Планинари

Наоколо е пълно с хора, които си нямат блогове, но имат какво да разкажат. Една от тях – Таня Жекова – ми подхвърли идеята да им давам тази възможност, в моя блог.

Много хора канят гостите си в къщи. Защо аз да не ги поканя в блога си? Правя си нова категория – Guests. Тук ще стоят гостуванията на други, които имат какво да разкажат.

С пожелание колкото се може по-скоро да се сдобият със собствени блогове. А ако след това решат пак да ми гостуват – винаги са добре дошли. 🙂

Това е разказът на Таня Жекова:

Ето това успях да напиша за моите приятели от Badveturenet, с които ходим по планините – близнаците Емилия и Емил, Гани и Юлето, Бонката и Веско – има и други, но все още не ги познавам. Вече съм ти казвала, че много обичам да ходя по планините, но нямаше с кой. Не само заради това обаче искам да ти разкажа за тях, а най-вече заради това, как пазят природата и чистотата не само в планината, а навсякъде.

Случайно прочетох преди 2 години в Програмата за тях и след един период от 6-7 месеца успях да тръгна с тях – миналата година на Гергьовден, за 3 дни по Пирин с колела.

Дойдоха и ме взеха следобед от къщи с един микробус, който беше претъпкан – с хора, с колела, с раници и спални чували, с екипировка за рафтинга и с една надуваема лодка отгоре. Много беше хубаво и си мислех, как съседите ще ми завиждат, защото беше повече от ясно, къде и за какво отиваме. Спирахме няколко пъти, защото Емил все се сещаше за нещо. Едната спирка беше за пиш-пауза, когато аз слязох да изпуша една цигара. В един момент усетих, как станах център на вниманието, след като си хвърлих фаса на земята, мина ми през ума, че може и да е заради фаса, но все пак нали той е екологичен отпадък, не е кой знае какъв проблем – така си мислех. Никой нищо не каза, но у мен за първи път примига една лампичка, че нещо не е както трябва.

Пристигнахме на Кресненските ханчета почти в 9 вечерта. Валеше из ведро, а за гледах колко безгрижно се смеят всички и се чудех, как не ги притеснява този дъжд. Е, по-късно разбрах, че това е най-малкото, което би могло да ги притесни. Наистина горе не валеше, но беше мокро и понеже тяхното обичайно място беше заето, се пренесохме с колелата и целия багаж до заслона – една къща само с покрив, без стени. Бяхме две, които за първи път стъпвахме там и гледахме като типични градски чеда, а останалите извадиха челниците, направиха салати, спретнаха софра. Емилия през цялото време ни носеше нещо за ядене и пиене и питаше, как се чувстваме и дали имаме нужда от нещо.

За първи път тогава спах в спален чувал, почти под открито небе. Не можах да спя добре първата нощ, защото ми се беше изкривил врата, понеже не успях да си направя възглавница – после ми показаха как се прави от калъфа на чувала. Но все пак – на този въздух и песента на рекичката и птиците, дори и малкото сън беше достатъчен. На това място има минерални бани като допълнителна екстра. Аз много се чудих, дали преди колелата да ходя да се къпя и най-накрая взех че отидох, докато Бонката се оправяше със счупени спици по моето колело. После вечерта пак – водата се оказа добра и се чувстваш като новороден след цял ден колоездене, да се изкъпеш едно хубавичко….

На другия ден карахме само с него двамата. Много пуфтях по стръмнините и особено, докато излезем от баните, но той търпеливо ме изчакваше, повтаряше непрекъснато в отговор на притесненията ми, че той е заради мен там, а не аз заради него, така че споко….Показваше ми красотите, които аз в пухтенето можех и да пропусна, поседяхме на едно било, гледахме още снежните върхове и слушахме вятъра, който само тези, които са ходили в планината, знаят какъв звук има. Беше невероятно, оказа се, че даже имам и снимка от този момент, която и на всичкото отгоре е станала много добра с моя стар апарат. Спряхме в село Ощава в местната кръчмичка и пихме по една бира. Там Бонката ме снима на фона на
старото местно училище с камбаната на входа /като изкарах след една година снимките, доста време ми трябваше да се сетя, защо ми е отрязъл главата така на снимката/. Разочаровах Емил като се върнахме с това, че нямах мускулна треска. Може да нямам правилно дишане, но поне тренинг на краката от танците имах достатъчен.

Вечерта спах по-добре, след като си бях направила възглавница. Даже спах на един дъх. Сутринта имаше време да се припичаме на поляната, даже слязохме до Кресна, за да вземем Гани, която беше дошла с влака. Пихме кафе и се върнахме горе.

Втория ден освен с Бонката карахме и с Емилия и Гани. Този път вместо един човек да ме чака, ме изчакваха цели трима и аз още повече се притеснявах, ама като съм се хванала на хорото, трябваше да продължа. Минахме по съвсем друг маршрут и пак през невероятно красиви места. Освен, че очите ми се радваха на зеленото и на приказните места, се надишах на чист въздух – и то доста покрай пухтенето. В един момент колелото на Гани се развали и трябваше да спрем за по-дълго време, докато Бонката го оправи. Помолих Еми ние да продължим, та да наваксам от нагорнището, за да не ги бавя всички после. Изкачихме се доста и на едни кръстопът спряхме да ги изчакаме. Проснахме се на топлия асфалт в края на едно село и се припичахме като гущерчета.

Запалихме по една цигара и аз пак – фаса на земята. Емилия ме погледна с видимо голямо неодобрение и прибра моя фас в джоба на панталона си. Този път ми направи и забележка, която се вряза в съзнанието ми – доста дълбоко. Гани и Бонката дойдоха почнахме да се спускаме. Този маршрут завърши на друго място, където дойде микробусът да ни вземе.

Третата нощувка беше на друго място. С буса стигнахме до х. Лагера и го оставихме там. Нарамихме малко багаж – най.вече чувалите и шалтетата и се изкачихме вече по тъмно на 1 час пеша нагоре в планината. Емил ни заведе на малка полянка на един скат на Пирин и там си направихме бивака. Запалихме огън и едно от момчетата даже пресади една трънка, която ни пречеше на огъня – просто я изкопа и я премести на друго място. Мястото беше приказно красиво – отсреща се виждаше друг скат на Пирин с малки светлинки от селцата, небето беше ясно и изпълнено със звезди и примигващи светлинки от самолетите, имаше моменти, когато мълчахме и всеки беше сам със себе си и шума на огъня и на боровете. Невероятно изживяване – никога няма да го забравя.

Тази нощ спахме съвсем на открито – под небето само със спалните чували. Всичко щеше да бъде перфектно, ако нямаше лек наклон и аз не се смъквах цяла нощ надолу и ако не си бях забравила едно пакетче с мокри кърпички в джоба на панталона и се събудих по-едно време съвсем мокра от тях. Както и да е – мястото с красотата си компенсираше тези неудобства. След като се събудиха всички слязохме до хижата, качихме се на колелата и направихме третия маршрут, който също си заслужаваше пухтенето Този път за мое успокоение пухтящите бяхме двама… Накрая ни валя як дъжд, но все пак само на 10 км от Кресна, така че не се уплашихме много. След като карах на такъв студ и дъжд в планината вече не ми беше никакъв проблем да карам в такова време и в София, та понякога пристигам доста украсена с кал в офиса. Гьол вода пристигнахме в Кресна в ханчето на басейна. Там се преоблякохме, кой с каквито сухи дрехи има и се почна с биричките, ракийките и шкембе чорбата. Никой не се разболя след това и удоволствието от спомена е още по-голямо.

Още няколко пъти ходих с тях, единия – пеша до Синаница. Надявам се, че тази година ще успея да намеря възможност да направя и 6-дневната обиколка на Родопите с колела. А бе – да употребя едно поизтъркана дума, че не се сещам друго – с две думи – страхотно беше.

Накрая искам да ти разкажа, как окончателно ме отучиха да си хвърлям фасовете и изобщо всякакви други па макар и екологични отпадъци по земята. Вторият път с колелата бяхме с Бонката, Веско и неговия син – Бочи. На път за с. Стара Кресна спряхме да погледаме рафтинга и аз пак – фаса на земята, този път спокойна че наоколо беше заринато от фасове. Марги – 6-годишната дъщеря на Веско, която беше пътувала с микробуса, дойде, вдигна фаса, набрави ми забележка, че така не се прави и го изхвърли в пепелника в колата на баща й. Идеше ми да потъна не знам къде. После горе в селото, докато подговяха колелата, аз пак пуших. Този път спокойна, че наоколо няма къде да изхвърля фаса – пак на земята при една купчинка други фасове. Веско беше, който този път вдигна фаса от земята, изхвърли го в колата си и окончателно и безвъзвратно ме отказа, да хвърлям фасове и боклуци, където и да било – не само в планината, а дори и в населени места. Оттогава си нося онази метална кутийка от дъвки за джобен пепелник.

И аз дето се имам за сравнително интелигентна, ми трябваха 4 пъти, за да се науча, така че докато всички хора започнат да мислят по този начин – доста работа ни чака. Ама по-добре малко, отколкото нищо в този случай.

Ето затова те моля, да публикуваш адреса им при теб, защото много хора четат твоя блог – освен че биха могли да се доближат до красотата на нашата природа, като ходят с тях, могат и те да поемат инциативата да пазим чисто около нас. То това до някаква степен пречиства и душите….

2 Responses to 'Планинари'

  1. Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » В планината Says:
  2. Hobo Says:

    Здравей, прекрасно е, че си изкарала добре сред природата. Само това с фасовете ми се вижда малко изкуствено. Събирате си фасовете в джоба и в същото време лагерувате и палите огън в Национален парк Пирин. Не се вързват двете неща.

Leave a Reply