Връщането на дълговете… и още нещо

Човек се ражда, живее и умира. Когато се роди, е безпомощен, и дълго време има нужда други да се грижат за него. Често преди да умре е същото… И който не иска да остане в дълг към света, докато живее, се грижи за другите.

Много от “ипостасите” човешки са също така. Професионалистът има нужда от обучение и опит, преди да навлезе в силата си. Семейният човек също не се ражда такъв. Нито читателят, или катерачът по планини, или дори клиентът на ресторант… Така е и с блогъра. И той има нужда от помощ, докато придобие смелост да направи блог. И от още, докато преодолее първите препятствия при писането – неувереността, колебанието, нетърпеливостта да събере читатели, неумението да разкрие пред тях богатството вътре в него…

Спомням си своето раждане като блогър. И искам да благодаря на Сашо Велин, че ми даде първия тласък към софтуера, който задвижва, освен много други неща, и блога ми. На Йовко Ламбрев, който ненатрапливо и деликатно ме убеди, чрез пример и добра дума, да си направя блог. На Пейо Попов, който беше между първите, оповестили блога ми. На… Господи, колко много са! Неуслужливата ми памет отказва да изброи всички – а са го заслужили. Простете ми, че не споменавам изрично имената ви, и ви благодаря от сърце, и от душа!

И се чудя – дали съм върнал дълга си? Подкрепил съм немалко хора в идеята да си направят блог. Някои от тях бодро пишат, и радват околните, и им дават онази искрица, без която животът ни е сив и скучен, просто съществуване между две дати. Други са се отказали, но може би един ден пак ще продължат. И много се надявам да има и още, на които да кажа: “Този път е хубав – пробвай го”. И след това щастливо да напиша за раждането на новия блогър, за появата на нов прозорец към една уникална вселена. И да се почувствам малко по-добър.

Защото блоговете не са обикновено забавление. Нито са графоманство, или ексхибиционизъм. В една мутренска, мафиотска, корумпирана държава блоговете са територия, свободна от миазмите на мафията. Глътка чист въздух – но и нещо повече. Място, където обикновените хора решават кого ще подкрепят, просто с интереса си към него, а кого ще оставят в забрава. Защото всичко, което е нужно, за да подкрепиш ценността и да отритнеш смрадта е просто да си избереш кого да четеш.

И така малко по малко изплуват и се задържат стойностните, истински хора – и дават на околните пример, че животът е не само подлости и рушвети. Че има как, и си струва да живееш истински, да се чувстваш човек, и да го отстояваш. Кошер пчелички, всяка от които лесно можеш да смачкаш поотделно, но с решимостта си да се подкрепят неведнъж са прогонвали свикналите да бъркат до лактите в меда.

И малко по малко отвоюват територия и в реалния свят. Правят го място, мъничко по-поносимо за живеене. Излетите върху виртуалната не-хартия на екраните мисли, мечти и радости идват обратно при нас, истински. Сякаш сме магьосници, сътвореното от които оживява, и повиканите от тях сенки на благородни рицари прекрачват в истинския свят, и изправят щитовете и мечовете си срещу злото.

… Неведнъж съм писал – магията не просто съществува, тя е навсякъде около нас. Мислим си, че я няма, защото сме твърде свикнали с нея, за да можем да я разпознаем. Защото и самите ние я творим, непрекъснато. Защото всички ние сме магьосници.

Остава единствено да разберем това, и да го повярваме. И да осъзнаем силата, която то ни дава.

8 Responses to 'Връщането на дълговете… и още нещо'

  1. Габче Says:

    Много прекрасна доза свежи сили ми вливаш с този пост! 🙂 Сега мога да започна деня с усмивка, макар че тези дни съм много отчаяна покрай безобразията около образователната ни система, и това, че се канят да затварят СУ януари месец и заради безпаричието и корупцията и целия ужас… Но поста ти е толкова мил и истински, че ме кара да продължа да вярвам, че има смисъл и трябва да вярваме в себе си 🙂

    Благодаря ти 🙂

  2. Шapкан Says:

    !

  3. Michel Says:

    Много добре казано! Благодарско и от мен! 😉

  4. Любо Николов Says:

    Григоре,
    Не помня дали вече не ти цитирах великолепната стара италианска песен “Една китара и една хармоника”.
    Ние бяхме само двама
    отначало, след това –
    десет, двайсет, сто, хиляда, всички подир нас.
    И по села и градове
    всички пеехме заедно барабам бленг-бленг.
    Изслушай я пак – лично аз винаги изтръпвам от прекрасния текст, прекрасната мелодия и невероятния финал на горчивото разочарование, разбито от изгрева на внезапна надежда.
    Така става. Честният човек няма много сили сам по себе си, но ефектът на снежната топка е факт… както и ефектът на пеперудата.

  5. Мариана Says:

    Точно преди няколко дни си мислех има ли смисъл изобщо да се пише в блог… или във форум. Малко страшно ми се струва това, че има толкова информация (макар и на парченца) за мен, която е достъпна за всички. Ето защо на никой не бях казвала, чи имам и блог. То вярно, че рядко пиша в него, главно защото забравям да го правя, а не защото няма какво да напиша.
    Това което искам да кажа е, че Григор е написал една много хубава причина блоговете да съществуват. И някак си това случайно съвпадна с моите размисли по въпроса.
    Та на Григор – благодаря!

    Г-н Николов, на Вас също благодаря за хубавата песен, която съм чувала, но не знаех за какво се пее в нея. Позволявам си да дам линк към песента с превод:
    http://vbox7.com/play:e716dbf6

  6. jwalker Says:

    Чрез блоговете трябва да се влияе на реалността. Иначе те са бягство.

  7. Вени Г. Says:

    http://www.gatchev.info/blog/?p=1061#comment-329181

  8. Вени Г. Says:

    Пропуснах заглавието – а то е важно – Защо блогвам (вдъхновено от Григор Гачев)

Leave a Reply