Фантастика, фентъзи, приказки…

Като постави подписа си с аристократичен размах, Дяволът разтри длани, огледа Саймън с откровено собственически очи и каза весело:
— Хайде, въпросчето! Като отговоря, поемаме. Трябва да посетя още един клиент, работа — до гуша.
— Добре — рече Саймън и въздъхна дълбоко. — Ето моят въпрос: вярна ли е или не Великата теорема на Ферма?
Дяволът си глътна езика, но после дойде на себе си.
— Великата какво на кого?

Артър Порджис, “Саймън Флег и дяволът”

Научната фантастика често бива наричана муза на научно-техническия прогрес. Немалко от читателите (а и критиците й, че дори и някои от писателите) я ценят единствено или предимно в прогностично отношение. Предсказва ли правилно какво ще се случи след Х години! Ураааа!… Какво, нещата почнаха да клонят надругаде? Ууууу! Лош прогностик – лош писател!

Всъщност обаче фантастиката (и научната, и другата) е на първо място литература. Творческо изкуство, а не наукоподобно гадателство. Затова и хубавата фантастика издържа теста на времето, а лошата отпада. В случая с научната фантастика, тестът на времето е моментът, в който описаното в произведението престава да бъде актуално. Ако и след това четивото е интересно, е издържало теста.

В нашия случай, великата теорема на Ферма вече е доказана. От живи хора, а не от сатурниански свръхматематици. Но това не прави разказа на Порджис по-малко интересен, приятен и весел. Иначе казано, той е издържал теста на времето.

(Между другото, известното ни доказателство на теоремата на Ферма е умопомрачително сложно. Докато самият Ферма е написал на листовете, на които е изложил теоремата, че има много просто и елегантно доказателство, което просто не се побира в бялото поле отстрани, иначе би го написал… Това доказателство все още не ни е известно. Нито ни е известно дали то изобщо съществува реално, дали Ферма не се е пошегувал, дали не е сбъркал в доказателството и дали не е имал предвид всъщност друга теорема. Така че все още в темата има хляб за писане на фантастика. 🙂 )

А какво се превръща с “издържалите теста на времето” и опровергани технически, но доказали се художествено фантастики? Към какъв жанр спадат те? От художествена гледна точка, естествено, пак са си научна фантастика. Но от прогностично-научна гледна точка може би за тях е добре да се дефинира нов жанр – “обзолетна фантастика”, или нещо подобно. Някакъв времетезаурусен хибрид на научната и алтернативната фантастика.

Към този жанр вече спадат един куп класически фантастики – почти всички фантастични произведения на Жул Верн, доста от тези на Хърбърт Уелс и т.н. Всъщност, малко или повече към него спада голямата част от класическата научна фантастика от времената на разцвета си… От време на време се правят отчаяни опити за рециклирането им в по-модерни. Примерно ни нападат не марсианци (нали вече знаем, че на Марс няма разумен живот), а алдебаранци. Но “Войната на световете” на Уелс продължава да се чете, а въпросните опити се забравят след по пет години (освен ако случайно не се окажат също с художествена стойност).

Интересното е, че добра прогностика може да се окаже… фентъзито. Стара истина е, че ние строим своя свят не толкова според техническите и природни оптималности, колкото според мечтите и представите си – тоест, в немалка степен светът ни е изведен не от научните и технически закони, а от художественото ни наследство. Когато постигнем възможностите да си правим светове по поръчка (няма да отнеме твърде много време – виртуалните светове са кажи-речи зад ъгъла), какво ще правим, ако не именно светове, създадени в художественото ни наследство? Колко Толкинови поклонници биха се отказали да прекарват (повечето от) съществуването си в свят, базиран на художественото наследство на Толкин? Особено ако не рискуват всеки момент главата си?

Но да се върна на темата. Чудя се, дали няма да е добра идея да се пише научна фантастика в стила примерно на петдесетте. В която Марс е населен с щраусоподобни разумни същества, космически кораби с фотонни двигатели летят до съседни звезди и двуглави извънземни преговарят с нас за размяна на посланици. С очевидно остарели вече технически идеи, именно за да се извади на преден план художествената стойност на произведението. А още по-интересно може да се окаже, ако подобни обстановки се използват за развиване на художествени техники от по-късно време. Семиотичен роман на тази база надали ще е лесно да се напише, но място за стилови експерименти колкото щеш.

(Сега се сещам, че един от най-високо оценените филми на тазгодишния фестивал в Кан беше черно-бял и ням. Очевидно старата форма е позволила изпълване с много голяма доза ново съдържание. Защо тогава същото да не е възможно и с класическата “златна” научна фантастика? Или пък с още по-стара – с фантастика от категорията на тази на Дж. Р. Бъроуз, или дори на Хърбърт Уелс и Жул Верн? Би могло да се получи например извънредно интересна алтернатива на стиймпънка, близка по форма, но твърде различна по структура и цели. Защо не?)

През ума ми минава и друга възможност. Част от идеята за нея тръгна от разкошните приказки на Любомир Николов – чудесно доказателство, че има как и днес да се пишат чудесни приказки. Другата част от идеята дойде от “Приказки за страната Алабашия” на Карл Сандбърг – впечатляващо успешен опит да се напишат поетични и докосващи душата приказки, които да са изцяло американски, открай докрай… Мисля си – сигурно не е чак толкова трудно да се пишат приказки за днешното време и нещата, които ни заобикалят. Всъщност, немалко писатели (и особено писателки) вече го правят, и се справят чудесно. Ето една възможност човек да пробва перото си, да се учи да пише или пък да отшлифова писането си.

Време да има…

10 Responses to 'Фантастика, фентъзи, приказки…'

  1. Шapкан Says:

    !!!

  2. presly Says:

    Интересна тема. Аз скоро се учудих, че някой нарече произведенията на Мери Шели и Жул Верн анахронзми. Нещата в реалния живот се случават, техниката и медицината постига нещо, но съвсем не по същия начин, както е описано в книгите. А и книгите обикновено залагат на последствията от нещо постигнато. Клонираме животни, уж разгадаха ДНК, но има ли изкуствени хора, знаем ли какво ще чувстват, как ще мислят, кое е морлано и кое не – литературата винаги ще се занимава с това и винаги ще има нещо по-фантастично, по-нереално на което да заложи, да пита и предполага… А Алабашия е книжка №1. 🙂

  3. ~!@#$%^&*()_+ Says:

    да замениш звездите с дракони е … тъжно, и жалко 🙁

  4. CTEHATA Says:

    Кое ли е причината, кое ли е следствието?
    Огромна част от кадърните инжинери, които познавам обожават фантастика.
    Все някаква част от изобретенията на 50 годишните учени са сбъднати мечти на 14 годишните хлапета, четящи Верн, Кларк или Азимов.
    Така че фантасти – внимавайте какво описвате в книгите си, не знаете дали няма да вдъхновите някого 🙂

    Иначе аз не иска дракони – аз иска на Рама 🙂

  5. vlad Says:

    Инженери. Съжалявам за спама!

  6. Любо Николов Says:

    “Новата вълна” отпреди половин век е виновна. Решиха да задълбаят в човешката душа и да загърбят разните там звездолети и машини на времето.
    И така без бой отстъпиха терена на фентъзито.

  7. Григор Says:

    @Любо Николов: А, не съм съгласен. Според мен дълбаенето на човешката душа (или недълбаенето в нея) няма общо с декора. Става (или не става) и в звездолети, и на дракони.

    Пък и фентъзито може в един момент да стане точно така анахронично, както към момента са звездолетите и машините на времето. 🙂

  8. Петър Петров Says:

    “Небесни материи” може да ти се стори интересна.

  9. ipotril Says:

    Дж. Р. Бъроуз – предполагам, трябва да е “Едгар Райс Бъроуз” :).

  10. Григор Says:

    @ipotril: Точно така – жив пример за вредата от мултитаскинга. (Познай на каква тема трябваше да обяснявам, докато пишех записа. 🙂 )

Leave a Reply