Четенето и дърводелците


< Преди година-две те спряха да те четат. На мнение са, че си се взел много на сериозно. < Нещо да се чувстваш като спасител... > Така е. Наистина съм се взел много на сериозно по някои въпроси.
> Спасител – надали. Не ми стигат силите за целта. Но правя каквото мога.
> Всеки си има своите каузи. И аз съм човек като всички други, и имам право да имам своите.

Това е част от чата ми с един много стар и много добър приятел. Уви, наистина съм се взел много на сериозно. Поне по някои въпроси… Не защото съм капацитетът по тях, или защото имам силите да оправя света. Защото все някой трябва да се вземе насериозно и по тях. Нужно е да има някой такъв. По-добре неумел, отколкото никой. По-добре аз, отколкото никой.

Имаше обаче и още нещо. Усещах, че се занимавам с разни теми, и се вземам насериозно в тях и по друга причина. Преумората на дните обаче я беше скрила от ума ми – не можех да я уловя, дефинирам и изкажа… Разговорът си остана дотук.

Ден-два по-късно обаче, твърде уморен дори за да мога да заспя отведнъж, в главата ми се плискаше мътилка от деня, и от годината, и от целия ми живот. С по един крак в реалността и в сънищата, едновременно лежах под завивката и продължавах чата с приятеля ми. И препрочитах в спомените си, кой знае защо, “Балада за Георг Хених”… И в един момент реалности и не-реалности се преплетоха окончателно, и на сънувания екран към сънувания ми събеседник потече монолог.

> Виждаш ли… това е като с дърводелците.
> Някои правят виоли д’аморе. Други правят бюфети.
> Тези, които правят виоли д’аморе, понякога гледат на тези, които правят бюфети, като на простаци.
> Тези, които правят бюфети пък почти винаги гледат на тези, които правят виоли д’аморе, като на кукута.
> А истината е, че светът има нужда и от виоли д’аморе, и от бюфети. Всеки човек различно. Как да кажеш кое е по-нужно?
> Не са много различни. Бюфетът храни тялото на човек. Виола д’аморе храни личността му, душата му.
> Да, да пълним търбуха си умеем всички. Да храним личността си – уви, не всички.
> А напоследък всички правят бюфети, почти никой – виоли д’аморе. Не защото дърводелците ценят само търбуха, просто това се търси.
> Не можеш да налагаш на хората избор. И да ги насилиш да слушат виола д’аморе, ще се мръщят като от зъбобол и ще сънуват с отворени очи бюфета.
> Изборът отвътре е неподвластен на силните отвън. Дори ако са добронамерени.
> Ако успееш да спечелиш някого, става. Но не всеки умее да печели, особено пък всекиго…
> Има и още нещо. Каквото ядем, съгражда тялото ни. Каквото вършим – личността ни.
> Най-дълбоко и проникновено свири на цигулката не музикантът, а майсторът й. Той влага в нея душата си, колкото и каквато я има.
> И, дялайки дървото й и настройвайки струните й, дяла и настройва себе си. Колкото и както умее.
> Влага душата си както не я влага в бюфет. Затова и виолата му дава каквото бюфетът не може да му даде.
> Затова истинският майстор, дори ако прави в реалния свят само бюфети, в сънищата и мечтите си прави виоли д’аморе. Не за другите, на виола д’аморе свири само Господ. За, и заради себе си.
> Аз правих моите виоли д’аморе в сънищата и мечтите си твърде дълго. Почувствах, че това не ми е достатъчно. Душата ми остава гладна.
> И поисках да ги правя и в реалния свят. Каквито си ги представям. Колкото и както умея.
> Няма да стана Георг Хених. Не смея и да го мечтая. Просто не искам да стана неусетно майстор Франта.
> Съжалявам, ако това е отблъснало някого. Надали съм му голяма загуба.
> Интернет е пълен с много по-свестни от мен. По-умели във вдъхновяването. Има предостатъчно кого другиго да четат.
> И съм сигурен, че го правят. Имат нужда. Ако я нямаха, нямаше да започнат да четат мен.
> А аз… продължавам да правя каквото смятам за важно. Често отчаян от некадърността си.
> Но това правене ми помага да бъда себе си.

В просъницата това обяснение беше стройно, хармонично и живо. Като балерина на сцената, облечена в красотата на тоалета и на движенията си. Или като герой, в силата на бронята си и на тялото си. В реалността се получи мърляво, чорлаво, небръснато и в раздърпан анцуг. Като целия ми блог. Като – често – мен.

Не ми хареса така. Опитах се да го оправя. Стана много по-стройно и стегнато. Здраво и внушително, като добре издялан бюфет. Но някак пусто. Вече съдържаше много логика и смисъл, но не съдържаше частицата от душата ми… Върнах първоначалния вариант.

Не зная как да обясня коя точно частица от мен се губи, и каква. Преумората е скрила точните думи от ума ми.

Но се надявам някой път, може би в полусън, да ги открия.

11 Responses to 'Четенето и дърводелците'

  1. Любо Николов Says:

    Опитваме се пак… и пак… и пак…
    Раздаваме добро – и за награда
    отваряме душите си към мрак,
    във който стреля снайпер от засада.

  2. mdam Says:

    И на нас ни харесва твоята музика.

  3. Петър Петров Says:

    Един човек цял живот се молил на Господ да спечели от тотото. Накрая небето се отворило, показал се Господ и му рекъл:
     — Добре бе, говедо, иди пусни фиш поне веднъж! Дай ми шанс!

    и още

    Койт играй — пичели, койт ни играй — ни пичели.

    —-

    Пускай неподправено, много по-добро е. Цензурата е убийство, автоцензурата — детеубийство.

  4. scanman Says:

    Някои са спрели, други пък не сме спирали. То иначе не може. Но извадени от контекста думите на твоя приятел звучат доста обидно. Все пак България е сравнително свободна държава и имаш право да се изжвяваш както си искаш в собствения си блог. И не виждам какъв смисъл влага в думата “спасител”.

  5. Любо Николов Says:

    @ Scanman
    Уви, аз го разбирам така: Човек със съвест неминуемо изпитва срам от собственото си бездействие когато вижда нечия всеотдайност. И за да си спести това неприятно чувство, насочва агресията към причинителя му. Почти винаги в подобни случаи се използват хвалебствени думи, пригодени като оскърбления.
    Впрочем, това рядко помага. От другите можеш да избягаш, от себе си – не.

  6. Григор Says:

    @scanman: Наистина човек има право да се изживява както иска в блога си. Но и другите имат право да го четат или не. Нищо обидно. Все едно да престане да ти е вкусно нещо, което до вчера си ял с удоволствие. Случва се. Къде е трагедията?… Иначе, под “спасител” човекът имаше предвид (най-добронамерено), че подкрепям разни каузи.

    @Любо Николов: Мериш света по себе си. Ако говорим за твоя блог и писане, думи като всеотдайност или майсторство биха били на място. При мен нещата са далеч от това ниво. Че подкрепям каузи, и смятам това за важно за мен, не значи че вярвам, че ще спася света чрез тях. Както човек с напредването на възрастта си търси някакви упражнения, за да се поддържа във форма, така и аз.

  7. Шapкан Says:

    ако не мерим света по себе си, явно нямаме намерение да живеем в него…

  8. Божо Says:

    ако не мерим света по себе си, явно нямаме намерение да живеем в него…

    То си е така, всички живеем в свой свят, който сами си “правим”, както беше писал Кастанеда.
    Което значи, че няма как да не мерим света по себе си 🙂

  9. Шapкан Says:

    Гриша,
    като стана дума за четене… би ли си прочел пощата?

  10. Шapкан Says:

    бих ти звъннал, но съм временно без телефон.

  11. scanman Says:

    @Любо Николов
    Много точно казано.

Leave a Reply