Отново Таласъмия

Не знам как да опиша какво е това. Такъв купон направо не може да има.

Отначало щяхме да пътуваме трима – но в последния момент към компанията се присъедини Комата. (Известна на родителите си като Светлана Комогорова, а на читателите на Тери Пратчет – като негова преводачка.) Което окончателно превърна пътя в поредица от майтапи, шеги и весели истории. Сигурно доста шофьори по трасето София – Стара Загора са се чудили на какво тая компания се хили така истерично. На моменти колата се тресеше така, че беше трудно да спазвам посоката.

За настроението значително спомогна и идеята на Сергей за няколко хубави бири. През целия път обсъждахме енергично, с нагледни демонстрации, как точно се инсталират различни видове бира. (На моменти спирахме и за деинсталиране, естествено. За щастие, без нагледни демонстрации.) Така че, когато пристигнахме на Старозагорските бани, в заветния хотел “Люляк”, колата вече изрядно криволичеше. Не знам защо, не помня да съм й сипвал бира. Макар че и доста други неща не помня. Сигурно е било от настроението.

Едва успях да се покажа и да си кажа заглавието, и се блъснах директно в Жулиен – член на старозагорския клуб, и организатор на мероприятието. Виден. Отдалече. И на дължина, и на ширина. Прегърнахме се и се разцелувахме по брежневски. Той ми заяви да не се мъча да го повдигам, защото нямало да смогна. Впредвид обстоятелствата, аз мигновено се амбицирах, и го подвигнах. Даже и го подхвърлих нагоре, за демонстрация. След това той ми каза колко тежал – 135 кила. Моментално получих херния. И, естествено, онова с повдигането е фалшив спомен. Иначе не е възможно.

На такова място фенове, писатели и критици направо се прескачат. Ходиш през тълпата, и внимаваш да не настъпиш някой дълбоко уважаван от теб автор. Забелязах Иван Попов точно навреме, за да пощадя мазолите му – надявам се това да допринесе за появата на нови творби. Не можах обаче да избегна челното сблъскване с Ивайло Търновски (той всъщност е Иванов, ама за да не го бъркаме с още един Ивайло Иванов от Варна, му викаме така. Зад гърба му.) Известен също така като Стормспел, Кира Валери и не помня още поне десетина други имена. И той беше оценил бира или нещо подобно до степен да не може да си каже никое от имената – наложи му се да ме кани с жестове. Добре че бяхме на един и същи клон на черешата, та се разбрахме.

Причината за поканата се оказа среща с една стара позната – Ани Илиева (по паспорт – иначе по издавани книжки Йоан Владимир). Това чудо има написани към осем разказа накръст, и май също точно толкова награди от конкурси – по една на всеки разказ. Ако не сте чели етнофантастика, струва си да пробвате. Отличен стилист е, бива я направо дяволски. Завиждам й (то на кого ли там не завиждам, ама това си е мой проблем). Поплямпахме си сладко, обсъдихме идеята за пускане на нещо под свободен лиценз. Не знам какво ще излезе от цялата работа – Ани е сериозно обезнадеждена, че в България е възможно да се печели с писане.

След това си потърсих място до една маса, за да установя, че съм се натресъл на масата (и в дискусията) на Любомир Николов и Николай Теллалов. Барабар Петко с мъжете – който чете фантастика, няма никаква нужда да му ги представям. И двамата се оплакваха от творческо безплодие по финансови причини – тая болест май е силно заразна напоследък. Не знам дали моето лекарство, свободният лиценз, ще им свърши работа, но поне им го предписах. Пък ще се чуем пак…

Иначе Ники Теллалов с удоволствие разказваше какви шедьоври е срещал в книгите, които е редактирал напоследък. Присъстващите периодично притичваха до тоалетната. Научих интересни неща за това как е била написана “Короната на мравките” – едно нещо, което направо ме втресе, като го прочетох преди година и нещо. Ники, ако не го пуснеш това под свободен лиценз, направо не си прав! Да имаше един български сайт за литература, организиран като magnatune.com, щеше да видиш дали не се печели от подобни неща!

(Като се замисля, идеята може хич да не е лоша. Цял живот съм си мечтал да направя точно такова нещо.)

Любо Николов успяваше едновременно да слуша и да нахвърля черновата на предложение за пореден химн на фестивала. Първият от наличните е разкошна песничка по “Резерватът на таласъмите”; за съжаление, не запомних добре текста й. По начало свършваше тъжно, ама Комата мигновено добави два куплета от движение (естествено, със зайче в тях – ако някой я е виждал, е установил, че тя е нещо като заек в човешки образ), и краят стана щастлив. Тоест, с юнашко натряскване. 🙂 Всичко това не пречеше изобщо на Любо да подава непрекъснато идеи – той е абсолютен универсалист, знае към 11 езика, и е ходещата версия на Гугъл.

Само дето вече е стигнал дотам да мисли, че единственият начин да придобият фантастите малко известност е да се шуми около тях в жълтата преса. Предложи няколко подходящи заглавия за “Жълт Труд” или “Шок” – примерно “Любомир Николов признава единствено секса върху количка за сервиране”, и “Любомир Николов се вози единствено в Порше модел 1955-та година”. С подзаглавие-цитат “Щом е достатъчно добро за Джеймс Дийн, е достатъчно добро и за мен”… Без коментар…

Не издържах, и го сдъвках кога ще задвижи най-сетне стария си проект за prequel на “Властелинът на пръстените”. Чел съм написаните няколко страници, и дълбоко подозирам, че Любо е изровил отнякъде някой апокрифен текст на Толкин, и си го е присвоил – толкова истински звучи. Уви, не можах да получа крайно обещание. Ама смятам да го ръчкам. Превеждането е хубаво нещо, но и творенето – също. (Има преводачи, дето стават лесно и бързо съавтори, че и отгоре, ама той не е от тях.)

По едно време се мръкна, и купонът се развихри. Обикновено Генерала си носи китара, и не се колебае да я пусне в действие; този път обаче китарите бяха две, и имаше и два тимпана. Плюс две дузини гласове на различен етап на прегракналост, и още поне петдесетина подприпяващи на моменти. Комата отказа да пее “Назад, назад, моме Калино” в знак на бунт срещу съмнителния морал на лирическата героиня, но иначе не се пожали. А в почивките излязоха и подробности около подготовката й за карнавала – готвела се да се маскира като леля Ог, само че никъде не могла да си намери островърхи ботуши неин номер. Иначе обаче дори си била приготвила жартиер, за изпълнението на песента за таралежа. Така че мина с традиционната заешка маскировка – както може да се види в “Монитор”. (Другият на снимката вероятно е талисманът на феста. Не можах да го позная.)

В интерес на истината, идеята за леля Ог е много добро попадение. Липсват й количеството бръчки, но също е винаги готова да пийне за твое здраве по чашка. И по още чашка. И по още една. И следващата бутилка. И другата каса също… Как не се напива, не знам. Аз не го мога. (Всъщност, изобщо не мога да пия, но настроението на околните ми влияе достатъчно, за да няма нужда.)

След малко нощно-сутрешно докторуване се върнах отново на купона. Изслушахме лекция за древните траки. Лекторката, доцент Валерия Фол, е много уважаван човек. Дори това обаче не можа да пробие шопския ми скептицизъм. Хич да не е, трудно ми е да повярвам, че преди 4000 години средният ръст на траките е бил 2 и 20. Но иначе лекцията беше интересна.

Продължихме усилено дискутирането на всякакви нереални теми. С Ники Теллалов, Любо Николов, Кабата и още един-двама положихме геройско усилие да се сетим как точно вървеше сюжета на една книга от Джак Макдевит. Таман я уточнихме по спомени перфектно, и се оказа, че такава книга той никога не е писал. Чудя се дали да не я напиша по готовия сюжет, ама не знам под какво име да я пусна – съавторите бяхме променлив състав и количество.

Махнах се, за да не ме бият след майтапа, и се натресох пак на Жулиен. Той ми разказа за един довършен на към две трети проект за роман (всъщност, за разказ, ама тия неща често растат неконтролируемо). Потекоха ми лигите. Дано го добута докрай, ще си струва.

Измъкнах се точно навреме, за да хвана втория тур на турнира по пейнтбол. Тъй де, и аз да видя за какво става дума. Май ме опукаха повече пъти, отколкото аз опуках, ама не се тревожа. Не съм се стрелял сам, че да се чувствам като Ийон Тихи в историята с черните дупки от “Звездни дневници”. Най-блестящата ми проява беше, когато след шум зад гърба си внезапно се обърнах и насадих поне десет топчета в съиграч, който таман беше “умрял” и излизаше спокойно, без да се пази…

Когато се върнах, беше време за наградите. По изтекла анонимно информация, тазгодишният конкурс се е радвал на две особености – на практика пълна липса на известни имена, и изключително високо ниво на произведенията. Брех, да не вярваш! Имали сме, значи, таланти! Само трябва да бъдат изровени… За срам и позор, не запомних наградените. Ако Жулиен си спази обещанието да се обади, моментално ще ги избложа с предимство. Заслужават го.

Юнаците с глинените фигурки тъкмо бяха приключили, и се готвеха да ги пекат. Имаше направени разкошни неща. Наумих си да си открадна едно-две за спомен, ама май в крайна сметка някой ме превари. Все така става – таман реша да мина към тъмната страна, и някой вземе та седне на опразнения стол оттам, и аз пак си остана без грях в досието. Не е честно…

После имаше състезание. Направихме отбори на клубовете – “София”, “Варна”, “Пловдив”, “Бургас”, “Искрен Зайрянов и харем” и прочее. Като виден кариерист се писах лидер на софийския тим. На първия етап, естествено, изтеглих собственоръчно въпрос, на който не можа да отговори абсолютно никой на Таласъмията (с изключение на задалия го) – каръкът си е карък. Вторият обаче беше лесен – да се кажат истинските имена зад 13 псевдонима. Както следва да се очаква, тортата се оказа притежание на софийския клуб. Естествено, поканихме всички на нея – и, недотам естествено, повечето други ни отказаха. Били сме връзкари. Че кой е виновен, че всички издатели са в София? Пък кой друг знае истинските имена на авторите по-добре… Ааа! На сърдит Петко…

Междевременно купонът отново набираше музикална скорост. Изглежда препиването помага срещу прегракване. Нещата избиха на руски песни, и по-точно на техни не дотам канонични варианти. Чернобилска версия на “Все не так как надо”. Посветено на децата “От бутылки солнышко светлей”. “Ну что вам рассказать про Восток”… загубих им нишката. Още тогава, пък сега съвсем. Пя се “Горски духове”, във феновски вариант. А пък на българските народни песни направо им загубих бройката. Не съм предполагал, че братството знае такова количество – нито че може да ги пее значително по-добре от Слави Трифонов.

(Което е, както казва Пейо Попов, доста съмнителен комплимент.)

По някое време стана готово чевермето. Не съм вегетарианец, но ми е жал за животните. Голям лицемер съм на тази тема… Хапнах малко, но ми се отяде от идеята. Другите казаха, че не било лошо. И продължиха купона с нови сили.

Все пак спахме някой и друг час преди търга на книги на следващия ден. Който също се оказа част от купона. За една не чак перфектно запазена книга половината присъстващи моментално запитаха дали цената е с корицата, или без нея. По-късно пък Таньо, който водеше търга, предложи един екземпляр на току-що отпечатаните наградени разкази от предишната “Таласъмия”, който бил уникален. В смисъл, че Таньо лично го бил вдигал с ръка. Екземплярът беше купен – но в момента, в който Таньо предложи още един, собственикът на първия си поиска парите обратно, защото неговият вече не бил уникален…

По пътя обратно към София купонът продължи да се вихри. Не приключи съвсем дори с пристигането ни. И има защо – следващият конкурс “Таласъмия” за фантастика с етнографски мотиви вече е открит. А пък догодина ще е и следващото сборище. 🙂

Чувствайте се поканени – и на конкурса, и на сборището. Аз също ще ходя, но за сметка на това пък ще има един куп писатели, които сигурно са ви любими. Така че в крайна сметка ще си струва.

11 Responses to 'Отново Таласъмия'

  1. Nick Angelow Says:

    за да ти помогна с избложването — ето как са ви избложили в националните всекидневници –> http://www.zone168.com/life/article?sid=&aid=44225&eid=392
    останалите — обърнете внимание на снимките :о)

  2. Григор Says:

    благодаря за помощта – аз редактирах текста днес наново (вчера го писах адски набързо), и добавих линка 🙂

  3. foo Says:

    “…ама не знам под какво име да я пусна – съавторите бяхме променлив състав и количество…”

    Николаус Бабабурке ?

  4. Григор Says:

    :-))

    Само дето, уви, ще трябва и да я напиша първо…

  5. Никола Райков Says:

    Наградените са:
    1.”Орденът на Свети Георги” на Божидар Грозданов
    2.”Пеперуда” на Никола Райков и Димитър Стефанов
    3.”Ferum” на Александър Лютов

  6. sol_lam Says:

    Много хубав текст и весел, така ми беше приятно да го прочета…

  7. Григор Says:

    Никола Райков: Падна ли ми! 🙂 Ето от кого ще си изпрося нещото, за да го прочета! Би ли ми го пратил? Е-майлът е grigor, сайтът – този.

    А иначе, огромно благодаря за имената на наградените!

    И, разбира се – честито! 🙂

    (С Митко Стефанов се стреляхме сума ти време на пейнтбол, но с теб не можах да се запозная, за съжаление. Радвам се, че сега се намираме! 🙂

    sol_lam: Благодаря за похвалата! 🙂

  8. Никола Райков Says:

    Пращам го ей сега!
    (grigor@gatchev.info ако правилно съм разбрал – ще очаквам с интерес критика, която евентуално да ни помогне при финалната редакция преди публикация)

    Ако някой друг иска да прочете разказа може да ми пише на dajbira@yahoo.com – по принцип с Митко сме разрешили на Уибробия да го изпращат на всеки проявил интерес.

  9. Митака Says:

    Само да кажа, че не сме се стреляли, съотборници бяхме :)))

    Ей, докато четях описанията ти отново се върнах там, много готина Таласъмия стана, дано догодина да е още по-добра :)))))

  10. Григор Says:

    🙂

  11. Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Оплакването на зидаря Says:

    […] В събота гостувах на Комата – Светлана Комогорова. Писал съм за нея и преди. Поприказвахме си, посмяхме се здравата (при нея обикновено първото води до второто – страхотна купонджийка е). Един от веселите моменти беше, че тя ми намери популярната из Интернет история за зидаря, варела и тухлите, на песен – и то на песен, записана отпреди да е имало Интернет! Чак не повярвах, като я чух. Но беше чудесна. […]

Leave a Reply