Вали като в роман на Габриел Гарсия Маркес. Тихо и кротко, и непрестанно. Капките се виждат единствено в студените лъчи на лампите. Нощта е изпълнена с хлад и дъжд, и сякаш някъде далече свири саксофон, и капки звук се сипят върху самотните минувачи.
Време, в което се затваряш, с най-близките си, или в себе си. Време за размисъл и оценка, за преброяване на извалелите минути. Време за равносметка, и вглъбеност. За помъдряване.
Отмятам качулката си, и обхващам с поглед надвисналите стрехи, и черните мокри клони на дървета, с увиснали по тях бистри капки, и пръските под колелата на случайни таксита. И към прохладните ноти на саксофона се прибавят прохладни тонове на пиано, тихи ударни като звуци от капчук, и може би контрабас, или дори и китара. Спокойна нощна музика, отмиваща умората от деня, тиха и напоителна. Музиката на дъждовната нощ.
Отпускам ума си привично, и докосвам с него невидим събеседник, сътворен от нуждата за споделяне. Предавам му строфа-две от мелодията, той отвръща със строфа-две – и между слоевете на съзнанието ми потича диалог, разговор и съпреживяване едновременно. Всяка нова строфа изглажда ръбовете на предишните, опитомява и успокоява създадената мелодия, сътворена заедно от собственото ми аз, надянало от самота две отделни маски.
Диалог ли е това, или монолог? Къде свършва единството, и започва отделността? В дълбините на ума ми се размърдват стотици учени някога схеми, запомняни случаи, статии, анализи. Още миг – и мозайката ще започне да се реди, и логиката ще вкристализира от тях блестяща конструкция от изводи. Но не, почивайте си в дълбината. Сега не е време за логика. Време е единствено за мелодията.
До колата остават още само десетина крачки. Достатъчно, за да завърши мелодията спокойно и естествено. И да усетя, докато вадя ключа, прохладата и самотата, натрупали се в мен.
И простичко и истинско да усетя надигналата се в отговор сърцевина от топлина и нежност, и желанието й да бъде също споделена, да се вплете в музиката на дъждовната нощ, която е нейният фон и очертания, и да си дадат една на друга съществуване, за да станат двете страни на едно неразделно цяло.
За миг през ума ми преминават хиляди други неща, които биха могли да вълнуват някой друг – изкелепирил ли е днес, изиграл ли е някого, прилапал ли е нещо, извъртял ли е интрижка… И съм щастлив, че не съм този друг. Иначе за мен надали щеше да съществува музиката на дъждовната нощ.
Много красиво казано. Да потанцуваш със света под музиката на дъжда. Но.. позволи ми да ти кажа нещо, което си помислих в момента в който четях блога ти. “…За миг през ума ми преминават хиляди други неща, които биха могли да вълнуват някой друг – изкелепирил ли е днес, изиграл ли е някого, прилапал ли е нещо, извъртял ли е интрижка… И съм щастлив, че не съм този друг.” Знаеш ли че дори дребната суета да си помислиш че си светъл човек те помрачава. Остави ги. Дори не ги забелязвай другите. Целуни дъжда.
Здравей, Случайна,
Права си, че дори дребната суета да си по-чист от другите вече те оцапва. Казаното е лъжа; ако някой се смята за светец, значи не е… Разбирам, и признавам мъдростта на думите ти.
Но аз определено не съм по-светъл и чист от повечето хора. Не умея да съм Христос, или Буда, или светлина за хората; бих могъл може би да съм персийският книжар, но не и самият Алмутасим.
И чистотата ми определено не е толкова силна и естествена, за да не осъзнава себе си. Радвам си се на това, че съм тръгнал да се измъквам от помийната яма, и вече повечето от мен е извън нея. И тази радост ми е нужна, за да не се поддам на топлината и уюта на ямата, за да продължа да усещам смрадта й и да се гнуся от нея… Дори да можех да стана нещо повече от най-обикновен и простичък човек, не зная дали бих поискал.
Защото се гордея с това, че не съм до шия в помията, но знам, че съм един от тези, които са в нея. Които нямат нищо против да измамят другия и да го прецакат, да оплюят някого зад гърба му… И изпитвам към тях топлина и състрадание, и ми се иска да им помогна. А това става не като си далечно светило – а като си един от тях, застанал само една идея, една лесна крачка по-навън от помията. Защото далечното светило се стига трудно, а малката крачка е мамеща с леснотата си.
Кажи ми тогава, какво е това което те кара да се опитваш да излезеш все пак от ямата, въпреки че те привлича с топлината и уюта си. Желанието да си различен? Желанието да си все пак повече от другите, макар и по един по-изтънчен начин? Или по единствения начин достъпен за теб?
Ако думите ми звучат като нравоучение, моля да ме извиниш. Те са провокирани от написаното от теб, но са насочени към мен. Най-голямата битка която водя със себе си е битката с моята суета.
Доколкото разбирам, ходиш на айкидо. Можеш ли да си представиш как, да кажем, нещо лошо използва порива ни към светлината, цялата инерция която сме набрали натам и с един малък номер, завъртайки ни около нашата суета прави със силите и поривите ни каквото си иска. Много отдавна хората са го казали по друг начин – “Пътят към ада е постлан с добри намерения…”
Прав си, че човек не бива да го избива на месианство:) И е по-добре веднъж да подадеш ръка на някой до теб, пък бил той и затънал в помия, отколкото да проповядваш студено на хиляди праведници. Мисля си че в сърцата си всички сме възпитани да сме добри и всеотдайни. Ужасното е че не знаем точно как да го съвместим с оцеляването.
P.S. Понеже съм нова тук, сам видя че не разбрах от първия път какъв е механизма на постването на коментари в блога ти:) за което се извинявам. 🙂
Какво точно ме кара да искам да изляза от ямата? Ами това, че съм видял и знам какво е извън нея – и респективно каква всъщност е тя. Какво кара теб да си миеш ръцете, след като си пипала нещо гнусно и мръсно?… Ако желаех да съм различен и повече от другите, нямаше да искам да им помогна да излязат и те, или поне не толкова.
Един съвременен зенски коан гласи: “Какво може да каже рибата за водата?”… Всичко, и нищо едновременно. Но ако рибата е била извън водата, вече може да каже много – и дори да избира. Стотици милиони години назад в гените ни се крие една такава риба, видяла разликата и избрала своя път. Простичко, колкото е достъпно за рибешкия мозък – но видяла и избрала.
Битката със суетата – мисля, че това е една добра тема за днешен постинг тук. Дано да имам времето да го напиша.
Поривът към светлината – това е още една такава тема. Дано да имам време да драсна някой ред и за нея; ако не – ще е някой скорошен ден. Такива изречения с едно прочитане създават храмове от размисли – и тези храмове искат да бъдат видяни.
А колкото до неоправянето с постването – ами аз не съм от най-новите в блога си :-), но въпреки това почти успях да изтрия първия ти постинг по погрешка. За щастие, успях да го възстановя, което ме прави щастлив! 🙂 Съвършени хора няма. Не се извинявай, просто пиши повече.
Или дори си отвори свой блог, когато се почувстваш готова. 🙂
случайна, не е честно. Откъде-накъде тази констатация?! Аз също не познавам Григор наживо. Той може и да ме е виждал, но аз съм ужасен физиономист, и ако някоя вечер сме се запознавали – със сигурност сега мога да кажа, че не го помня :(. Съжалявам, и ще се поправя при първа възможност!
Да си дойда на темата! Аз чета в горните ти редове “ти месианстваш в блога, а не подаваш ръка на хората до тебе”. Това просто не отговаря на истината, доколкото знам историите, които ги има в този блог а и в други!
Трябва да ти кажа, че повечето хора, пишещи блози, пишат и във форуми, помагат, раздават знанието си! Казах “повечето”, а не всички – винаги има изключения. В крайна сметка всеки сам решава какво да прави с неговият капитал – защото съм сигурен че знаеш много добре какъв капитал знанието представлява и колко трудно се придобива този капитал!
Та пак – чети отново тук, чети в другите блози и се опитай да влезеш “в кожата” на хората тук. Иначе… просто никога няма да ти хареса, и рано или късно ще те изгубим като читетал и като партньор в дискусиите, а това ще е много жалко…
Мисля, че цитираните редове са съгласие с мен, Дончо, а не опит да ме изкарат кандидат-месия (ама самочувствие имам! :-)). И не вярвам, че ще изгубим това момиче като читател и партньор в дискусията. Или поне много се надявам да не го изгубим.
Иначе ти благодаря за добрата дума. Макар че повече бих се зарадвал на критика. 🙂
Като една преродена мерудия (на всяка манджа:-)) да се включа и аз. Сещам за нещо, което пожелах на една приятелка и което има отношение към темата за (само)критиката. Ето го:
“Обичай повече, тревожи се по-малко.
Мечтай повече, мисли по-малко.
Усмихвай се повече, мръщи се по-малко.
Плачи повече, втвърдявай сърцето си по-малко.
Смей се повече от радост, по-малко от сарказъм.
Обичай се повече, самобичувай се по-малко.
Радвай се на приятна компания повече, мисли за самотата по-малко.
Бъди каквато си повече, дръж се като тази, която би искала да бъдеш по- малко.
Защото всеки и всичко, които са те карали да се държиш повече по начин, който си струва по-малко, с времето ще изчезне от живота ти. Ще останеш ти.
По-добре да ти е приятно и уютно с това, което ще остане.
По-добре е да обичаш тази, което ще си тогава, както те обичам аз сега.
Остани приятел.
Обичам те.”
Което, поне това беше моята идея, иде да посочи, че човек е единственото, което си остава накрая и в този смисъл е хубаво да си се похвали, да се оцени по достойнство и да се обича.
Скромността за мен е висша степен йезуитско двуличие. И най-изтънчена суета. Да не говорим, че да отричаш качества илипостижения, които притежаваш, е двуличие. Въпрос на зрелост е да не превърнеш реалната си самооценка във възгордяване. Да си скромен, когато всъщност сърцето ти ликува е измяна и то не я прощава лесно. Свикнеш ли да удряш сърцето си, само защото се е зарадвало от резултата на собствените си усилия, то ще се обиди, ще се втвърди и ще престане да ти служи, а също ще престане и да постига резултати с усилията си.
Ако някога Пастьор, който никак не е бил скромен човек, беше скастрил сърцето си, което е биело до пръсване, с едничката мисъл “Ти си гений!”, и до сега щяхме да умирама на 30 години от коремен тиф…
Григоре, радвай се на това, което си! Радвай се, че не седиш уютно в ямата, че устояваш, въпреки дяволската цена, която плащаш; радвай се, че сърцето ти те слуша, че не те е предало – погали го, похвали го, не го предавай и ти; радвай се, защото онова, което правиш сега и което си направил преди, служи на много хора, чийто живот е малко по-лек; радвай се, защото много хора четат това, което пишеш и сърцата им забиват на вълните на твоето – докосват се до твоята радост, до твоята болка, до всичко чисто и светло, което си позволил да бъде докоснато – и си дал свободата всеки да избере как да се отнесе към това. Радвай се, защото носиш радост и светлина. Радвай се, защото влияеш на живота на хората и оставяш следи, които и сам не подозираш в какво ще резултират и колко дълго ще останат в тях. Радвай се дори затова, че няма никога да разбереш за колко хора какво си донесъл в живота им, но това винаги ще се връща при теб.
Иска ми се да имам поне 1% от твоите основания за радост. Нескромно? Така е. Аз не съм скромна. Аз съм честна.
Алекс: Аз бих казал вместо “мисли по-малко” “смятай по-малко”, но смисълът зад думите реално е същият.
Но не съм съвсем съгласен с принципа “бъди повече това, което си, и по-малко това, което искаш да бъдеш”. Мисля, че си струва човек да се опитва да бъде това, което иска да бъде – особено ако го приема не като натраплива мания, а като добродушна и весела идея.
И не мисля, че скромността непременно е йезуитско двуличие. Да, изпадането в абсолютни крайности в нея е вредно – а двуличието чрез скромност е още по-лошо, отколкото нескромността. Но не виждам нищо лошо в това човек да е на един косъм по-малко велик в представите си, отколкото му казва огледалото. Пък дори с ясното съзнание, че всъщност може би не е така, и го прави само за да има стимул да продължава да се бори и да дава повече.
Колкото до Пастьор – той е имал доста основания да се мъчи непрекъснато да се доказва. Не зная дали знаеш, че в детството си е претърпял тежък мозъчен кръвоизлив, и е живял и творил реално с половината от мозъка си…! Не зная дали е бил комплексиран, и не смятам, че комплексите са хубаво нещо. Но стремежът му да се докаже, да се потруди повече от другите, е сътворил за света именно това да не умираме на 30 години от тиф, бясът да не значи 100% смърт, и какво ли не още… Затова и мисля, че мъъъничко умишлена скромност и себедоказване в повече не винаги е лошо. Особено когато си знаеш, че дори с тази скромност пак си ценен и нужен. 🙂
А и цената, която плащам, за да съм извън ямата, не е никак дяволска! След като веднъж съм усетил въздуха извън нея, не искам да се върна именно защото цената, която ще платя, е дяволска! Не зная дали съм помогнал на кой знае колко хора, не съм убеден дори, че точно моят път е непременно най-правилният – но съм доволен и щастлив от това как живея.
А колкото до имането на основания за радост – предполагам, че имаш не по-малко от мен. Не е нужно непременно човек да пише блогове, да се фука със собствен сайт – колко е велик – и т.н. (Въпреки че блогът помага за много неща – виж най-първия ми пост тук.) Сигурен съм, че неусетно и кротко даваш на околните достатъчно, за да си струва съществуването ти. 🙂
Дончо:
Разбрал си погешно това което исках да кажа. Григор ме е разбрал правилно. Никак не исках да критикувам, напротив, това беше съгласие с нещо в поста му: “но знам, че съм един от тези, които са в нея. Които нямат нищо против да измамят другия и да го прецакат, да оплюят някого зад гърба му… И изпитвам към тях топлина и състрадание, и ми се иска да им помогна. А това става не като си далечно светило – а като си един от тях, застанал само една идея, една лесна крачка по-навън от помията.”
А по отношение на раздаването на знание – това е прекрасно. Познавам такива хора. И им дължа огромна благодарност. Не съм подложила на съмнение ничия безкористност или добри намерения. Може би просто не умея да се изразявам ясно. Трудно ми е да вървя по ръба между двете пропасти на пустословието – критикарстването и безплодните прославни химни. И, честно казано, не бях готова да се впусна в такава голяма дискусия. Ужасно се надявам че не съм засегнала никого. И че може би все пак това което исках да изразя е намерило място в душите на хората наоколо.
Григор:
Феномена “блог” още ми е непонятен. Най-близо съм до представата че това е начин да контактуваш със света, пренаписвайки себе си, понякога, като в онази книга “Хрониките на Амбър” където се движиш през сенките, неусетно променяйки ги. Предполагам че също така отразява съвременния начин на общуване – открит и дистанциран в същото време. Понеже хората говорят в блоговете си за лични неща, но никога за неприлично лични. Никога за истински лични. ..Изливат болката си понякога, но никога не разкриват уязвимостта си. Никога не разголват раните си. Смята се за некоректно към приятелите, които го четат и… за невъзпитано, в крайна сметка. И ако пак звуча негативно, искам да подчертая, че според мен блог ът като феномен е най-добрия начин който е измислен досега да кажеш това което искаш на хората, без да им се натрапваш, оставяйки ги да го прочетат в удобно за тях време. Само дето аз съм някак.. старомодна. И все ми се иска да си поговоря наживо:) Или понe в ICQ 😉 А блог си имам, но.. той е неприличен.
Адресът ми е grigor, сайтът – този :-). С удоволствие бих разменил ICQ номера.
А колкото до блога – всичко това е така. Но в същото време, поне за мен, блогът е и път към себе си – може би дори към едно по-добро себе си.
“Никога не разкриват уязвимостта си” – това е малко сложно да се определи. Уязвим ли е вече този, който е събрал силата да обяви своя уязвимост публично?…
А колкото до твоя блог – защо не дадеш адрес? Сигурно бих го чел с удоволствие. 🙂
Григоре, само да добавя, че в случая аз исках да й кажа именно да е себе си (вкл. такава, каквато ТЯ искада бъде), но проблемът е, че има разни хора и обстоятелства, които се опитват да й внушат каква трябва да е и ме е страх дали не успяват понякога… Тях атакуваше пожеланието ми:)
Иначе съм напълно съгласна с думите ти, но умишлено противопоставих крайност на вече изказаната – така най-добре изпъква истината, поне за мен.
Що се отнася до комплексите, като лекар безусловно си учил психология и искрено се надявам да са ви запознали с приятния неофройдист Адлер. Той много е казал по въпроса, мъдър човек е бил:)
Знаех за Пастьор, чела съм за него отдавна. Бил е доста опак човек, но на мен ми харесва. Обичам борбените натури, дори когато това означава да са малко груби… Не в смисъла, че мачкат всичко по пътя си, естествено, а че просто жертват дипломацията за сметка на нещо, което си струва повече. Както и да е, дълго е за обосновка и пак не съм сигурна, че ще се изразя правилно:)
А за дяволската цена… Имах предвид съвсем друго. И това, че не си го разбрал, ме навежда на мисълта, че греша – и нямаш идея колко се радвам, че това е така!!
Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Топъл дъжд