Свободните проекти и откритостта

Занимавам се със свободни проекти, като се замисля, вече повече от 20 години. Минал съм през над 40 – дори не мога да си спомня всички… Наскоро нещо ме накара да си направя равносметка и да формулирам част от опита си с тях. Този запис е резултатът.

Има много неща, които са ключови за успеха и изобщо за съществуването на един свободен проект. Едно от тях обаче се обсъжда рядко, а е сред най-ключовите – откритостта и публичността.

Често под откритост и публичност се разбират различни неща. Едното от тях е дали дадена информация е достъпна за всички участници в проекта. Другото е дали тя е достъпна и за хората извън проекта. Когато става дума за свободен проект, двете са на практика едно. Каквото може да е достъпно за всички участници в проекта, на практика винаги може да бъде достъпно и за хората извън проекта.

Генезисът

Каква е естествената ви реакция, ако някой от хората наоколо е прикрит и потаен? Вероятно да подхождате към него с едно наум, дори ако иначе изглежда безукорно честен и почтен. А ако така се държи цяла групичка? Дори ако иначе хората от нея са много честни и свестни? И дори ако имат някакви оправдания за прикритостта си? Нищо чудно това едно наум да премине в осъзнато недоверие, дори ако не го показвате. Някакво гласче отвътре ще ви казва, че нещо тук не е наред.

Има ли основания гласчето отвътре? Уви, често да. Азбучна истина е, че прикритите хора рядко са надеждни колкото откритите. А когато са прикрити цели групички, това още по-често е знак, че нещо не е наред. Логичният човек веднага се пита: ако прикритото е маловажно, защо го крият, а ако е важно, още повече? Има ли причина да го крият, ако не е насочено по някакъв начин срещу мен?… Понякога не. Но уви, доста често да. Народът не случайно казва “мътна вода не я гази”. Може и да се случи плитка и в нея да няма опасности. Но е по-разумно да не опитваш, да отидеш другаде, където е бистра.

Ако хората около вас са колективът в работата ви, където изкарвате хляба си, ще е трудно да се махнете. Но дори там прикритостта на колегите е неприятна. Понякога тя касае единствено служебни тайни, но колко по-често не спира с тях? И колко често съсипва отношенията?… А свободните проекти обикновено са изградени от доброволци, които няма как да бъдат задържани насила. Затова тези проекти са далеч по-деликатни от колективите на заплата и потайността в тях е много по-рушителна, отколкото сме свикнали да бъде.

Еволюцията

Някои от доброволците се обиждат от това отношение и искат да му противостоят. Но няма как да те приемат насила в затворен кръг. Затова обидените най-често създават свои кръгове, базирани обикновено не на реални необходимости на работата, а на участието или изключването от дадени потайни кръгове. Съответно все повече енергия и усилия отиват не за продуктивност, а за разделения. Първоначалните потайни кръгове реагират на “конкуренцията”, естествено, с още повече потайност. Порочният кръг се затваря.

Отначало положението изглежда укротило се. Антагонизмът между групичките обаче постепенно расте. Обикновено за по-дълъг или по-кратък период съперничеството им се изразява в “политически” маневри и игри. Иначе казано, все повече от силите и ресурсите на доброволците отиват за съперничество. Понякога положението бива овладяно на едно ниво на хабене на ресурси и се задържа там. Понякога обаче не може да бъде удържано и проектът се превръща в бойно поле. Посятата прикритост е поникнала, порасла и дала плодове… Дори в първия случай проектът се превръща в бледа сянка на това, което може да бъде (и често е бил преди). Във втория той най-често се разпада; понякога една от групичките си запазва “търговската марка”, и дори продължава да се мъчи да го движи, но най-често постига само мизерно съществуване.

Повечето доброволци обаче не са толкова борбени. Те просто тихичко се демотивират. Почват да отделят за проекта все по-малко ресурси. Успоредно с това неприязънта им от все по-потайните отношения расте. Накрая тихо и без да привличат внимание напускат проекта. Тази вреда може да бъде и далеч по-голяма от първата.

Но най-голямата и най-неусетна вреда идва от промяната в потока на новите кандидат-доброволци. Някои от тях научават за ситуацията от напусналите, или от все още кретащите в проекта. Други забелязват какво става вътре, когато го оглеждат дали ще им хареса, за да инвестират сили в него. Как мислите, какво решават? На един напуснал често се падат по десет и повече непостъпили… В същото време, проектът става привлекателен за хора, които цъфтят в подобна атмосфера – играчите и интригантите. А те обикновено се занимават не с полезни неща, а с интриги и игрички. Нещата заприличват на ферма, в която посевите биват тъпкани, а се поливат и отглеждат бурените. Каква има как да е реколтата?

Заплахите

Едно от страшните качества на това развитие е, че обикновено увлича всички или почти всички доброволци в проекта. Дори ако някои трезви глави останат настрана, те обикновено са единици и никой не обръща внимание на предупрежденията им. При такива обстоятелства е трудно да стоиш настрана – впечатлението е, че става въпрос за съдбата на проекта.

Друго е, че първопричината е много прикрита, виждат се последствията. (На мен ми трябваше опитът от десетки провали на свободни проекти, за да успея да я идентифицирам.) Като резултат обикновено се вземат мерки не срещу причината, а срещу нейни следствия – и не успяват.

Трето е, че заради естествената тактичност на повечето хора и прикритостта, която е същността му, действителният проблем е много по-голям от видимия. Дори ако се вземат мерки наистина срещу него, те обикновено са твърде слаби, за да успеят да го овладеят. Достатъчно силните обикновено изглеждат неоправдани и не получават одобрението на участниците.

Може би най-страшната обаче е, че докато не се стигне до драстични и обикновено необратими етапи, това развитие тече бавно и постепенно. Жабата бива сварена, без да се усети.

Мотивите

Най-често сме склонни да отдадем подобни развития в свободните проекти на нечия злонамереност или амбиции. Вярно е, че на по-късните етапи в проекта се появяват и такива хора; много рядко по някой случаен може да има и от самото начало. Но дори на късните етапи обикновено основната маса злини (а на по-ранните етапи – на практика всичките) биват вършени от свестните и добронамерени участници, в името на доброто на проекта.

Това е ключът към разбирането на вредите от потайността в свободния проект. Повтарям го изрично и го подчертавам. Потайността и последващите от нея злини обикновено са дело на свестни и добронамерени хора, и са мотивирани от искрена грижа за доброто на проекта. Просто тези хора смятат “противниците” за недокрай обосновани, неправи или злонамерени, понеже не могат да разберат докрай техните мотиви за загриженост за определени неща. А не могат, понеже прикритостта и последващото от нея недоверие са намалили разбирателството между тях до под степента, нужна за ясното разбиране на мотивите на другия.

Този ефект е пример как условията неусетно нагаждат към себе си дори силните и мъдри хора. Един много краен, но показателен пример за този ефект са страшните престъпления срещу човечеството. Концлагерите, ГУЛАГ, Ми Лай и Сонг Ми, Абу Граиб и полу-известните касапници в Ирак – всички те са извършени не от някакви специални изверги, произвеждани само за военни цели. Извършени са от най-обикновения и иначе свестен Ханс, Иван или Джон. Просто поставен при условия, които неусетно го превръщат в изверг.

(Когато за пръв път прочетох идеята, че съзнанието на човек може да бъде изкривено от условията до такава степен, реакцията ми беше: “Да-да! Друг път! Аз ако съм там, ще се поддам ли? Никога!”. По-късно обаче прочетох за Станфордския експеримент, при който дълбоко засегнат от промяната на личността се оказал дори професорът по психология, провеждал експеримента. И се замислих… Припомних си колко пъти обстоятелствата са увличали и мен да постъпвам по начин, близък до срамен или недостоен. И как най-често са ме спирали да не хлътна още по-дълбоко не волята и мъдростта, а просто късметът. И с ужас разбрах, че това е вярно, че е истината. Замислете се и вие дали не ви се е случвало многократно.)

Затова искам да повторя отново: не очаквайте тези злини в един свободен проект да бъдат причинени от някакви специални зложелатели. Очаквайте да ги извършите вие и най-добрите ви, свестни, достойни и загрижени за проекта другари, от искрена загриженост за доброто на проекта. Само тогава ще сте истински предупредени срещу тях.

Противостоенето

И в най-свободните проекти често се налага да се работи с неща, които наистина не бива да са публични. Лични или служебни тайни, важни отношения с търсещи непубличност партньори, необходимост от непублична координация срещу злонамерени атаки… Така че истинският въпрос е как границата между публично и непублично да бъде теглена на правилното място. Моите отговори тук надали са най-добрите, но все са някакво начало.

Непублично според мен трябва да бъде единствено каквото е недопустимо да бъде публично поради сериозна и реална причина, и само за абсолютно задължителния срок. Всичко друго трябва да бъде публично, с пълна достъпност, веднага. Единствено тогава потайността е реално ограничена, и колелото на подозренията в нея се завърта достатъчно трудно.

Дори ако смятате, че нещо е задължително да бъде непублично, задължително подлагайте мнението си на сериозно съмнение. Старайте се да измислите начин нещото, или поне част от него, да бъде публично. Консултирайте се с когото можете за същото, и дали причините за непубличност са наистина сериозни. Ако изискването за непубличност идва отдругаде, дискутирайте с тях възможностите поне части от нещото да бъдат публични и след какъв най-малък срок то може да стане публично. Всяка отвоювана в полза на публичността песъчинка е дялан камък в основите на проекта ви. (И далеч не само в отношението, което засягам тук.)

Ако са необходими непублични групи, общността на проекта трябва да запазва контрола върху тяхната непубличност. Групите трябва да бъдат създавани с нейно решение, най-добре за определен срок, който при нужда да бъде удължаван с ново решение на общността. Така участниците в тях ще са наясно, че непубличността им е гласувана от общността за определени цели и време, и за използването й извън тях ще им бъде търсена отговорност. (Не защото са злонамерени и ще търсят как да я разширят, за да навредят на проекта, а защото е в човешката природа, дори тази на най-добрите и мъдри хора, да я разширяват неусетно за себе си. И не за да бъдат заставяни, а защото повечето причини да се замислят ще им помагат да се владеят.)

Ограничавайте до най-неизбежното средствата за непублични (в смисъл затворени за част от проекта) социални контакти между участници в проекта. Смисълът е, че сами хората трудно се променят в описаната насока – това става много по-лесно и неусетно в изолирани социални групи. Ограничаването на непубличните социални контакти ограничава възможността за създаване на изолирани групи.

Личните и служебни тайни по мои наблюдения е най-добре да минават през лична поща. Параноикът би отбелязал, че така те подлежат на още по-малко обществен контрол. За целите на откритостта обаче е страшна не липсата на контрол, а създаването на изолирани социални групи. Чрез лична поща то е възможно, но е по-трудно.

При нужда от непублични контакти най-добра практика ми се струва упълномощаването от общността на проекта на лица за контакт. Така се избягва създаването на “групички на непубличност”, или размерът им се поддържа на неизбежния минимум. Важно изискване към лицата за контакт е да умеят да отсяват задължително непубличното от това, което има как да е публично, и да публикуват второто. Упълномощаването е и напомняне, че непубличността е дадена за определени цели, и използването й извън тях е злоупотреба с доверието на другите.

Непубличността при защита от злонамерена атака е изцяло според случая. Опасното при нея е, че обикновено има силен стремеж за запазването ѝ и след като реалната нужда от нея е отминала – “за всеки случай”, “за при нова атака”… Често тя бива оправдавана с “като се случи ще е късно да реагираме” и подобни. Не бива обаче да се забравя, че вредата от евентуална нова атака е евентуална, а вредата от наличната потайност е налична. И че твърде малко зложелатели могат да организират атака, вредна колкото в крайна сметка е непубличността.

Заключението

По този въпрос може да се напише сигурно цяла дисертация. Нямам времето и силите (и уви, отдавна вече не работя в БАН) – засега спирам дотук. Само ще обобщя накратко.

Откритостта в проектите е като между хората. Привличат ни откритите, закритите ни отблъскват. И често с основание – откритите са принудени да развиват качествата и отдялват недостатъците си, с прикритите често е обратното.

Може би съм предубеден в полза на откритостта, понеже съм я избрал – открит съм за себе си във всичко, освен в редното да е непублично. Но е възможно и да съм прав. Нека не е от мъдрост или опит, нека е просто по случайност… Премислете сами. И ако сметнете, че съм прав, и участвате в свободен проект, си преценете дали да се вслушате в съветите ми.

А ако не участвате… може би е време да пробвате. 🙂

23 Responses to 'Свободните проекти и откритостта'

  1. Katt Says:

    Или иначе казано, демокрацията е най-добрата политическа система, дори и на микрониво.

  2. Longanlon Says:

    може би трябваше леко да поясниш какво, собствено, е “свободен проект”… 🙂

  3. Григор Says:

    @Katt: Не, не просто демокрацията. Свободата и откритостта. Ако трябва да бъде запазена и поддържана, свободата означава демокрация, но включва и много други неща. Сама по себе си демокрацията изобщо не е задължително да означава свобода. А откритостта на свой ред означава свобода, но включва и много други неща. Основно такива, които помагат свободата да бъде запазена и поддържана. 🙂

    @Longanlon: Който ще разбере този запис, обикновено знае какво е свободен проект. 🙂

  4. Юлий Says:

    Сайтът на Стандфорския затворнически експеримент също е доста интересен – http://www.prisonexp.org/

    Филми
    http://zamunda.net/details.php?id=130919 (2001)
    http://zamunda.net/details.php?id=265888 (2010)

    Не съм запознат обстойно със Стандфорския затворнически експеримент, но мисля втория филм (2010), донякъде изгражда психологическата картина на реалните събития. Първия не съм го гледал, но по отзивите разбирам, че може би е по-автентичен. Тази вечер така или иначе е тръгнала в тази посока ще го гледам.

  5. Кал Says:

    Гри –

    Оная вечер, след като се разделихме с теб, се чух с Митко (Клиф) и между разните теми заговорихме и за (не)публичността на организационните мейлинг листи на Човешката библиотека. Митко ме разсмя гръмогласно с „Щом ги мързи да напишат даже един ред „Искам да ви бъда сподвижник“, за какво им е да четат въобще?“. 😀

    Аз обаче продължавам да кръжа около проблема за съзнателната злонамереност. Онзи подход в тълкуването на информацията, който винаги се стреми да я представи в най-лошата ѝ възможна светлина. Върти се например в мрежата едно „доказателство“ какви терористи, манипулатори и като цяло нечитави люде са природозащитниците, подкрепено с внимателно изрязани цитати от един мой „манифест“. (Който беше написан умишлено „шоково“ – пак експериментирах с чувството за хумор и склонността за себевзимане насериозно на читателите си. 😉 )

    Да бяхме всички умели де-манипулатори, да можехме да четем всичко, на което попаднем, с едно наум, с време да търсим първоизточниците и да сверяваме – проблем никакъв да направим всичката си кореспонденция общодостъпна. Но понеже не сме, да го направим би значело:

    а) да почнем да премисляме всяка дума в тази кореспонденция толкова дълго, колкото е нужно да я направим максимално ясна и неподлежаща на изопачаване. (Изгубена кауза – за да се изопачи каквото и да е, се иска просто достатъчно силна злонамереност. Да не говорим колко време ще ни отнеме премислянето и саморедакцията.)

    или

    б) да дадем готови „муниции“ на всеки, който обича да ни мрази. (Дали има такива хора? Само в твоя блог съм засичал поне двама. ;)) С всички потенциални караници, които следват, и отблъснати потенциални съратници сред хората, които избягват караниците. (Самият аз избягвам по-конфликтните форуми и си имам стереотипно, но лошо 😀 мнение за работоспособността на хората, които върлуват из тях. Гледам, че не е само мое.)

    Идеи как се разплита такъв възел?

  6. Само с добро Says:

    Мисля, че участниците в големи Свободни (софтуерни) проекти трябва да делегират подобни проблеми на специалист по човешките ресурси. Другата възможност е всеки да помага на всеки да осъществи своите виждания.

  7. Cliff_Burton Says:

    Гриша, предполагам, че Човешката Библиотека влиза в графата свободни проекти. Поне така, както аз си представям свободните проекти. Малко ще се повторя с Калин, но трябва ли според теб цялата документация (включително и кореспонденциите между нас) на Човешката Библиотека да бъде достъпвана абсолютно свободно?

  8. Григор Says:

    @Само с добро: Ключово правило на свободните проекти е да не създават позиции с извънредно голямо влияние върху общността. Прекрачат ли го, са в опасност. Специалист по човешките ресурси лесно би могъл да се окаже в такава позиция, ако му се делегира нещо повече от посредничеството между различните мнения (за което пък трябва не специалист по човешки ресурси, а психолог). Затова вторият вариант ми се струва по-добрият.

    @Cliff_Burton: Тук отговорът е “на няколко слоя”.

    Най-опростителски казано, колкото повече от документацията е публична, толкова повече затруднения ще създава това на участниците в проекта, но и толкова по-голяма ще е ползата за проекта. При внимателно разглеждане на нещата се оказва, че почти всичко от това, което в първия момент бихме поискали да е не-публично, всъщност или може спокойно да бъде публично без особена вреда, или принципно не ни е работа да го обсъждаме – не печелим нищо от това, или пък мястото му за обсъждане е другаде… Остава една малка част, която пък почти без изключение се оказва, че мястото й принципно не е в кореспонденцията на Човешката библиотека (а примерно е в лична поща).

    Дойде ли това осъзнаване, се научаваме да се замисляме върху това какво обсъждаме. Ползата е както за проекта и откритостта му, така и за всеки от нас като личност. А започнем ли да публикуваме осъзнато каквото не е задължително да е лично (и мястото му да е в лична поща), и да не обсъждаме каквото не ни е работа да обсъждаме, проектът много бързо се изчиства и от куп странични недостатъци, а продуктивността му скача. Наблюдавал съм тези ефекти в други свободни проекти – половинчати заради половинчато взетите мерки, но достатъчно различими.

    Реалният свят, разбира се, е по-богат от правилата. Често обаче забравяме, че е по-богат и в двете посоки: както има повече възможни причини да обсъждаме нещо непублично, така и непубличността има повече възможни начини да ни навреди. Така че разликата между “идеалния” случай от горните два абзаца и реалната ЧБ е, че в реалната ситуация ще ни е малко по-трудно да преценяваме и да намираме начини за публичност, но когато успяваме, ще е и мъничко по-благотворно.

  9. Григор Says:

    @Кал: Много хора не пишат, че искат да са сподвижници, защото им е неудобно, а не защото ги мързи. Още повече пък отначало не искат да са никакви, но ако попаднат на откритите записи на ЧБ и видят колко красота и хубост се създава в нея и се крие в процеса на това създаване, могат мъничко по мъничко да бъдат спечелени. Така че според мен има защо дори тези, които сега ги мързи да се пишат сподвижници, да могат да четат какво правим. Звездичките само за тези, които ги гледат ли светят? Ако да, колко по-малко хора щяха да са забелязали красотата им?

    Съзнателно злонамерени ще има винаги – ако ще се плашим от тях, по-добре никога да не почваме нищо. Да, ще ни плюят, клеветят и мразят. Да, ще използват и изопачават наши думи срещу нас. Но ще ни плюят, клеветят и мразят не само ако могат да ни четат, а и ако изобщо знаят, че ни има – а единственият начин да се скрием достатъчно е наистина да ни няма. И ако нямат наши думи, които да използват срещу нас, ще съчиняват и ще ни ги приписват, или ще пускат слухове, или… Правилният подход според мен е друг. Нашата сила е не в бягството и криенето – тяхната сила е в преследването и плашенето, нека не водим битката където те са силни. Силата ни е в правенето на това, за което съществува ЧБ, в красотата и благородството, което творим, в светлината, която раздаваме. Срещу него злонамерените могат да противопоставят единствено мрака в себе си. Но мракът не печели сърцата и умовете на околните, дори ако те отначало се подведат по него. Печели ги светлината. Тогава е, когато водим битката където злонамерените са слаби, а ние сме силни.

    А изборът къде да водим битката е наш. Ако бездействаме, злонамерените могат да я притеглят на своя територия – но изберем ли, имаме силата да наложим къде да се води. Нека я водим където ще я спечелим.

  10. Иван Says:

    Нека и аз добавя изводите от моя горчив опит:

    1. Всеки проект има нужда от лидер или арбитър. Човек който в случай на спор да може да прецени кое от предложените решения е по-добро. Препоръчителни качества – да разбира материята на проекта, да решава по същество, да избягва пристрастия, да може да обясни решението си по рационален начин, така че “загубилият” спора да го приеме. (Дългите спорове обособяват групи.)

    2. Хората стопанисващи сървърите не трябва да участват в проекта, изключение само и единственно за лидера на проекта. Поради естеството на админсаката работа се формира таен кръг от администратори, а властта която имат ги корумпира. Постепенно те се опитват да доминират в проекта, което неминуемо поражда конфликти. (Ако админите ви изразят каквото и да било недоволство, значи трябва да се преместите веднага.)

  11. Кал Says:

    Клиф, Гри 🙂

    Мисля, че ключът към конкретната ситуация „какво би станало, ако работната кореспонденция на Човешката библиотека беше общодостъпна“ е загатнат тук:

    „При внимателно разглеждане на нещата се оказва, че почти всичко от това, което в първия момент бихме поискали да е не-публично, всъщност или може спокойно да бъде публично без особена вреда, или принципно не ни е работа да го обсъждаме – не печелим нищо от това, или пък мястото му за обсъждане е другаде…“

    Сега, сещате ли се ето този откъс в устоите на новата ЧоБи:

    „Общуването се води в Гугългрупа, до която имат достъп само записалите се в Ядрото. Фокусът е върху конкретните дейности на ЧоБи, но тъй като сме неформална организация – и държим на човешкото споделяне помежду си, – възможно е да се явяват и лични/странични теми. С включването си в Ядрото приемате, че понякога ще получавате съобщения, които не засягат пряко дейностите на ЧоБи (или вие не виждате как ги засягат 😉 ), и че ще ги прескачате с усмивка (нежели мърморене 😀 ).“

    Аз съм от хората, умишлено неспособни да отделят (откъсват…) работните си процеси от личното си общуване. Опитвал съм да ги държа отделни… в крайна сметка винаги пострадват и те, и аз. Това става още по-очевидно, ако си дадем сметка колко лични са повечето от нещата, с които сме се заловили в ЧоБи. Как да отрежем едното от другото? Редно ли е, смислено ли е, продуктивно ли е?

    Струва ми се, че основната нужда достъпът до тая наша кореспонденция да изисква поне малко усилия (a.k.a. кандидатура през сайта на ЧБ :D) идва заради нуждата на хората вътре да се чувстват уютно: у дома, сред приятели. Без (време)убийствената необходимост да премислят всяка думичка и да се чудят кой как ще ги изтълкува. Съгласен съм, че би било по-добре да не се влияем от злонамерени тълкувания, да се държим еднакво и с приятелите, и с недотам-приятелите си… но докато не го видя постигнато и пожелано от повече хора, самият аз не бих го очаквал от никого.

    Помислете колко хора не смеят да споделят дори с нас вътре в мейлинг листата, а предпочитат личното, едно-на-едно общуване… Стъпка по стъпка се случват тия чудеса. Нежели се разтегнем в някой шпагат… 😀

  12. Григор Says:

    @Иван: Ужас! Значи аз, като съм администраторът на сървъра на Човешката, трябва веднага да се махам от нея! Докато не съм се формирал на таен кръг и властта не ме е корумпирала… 😉

    Сериозно: уви, наистина често е така. Но мисля, че ако от администраторите се изисква откритост (и биват неформално поощрявани за нея), този ефект може да бъде сериозно ограничен.

    @Кал: ЧБ вече не е малка. Може да не е много вероятно между нас да има прикрити гадняри, но всички сме живи хора и се развиваме. Накъде ще потегли развитието на всеки от нас още утре – надали е възможно да гарантираме… Затова и мисля, че ако имаме смелостта да пишем за нещо в групите на Човешката, нямаме причини да нямаме смелостта да го пишем и пред всички. Иначе казано: човек разбира колко голяма сила дава откритостта чак когато се изправи срещу опиталия се да злоупотреби с нея. Дава още повече сила от ненасилието (за него съм писал тук преди).

    (Чудесен пример за това дава именно фентъзито, и то базираното на реални легенди и антропология, които са концентриран човешки опит. Помниш ли думите на Гед от “Най-далечният бряг”? По памет: “Той е най-могъщият от всички дракони. Казва се Орм Ембар и това е истинското му име. Не го крие, защото не се бои, че някой може да го победи…” Много древни общества са смятали, че името на човека е истинската му същност, и затова трябва да бъде пазено скрито. Че той трябва да използва друго, ежедневно, открито име. Да обявиш истинското си име, истинската си същност в тези общества е бил абсолютният признак на сила – дори не всеки крал е смеел да го направи. Но който го е направел, е предизвиквал възхищение сред приятелите си и ужас сред враговете. Защото истинската сила на човека не е в мускулите или парите, а във волята и увереността му.)

    Това е, което се опитвам да кажа, Калине – да бъдем открити ще е по-трудно, но ще ни направи много по-силни. Ще ни спечели уважението на свестните хора, и страха на лошите. Да, има неща, които са строго лични, примерно интимните ни отношения – но те не са и за пред Човешката, нали?… Когато около теб има приятели, ти е уютно навсякъде. Няма ли ги, и най-затвореното място е студено, а усещането за уют – измамно. Разберем ли го, ще сме готови да се опитаме да бъдем открити.

    Прав си и за друго – първо трябва да дойде разбирането на нуждата да бъдем. След това – събирането на смелостта, и откритото пожелаване. Чак тогава могат да дойдат действията… Но постигането пък идва след действията, няма как да е предвродено. И ученето ще е на моменти болезнено, както умението да караш ски идва след дълги опити и много падане. Но събере ли човек желанието да се научи, прежалва труда и паданията. И един ден гордо подкарва умело и… свободно.

  13. Mandor Says:

    Струва ми се, че не разбрах идеята… а и някои следствия.
    Твърдиш, че за един проект е важна откритостта на участниците (и процесите) в проекта, а не конкретните резултати — т.е. реалните приноси на съответните членове на екипа? Че един параноичен интровертен темерут ще пречи на проекта (независимо от факта, че 2/3 от работата е свършена от него, например), докато един наивно жизнерадостен и контактен ектроверт ще помага (независимо от това, че на практика само пречи — пак само пример) за развитието му? Звучи ми нелогично. Или имаш предвид нещо съвсем друго? Наистина не разбирам.
    Освен това забравихте да споменете добронамерените, които неволно спъват проекта. Които са искрено загрижени за него (проекта), но поради наивността си смятат, че тяхното мнение е най-правилното и използват своята откритост и контактност, за да разпространяват лъжи и обиди за „противниците“ си (т.е. — участниците, които не споделят тяхното мнение). И незапознатите им вярват; и защо не — та той е толкова открит и честен! И когато това доведе до оттегляне на знаещите и можещите (защото те не играят такъв тип игри), и останат само откритите и контактни празнодумци, проектът неизменно започва да запада.
    Май се отплеснах… накрая само искам да добавя, че мога да подкрепя изказванията си с конкретни примери. Един от тях дори включва Калин. 😉

  14. Григор Says:

    @Мандор: А според теб кое е по-важно за локомотива? Да работи двигателят или да се въртят колелата му? Принципно, естествено, колелата. Само че прекалено много хора днес мислят, че има как колелата да се въртят, ако двигателят хич го няма.

    Реално, винаги могат да се случат крайни примери. Историята познава масови убийци, които са дали сума ти пари за благотворителност, примерно. Но обикновено правилото е това, което описвам.

    Да вземем твоя пример – параноичния интровертен темерут, който върши 2/3 от работата в проекта. Много скоро той ще започне да върши цялата работа в проекта, защото останалите ще се махнат заради него. По директната логика, качествата му го правят още по-ценен (той поема все повече от работата). По реалната логика, ако искаш по проекта да работи повече от един човек, трябва да изгониш темерута колкото се може по-бързо. В колектив на заплати нещата обикновено са различни, но в отворен проект са такива. А жизнерадостният и контактен екстроверт може никога да не свърши нищо, но на практика често привлича доста хора към проекта, и някои от тях се оказват ценни. Сега звучи ли по-логично?

    Безспорно, добронамерените параноици са рушителни за всеки проект. Но именно откритостта е начинът лошите им качества да станат максимално забележими и да получат евентуален отпор от околните. Закритостта им пречи това да се случи.

    Надявам се сега да съм по-ясен.

  15. Кал Says:

    re: Иван – Подозрителен си ти, Григоре, подозрителен… *хахахах*

    Сега сериозно: Включването на Мандор добавя още един щрих към сложността да се правят обобщения за системи с човешки фактор. Ето и друг: има ситуации, в които самият аз например съм изпитвал вопиющо желание да набия някой друг участник в процесите (айдеее… още храна за Кал-хейтърите :D) – след дни и дни безрезултатна комуникация, въртене в кръг, вкопчване в позиции… (Желанието да набиеш някого е признание за провала на по-нормалното общуване. Разбира се, че е по-добре да не се стига дотам. Факт е, че продължава да се стига…) ЧоБи действително расте, но ние Чобитите всеки ден имаме да си задаваме въпроса: а ние растем ли?

    Още един усложняващ фактор: Някои от нас са съвсем отскоро в групата. Имаме даже член, когото никой друг не е виждал досега. Тепърва ще се присъединяват още хора. Как да насърчим всеки от тях да възприеме идеала за откритост? (И тънкото умение да отсява по-личното от по-работното?) Знаеш колко време ни е трябвало на нас самите, за да узреем за това. Знаеш и че такива качества не се преподават – те се постигат, с личното им преживяване, отново и отново.

    Сега си мисля, че има нужда да обособим още една дейност в ЧоБи: подобряване на общуването ни. Само че моите задачи са ми ПОВЕЧЕ от достатъчно. Желаещи да я поемат и осъществяват?

    П.П. Мандор, май се сещам за примера – ама я ми го метни на пощата, да проверя дали е същият. Или направо тук, ако това не те смущава. 😉

  16. Кал Says:

    Създадох нова тема във форума на ЧоБи, която е посветена на дейностите по общуването ни:

    http://choveshkata.net/forum/viewtopic.php?f=24&t=409

    Каня всички съпричастни хора там.

  17. Mandor Says:

    @Григор: Да, малко по-ясно е, но пак не съм съгласен. Защо останалите да се махат заради затворения тип? Защо определяш тези му качества като лоши? Та той избягва общуването, стои си тихомълком и си върши определената му работа, макар да не взема участие в масовите объждания, не посещава срещите на живо (ако участниците в проекта са разпръснати географски) и т.н., а просто изпълнява задълженията си. А това за 2/3 от работата може да е просто следствие от принципа {{миоправиго}}, който обсъждахме миналия път. И изгонването му от проекта може да доведе до такъв спад в качеството на работата, че крайните потребители масово да се откажат от продуктите на този проект.
    Струва ми се, че стигнахме до задънена улица. Само да уточня — за мен откритостта не е най-важното; в случая съм съгласен с Иван: най-важното (според мен) за всеки проект е да има силен лидер/арбитър. Дори и да не прави нищо друго, наличието му ще е безценно за развитието на проекта. А липсата на пълна откритост дори е полезна при обучение на нови хора; представи си как обясняваш на един първокласник „да, едно плюс едно е две, но само за бройни системи с основа над 2 и ако пространството на операторите е поле, а не пръстен“. 🙂

    @Кал: Забрави. Въпреки че ми е неприятно, предпочитам да не ви се меся в екипа. Както виждаш, ангажирам се само с конкретни задачи. Как беше терминът — „сподвижник“? 😉

  18. Guest Says:

    @Mandor: Може да звучи ирационално, но на мен лично по-ефективно ми се струва на първокласника да обясниш: “да, едно плюс едно е две, но само за бройни системи с основа над 2 и ако пространството на операторите е поле, а не пръстен.”, отколкото сегашното: “едно плюс едно е две, точка по въпроса!”, защото така се създава фалшива аксиома, която по-късно може да бъде невъзможна за разбиване, поради отказ на обучавания. (Говоря от личен опит)

  19. Григор Says:

    @Mandor: Махането беше заради определението “темерут” (поне аз влагам в тази дума създаване на неприятности на околните). Ако само избягва общуването, това е по-добър вариант за екипа. Но и той е илюстративен за предимствата на откритостта.

    Въпросният човек или е достатъчно открит, за да могат околните да го преценят какво представлява всъщност (може би защото просто не умее да се прикрие чак дотам), или е твърде прикрит, за да могат да го преценят. Ако е достатъчно открит, околните или ще разберат, че той не е лош човек, и ще го приемат (макар и сигурно не чак толкова близо до сърцето, колкото по-откритите му колеги), или ще разберат, че е лош човек, и ще се махнат (или ще изгонят него). Ако е твърде прикрит, почти всички ще допускат възможността той да е лош човек (“ако не е, защо му е да е потаен?”), и ще хабят част от усилията си да се пазят от него, няма да смеят да предприемат някои неща и при равни други условия решението да напуснат проекта ще натежава. При по-открития вариант предимствата надвишават недостатъците, докато при по-прикрития е обратното.

    За обясняването на първокласника – според мен при него имаме не липса на откритост, а представяне на нещата по най-пълния начин, който съответното ниво е способно да обхване. Представянето им в сложност над това ниво би затормозило разбирането му, и всъщност би било перфидна форма на закритост.

    За лидера / арбитъра – според мен това условие е важно за начинаещи проекти, но истински зрелите могат да се справят и без него, или при силно ограничена негова роля. Проектът Дебиан например има чисто формален лидер с жестоко ограничени правомощия, а се състои от над 5000 души и дава изключителен продукт. (И според мен ограничените права на лидера също са сред плюсовете, които помагат за добрия му резултат.) Вярно е, че там има куп други фактори, които помагат проектът да работи добре и без силния лидер и арбитър. Но много от тях могат да бъдат репликирани в повечето свободни проекти.

    Вземи Човешката библиотека. Калин се явява в нея лидер, но нито се налага с някаква сила, нито държи арбитърския пост – единственото му “лидерско” е, че увлича другите с ентусиазма си. Повечето от участниците са предостатъчно зрели, за да могат да се справят със задачите си и без него като “лидер” или “арбитър”. Ако той се махне от проекта, ентусиазмът ще спадне, нищо чудно да е до степен, когато ЧБ ще се разпадне – но ако бъде запазен, дори изцяло безлидерската структура ще е предостатъчно добра. Реално, някой друг или пък кръг от други хора ще се окаже неформален лидер на проекта, вероятно без да бъде избиран и нищо чудно и без дори да го подозира. Но проектът ще продължи да работи.

  20. Кал Says:

    @ Mandor – баш Сподвижник си ни, много ценен при това. Нищо че не си се заявил официално. 🙂 (Скоро пак ще те тормозим да преглеждаш е-книги, правени с половин ляв крак… :D)

    @ Гри: Често ме мъчи чувството, че единственото „лидерско“ от мен е времето, което отделям за дела на ЧоБи, сравнено с времето на другите. Но: 1) това се старая да го променя, с падуаните ни :D; 2) сега е събота вечер, време за почивка, не за себе-ядене…

  21. Делибалтова Says:

    “Смисълът е, че сами хората трудно се променят в описаната насока – това става много по-лесно и неусетно в изолирани социални групи. Ограничаването на непубличните социални контакти ограничава възможността за създаване на изолирани групи.”

    “Потайността и последващите от нея злини обикновено са дело на свестни и добронамерени хора, и са мотивирани от искрена грижа за доброто на проекта. Просто тези хора смятат “противниците” за недокрай обосновани, неправи или злонамерени, понеже не могат да разберат докрай техните мотиви за загриженост за определени неща. А не могат, понеже прикритостта и последващото от нея недоверие са намалили разбирателството между тях до под степента, нужна за ясното разбиране на мотивите на другия.”

    “да бъдем открити ще е по-трудно, но ще ни направи много по-силни.”

    “Нашата сила е не в бягството и криенето – тяхната сила е в преследването и плашенето, нека не водим битката където те са силни.”

    Фундаментално! Дали го разбираме, харесваме и приемаме няма никакво значение. Просто така се случва. Не само в откритите проекти.

  22. mechok Says:

    @Григор Наистина бих искал да чуя мнението ти за лидер, триещ, банващ, игнориращ по всички възможни начини някой, така наречен “отворен”, обявявайки го за трол – безапелационно.
    Както и за отношението на лидерската група към новобранците… трябва ли да се насърчават или да се режат още в началото, още при първите глупави грешки?

    Имам и още въпроси, но няма да нахалствам, защото до момемента си напълно изчерпателен в разсъжденията за проекти, чатове и форуми.

  23. Григор Says:

    @mechok: Има лидери, които злоупотребяват с лидерството си. Има и тролове, които трябва да бъдат трити и банвани. Има новобранци, които трябва да бъдат насърчени, и новобранци, които трябва да бъдат изрязани още от началото. Всичко е конкретика.

Leave a Reply