Въпросите

Помещението сякаш е потънало в сива мъгла. Високите стени се губят зад мен в нея, таванът – също. Напред обаче мъглата се разрежда. Пристъпвам натам. Странно защо, не си задавам въпроса къде съм. Сякаш няма значение.

И без мъглата помещението е мрачно, сякаш навън е дъждовна вечер. По пода пред мен е разхвърляно какво ли не. Трикрако дървено столче, купчина летви до него, по-нататък – ниска маса от грубо дърво. На нея стои чаша от печена глина, наполовина пълна с вино. Още по-нататък лежи голямо руло хасе, до него – няколко четки. Зад тях, до стената, са две скулптури. По-близката е на възрастен мъж, приклекнал с гръб към мен и приведен напред, плешивото му теме лъщи в полумрака. Срещу него има полуиздялано от мраморен блок коленичило момче. Оскъдната светлина пада върху него и разкрива изключително майсторство. Древногръцката чистота и стройност на скулптурата е смайващо неразделно съчетана със средновековни християнски черти. Направо дъхът ми спира, като го погледна. Чие ли дело е?

Мъжът внезапно се размърдва и надига. В първия миг се стряскам, след това разбирам – взел съм го за статуя заради неподвижността и мраморния прах по него. В ръцете му виждам чук и длето – очевидно е скулпторът. Без да го питам, зная кой е.

(разбрал съм по стила на скулптурата му? надали – не съм такъв експерт… както и да е.)

– Извинявайте, че нарушавам покоя ви, маестро.

Смехът му е сух, подобен по-скоро на кашлица. Дори на слабата светлина се вижда, че очите му са жълтеникави, носът – подут и гъбясал, главата – винаги изкривена на една страна.

– Хе-хе. Ти моя покой, или аз твоя? Тоя сън е твой, синко, не е мой. Моя вече от пет столетия само Второто Пришествие може да го наруши.

Не зная какво да отговоря. Твърде е някак… директно отведнъж.

– Интересен логически въпрос, нали? Даже теологически. Ти ли нарушаваш моя сън, или аз твоя? Хе-хе… Питай, синко. Нали затова си дошъл. Рядко идват при мен напоследък. Заскучал съм се, с удоволствие ще ти отговоря.

– Н-н-не зная какво – измънквам.

– Какво ще да е. Направи кеф на стареца. – Той се приближава до скулптурата на момчето и внимателно започва да доизчуква грапавия мрамор край стройната му ръка. – Направил ли си някой известен паметник вече? Или още само хабиш камъка?

– Не съм скулптор изобщо. Не зная какво да питам. Не зная защо изобщо те сънувам.

– А, вече си сигурен, че ти ме сънуваш? Хе-хе. Добре. Все е начало… Като не си скулптор, що дириш при мен? Да ти извая нещо не мога, отдавна вече съм прах. Друго освен отговори на въпросите ти нямам. Ама давай ги въпросите. Щото и прахът си има работа.

Вдигам рамене.

– Какво те питат обикновено?

Микеланджело обръща глава към мен. В погледа му се чете неприкрит сарказъм. И презрение.

– Дали съм бил педал, естествено. Какво вълнува дребните хорица? Че и доста скулптори. Бях, ако искаш да знаеш. И по жени си падах, и по мъже. Защо мислиш, че съм тук сега, вместо в рая, след всичките ми църковни стенописи и статуи?… Не вярваш в рая, виждам. Да, ама аз вярвам. Затова и съм тук вместо там, да правя скулптури, които няма кой да оцени… Друго да те вълнува? Дали съм спал с Витория Колона? Не съм, прекалено дърт бях вече. Друго?

Почвам да се ядосвам. Даже и насън си има граница на подигравките, които човек може да изтърпи.

– Не ме вълнува изобщо личния ти живот, маестро. Ако ще сам да си се таковал, то си е твой проблем. – Сепвам се за миг и продължавам по-кротко. – Наистина не знам за какво да те попитам. Но мръсничкото гъди-гъди кой какъв бил не ме вълнува.

Длетото и чукът тропват на пода, и брадатата физиономия се завърта към мен.

– Така ли? Я да те видим тогава какво искаш. – Той впива в мен поглед и усещам как направо ме пронизва. – Хе-хе. Нямал бил нищо да пита. Я кажи, кой си мечтаеше само преди няколко часа да може да ме попита как точно създавам такива гениални скулптури? А?

Усещам как се изчервявам. Не отговарям нищо.

– Ела, ще ти покажа. Не е толкова сложно. Искаш ли? Щом се събудиш, ще носиш в себе си тайната на гения. Ще ти трябва към годинка-две, докато ти се изпедепсат ръцете с длетото, ама после ще правиш неща като моите. Че и по-добри даже, нали с времето сте изпонаучили повече, любопитниците. Погледни тук, ръката на момчето. Съотношението на дължината на предмишницата към…

– Не, маестро. Не искам да го знам.

Очите му проблясват ядосано в полумрака.

– Ти ще питаш ли, или ще си играеш с мен на шикалки? Я се засрами малко, сульо такъв! Кой си ти, че да ме безпокоиш без полза?

– Не искам, защото ще изгубя умението да се възхищавам на тези скулптури. – Сънната псевдо-логика ме кара да вярвам, че той е непоклатимо прав, че разкаже ли ми как прави нещата, ще ми предаде гения си. Но въпреки това не искам. – Ще мога да ги творя, но ще спрат да ме правят щастлив.

– Ще тръгнеш да правиш по-добри. Да рисуваш, да ставаш все по-добър. Така е то, и с мен беше така. Какво мислиш, че ръчка един такъв като мен цял живот да се мъчи да прави още и още? Колкото и да ми завиждаха и да ме клеветеха, още с Пиетата признаха, че съм най-добрият от живите. Поне в статуите. В стенописите така и не изяснихме с Леонардо кой е по-добрият. В картините него го бива повече, признавам. Приличаш ми на него, същият любопитник си. Що те е страх?

(ама докъде съм суетен – насън да слагам комплименти към себе си в устата на Микеланджело… печална картинка)

– И малкото, което умея, вече нямам силите и времето да го разгърна и изчерпя докрай. Цял живот няма да ми стигне. Защо ми е тогава да стана и велик скулптор в добавка? Само ще ме лиши от щастието да гледам по-обикновените скулптури. Вместо красотата ще виждам грешките им.

– Така ли мислиш? Хе-хе. Добре тогава, няма да ти кажа. И да ме питаш, няма. Майната ти, любопитко. Помислих си за миг, че става от тебе нещо повече от дребните хорица, ама не. Същата тор си. Хайде сега, ако ще питаш още нещо, питай. Че след малко ще ти зазвънят клиентите, и край на срещата с мен. Друг път няма да ме посетиш, никога вече. Толкова ти се полага. Последен шанс. – Той се ухилва.

Замислям се. След това го поглеждам в очите.

– Вярно ли е това за статуята на Мойсей?

– Кое?

– Че като си я привършил, си я ударил с чука по коляното и си й викнал: “Проговори, де!”

Усмивката на Микеланджело за миг изчезва и той ме поглежда изненадано. След това отново устните му се разтягат, този път одобрително, и той кимва:

– Знаеш какво да попиташ… Да, вярно е. Чак му спуках коляното. Наистина е от мен… Сега разбра ли къде грешиш?

– Да. Щом творецът е способен да се възхити на собствената си творба…

– Да ти разкажа тогава как се прави истинската красота? Още не е късно.

– Потрябва ли ми, ще я открия и сам. Никога не е късно.

Рошава вежда се повдига и брадясалата физиономия ме изглежда с крива усмивка. Наполовина подигравателна, наполовина окуражителна. След това мъжът се навежда, вдига длетото и чука от пода и се обръща отново към скулптурата на момчето.

Мъглата обгръща стаята пред мен и неравното почукване на длетото се стопява в сгъстилия се мрак.

5 Responses to 'Въпросите'

  1. Жилов Says:

    Всъщност от доста време си мисля, че единствения човек, с който мога да те сравня, е Леонардо… Включително и по това как любопитството води до това да разпилеете усилията си. Този сън демонстрира и как личният ти морал не винаги е адекватен и поставя безсмислени прегради пред това, които можеш да постигнеш.

  2. Григор Says:

    @Жилов: В разпиляването на усилията спокойно мога да кажа, че дори съм надминал Леонардо. Уви, в другите отношения май съм мъъъничко по-назад… 😉

    А за морала – сериозно ли вярваш, че ако сънуваният от мен Микеланджело ми обясни с какво точно са гениални скулптурите му, аз ще стана гениален скулптор?… Точно същото е и в реалния свят. Моралът е такъв не защото някой тича да ни залее с небесната благодат, та чак трябва да се пазим. А защото никой не тича да ни залива с нея, освен измамниците. По този начин моралът пази носителите си, поне мъничко, от това да бъдат измамени.

  3. Любо Николов Says:

    Ей………..!
    А пък аз си мислех, че голямото мълчание тук е защото трудно може да се коментира нещо тъй добре написано.

  4. Кал Says:

    “Калине, моля те намери време да вкараме (……..) в графика ти. Ще ти е от полза. Наистина.”

    *аз мълча, мигам, препускам, премислям, старая се да не мигам твърде много, за да не стъпя накриво насред препускането*

    “Потрябва ли ми, ще я открия и сам. Никога не е късно.”

    (Потрябва ли ми, ще ме открие сама… Борея, ти ли беше това?)

    Сънищата ми достигат безкрая…

  5. Таня Says:

    Ама не съм съгласна с това, че ако знаеш пропорцията и/или начина на изработка, ще намалиш възхищението си от красотата. Все си мисля, че точно тогава човек най-много би се възхитил на прекрасното творение – именно, когато е наясно. Но това май зависи от момента…

Leave a Reply