Лицемерието

Не съм вегетарианец. Обожавам месо. И тази Коледа ядох доста.

А ми е жал за животните. Не мога да сложа мръвка в устата си, без да си представя животното, което е умряло, за да я има. Откакто се помня, винаги съм имал домашен любимец – разбирам езика им, усещам техните радости и тъги. Простички и искрени, като на деца. И зная, че животното, което съм убил с покупката си, е имало същите.

Да усещаш и разбираш животните, и да виждаш ясно връзките между нещата, между мръвката във фолио и живото същество – дарба и наказание в едно…

Знам, че ако не беше хранителната индустрия, това животно нямаше изобщо да се появи на бял свят, и да се радва дори на малкото, което е проживяло. Направо излиза, че съм му благодетел, нали?… Знам и че те не разбират на какво ги водят, до самия момент на смъртта. И още куп други неща знам. Но защо тогава ми е мъчно за него, и се срамувам? Може би усещам някаква аналогия с елхичката. Може би… Кой знае?

И друго знам – че растенията, така любими на вегетарианците, също имат свои усещания и изпитват болка. И дори долавят емоциите и болките на околните растения – всяко по-свястно училище го демонстрира с опити на учениците си. Ако иска да произведе хора, а не винтчета за Машината… Защо ли тогава ми е по-лесно с растенията, отколкото с животните?… Може би сродството доближава и усещанията, и ражда емпатията, дори през таксономичните граници.

Знам най-сетне и за храните, които не идват от ничия смърт. Много от съвременните зърнени храни са генетични хибриди – дори да посееш такава царевица или диня, няма да порасте нищо, безплодна е. Не убиваш дори едноклетъчен зародиш с яденето й. На практика всяко яйце, което можете да намерите на пазара, е неоплодено – и сто квачки да му насадите, само ще се развали. Всички млечни продукти. Натуралните сокове. Повечето плодове и немалко зеленчуци (никой не ви пречи да запазите семките или костилката, нали). И какво ли не още… Но те не променят въпроса, той има и много по-дълбока страна.

Знам, че сълзите, които изписват с не-мастилото си тези думи, са крокодилски. Че ако бях наистина последователен, щях да откажа да ям месо, колкото и да ми е вкусно. Да се задоволявам със соеви или протеинови имитации, и да точа лиги при мисълта за деня, когато те ще станат неразличими от оригинала.

Или да ям месо тихомълком, скрит от околните, ако има как и от себе си. Да не повдигам никога темата, да я избягвам, ако друг я повдигне. И ако ме попитат в очите, да мънкам и да се свивам, или пък да лъжа с невинен поглед… А може би пък да избивам комплекси с горди заявления колко вкусно е месото, какви идиоти са вегетарианците, и как не ми пука за животните (или пък написаните и пропуснатите по-горе оправдания)?

Защо лицемернича така? И то в блога си, пред очите на приятелите си и целия останал свят?… Нещо отвътре ми подсказва, че това е пътят, колкото и комичен и позорен да е. Но защо пък точно той? Какво ли е надушила интуицията ми – отговор, или оправдание? (И има ли как да ги различа – и как да бъдат различени изобщо?)

… Мисля си, че когато природата и слабостта ти те хванат в простъпка, първата крачка е да признаеш вината си. Пред себе си и пред другите – за да знаят те, за да ти е по-трудно да се отметнеш после. Да кажеш на глас: “Бях лицемер. И продължавам да съм лицемер. Чувствам се виновен – може да не разбирате защо, може да ви е смешно. Но така се чувствам, и искам да го кажа.” Както алкохоликът заявява пред терапевтичната група: “Пристрастен съм към алкохола – казвам го на глас, осъзнавам го, търся помощта и подкрепата ви да се откажа.” Или както пушачът, решил да остави цигарите, предупреждава приятелите си…

Така и аз. Лицемер съм на тази тема. Моля ви, помогнете ми… Не, не да спра. Да стана вегетарианец нямам сили и желание, а да престане да ме мъчи съвестта не искам… Помогнете ми да продължа да бъда лицемер.

Не, не е смешно. И не се подигравам. Човек върви по пътя към – светлината? доброто? наречете го както искате – според силите си. Забави ли се, пропуска възможности. Избърза ли, направи ли прекалено голяма за ръста си крачка, се подхлъзва и пада лошо. Важно е да спазва темпото си. А с моето темпо засега съм дотук. До угризенията, но още не до решението. До лицемерието.

Труден момент, с лош имидж. Не си ли го призная, рискувам или да отстъпя назад, или да се хвърля свръх силите си напред. А искам да задържа тук, докато не събера сили да пристъпя.

Кой знае какво ще ми помогне. Ако направят достатъчно правдоподобно изкуствено месо, сигурно ще бъда първият му поклонник и почитател. Дори ако е (поносимо) по-скъпо от истинското. По-нататък същото вероятно и за растителните храни. А може би ще е нещо друго, което дори не подозирам сега… Но се надявам да дойде денят, когато ще мога да ям каквото ми е вкусно, без да ме мъчи видението на живо и радващо се на живота теленце или пиле. Както то има право на живота си, така и аз на удоволствията си – не искам да губя надежда, че има как да станат и двете, че си струва да търся, или пък да чакам да открият начина…

… Не съм вегетарианец – ям месо. Напоследък все по-рядко и по-рядко… Не зная дали някога ще спра напълно. Но ми се иска храната ми да не е обвързана с лишаването от живот на някое животинче. С простичка и искрена радост от живота, като на дете.

И ми е по-комфортно да съм лицемер, отколкото човек, който смачква емпатията си.

24 thoughts on “Лицемерието

  1. skoklyo

    Хайде, едва ли си от хората, които реват, че са дебели, а не си мръдват гъза от стола. Защото и те чакат – даже са дочакали – храни с нулева хранителна стойност. Ти чакаш храни с “нулева греховна стойност” или нещо такова.

    Обаче, те дали ще те направят по-добър човек, или просто ще те освободят от отговорност? Защо вкусът на месото е тъй приятен? Или емпатията според теб е просто самоцел, безобидно самозадоволяване на някакви си там потребности, нещо като решаването на кръстословици или мастурбацията?

    Сигурно е това, удоволствието на новия век – емпатията. Затова са и всичките риалити-шоута, за да си гъделичкаме този духовен клитор. Нежно и с хирургически ръкавици, хедонизъм без риск.

    Да ядеш каквото ти е вкусно без никой да страда от това? Можем ли да се обзаложим, че хората веднага ще се възползват от тая възможност да задоволят любопитството си? Антилопа, крокодил, крехко месце от неродени още телета – компаниите ще се избият да пускат все по-нови и нови продукти, опипвайки границата на морала и закона. Не е ли същото с игрите? Колко време даваш до появата на синтетично човешко, макар и нелегално?

    Но, разбира се, всичко ще бъде наужким, нали, важно е да си “емпатичен” за “истинските неща” и да не носиш грам отговорност. Да си измиеш ръцете, окайвайки се какъв си лицемер. Крокодилски сълзи.

    Страдай, Григоре. Заради незадоволяването на апетита или заради “виденията” си, ти избираш. Това е емпатията – страдание, светът е пълен с него и никога няма да се очисти. Затова и мачкам моята, но поне не се правя на глупак.

    Извинявай, но трябваше да го кажа.

    Reply
  2. bulletbeast

    зайците и полските мишки, направени на кайма по време на жътвата са по-стойностни личности от говедата или кокошките във фермата

    Reply
  3. Делибалтова

    Струва ми се, че много добре те разбирам, Григ. Ще споделя личното си излизане от подобно страдание. Извинявам се, ако стане дълго, но това си беше дълъг път.
    От невръстна не си паснах с този свят, всъщност с определени особености на човешкия характер (вклюително и моя). Намирах си и по някой себеподобен приятел, но като дете обичах да общувам с животните, а като голяма – с децата. Около 15 – 16-годишна се усетих, че похапвам от приятелите си (само животни!) и отказах да ям месо. Няколко години.
    Проблемите ми започнаха, когато за първи път влязох в общност. Ходехме по планините и се хранехме заедно. Че съм чешит си беше ясно и от самолет, обаче всички решиха, че храната е виновна. Тогава се наложи да избирам и както винаги хитруваме ние, хората – да си измисля оправдателен мироглед.
    Права или крива, ето до къде стигнах от тогава до сега:
    1. Светът в който живеем не е Рай и никога няма да стане, защото тук има добро, но властва злото
    2. Светът или начинът по който го възприемаме има йерархична структура, изразяваща се в градация на ценностите
    3. На върха на мойта пирамидка, не, по-добре конусче, стои Бог и човечеството като цяло – не разделям Бога от хората
    4. Точно до тях са Истината, Обичта, Живота . . .
    5. Удобна илюзия е, че е възможен достоен живот без жертви. Наясно съм, ако има и грам истина в това, което говоря, би трябвало да съм готова на саможертва, за да отстоявам изброените неща. Защото за разлика от много хора, уж не поставям себе си на върха. Злото съществува в нас, то е нашият враг и можем да го победим само като не отстъпим от доброто, в което вярваме
    6. Като продължавам да обичам всичко живо и неживо в природата, аз спокойно приемам, че е нормално да се правят жертви, за запазване на по-горните нива в йерархията на ценностите
    7. Ако жертвата не се прави с омраза и удоволствие от убиването, ако не се причинява мъчително страдание, а се постига умиротвряващо, спокойно и осмислено действие, моята съвест е спокойна. Аз съм човек и поемам отговорността за правилността на даването на лищена от разум и свободна воля жертва, в името на хората

    Reply
  4. ffox

    Лицемерие ли?… Това е ВЕ-ЧЕ-РЯ-ТАААА! (cue Nine Inch Nails)

    Не, сериозно – въпросът има много измерения, но твоето решение ми се вижда крайно, т.е. нехармонично, а в един релативистичен свят това значи грешно.

    За начало, да почнем с ефирната материя на етичния аспект – за разядка. Грешно ли е да се убива? Отговорът е “Да”. Защо “Да”? Защото отнемането на живот е в разрез с един от основните принципи консенсусни за едва ли не всички цивилизации – “Не прави онова, което не искаш да правят на теб”. А понеже никой не иска да умира, явно да ти се отнеме живота насилствено е зло (погазващо едновременно и правото Живот и правото Свобода, понеже отнемането на живота е извън контрола на жертвата). На какво разчита този принцип? На емпатия – приравняваш себе си и Обекта, и установяваш равноправни отношения.

    И тук идва първия препъни-камък: Вярно ли е обаче тъждественото равенство, което поставяш между себе си и заек, пиле, прасе, теле, морков или връзка магданоз? Стриктния отговор е твърдо “Не”, а в по-добрия случай е “Зависи”, като зависито идва от личност, възпитание, среда/общество, моментно настроение и тн фактори.

    Вторият е с разгръщането на въпроса: Грешно ли е да се убива, за да се запази живот? Уравнението отново е горното, с реципрочността на действията, но в единия край се вкарва коефициент за приоритетите и теглим на везните. В крайна сметка да не се храниш с храната нужна на тялото ти, по същество е да се самонараняваш застрашавайки здравето си, т.е. живота си, та общо взето нещата стават танто за кукуригу. (понеже сме още на етап Етично-Философска Салата :), можем спокойно да избегнем конкретиката и да си разсъждаваме с крайности и “По Принцип”.)

    Обобщено дотук – убиването на себеподобни е универсално прието за зло, но оценката за подобие нито е универсална, нито е общоприета. Нещата опират до личната ти емпатия, която в твоята форма на суета се класира за сериозен фактор, съответно – крайно ясно решение няма. Вървим нататък към основното ястие – сочен Рацонализъм с кост от Прагматизъм и заливка от житейски факти, за прокарване.

    Нито си глупав, нито пък си зле информиран, хеле пък за медицинската страна на нещата, така че ти е пределно ясно какво е нужно за да функционира оптимално човешката-машина. Природата, в цялата си мъдрост, не се е сетила да направи от стомасите ни универсални атомни синтезатори, нито пък сме се класирали за сложни схеми на ядрен синтез и разпад, та вместо това се налага да разчитаме за функционирането на организма си на материали от други организми, които са правили същото и така по веригата та чак до неживата природа потънала в невинно блаженство. Не само, че е по-изгодно да се ползват животински и растителни елементи за синтеза на повечето човешки аминокиселини, ами на това отгоре, има и такива дето въобще не можем да си ги произвеждаме, а се налага да ги заемем цели (8 май бяха, конкретно от месото, които нямат растителен заместител?). За радост на вегетарианците – те не са основен консуматив на порасналия организъм, но за децата и подрастващите са си фактор.

    И това е само на общо, статистическо ниво. Още по-остро е положението като отидем на ниво отделни хора и спецификите на техните си организми. Веднъж пробвах вегетарианство – за около година и нещо. Пълна трагедия! Все едно да карам кучето вкъщи да хрупа трева. Още повече с моите ниско кръвно и хемоглобин. Май успях да не се увредя драстично само защото не бях филтрирала всички храни от животински произход (т.е. мляко, яйца, сирене, етц). Връщането към месото само затвърди убеждението ми, че не всеки организъм върви добре на всякакво гориво.

    ОК, дотук би трябвало да имаме консенсус, че човешкия организъм има нужда от продуктите на други организми, за да живее.

    Да изследваме другата страна тогава – има ли практически начин да се набави нужното без да се убиват живи същества? Ти посочваш генно-модифицирани култури, които не се размножават, следователно консумацията им не е убийство, но мисля, че грешиш. Най-простия пример – огромната част от месото, което ядем идва от животни отглеждани за угояване, които съответно се кастрират. Прави ли ги това не-живи обаче? Май не 🙂 Емпатията ти те е подвела по този параграф – без значение какви са инцидентните или нарочните увреждания на съответните организми, щом са живи същества, значи ги убиваме когато им се отнема живота.

    Няма храна дето да не идва от ничия смърт.

    Какво ни остава тогава? Според теб – лицемерие, да ядем и да плачем съчувствено, или пък – да се откажем от съчувствието, за да спрем и сълзите. Логически не мога да стигна до друга опция,.. обаче съм виждала такава. Ако си виждал хора на село, които отглеждат животни за храна, или пък другаде – при същите обстоятелства, може би и теб те е учудвал резкия контраст между представата какъв човек трябва да си, за да убиваш редовно животни, и онова което в действителност виждаш у тези хора. Изумително е. Единствения паралел, който ми идва наум е с първобитните ловци изрисували пещерите на Франция и индианците от книгите (тя разликата не е голяма). Това което е възхитително и в двата случая за мен е, че това са хора които убиват животни, които почитат, нещо повече – животни които считатт за родствени, тотемни, свещени. Сам се сещаш, че цялата хуманистка емпатия не може да стъпи на пръста на суеверното УСЕЩАНЕ, че ти и съответното същество сте едно и също – не сходни, не подобни, а еднородни. 🙂 Обаче ти си вземаш лъка и стрелите, намираш го и го убиваш. И какво правиш после? Оплакваш го с една мълчалива молитва към духа-образ на този вид същества и се извиняваш, казвайки че си взел само толкова, колкото ти е било нужно. Само. Колкото. Е. Нужно!

    Това е ключът за мен.
    Не можеш да се отречеш от онова което си – ние сме такива, които ядат месото и телата на други живи същества – животни и растения. Ако не ги убиваме за храна, убиваме себе си без нея.

    Не можеш и да го промениш лесно – “само с искане не става” – ако постъпваш несвойствено за тялото си, го измъчваш и за тази мъка няма кой да ти каже браво. Дори и те, “ако можеха да говорят”. 😉

    Това, което можеш да направиш обаче, и което е достойно да направиш е – да не злоупотребяваш. Да знаеш какво правиш, когато го правиш (вместо да търсиш абсолютно опрощение, което да из-вини делата ти), да мислиш за ефекта му, за следствията от него, и да се ограничиш в рамките на необходимото, с уважение към цената на онова, което получаваш.

    Днес, тук и сега – толкова може. И щом е неизбежно – make it count!
    Немърливостта по отношение на храненето е неуважение към храната! А тя, както видяхме, е нещо, за което буквално се жертват животи.

    Накрая, един лек научно-фантастичен десерт от две части – блат на Близкия Прицел и разкошна сметана на чистата фантастика. Накратко – Има светлина в тунела! 🙂 И макар че не са модифицираните или селектирани хибриди, най-общо посоката е тази. Не че много скоро можем да си купим клонирана пържола, която никога в никакъв смисъл не е била прасе, но на там вървят нещата. Тази година големия пробив е със стволовите* клетки от обработен епидермис, а също и клонирана тъкан (без подтискане развитието на ембрион като в “Огледален Танц”, брр!) Колкото и да е далеч индустриалното приложение, все е нещо.
    А в далечен план (мноооооого далече план) – не е казано, че човек ще е все “двукрако без пера” я! От всички същества, ние сме най-облагодетелствани, че можем да вземем собствената си еволюция в свои ръце, при това директно (а не с дивашка евгенична селекция). При това, просветения егоизъм диктува същата цел каквато и крайния алтруизъм, поне по тази точка, така че шансовете са ехееей-колко по-високи. 😀

    Та, усмихни се и хапни пуйка! (или каквото там друго) “Прекаленият светец и богу не е драг!” 😉

    Reply
  5. Жилов

    Животът е изграден от смърт.

    Избягвам да ям месо просто като форма на протест срещу това.

    Но да отрека напълно този факт, значи да отрека и самия живот, така че ям месо не повече от веднъж на месец.

    Reply
  6. asdf

    споделям в голяма степен мнението на ффокс.
    Освен това изсичането на някаква гора, за да бъде засадена соя, унищожава и съсипва много от дивият живот, дори соята да
    е генетично модифицирана. Така че, ако ще водим сметка, значение има и животът който отнемаме косвено, изтиквайки го от настоящата му екологична ниша.
    Иначе по отношение на живота – аз съм с доста крайно материалистични възгледи, но пък имайки такива, не виждам
    принципна разлика между чувствата на едно животно и тези на един човек. Гледах един филм за оцелелите от една самолетна катастрофа в Андите, започнаха да се хранят с месото на загиналите за да оцелеят. За тях е било голяма крачка, още повече
    че бяха доста религиозни. Въпрос на инстинкт за самосъхранение. Като имаш възможност за избор и целяването ти е осигурено, чак тогава започват моралните терзания 🙂

    Reply
  7. asdf

    имах предвид чувства като болка и т.н. за които е сигурно че са налични и при животните, не за по-абстрактни които и у някои хора не се забелязват 🙂

    Reply
  8. Григор Post author

    @asdf: Може би ще ти прозвучи ужасно, но ако трябва да избирам между месото от умрял човек и това да убия животинче, което ме гледа в очите и се радва на живота си, няма да ми е лесно. Ако животинчето ми е домашен любимец, дори от не много време, е доста вероятно да предпочета да му запазя живота…

    Reply
  9. stoedin

    Може ли да ти предложа следното: Вместо да се раздираш от вътрешни терзания, когато ядеш месо го яж с чувство на БЛАГОДАРНОСТ към животното, което се е пожертвало (нещо подобно на това, което казва Делибалтова за йерархията на ценностите). Преди години имах някакви подобни терзания, но в същото време считах вегетарианството за ненужна крайност. Известно време заради тези терзания преди да ям месо правех нещо такова – благодарях мислено на животното и хапвах спокойно. След около година по някакъв естествен начин усетих, че не ми се яде месо чак толкова и реших, че ще спра и така… вече 12 години не ям месо.
    С други думи – недей да бъдеш лицемер, няма нужда от това.

    Reply
  10. Светла

    И аз имах същия проблем, Григоре. Реших го лицемерно, да…Живеем на село. Просто убедих родителите си и престанаха да гледат животни за храна/убиване. Сега имаме само три обожавани кученца. Месо си купуваме, но не много често. Като не съм познавала животинчето, го приемам по- леко някак. Ужасно лицемерие е, зная, защото всеки път мърморя на зет си, който ходи на лов, и той всеки път ми напомня, че аз самата консумирам месо… И така… Не можем да решим сами нерешимите въпроси на този свят, защото сме такива каквито сме. Не е нужно да повтарям медицинските аргументи. Между другото, дъщеря ми стана вегетарианка някъде на 16- годишна възраст, без някой да я е подтиквал, по етични причини. Когато се омъжи и забременя, се наложи аз да го споделя с лекаря й. Той два часа й говори и я убеди да консумира поне риба и пиле…
    Чела съм също в книга за йога-практики, чието заглавие не помня, че има различни човешки типове от гледна точка на необходимите им храни. Единият от тях наистина е устроен така, че не може да функционира добре без месо в хранителния си режим. Не е тежък аргумент, но…

    Reply
  11. komata

    Сегааа… заешко посмъртно не мога да хапна. Който ме познава, знае защо. Възприемам го като чистопробен канибализъм.
    Ако съм видяла животното живо, каквото и да е то, също не мога да го хапна.
    Но иначе не помня да съм имала някакви терзания относно яденето на месо, още повече, че съм си природен месояд. Не, никак не ме е жал за пържолите, суджуците, кюфтетата, надениците и прочие и прочие цър-пър. Съжалявам, но щом не познавам животното (като изключим зайците) той винаги си е бил само и единствено цър-пър и през ум не ми е минавало да го жаля. Напротив даже, унищожавам го безмилостно и с кеф. Сигурно сума ти народ след това мое изказване ще ме заподозре в крайно груба душевност, ама това е положението. Поне лицемерна не съм. А сега отивам да пия вино и да ям пърлени суджуци в любимата ми кръчмичка. По-забавно е, отколкото да оплакваш пържолите.

    Reply
  12. sv

    Аз лично постъпвам като Стоедин, когато се наложи. В смисъл, от малка не ям месо, не знам как стана, още от детската кухня го недолюбвам. Млека, сирене, кашкавал – ям; яйца само в краен случай, както и месо – ако трябва да се яде, а няма друго (излет в планината е много точен пример). Но наистина винаги се сещам за индианците и това, как те благодарят на животните, които убиват, за това, че се жертват за тях. Е, днес не е непременно задължително да се живее от месо – обаче щом на мен самата понякога ми се поисква, неизвестно защо, 1 хапчица (май се случва, когато изпитвам някакъв вид агресия:) ), значи отричането от него хич не е лесна работа… а и според мен не е задължителна, за да не се чувстваш като лицемер. Иначе всичко е едно и също, да – и отсичането на елхички, и откъсването на цветя за прекрасни букети, и приятно подправената салата, и цър-пър. Но според мен важно е отношението и това, да избягваш “поводите за лицемерие”, когато това е възможно. Но не самонасилствено. Тогава някак идва от самосебе си. Не знам дали се изразих ясно :))…

    Reply
  13. Жилов

    Едно прасе определено се травмира и стресира, като види, че колят друго прасе, но на агнетата не им пука за това, какво остава за по-простите животни. Така че не разбирам какво води до извода, че растенията разбират за страданията на другите растения?

    Reply
  14. Григор Post author

    @Жилов: Растенията имат нещо като “нервна система” – мрежа клетки, които провеждат електрически импулси. Изследвана е; засега, поне доколкото ми е известно, не е установено тя да изпълнява функциите на животинската нервна система. (Може би защото необходимостите на растителния организъм, а и самата му идея – в по-малка степен единен организъм, в по-голяма степен “колония” от подорганизми, в сравнение с животинския – са различни от животинските нервни системи, с които сме свикнали.)

    Прави се следният опит: слагат се в стая два фикуса, и се свързват електроди към проводната система на единия. Известно време активността й се записва. След това в стаята влиза човек. В записваната активност няма голяма промяна. Ако обаче човекът насече другия фикус, активността на първия рязко се променя: става силна и хаотична.

    Ако човекът след това излезе от стаята, активността се успокоява. Ако влезе друг човек, тя не се променя особено. Ако обаче влезе “убиецът”, активността отново става подобна на тази по време на унищожаването на другия фикус.

    Опитът има най-различни тълкувания. Оставям те да си избереш своето.

    Reply
  15. Жилов

    Какви сетива трябва да има растението, та да разпознае подобно нещо?

    По същата логика имаше опити, които доказват, че водата (водата!) реагира на негативни и позитивни емоции, както и на ласкави и обидни думи. Колко “научни” в действителност са били тези опити според теб?

    На хората винаги им се иска да очовечат и живото, и неживото.

    Reply
  16. Григор Post author

    @Жилов: Не зная какви сетива трябва да има растението, и какви има. Просто опитът е доста популярен.

    И си мисля, че дали един опит е научен се определя не от резултатите му… Може би просто само си мислим, че знаем всичко за това или онова.

    Reply
  17. Жилов

    Това дали опитът е научен се определя от начина, по който е проведен, от всички детайли около това.

    И това за реагиращата на думи и чувства вода е доста популярно…

    Reply
  18. Жилов

    … което не го прави вярно. Остава да припишем това и на камъните. И определени религии го приписват. Камък, който регистрира и поглъща омразата или любовта около себе си. Вода, оформяща хармонични кристали при красиви думи и грозни форми при псувни. Енергия от звъна на църковните камбани, която пази от болести. Всички тия неща са доказани в лаборатория, с научни експерименти!

    Какво си вьобразявам, че знам за света? За неговите мистерии? Защо отказвам да приема, че дори камъните и водата в него са изтъкани от живот и чувства?

    Хайде поне да се върнем в царството на очевидно живите неща. Дори животни, които имат възможност да се противопоставят, не обръщат внимание на смъртта на себеподобните си или на това кой точно ги е убил. А фикусът абсолютно нищо не може да направи, за да реагира, пълен абсурд е да регистрира събитието, камо ли извършителя.

    Reply
  19. Григор Post author

    @Жилов: Може да направи много, но не е там работата. Правилите опита твърдят, че резултатът е този. Дали е пълен абсурд или не, оттам нататък е интересен въпрос, който обаче не поставя под съмнение верността на факта. Поставят я единствено опитите.

    Reply
  20. Ани Илиева

    Проблемът ти ми прилича на като да имаш проблем с това, което си. А именно – същество от вида Човек.
    Ако сега започна да обяснявам какво това означава, на теб – рядко интелигентна личност с медицинско образование – ще ме е много срам. Също едва ли имаш нужда да ти кажа, че вегетарианството, особено в крайните му форми, може да е опасно за здравето. И е опасно именно защото противоречи на човешката природа.
    Човекът не е тревопасно. Нито е хищник. Милиони години еволюция са те направили това, което си, независимо дали на теб ти харесва, или не – ти си хомо сапиенсът, единственото разумно същество на планетата, единственото, което може да носи отговорност за себе си и за света около себе си, венецът на всички твари. Човекът е ловец, скотовъдец и земеделец, с всички произтичащи от това права и задължения.
    Дали ще хрупаш марули, или ще ръфаш пържоли – не са това нещата, които те правят човешко, разумно и хуманно същество, а грижата, която поемаш за околния свят и за себе си също. 🙂

    Reply
  21. Жилов

    Почетох повече за експериментите и е очевидно, че резултатите са обект на тълкуване – дали изобщо са предизвикани от растението и ако да, защо. Т.е. дори и да получа тези резултати, не е ясно на какви влияния се дължат. И не е ясно кой прави експеримента коректно – тези, които получават резултати, или тези, които не получават.

    Във всеки случай би било отвратителен кошмар да живея в свят, в който машините се движат без вътрешни механизми, убитите неща оживяват без причина, призраци обитават къщите, и горски духове – гората; да живея в антропоморфен, одухотворен и oживял свят с растения, които усещат без сетива, реагират без да има практически смисъл от реакцията им, разпознават в невероятен детайл неща, които по никакъв начин не могат да присъстват в съществуването им, а 2 + 2 е не толкова, колкото здравия разум казва, а толкова, колкото Бог каже.

    Това върши ли ми работа?
    http://polygraphbg.hit.bg/

    Reply
  22. Григор Post author

    @Ани Илиева: Част от грижата за околния свят според мен е да не хабиш излишно това, което взимаш от него. Може би това допринася за предубежденията ми.

    А и усещането за близост, което води до привързаност. Защо всеки най-спокойно къса и реже на салата марули от градината си, но твърде малко хора биха убили и сготвили котката или кучето си за обяд?

    @Жилов: Всички резултати винаги са обект на тълкуване. Фактите обаче са обект на тълкуване само за хора с личностни проблеми. Ако едно изследване е направено така, че да обективира фактите по неоспорим начин, може да се търсят единствено причините за тях. Прочети повече за точните опитни постановки – истинските учени си ги документират най-старателно. Ще си направиш сам изводите кой получава верните резултати.

    Колкото до света – ами че в нашия свят има предостатъчно машини, които се движат без вътрешни механизми, пълно е с убити неща, които оживяват без причина, призраците в къщите и горските духове в гората са факти (макар и мъничко по-различни от това, което очакваме да са). Никой не е казал, че растенията нямат сетива, още по-малко пък че няма практически смисъл от това да имат. Честно казано, светът е пълен с далеч по-странни неща, на които ние също не се учудваме. При това положение е смешно да се тревожиш за тези неща. 🙂

    А това определено няма да ти свърши работа. Като начало, ти е нужен полифизиограф от научна категория: разликата в чувствителността е колосална. Тези на Института по физиология в БАН например вършат работа: работил съм на тях лично, знам го. После, нужен ти е човек, който умее да постави електродите където и както трябва – това вероятно го могат пък хора от Института по ботаника. (Те ще знаят и повече за подобни опити – поговори си с тях.)

    Reply
  23. Ани Илиева

    Григоре, аз те разбрах идеално 🙂
    Само че, видиш ли, мисленето в етични категории, когато става дума за храната, го намирам за някак противоестествено. Един вид белег на изгубена връзка с природата и нарушена хармония със себе си 🙂
    Не може да изпитваш угризения от това, че се храниш. Все едно да имаш етичен проблем с това да дишаш въздух и да пиеш вода. Всяко живо същество на планетата се храни от други живи същества, факт. Кръговрат на веществата, докторе, някой ден аз и ти ще нахраним тревата 🙂 И като цяло, от всичко, което хората правим, май изяждането на други живи неща е единственото не-противоестествено нещо…
    Неетично е да убиеш нещо, ако няма да го ядеш. А след като си го убил, ами почвай да го ядеш, мискинино, за да има убийството смисъл. (Това последното по повод предишния ти запис за елхичките, ще ми се да видя как някой дъвче коледното си дръвче.)

    Reply

Leave a Reply to ffox Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *