Нека те изчакат малко

Преди много години изпращахме дядо ми в последния му път. Много го обичах, и бях като покосен от скръбта. Настроението ми не се оправи и на почерпката след погребението – сврях се в един ъгъл, за да се поприкрия от купищата “моите съболезнования”, “какъв човек беше само” и “как ли ще я караме без него”. И това привлече вниманието на един възрастен чичко, неизвестно ми какъв член на огромния селски род на дядо. Пристъпи тихичко в ъгъла и ме побутна по рамото:

– Здрасти, момко. Иска ти се да бяхте пак заедно с дядо ти, нали?

Кимнах мълчаливо. Нито имаше смисъл да отричам, нито ми се говореше.

– Не го слушай това искане. Много хубаво изглежда, ама не е хубаво.

Зяпнах го изненадано. Подиграваше ли ми се?

– Знаеш ли какво е то? Когато си отидат, мъртвите ни викат от отвъдното, да се съберем с тях. Ей тука, отвътре. – Той посочи сърцето ми. – Защото ни обичат, и не искат да се разделят с нас. И ние ги чуваме, и поискваме да се съберем с тях, защото и ние ги обичаме. Това е, което усещаш. Не е обич, обичта е друго нещо. Повика на мъртвите е. Не го слушай.

Ядосах се. Тоя селски чиче какво си въобразяваше? Че точно в тоя момент може да ми мели дивотии на главата?

– Глупости. Откъде ще ни викат, като няма отвъдно? Къде да идем?
– Където са те. Дали е някъде или никъде няма значение, на едно и също място отиваме. И те го знаят, то не е далече от акъла, и ни викат. А ние искаме да идем при тях… Не ги слушай. Рано ти е още.
– Че аз не съм тръгнал да се самоубивам!
– Така е, не си. Но всеки път, когато поискаш да идеш оттатък, мъничко от теб отива. Докато си млад, и още не си отпратил много, не се усеща. Но като остарееш, и се е понасъбрало вече от теб отвъд, почва да тежи. Пак тогава се насъбират и повече отишли си близки, и те викат по-силно. Затова още отсега не ги слушай. Не пускай парченца от тебе да отиват отвъд, и да се трупат.
– И какво като се трупат?
– Колкото по старееш, толкова по-силен е повикът. Докато не те притегли да идеш и ти там. Знам, вие младите казвате, че смъртта идва от болести. Ама от какво идват болестите, не питате. Защо един ги хваща, пък друг не, и защо един ги боледува много години, а друг умира от тях начаса… Не бива да ходиш там по-рано. Докато можеш да устискаш душата в зъбите, ще има с какво и на кого да помогнеш на тоя свят. Дори ако мислиш, че няма с какво. Затова трябва да се пазиш. Не за дълга старост, старостта е нерадост. За да те има за другите, да ги крепиш.

Почти бях кипнал, но си премълчах. Не биваше да правя скандал на погребение.

– Не слушай поканите на умрелите, момко. Свиквай още отсега да им отказваш. Не с лошо и омраза, те са ти родителите, заслужили са да ги обичаш. Успокой ги тук вътре, кажи им да те почакат. Умрелите имат всичкото време на тоя свят. Ние, живите, го нямаме. Важно е, доде сме живи, да живеем. Така, че дойде ли и нашият ред, да сме се наживели, да ни стига… Да живеем истински, без мъка и болка. Без мисъл за смъртта и тъга по умрелите. Някъде ли, никъде ли, ще дойде време да се съберем с тях. Те са ти родителите, обичат те – нека ти дадат време, нека почакат. Нека ти позволят да проживееш колкото можеш, нали затова са те родили и отгледали. Разбери тъгата им по теб, дай им топлина и успокоение вътре в себе си. Кажи им, че и ти тъгуваш по тях, и ще дойде време да сте заедно. Просто ги помоли да те изчакат малко, съвсем мъничко пред цялата вечност. Нека ти позволят да бъдеш жив.

… В неделя изпращах обичана близка, невероятно достоен и истински човек. Видях сина й, смазан от скръбта. И ми се иска да му кажа същото, което онзи селски чичко, може би вече покойник, каза преди почти трийсет години на мен. Дано има сили да го чуе с повече мъдрост и ум, отколкото имах аз тогава.

Да помоли умрелите да не го викат толкова силно, колкото и силно да го обичат. Да ги увери в топлината и обичта си, и да ги убеди да го изчакат. И да не обръща внимание на повика им, за един съвсем кратък пред вечността миг, за докато е жив и може да подкрепя другите.

За да може, когато отиде при тях, да се е наживял. Да е събрал достатъчно от това, което наричаме живот, за да има за цяла вечност напред, и да му остане какво да раздаде и на тях.

И да остане нещичко след неговата преходност, и тук, и оттатък.

12 Responses to 'Нека те изчакат малко'

  1. Светла Says:

    Точно това имах нужда да прочета, понеже гласът на един починал близък човек твърде силно ме вика. Благодаря ти.

  2. Resonances « Blog Says:

    […] three years ago. A poem from my school years. Themes my mind is focused on again these days. And a wise and comforting response to those feelings from a man on whose BBS I’ve spent countless nights on in those years, whether it was a proto […]

  3. Петър Петров Says:

    За умрял се скърби 40 дни, после живите трябва да се съсредоточат върху живота, включително себе си.

  4. Георги Says:

    Много силно обяснение за мъртвите. И друго ме възхити идеята, която се прокрадва за обичта към живота, за това, че да живееш е избор и право. Макар, че много неща или хора ни отказват този избор и ни “убеждават”, че няма такова право и се опитват да ни “убият”. За мен лично не е просто право да живееш, то е задължение. Единственото задължение, с което сме се родили.
    Мисля понякога за смъртта, кой ли не вижда сянката и понякога. И си мисля, че ако се случи така, че да знам че идва и да я очаквам, това ще е най-голямото изпитание в живота ми. Всички сме виждали стари хора изправени пред това очакване и имам някаква представа.

  5. Ilia Temelkov - soregashi Says:

    Няма, няма и разкажеш нещо, което наистина докосва. Благодаря.

  6. животът за живите at Smiling Says:

    […] “Умрелите имат всичкото време на тоя свят. Ние, живите, го нямаме. Важно е, доде сме живи, да живеем. Така, че дойде ли и нашият ред, да сме се наживели, да ни стига… Да живеем истински, без мъка и болка. Без мисъл за смъртта и тъга по умрелите.” пише Григор […]

  7. Лилия Says:

    Страшно си прав! Благодаря ти…

  8. Лазар Илчев Says:

    С думите си даваш сила за живот.

  9. turuncu Says:

    …Подарявам ти една голяма усмивка 🙂 … Благодаря ти!

  10. MARIANA Says:

    Благодаря. Беше ми необходимо да прочета подобни мисли за живота и смъртта. Аз също изпратих скоро моята майка. Много болка, мъка и жал се е насъбрала в душата ми. Обичах я много и тя мен. Липсва ми ужасно. Да съзнавам, че въпреки всичко живота продължава, но като се усамотя си поплаквам сришком без да ме видят. Хубава поука си взех от написаното. И отново благодаря.

  11. Sveti Says:

    И аз благодаря! Думите ти са топли, силни и верни.

  12. На едно и също място отиваме | Блог на Zelenkroki Says:

    […] е повикът. Докато не те притегли да идеш и ти там. Не е само повик. За мене е и наказание начинът, по който се разделих с […]

Leave a Reply