Преди векове начинът да предадеш идея е бил да напишеш книга… Добре де, не преди векове. Преди трийсет години, да кажем. Книгата беше приемлив обем за излагане на една добра идея.
Нещата оттогава се промениха. Преди десет-петнайсет години вече малко хора имаха търпението да четат книги. (Дори от тези, които по принцип четяха.) Предпочитаха кратки разкази. Дългите книги – ако може, в резюме. Не повече от три страници. Пардон, не повече от една. Ако има как да влезе всичко, ще е чудно. Не ми се губи от интересното, само от пълнежа. Пусто нямане на време, тази работа направо ни пие мозъците, нямаме кога да се наспим…
Мина още време, и това също стана много. Стандартната машинописна страница стана горният размер на нещо, което повечето хора биха прочели. “Имаш ли някоя книга за четене” започна да се асоциира с предстоящо пътуване, или чакане на опашка в НОИ… Да, отделни луди продължаваха да четат по-големи обеми. Другите ги гледаха като… като луди. Или като хора без работа. Включително през дългите вечери на пляскане на карти. Изпилващото количество работа и ангажираност отучи хората да вникват внимателно. Все едно им извади очите. А научаването отново да възприемаш обеми и да вникваш в същността им е лесно колкото да ти поникнат нови очи. Дори когато ежедневието вече не е така изпилващо и инфарктно…
Дойде времето на блоговете. Кратките записи бяха ценни – смогваш да ги прочетеш. За да бъдат заменени после от микроблогването. Туитър. 140 знака лимит. И горчивата констатация, че за разлика от хората, маймуните помнят по цели три минути. И чуденето – има ли накъде обемите да се свият още, нещата да станат още по-кратки?
Надали. Човешката реч не може да се качи над определена информационна плътност. Правени са много опити – хайку, сентенции, пословици и поговорки… Някои от тях – много успешни като съотношение. Но уви, годни предимно за изразяване на прости, абстрактни понятия. Концепциите, които няма как да бъдат изразени в под три минути, са вече извън обхвата на повечето умове.
Интересно е обаче в какви направления може да се продължи съкращаването на обемите. Естествено, за сметка вече на количеството предавана информация.
Една от формите за свръхкратко послание е Интернет никът. Той печели от многозначността (ако е добре премислена), вместо да губи. Затова не бих се учудил, ако изборът на никове скоро бъде превърнат в Нета в изкуство. Умението да кажеш много с малко винаги впечатлява, и демонстрира едно къде-къде по-така положение.
Проблемът при този подход е, че той разчита за предаване на богатство на предефинирани стереотипи (обичам думичката “тезауруси” – точно на място е в случая). Вярно е, културното богатство на човечеството е огромно, но дори от него е реално използваема само малка част. Какво би говорел сам по себе си на повечето хора (без помощта на търсачка) примерно никът Steerpike, или King Gorice? Всъщност, колко ника биха говорели каквото и да било на средностатистическия суб-триминутен човек? Хиляда? Съмнявам се. А понеже средностатистическите хора са доста, познайте колко ли хиляди Фродовци или Хан Соловци се мотаят из Нета. И какви кандидат-звездни войни се вихрят заради никове…
Както и да е. Интересно ми е дали подборът на ник ще се превърне в официално изкуство. От една страна, използването на чужд тезаурус за описване не представлява творчество – ключов момент на изкуството липсва. От друга обаче, натискът на тенденцията “с по-малко пръдня – повече боя” е много силен, и нищо чудно да реализира някаква форма на “оизкуствяване”.
Да видим.
добре де, ама това с никовете си е от както има нет. Ако мога да перифразирам, по ника посрещат, по съдържанието изпращат. Т.е. ника досега е съществувал винаги ортогонално съсс съдържанието. Трудно ми е да си представя как измерението на съдържанието се губи изцяло и остава само никовото. Но си прав, пресищането с информация е факт и определено не ни понася добре. От факта че чета по 5 интересни поста на ден което и изцяло положително, ме води до крайния резултат на другия ден да си спомням не повече от последните 2 поста на дадения автор. Жалко. Може би трябва да наблегна на книгите където има повече пълнеж и повреме на смилането му основната идея ти се запечатва по устойчиво 🙂
“Like” е един бит.
Картинките 🙂
Никът е за автентикация. Подписът и аватарът са за послания.
Но тези наистина залязват днес, а се ползват “Харесва ми” (бивше “Стани почитател”) и “Отбележете човек на снимката”. Изобщо без никакви думи.
Което не е непременно лошо.
аз продължавам да чета книги, и много хора около мен също – книгите все още не са за отписване, поне докато не изчезнат хората родени преди интернет 🙂
На екран обаче трудно чета нещо по-дълго от страница, просто ми е некомфортно да седя и да се взирам. Може би ако имах таблет с размер А4 щеше да е друго, но нямам 🙂
Така че блоговете са нормално ‘екранно’ явление. За Туитър изобщо не знам за какво се използва, освен може би за бързо осведомяване за текущи в момента събития
За съжаление с децата нещата са други – те изобщо не четат , и когато го правят им е досадно задължение. А аз като малък четях повече от сега.
На мен това ми изглежда супер притеснително, защото не виждам как може мирогледа на пълноценен човек да е изграден от наблягащи на пошлото и простащината телевизии и смлени до една страничка идеи. Дано това да са нормалните притеснения които всяко поколение изпитва за следващото, и които винаги се оказват преувеличени 🙂
Не е виновна само работата. Давещият ни водопад от информация е. Навлизането на новите технологии променя качествено процеса на мислене и възприемане на информацията, поне за хората, които ги прегръщат (технологиите) с готовност. Според това есе, Google има сериозна вина в случая, опитвайки се да оптимизира мисловния процес при хората по модела на научното управление на Тейлър.
Между другото, въпросната книга на Фредерик Тейлър стои на масата ми от седмица и все не намирам време дори да започна да я чета – твърде обемна ми изглежда 😀
Хехе, а пък аз чета книги, и то много. Дори повече, откогато виждах да чета от хартия. Файлови книги, които синтезатор на реч ми чете, при това изключително добър синтезатор SpeechLab на БАКЛ. Учат се и някои виждащи хора, ама са изключително малко.
хе-хе, какво ли биха си помислили повечето хора, ако срещнат името ddantgwyn някъде из българоезичната част на Internet 😀
A aз се казвам Емил, не че съм някакво “емо” 🙂 тия са ми леко гадни.
другият ми любим ник е Rldkfl 🙂
Ако имате надписи по БДС може да разберете какво значи 🙂
Това измислянето на никове и кратки имена на променливи винаги ми е било тегаво…
дали това припиране до стената с ниагари информация не е целенасочено?
Тъкмо с идеята да четеш кратко, да мислиш семпло и според зададени рамки.
Амчи то си е натрапване на НОВОЯЗ!
Сами преценете кому е изгодно.
Не придавам такова значение на ника. У някой е премислено, у друг – импулсивно.
За да спретнеш информативен ник – нали трябва да имаш база данни, за да го (осмислиш и) направиш! Изисква се също така да има база отсреща, иначе кой ще го разбере?
(в условията на все по-обедняващ масов речник информативният ник губи смисъл изобщо)
@Шаркан: Втората половина на изказването ти напълно съвпада с мнението ми по въпроса — че само някои премислят никовете си, както и че се изискват знания за да си избереш или осмислиш нечий ник. Каквито напоследък са в недостиг… 🙁
How Your Username May Betray You — http://www.technologyreview.com/web/32326/?p1=A4