И пак покрай реката

Покрай вчерашния ми запис за градските реки си спомних една случка от детството ми.

Когато бях на десетина години, обичах да се измъкна на игра извън разрешения ми район. Да ида чак до Перловската река (тогава седем-осемте пресечки дотам ми изглеждаха много), и покрай нея да пресека ЖП линиите край гара Подуене, въпреки че беше забранено да бъдат прескачани. (Под тях, покрай коритото на реката, имаше подобие на мостче, но ме беше страх да минавам по него.)

От другата страна на релсите се простираше детски рай. Отдясно на реката – гърбът на Подуенската мелница, на голяма високоволтова подстанция, и други “промишлени” сгради. Отляво – кварталче дребни къщурки, схлупени, с червени керемидени покриви и покрити със зеленина дворове. И с бедни, но вечно усмихнати обитатели, които нерядко намираха за нас по някое бонбонче, заради удоволствието да гледат детската глъч и веселба.

Нашето царство беше улицата покрай реката. Проснала се между реката и къщите, неасфалтирана и непавирана, мека от прахта, тя не виждаше кола с години. И нашето въображение я преобразяваше във всичко, на което е способно въображението на десетгодишните. Наредени по нея картони, взети “назаем” от съседните дворове (хората не ни се сърдеха) се превръщаха в крепости или дворци. Начертани в прахта бразди ставаха граници между царства, или линии на футболно поле… Тя беше нашият рай, който изпълваше с щастие всеки летен, свободен от училище ден.

Единственото страшилище наоколо, което помрачаваше живота ни, беше огромен уличен котарак, известен като Мазньо. Беше целият покрит с белези, с поглед като на нещо, излязло от ада, и със също такъв характер. Другите котки изчезваха в миг при нашата врява, но той не обръщаше никакво внимание. Курдисваше се на някоя ограда, или дори пред някоя врата като цар, и не помръдваше. И никой не го безпокоеше. Беше взел страха не само на нас, хлапетата. Не смееха да го нападнат дори най-едрите кучета от квартала. Жителите също гледаха да не го безпокоят. И с основание.

Проклетникът имаше направо ужасяващо излъчване. Достатъчно беше да го видиш, за да си глътнеш езика, и да усетиш вътре в себе си, че не желаеш да си имаш каквато и да е работа с него. Веднъж видях как нахакан и самоуверен батко се закани да му тегли шута, и тръгна към него. Мазньо само го погледна, и момъкът спря като вкопан. След това видимо се изпоти и заотстъпва… Веднъж или два пъти съм виждал хора с подобно излъчване, бодигардове на големи клечки. У животно обаче не съм го виждал друг път, дори у най-големите хищници. Предполагам, че подобно усещане трябва да създават вампирите.

Един ден, докато играехме на топчета, забелязах с крайчеца на окото си някакво движение откъм реката. Погледнах натам, и се вцепених. Сигурно щях да се напишкам, ако не бях парализиран от страха. От канала тъкмо се измъкваше плъх, какъвто не бях предполагал, че може да съществува – вероятно поне четири-пет килограма. Издраска през ръба, и се запъти право към нас. Чух как зад гърба ми глухо изписка женски глас, и хлопна прозорец, но не можех да направя нищо. Останалите хлапета – също.

В следващия момент нещата потекоха мълниеносно. Някъде иззад нас хвръкна една мръснобяла сянка и тупна върху гърба на плъха. В миг насред улицата бясно се завъртя кълбо от прах. Когато облачето слегна, Мазньо тъкмо се надигаше от още помръдващото чудовище, голямо колкото него. Изгледа ни студено, но без заплаха, мина между нас, сякаш ни нямаше, и отново се покатери върху тоалетната барачка, от която беше скочил.

Половин час по-късно Мазньо беше клекнал пред двора и нагъваше риба. Чакаха го още саламчета, парче пилешки бут, паничка мляко – всички лелки от улицата бяха донесли която каквото има. До него беше седнала стопанката на къщата, възрастна жена с физиономия на професионална клюкарка, и ни разказваше:

– Ужас е тук с плъховете. Особено с тия, грамадните. Появиха се преди три-четири години, излизат от канала, и се разхождат като царе. Видим ли ги, всички се крием. Мишо съседа веднъж се опита да утрепе един с лопата – не можа. Гадината го ухапа, та после за малко да му отрежат крака. В чудо се бяхме видели… Но покрай Мазньо мирясахме. Каквото излезе от канала, от линиите чак ей долу до кръстовището, умира на място. Един плъх няма да е стигнал до къщите, още на улицата ги убива. Не знам не спи ли, как ги надушва, как ги смогва, ама излязат ли, и той е отгоре им. По-малките така и не разбират сигурно. С големите има бой, жилави са гадовете, ама той е по-жилав…

– Откъде сте го взели? – попита един от нас.

– Дойде отнякъде, и аз не знам откъде. Щяхме да го изгоним, погледни какъв е грозник, ама като видяхме как се справя с плъховете, го оставихме. Не ги яде, зарязва ги на улицата, но ги убива без пропуск. Птици примерно не го интересуват, врабците ще му изкълват козината, той не ги закача. Но за плъховете е смърт… Не знам защо ги мрази така. Надали ще каже. Но ни е пазителят.

Тя се протегна и погали Мазньо зад ушите. Пазителят измърка доволно, сякаш припали тракторен двигател, дооблиза найлончето от рибата и се зае с млякото.

12 Responses to 'И пак покрай реката'

  1. Шapкан Says:

    !!!!!
    имал съм късмета няколко боеца (но само един от тях много близък до Мазньо като излъчване на свирепост) да живеят с мен.
    Бяха професионални плъхоубийци – при това от малки. Хвърляха се в битка, без да се впечатляват от размерите на противника спрямо себе си.
    Веднъж, когато бях болен, един от тези пазители ми донесе мишка и ми я остави на възглавницата: яж, за да оздравееш!
    Благодарих му, но отказах. Той си я излапа, а привечер донесе плъх. След като отново учтиво отказах лакомството, котаракът (бях го кръстил Мацароти) ме погледна със съжаление, че съм такъв бунак, прибра си дарението, а буквално след пет минути го усетих че усърдно ми облизва лицето и мърка.
    Щеше да е голяма темерутщина от моя страна да не оценя грижите и да не оздравея още на следващата сутрин.

  2. big_al Says:

    Грибо, истински :))))

  3. Виктор Says:

    Яки мачоци има…
    Един съсед имаше един такъв, раиран, чернозеленикаво такова, голямо, с жълти очи, гледа зло, ще те изяде.
    Веднъж се опитах да го погаля, но нещо не ме хареса. Посегна ми с лапа и леко ме одраска, след което си тръгна, така, леко подтичвайки. Аз го замерих с единия си сандал, така, с крака, без да го взимам в ръка.
    След няколко дни пак седя при съседа на двора, а той ми казва да се обърна, но бавно, да видя кой е зад мене и какво прави. Обръщам се аз, гледам, котаракът, как подбягва от мене, но преди да се обърна явно нещо ме е дебнел.
    А една случка има да ви разкажа с котка, която навремето много ме учуди, пък и сега. В оная къща, в която живеех, на 10 метра от реката, имаше на тавана по едно време катеричка, а доста по-късно имаше една котка, там си беше родила котенцата. Веднъж извадихме от реката едно кученце, чисто бяло, съвсем малко, може би още сляпо. Качихме го на един балкон на първия етаж на цимента, на слънце, да се суши. По едно време идва котката и тича към кученцето, явно го помисли за нейно котенце. Тогава сестра ми, съвсем малка, още не можеше добре да говори, затича се, защото помисли, че котката иска нещо лошо да направи на кученцето. Аз изтръпнах от страх и й викам да се върне, обаче сестра ми изтича, прас един шут на котката. Точно тогава котката душеше кученцето, така и не разбрах стана ли й ясно, че това е куче, не е нейно коте.
    И така, котката бяга от сестра ми, ама с вирната опашка и фучейки. Умрях си от страх да не скочи да я издере.
    А баба ми, Бог да я прости, ми е разказвала, че когато вуйчо ми, единият й син заминал за казармата едно време, любимият му котарак сядал под стола, където вуйчо ми седял и плачел със сълзи.
    И още едно нещо, което съм виждал с очите си, а сега като си го припомня, мисля си, че ако друг човек ми го разказва, няма да му повярвам:
    Става дума пак за същото място, с реката. Първите кофи за боклук, които се появиха там, бяха едни такива цилиндрични, може би метър и нещо високи, с две дръжки отстрани. Имаха и капак. И така, нашата кофа я слагаха до реката, мястото не беше равно, хем наклонено, хем камъни, нестабилно такова, и кофата се крепи, ама лесно се клати. И гледам една привечер, една котка, подскача, хваща се за едната дръжка и почва да разклаща кофата, както дете разлюлява люлка, когато е в нея. И така, докато кофата се разлюлее достатъчно, че да падне, да й се отвори капакът и да се поизсипе малко, че да се намери по-лесно каквото има вътре. Кофата се виждаше от прозореца на кухнята, та като казах на баба ми за тая работа, тя ми каза, че котките и друг път са го правили тоя номер, а тя отначало мислела, че сме ние, децата.

  4. Светла (една от всичките) Says:

    Благодаря, Григоре. И за другите реалности, и за котака.

  5. Hristo Hristov Says:

    Много яка история!
    Напомня ми силно на Рей Бредбъри – “Вино от глухарчета”.
    Браво!

  6. Краси Says:

    Ти да не си си играл в зоната? 🙂

  7. Бранимир Says:

    Супер история!

  8. Григор Says:

    @Бранимир: Стига, моля те! Аман от хвалби… 🙁 Ако имаш критика, е добре дошла. Ама така се чувствам като не знам какво… 🙁

  9. Nick Angelow Says:

    ох, защо ли не мога да се сетя коя ли улица от махалата прилича на описаната от теб 🙂

    но ме върна във времената на „Самотните вятърни мелници” 🙂

  10. Nick Angelow Says:

    ха-ха, ето един кандидат за ролята на Мазньо 🙂

    а тук ми изпратиха още един 🙂

    да взема да направя една разходка из реката — да ти пратя малко илюстрации за разказа 🙂

  11. Григор Says:

    @Nick Angelow: Това е уличката отляво на реката (по посока на течението й), между релсите при гарата и кръстовището, където се събират улиците, идващи от Подуенския мост и от моста Чавдар. Кварталът край нея в момента почти не съществува, повечето къщи са изоставени, съборени или рухнали. Чакам скоро да щръкне там я някой мол, я някоя луксозна офис-сграда… 🙁

    За Мазньо: забравих да добавя – беше винаги мръсен (или поне много му личеше, защото беше по начало бял). Не се грижеше особено за хигиената си, сигурно нямаше време от дебнене. 🙂 И по-късно съм виждал на улицата убити и още неизхвърлени плъхове. Хората от квартала твърдяха, че въпреки че живеят срещу канала, са забравили какво значи плъх в къщи или в двора…

  12. Ermand Says:

    Наши котараци на село пък се бяха научили да отварят врати. Скочи и с еметне на дръжката на вратата и я отвори или пък пъхне лапа, ако е открехната, и я поразтвори и се шмугва вътре.

Leave a Reply