Често се чудя – къде точно е границата между поезия и проза.
Има ли я изобщо? Или поезията е проза с настроение, а пък прозата – поезия, дето си е загубила настроението?… Или пък прозата е пораснала поезия с костюм и достойнство за пазене, а пък поезията си е забравила някъде костюма с все достойнството и е щастлива да е просто себе си, онова отвътре? Дето няма защо да се пази, понеже е по детски неуязвимо и безсмъртно?
А може би пък прозата е деловит чиновник, който носи на раменете си света, и не може да си позволи да го остави, защото кой го знае къде ще се търколи безстопанствен? А пък поезията е този свят, който мечтае чиновникът да го остави по погрешка и забрави някъде, за да може да се търкаля накъдето го поведе кой знае какво?
И може би понякога си разменят ролите, като цар и шут – прозата се разсмива и прескача съседската ограда, за да краде зрели круши, а пък поезията нахлупва фуражка и слага пагони, и изкомандва сърцата да поведат умовете на бой в името на същия този свят, без право на страх и почивка?
Кой знае?… Мисля си – може би има такива. Срещам ги от време на време. Често потайни и срамежливи, неизвестни за мнозинството като езотерични жреци. А толкова нужни на всички нас.
Днес искам да пиша за един такъв. Всъщност, не искам да пиша за него, той и сам умее да напише за себе си. И за още много други неща. Бъдете му гости. И каквото научите за поезията и прозата, моля ви, върнете се тук да го споделите. Защото сигурно ще е различно от това, което аз съм могъл да науча. И ще ви благодаря.
Една малко по-различна перспектива (от The Psychology of Creative Writing): Прозата – тоест текстовете със сюжет – стабилизира психиката на създателя си. Поезията – особено ярко емоционалната – я лабилизира.
Но това не отрича красотата на написаното горе. 🙂
Храна за душата – колкото и клиширано да е – много е точно. Пристрастена съм – чета стихове всеки ден, независимо в какво настроение и моментно състояние съм.