Други реалности

Докато карах по булевард “Сливница”, метнах поглед наляво към коритото на реката. Сигурно съм го правил много пъти преди. Но този път сякаш нещо в мен прещрака, и сякаш го виждах за пръв път.

Беше огряно от слънцето, широко, с течащата по средата права като конец река, с израсли в цепнатините на бетона бурени и млади дръвчета. Пусто и празно насред човешкото и автомобилно гъмжило наоколо, оградено от него с рехава редичка храсти, саморасли фиданки или дори само трева. Сякаш не принадлежеше към този свят. Сякаш гледах през дебело стъкло парче от някакво Другаде, нямащо нищо общо с града, и попаднало сред него поради някакво абсурдно разместване на пространството. Загърбено – или защитено? – от гъмжилото, изпаднало от друго измерение, или друго време, или друга реалност.

Внезапно мярнах малко по-нагоре през него да крачи мъж – още сравнително млад, с поокъсани дрехи, метнал на рамо раница. В момента, в който го погледнах, той се отби настрани и старателно заоглежда неголям храст, вкопчил се в бетонната стена нагоре към улицата. Отгърна внимателно няколко листа на едно клонче и се вгледа в долната им страна… Не видях какво направи после – отминах, и той остана някъде назад, отвъд границата между реалностите ни.

Умислено се поставих на неговото място, и изведнъж светът се промени. Другата реалност, на коритото на реката, внезапно нахлу в мен, и измести обичайната. За момент я видях такава, каквато е вътре в себе си.

Оазис от спокойствие насред пустинята на градското гъмжило, запазен от бързащия нанякъде мравуняк. Изпаднало от цивилизацията място, сякаш тя в тази реалност си е отишла, а светът продължава да съществува и да пуска корени върху бетона на руините й. Огрян от слънцето, обрамчен от стените на коритото и зеленината по ръба им, които го отграждат поне малко от градския шум и гмеж. Място, където можеш да се скриеш от ада на тълпата, да бъдеш мъничко сам със себе си, без да се налага да си ограден от стени и захлупен с покрив. Място, което не е твое, но можеш да бъдеш насред него, точно както в природата извън цивилизацията.

Проснал се насред враждебния свят на града, този оазис не е идиличен. Чувствителните носове се набръчкват от каналната миризма, която иде да те подсети – пази се, това не е райска поляна. Треперливите души подскачат от претичващите тук-там плъхове, и с право – не внимаваш ли, не вземаш ли предпазни мерки, може да се събудиш с оглозгани уши или пръсти. Сякаш живееш в гората, и се налага да се пазиш от вълци, мечки и змии… Понякога, веднъж на година-две-три, реката се издува и изпълва коритото, и се налага да избягаш за часове или дни във враждебното отвън, и да изчакаш тя да спадне отново и коритото да поизсъхне. И, ако детското в теб се пробуди за миг, и загърбиш разума, опита и цинизма, да потрепериш за миг – ще спадне ли отново, ще се върне ли познатият свят?… Понякога, веднъж на десет или повече години, в коритото слизат работници, и самосвали, и строителни машини, изгребват натрупаното от реката, чистят поникналите по коритото растения, сякаш пожар или суша попарва познатия ти свят. Но после си тръгват, и отново ти го оставят, и след не много време той отново е същият.

А той има своята красота, колкото и да няма мравунякът очи за нея. Журченето на реката по средата, същото на слух, както от най-бистрото планинско поточе. Малките й водопадчета тук-там. Напеченото от слънцето бетонно корито наколо, което навява странни спомени, дошли може би от детството, а може би от някой предишен живот, или пък може би следващ. Подобната на планинска геология структура на стените на коритото – къде бетон, къде зидан камък, къде панели, къде дори тухли. Упоритите растения по него, вкопчили се и в най-малката цепнатинка, и заявили гордо: “Това е мое място!”. Кацащите понякога птици, вестители между двата свята… И още много и много неща, познати само на тези, които са били в онази реалност, и разбираеми само за тях.

В този оазис няма да откриеш храна, нито вода, нито каквото и да е материално, което ти е нужно. Тях трябва да търсиш навън, сред пустинята на града, извън убежището на оазиса. Да ловуваш там за какъвто дивеч умееш да хванеш, за да се снабдиш… И след това да се върнеш в оазиса, в не-твоето място, което е истински твое. Което дава усещането за безгрижие, каквото само липсата на пари, собственост и планове могат да дадат. Взема ти сигурността в бъдещето (така или иначе измамна), но и тревогите за него, за да ти даде истинскостта на момента, да те научи да живееш в него. Взема ти купищата неща в живота, на които са свикнали жителите на градската пустиня – но те научава да цениш нещата в живота по този начин, по който умеят само живеещите тук и сега. Тези, които знаят, че мигът на “сега”-то е единственото, което имаме истински, и че истински имаме и можем да се радваме единствено на това, което имаме в него…

Оазисът се проточва сред пустинята на града. Можеш да вървиш с километри по него, и да виждаш отстрани улиците наравно с погледа ти, и колите по тях, и погледите на шофьорите, които минават над теб и през теб, без да забележат теб и оазиса ти, скрити от тях с невидимата стена между реалностите… Ако вдигнеш очи, можеш да видиш отвъд улиците къщи, и на прозорците им стоят хора, и гледат наоколо, година след година, без да забелязват оазиса, сякаш той не съществува, въпреки че е пред очите им, бил е и ще бъде.

Тук-там коритото влиза под земята за стотици метри, или дори километри, сред мрак и тиня. Някои от тези места са преградени с решетки, и не без причина. Ако на картите на древните непознатите земи са били означавани с предупредителното “Тук има лъвове”, на карта на градските корита в тези места трябва да пише “Тук има плъхове”. Колко големи са, и колко страшни, малко хора знаят… Други такива места не са преградени, но страхът от плъховете, и мракът и непознатото са преодолими само за най-сърцатите сред бродещите из оазиса. Останалите стисват зъби, и се престрашават да излязат сред градската пустиня, за да стигнат през нея до продължението на оазиса.

Тук-там коритото се мушва под мостове, широки крачка-две, или десетки метри. Скрива се от пустинята на града, промушва се под нея, за да продължи нататък. И можеш да използваш тези негови укрития, за да се притаиш от дъжда или снега, да си скъташ убежище (най-много за нощта – в реалността на речното корито няма постоянни домове). Или просто да седнеш под тях, и да слушаш грохота на градската пустиня над теб, странна музика, която само тези от твоята реалност могат да разпознаят и оценят, и може би разберат. Но не и тези, които я създават.

Тук-там при пътя си през града речното корито се среща с други. Реки се обединяват с реки, реалността на коритото се разделя на потоци, като клони на дърво, или разклонения на пространството и времето. Казват, че тръгнеш ли по тях, можеш да пребродиш целия град. Било много път, но можело. Да стигнеш до незнайни негови части, за които само се носят легенди. И разказват какво ли не – за зловещи приключения, или приказни чудеса, или неща невиждани и невъзможни. Разклонения на въображението и легендите, подхранени от разклоненията на пространството и бетона, и водата, и реалността им.

Тук-там бетонът изчезва, и реката просто тече, отградена само с насипани диги. Зад тях се гушат едноетажни къщурки с изпадала мазилка, и улици, които някога може би са били павирани, или асфалтирани, но отдавна вече не им личи. Зеленината расте по дигите и в коритото, гъста и буйна, и не оставя място да вървиш; реката криволичи между тях, и търси сърдито свободата си. Там е място на дивата природа, така различно от оазиса на бетонното градско корито, както дивите джунгли от града. Друга реалност, също така негостоприемна за оазиса, както градската пустиня около него. Защото реалността на оазиса, на речното корито, е дете на реалността на града, на ландшафтната урбанитност, и колкото и да е различна от тях, няма как да съществува извън тях.

Тук-там се появява метална решетка, зад която обаче вместо тъмен тунел има парк, и реката тече през него. Понякога прикрита зад дървета, за да не се срамува от запуснатото си и задръстено с боклуци корито. Понякога изложена на показ, прекарана през старателно фризирани плитки корита, вталена под мостчета и натруфена в езерца… Места, където градският мравуняк е навлязъл в коритото, и го е нагодил към себе си. Дупки в тъканта на реалността на бетонното речно корито. Да навлезеш в тях е почти все едно да излезеш сред пустинята на улиците и витрините, и автомобилите, и входовете със заключени врати…

Потокът мисли, усещания, емоции, изживявания ме обхващаше. Цял един свят, нахлул за секунди през една зърната гледка, нереален и странен, не по-малко от ежедневието ни…

Стреснат от наплива, трепнах, и той в миг изчезна. Сякаш никога не беше бил… Но споменът остана.

И за да му дам шанс не умре, го споделям тук. Може би ще го прочете някой, който не познавам – друг, отдругаде, или пък аз, след години.

Може би.

8 Responses to 'Други реалности'

  1. Шapкан Says:

    !!!

  2. Бранимир Says:

    Гриша, въображението ти е уникално, за разказваческите ти способности да не отварям дума. Просто се пренесох ТАМ…

  3. Виктор Says:

    Реката е… реката е живот… 20 години живеех до река, къщата ни беше до реката, нямаше ограда между тях, само една градинка, десетина метра. Децата ловяха там риба и джапаха, преграждаха с камъни и пускаха лодки, жените си перяха… Докато не я замърсиха, защото си направиха нови къщи и вътрешни клозети.
    Когато сега мина покрай река и я чуя, все едно, че си отивам вкъщи.

  4. Петър Петров Says:

    Щом за софийската клоака можеш да напишеш това, то горещо те моля да започнеш дебел труд — сюжетирано и с развитие.

    Някой беше казал, че до всеки писател трябва да стои по един човек с пистолет, който да го принуждава да публикува, защото иначе на писателя все му се струва, че написаното до момента не е достатъчно добро.

  5. word Says:

    И аз се пренесох там. И изпитах свободата, за която говориш. И аз съм имала подобни открития изпод неугледна външност, бисери ги наричам, които са скрити именно от домогванията на тълпата, защото не са лъскави и така са се запазили всъщност.

  6. Григор Says:

    @Петър Петров: Ами аз съм писал разни неща. 🙂

  7. Габче Says:

    !!!!!!!!!! Страхотно е 🙂 Благодаря за мигновечността 🙂

  8. Печатна грешка Says:

    “да му дам шанс не умре” -> “да му дам шанс да не умре”

Leave a Reply