Децата от домовете: Социализация

Много се изписа за децата от домовете за изоставени. Много бяха страшните и тъжни неща.

На мен ми направи впечатление едно. Не защото е най-страшното. А защото е сравнително лесно за поправяне. Става с не кой знае колко пари – просто с мъничко добро желание, и съвсем малко организация.

Идва момент децата от дома да навършат 18 години. По правилник след това те не могат да останат вече в него. Често чувам, че седмица-две предварително просто ги предупреждават – парцалите, и пътя! Накъдето ти видят очите. Не ми пука, такъв е правилникът…

Да, би могло правилникът да се поотхлаби. Да дават на децата месец-два-три и след тази дата, докато успеят да си намерят някъде местенце. Или дори да са длъжни да ги предупредят от достатъчно по-рано. И най-вече да им дават възможност да си търсят място – защото домовете за изоставени деца обикновено са добре скрити от обществото, в глухи села. Откъдето пътят до най-близкото градче, по-голямо от пет минути път пеша, е половин час с автобуса, който идва веднъж дневно, понякога само в определени дни.

Би било добра стъпка, но надали ще е достатъчна. Малко от тези деца обичат домовете – те са на практика затвори за невръстните. Но малко от тях и имат представа как да се справят със света отвън. Дори затворници, изкарали 20 години зад решетките, често се боят от света отвън, и трудно се приспособяват към него – а те все пак са расли и живели в този свят, и го познават, за разлика от децата от домовете… Бъде ли дадена възможност на децата да останат твърде дълго в дома, немалко от тях просто ще остават до последна възможност. Студено, гладно, мизерно – но познато… Да, някои от тези деца може би биха били добри възпитатели, доста по-добри от мислещите само за прасетата в къщи лелки. Но повечето – надали. За да се научиш на бездънна обич, трябва да си я виждал, и получавал дълго, а твърде малко от тях са.

Затова си мисля – може би ще е добра идея да се скалъпи програма за социализация на тези деца. Възможност, щом навършат определена възраст, да прекарват дни в тази програма, за да се подготвят за света… А лошото е, че идеята е често подхвърляна, но малко се прави по нея. Защото, като се каже за такава програма, повечето българи си представят, че тя няма как да стане без едни големи пари. (А някои и нарочно така я представят – защото се надяват тези големи пари да дойдат от някой Дядо Мраз, и те да ги “усвоят”. Пък децата…)

Мисля си обаче, че има как да се направи такава програма и без големите пари. И без кой знае колко личен труд даже, за успокоение на мързеливите. Достатъчно е мъничко желание.

Сигурно доста работодатели не биха имали нищо против понякога да приемат за един ден по няколко деца от домовете в предприятието си. Да им покажат как работи то, какви са хората в него, как протича един трудов ден. Може би да ги нагостят – обяд за десетина деца, какъвто те надали виждат често, ще е трийсетина до петдесет лева. Кое предприятие е толкова зле, че да не може да ги отдели? Може би да им разрешат лично да пипнат това-онова, да се пробват в това-онова, да опитат това или онова. Без да ги карат насила. Нищо чудно на децата да им хареса, било идеята да помагат, а било и конкретната работа. И ако случайно се случи някое да е запалено по нея, и да проявява жив интерес, може да си струва работодателят да се бръкне за още трийсетина-четиридесет лева месечно, за да даде възможност на детето да идва в работните дни и да се учи. Защото утре то може да е кадърният и сръчен работник, за който той мечтае. И защото, освен всичко друго, то може да е една душа, спасена от мизерията и престъпността. Дали искам прекалено много?

Вероятно транспортът от и до дома няма да е от най-лесните. За децата от домовете държавата никога не е имала пари за транспорт. Но много от предприятията имат и автобуси, или дори просто бусчета за стоки. Наеме ли се някой организатор да обходи предприятията, и да се помоли, доста вероятно е да се намери решение. А и дори с колата си да иде някой ентусиаст до дома, все ще натовари четири-пет деца в нея. Ще му излезе петнайсетина лева да ги докара и откара – дори за частно лице, и дори в тази криза, веднъж месечно човек може да си позволи жеста. А намерят ли се двайсет такива “велики” благородници в населените места до петдесетина километра около дома, четири-пет деца ще имат транспорт към социализацията всеки ден. Ако народът ни е такъв, че не можем да намерим толкова малко свестни сред толкова многото “хора”… значи не заслужаваме да съществуваме.

А има и немалко хора, които имат свободното време и да се погрижат за децата. Да ги разведат из града, да им покажат библиотеката, театралната група, заниманията по танци, клуба по цветарство, отбора по шахмат. Или до някое училище с хубав кръжок по биология, физика или география. Да се уверят децата с очите си, че този свят е не само мъки и работа. Че в него има и много красиви неща, които си струва да знаеш и умееш, и които правят живота по-щастлив.

Да, нерядко тези деца няма да са никак лесни. Всеки затвор е университет за изучаване на пътищата на злото, и домовете надали правят изключение. Може би към някои ще е нужна малко повече строгост и внимание. Може би ще е добре да се премисли къде могат да бъдат водени те – винаги има места и предприятия, където самата работа респектира достатъчно. Може на моменти да е нужна консултация с детски психолог. Но вероятно най-често ще се минава без скъпи или трудни мероприятия. Доброто е не само по-силно, но и по-красиво от злото – успеем ли да дадем на децата истинска, реална възможност да избират, вероятно много ще изберат доброто.

Някои от тях вероятно ще станат известни учени, или прочути майстори. Талантът не избира къде да се роди. Не помня вече кой беше казал, че във всяка държава се раждат достатъчно Айнщайновци. Просто великите държави ги насочват към физиката, а мизерните към продаването на зеленчуци или джебчийството.

(Достатъчно сме се вайкали, че без купища пари възпитание и образование не стават. Образованието и възпитанието са въпрос много повече на желание, отколкото на пари. Всеки от нас е виждал разглезени богаташки деца, които имат всичко, освен желание да учат, и от тях ще станат Николчовци – и бедни деца, които дори не са таланти, но учат съвестно и с желание, и ще станат хора. Всеки от нас е виждал учители, които и на мизерна заплата работят с желание и мерак, и преподават по-добре от техни колеги, които вземат десет пъти повече, но се борят да постигнат само колкото да не ги уволнят заради мързел… Вътрешното достойнство е въпрос на пари единствено за оперираните от него. На които никакви пари не могат да го дадат.)

А много от децата няма да станат велики. Уви, талантът е рядък дар. Но всички могат да станат достойни и свестни хора, и затова можем да им помогнем ние. И това ще е огромна помощ. Защото животът на не богатия, но честен човек е далеч по-щастлив от живота дори на боса на престъпна група.

И от това ще спечелим и ние. Нещо много простичко. Вместо да има кой да ни нападне и обере някоя вечер, ще има кой да ни помогне, ако бъдем нападнати. Не е малко, нали?

Според мен си струва труда.

1 thought on “Децата от домовете: Социализация

  1. Петър

    Аз съм на същото мнение, човек може с много малко усилия да осигури важни за едно дете условия. Другият вариант, който аз обмислям е да стана приемен родител или пък да осиновя дете. Не е толкова трудно стига човек да има желание. Мои познати, които нямат възможност да имат свое биологично дете успяха за 7-8 месеца да се сдобият с рожба и са повече от щастливи. Все още не знам кой е най-удачния за мен вариант, но при всички положения винаги може да се помогне.

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *