Прибоят

Обичам вечер, когато си легна, да оставям компютъра да свири запис на шума на океански прибой. Много успокояващо е, и се спи чудесно.

И си мисля – защо ли шумът на прибоя носи такова спокойствие? Защо изтрива така нежно грижите и страховете, и дава сладък и щастлив сън?

На пръв поглед няма логика. Нито около дърветата, по които са скачали предците ни, нито в саваните, из които са бродили техните преки потомци, има прибой. Да, има хипотеза, че първичните хоминиди са се появили на морския бряг – но не ми се струва добре доказана, поне засега. Пък и какво толкова успокояващо би могъл да им предложи прибоят? Не ги защитава нито от хищници, нито от своеволия на природата… Тогава защо?

Може би ни напомня ритъм, който сме свикнали да свързваме със спокойствие и сигурност? Майчино сърце, примерно? Твърдо не – ритъмът е различен. Плюс това, други шумове в ритъма на прибоя не дават това спокойствие. Немалко носят дори тревога.

Тогава защо?

Шумът на прибоя е един от най-древните шумове на света. Имало го е, когато предците ни са слизали от дърветата, и преди това, когато са се покатервали на тях. Имало го е, когато са се криели от динозаврите. Когато са произлизали от влечугите. Когато за пръв път са излезли на брега. Докато още са плували из древните океани. Докато още са били единични клетки. И дори преди това, докато не е имало живот изобщо…

… И все пак защо?

И умът ми внезапно полита назад, през времето, на крилете на неусетно поглъщаните цял живот количества информация и познания, през ветровете на просъницата и нощта. Пронизва ерите в миг, за да спре на топъл пясъчен бряг.

Оглеждам се. Сушата е голи скали. Нито дръвче, нито тревичка. Колко ли назад съм във времето? По камъните няма дори лишеи. Нито помен от живот на сушата. Часовникът на сънната логика се обажда услужливо вътре в мен – три и половина милиарда години.

Няма ли живот поне в океана? И за него е още твърде рано. Но очите ми, освободени от ограниченията си от условността на съня, усещат във водата нещо. Пристъпвам до прибоя и се вглеждам. Да – ето ги.

По плискащите се в пясъка и камъните вълнички плуват мазни капчици. Попили от въздуха и водата цялото богатство сложни органични съединения, създадени от метана, въгледвуокиса и амоняка под действието на йонизиращите слънчеви лъчи, неспирани от липсващия озонов слой, и мълниите в страховитите бури. Първична супа, безмозъчна и без предназначение, и в същото време нахлупила тиарата на Бога, за да роди живот.

Огромното богатство на съединенията е чудесна предпоставка за създаване на сложни системи. Но за да се събере то в една капка, тя трябва някак да “консумира” съединения от околната среда, да ги събира в себе си. Мазните капки имат това качество. Повечето от съединенията са по-добре разтворими в мазнина, отколкото във вода, затова и при докосване на капките те навлизат и остават в тях. Капките са придобили едно от основните качества на живота – да консумират и растат.

Само по себе си то обаче не означава живот. Живото е сложно и добре организирано. А почти единственият начин съединенията да се организират и подредят сами, в природни условия, изисква гранична повърхност, към която да се фиксират и подредят едно до друго. Така те запазват достатъчно от свободата си на взаимодействие, за да дават голямо разнообразие, но губят излишната част от нея, която не им позволява да постигнат и запазят единство и приемственост.

Граничната повърхност трябва да бъде сродна на състава на съединенията, за да ги привлича. В същото време обаче тя трябва и да ги подрежда и ориентира при контакта с нея, за да постигне организирането им. Повърхността на минералите рядко има подобни качества, и ги проявява само към тесен кръг съединения. Ще се намери ли подходящ кандидат?

Вглеждам се в една капчица, в границата между мазната й вътрешност и водата около нея. Да, кандидатът е там. Немалко от получените съединения обединяват в една молекула различни полярности – най-често на единия си край молекулата е силно полярна, и се разтваря лесно във вода, а на другия – неполярна, и се разтваря лесно в мазнина. Мястото, което привлича и задържа тези молекули, е именно границата на капката. Там те се подреждат в една молекула дебел слой, с полярната част навън, към водата, и неполярната навътре, към мазнината, и образуват гранична повърхност с нужните ни качества. Другите молекули вече могат да се подреждат върху и в нея, и да се организират. А двойнствената природа на слоя автоматично ги ориентира, сродни към сродни части, и така създава отличен компромис между възможности за взаимодействие и стабилност в получената струтура.

Вече имаме и възможност за организиране, и естествено контролирано взаимодействие между молекулите. Още един елемент от пъзела “живот” щраква на мястото си. Но най-важният засега го няма. Капчиците не могат да се делят, твърде прости са за това. За да станат достатъчно сложни, ще им трябва милиард или дори два милиарда години еволюция. Но еволюцията пък изисква възможността да се делят и размножават, иначе не работи. Какво може да извади ключа от заключеното чекмедже?

Проблемът е още по-сложен и по друга причина. Малките капчици много лесно се сливат в големи. Така съотношението обем към повърхност (тоест към площ за организиране) намалява, вероятността да се получи нещо полезно – също. А още по-лошо е, че и броят капчици намалява силно, и оставя еволюцията без материал за работа. Едно е да правиш избор между няколко милиарда бройки, друго – между няколко бройки. Как да бъде предотвратено сливането?

Двойнствените полярно-неполярни съединения имат още едно качество – те са повърхностно активни. Като облепват повърхността на мазните капчици, те правят по-трудно сливането им помежду си,. Три и половина милиарда години по-късно потомците на тези съединения ще използват това качество, за да създават перилни препарати, предназначени да отпират мазните петна от дрехите им… И сега то изиграва ключова роля. Вместо капчиците бързо да се слеят в големи мазни петна, от които никога няма да произлезе живот, те си остават отделни, миниатюрни, но безбройни.

Още по-важно е повърхностната активност с друго, логично следствие – тя прави много по-лесно разбиването на капчиците на по-малки. От една страна, това компенсира случайното сливане на някои от тях, което е неизбежно. Но от друга, дава ключовата възможност за “делене” на капчиците. Първата, най-несъвършена и груба, но все пак форма на увеличаване на бройката им. На поява на нови. На размножаване.

Стига да има кой да разбива капчиците.

И тук излиза на сцената прибоят. Кога буйно, кога кротко той разтръсква капчиците и ги разбива. Колкото повече повърхностно активни съединения има по една капчица, толкова повече възможности за самоорганизация на органиката вътре в нея предлага тя – и едновременно с това толкова по-лесно бива разбита на отделни частици, евентуално наследили самоорганизацията в нея. Кръгът е затворен, колелото на еволюцията – завъртяно. Да, изискванията й са немалки – докато се стигне до способност за дори най-примитивно, далеч по-просто от най-простото днешно, самостоятелно делене, има да се извърви огромен път. Но тя разполага с милиарди години, и квадрилиони органични капчици. И с търпението на природен закон.

А наелият се да бъде акушер на живота прибой пее своята успокояваща родилна песен. Над обикновените капчици случайна химия, още толкова далече и от най-прост живот. Неспособни да съществуват сами, да проходят, да се разделят на нови. Но прибоят също е търпелив – той ще ги люлее през милиардите години на тяхното безпомощно детство, грижливо ще ги милва и подкрепя, докато не дойде ден да започнат да прохождат и сами.

Прибоят е най-търпеливата майка, която животът е виждал някога. Винаги грижлива, никога неизоставяща чадото си, готова да се грижи за него до края на света. Нищо чудно, че песента му ни дава такова спокойствие и умиротворение.

Възможно ли е споменът за него да е останал вътре в нас, през милиардите години, още откакто сме били просто капчици химия? Всички науки, които съм изучил, се подсмихват иронично – естествено, че не е възможно, колко инфантилен трябва да си, за да го повярваш? Но прибоят спокойно и търпеливо напомня – светът е по-богат, по-мъдър, по-непознат и по-неочакван от всичко, което можеш да си представиш. Ако не беше така, днес нямаше да те има – кой би повярвал, освен може би дете, че случайните органични съединения ще стигнат някой ден дотам да летят в Космоса, да произвеждат компютри и да пишат блогове?…

Време е и аз да се присъединя към прибоя в съня си. Да се върна през мрака и неспокойствието на нощта там, където съм се родил.

22 thoughts on “Прибоят

  1. Жилов

    На мен пък по същия начин ми въздейства дъжда. Може би има връзка с усещането за покриване, което тези звуци създават.

    Reply
  2. emo

    а от къде си намирате такива записи ?
    аз случайно си намерих един таъв, но е доста редактиран като различни звуци са налепени и накрая завършва с някаква молитва която изрязах…
    и от доста време се каня да го разделя на части – море дъжд буря и т.н. има и някакви звуци от стадо овце дето ме дразнят….
    както и да е, въпросът беше ти какво слушаш и от къде го взе

    Reply
  3. emo

    Stanimir-е това не е проблем особено ако имаш проблем с бъбреците и ти дават хапчета за тази цел

    Reply
  4. Григор Post author

    @emо: Има едни чудесни CD-та на Dan Gibson. Най-лесно се намират, ако ти ги подари приятел от САЩ :-), но мисля, че съм ги виждал и по български сергии. Има с природни звуци, с релаксираща музика и т.н.

    Reply
  5. emo

    aз съм намирал по пиратските сайтове, релаксираща музика но ми се ще просто звуци от някое приятно и спокойно място, без музика, примерно прибой, спокоен дъжд в гората, лятна нощ с щурчета… 🙂
    Ще потърся Dan Gibson 🙂
    Отдавна ми се върти из главата, но честно казано не се бях сетил че някой може да издавал такива комерсиално. Как ще си защити авториските права
    над морските вълни 🙂

    Reply
  6. Божо

    Чудесно написано!
    Така е. Свързани сме много по-здраво с първичните сили и природата, от колкото предполагаме.
    И много неща отричаме като невъзможни, поради несъвършенството на нашето познание.

    Reply
  7. Жилов

    Не съм сигурен, че непременно трябва да се търси обяснение в далечното минало.

    Например, вярно е, че стремежите да сме по-високо в йерархията или пък сексуалните ни навици могат да бъдат сравнявани с тези на шимпанзетата. Но дали се държим по сходен начин, защото сме унаследили това поведение, или пък защото самият секс продължава да работи по същия начин като преди и сьответно да провокира същото поведение като преди? Напр. дисбалансът с раждането на деца само от едната страна носи последствия, които ограничават и вкарват в някаква роля, дори и да имаш разум да си измислиш друга.

    Или пък – гората я усещаме като дом, защото сме живели в нея. А дали не е защото виждаме нещо живо, и сме обградени от живот, а не от мъртъв бетон – т.е. обградени сме от нещо, което малко или много прилича на нас, и това носи успокоение?

    Не винаги обясненията се коренят в нашите предци. В много случаи има социални и психологически обяснения, които работят тук и сега. И търсенето на причината в миналото дори служи за да бъдат скрити причините, които работят сега.

    Reply
  8. Sveti

    Хмм 🙂

    Не мога да кажа, че не се впечатлявам винаги, когато чета какви конструкции построяваш в ума си. И все пак.. за мен обяснението е другаде.
    Ти просто си от хората, които чуват и опасното и хубавото в живота и затова стряскащите звуци на прибоя, не те стряскат наистина. Не си имал нужда нито за миг да ги изтласкваш от съзнанието си, защото си търсач на истина, а не на лесни отговори.
    Прибоят , освен това, е нещо могъщо, като символ на света, комплексен и често нееднозначен. Ти просто го усещаш и чуваш неговият ритъм, не ритъмът на майчино сърце, ритъмът на живота.
    Това те успокоява. Свързаността с живота и това, че си го, доколкото си могъл. Пък и.. не знам де, просто си спомням, когато съм била близо до стихии как съм се чувствала – тогава човек се чувства някак по-жив. Огромният, дори заплашителен прибой те кара да осъзнаваш колко крехък и ценен е животът ти. А дори може би видината опасност ти дарява осъзнаване. Осъзнаване, което не получваш, в дните на градска прикритост и подмолно действане. Може и това да е: Прибоят не действа подмолно, той е открит. Той е какъвто е, не е нужно да мислиш дали не крие нещо от теб. В нощите, когато заспиваш под звуците на прибоя, си свободен поне от това, а в дните, обикновено не е така. Не знам де, не съм категорична, но това е моето обяснение.

    А твоят отговор ми изглежда такъв просто, защото се стремиш да бъдеш колкото е възможно по-отворен към света, към всичко. Това по принцип е много хубаво, но не винаги, както е написал и брат ми, води изводи, които е по-вероятно да бъдат верните. Иначе, да може всичко да е, да.
    Като не знаем нямам как да преценим, но да приемаме такива теории за истинни, ми е малко твърде силно романтизирано, за да е истина.

    Ти си и енциклопедия и разказвач на приказки. Това е за този постинг:) Мерси за споделянето на разчупенита ти и доста подплатени фантазии :)) Приятно е да те чете човек!

    Reply
  9. Valeria

    Григор, Ваши идеи по поводу разнообразия удивительно напоминают одну книгу по исторической генетике, “The Real Eve”. Кажется, Оппенгеймера, если не ошибаюсь. Если читали – как Вы к ней относитесь?
    P.S.: А Вам не грустно, что прибой ненастоящий?

    Reply
  10. Григор Post author

    @Жилов: Да, и дъждът също. И да, обяснението не е задължително да е в далечното минало – но защо да отхвърляме възможността? Някак не е мъдро…

    @Станимир: За нас тази вода е морски прибой, или планински ручей, или дъжд. Вода е за теб… 🙂

    @Свети: Благодаря за четките. И да, мисля, че твоите тълкувания също са ценни за обмисляне възможности. Най-малкото защото за търсача на истина може да е важно кое точно е вярното, но за мислителя мисленето е път, а не крайна цел – а пътят сам по себе си няма как да бъде верен или грешен, верен или грешен го прави това дали води към желаната цел.

    @Valeria: За мой срам, за пръв път чувам за тази книга, и единствената ми асоциация с името Опенхаймър е създателят на водородната бомба… Но никак не ми е тъжно, че прибоят не е истински – той е истински, не по-малко от онзи край морския бряг. Какво значение има дали звукът достига до тъпанчето ни само по въздух, или по пътя му има и електроника? И за мозъка ни той е само електрохимични импулси – какво значение има за нас дали е реален звук или запис, или е изкуствено синтезиран, извън това значение, което желаем да му придадем?

    Reply
  11. Valeria

    @ Григор: А я, к стыду своему, ничего не знаю о создателях водородной бомбы… как и о самой бомбе, впрочем. А книга вот: Stephen Oppenheimer. The Real Eve. Modern Man’s Journey Out of Africa. И его же: Out of Eden. В общих чертах – история и география заселения планеты. Русский перевод есть, но мне говорили, что очень плохой. Не знаю, переведены ли они на болгарский, но, наверное, в любом случае лучше читать оригинал. ВВС поставило фильм по этим книгам, но там все сильно популяризировано.
    Если говорить только о звуке – наверное, неважно, присутствует ли там где-то по дороге электроника. Но ведь прибой – это же еще и влажный воздух, и соль на коже, и возможность походить босиком по песку, и посмотреть на барашки волн, и поболтать ногами в воде… Такое искусственно не синтезируешь… Хотя мне, наверное, взаимная нелюбовь к технике мешает считать такие вещи полноценными заменителями. Мозгу, конечно, все равно, а человек способен придать любое значение чему угодно. Но все-таки хочется настоящих вещей, а не искусственных. Уж больно “Матрицу” напоминает… 😉
    @ Жилов: Да, под дождик действительно хорошо спится 🙂 А учитывая, что у нас дождик чуть ли не половину дней в году – к этим звукам привыкаешь буквально с рождения (может, и раньше). Интересно, подо что хорошо спится жителям пустыни? или тундры? 🙂

    Reply
  12. Жилов

    @Григор

    Ето защо. Честа грешка в мисленето си допускаме, когато превръщаме хората в предмети, но и обратното – когато превръщаме предметите в хора. Нашата мисъл е склонна да очовечава нечовешките неща, а ти очовечаваш прибоя. Очовечаваш и капките, и клетките.
    Аз все още не мога да се примиря и с това как леко приемаш интерпретацията на експеримента с фикусите – да се държат като висши бозайници – да разпознават, реагират и запомнят неща, които не са им от реална полза, и за което нямат и средствата.

    Другата причина е в това, че както казах, обясненията от типа архетипи, инстинкти, и предци скриват неудобните факти от действителността, зад които стоят социални и личностни причини. Аз съм убеден, че дори без това наследство бихме реагирали по сходен начин. Ти вече имаш в съзнанието си идеята за море: движеща се вода, живот (все неща, които приличат на нас), можеш да го свържеш с много други образи (люлееща се люлка, завивка) и т.н.

    Reply
  13. Жилов

    @Валерия
    Доколкото знам, сега и в най-далечния край на Русия, и в България, вали дъжд. Дали щеше да е толкова приспивен, ако нямахме покрив над главата? 🙂 Същото важи и за прибоя, ако бяхме застанали на брега точно където той го облива. Нали допирът е нещо още по-първично от звука?

    Reply
  14. Григор Post author

    @Жилов: Не приемам експеримента с фикуса леко – просто се мъча да не си затварям очите за фактите.

    Онзи ден видях лекар, който не чува, когато му казват нещо, не вижда какво става с пациента пред очите му, и не мисли върху тези неща, които успяват да пробият “филтрите” му. Но въпреки това не само лекува пациенти, но и преподава на студенти… Не е хубаво.

    (В интерес на лекаря, съм длъжен да призная: когато види, че лечение не дава ефект, го сменя. Повечето му колеги, които познавам, не само не чуват, не виждат и не мислят, но и не променят мнението и лечението си, освен ако болният не заумира – а понякога даже и тогава. Така че го слагам заслужено над тях. Пробва ли достатъчно пъти, и има ли късмет пациентът да издържи пробите, ще налучка някакво приемливо лечение…)

    Знаеш ли защо този лекар е такъв? Защото вярва на написаното в учебниците и листовките на лекарствата повече, отколкото на очите и ума си. Не е глупав, още по-малко пък недобронамерен. Просто е научен, че учебниците са авторитет от последна инстанция, лекарствените листовки са неоспоримите факти, а “мислене” се нарича това да сменяш лекарствата, ако не дават ефект. Да, някаква първична форма на мислене е, но недостатъчна…

    Затова и ме е страх да отричам експерименти като този с фикуса, колкото и очевидно и неоспоримо учебниците да ми казват, че не е възможно. Ако очите ми виждат другояче, съм склонен да взема предвид и каквото те ми казват. Ако умът ми казва другояче, съм склонен да имам предвид и неговото мнение. И ако достатъчно проверки ги покажат като по-валидни, съм склонен да вярвам на тях, а не на учебниците и листовките… Да, уважавам ги и им вярвам. Просто на очите и ума си вярвам повече.

    Reply
  15. Жилов

    Да кажем, виждаш фокусници в цирка да правят фокуса с куршума, при който единият стреля, а другият захапва куршума със зъби. Пред очите ти става ЧУДО – нямаш никаква идея как става това. Какво ще направи ума ти обаче? Ще приеме, че това е чудо, или ще търси друго обяснение? Едно е да си отворен за нови неща, а друго е да хващаш вяра на абсурд, който нищо не го подпира, просто защото звучи приятно.

    Редица безсмислени монотонни шумове ме приспиват – някои се дразнят от шумящ вентилатор или мотор, на мен пък ми действа приспивно. Ти говориш за шума на прибоя (и примерно дъжда). Ами гледката на дъжд и прибой? Ами влажното докосване от дъжд и прибой – то не е ли по първично от усещането на звук, сьответно не следва ли да ни приспива повече? Обаче валящ върху нас дъжд едва ли би ни приспал, нито пък бихме заспали лесно, ако постоянно ни заливаха вълни.

    Това сравнение ми напомни на едно нещо. Навремето Ангел Грънчаров взе да развива в блога си разни разсъждения за природата, като целият му текст е базиран на звученето (и корените) на някакви думи. Сьответно използваше аргументи от рода на

    Ако природни са нещата, които съществуват строго “при” своя род (т.е. в границите, задавани от техния род), то от това следва, че всяко от тях е израз на неизменна същност. Същността на рода не е “менлива”, тя не може да се променя. Ето защо нещата не могат да “прескачат” от род на род по свой избор – и дори под натиска на променените външни условия на съществуването. Апологетите на Дарвин за еволюцията на видовете трябва да се замислят повече върху такъв един неудобен за тях въпрос.

    курсивът мой

    С други думи, той отрича еволюцията, разчленявайки думата “при-рода” (без да се запита дори как би звучала тя на друг език – т.е. на друг език аргументите му изобщо не биха вървели). И това ни най-малко не го притеснява… А какво правиш ти? Пак такива асоциации – сън, звук, памет, предци… Приятно звучат, може обаче да се запитаме: Защо звук (а не допир?) Защо сън (а не някакво друго усещане?). Как би го приел човек, който никога не е чувал или виждал море, и какви други шумове биха го приспали по същия начин? Такива въпроси могат да бъдат зададени и към експеримента с фикуса, и отгоре на всичко като интелект и знания толкова много ме превъзхождаш и сьответно го знаеш отлично…

    Reply
  16. Григор Post author

    @Жилов: За фокуса – да си отворен за нещата означава именно да си готов да им повярваш, ако не можеш да ги опровергаеш. А за разликата между шума и докосването – определено я има, и също навежда на размисли.

    За словообразувателната логика на Ангел Грънчаров – никак не е нова. Столетия наред се е вярвало и от най-великите им умове, че мъжете не могат да страдат от истерия, понеже “хистера” означава на латински матка, а мъжете нямат матка. (За последен път наблюдавах тази логика обаче при Белия лъв. 🙂 )

    А разликата е, че аз не се хващам за асоциациите като за доказателства, а ги давам като възможности за размисъл. Точно както ти задаваш своите аргументи като възможности за размисъл. Разликата е, че ти се смяташ за прав (и е много възможно да си), а мен в онзи запис ме вълнува не дали съм непременно прав, а дали е възможно. За мен той е не търсене на истината, а упражнение за ума. 🙂

    Reply
  17. Жилов

    Мисля, че когато разполагаш с 2 неясни алтернативи, трябва да се ориентираш към по-рационалната от тях. Никога няма да разгадаеш фокуса, ако внасяш в обяснението неща като магия, шанс и други такива, които просто са благовиден начин да изразим пълната непроумяемост на обекта, т.е. невежеството си.

    Що се отнася до игрите за ума, има хора, които обичат само това – да си играят с идеи. Макар сама по себе си тази игра да е красива, тя е в основата на псевдонауката и мистиката, както и на убеждението, че “всичко е относително, тоест знанието е непостижимо и затова нека просто се носим в облаците”. И така аз като пълен сухар никак не мога да се разбирам с такива хора. Един от малкото ми опити да разсъждавам като тях се увенча с неуспех…

    От друга страна, това ме ограничава, наистина.

    Доскоро изобщо не можех да повярвам, че светът може да е склонен да организира сложни системи, да подрежда… Как така? Виждаше ми се твърде хубаво, за да е истина, дори религиозно – откъде накъде светът ще толерира живота? После попаднах на Conway’s Game of Life – симулация, програмирана през 1970-та, в която квадратчета изчезват, оцеляват или се размножават по 3 прости правила. Тази симулация обаче е смайваща. Рисуваш случайна конфигурация от квадрати и много често след бурна реакция се образуват стабилни неподвижни, циклично движещи се, а често дори движещи се в посока “форми”, понякога дори репликиращи себе си неща – и всичко това от случайно сложени квадратчета, реагиращи на 3 елементарни правила. Това, наред с някои книги, които прочетох, вече ме накара да допускам, че възможността за образуване на живот е по-висока, отколкото съм мислел… Пред мен оживяха взаимодействията, които могат да образуват сложни неща…
    .
    И все пак, моят скептицизъм просто трябваше да получи сьответното обяснение. Впрочем тук може да прочетеш за някои от откритията, направени в Conway’s Game of Life. Симулацията може да намериш примерно тук. Мен тя ме смая – и красивото ти описание на взаимодействията в първичната супа ми дойде точно на място…

    Reply
  18. Жилов

    Всъщност ти си програмист, а сред програмистите тя е много популярна, така че не ти казвам нищо ново… Просто тогава разказвам какво най-убедително ми показа как простото закономерно се усложнява…

    Reply
  19. Григор Post author

    @Жилов: Голям фен съм на Game of Life, лично съм преоткрил “планера” 🙂 Вероятно съм прехвърлил на ръка поне около трийсетина хиляди хода на най-различни конфигурации (а по едно време се бях увлякъл по тримерен GoL, и се опитвах да си направя правила за четиримерен :нещата-) ).

    Game of Life е доста проста система с висока степен на ентропия на процеса, и затова е малко скучна в оригиналния си вид. Има обаче нейни разширения, които са популярни сред групички маниаци, и дават удивително сложни и красиви модели. 🙂

    Повече ме увлича, да си призная, математиката на екологията. Няколко пъти съм се опитвал да си правя модели с еволютивно усложняване, но всеки път се налагаше да зарежа нещата, и когато отново се сещах за тях, бяха отдавна изгубени. Ако обаче покрай историята с ДАНС попадна в затвора, може и да имам време да направя по-приличен модел. 🙂

    Reply
  20. Valeria

    @Жилов: Нет, лучше пусть будет покрив над главата 🙂 Или хотя бы палатка :))
    А за мен сигурно е нещо по-първично от звука – и това са жестове. Когда болгары говорят “да” и при етом качают головой – мои условные рефлексы сходят с ума 😉

    Reply
  21. Митко

    Лекция в TED Talk на тема “Границата между живото и не живото” на Английски около 15 минути:

    http://www.ted.com/talks/lang/en/martin_hanczyc_the_line_between_life_and_not_life.html

    В нея се говори за тестове с по пет прости химикала и поведението им когато влезнат в контакт. Създадената от тях система наподобява физическите характеристики и поведение на елементрани живи организми и дава идеи как биха могли възникнат.

    Reply

Leave a Reply to Григор Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *