Януш Корчак

Умората от изминалия ден ме залива, и сякаш ме потапя в транс. Тялото ми седи на стола, и ръцете летят над клавиатурата. Но въображението броди из улиците на Града. Градът – символ на всеки човешки град, на София, или Ерусалим, или Варшава, или Каляо… Върви сгушено в нощния хлад по тротоарите, и по ъглите се вглежда под мъждивата светлина на лампите в табелките с имената на улиците.

Търси улица “Януш Корчак”.

Защо ти е тази улица, частице от мен? Нямаш познати, които да живеят на нея. И да се водят под неин номер някакви забележителности, не го знаеш, иначе и аз щях да го знам. Защо ти е тогава?

Въображението мълчи. Не е негова работа да ми обяснява такива неща. Трябва да потърся отговора в себе си, няма кой друг да ми го даде.

Кой е Януш Корчак?

Ерудитите сигурно ще си спомнят чудесната книжка “Крал Матиуш Първи”, а и не само нея. Но Корчак винаги е бил писател само “покрай другото”. Всъщност той е лекар-педиатър и педагог.

Сам останал отрано без баща, Корчак основава сиропиталище за еврейски деца, останали без родители. (Самият той също е потомък на асимилирани евреи: “Януш Корчак” е литературен псевдоним, истинското му име е Хенрик Голдщайн.) По-късно основава още едно, където децата не са подбирани по произход, и работи наравно и за двете. Неговите деца се радват на нечувана за времето си (а и за сега) грижа и свобода в дома си – Корчак организира за тях собствена република, със собствен парламент, съд и вестник. Заради тях той неглижира работата и съня си.

Когато нацистите завладяват Полша, Корчак е набеден, че е проеврейски настроен, и е принуден да ограничи работата си единствено до еврейското сиропиталище. За да може да работи в него, се премества заедно със сиропиталището в еврейското гето, без да е принуден. По-късно неведнъж му е предлагано да се върне в “извънгетовата” арийска част на Варшава, но той отказва.

На 5 (по други източници на 6) август 1942 г. немски войници идват да приберат около двестата деца и десетината души персонал на сиропиталището, за да ги изпратят в лагера на смъртта Треблинка. Заварили Корчак заедно с другите, войниците преглеждат документите му и вдигат рамене: “Вие не сте евреин, господине, свободен сте да си вървите.”

Корчак отговаря само: “Това са моите деца. Моето място е с тях.”

Малко по-късно той лично води процесията на децата към гарата, без да трепне. На площада пред нея един от офицерите на СС разпознава в него автора на любимата книга на децата си. Нов преглед на документите, и ново изумление.

– Господине, знаете ли къде отиват те? Вашето място не е с тях, вие не подлежите на изпращане в Треблинка… Моля ви, вървете си! Вие трябва да живеете!

– Това са моите деца. Моето място е с тях.

По-нататъшната съдба на Корчак е неизвестна. Носят се слухове, че влакът е бил отклонен, и че той и децата му са се спасили. Няма обаче никакво документално потвърждение за това – най-вероятно са загинали в газовите камери, и Корчак е останал с децата си докрай.

Вдигам поглед от страницата вътре в ума ми, и виждам улица, осветена от мъждивата светлина на лампите. Отсреща въображението ми ме гледа, сгушено в нощния хлад. След това се обръща и се разтапя в мрака, сякаш не го е имало. Зад него, на ъгловата сграда, има табелка: “Улица Януш Корчак”.

Улицата не е трябвала на него. Трябвала е на мен.

Защо ли Корчак не е изоставил децата си? Може би е разчитал войниците да се трогнат от подвига му, и да пуснат децата – и някои говорят, че е бил на косъм от това, че осакатените откъм чувства есесовски офицери са били на границата на това да не издържат и да ги пуснат. Но мисля, че той надали е бил хазартен тип – по-скоро наистина не е искал да остави децата си сами, точно преди последната им крачка. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

Много други вероятно са изоставяли поверените им деца – а някои съвсем сигурно са вършели мръсотии и подлости, за да се уредят, оцелявали са на цената да пратят други в газовите камери. (Варшавското гето се е охранявало и контролирало от полицаи-евреи.) Повечето са си подсигурили оцеляване и… живуркане.

Живуркане. Защото след като си се спасил на цената да не се противопоставиш на изтреблението, това вече не е живот. То е ад отвътре, от който няма спасение. На теб никога няма да кръстят улица. И принципът “презиран, ама жив” кой знае защо никак не те прави щастлив… Ако имаш силата да се разкаеш, и да отречеш придобитото, може и да намериш отново вътрешен покой. Ако пък само лицемерничиш, и не ти пука – Ларошфуко е казал: “Лицемерието е комплиментът, който злото прави на доброто”. С по-прости думи, то е признанието ти, че си по-слаб, че си загубил. Пък мисли каквото искаш.

Може би затова имах нужда да открия улица “Януш Корчак”. За да си припомня, че достойнството струва повече от богатството, авторитета, положението, името… Казано и в пряк, и в преносен смисъл – че някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

10 Responses to 'Януш Корчак'

  1. Асен Says:

    Съвсем скоро водих разговор по темата с една приятелка. Не по тази за Холокоста, а по тази за доброто и достойното в хората. За тези, които пренебрегват себе си, за да подадат ръка на другите на всяка цена. За Добрите хора. За тези, които могат спокойно да си легнат стоплени от мисълта, че и днес са помогнали на някой да се усмихне; за които единственото истинско нещо е чуждата усмивка. И за това, колко трънли в пътят им. Вчера по съвсем друг повод ми беше напомнена дна Дзен мисъл: ” Дългият и труден път винаги те отвжда там, за където си тръгнал. А кракият винаги може да те занесе на друго място.” А пътят на Човека винаги е дълъг и труден, за разлика от този на един от хората.
    Не мисля, че Януш Корчак се е жертвал с идеята, че извършва геройство. Всъщност той е направил това, което е смятал за правилно. И го е направил с достойнство. А най-страшното нещо за Добрите хора е да живеят с идеята, че са предали това, в което вярват. Затова в подобни ситуации повечето от тях избират да останат на пътя си и да умрат на него. Вярно е, има и такива, които се разколебават и се отказват. Но пък… естественият подбор го има навсякъде и винаги.
    Истината е, че Добрите хора винаги ще ги има. Именно заради самите тях. Защото животът на Корчак и другите като него винаги ще вдъхновява все нови и нови хора да поемат по пътя на Човека.

  2. ~!@#$%^&*()_ Says:

    OFF TOPIC

    и какво стана сега, всяко чудо за 3 дни
    нещата с безмонитор се укротиха, труд постигна своето

    и сега нападна другите онлайн библиотеки

  3. Дарина Says:

    Невероятен разказ! Благодаря 🙂

  4. Светлана Says:

    Та казваш книжката е хубава? Аз не съм я чела, скоро преглеждах книгите в шкафовете и я мярнах, майка ми я е купувала някога, но корицата ме отблъскваше, една такава кривинделска. Струва ли си да я прочета?

  5. Григор Says:

    Да, хубава е. Или поне за мен беше, някога…

  6. Маугли (не знем дали някой не се е намауглил преди мен) Says:

    Едно от нещата, които не мога да препрочитам без да ми настръхне душата, е поемата на Александър Галич “Кадиш”.
    Тя пресъздава последната постъпка на Януш Корчак, всъщност – победата на Духа над Злото… Не мога да забравя и думите на Корчак: “Я никому не желаю зла. Не умею. Просто не знаю, как это делается…”

  7. Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » Петр Залевски (Януш Корчак - 2) Says:

    […] Преди няколко записа писах за Януш Корчак. Получих малко коментари в блога си, и доста поща и IM разговори. Някои от тях ме наведоха на размисли. […]

  8. Сашо Says:

    Най-после се намериха журналисти, които да публикуват тайнствената електронна поща, довела до свалянето на Иво Инджев от ефира на БТВ от президента Първанов. Можете да я видите на http://dnesplus.bg/Politics.aspx?f=100&d=140892 По-интересното е, че я публикува сайтът ДИР.бг, който е собственост на Владимир Жеглов, а в него редактор е Жан Виденов. Те май си връщат на Първанов за 1996 г. “Нищо лично, просто бизнес”. Във всеки случай сега като Дир-а я публикува (ако е истинската) толкова ли не може да се провери има ли там такъв мезонет и чий е? Има съд по вписванията, регистър “Дакси”, съседи, може да пита и Манджуков дали точно този апартамент е продаден или подарен и на кого точно и защо?
    Елементарно “Уотсън”! Само дето всичко друго си изписа, но не и същественото.

  9. Вени Г. Says:

    От Делян Делчев попаднах на нещо невероятно и прекрасно:

    Деца пишат до бог

  10. Григор Says:

    @Вени Г.: Наистина е изключително. Едновременно толкова смешно, толкова наивно, толкова мъдро, толкова искрено…

    Накратко – толкова детско.

    Толкова истинско.

Leave a Reply