Ягодката

Скътана зад Медицинска академия, между блокове и зеленина лежи уличка. Мъничка и скрита, може би всъщност просто алея. Често намирам на нея място за паркиране, когато не мога да открия другаде.

Не че е празна, от едната й страна винаги има редица спрели автомобили. Просто почти винаги някое място е свободно. Не съм единственият посветен в тайната – един-два пъти съм чакал познати там, и съм виждал, че колите непрекъснато се сменят. Забързани хора пристигат, изскачат и хукват, за да се върнат след десет минути, или двайсет, или половин час и да потеглят бързо нанякъде. Зъбни колелца, завъртени в инфарктен съвременен ритъм, съществуващи единствено за погълналата ги работа…

Днес надникнах в уличката – нямаше място. Аха да спомена с лошо късмета си, но в този миг една кола се измъкна от редицата и запраши в обратната посока. А когато приближих освободеното място видях, че то е най-удобното за спиране. Точно срещу него има вход към паркинг, който облекчава затруднената от теснотата на уличката задача. Бързо вмъкнах возилото си. Когато понечих за изляза обаче, за миг се задържах. Срещу отворената врата на колата, точно под крака ми, над бордюра беше надвиснало нежно зелено стъбълце, не по-дълго от педя, с няколко листенца. И увиснала сред тях мъничка червена дива ягодка.

Трогнат от гледката, внимателно стъпих встрани от стъбълцето. Измъкнах се, огледах се позасрамено, приклекнах и внимателно го повдигнах с два пръста. Не бях сгрешил. Ухаеше с онзи неповторим аромат, който луксозните градински ягоди напразно наподобяват. Поех го дълбоко и се усмихнах. Заляха ме спомени за горски поляни и весел смях, за тичане през росната трева за ръка и за радостно споделяне на събраните ягоди… С усилие прогоних видението – нямах никакво време, закъснял за поредното място, зъбно колелце на бързи обороти. Но благодарността към ягодката стопли сърцето ми.

Опитах се внимателно да я отметна настрани от бордюра, за да не я стъпче първият излязъл от колата си. Тя обаче упорито се накланяше отново над циментовия блок, избутана от високите треви и жилавите храсти в градинката зад него. Въздъхнах, оставих я както тя искаше и бързо закрачих към клиентите си.

След половин час се върнах. Влязох в колата внимателно, да не настъпя непокорната руменобуза закачливка, и потеглих с щастливата мисъл, че съм я спасил от невниманието си, че ще я има поне още мъничко. Смешна дреболия – колко ли малко сме лудите, които обръщаме внимание на такива неща и даже им се радваме? Чак да те е срам да кажеш на някого, че те вълнуват…

След това обаче се замислих. Как ли мъничката ми познайница е успяла да оцелее досега? Защото това място наистина беше най-удобното за спиране на цялата уличка, и кофата боклук пред него го ограничаваше така, че всеки спрял трябваше да излиза от колата си точно върху ягодката. Всеки ден там спираха десетки хора. Как беше възможно никой да не я е настъпил и размазал върху бордюра?

А отговорът можеше да е само един. Вероятно някои не бяха забелязвали ягодката и не я бяха стъпкали просто по случайност. Нямаше обаче как десетки хора всеки ден в течение на седмици да я бяха пропуснали случайно. Щом беше оцеляла, значи всички или почти всички я бяха забелязвали и старателно я бяха пазили.

Сигурно повечето от тях никога не биха признали пред друг, че пазят случайната дива ягодка. Или даже обикновено зелено стъбълце – надали много са забелязали между листенцата увисналото червено плодче, не по-голямо от грахово зърно. Но грижата им имаше свидетел. Ягодката разказваше с присъствието си колко много хора са я пощадили. Без да издава или слави имената им, без да може да заплаши, засрами или награди когото и да било. Обърнала се единствено към милостта и грижата, към безпричинното добро в душата на всеки от стотиците минали през нея. И откривала ги у всеки.

… Често си казваме колко груби, безогледни и зли са хората наоколо. И се опитваме да се представим пред тях като сурови, корави и неумолими, за да прикрием уязвимостта и добротата си. Зъл порочен кръг, як като робска верига.

Но има герой, по чиито сили е да разкъса веригата и да ни освободи – една обикновена горска ягодка. Дошла да ни издаде тайничко, че истинската същност на почти всички нас е милостта и грижата, и добротата. И да го докаже с живота си.

6 Responses to 'Ягодката'

  1. Кал Says:

    Мммммм…

    *тихо, тихичко процвилване, да се слее със покоя*

  2. Любо Николов Says:

    Да, Григоре.
    Един мъничък подвиг – да не настъпиш бръмбарчето или калинката.
    Но и огромните сгради се строят от мънички тухли.

  3. Павел Says:

    благодаря за поредната порция човещина!
    и е страхотно, че пропускате името на улицата 🙂

  4. Шapкан Says:

    !!!

  5. nick Says:

    “… Често си казваме колко груби, безогледни и зли са хората наоколо. И се опитваме да се представим пред тях като сурови, корави и неумолими, за да прикрием уязвимостта и добротата си. Зъл порочен кръг, як като робска верига.”

    Винаги съм се чудил защо сме такива, а то защо било. Добре формулирано! 🙂 🙂

  6. x Says:

    <3

Leave a Reply