Експериментът на Милграм

(Това може би пък трябваше да се казва “Съществува ли Дядо Коледа – 4”.)

Стенли Милграм е американски психолог от втората половина на 20 век. Отнесен от инфаркт на 51-годишна възраст, още в началото на блясъка си. Както би казал някой прабългарин – прибран от боговете, да им служи.

Защото наистина е бил изключителен.

Наскоро след Втората световна той се заинтересува от зверствата на СС и СА из Европа и в Русия, от избитите милиони в концлагерите – и си задава въпроса как е възможно нормални хора (защото повечето участници в немските зондеркоманди са по начало най-обикновени хорица) е възможно да извършат такива неща. Следва серия опити, прочули се по целия свят, и една книга, превърнала се в една от библиите на психологията – “Принципи на подчинението”.

Класическият опит, върху който е изградена постановката на Милграм, е описан в романи и пиеси. Идеята му обаче е съвсем простичка и прозаична – въпреки че резултатите са достойни за перата на великите майстори.

Милграм пуска обява в университетския кампус, че набира (срещу възнаграждение) доброволци за опити в областта на психологията. На предварителния инструктаж им се обяснява, че опитите изследват влиянието на електрическия ток върху процесите на запомняне. Опитът се провежда от двама доброволци – единият е свързан с проводници, другият му чете от съседна стая фрази с нарастваща сложност. Когато свързаният не успее да повтори фразата точно, другият му пуска токов удар с определено напрежение, което всеки път се покачва с 10 волта, докато не се стигне до максималното напрежение на апарата. Информативно се съобщава, че ток от 100 волта вече е неприятен, от 150 – опасен, а от 200 може да бъде смъртоносен. Доброволците имат право да се откажат преди началото на опита, но не и през него – иначе ще изгубят възнаграждението.

След инструктажа доброволецът се оказва в двойка с друг доброволец – симпатичен добродушко на средна възраст, примерно мистър Уолъс. Теглят жребий кой къде ще отиде – пада се, да кажем, на жиците да бъде мистър Уолъс. Е, а другият доброволец трябва да провежда упражнението с фразите и тока. За да открие в съседната стая, че максиманото напрежение на апарата е 300 волта.

Опитът започна, и в един момент границата от 100 волта бива прекрачена. Мистър Уолъс започва да се пооплаква от тока. На 150 волта той вече се чувства зле; на 200 крещи, че сърцето му като че ли спира при токовите удари; на 250 се налага медицински екип да го свестява, и едва ли не съживява след всеки удар. На 290 екипът го изнася на носилка на бегом… ако другият доброволец стигне дотам, и не се откаже.

Да, правилно се сещате. Мистър Уолъс е актьор, който работи за Милграм. Жребият е белязан, така че на “жиците” се пада винаги той; ток няма, само указания през скрито прозорче как да реагира. Подопитно лице всъщност е другият доброволец. А опитът е на тема подчинение.

За ужас на всички експериментатори, и дори на очаквалия подобно нещо Милграм, огромният процент подопитни докарват тока до крайните стойности, за които знаят, че са вероятно смъртоносни. Много от тях го правят, разкъсвани от угризения, плачейки и протестирайки – но продължават, тъй като инструкцията е строга (макар и наказанието – загуба на заплащането – да не е голямо). Твърде малък процент се отказват, и то като правило при вече доста силен ток.

Професиите се оказват на практика без значение – “хуманните” учители и лекари се проявяват наравно с военните и полицаите. Единственото изключение, което потвърждава блестящо теорията на Милграм, се оказват свещениците – твърдо вярващите, че авторитетът, комуто те служат, стои априори над всеки земен авторитет.

Милграм провежда опита в различни варианти. В някои възнаграждението е символично или липсва, в други е доста по-високо. В трети инструкцията да не се прекъсва опитът е формулирана по-строго, или по-меко. Оказва се, за поне малко гордост на човешкия род, че размерът на възнаграждението е от много по-малко значение, отколкото строгостта на инструкцията.

Изследвано е и социалното повлияване. В някои варианти на опита пускащите тока са двама или трима (като подопитен винаги е само единият, другите също работят за Милграм). В някои случаи те настояват за прекъсване на опита, или дори си тръгват, в други – обратно. Резултатът е, че подопитните силно се влияят от позицията на околните – както в мнението си какво трябва да се направи, така и в смелостта си да го направят.

Особено силно е било подтискано желанието на подопитните да прекъснат опита, ако заедно с тях се намира авторитетно лице в бяла престилка – “професор Хопкинс”, което настоява опитът да бъде проведен докрай, и охотно поема отговорността, ако на “мистър Уолъс” му се случи нещо, защото подопитният му е пуснал тока. При тези обстоятелства почти 100% от подопитните довеждат тока до максималните стойности.

Милграм обяснява това със съчетанието от издадена заповед и “поемането на отговорността”, което снема от подопитния юридическата заплаха, и му дава възможност да се оправдава пред себе си. Предположението е, че именно този ефект – “поемането на отговорността” – е в основата на най-уродливите зверства на Третия райх… А пък лично моите наблюдения – че е в основата и на повечето от уродливите явления наоколо.

С което пак си дойдохме на думата – а именно, стигнахме до доброволното приемане на зомбирането, на волята на “Конниците”.

Това, че мутри се избиват едни други “на отговорността на Шефа”, е дребен проблем в сравнение с основния – че всички ние действаме по същия начин. Хвърляме хартийката от баничката направо на тротоара – “така правят всички, погледни какво е”. (Тоест, отговорността я носят “всички”, а не ние.) Не гласуваме на избори, защото “те всичките са един дол дренки”. (Тоест, те са виновни, че ние не сме си избрали по-свестните от тях, а не ние. Все едно като не гласуваме, та няма пак да има парламент, министри и прочее, или пък ще са по-свестни.) Вземаме рушвета (или го даваме), защото “така правят всички”, или “колегите ще ме нарочат, ако не съм като тях”. (Пак са ни виновни другите… Основната причина сега да не съм лекар с частен кабинет е, че не можах да преглътна идеята да претупвам и прогонвам тези, които нямат пари за рушвет, и така да загробвам десетки хора годишно. С което се гордея.) И това е сега – а в бъдеще ще се засилва все повече и повече.

Рекламата, примерно. Все повече усилия на психолози се впрягат в това тя на всяка цена да накара целта си да постъпи според предписанието – да купи еди-какво си, да гласува за еди-кого си, да подкрепи еди-какво си. И все повече бариери отпадат пред принципа “целта оправдава средствата”. Онзи ден блокирах портове TCP 135 и UDP 1026 на машината на мои клиенти, сериозно стреснати от popup spam (“Windows откри 522 съсипани файла на диска ви! За да се справите с проблема и да възстановите загубените данни, спешно се обърнете към еди-кой си сайт!”). Но това все пак е рекламна атака срещу машината – а повечето хора и не предполагат колко лесно е атаката да бъде извършена директно срещу потребителите й. Нито че има и още по-разпространени и удобни от компютрите средства за извършване на такива атаки.

Само че някои го знаят, и е въпрос на време да го използват. И тръгне ли надпреварата по тази спирала, предпазването от зомбиране ще се превърне в изкуство. А като се има предвид, че зомбирането по същество е нежелана модификация, или дори разрушаване на личността – това изкуство може да се окаже изкуство на оцеляването.

Дали бъдещето ще ни донесе свят, в който хората се делят на зомбита (огромното мнозинство) и хора? Не знам. Дали настоящето вече не е такова – може да се спори. (За малко ли популярни неща може справедливо да се реагира с “И тия хора карат коли и гласуват!”…) Но предупреждението на Милграм е живо: нашата социалност е врата към нас за приятели, но и за недоброжелатели. Без нея сме сами, с нея обаче можем да станем жертви.

Какво да правим ли? Според мен разумният човек нито си оставя винаги широко отворена вратата на къщата, нито пък я зазижда. Той преценява кого ще пусне през нея, и кого не. Понякога греши, това е неизбежно – но няма как иначе.

Един съвременен мъдрец беше казал: “В момента, в който пуснете на компютъра си програмата на Бил (Добре де, нека да е Джон, пък вие пак си мислете същото), това вече не е вашият компютър – това е компютърът на Джон.” С “мокрите компютри” е същото. В момента, в който пуснете в къщата си Картофа, по данни на патили, това вече е не вашата къща, а къщата на Картофа. Същото важи за предприемача Фараонсън, политика Благолажев, и олигарха Безимянний… Някои от тях могат насила да ни нахлузят ярем на добитък – но да кротуваме и търпим като добичета можем само по свой избор.

А такива като Левски, Ботев, или пък Дядо Коледа съществуват само за свободните хора. На добитъка те не му трябват.

Така че – нека да се погрижим Дядо Коледа да съществува завинаги. Струва си.

17 thoughts on “Експериментът на Милграм

  1. Neon

    Човече, не е моя работа, но според мен не си прав да се спираш за частен кабинет. Всички хора плащат за здравеопазване и това е съвсем естетвено. Тази услуга изисква много пари и те обикновено се взимат от всеки – с данъци и здравни вноски. Някои хора са готови да плащат и повече, но да получават по-качествени услуги, в така наречените “частни кабинети”. Аз съм абсолютно “за” това. Когато медицинските услуги са поставени на такъв принцип е много по-ясно какво даваш и какво получаваш. Да, някои хора няма да могат да се лекуват в частни кабинети. Но това причина ли е да се отказва на всички?

    Reply
  2. Pingback: BgLOG.net - Българските блогове!

  3. милена

    позволи ми да кажа само това-вярата може да не е само сляпо подчинение на някакъв авторитет,а плодотворно взаимодействие,стремеж съм саможертва и компромис,дори съм сигурна,че в това има смисъл

    Reply
  4. Wankata

    Колкото по-свободни сме,
    толкова по-самотни

    Цитат по памет от Блага Димитрова (“Граници”)

    Reply
  5. Григор

    Дончо:: Тъжно – да, но неизбежно – не, поне според мен.

    Неон:: По онова време нещата стояха малко по-различно от сега. Сега можеш да живееш прилично от това, което официално получаваш от пациента или здравната каса. Тогава не можеше – единственият начин въобще да просъществуваш беше да натискаш пациента за рушвети… А и сега не съм се отказал напълно – приятелската и роднинска клиника гълта средно по поне час на ден… 🙂

    Милена:: Така е. Вярата е чудесно нещо, когато е осъзнат и обмислен избор, но ужасно нещо, когато е сляпо и безразсъдно подчинение.

    Ванка:: Един от великите, не помня кой точно, беше казал: “Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Свободен съм!”… И това най-точно отразява същността на свободата: тя е липса на обвързаност, нож с две остриета… Хубавото е, че истински свободният може да избира колко свободен да бъде. 🙂

    Reply
  6. Wankata

    “…истински свободният може да избира колко свободен да бъде”… В това като че ли има смисъл, но някъде куца… Ако истински свободният избере да бъде роб, то той не е или най-малкото от този момент нататък не е истински свободен… Но ако с това изречение искаш просто да кажеш, че Свободните хора за разлика от другите имат прекрасния навик да мислят – тогава съм съгласен с теб:)

    Reply
  7. Митьо

    ‘Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Свободен съм!”’
    Пак интересно четиво (второто което чета от теб )*. Обаче сега не съм съгласен.
    Моето мнение е, че именно вярата в нещо, надеждата, е това което те прави свободен. :->.
    (ако все пак се окаже, че си Психолог, то няма да имаш нужда от аргументите ми, но ако не си, то моля, готов съм да спорим по въпроса :)) )ю
    поздрави оше веднъж за статията

    * Може би се впечатлявам повече, защото (незнайно от къде) изхождам от предположението, че ти си Администратор, а не лекар или психолог 🙂

    Reply
  8. Мордред

    “Единственото изключение, което потвърждава блестящо теорията на Милграм”
    Всъщност такъв принцип (за изключението ПОТВЪРЖДАВАЩО правилото) няма.
    http://mordred.niama.net/blog/index.php?p=9

    Що се отнася до Милграм, преди няколко години в един форум, който посещавам имаше дискусия по въпроса, където изкочиха интересни материали (включително откъс от 45 минутния филм на Милграм). Вижте например това:
    http://fravia.2113.ch/phplab/mbs.php3/mb001?num=1072057175&thread=1068487732

    Reply
  9. Григор

    Ванка: И двете. Първо, ако нямаш навика да мислиш, нямаш как да си свободен на практика. 🙂 И второ, истински свободният може да избере дори да бъде роб – да, тогава той ще престане да бъде свободен, но това ще бъде негов свободен избор. Хората се женят, нали? 😉

    Митьо: Надеждата е това, което ти дава сили. Тя ти дава свободата от нещата, които те мачкат, за да те подчини обаче на друго – на източника ти на надежда. Ако примерно се надяваш на братската помощ на свободните държави, за да пребориш комунизма, това те прави малко по-свободен, и имаш сили да се бориш. Но в момента, в който видиш, че “свободните държави” се грижат единствено за рахатлъка си, рухваш – ако междувременно не си намериш друг източник на свобода / несвобода…

    В това отношение, единственият истински свободен възрожденски революционер е Левски – единствено той е, който се надява единствено на нашите собствени сили. (Това като пример, разбира се.) И все си мисля, че именно това е, което го е направило такава удивителна личност.

    Мордред: Всъщност, единственият начин едно изключение да потвърждава правилото е привидно да го опровергава, но всъщност да не подлежи на това правило по някаква причина, или да му противоречи само привидно. Което според мен е и случаят със свещениците.

    Reply
  10. Ани

    Едва днес прочетох този ти тъй силен материал, понеже беше сложил връзка към него. “Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Свободен съм!”… – много обичам тези думи. Баща ми често ми ги цитира и казва, че ги пише ги на гроба на Никос Казандзакис. 🙂

    Reply
  11. Григор Post author

    @Ани: Наистина ги пише. 🙂 И наистина са много верни.

    Reply
  12. Pingback: K.I.S.S. » Blog Archive » Пак разконцентрирано

  13. Pingback: Пещерата на неандерталеца » „И„ като Икар

  14. Pingback: Пещерата на неандерталеца » Менте

  15. Валентин

    По едно време май наистина имаше някакъв абсурд да се забранява на лекарите да взимат пари от пациента, колкото се договорят. Не знам дали и сега това го има в някаква форма. Гледах преди време по телевизията как лекарите се оплакват, че законът не им позволява да искат от клиентите си доплащане когато здравната каса не предвижда достатъчно пари за дадена услуга.

    Смятам, че подобни закони са неморални. Хората трябва да имат право свободно да договарят заплащането за труда си и за стоките си. В противен случай всички страдат – празни магазини, лекарите напускат или искат допълнително пари в нарушение на ш*б*н*те закони (някои наричат това подкуп). По-добре скъпо и качествено здравоопазване, отколкото липсата на такова.

    За съжаление в условията на демокрация до голяма степен влияние върху политиката оказва мението на простите хора, които са мнозинство. Няма как хем хората да са прости (социалисти), хем да живеят добре.

    Reply
  16. Григор Post author

    @Валентин: Причината да не работя като лекар (завършил съм медицина, и то с отличен успех) е именно времето, когато се разрешаваше на лекарите да взимат пари от пациента. С именно този факт.

    Много от българите са болни, но малко могат да си позволят да плащат. Когато дойде времето да мисля дали да си правя кабинет, седнах и извадих листа и калкулатора. Сметнах какъв процент от пациентите ми няма да могат да си позволят да плащат. Как ще се наложи да им отказвам лечение по тази причина (защото иначе всички няма да си плащат). Колко от тях ще се доразболеят заради моя отказ и колко ще умрат заради него. Излизаше, че на година ще пращам в гроба между 30 и 40 души, понеже нямат пари. Жоро Павето с неговите жалки 14 убийства е ангел небесен… Въздъхнах, прибрах си дипломата в гардероба и се заех с компютри. Но клиниката за роднини, приятели, познати и съседи работи поне по 2-3 часа на ден. Не съм съгласен да бъда убиец, дори по общоприет и похвален в очите на някои начин. Всъщност, особено по такъв. Наречи го, ако искаш, моята реакция на един обществен “експеримент на Милграм”.

    Този случай е един от уроците ми колко струва пазарният фундаментализъм. Че с нищо не се различава от комунистическия, християнския или ислямския фундаментализъм. Просто Спасителят, Който Ще Ни Въведе В Рая, носи името “пазар” вместо “комунизъм”, “Бог” или “Аллах”. И, точно както с всеки друг фундаментализъм, изповядващите го даряват на много околни царството небесно по бързата процедура.

    Reply

Leave a Reply to Валентин Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *