Равносметка


Всё, что сбыться могло,
Мне, как лист пятипалый,
Прямо в руки легло.
Только этого мало.

Докато бързах днес по улицата, си припомних тези чудесни стихове на Арсений Тарковски. Синът му Андрей Тарковски ги поставя във филма “Сталкер” в устата на пожертвания брат на Бодливеца, за да може да го опише целия само с няколко думи… За тях могат да се кажат безброй суперлативи. Но ги извика в ума ми не художествената им красота, а посланието в тях.

Вървях и си мислех – що за странна ненаситност е моята? Хората се борят за слава. И за пари, още повече. А най-много за власт… Мен тези неща не ме вълнуват, или ги виждам единствено като средство за други, по-ценни и истински неща. Но пък за нещата, които за мен са по-ценни и истински, съм също така ненаситен. Сбъркан ли съм?

Ненаситността е част от човешката природа. За много зло и за много добро… Но защо към различни неща? Защо някои са ненаситни в правенето на добри и красиви неща, а други – в трупането само за себе си? Къде е разликата?

От рационална гледна точка, правенето на нещо за друг освен за себе си е безсмислено и глупаво. Очевидно е защо. Но от малко по-мъдра гледна точка, алчността за себе си също е безсмислена и глупава. Неведнъж съм виждал как богаташи се радват на новото си супервозило, или яхта, или вила – но радостта им не е по-голяма от тази на селско хлапе, качило се за пръв път на стария, разпадащ се вече мотопед на батко. А ако богатството не ти носи повече щастие, за какво ти е? Горкият Бийгълов крал Хагард – той поне имаше мъдростта да си даде сметка какво не го прави щастлив, и да търси друго. Спомням си думите му към Мабрук: “Кадърният магьосник не можа да ме направи щастлив. Нека видим дали некадърният няма да успее.”

И тук тръгвам да търся себе си. В повечето игри, свързани с разни печалби, печеля “като евреин”, както казва един мой познат. В реалния живот фирмата ми ме издържа, но никога не е успяла да постигне нещо повече. Случайно ли? Не, естествено. Причината си е в мен. Закъсат ли нещата (или аз лично) икономически, отделям повече време за работата, и я закрепвам. Разхлаби ли се обаче положението, силите ми неусетно започват да изтичат към други неща. Блогване, писане на разкази или пък свободен софтуер, помощ за закъсали приятели… Към нещата, които ме правят щастлив.

Така е, защото не си превърнал хобито си в работа, казва самодоволно разумът. Ако беше, щеше да те прави щастлив работата, и щеше да си хем доволен, хем богат… Не си прав, разуме. Не си разумен. Малко ли познати си видял, които превърнаха хобито си в работа? То експресно стана скучно и досадно за всички тях. Вместо да се сдобият с цял ден щастие, загубиха и малкото, което им го даваше. Заклаха кокошката, която им носеше златните яйца на радостта от живота.

Защо става така, и щеше ли да стане и с мен? Сигурно да. На човек му носи щастие това, което върши за удоволствие, без да е длъжен. Никак не е трудно да скриеш от себе си задължителния елемент в хобито, превърнато в работа, в поне 90% от случаите. За шеф на фирма обаче това е на практика невъзможно. Самостоятелността си има цената. А струва достатъчно, за да плащаш тази цена. И да си доволен, че имаш възможността да я платиш, и да получиш самостоятелност. Каквото и хоби да превърна в работата си – а хобита имам много – все ще държа сам да съм си шеф. Така че този елемент остава.

Дали положението е същото за всеки? Съмнявам се. Хората са твърде различни, за да има как всички (или дори повечето) да са като мен. Но това правило си е моето, не заставям никого да го следва. Просто го харесвам за себе си. И смятам да продължа да търся как да съм щастлив с това, което имам, дори ако е малко – но да бъда алчен за творене на добри и красиви неща.

Всъщност, мисля си, че двете вървят заедно. 🙂

10 Responses to 'Равносметка'

  1. Джул Says:

    “Търговец, полицай и курва се раждат, не се създават” е казал народа.
    Съгласен съм с горното. И при трите първо се иска да направиш име след това всичко си идва на мястото, тоест чак тогава си “хем доволен, хем богат”. И хоби да е, всички бързат пари първо да правят, и там им е грешката, скоро всичко приключва.

  2. Любо Николов Says:

    Най-забавният коментар, който съм чул за мен и Олето, гласеше: “Ама вие сте бедни, затова сте щастливи”.
    🙂

  3. Григор Says:

    @Джул: Има нещо такова. 🙂

    @Любо Николов: Не знам дали е забавен, но е страхотно верен. Парите могат да бъдат безценни в момент на нужда, но извън него са едно гадно бреме. Могат да ти помогнат да реализираш мечтите си, но твърде често на цената на това да ги превърнат в сиви и безцветни безразличия.

  4. Itchy Says:

    Търкалям нагоре-надолу написаното. Нещо не мога да се съсредоточа и да го прочета… Не знам точно защо… Нещо ми харесва, а друго ме отблъсква… Пробвам отново… (правя си копи, за всеки случай и за въстановяване на историята на собственото ми възприемане, иначе – продължавам с опитите да дочета….)

    Така, съсредоточавам се върху “печалбата”…

    (И тук тръгвам да търся себе си. В повечето игри, свързани с разни печалби, печеля “като евреин”, както казва един мой познат. В реалния живот фирмата ми ме издържа, но никога не е успяла да постигне нещо повече. Случайно ли? Не, естествено. Причината си е в мен.)

    Като дете, над 4-годишна възраст, ме учеха на разни комарджийски игри. Всичко ставаше “на шест”, но докато беше в “учебната фаза” – без пари. В момента, когато и стотинка се вържеше за бобчето – тотално губех способност да печеля.

    И до ден днешен е така – не само не печеля от хазартните игри, но и затривам “късмета” на всички около мен. Направо правя демонстрации, като предварително казвам как няма да спечелим, ако аз участвам :-). Само знам, че мога да печеля (повече уважение, по-малко пари) с правене. Но наистина правене с хоби, превърнато в работа. Да, парите са много малко… Но пък удовлетворението – незаменимо. Опитвам се да играя някъде посредата – хем да печеля смислени парички, хем да не се давам… Успявам – чат-пат. Засилвам се в печеленото… почвам да губя себе си. Оттеглям се – губя доход, и една друга стабилност от негова липса… живея някакво време така… омръзва ми, не – става трудно… пак правя опит да надмогна себе си и да си продавам умения, които не съвсем харесвам и… успявам. После отново – омръзва ми, търся себе си навъпреки… и така нататък…

    Тъжното е, че правейки нещата както си трябва губя… мангизи. Тук е така. Правейки нещата както се продават губя… себе си. И се люшкам непрекъснато. Имам – нямам. Вече съм го приела за нормално, в смисъм на често случващо се… Не се сърдя на себе си, нито на обстоятелствата… Играя въжеиграч 🙂 Е, жива съм! Това е важното! И съм със себе си! Цяла. Макар и с куп компромиси… И загуби… Неминуемо е.

  5. Григор Says:

    @Itchy: Има неща, които (можем да) имаме. Има и неща, които (можем да) сме. Едните са собственост, другите – същност. Затова и вторите са много по-важни от първите… И аз правя така. Грижа се да имам, колкото да оцелея. Оттам нататък, се грижа да съм. 🙂

  6. мече през борда Says:

    Много, много хубаво пишеш. Направо лечебно.

  7. Borko Says:

    @Григор, @Itchy : You guys make a good point. Нека Борко се пробва да задълбае тука. Първо малко инсайд.

    Много се зарибявам по програмиране от малък (ся кога до колко съм го практикувал друг въпрос) и ест още в началото на университета си минах на про. В началото супер, голям кеф, лелееее мамо (звъня на мама още преди да са ме наели) представи си, плащат ми да правя това което съм мечтал! Само че все имаше нещо което леко ме дърпаше. Нещо което ми казваше “Да програмирането за тебе е супер, да изкарваш си хляба с това…но пак има разлика като си го правя у нас и като го правя в офиса”.

    За съжаление отговора ми на вашите коментари няма да завършва с просветление водещо до заключение. Все още се боря с тази мистерия…кое е това което ми пречи да съм щастлив на работа. При бърз индивидуален brain storming първата асоцияция, която ми идва е FREEEEEEDOM (pardon the Mel Gibson reference). Може би не ме кефят проектите които правя на работа…но тогава пък какво бих искал да правя? Какво правя вкъщи толкова различно от това което правя на работа? Може би не ме кефи мотивациията която движи шефа ми – парична печалба срещу моите open source, free code, CC утопизми. А може би е просто и идеята, че на работа правя това защото шефа е казал да го правя, а не защото аз по естествен път съм стигнал до заключението, че точно това ще е подходящо за бъдещето ми развитие.

    Сега за задълбаването което исках да вметна. По повод твърдението на Itchy
    “Тъжното е, че правейки нещата както си трябва губя… мангизи. Тук е така. Правейки нещата както се продават губя… себе си. И се люшкам непрекъснато. Имам – нямам. Вече съм го приела за нормално, в смисъм на често случващо се… Не се сърдя на себе си, нито на обстоятелствата… Играя въжеиграч Е, жива съм! Това е важното! И съм със себе си! Цяла. Макар и с куп компромиси… И загуби… Неминуемо е.”
    Това засяга една моя теория по която работя от известно време, но все още ми е трудно да я формулирам, защото нямам достатъчно насъбрани примери от които да забележа общата зависимост. But it goes a little sumtin’ like this. Теорията ми има за цел да реши проблеми от сорта на “хем тъй, хем онъй”. Например както сега, хем искаме да се занимаваме с хобито което ни носи щастие и следователно имаме по-малко време за пари, хем искаме да изкарваме пари, което ни орязва времето. И това можем да си го представим като една скала от 1 до 12 да речем. И просто си избираме някакво число по средата и по този начин казваме отделям 6 часа за хобито и 6 за работа, това е баланса, аз съм доволен от това защото си имам от всичко по малко. Моята теория е, че тези проблеми не са едномерни, тоест не е просто една скала и винаги да се търси “златната среда”, ами е многомерен случай. Тука вече малко запецвам да обясня “ама как така многомерен”, все още и на мене ми е абстрактно понятие което си го представям на интуитивно ниво. Но идеята е че ако човек се изхитри и погледне над проблема (а не да се забива локално в него) то той може да намери по-глобално решение, такова че да разлежда тази скала като две отделни скали които може да си ги мърда колкото иска. По този начин проблема се измества от търсене на компромисно решение до търсене на ултимативно решение.

    Според мене всеки за себе си трябва да открие кой е този мъничък детайл (защото съм забелязъл че винаги е просто едно камъче незабележимо което преобръща каручката), който разделя единият проблем, на два отделни проблема. За себе си съм го намирал но за други проблеми не за този. Малко по-конкретно в мене имаше период в който съществуваха 2 противоречащи си философии, едната теглеше другата назад когато се опитваше да се разрастне. Можете да си представите колко е неприятно нещо такова. Получава се парадокс. Но с малко помощ погледнах проблема под такъв ъгъл че направих (в момента се опитвам да го постигна) двете “противоположни” философии да работят заедно. Тоест вскя една от тях даваше своят принос, не си пречеха взаимно и даже и имаше бонус от работата им в екип.

  8. Григор Says:

    @Borko: Мисля, че психолозите казваха на това “ефектът на Том Сойер”. В книжката на Марк Твен има едно чудесно описание кога работата се превръща в удоволствие, и кога удоволствието става работа. 🙂

  9. Borko Says:

    @Григор ще разуча това, за което говориш, но все пак да доуточня, че аз не говоря просто за работа-удоволствие баланса, а за по-общ поглед, за общият случай (работа-удоволствие си е само един от частните). Говоря за N проблема които изглеждат на пръв погледа че са на една права, но че всъщност може да се измисли как да се гледат под такъв ъгъл, че да работят заедно един за друг а не да си пречат.

  10. Sah War Says:

    @ Borko & Григор:

    Познати усещания, благодаря за споделянето им с нас, четящите и мислещите (потенциално и реално всеки май е такъв, но в различни пропорции, степени и отношения).

    Впрочем, лично аз също съм зает често с хобитата си и от няколко години съм в процен на измисляне на няколко нови вида философии по темата с мисловните операции. Ако се стегна и систематизирам разхвърляните си из разни файлове и съзнанието си мисли, идеи и концепции, и напиша някоя и друга книга по въпроса, със сигурност ще ви пратя линк към тях.

    Засега единствено финансово нямам възможност за добре препитание, което спъва тези ми планове и често ме обезкуражава.
    Пък и се искат средства за уебхостинг на уики (форматът, който съм избрал за бъдещия си нов блог) с потенциално голям брой статии… 😐

    П.П. Съжалявам, ако звуча тъпо и вероятно смешно. Но просто така си говоря. 😀 Ако преча с коментарите си, Григоре, можеш да ги изтриеш, ако желаеш.

Leave a Reply