Grigor Gatchev – A Weblog

Сънувах тази нощ кошмар – че котето ми е умряло. За щастие, ме събуди мъркането му. И това, че ме лизваше отвреме навреме по ухото, да ме подсети – ставай, дай ми нещичко за ядене…

Дадох му. И след това се замислих.

До немай-къде сълзливо и мелодраматично звучи, нали? Само че насън не беше. Насън си спомнях колко много пъти то е искало да се гушне в скута ми, а аз съм го изгонвал, да не ми пречи. Как съм му се карал, когато не иска да си яде храната (например понеже вече цяла седмица яде едно и също)… И така ми се искаше да поправя тези случаи, да ги взема назад, да ги заменя някак с грижовно и топло отношение, с внимание и разбиране. И разбирах, че няма как. Помнех как неведнъж то ме е ядосвало, и аз съм го наказвал – къде пошляпване, къде затваряне за час в банята – заради собствените си емоции. Не по негова вина, то е едно любопитно детенце, и ще си остане такова до дълбока старост, неспособно да разбере обяснения, и на моменти непокорно дори ако ги разбира, но с блага душа и топлина към мен. Наказвал съм го заради своята вина, и това няма как да се върне…

В момента, докато пиша това, котето се мие на скута ми и примърква доволно. А аз си мисля за света, и за другите наоколо.

Каквото важи за него, важи за всички. За тези, които ще си отидат преди мен, и болката и срамът няма да ми простят, защото грешката няма как да бъде върната. И за тези, които ще си отидат след мен, и няма да ме има да се срамувам, но грешките ми пред тях също няма да има как да бъдат върнати… Щастливи са религиозните, те поне мислят, че има как да има някаква прошка за направеното и отминалото. За мен такава прошка няма как да има – може да има единствено поука, какъв да бъда занапред. За да са мъничко по-малко грешките, и срамът и болката в мен, и болката и обидата на недокрай справедливо пострадалите от мен.

Да, никой не е съвършен, и няма как да бъде – аз също. Но и не бива това да бъде евтина индулгенция за несправедливост и невнимание към околните. Сигурно и занапред ще правя грешки към тях. Но много се надявам тези грешки да са колкото мога по-редки. За да не се превръща кошмарът в истина.

… В момента галя котето, а то мърка с всичка сила, и ме гледа примижало от щастие. Колко малко е нужно, за да направиш някого щастлив.

This entry was posted on Friday, May 20th, 2011 at 12:50 am and is filed under Daily. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.