За легендите

Част от навиците ми през последните дни стана да проверявам често-често блога на Любомир Николов, за да видя дали не е излязла поредната част от “Елесар”. Когато щастието ми се усмихне, чета с упоение и наслаждение. После препрочитам, за да хвана детайлите. Понякога критикувам, ако намеря за какво да се заям – авторът публикува тази история още в процеса на писане именно за да бъде обсъдена от читателите.

Други читатели също критикуват. Някои от тях – с много точни наблюдения: твърде трудно е един човек да изпипа история перфектно и без никакви разминавания. Доста от критиките обаче, забелязвам, са насочени към легендите, разказани от героите в книгата – колко невъзможни били, колко нереални били, как се разминават на места с Толкиновия канон… За тях ми е думата.

Легендите са, за да са красиви и грабващи душата, а не документално точни. Затова и в нашите собствени легенди прадедите ни са велики, възрожденците ни – безкористни и благородни, воините ни – безстрашни и верни. Документалната точност е полезна за историците, но красотата е и полезна, и нужна за всички нас. Защото ако тялото ни се храни с хляб, а умът – с информация, то духът ни се храни с красота. Без нея ние губим това, което ни прави достойни хора и силни личности.

(Не друг, а Толкин го е казал и несравнимо по-точно, и несравнимо по-красиво от мен – във “Филомитон и Мизомитон”. Защо ли само хабя думи и вдигам шум, вместо направо да отпратя читателите си към него?… А кой знае пък, може и да има защо. Талантливият режисьор Константин Лопушански, обвинен веднъж, че подражава на Андрей Тарковски, отговаря: “Има ли нещо лошо в това да подражаваш на слънцето?” Да, ако не си талант, няма да можеш да огрееш целия свят. Но и като свещица да си, е по-добре, отколкото да оставиш да цари мракът.)

След поредния спор за легендите в ума ми се завъртя идея. Ако някой разкаже какво се е случило “всъщност”, дали няма да е по-лесно на търсещите документализма да приемат легендата, и да оценят красотата й? Творбата с това е творба, че бива сътворявана, измисляна, създавана. Дали не си струва да заделя малко време, и да се опитам? Да, надали ще е с таланта на майсторите. Но и като свещица да си…

Любо Николов казва, че който твърде дълго е бил сянка на воина, няма как да не изпита изкушение да яхне коня му. А той е бил наистина дълго време сянка на Толкин – нормално е да не издържи и да посегне към перото… Аз не съм бил. Но кой не е виждал куче, което приглася на музиката с виене? На нас ни е смешно, защото песента му не е благозвучна. Но то толкова може. Как да му се сърдиш? Затова не ми се сърдете и вие за опита. Ако не се получава, критикувайте ме, и не ме четете. Толкова мога.

А има и още нещо. От много време ме вълнува идеята за съвместното творчество. “Елесар” не е съвместна творба, той си е на Любо Николов от край до край. Но неведнъж съм чувал как някой поема мелодия, създадена и започната от друг. Със закъснение, по свой начин, но я поема. И си мисля – дали няма как от двете мелодии, твърде различни и по талант, и по богатство, и по стил, да има как да се получи полезно съчетание? Дали това не е също някакъв вид съвместно творчество?

Да, смешно се получава. Любо Николов яхва коня на Толкин. А аз, барабар Петко, се лепвам на още неотгледаното негово жребче. Трансплантация върху трансплантация… Но нима в крайна сметка всяко изкуство не е такова? Нима огромни части от творчеството на Толкин не са почерпени пък от исландските саги, от скандинавските митове, от “Калевала”, от езиците и развитието им, от християнството, и още откъде ли не? Ако нещо бе създадено изцяло наново, без да има нищо общо с нищо, творено досега, колко хора биха го разбрали и оценили?

Всеки има право да твори. Да, не всеки е талант. Но всеки има право да опитва, според силите си. Дори като свещица в сравнение със слънцето да е, все е по-добре от царуването на мрака.

В този, и евентуално в следващи записи смятам да публикувам описания как реално (според мен) са изглеждали нещата, разказани като легенди в “Елесар”. Нямам особени претенции, охотно приемам забележки и съвети. И тайничко се надявам – дано Любо Николов не се възмути твърде много от нахалството ми, и тълкуванията ми.)

—-

ЗА СКАЗАНИЕТО ЗА ХАЗРИН

(В “Елесар” сказанието за Хазрин може да бъде намерено в този запис.)

С много неща се славел Хазад-дум – подземният град на джуджетата, известен по-късно като Мория. Но едно от тях затъмнявало другите в очите на рода на Наугримите. Под града лежали единствените на Средната земя залежи от митрил – тайнственият метал, наричан още истинско сребро, лек и в същото време по-здрав от стомана, по-ценен от всеки друг на света.

Оскъдни обаче били тези залежи. Всяко зрънце под самата Мория било отдавна извадено. И джуджетата, които следели тънките рудни жили, трябвало да копаят все по-надалече. На север, дълбоко под корените на Карадрас. И надолу – към мрака.

Дълбоко под планините имало подземни пещери, в които дори джуджетата избягвали да влизат. Знаели, че пропастта, която пресича голямата зала на Хазад-дум, продължавала надолу и надолу в мрака, чак до тях. Понякога дълбоки тунели откривали отвори към тях, които после били запушвани. Защото дори джуджетата се боят от това, което живее в тези пещери, отдолу под света. Но ламтежът по митрила бил по-силен от страха, и мините прониквали все по-надълбоко в мрака.

Докато един ден кирките на джуджетата не проломили стената на кухина в скалата, погребана под основите на планините. И изумените им очи не видели през отвора вихър от черен пламък, сякаш с човешка форма, ала с нечовешки размери и мощ. Това бил огнен демон, служил някога на Господаря на злото – балрог, затрупан под планините при битката между Валарите и Моргот.

Дотогава джуджетата не били виждали подобно създание. Ала от пръв поглед разбрали: твърде страшен е този враг, за да се надяват на победа срещу него. И търтили на бяг, да се спасяват, и да предупредят и другите, че от дълбините иде ужас непознат и незапомнен.

А край изхода на мините били разположени пещите. И там на работа бил този ден, заедно с другите джуджета, ковачът Хазрин. Видял той как от мината изскачат джуджета, сякаш подгонени от смъртта си (а то така и било – балрогът ги последвал, в търсене на изход, и на мъст за хилядолетията затвор.) Чул писъците им, и предупрежденията всички да се спасяват. И в него се смесили две мисли. Едната – какво ли може да са намерили, че да е чак толкова страшно и непобедимо. И другата – че малко над пещите започва гъмжилото на Хазад-дум, и че ще е нужно време, за да се спаси народът му. Стиснал зъби Хазрин, и решил – каквото и да иде, той ще се бие с него. Протегнал щипците в пещта и сграбчил недовършен още топор, оставен в нея да се нажежи до бяло преди коване.

И това вероятно го спасило. Защото в този миг от отвора на мината изригнала струя огън и мрак, и се стоварила пред пещите. От нея се протегнали ужасяващи ръце и сграбчили застаналите пред тях джуджета. Пропуснали единствено навелия се в пещта Хазрин.

Когато се изправил, ковачът потреперил. Такова страшилище наистина не очаквал. Малко оставало и той да побегне. Но предсмъртните писъци на събратята му огласили залата, и Хазрин се сепнал. Изтичал по стъпалата покрай стената, що водели към горното ниво, и оттам скочил на гърба на балрога и забил секирата в него с всички сили.

Такава болка маярът не помнел от хилядолетия – болка в затвора му нямало. Изпуснал джуджетата и развъртял огнения си бич. Нямало обаче как да види къде да нанесе удар, а пъргавият Хазрин отбягвал свистящата струя пламък, така че бичът се стоварвал върху господаря си, и го наранявал далеч по-жестоко, отколкото джуджето би могло. Не издържал демонът, и хукнал обратно през мините.

Кратки мигове продължила схватката им пред пещите, и малко от оцелелите джуджета я гледали, а да видят какво точно прави Хазрин насред мрака на балрога надали са могли. Едно от тях зърнало как ковачът държи острието на топора с клещи – оттам и тръгнала легендата, че дръжката на секирата се е била счупила. Толкова били уплашени ковачите, че дори не се сетили, че нажежена до бяло секира няма как да носи дръжка. Но те са били очевидците на великата схватка, и никой после не посмял да опровергае казаното от тях. Оттам и се появила секирата със счупена дръжка в герба на Хазриновия род. Поради грешка, ала с това не по-малко достойна като паметник на смелостта на ковача.

Дали балрогът се е заблудил, и е открил случайно незапушен още отвор към подземните пещери, или силата на Айнур му е помогнала, не се знае. Може би и двете. Нито пък се знае кога е завършила схватката му с Хазрин. Огнеупорното облекло, което джуджетата носят край пещите, вероятно е предпазвало храбреца известно време, но сигурно накрая се е нажежило нетърпимо, и той е бил принуден да скочи от трудно достижимото си място на гърба на балрога. А може би и демонът да е успял да го улучи с бича си, или да го отърси. Едно е сигурно – разликата в силите на двамата противници е била твърде голяма, за да са от значение броня, оръжие или храброст. Няма как да я е спечелил Хазрин, най-малко защото надали под Карадрас има затрупани много балрози, че да излезе после и втори, който да завладее Мория.

Но е вярно и че с живота си ковачът е откупил време за джуджетата, през което те да могат да се подготвят. Защото нараненият и наплашен от болката балрог не посмял да се върне и да атакува веднага – ужилването на една пчела не е твърде страшно, но никой жилен веднъж не се нахвърля на цял кошер. Известно време изчаквал, наблюдавал тайно противниците си, преценявал ги и планирал атаката си. Джуджетата смогнали да се подготвят за схватката. Това не им помогнало да победят, но дало време на някои от тях да се спасят.

И друго се случило през спечеленото от Хазрин време. Група отчаяни смелчаги тръгнали да проследят пътя на биещите се през мините, да научат каквото може да бъде от полза за Дуриновия род. Открили отвора, през който балрогът се бил измъкнал към пещерите дълбоко под планината, и тръгнали през тях.

В една от тези пещери те и видели гледка, която ги втрещила. На брега на езерце насред пещерата се издигала каменна фигура, подобна на джудже. Около нея камъните били сякаш разядени от течност, а в езерцето плувало лигаво пипало… Изплашените джуджета побягнали оттам, колкото краката им държат. От техния разказ е тръгнала частта на легендата, в която Хазрин посича превърнатия в лигава твар балрог, чиято отрова разяжда всичко наоколо, и бива превърнат в камък от Ауле.

Ако балрогът не е атакувал, смелчаците вероятно биха се върнали отново. И биха забелязали, че каменната фигура всъщност е сталагмит, по една случайност подобен на джудже. Че камъните около него са разядени от водата, която капела върху сталагмита, и пръскала наоколо, и струйките бавно размивали камъка. А дали лигавото пипало е било видима над водата част от някоя подземна твар, или цялата твар, или парче от твар, убита от друга, или дори от балрога, надали някой ще узнае някога – дори да се бяха върнали, надали биха го заварили.

И надали легендата ще бъде опровергана някога. Защото, макар и бавно, пещерите се променят. Сталактити и сталагмити растат, изграждани от разтворения във водата камък. По времето, когато балрогът бил убит, сталагмитът отдавна вече не приличал твърде на джудже – по-скоро на огромен, удивително грозен трол. А когато още по-късно първите проучватели от новосъградения Хазад-дум влезли отново в тази пещера, сталагмитът и сталактитът над него вече се били обединили в стройна колона в центъра на залата. И после джуджетата неведнъж се радвали на красотата й. Кой би могъл да предположи, че някога тук се е родила легендата за вкаменения победител на балрога?

… Истината не винаги е красива като легендата. Ала прогонените от Мория джуджета имали нужда от подкрепа за душата си, и от гордост с рода си. И легендата растяла, и трупала красота и гордост, за да крепи разказвачите си в труден час. Кой знае дали Хазриновият род е издържал тъй дълго благодарение повече на трудолюбието и майсторството си, или на гордостта от великата смелост на прародителя им?

Защото, ако и преувеличено, то наистина е било по-велико, отколкото много се замислят. Нито колебанията на Хазрин, нито смъртта му в схватката с балрога могат да отрекат едно – с изключение на самите Айнури и на малцина сред елфите, той е единственият, събрал сили и смелост да нападне балрог. Сам, с ковашко облекло вместо броня и секира без дръжка.

Както са способни тези, що заслужават за тях да се разказват легенди.

9 Responses to 'За легендите'

  1. Michel Says:

    Интересно… Вие с Любо сте се наговорили и пишете ли пишете продължения (или пък prequels, както сега е модерно) на историята за Пръстена! 🙂

    Че дори и вариации вече има!

    Е, трябва да се признае, че добре се получава… 🙂

  2. Григор Says:

    @Michel: О, заповядай в компанията! Седни и напиши и ти нещо, не се притеснявай. Колкото повече, толкова повече. 🙂

    А иначе, моето писане не е част от нещата – то е нещо като феновски коментари към произведението на Любо Николов. 🙂

  3. Ани Says:

    @Григор: Ще обрасне то цялото в такива “феновски коментари”. Как да ти кажа (аз и преди съм го правила) – та ти пишеш прекрасно! Мисля, че ако Любо Николов пожелае, можете да обедините идеи и усилия и това ще бъде единствено в полза на книгата (или на следваща такава – с разкази). 🙂

  4. Григор Says:

    @Ани: Има твърде голяма разлика в класите. Плюс това, ако Любо винаги може да използва каквото поиска от “зад-легендите” ми, ако сметне, че е съвместимо с повествованието му. Проблемът е, че доста малко от тях ще е: просто идеите на двете начинания са различни.

  5. Любо Николов Says:

    Ани, не вярвай на Григор.
    Питай го за “Гримоар”.

  6. Григор Says:

    @Любо Николов: “Гримоар” въобще нямаше да е това, ако не беше твоята обработка. За другите да не говорим. Така че не си прав! 🙂

  7. Ани Says:

    @Lubo: Аз не му и вярвам, той е патологично скромен! 😉

    @Григор: Оценките ги дават читателите, нали знаеш? Пък аз съм ви читател и на двамата и ти казвам, че хубаво написаното си е хубаво написано. Ти вярвай, ако искаш. 🙂

  8. Любо Николов Says:

    @ Ани,
    Точно така! Като се опитам да изброя хубавите неща в новата българска фантастика, сещам се за “Какавидата”, “Вирт” и “Извън картината”. Как да му обясниш на Григора, че там е навлязъл в самите Борхесови територии?

  9. Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » За легендите – 2: Нарви Says:

    […] Grigor Gatchev – A Weblog (Personal – mostly in Bulgarian. English readers, please check the “In English” category.) « За легендите […]

Leave a Reply