! Чак подскочих от звучната си реакция накрая:)))) Жестока случка:) Благодаря ти!

    Reply
  4. Григор

    Присъстващите тогава просто изпокапахме от смях; аз до момента на случката носех един тежък кашон – след като се опомних от смеха, седях върху кашона. Кога и как се е случил преходът между двете състояния – нямам спомен…

    А при гледката от понеделник също се разсмях на глас, което предизвика неодобрителните погледи на няколко възрастни хора наоколо…

    Reply

Leave a Reply to Wankata Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *