Чета фантастика от много преди да започна да я пиша. И винаги съм обичал да си сглобявам различни модели на бъдещето, които са ми интересни от една или друга гледна точка. Един от тях (който преценявах предимно доколко е принципно възможен) ми се стори удобна основа за мисловни експерименти. А по-късно, когато се опитах и да пиша, той се оказа удобен като място за действието на фантастични истории. В крайна сметка го доработих в нещото, което нарекох за себе си “описанието на Резервата”. (Може да бъде открито в “Моята библиотека” (файловете “Едно възможно бъдеще” и “Световете”).
Схемата на Резервата се състои от голям брой светове, на които хората са се разделили по предпочитания и възгледи. Един от описаните светове се нарича Белвю. (Към момента не съм писал нищо, което да се развива на него; един планиран разказ ще има косвена връзка с него… ако смогна да го напиша някога.) Съгласно описанието, е свят с изключително ефективна и силна икономика. Интересното обаче е моделът, по който е постигната. Съгласно представите ми, тя е получена като резултат от наложената пълна, или почти пълна прозрачност на бизнеса (и на управлението, и дори на по-големите разходи на по-богатите хора).
Всеки поддръжник на laissez-faire капитализма ще ми се изсмее за това. Само че доста често се смее най-добре който не бърза да се смее. Началната икономическа схема на Белвю се роди в главата ми някъде през 1991 г., когато дори не бях чул още понятието “свободен софтуер”, а термини като “коопуренция” и “подаръчна икономика” дори не съществуваха. И съм здравата изненадан да видя, че много сериозни икономисти стигат до изводи, сродни на моите.
Как точно работи икономиката на Белвю? И всъщност, дали подобен модел е принципно жизнеспособен и добър? На първия въпрос е посветен този запис. А разсъждения по втория очаквам като коментари. 🙂
Класическата “капиталистическа” икономика се отличава с остра конкуренция и пълна липса на кооперация между конкурентите в даден бизнес. (Освен ако не е заради конкуренцията – дай заедно да сринем еди-кого си.) Докато броят на конкурентите е голям, най-изгодното влагане на ресурсите им е в подобряването на продуктите. Съответно системата осигурява много висока иновативност, а оттам и бързо развитие. С намаляване на броя на клиентите и приближаване към олигопол обаче усилията се пренасочват все повече към пряко съперничество (в тези условия то носи повече обективна изгода, отколкото подобряването на продукта). Още дълго преди да се стигне до завършен монопол обикновено се получава система, в която всички свободни ресурси на конкурентите се влагат в пряка борба между тях, докато качеството на продуктите запада. (Борбата за пазари, лобита и т.н. е много по-ефективна при олигопол, отколкото борбата за качество на продукта. Едни и същи разходи купуват далеч повече задкулисни съглашения с дистрибутори, доставчици, законодатели и чиновници, отколкото качество на продукта.) Въпреки бързата иновативност, развитието започва да страда; малко по-късно иновативността също започва да спада, докато достигне на практика нулата.
“Социалистическата” икономика е точно обратното. При нея силово е наложена максимална кооперация върху производителите. Не-хабенето на ресурси за конкуренция дава възможност за много бързо развитие, особено в екстензивни условия, където иновативността няма голямо значение (това е една от основните причини за икономическия бум в СССР през 1920-те и 1930-те, и в соц-блока първите десет-петнайсет години след Втората световна война). Липсата на конкуренция обаче много бързо води до спадане на иновативността на практика до нулата; малко по-късно започва да спада и развитието, докато достигне на практика нулата.
Както капиталистическият, така и социалистическият модели не са успявали да стигнат до пълно спиране на развитието. Соц-моделът рухна заради относителното си изоставане спрямо капитализма: при него скоростта на развитието спада много по-рано и бързо. Капитализмът се справяше чудесно доскоро, но все повече се забелязва как в браншовете, където се е стигнало до олигопол, развитието започва да страда. (Отначало скоростта му се запазва, страда само богатството – например в компютърния бизнес законът на Мур и до момента е в сила, но богатството на предлагани видове компютри няма нищо общо с това от 1990-те. Бих очаквал с напредването на олигополизирането до не повече от 20 години да започне осезаемо да страда и скоростта на развитие, дори ако не бъдат стигнати “естествени бариери”.)
Елементарният математически анализ на двата процеса показва, че на теория има “златна среда”, където конкуренция и кооперация са балансирани. В сравнително широк диапазон от нея конкуренцията е достатъчно силна, за да поддържа иновативността на над 90% от възможния теоретичен максимум. В същото време, там кооперацията също е достатъчно силна, за да се влагат в развитие вместо в пречене на конкурента над 90% от свободните ресурси. Въпросът е как тази златна среда да бъде постигната. Още по-сложният въпрос е как да бъде задържана. И най-сложният е как системата да се регулира така, че естествено да се самобалансира в тази среда – да се връща към нея дори при случайни отклонения.
Един модел, който теоретично е способен да реши първия въпрос, е моделът на откритостта. В съвременността го виждаме в развитието на свободния софтуер (известен също като “софтуер с отворен код”), при лицензите, които налагат прозрачност (т.нар. strong copyleft). При него конкурентите печелят от съвместното развитие на продукт далеч повече, отколкото ако развият изцяло свой. (Всъщност, почти никой от тях не разполага с ресурсите да развие изцяло свой.) Цената на това обаче е откритостта в създаването на съвместния продукт, налагана от неговия лиценз. Тази откритост поставя конкурентите в условия на принудена кооперация: колкото и да не ти е приятно, другите също получават каквото ти си вложил, и по този начин им помагаш, точно както и те на теб. В същото време, всеки конкурент обикновено намира някакъв начин и да конкурира другите – възможностите за това са твърде много, за да бъдат описани изчерпателно.
Резултатът е специфичен баланс между кооперация и конкуренция. (За него съществува специален термин – “коопуренция”.) Балансът е устойчив в известни граници. Ако някой започне да залага повече на конкуренцията, другите автори на съвместния продукт започват да правят същото, и всички биват “наказвани” от засиленото хабене на ресурси, и се принуждават да постигнат договореност за повече кооперация. В същото време, ако някой не залага достатъчно на конкуренцията, другите го изпреварват по приемлив в “колектива” начин, и той се принуждава да засили конкурентността си. Някои фактори, например участие в “колектива” на агресивен конкурент, който е много по-голям от другите, могат да нарушат баланса, и да го извадят от самоподдържащото състояние. Като цяло обаче той работи, и дава чудесни резултати: общността на свободния софтуер прави количества софтуер, сравними с тези на производителите на собственически софтуер, при сравнимо или дори по-добро качество, при производствена стойност около един порядък под тяхната.
Как би работил този модел в рамките на цяла икономика? Съгласно описанието ми на Белвю, там бизнесите са юридически задължени на прозрачност. Това играе същата роля, както лицензите на свободния софтуер: принуждава конкурентите към такава степен на кооперация, каквато им е максимално изгодна. Властта на Белвю управлява този процес чрез управление на нормативната база, като налага повече или позволява по-малко прозрачност за бизнеса.
Разбира се, този модел на практика не би бил елементарен. Различните бизнеси могат да имат много различни оптимални съотношения на кооперация и конкуренция. Също, за повечето бизнеси съотношението би било динамично, и би се измествало с времето. Въпреки това обаче, моделът ми се струва достатъчно стабилен, за да може енергична власт, което разбира изгодата му и има ресурсите да пресмята (със сравнително нисък процент грешки) оптималните съотношения за най-важните бизнеси, да го поддържа. В описания модел властта е подложена на същата прозрачност, което ограничава корупцията в нея; предполагам, че и на практика би имало този ефект.
Така че ми се струва, че моделът е възможен.
Коопкуренцията съществува и то не само в отворения софтуер и идеите му. За интересуващите се ще дам няколко ключови думи на английски, по които могат да проучат темата: strategic alliances, conscious capitalism, chaordic organisation.
Много хубаво звучи, но и е много трудно приложимо. Все пак май в Китай става нещо подобно. Имат си соц в пълен разцвет и все пак се възползват на 100% от капиталистически измислените технологии за да се развиват, а имат и 2 “специални административни района” които сами по себе си са едни от най-големите капиталистически икономики в света. И аз от доста време си мисля как за едно такова централизирано планиране и свободен пазар при определени условия би дало доста по-големи резултати и облаги за всички по веригата от производителя до потребителя и държавата. Жалко че много трудно може да се постигне нещо подобно, а и е много лесно да се злоупотреби с него.
Идеята не е лоша, но ми се струва, че винаги ще се намерят тарикати, които да считат другите за балъци. Май трябва прозрачност в мисленето:-)
При социализма проблемът не беше в липса на новаторски дух. Проблемът беше в дребнавостта, завистта, егоизма… Все общочовешки качества. Същите, които дискредитират и капитализма. Обективните условия са основа за развитието на обществото, но субективните качества са отговорни за скоростта и посоката на движението му. И в двете системи проблемът е в “мат’риала” 🙂
@Георги: Имах предвид нещо леко различно, но ключовите ти думи определено са полезни.
@Scroch: Според мен Китай е малко по-различно нещо – тоталитарен капитализъм. Мисля, че той има икономически прогрес по две причини. Едната – че се намира в екстензивна фаза на развитие, когато ползата от централната икономика е най-голяма. И втората, че целият свят инвестира в Китай, понеже там няма никакви проблеми с работната сила. (Ако имаш, просто се обаждаш на местния партиен секретар, и проблемът бива решен на принципа “няма хора – няма проблеми”. Това е и ключовото предимство на Китай в очите на бизнеса: има други държави, примерно Индия, които предлагат едновременно по-ниски заплати и по-образована трудова сила, но… там не е тоталитаризъм.)
@ivo_isa: Уви, “мат’риала” е такъв, и няма да се оправи лесно и бързо. Но мисля, че нещата зависят и от условията, в които са поставени хората. Идеята е, че когато нещата са достатъчно прозрачни, тарикатите виреят много по-трудно. Никой не обича да е балък, и когато види, че го правят на такъв, взема мерки. (Затова и най-големият ужас за всяко правителство е прозрачността в управлението.)
Сега ти четох файловете. Гриша, за световете които си създал може да се направи литературен цикъл, достоен по обем на този на Междузвездни Войни 🙂 Дано твои писания по темата видят бял свят.
Много интересна идея, и като се изключи радикалността на нужните промени, не изглежда да е *чак* толкова тръдно да се въведе на практика. Интересно ми се как би могла да се симулира, така че да се докаже полезността й (сравнена с други икономичиески модели). Може би си струва да се помисли над концепция за такъв софтуер.
видовете компютри сега са много повече отколкото през 90те, марките са по-малко
свободе софтуер и иновации, смях в залата. свободния софтуер създава сравнително прилични аналози на вече същтествуващ комерсиален…
и дотам
Непряк отговор на статията. И не само:
http://www.reduta.bg/?p=812
Meжду другото човекът с бинарния код (прякора му) от по-предния коментар изобщо не е прав за отворения код. Не искам да влизам в полемики, но има приложения с отворен код, които нямат добри комерсиални алтернативи, точно обратното на това, което твърди въпросния (предполагаем Windows) потребител… За да не съм голословен, един единствен пример: софтуер за видеоредактиране в реално време.
@Branimer: В тази конструкция има материал да занимава произволен брой автори за целия им живот. 🙂
@~!@#$%^*&()_: Смях в залата. Комерсиалният софтуер създава понякога прилични аналози на вече съществуващ свободен – поинтересувай се къде са въведени най-напред почти всички големи иновации в софтуера за последните 15 години. Комерсиалният софтуер просто ги взема и ги прави достъпни за компютърно неграмотните. И за тези, които само си мислят, че имат представа от свободния софтуер.
@Pi4a: Непрекият отговор е готин. 🙂 А примерите за свободен софтуер, които все още нямат аналози, са купища. (След известно време ще проимат аналози, и пак някой “компетентен” ще твърди, че свободният софтуер е изкопирал комерсиалния…)
Гриша, интересна ми стана концепцията ти за откритата фирма която беше публикувал в блога си. Тъй като ми звучи малко като утопия, а същевременно е доста оригинално хрумване та ми се искаше от много време да те питам – някой прилагал ли е на практика този модел и какъв е бил резултата?
“социалистическата” икономика е именно в кавички. Реално това е режим на държавен крайно монополистичен капитализъм (държавата е единствен собственик на всички средства за производство, ресурси, в това число и самите хора).
Тъкмо такъв модел предлага марксизмът и неговите производни.
Докато анархизмът е опонент и на частно-буржуазния модел, и на идеята за държавен социализъм.
икономиката на Белвю, както я описваш, е ранен стадий на мутуализъм (според мен). А това вече понамирисва на модела на Прудон. И естественото й развитие е към безвластнически социализъм, който след появата на усъвършенствани технически репликатори няма как да не се превърне в анархокомунизъм (а може да стане такъв и преди това, като тъкмо отвореният код на всякакви технологии ще ги доведе до състоянието на технологична, а следователно и социална сингуларност).
И преходът от мутуализма към социализма става според механизмите на “вторичното опростяване”, както ги е описал Иван Попов (структурно опростяване на системата, без да се губи от нейната функционалност).
та, на прав път си. От либерал (в ранния му, позитивен смисъл) полека-лека ставаш прудонист, значи още малко ти остава до анархокомунизма, Гриша…
😉
довечера ще се видим ли на представянето на Светлев?
дали някой е прилагал тази практика?
Да, но в момента не мога да дам примери. Те са много. Провалени са, не са се проваляли. Провалени са от стоящите на начално по-силна позиция среди, които не искат коопериране, искат доминация. И провалянето е ставало най-вече със силови средства (в това число и нормативни, които дават основание за прилагане на “легитимна” принуда).
забравих: грешката в модела ти на Белвю е наличието на държавата-арбитър.
Тя не може да бъде безпристрастен такъв. Защото е групировка с интерес да увеличава влиянието си. Включително и като се поддава на корупция, заемайки страна в споровете.
Затова мутуалистите преди 150 години стигат до извода, че държавата (властта) би била дестабилизиращ фактор. И заместват държавата със свободни договори.
(и въоръжен народ, федеративна структура)
След което нещата си тръгват по логиката на максимум полза при минимум усилия – мутуализмът се превръща в социална симбиоза (вече без капка паразитизъм, докато наличието на държавата е тъкмо паразитиране) – демек социализъм и комунизъм.
Естествено, безвластни социализъм и комунизъм.
как това да се въведе на практика?
ТРУДНО – именно заради съпротивата на доминиращото малцинство.
Еволюционно няма как да стане – доминиращите ще са винаги с крачка напред.
Остава социалната революция (НЕ политическа!) – подета тъкмо от средите, които се опитват да въведат тази добра практика еволюционно, но в един момент сигат до все повече и по-остри забрани от страна на противниците (доминаторите) на мутуализма.
И тогава – свобода или смърт.
Това сочи историческият опит.
@JJ
Има подобни идеи реализирани, но точно същата се съмнява, но нали принципите са важни.
Ето една такава http://en.wikipedia.org/wiki/Open-book_management
@JJ: В блога концепцията е ужасно недовършена. Иначе аз я прилагам, и фирмата ми не процъфтява единствено защото й отделям твърде малко усилия покрай другите “важни” задачи. 🙂 Ако влагах в нея стандартното количество работа на фирмен мениджър, сигурно вече щеше да е доста по-прилична… Уви, от “обществени” задачи и грижи за роднини, приятели, познати и съседи нямам време за нищо. А съм твърде мека Мария, за да ги отрежа и да си гоня моята си работа.
@Георги: Open-book management е част от концепцията за откритата фирма, но не е цялото. В концепцията служителите получават и съответната власт и самоконтрол, срещу отговорността за финансовите си резултати. В класическата фирма служителите отговарят за финансовите си резултати, но на практика нямат достатъчно свобода да ги подобряват, и така не могат да реализират пълния си капацитет. Също, в класическата фирма служителите нямат възможността да сравняват финансовите си резултати с тези на околните, нито властта да шкартират мързеливците и некадърниците – за тази задача отговаря ръководството. (Което не е на същото ниво като оценяваните, и за да преодолее поне отчасти дистанцията, се принуждава да упражнява свръхконтрол, хабейки за това много повече ресурси…)
Много опростенчески казано, класическата корпорация прилича вътрешно по-скоро на централизирана планова икономика от тоталитарен тип, докато отворената фирма е по-сходна с пазарната икономика. (Естествено, сравнението не е буквално.) Дано намеря някога време да разпиша модела по-подробно, тогава вероятно много въпроси ще получат отговори в текста му.
@Шаркан: Избирането на отговорни политици е много по-лесна задача, отколкото поддържането на анархистично общество, без да почне всеки да тегли към себе си, и за нула време да се стигне до война “всеки срещу всеки”. Изисква много по-малко усилия и се нуждае от много по-малко просветеност и моралност. Какво те кара да мислиш, че народ, който не може да се справи с по-простата задача, ще се справи с по-сложната?
@Григор
Мисля, че Open Book Manegement има много сходни неща с твоята идея. Разгледай и източниците в статията от Уикипедия, има интервю с един предприемач, който също прилага тези идеи и говорите за едно и също. Това е част от тъй наречената отворена организация на бизнеса. Аз съм срещал и други примери, варианти, но тази идея за Open Book Manegement най-много се доближава до твоята.
@Григор
Моля те поправи ми Open Book Manegement на open-book management.
@Георги: Напълно съм съгласен, просто имам предвид и още други неща освен описаното в статията. А оправянето – няма нужда, и така се разбира. 🙂
Григор : с интерес бих прочел за модела в детайли. Да го разпишеш разбира се отново би отнело време което можеш да отдадеш на фирмата си 🙂
съмнявам се подобно нещо да проработи в реалния свят. Като начало, аналогии между софтуер и нещо друго не ми се струват особено уместни, защото софтуера е нематериален. Ако производител на нещо създаде успешен продукт и търсенето нарастне, пред производителя възникват камара проблеми като нови инвестиции в оборудване и сгради, назначаване и обучение на нови хора, нови поддоставчици, транспорт и какво ли не. Разбира се, дай Боже всекиму такива проблеми. Производител на софтуер може посрещне петкратно увеличение на търсенето (както и намаление) общо взето без промени и проблеми.
Юридическото задължение за прозрачност (каквото би трябвало да има навсякъде) само по себе си не е предпоставка за коопериране.
По принцип трайно доброволно коопериране между преки конкуренти в интерес на потребителя не ми изглежда възможно (поне в такива мащаби, че да има отражение). Такова коопериране не е “коопуренция”, а обикновено е картел чиято цел е увеличаване на печалбите чрез поддържане на по-високи цени, или смачкване на друг конкурент. И в двата случая и потребителя, и иновативността страдат. А пък последиците от административно наложено коопериране са добре (печално)известни.
@Пешо: Според мен аналогията между софтуер и друго в конкретния случай е валидна: разликите са в характера на продукта и дистрибутирането му, докато моделът на откритата фирма касае фирмената организация. Ако произвеждаш тостери, организацията е същата. Разбира се, проблемът с нови инвестиции и сродните му го има и при този модел: просто той се справя с него също неперфектно, но малко по-успешно от “класическия”.
Юридическото задължение за прозрачност не задължава никого да се кооперира – то подсигурява “коопериране” в смисъл, че всеки може да използва при себе си доброто, видяно от другите (и да ги конкурира чрез него). Оттук и разликата между коопуренцията и картела.
Не знам какво точно наричаш открита фирма, но едва ли има фирма в областта на производството на каквото и да е, която да е технологично открита. Т.е. да направи свободно достъпна техническата си и технологична документация и да ги предостави на всеки за подобряване. Предполагам това би бил аналога на открит и свободен софтуер в производството на стоки.
Фирма може да е открита по други линии, примерно в отношението на собствениците към работещите и клиентите. Да е така да се каже вътрешно прозрачна, хората да се издигат по ясни на всички критерии, дори финансови показатели като разходи, печалба и разпределението им да не са тайна. Може би от това някои фирми биха спечелили, защото ще привлекат по-качествени хора, които ще имат към работата отношение по-близко до това на собственици, вместо на хора на които се плащат пари Х за да свършат работа У.
Такъв тип откритост обаче няма отношение към конкуренцията с други фирми на пазара, нито поощрява коопериране с тях. Работещите във фирмата нямат никакъв интерес да сътрудничат с други фирми, защото общия за всички пазар е константа. Дори бих казал, работещите в такава фирма имат по-малък интерес да се кооперират с някой външен. В една ‘закрита’ фирма могат тихомълком да го правят за да си улеснят живота, без да им пука как това се отразява на фирмата – такива случаи съм виждал.
Това за което говориш – “всеки може да използва при себе си доброто, видяно от другите (и да ги конкурира чрез него)” – е просто копиране на добрите практики. То обикновено става без знанието на “даващия”, т.е. не е съзнателно коопериране на два субекта с цел общо подобрение. Може да е съзнателно и търсено при не-конкуренти.
В момента не ми идва наум пример извън ИТ сферата за работеща “коопуренция” между конкуренти.
Гриша, избирането на отговорни политици ПРЕДИ ВСИЧКО изисква изнамирането на такива, а то е като търсене на птиче мляко.
Дори да ги намерим, остава системата, средата, в която те действат. И системата бързо ще премахне или ще пречупи тези, които не следват нейните интереси.
(ако кажеш, че политиците не бива да имат други интереси, освен народните, ще ми стане тъжно. Толкова упорит наивитет започва да прилича на инат, на игнориране на реалността)
Ти пак си представяш анархичното общество, неговите елементи, със сегашни правила.
Освен това, смяташ ги за ОБОСОБЕНИ един спрямо друг елементи, което не е така.
да, анархообществото е функционално по-сложно… но е сложно “отвън” (т.е. НЕУПРАВЛЯЕМО от единен центръ бил тоъ вътрешен или външен). Но за човек “отвътре” то не е сложно. Тъкмо защото задачата по управление на цялото е разбита на по-малки локални задачи.
Политици и да има, всекидневните си проблеми пак си решаваме сами. А когато се случва блокаж, времето институциите да реагират на жалби е съизмеримо (или по-голямо) от това хората да се разберат помежду си.
Освен това, война на всеки срещу всеки най-често настъпва тъкмо поради действията на политиците.
накрая пак ще се върна на въпроса ти, защо народът да предпочете “по-сложното” пред по-простото.
Ами диктатурата е още по-проста система, нали?
Структурно сложните системи често са бедни функционално, Гриша.
Пак “свобода или сигурност”.
оффтоп:
преди малко в “Господари на ефира” показаха репортаж за пожар в цигански квартал. Интервюираната жена казва: “Всичко изгоря, ама няма жертви за съжаление”
после една друга баба рече: “Няма да гласувам за Бойко, щото направи магистрали, а те са за младите. Младите да ходят там да спечелят нещо, а ние, старите, да умираме ли?”
смях през сълзи.
не мога да повярвам, че не смяташ просветеността за необходимо условие за подобряване на обществото.
Относно моралността си в грешка. Не е необходимо “повече моралност”. Достатъчно е разбирането на собствения интерес и възможностите на кооперирането за реализирането на този интерес.
Т.е. достатъчно е да се разбие пропагандният мит (нелеп по отношение на същества с произход от стадни животни), че единствено конкуренцията е нещо градивно и няма друга алтернатива (а съвременните етолози са съгласни, че биологическата конкуренция е равностоен фактор с вътрешновидовата взаимопомощ; по-крайните форми на тази взаимопомощ, която ВИНАГИ започва като паразитизъм се наричат симбиоза и симбиозата е значително по-често срещата, отколкото се смяташе само допреди 20-30 години. От една книжка, купена от книжарницата на БАН преди 5 години знам, че голям принос в преоценката на значението, призхода и механизмите на симбиозата имат и наши учени).
Просветеността не е нещо, на което да се разчита. В момента си доста сигурен, че ще доживееш утрото и че никой няма право да заяви, че притежава жилището ти и живота ти. И това не е заради просветеността на хората около теб, а защото има механизми, които да ти го гарантират.
В момента, в който започнем да се нуждаем от “перфектни” хора, за да функционира една система, значи системата не е читава.
“В момента си доста сигурен, че ще доживееш утрото и че никой няма право да заяви, че притежава жилището ти и живота ти.”
Моля?!
не си ли?
май не гледаш новини
Не съм казал, че имаш пълна гаранция за това. А че имаш някаква, и тя се базира върху механизми. Някогашните ми съученици и познати, много от тях невежи и нехранимайковци, в момента са полезни на обществото именно защото са ги впримчили държавата и капитализма. В един друг контекст същите тези хора биха палили, изнасилвали, убивали и рушали. Вместо това правят полезни неща, но не защото са ерудирани или добросъвестни. Просто системата ги държи с моркова и тоягата. Ка-чинг! Ка-чинг! Хора се образоват много трудно. Трудно е да накараш дори хората от един вход да работят заедно. Твоето общество изисква интелигентни, образовани и етични хора и дори тогава успехът му е съмнителен. Виж, това, че всички имат оръжие – одобрявам.
дълги години страдах от илюзята, че анархообществото наистина се нуждае от ницшевите свръххора (“няма да дойде свръхчовекът, докато има поне един роб на този свят” – цитирам приблизително от “Тъй рече Заратустра”).
После се убедих, че това не е задължително условие.
не само пълна гаранция в условията на институционална власт и неравенство не може да има. Няма дори приблизителна.
Когато държавата реши да строи магистрала, тя ще отчужди имота ти барабар с къщата, без да те пита.
Когато държавата реши да води война или полицейска операция, твоят живот може да бъде пожертван по-леко, отколкото се жертва техника и имущество.
Дори без война, за едните печалби, бизнесът може да ти отнеме жилището (например като ти даде заем, а насетне произволно всига лихвите, но го върши напълно законно, защото законите се приемат познай в чия полза – и това е СИСТЕМНО действие, а не отклонение) и дори живота, ако тези неща му пречат. И само по филмите сюжетът свършва с наказване на виновните и възстановяване на справедливостта.
И всичко това е заради факта, че не хората вземат решения за живота си, а някой отгоре им налага своите решения и те трябва да се въртят в зададените рамки (и често ги престъпват, като именно палят, крадат, изнасилват, убиват; само се замисли за преобладаващата част от мотивите за престъпленията и ще видиш първопричината те да се случват). Съответно, няма никакъв стимул и смисъл нито от самообразование, нито от градивна инициатива.
И така е навсякъде по света.
уви.
ако твърдо си убеден, че хората не могат без тояга – и ти ли не можеш? И ти ли трудно се образоваш? И теб ли от паленето, изнасилването и убийствата те държи страхът от наказание?
забравих да добавя, че не те смятам за скот, комуто е нужна тоягата.
“Странното” е, че и сред “масовия среден” човек чисти скотове също се срещат рядко. Убедил съм се, че скотщини се вършат не поради “човешката природа”, а поради натиск на обстоятелствата – в едно минимум 75% от случаите. Приблизително толкова са хората, които предпочитат да вървят по линията на най-малкото съпротивление.
Променяш условията (т.е. махаш директивите отгоре) – и какво става? Човек почва да се съобразява преди сичко с ближните си – тъкмо защото е конформист “по природа” (и такива са всички стадни животни, а от тях произхождаме, такива са ни инстинктите).
В края на краищата ПОВЕЧЕТО неща в този живот са въпрос на навик. А навиците се променят.
жив и здрав!
Какво значи “неравенство”? Как ще направиш, без капитализъм, всеки да има жилище при едно растящо население? С магическа технология, която не съществува все още? Как ще заставиш хората да поддържат тези жилища, без икономика? Като говориш за стадност, как ще направиш така, че хората да не се разцепят на враждуващи групички? Произхождаме от животни, които избиват себеподобните си, ако те принадлежат към другата група.
неравенство значи “привилегии”, значи неравен достъп до блага, значи пренебрегване интересите на отделната личност в полза на нещо, наречено “общество”, при което от името на “обществото” говори една малка част от него, т.е. група личности с общи интереси и привилегировано положение.
неравенство значи крайно неравномерно разпределение на благата.
Тъкмо капитализмът не е осигурил жилище за всеки. Както и много други неща, като в същото време ПИЛЕЕ и блага, и ресурси, и същите тези жилища.
Населението расте най-стръмно тъкмо в бедните общества. Защо? Ами за да има работна ръка в едно семейство. Защото такава е логиката на експлоатацията. Ако нямаш повече деца, няма кой да те гледа на старини.
Ти да не би да си малтусианец?
Теб какво те кара да поддържаш жилището си? Икономиката? Не защото не ти се живее в кочина или съборетина?
ако групичките всякога враждуваха, и досега да сме на ниво маймуноподобни.
Впрочем, наблюденията върху маймуните показват, че индивидите непрекъснато мигрират от една група към друга.
караш ме да ти преразказвам теория, развивана от 150 години, която е имала своите постижения и успешни практики, като тези практики НИКОГА досега не са се проваляли в стопанско състезание – и тъкмо поради успеха си са бивали смазвани със сила буквално от всички страни.
ако те интересуват отговорите на въпросите, които задаваш, потърси какво са писали Кропоткин и Рудолф Рокер. Има ги в мрежата.
(колкото до “магическите” технологии – някои от тях вече са налице, но не в тях е разковничето. Поинтересувайсе защо в Барселона няма жилищна криза от 1936-а година)
между другото, “разцепването” на групички никак не е лошо като процес.
1) проблемите най-адекватно се преодоляват на най-ниско възможно равнище; по-мащабните задачи, ако наистина са нужни на големи маси от хора, се решават чрез коопериране
2) както древният човек, така и съвременният, не са закрепостени към една група, а принадлежат към множество групи, които съвременният човек има много повече свобода от древния да избира. Ако ти се чувстваш (и реално си – с действия, становища) част от да рчем две групи, как тези групи биха могли да се избиват? Ами нали има поне един евентуален посредник-помирител между тях – ти!
3) групите могат да бъдат както относително постоянни, с перманентни задачи, така и инцидентни, за преодоляване на моментно възникнал проблем. И понеже ти не си собственост на нито една от тези групи, понеже се включваш във всяка една от тях по свое желание и за да решиш собствените си проблеми – да ми пример на ситуация, в която непременно ще се стигне до “избиване”?
наистина, намери “Национализъм и култура” на Рокер (ако искаш, мога да ти набавя и двата тома), ще погледнеш на проблема от друга, рационална гледна точка.
И вече няма да ти се струва толкова “утопично”.
Обществото е пълно с групи и всяка дърпа чергата към себе си. Бензинът бил скъп. Жилищата били скъпи. Ами хубаво. Дай да ги поевтиним. За чия сметка ще стане това? До какво ще доведе? До дефицит. Защото никой няма да има вече интерес да доставя, създава и поддържа поевтинените неща, а всеки ще е заграбил колкото може повече от тях.
Към капитализма се отнасям като към собственото си тяло – презирам го, но знам, че е сложна система, която ми е жизнено необходима.
Ще си запиша препоръчаната литература.
проучи тази литература, вероятно ще си промениш мнението за капитализма, както може би и ще престанеш да разсъждаваш само в неговите рамки (в които, естествено, всичко различно от капитализма изглежда абсурдно).
Едно се вижда от всичките ни разговори досега – не съм на нивото на интелекта и ерудицията ти. Това прави изказът ми инфантилен, емоционален, и, като цяло, жалък. Радвам се само за това, че не ти съпернича по вяра, макар да я рационализираш.
Преди 10 години и аз бях убеден, че капитализмът е нещо лошо и че може да бъде сменен от друга система. Докато не си направих труда да се запозная с фактите. После се ядосах на себе си, че съм попаднал в капана на поредната религия, нещо, от което уж толкова старателно се пазя. Но от невежеството и най-вече от подвеждащата сила на собствените си желания и мечти е трудно човек да се защити. Така че мнението си вече съм го променял, не знам колко религии вече съм елиминирал от себе си. Недей да вменяваш надеждите си върху хората – ще си спестиш доста разочарования.
Жилов,
изненадан съм, че се подценяваш толкова.
вяра и убеденост са различни неща. Вярата не изисква доказателства.
презапознай се отново с фактите. Само че този път се пази от това те да са манипулирани.