Пътят няма край

Писах в предишния си запис за появата на един блог, който от години чакам с особено нетърпение. Заради надеждата, че някой ден авторът му – надали има нужда да представям Любомир Николов – ще се престраши да започне да публикува там и нещата, които пише.

(Ще издам Любо: той има от много време насам идеята за “кухнята на автора”. В оригинал тя би трябвало да изглежда като Интернет страница, на която посетителят вижда написаното от някое произведение до момента. И когато авторът работи по произведението, например в определени, предварително уговорени часове, страницата непрекъснато показва редакциите, които той прави, в реално време.

Технически никак не е трудно да се направи, но аз физически не смогвам. Някой желаещ да помогне? Някой истински, от сърце и душа, поклонник на свободата на творчеството, и на писателството? Защото това е не просто разкошен начин да се учиш как един чудесен писател твори, или как един чудесен преводач превежда. Това е начин буквално да споделяш, ако и пасивно, самия процес на творчеството. Такова нещо не просто си струва да има – по дяволите, трябва да го има! Престъпление е да го няма! Още повече когато един от майсторите се е съгласил да бъде учител…)

Трудно е за едва пристъпилия към откритостта на Интернет да се реши да разкрие пред всички погледи нещо толкова интимно като кухнята на творчеството си. Затова и очаквах да изтекат много и много прегледи на други книги, преди Любомир Николов да се осмели да започне да публикува нещо свое, особено ако е още недовършено… И затова бях толкова по-изненадан, когато още днес видях в блога му нещо отдавна започнато, мислено, изживявано и придобивало черти в ума му. Встъплението към романа му “Елесар”.

Признавам си – чел съм преди публикуваното вече, на приятелски начала. Но сега сякаш го четях наново. И трепетът отвътре, грабването и потъването в една невероятно красива и истинска реалност, бяха точно същите, както когато четях встъплението към “Властелинът на пръстените”. И изгарям от нетърпение да прочета и следващите части.

Още в началото на въведението е цитирано писмо на Толкин, в което той заявява в пряк текст, че винаги е имал идеята творението му да бъде допълвано и разширявано от други хора. И да, великите творби винаги привличат куцо, сляпо и сакато да сложат по някой недоочукан камък до извисените кули и стени, и гордо да се пишат съ-творци (а Толкин повече от много други). Този път обаче категориите “куцо, сляпо и сакато” и “недоочукан камък” не важат. Предубеден или не, увлечен от личния си вкус или не, смятам, че делото е продължено от достоен майстор.

Вярно е и другото, казано от него – който твърде дълго време е бил двойник на воина, няма как да се удържи от изкушението да поиска да яхне коня му. Лошото е, ако не може да го язди. Този двойник обаче може, и още как.

… Още Толкин казва, и в разказваческия текст, и с устата на героите си – пътят няма край. С цялото нахалство да добавя моя недоочукан камък, бих добавил – и това е, което го прави истински, чудесен и струващ си вървенето по него. Защото път, който има край, и винаги е един и същ, всъщност е само бързо опротивяваща дистанция между две крайни точки, изминаването на която е изгубено време. Истински е този път, който не само те кара да вървиш бавно, и да оглеждаш с възхищение наоколо, но и който няма да свърши. Нито днес, нито утре. Може би и никога. Дано.

Такъв път заслужава всяка истинска творба. Заслужава го и вселената, сътворена от Толкин. И съм истински щастлив, че още малко по-нататък по пътя й ще я преведе някой, който умее да води такива неща. Ако някой не ми вярва, или смята, че прекалявам със суперлативите, нека заповяда и прочете въведението.

Всъщност, “по-нататък” е малко относителна дума. Защото “Елесар” не е продължение на “Властелинът на пръстените” – Толкин неведнъж е споменавал, че подобно продължение е невъзможно. (Тук не съм напълно съгласен, но това си е мое мнение. Съгласен съм, че Ник Перумов и прочее са оплескали здравата опитите си да го продължават.) Той е предистория на събитията от края на Третата епоха. И е една неочаквана, изобретателна и поднесена с великолепен стил предистория.

Нямам какво повече да кажа. Приятно четене! 🙂

9 Responses to 'Пътят няма край'

  1. Жилов Says:

    Защо не ползвате Google Docs? Там има тази възможност?

  2. Петър Петров Says:

    Гугъл Уейв.

    http://wave.google.com/

  3. Григор Says:

    Не ми се използват гугълските работи за целта. Писнало ми е да подарявам най-ценната си (или на други хора) информация на някой, който изрично си е запазил правото да я пази во веки веков и да прави с нея каквото му скимне. И който напоследък дава все повече индикации, че а) задължително ще я използва, и б) надали ще е за добро.

    Затова търся възможност да се направи някакво свободно решение. Нямам особени надежди, че някой ще помогне – най-сигурният начин да изгониш българина на бесен спринт и завинаги е да го поканиш да свърши нещо полезно за всички. Но в името на презумпцията за свястност съм длъжен да опитам.

  4. Michel Says:

    Note: Google Wave не съществува вече.

  5. Michel Says:

    Встъплението към романа “Елесар” впечатлява — сега го прочетох! Любо Николов май се е захванал с нещо невероятно трудно и хубаво… 🙂

  6. skoklyo Says:

    “Art is the concealment of effort” – Чарли Чаплин 😉

  7. Любо Николов Says:

    Не се притеснявай, Григоре. Има и по-простички начини за споделяне на начините за писане. Когато приключа, мога да отворя на всички желаещи достъп до работните записки – 50 страници с разхвърляни бележки от сорта:
    Битка с дракон. Страховитият дракон Вилорон – Летящата планина. (Дали драконът да не е подмамен в капан с купчина злато?) Случва се точно когато Галдо потегля на път. Тежко раненият дракон отнася Галдо и невръстния престолонаследник към Мъгливите планини. Там вече орките се заселват в изоставени мини на джуджетата. Престолонаследникът не открива никого в някогашните жилища на свои роднини. Сблъсъци с орките.

    Защо при битката с дракона Галдо е с чантата. Дали вече не е решил да тръгва? А може би престолонаследникът го е увещавал да тръгне с него? И в този момент напада драконът.
    Точно така! Галдо е на тайния изход над главния вход. Драконът изскача преждевременно (защото златото е било малко), а Даин е на гърба му и бъхти със секирата. Затова не могат да вдигнат мечовете!
    !!! Галдо чува всичко през тайния изход – и виковете на джуджетата, и рева на дракона, и воплите на краля !!!
    “Давам половината си царство, ако някой го спаси!”
    Галдо тайно е събирал в чантата си сухари и сушено месо за из път.
    Скалата, върху която стои, се разтърсва и той пада върху нещо кораво и грапаво. Търкулва се и е на път да падне от дракона, но чантата се закача за една от (бронзовите?) люспи и ремъкът го удържа.

    Среща с малка група джуджета. Те знаят за тях. Показват им в един изоставен подземен чертог голямата тайна на джуджетата – кристалното дърво. Само няколко такива са изработени преди векове от великия майстор …… в Зелеников край. Той ги е подарил на джуджетата. Такова дърво има и в Сивите планини. Чрез него са научили и чрез него съобщават на Наин, че синът му е жив. Галдо бива обявен за Приятел на джуджетата.

    !!! Докато слизат към дълбоката пещера, където е Кристалното дърво, Галдо вижда подземно езерце със скалисто островче по средата и сърцето му се свива от болка незнайно защо!!!

    Кристалното дърво е в дълбока галерия. След като си тръгват оттам, джуджетата я срутват (или зазиждат?).

    Дълбоко под чутовний Карадрас,
    сред прах и тлен под каменния свод
    спи Мория; не трепва там ни глас,
    ни ек на чук, ни спомен за живот.

    Роден от бездна безучастно зла,
    гробовен мрак разлива своя хлад
    над костите и мъртвите тела
    на падналите в сетна, страшна рат.

    Сред този мрак дървото от кристал
    унесло се е в непробуден сън
    и само вейките му с тиха жал
    понякога отронват скръбен звън.

    Сънува то… и вижда в своя блян
    как Джуджетвор възкръсва за света
    и как отново в светлини огрян
    навеки се сбогува със нощта.

    Дуринов син с топор блестящ в ръце
    на вечната тъма ще сложи край
    и стоплено от храброто сърце
    Кристалното дърво ще засияй.

  8. Lazy Says:

    @Любо Николов, много познат начин за водене на работни записки, без да искам съм го налучкал как се прави. 🙂
    В интерес на истината, лично за мен подобни записки са много по-интересни, отколкото проследяването на работния процес в реално време (в който вероятно част от времето преминава в оправяне на неволни грешки и т. н.).

  9. Ванката Says:

    @ Любо Николов и Григор:

    Идеята е изключително интересна! Не съм сигурен, че „технически никак не е трудно“ е съвсем вярно изказване – има доста интересни детайли за обмисляне и реализиране, но със сигурност е технически постижимо. Тръпка ми е да се захвана с тази задача. Не обещавам, че ще е бързо, но обещавам да е последователно (за съжаление или за радост, не са една и две задачките на клона).

    Не се намирам на тази вселена в следващите 10 дни, но веднага след това ще се свържа отново с вас (ако искате да го подкараме заедно, разбира се), за да избистрим идеята, да почовъркаме детайлите и прочее действия по подготвителния етап на всеки един проект…

Leave a Reply