15 минути постоянство

Познавам Мирослав Моравски сравнително отскоро. Но не с малко – универсализмът му е впечатляващ. Любител на фантастиката, основател на музикалната група “Кът”, безкористен и жертвоготовен любител на книгите, ентусиаст, готов да помага и твори заради другите, страхотно истински приятел и не на последно място баща на две чудесни дечица и съпруг на очарователно момиче. Кога го смогва всичко това, ум не ми побира. Нито откъде взема това богатство на неговата възраст. (Всъщност не зная на колко е – наглед на двайсет и малко…)

А наскоро видях още една негова страна – нестандартният мислител, който взема обикновеното до скука и ни показва някакъв негов неочакван аспект, или връзка, или смисъл. За пръв път го видях такъв в публикуваната в Webcafe.bg статия “15 минути решителност“. А сега се радвам на удоволствието да представя пред света друг негов текст от тази серия – “15 минути постоянство”.

—-

Оксиморон, нали – говорим за постоянство, а го броим в минути. Що за противоречие?

Ще цитирам една наскоро четена приказка – „Децата се чудеха всеки път защо възрастните казват „Ще го направя ВЕДНАГА. Още УТРЕ”. Какво е това наистина? Поне като ги лъжат, да измислят някакво прилично оправдание, а не тази глупост. В такива моменти винаги осъзнавам доколко сме привикнали с противоречията в живота си, адаптирали сме се към тях, също както човешкото око към остра песъчинка – постепенно спира да я усеща, стига да има постоянно дразнене. Колкото по-постоянно, толкова по-незабележимо. Като стар, съвестен библиотекар – никога не го виждаш да подрежда, но книгите винаги са на местата си.

Постоянството, Санчо…

Онова нещо, което ти трябва в тежък момент, за да продължиш. Онази частица смелост, издръжливост или честност, за да не се пуснеш, да не се откажеш или спреш по средата. Да направиш още една крачка, да изплюеш истината, да избуташ щангата още веднъж, далеч след като си стигнал предела на възможностите си.

Помня един от първите ми сблъсъци с нуждата от постоянство. Беше по време на един от първите ми катерачески опити. С приятели се качихме на Комините на Витоша, за да ме просвещават в основите на алпинизма – да си „поначукам канчето”, за да се науча да катеря.

Всичко се развиваше чудесно, слънцето се беше лепнало за врата ми, въжетата се хлъзгаха, ръцете ми трепереха при всеки нов преход по скалата, все по-високо и по-високо. Няма да разсмивам опитните пещерняци, като описвам подробно новобранските си изпълнения. Ще кажа накратко, че горе-долу се справих добре. Докато не стигнах до един „навес” както го нарекоха приятелите. Място, където скалата се извива над главата ти и назад към гърба, и би била чудесен заслон, ако вали.

Водачът, след който бях аз, вече бе минал това последно препятствие и бе стигнал до върха. Там вече бе завързал и въжето, и лафа с друг баирджия, също про като него.

Не знам колко стоях и (срам-не срам) им подвиквах да ме изтеглят. В един момент ги чух да си разправят, че преди време друг пишман алпинист като мен висял до вечерта, а те го чакали в кръчмата пред греяното вино и боба-яхния… докато не дошъл.

След минути бях горе при тях. Тогава не знаех как успях. Забравих всичко, стиснах въжето и… някак се получи.

Сега като се върна назад, мисля, че вече мога си дам обяснение.

Навесът ме отчая до крайност – сякаш цяла вечност бях на скалата, зъзнех мокър от пот, ръцете ми – като соев кашкавал, височината ме притегляше до виене на свят… Е, наистина – покривът за упражнения на Спайдърмен ми дойде в повече… Отпуснах се, вкиснах се и бях готов да се откажа. Знаех, че няма как да се върна долу, че изходът е само напред, но това още повече ме блокираше.

В този момент човек има нужда от една вълшебна думичка.

От нещо, което да го запали отново. От мотив.

Мисля, че моята думичка беше „боб-яхния”. Просто бях изгладнял като изгубено вълче.

Запалих, стиснах зъби и като един истински Брус Уилис спасих света… за себе си. Не помня какви движения съм направил и как съм стигнал горе. Само помня как се отпуснах на тревата за малко, а после скочих отново и заръчках всички да слизат по-бързо към хижата, към боба и виното…

Сега осъзнавам, че това ми се е случвало след този случай и на други места, в други сфери. Особено в отношенията ми с хората – с колеги, с приятели, в любовните ми връзки. Идва един момент, в който дали защото сте на различни мнения дали защото емоциите вземат връх, но пред вас се появява онзи „покрив” или по-скоро таван, който вещае край на връзката ви, надвисва заплашително над работата ви.

Какво да направим в този миг за постоянството? Какво да сторим, за да продължим, да издържим или намерим изход?

Усилията са от полза, ако имаме още сили. Волята е от значение, ако има смисъл. Стабилността би била решаваща, ако е споделена. Основното спасение обаче е да има мотив. Мотивът е в основата на желанието, той е зарядът и двигателят на смисъла.

„Какво се опитва да каже тоя, вече му изгубих нишката?” ще каже нетърпеливият ми опонент и читател.
Ами, колкото и противоречиво да звучи – ние наистина имаме нужда от 15 минути за постоянството. И това е, когато се сблъскваме с… промяната. Не звъним на инструктора си всеки път, когато сменяме предавката и не се събираме на семеен съвет всеки път като пресичаме улицата. След като свалим помощните гуми на колелото повече не ги слагаме, нали?

Но в този момент, в който промяната идва внезапно, неочаквана и често сурова и брутална, ние имаме нужда да разберем дали да продължим, имаме нужда от сили, за да вземем решение.

Имаме нужда от постоянство, за да издържим.

Моят мотив на скалата беше прост. Гладът, биологическия глад за живот задейства силите ми и аз успях да направя още една крачка на скалата.

15 минути катерене.

И после – нататък.

11 Responses to '15 минути постоянство'

  1. Димитър Василев Says:

    15-те минути постоянство са прекрасен житейски принцип, когато става въпрос за трудности в живота – като катеренето например. Но да прилагаш това в отношенията с хората е грешка. Просто защото в първия път става въпрос за силата на волята – битката на човек да оцелее и да постигне целите си – това е нещото, което ни помага да вървим напред. Закаляваш се един вид, добиваш способността да действаш независимо от несгодите.
    В отношенията с хората става въпрос за емоции. За прилагаш 15-те минути постоянство износва психически и емоционално. Дали човек би искал в личния си живот да е също толкова “силен”, колкото и когато катери скалата? Аз не бих искал. Двете неща са много различни.

  2. Григор Says:

    @Димитър Василев: Принципно да, винаги е къде по-добре другите да те носят на гърба си. И в отношенията с хората, пък и по скалите… 🙁

  3. Кал Says:

    Димитър: Аз горната приказка, ако я приложа в отношенията си с хората, я разбирам като „Не захвърляй отношенията си с някого заради 15 минути – или даже 15 дни – разправии“. Ужасно (ужасно) много пъти съм виждал хора около мен да го правят… което го подрежда в личния ми топ 3 за най-глупави и болезнени житейски решения.

    Е, ако над 50 процента от отношенията ти с някого са в графа „разправии“, може би трябва да се прехвърлиш на друга скала… Поне временно.

    (Това обаче поставя под въпрос повечето „кръвни“ семейства, които познавам… а при тях как става номерът, с прехвърлянето на друга скала?)

  4. komatа Says:

    Ааа, запознал си се с “Киро и Монстанца” :)!
    Бая си го подмладил :).
    Преди ок. 8 години един приятел снима една псевдодокументалка с Миро, мога да ти я метна да я изгледаш.

  5. Григор Says:

    @komata: А бе и на мен ми правеше впечатление на далеч по-зрял и мъдър, отколкото се полага на такава възраст, ама реших, че си е от интелект. 🙂 А Констанца, уви, все още само я знам визуално (което при моята памет за лица по-скоро клони към “не я познавам ама въобще”). За псевдодокументалката – охотно!

  6. Кал Says:

    Моравски изостава от теб само с пет, впрочем… 😉

  7. Кал Says:

    … но това ме връща на въпроса на Или: А на колко години се чувстваш?

    *разкършвам юношеска снага :D*

  8. Григор Says:

    @Кал: Глупости! Миро да е на 40?! Не може да бъде! Да беше казал, че е на 30, щях да река, че просто е много младолик…

  9. Morro Says:

    Олеле!
    Страхотно!
    Григорe, много, много ти благодаря за публикуването!
    Стана ми много драго-изчервено /и други смесени чувства/, от това описание в началото, особено като се опитам да го отнеса до мен… Онзи образ в псевдодокументалката, за която Комата подхвърли, ми е доста по-присъщ :)… Както и възрастта му там, между впрочем… 😉
    Но на въпроса:
    @Димитър Василев:
    Коментара е много хубав, трябваше ми малко време да го осмисля – защо износване и изтъркване? Мисля че сме се “недоразбрали” – предполагам и аз не съм много ясен в извода си в статията…
    Именно емоциите се нуждаят от нещо постоянно. Нямам предвид в никакъв случай да постоянстваш в изпитването им – това е и невъзможно – все едно да искаш да си гладен, след като си се нахранил. Но в отношенията си с някого ние се нуждаем той да е нещо непроменимо, твърдо и постоянно, което пък противоречи на човешката природа… С жена ми си имахме една шега за кафето – можеш да познаеш идеалният за теб, като разбереш дали си пие кафето без захар… (както го пиехме ние 🙂 ). Е – имало е моменти понякога, в които тя си е слагала захар, но това не ме е накарало да си събера багажа… а знам за такива раздели и с по-дребен мотив, на пръв поглед.
    Когато дойде момента на колизията е добре да имаш познания за човека срещу себе си. На теория би трябвало, колкото и тежко да е скарването ви, да знаеш какво губиш ако му кажеш “чао”. Но… при мен в този момент обикновено вълните от емоции ме заливат през глава, давя се в яда и горчивината и – особено ако има несправедливост, тогава озлобявам направо – не мога по никакъв начин да съм, не просто обективен, ами дори нормален.
    Това, което ми е помагало (когато е успявало да се случи) – във връзките, в приятелствата и дори в отношенията с майка ми, е именно онзи малък мотив, онзи знак, който в момент на ярост или срив, някак е намирал път да стигне до съзнанието ми. Много хора са ми казвали – “когато е напечено – седни, изчакай или излез, разсей се”, но аз никога не съм го можел, искал съм да реша нещата на момента. Когато съм успявал да удържа фронта е било заради такъв малък мотив, какъвто съм описал в статията – просто движение на ръката, спомен за стара шега, или друго, което ти напомня за другите лица на човека срещу теб – не само онова, което те дразни в момента.
    Отплеснах се, стига толкова, но надявам се да съм обяснил добре това, което Кал е споменал с едно изречение :)…

    А по въпроса за възрастта съм малко преди 40, но се стягам – напоследък си пея старата песен малко перефразирана: “А аз съм само 40-сет годишен…”. Малко от гледна точка на вампирите, може би, ама те са модерни сред пуберите напоследък 😉

    Киро

  10. Agop Says:

    Миро има много и добри качества, едно от тях е младежкия устрем. От първите дни на запознанството ни му пожелах никога да не го губи, защото направили го ще се превърне в един от нас – сиви и скучни, недоволни старчета. Постоянството е въпрос на 15 минути, но на всеки 15 минути. И тези, и следващите, и по-следващите … до последния ни дъх. Това е културната форма на инат (или трябваше да кажа култивизираната му форма).
    В това сечение – постоянство, има два гранични случая, едните действат без да мислят и са безкрайно постоянни, а другите мислят без да действат и при тях постоянството клони към нула. Контакта между тях е действащия мислител, човекът който обмисля действията и често взима решение трудно, претегляйки едно и друго, но веднъж с предначертана цел започва да работи за постигането й и не спира. Пожелавам на всички нас да сме контакта между крайностите! А на Миро, да продължава да осветява онова, което често приемаме за даденост.

  11. /Не/постоянството « Сладум Says:

    […] Писал съм за постоянството. Покрай решителността. Трябва може би да кача нещата тук в раздела статии, но все нямам време, като сега. Ако искате да хвърлите един поглед – едното е в webcafe, a другото – при Григор. […]

Leave a Reply