Кой какво гледа…

Това се случи преди около три години. Дълго време ми се искаше да го опиша – случката е интересна, от много гледни точки. Но не смеех. Едно, че лесно може да бъде погледната откъм перверзната страна. И второ, че дълго време след нея се чудех – абе, да не би да съм нещо мъничко сбъркан?…

Както и да е. Ето я.

Мой познат, талант в изобразителното изкуство, използва компютъра си за връзка и “социализация” с подобни му от целия свят. В един момент започват често да си пишат в някакъв специализиран форум с едно момиче от Щатите. След това по някое време преминават на Скайп.

Преминаването не било никак лесно. От негова страна – ясно защо: писал е в профила си, че е е на двайсет и пет години, а е на петдесет и малко, и има глас на пропаднал пияница. (Пропаднал не е, но пияница…) В крайна сметка успява да убеди момичето, че България е една ужасно бедна държава, и че той дори не може да си позволи да си купи камерка и микрофон, та се налага да чатят. Или по-точно тя да му говори, а той да й пише в чата.

Откъм нейна страна също имало ужасен проблем с камерата. Дълго време нашият герой подозирал, че си говори с жена на негова възраст, че може би и отгоре. И я притискал да му прати образ. А когато разбрал, че е на практика единственият й приятел, се доуплашил, и засилил натиска. Докато накрая не се стигнало до “или се покажи, или късаме приятелството”.

Обяснението му прозвучало странно. Момичето разказало, че още от четиринайсетгодишна има жестоки проблеми с външността си. Ту се смятала за прекалено дебела, ту за зле сложена, изобщо какво ли не… Интелигиентна не по годините си, и от заможно семейство, тя успяла да си намери достъп до какви ли не дизайнерски медикаментозни безумия. На шестнайсет години вече била лежала в психиатрия, за да я стегнат след ефекта на едно. На осемнайсет – в специализирана клиника, където едва успели да я спасят от размекване на целия скелет… На двайсет и две, към момента на разговора им, вече била физическа и душевна развалина. Вече разбирала, че преди всъщност не е изглеждала никак зле, но уви, нямало как да върне назад поразиите.

Заинтригуваният ни човек гаврътнал поредното за окуражаване, и търпеливо и съвестно й обяснил, че красотата, особено женската, е в очите на гледащия. (Той има това качество – много трудно се напива. Вероятно заради стажа.) Че вече я познава задочно от месеци, и ако ще тя да се окаже с пет ръце и три крака, няма да си промени мнението. И че напротив – тук, в тайнствена България, много неща не са като в Щатите, знаем и правим различни неща. Току-виж се окаже, че той може да й помогне.

След като тя включила камерата, съжалил за даденото обещание. Момичето наистина не било грозно в лице, но фигурата й била направо съсипана. Дрехите не можели да скрият тънките като клечки ръце и крака, нито сплеснатия странично гръден кош и гротескно тесните рамене. Била просто да я ожалиш. Ако трябва да използвам неговия израз, “като настъпена скумрия – да не беше приятелче, нямаше да я погледна повече”.

А момичето имало нужда от помощ. Морална. На тази крехка възраст тя била вече главен художествен отговорник на прилична верига молове, и взимала петцифрена заплата годишно. Но живеела под наем в апартамент заедно с още едно момиче, на което тайно завиждала до уши, че е що-годе нормално като фигура… В стаята й, до леглото, стояла ама невероятно красива скулптура на женско тяло. Нейно дело…

– Искаш ли да видиш? – Познатият ми пусна записания видеострийм. Момичето наистина не изглеждаше хич добре. Не само като фигура. И лицето й беше като на човек, тръгнал към самоубийство. Но скулптурата, която се виждаше отстрани в кадъра, ме порази. Никога, дори между древногръцките и Ренесансовите скулптури, не съм виждал толкова красиво тяло. Хармонията му беше неописуемо, невероятно съвършена. Направо ченето ми увисна… И на този фон някак ми се запечатаха думите на момичето: “Това съм аз. Отвътре. Каквато се виждам, каквато мечтая да съм.”

– Искаш ли по чашка? Знам, че не пиеш де, просто си търся повод – изтръгнаха ме от размисъла думите му. – Знаеш ли какво стана по-нататък? Шапката ще ти хвръкне. Ама пазя записите, ако не повярваш, ще видиш!

Докато човекът я гледал, отведнъж му трекнало как негов познат го пазарил да направи за някаква нискобюджетна продукция, снимана отчасти у нас, изкуствена силиконова ръка. Дето уж ще я отсекат на някого. И материал му дал, американски. И му хрумнала идея.

“Имам за теб съвет. Купи си няколко паунда пеносиликон, какъвто ползват в киното да симулират плът. За теб няма да е скъп, а е доста нещо на обем. Ще ти свърши работа.”

“Каква работа?”

“Статуята до леглото е точно в естествен ръст, нали? Направи й отливка. Като калъп. След това направи още една статуя, на себе си, точно каквато си. Сложи я в калъпа, и го напълни с пеносиликон, няма да иде много. Ще получиш перфектен body suit. Слагаш му един цип, и се фукаш с най-перфектното тяло на света…”

Момичето на екрана беше зяпнало като треснато. Стоя около десетина секунди така, след това очите й буквално пламнаха. Колкото преди нямаше живот в тях, толкова отведнъж се разбушува огън. Каза нещо, не обърнах внимание какво – смилах внезапната промяна. И прекъснаха връзката.

– Не, не е това всичкото. Интересното дойде после. – Познатият ми гаврътна остатъка в чашката и си сипа още. – Една седмица я нямаше никаква на скайпа. След това един ден се появи активна, ама не отговаряше на повикванията. Поуплаших се, и настоях. Когато включи камерата, се уплаших. Изглеждаше още по-зле от преди.

“Какво има, сладурче?”

“Не става! Гадното ми тяло не става!”

След малко увещаване познатият ми я накара да му покаже защо не става. Наистина не се получаваше – заради прекалено тесните й рамене ръцете й излизаха там, където на едно нормално тяло са подмишниците. Изглеждаше карикатурно и отвратително. Момичето беше просто като смъртник в лицето.

– Изглеждаше все едно ще се самоубие след разговора – повтори мислите ми познатият. – Блъсках си главата пет минути, да измисля нещо, докато я забаламосвах. Добре че са ирландските братя, да ми дадат акъл. – Той кимна към шишето с уиски, превъртя малко напред записа и го пусна.

“Сладурче, някои хора казват, че биха си дали дясната ръка, за да постигнат каквото искат.”

“Давам я веднага”

“Направи в костюма покрай тялото си джоб, в който да пъхнеш едната ръка. Все едно нямаш ръка от тази страна. Направи на костюма изкуствена, просто да има нещо. Пъхнатата вътре ръка ще избута тялото ти вътре настрани, и другата ще дойде по на място.”;

Ситуацията с внезапния пламък в очите се повтори. Още веднъж просто не можех да се нагледам как волята за живот, и за действие, и най-много от всичко радостта и красотата избухват отведнъж…

– Ама истинския майтап последва после! – Къл-къл. – Пак една седмица я нема. По едно време пак се появи, и пак не ми отговаряше. Уплаших се здравата…

“Моля те, сладурче, отговори ми! Боя се за теб! Моля те, обади се! Там ли си”

“да” – появява се в чата след две-три минути. (Познатият ми обърна внимание на тага за време.

“Какво става с теб? Наред ли е всичко?”

“да” (Пак с известно забавяне.)

“Нещо не е наред… Моля те, включи камерата! Моля те!”

След пет-шест минути:

“обещай че няма да се смееш”

“Обещавам! Обещавам! Моля те, включи камерата!”

На стрийма първите няколко секунди бяха черни. След това просветна образ, мярна се лицето на момичето в невероятно близък план… и когато се отдръпна, се шашнах. Наистина гледката беше доста странна. Да не говорим пък как изглеждаше гледката на воденето на разговора.

Опитът с едната скрита ръка се оказал същият провал – несиметричното положение си личало дори през най-халтавите дрехи, и нещата продължавали да изглеждат зле като преди. Накрая девойката се отчаяла, и решила да пробва безумна идея – да скрие и двете си ръце вътре в костюма. Вероятно на логиката, че който е готов да си даде ръката, ще е готов да даде и втората…

Обула готовия костюм до кръста – стоял й дори по-добре от предишните. Ентусиазирана пробвала едни ботушки на висок ток, в които преди изглеждала “като бамбук в две саксии” – стояли й просто перфектно. (Мога да го потвърдя.) Когато обаче се опитала да пробва нещата нагоре, се сблъскала с проблем, за който, с всичкия си акъл, не била помислила в депресията и отчаянието. Как ще закопчае костюма, ако и двете й ръце са вътре?

В първия момент момичето оклюмало, но след това решило, че няма да се предаде така лесно. Застанала под закачалката за шапки, вързала един конец от нея до дръжката на ципа, загърнала се с горнището както му е редът, и внимателно клекнала. Както и следвало да се очаква, конецът издърпал ципа чак догоре, до врата й… Девойката хукнала към огледалото в коридора (правела си тези експерименти само когато приятелката й е на работа – да не се стресне, ако надникне в стаята й). Изглеждала ама направо божествено. (Също го потвърждавам с удоволствие.) И чак след петнайсет минути оглеждане се усетила, че конецът към ципа отдавна е скъсан.

Ами сега? Огледалото й показало, че за проклетия конецът се е скъсал точно на дръжката на ципа – няма какво да защипе и дръпне. Момичето не се предало, опитало се някак да закачи и дръпне надолу ципа на всичко, за което се сетило. Уви, без абсолютно никакъв успех.

Това не я обезкуражило докрай. Нали съквартирантката й ще се върне от работа, и ще й помогне? Свястно момиче е, няма да я изтропа… Но в следващия момент се сетила, че сутринта съквартирантката е споменала – след работа ще ходят с приятеля си на излет, ще се върнат чак след уикенда.

Вълната на еуфорията я пренесла и през тази запънка. Художничката изтичала, и с малко подритване под масата успяла да включи компютъра. Съквартиранката й имала скайп на работа. Ще й се обади да мине през къщи, само за минута… Но се оказало, че не може да пусне настроения да не тръгва автоматично скайп. В порив на изобретателност се опитала да бута с глава мишката, и да натиска с нос бутоните й. Единственият резултат бил, че клавиатура, мишка и микрофон се оказали вкупом на земята. И това не било пречка – след малко подритване насам-натам успяла да преобърне мишката, да я прибута до иконката и с токче да натисне бутона както трябва. Но междувременно пък успяла да настъпи микрофона, и да го счупи.

Въодушевена жена никога не се предава – ако не го знаете, от мен да знаете. Девойката се амбицирала, че очевидно токчетата стават и за работа с компютърна техника, сритала клавиатурата пред стола, седнала и се опитала да пише по нея. Преди обаче да успее дори да избере акаунта на съквартирантката си, започнали да я обстрелват съобщенията от моя познат. Отначало потънала в земята от срам, след това обаче пак вирнала нос – най-сетне може да не се срамува от себе си… Отговорила му, и когато той я помолил да включи камерата, след кратко колебание (и малко опити) успяла да я включи с уста.

– Ама само как пише по клавиатурата, а? – въодушевено отбеляза познатият ми, с почнали да пробляскват очи. – Такова нещо, батко, и на най-таковата порно го няма… А я я скив тук, като ми прави ревю! Представи си я така в леглото…

Гледах как момичето се разхожда пред камерата, и виждах само лицето й. Беше по-красиво от тялото, съвършеното тяло. Защото лицето може да бъде по-одухотворено и от най-красивата фигура. И съответно и по-секси. Ако я виждах само от шията нагоре, нямаше да загуби нито капчица от ефекта си.

– Какво стана после? – прекъснах познатия ми, който имаше намерение да ми пусне кадрите с писането по клавиатурата и ревюто отново.

– Рядко се чувахме после. Излизала така из града, ходила с приятелки. Намерила си приятел. Той я харесвал и иначе. Накрая малко по малко престанала да носи костюма… Язък. – Приятелят ми въздъхна и щедро си наля нова чаша.

Понякога се чудя на издръжливостта на някои хора на несгоди и психотравми. Ако момичето наистина е преодоляло толкова тежък и дълъг проблем с толкова просто (ако и, хм, нестандартно) средство, значи е било всъщност много силен човек. Който просто се е нуждаел от едва ли не сламка, за да се залови за нея и да успее да се издърпа от проблемите.

Но не се учудвам на невероятната красота, която може да излъчва човек, намерил как да се раздели с проблемите си. Дори ако начинът е шантав… И разбирам приятеля на това момиче, който си го е харесвал и иначе, без божественото изкуствено тяло. Защото истинската красота наистина е в очите на гледащия, както казва познатият ми. А очите на гледащия се изпълват най-много от духа и вътрешната красота на гледания.

10 Responses to 'Кой какво гледа…'

  1. Ани Says:

    Много хубава история, наистина. Доста от приятелите ми са хора с неоправдано ниско самочувствие, навярно плод на някакви натяквания в семейството или на нещо друго, но така или иначе – дълбоко неуверени в себе си. Тъй като суетата все пак е присъща на всеки човек в някаква степен, те постоянно се тревожат как изглеждат. Не мога да им обясня по никакъв начин, че формата отвън може да е всякаква, но всъщност околните най-често ни обичат или мразят не заради нея, а заради вътрешната красота. Ако човек излъчва светлина и доброта, нито един нормален не го отхвърля заради няколко килограма в повече или по-малко. Без значение колко идеално тяло си постигнал, ако не си намерил хармонията си отвътре, ти си оставаш куцо създание. Но това е трудно – не са много хората, които се приемат и обичат. Често си мисля за парадокса, при който всеки мечтае да срещне някой, който да го обича безусловно и въпреки недостатъците му, но всъщност сам не би могъл да се обича по този начин…

  2. Geo Says:

    Малко ми е трудно да си представя костюма, но определено това беше една от най-откачените истории, на които съм попадал. Накрая само се питам, къде са родителите на това хлапе?

  3. Виктор Says:

    Geo, аз пък уж четох, ама не разбрах да е хлапе. Момиче пише, ама някои казват момиче и на 27 годишна жена например.

  4. Григор Says:

    @Ани: За да заслужаваш да те обичат по този начин, според мен трябва ти да можеш да обичаш по този начин. Не задължително себе си. Можеш ли, истински свестните хора ще могат да те обичат също така… А получи ли се такава обич между двама, недостатъците се чистят лесно и с удоволствие.

    @Geo: Към момента на историята е била на двайсет и две. Аз по-скоро се питам къде са били родителите й, докато е била още тинейджърка и е правила глупостите. Вероятно все пак са били наоколо, ако се съди по по историята с болниците. Но уви, вероятно са били наоколо предимно телом. Щом не са се сетили навреме да й наемат добър психолог…

    А че костюмът беше откачена идея, не мога да оспоря. Особено в “успешния” му вариант. Но щом я е отървал от комплексите й, в края на краищата няма значение колко откачен е. Поне според мен.

  5. Таня Says:

    Невероятна история, наистина, даже се чудя дали наистина е реална, ама ти вярвам 🙂

    Която както всички подобни истории на мен ми показва, че докато се бори с недостатъците си човек може много да изстрада, но и много да научи. Всяка такава вътрешна борба ни прави много по-човечни и съпричастни към другите. Докато сме издевателствали над себе си, сме се научили, че няма смисъл и се опитваме да помогнем на други. Ето твоят приятел се е опитвал всячески да помогне на момичето, може би защото сам се е чувствал недостатъчно качествен спрямо общоприетите стандарти.

    Вътрешната борба прави сетивата ни по-чувствителни спрямо емоции, които иначе може би не бихме забелязали. Помага ни да се развиваме отвътре.
    Добре че сподели случката – такива случки винаги са полезни да се знаят 🙂

  6. Григор Says:

    @Таня: За мен тази история е класически пример за принципа “твърде невероятно е, за да е лъжа”…

    Иначе, откакто пуснах записа, се замислих за много неща. Например че Ани съвсем сигурно е права, че родителите на момичето са го осигурявали добре материално, но зле откъм грижи и топлина – иначе нямаше да развие подобни комплекси, при емоционално обгрижени деца те са изключително редки. А и ти съвсем сигурно си права, че като минимум художническите и скулпторските й умения се дължат в голяма степен на проблемите й – те са заостряли вниманието й върху изглеждането на нещата.

    За моя приятел – мисля, че той просто е търсил начин да се самоутешава, че е с “младо гадже”. Не мога да отрека, че физически доста прилича на Дани де Вито (ама с десетина кила сланина отгоре). Но иначе е талантлив и кадърен в де що форма на изобразително изкуство си представиш: с еднаква лекота и майсторство скулптира, рисува и какво ли не още, и рисунките му са в целия диапазон от неокласически до абстракционизъм. И не е лош човек, под цинизма: ако не беше проблемът му с алкохола, нямаше да има никакъв проблем да си намери свястно момиче. Така че диагнозата ти за него е вярна. Уви, както се е впиянчил напоследък, няма да се учудя той да е следващият, който ще загубя в битката с цирозата – вече си я има, и е в напреднал стадий… 🙁

  7. Виктор Says:

    Не е много по темата, но да кажа, че ми прави впечатление, в последните години сума пари се сипаха за кампании против тютюнопушенето, а за подобни против алкохола не си спомням да съм чу. И реклами по телевизията непрекъснато слушам за уиски и водка, а за цигари – не. Излиза, че според властта и обществото тютюнопушенето е в пъти по-вредно от алкохолопиенето. Интересна работа. А Марихуаната я хвалят все повече. Не била вредна, не се привиквало.

  8. Geo Says:

    “@Geo: Към момента на историята е била на двайсет и две. Аз по-скоро се питам къде са били родителите й, докато е била още тинейджърка и е правила глупостите. Вероятно все пак са били наоколо, ако се съди по по историята с болниците. Но уви, вероятно са били наоколо предимно телом. Щом не са се сетили навреме да й наемат добър психолог…”

    Много добре прочетох историята и в нея пишеше, че проблемите са почнали на 14 а на 16 вече е била в психиатрична клиника. 14 годишна си е точно хлапе и точно тогава явно родителите никакви ги е нямало…

  9. Григор Says:

    @Geo: Имало ги е, ама само за да дават пари. Очевидно не са се сещали, че едно дете има нужда и от разни други неща… 🙁

  10. gost Says:

    Цялата тази история, както и спорът около родителите, ми напомня за сентенцията “кой пази пазачите?”. Може би трябва да се сетите, че често родителите са само едни пораснали деца, които внезапно са били натоварени от живота със задача, която никой не им е обяснил как да изпълнят. Самите те не са били обучени в своето детство как да обучават и изведнъж им се налага да поемат пълната отговорност за създаването на една нова личност. Но, не знаейки какво да правят точно, те се озовават в ситуацията на дете, което е получило куче за подарък и общ наръчник, който най-общо им казва какво да правят, но не обяснява точно и ясно защо. Да не казвам как този порочен кръг може да се затваря безброй пъти в историята, разигравайки всеки път една и съща трагедия.

Leave a Reply